Къща на село
Отиди на страница:
| В село гръмна новина: Новите не биле с Митничарско потекло! Нищо толкоз възвишено - циганье биле, а имале авер-митничар. Ма да верва ли човек - 'сичко го каза оня пияница, със зелените чорапки, па и след 7-8-мата ракия ... Редактирано от - Старшината на 13/4/2005 г/ 16:17:29 |
Професорката пътуваше към новата си вила на село. Угриженият и вид подтискаше Жоро Техника. Какво ли мъдруваше добрата му приятелка? Немаше повод да се сърди, нито да подозира раздуване в сметките… Жорката не беше играч… Освен това Професорката му беше много близка приятелка. Той сам не можеше да определи чувствата си към нея. Преливаше от безкрайна благодарност за подкрепата в трудни моменти, а те напоследък се редяха един след друг, до признателност от усилията и да му осигури работа, знаейки колко тежко е положението в къщи. А някъде дълбоко в душата му, без даже да разбира какво, се се спотайваше онова чувство на искрено възхищение и нежност, което извикваше неугасимата потребност у него- да и служи, да е непрекъснато под ръка , да оправя нещата, да я закриля. Не че тя не се оправяше прекрасно и сама, но само така той можеше да бъде част от нейното ежедневие, нейните планове, нейния живот. И това му стигаше. За това си има дума, но днес не ни се търси по речници…  А Професорката беше силно угрижена поради простия факт, че днес трябваше да подаде данъчната си декларация, където предателски лъщеше солидна сума за внасяне… Миленчо искаше своето, неотменимо като смъртта, да му се не види...Гледките зад стъклото на автомобила се меняха от сиво в светлозелената гама .Минаха покрай свежо зелена ливада. По средата и самотно стърчеше изоставен стълб от изчезнал като с магия електропровд. Тя и магията си има име, ама тука може да ни санкционират за расисъм… Та стълба беше бетонен разбира се, и на него щъркелско семейство беше чучнало чисто новата си придобивка. Тази пасторална гледка изгони тутакси лошото настроение на Професорката, тя се усмихна и посочи към гнездото:- Я щъркел, сваляй мартеницата Жоро! С което сложи край на необичайното за нея мълчание. - Жоре ти знаеш ли кой ни е комшия от едната страна тая с мрежата и големата ливада, оная боядисаната къща ? Митето бе, Митето Деветака … - Е що Деветака, да не е бивш Гунди? –опита шега Жорето. - Ми от къде да знам бе Жоре така му викат, Може и такъв да е бил ама мие съмнителна тая рабата, не ми се вярва… Той ми е стара дружка от бохемските вечери- той, пък доцент Николчев, Вяра , пък Мишката, Монката…Гледай съвпадение. Оня ден го срещам в института, аз бех на директопрски съвет и той ми вика “Абе Евче ти ли беше оня ден на село в оная къща дет се ремонтира? Пък аз му викам” Ма ти пък от къде ме видя бе Мите?” “Ми как нема да те вида бе Евче като ми се беше излегнала почти пред спалната ма душа?- захили се Митака сластно. Пък аз му викам”Ма стига бе Деветак ти нали си от Макето бе? Или сега си купи?” От Макето не ами от Беломорието-преселник бежанец баща ми залибил най-убавата от село и барабар с момата и нивички и къщица. Та сега малко я стегнах и почти непрекъснато съм си там. Ето сега и кабел пуснаха та немам грижи с нета…сподели ми той и ного ме зарадва. Спомена нещо нови съседи имало там в оная чисто новата къща. С две момичета –близначки. А бащата нещо бизнес с митниците ли въртял, не можах да разбера, ама има време де…Сега се сетих, че и Митничаря ще ходи да гледа некъкав имот тука у наше село.И него го видех оня ден, в арменския се засякохме. Нали се сещаш кой е Митничаря, дето ти разправях един път. Много достолепен господин, много свестен. Той на държавна работа нещо в митницата, а жена му ръководи една голема частна фирма. Ох и той милия… И от дума на дума сега нали други тема няма се разбра, че и той ще ми става съсед тука некъде. Ходил в агенция, тук били били отворили, за имоти. Жореее , че на кой да му дойде на акъла, че така успешно ще се развие тука тоя район. Гледай сега и нашия имот за колко го зехме, пък вече колко струва…-щастливо бърбореше Професорката. И Жоре, Деветака каза на 29 в събота ще прават парти за съседите. Така де нали са модерни хора, като на острова. То требва да свикват щото тука щело да стане един Малък Уелс, ми каза Деветака, имало ного голем наплив от онези провинции. Даже и по вестниците го писаха днес. И имало вече не една ами две Катрин Зити Джоунс, ама били изрусени...пусна тънка шега с намиг Евчето. - Та се чудя ка ли са ме пропуснали нали сме само през един имот…А ние до тогава сме готови нали Жоре?-прекъсна дългия си мотнолог Евчето. - Готови сме. То ние у вторник сме готови вече. Само остана градината да се подравни и дървените парапетчета дето трябва да се наковат…. - Добре Жоре-усмихна се Професорката. Гледай сега ще ида да питам госпожата кой и чисти в къщи , щото и у нас некой требва да изчисти. Пък както пише във вестника местното население не било във възторг от новите възможности в сферата на сървиса… пусна пак патентовената усмивка под мустак Професорката. - Ииии много си умна Евче , ухилено се обади Жорето , като внимаваше да не закачи опела в страничния кол на ограсдата. И плавно паркира в двора, диагоналн по посока спалнята на Деветака... Дай сега да сваляме торбите... Редактирано от - Alan St на 14/4/2005 г/ 13:12:58 |
| Не ти харесва завръзката? Нищо подобно нема никво риалити. Само критически реализъм... З асега, може да дойсде и некой с критика от позицията на класовата борба, знаеш ли кви таланти крий тоз форум Ма хубаво е нали? |
| баати професорката - на една моя съученичка, Емилия, ми прилича ... едни и викаха "офцата", ама ние си е знаехме "кифлата" :-) |
| Чудя се па тоя Жоро, много главен герой взе да става. Но като се имат предвид приносите му, макар и зад кадър, за форумните веселби - може..., връзва се в концепцията. Те тия чувале, още си стоят в мазето...  |
бе то излагация си беше - хлапашка работа, много сме знаяли к'ва е била ... ама се радваше кога я побарвахме по циците. стари работи  |
| Че ако е била нормална жена, със зоните на место, ще се радва, я! Нема да се радва, като я пипаш по носа, я! Или по лакътя, например - от външната страна... |
| Пешев се събуди с главоболие. Освен лошия вкус в устата и ужасяващата болка в тила от кръвното, го тормозеше и чувството за неясна вина, което го обземаше, колчем се напиеше юнашки. И не толкова, че не си спомня точно какво е правил и говорил-Пешев рядко имаше такива моменти–колкото, че му се е случило нещо хубаво, макар и мръсно; нещо не заслужено, което „не му се полага”.. Макар да се презираше за него, Пешев не можеше да се отърси от това разяждащо усещане за смътна вина и нещо мръсно. Приписваше го на суровото детство и семейната среда, усети го за пръв път през пуберитета, още с първите полюции и оцапаните плувки в пионерския лагер, първото стискане на коравите гърди на Цецка и сетне винаги, когато му се случваше нещо еротично. Алкохолът дойде после и вината се разпредели поравно с еротиката „ Аре стига ве, путьо маринкин” -скара се на себе си Пешев- Хм, снощи не съм се дънил нещо, май...Чакай, освен флирта с тази Елеонор, новата комшийка, може би.. . И кво там, толкоз.. . Ами нищо особено, държах я за ръката, гледах я в очите и рецитирах стихове-май й беше забавно.. А дали ме усети някой друг... не отидох ли твърде далеч, не, не вярвам, абсурд е да ме е хванала. Пешева... Ама голям купон беше, артистична и суетна, тип романтична, тип чувствена, тип еманципирана умница.... кокошка... хехехе-как добре ги познавам тия жени..” Стиховете , които му се бяха набили в главата от диска в колата бяха на някаква нова звезда от Куку Академия, но Пешев ги беше заизустил несъзнателно и на пет питиета ги рецитираше с пиянски патос на Елеонор, кикотейки се вътрешно от нейното старание да отгатне автора им и да преброди мигом творчеството на ренесансовите поети. „Важното е, че май потегли, за сега това стига, после ще караме по сценария..Няма къде да избяга, важното е полека-лека...Ама дали се усети моята..” Пешев погледна празното легло до него и си помисли за жена си с досада и едновременно с едно снизходително умиление. „Повлекана...що пари троши по фитнеси и козметики и все същата калудка си остава”. Не беше съвсем справедлив. Пешева можеше да мине за хубава жена, ако човек не беше много придирчив. Слабото кокалесто момиче се беше поналяло, но понеже бешес с широки рамене и добра конструкция, килограмите не му личаха много, освен в по-големия номер на конфекцията. Буйната къдрава коса беше станала къса модна прическа в разноцветна, но основно руса тоналност, а стегнатите гърди тип лисичи муцунки бяха прораснали в майчинска гръд. Бричовете и издайническите лезии бяха подробности за по тесен кръг, с който Пешев имаше претенции да е все още запознат. Дали? Пешев обичаше жена си по своему, както се обича стара вярна кола и избягваше да я наранява ненужно. Обаче напоследък му изглеждаше някак замислена, някак странно мълчелива .”Хм, май има нещо там... Майната му, после, като опре, ще му мислим”. Изпи първата „Алка Зелцер”, още в леглото и протегна дългите си крака. Биваше го още. Макар и понаедрял, още хващаше око. Е, не беше онова слабо и упорито момче, което... Пешев се загледа през отворения прозорец навън в красотата на утрото и се замисли. Отдавна не беше сънувал баща си. В паметта му нахлуха спомените. Често се чудеше, кой е най яркият спомен за баща му и се хващаше, че това е първия път, когато той, малкия Пешев, му посегна. Бяха се събрали в тях, живееха до гимназията и пиеха някакво мътно вино, донесено от село. Пушеха стюардеса и се забавляваха в едно междучасие, заедно с двама съученика и Милена, като изобщо не се притесняваха, че ще изпуснат часа.. Милена не му беше гадже, тя на никого не беше, но беше бойка и се вреше навсякъде и ставаше при закъсване. Баща му си дойде ненадейно и като видя облаците в хола се разкрещя „Марш навън, не въй срам” и посегна да го плесне по лицето. Пешев му хвана за ръката и го блъсна назад. Баща му се олюля, за малко щеше да падне и лицето му стана неузнаваемо..Пешев се изниза покрай него и настигна останалите. Тогава избяга и спа две седмици по приятели, по тавани и гаджета на квартири. Беше му писнало. Живееха много бедно, в градски апартамент на центъра, пълен със стари мебели от трийсетина години и скърцащ паркет. В тях не можеше дори да се говори високо, камо ли да се тропне, той не можеше да покани никой, заради полковника от милицията, който живееше под тях . Баща му беше дребен човек, директор на основно училище, който инак глас не издигаше, та Пешев често се чудеше как командва другите даскали. Майка му беше работничка в консервната. После този полковник, въпреки, че беше пенсионер, сигурно за благодарност за това, че му ограби детството с постонянните си оплаквания, му помогна да влезе в милицията. Пешев беше завършил местното меи и го разпределиха в някакво диво силистренско село. Там изкара два месеца и една вечер, след поредния запой с кайсиева ракия и малочислената местна интелигенция, си събра нещата в една вехта чанта и се метна на стоп обратно до града. Всъщност, причината беше, че се беше пуснал на пияна глава на библиотекарката, която пък беше жена на някакъв шеф от АПК-то и някой го беше изтропал на мъжа й Переспективата да прекара десет години във война на малък периметър го изпълваше с дива ненавист към тъпата селска среда и захрани бунтарството му до степен безразсъдство. В града го чакаше родителско изстъпление, но баща му нямаше друг избор, освен да звънне етаж по-долу. Приеха го в милицията и стана младши районен инспектор. Пешев беше мъжкар, мислеше се за мъжкар, харесваше му да се прави на такъв и той се стремеше да се държи като такъв. Още на петнайсет, въпреки че беше едно джезве кокъли, се ерчеше на далеч по-големи от него-често и отнасяше бой, но се случваше и да победи. В казармата избяга за два дни от школата, тъкмо като ги произведоха във Фазани и отиде да види приятел в Южна България. Размина му се, защото не го усетиха, пък и нямаше какво да му сторят. Харесваше му да е фактор, да е облечен във власт, да е законът. Обичаше си работата до престараване. Чувстваше се значим, още повече, че вземаше и два пъти повече пари от приятелите си. Веднъж, една нощ, като се прибираше късно, му се привидяха някакви подозрителни около една кола и извади пистолета. Бяха времената на крадене на бензини, на преточване от държавни коли в бидони и разни авточасти. Извика предупредително на заподозрените, но те се покриха на часа. Издумка няколко куршума по силуетите им, търча напред –назад запъхтян, докато дойде патрулката. После имаше досадни обяснения, рапорти, патрулните го бяха усетили, че е пил и уж колеги, но после го накиснаха. Размина му се. И дойде демокрацията... |
| Шибаната демокрация взриви неговия подреден свят. Започнаха едни кадрили, едни въртележки-вчерашни негови колеги -лейтенанти от школата, станаха генерали, пък полковници и безспорни авторитети станаха безработни охранители с дебели скоропостижно придобити пенсии. Мнозина напуснаха, почнаха някакъв бизнес, търговийка, но за 5-6 месеца хлопнаха кепенци. Престъпниците се нароиха, а в управлението започна едно постоянно обговаряне, едни постоянни събрания, в които бореха престъпността на книга. Когато пък хванеха някой, той след два дни им се хилеше от новата си кола. Нямаше никакво значение колко си добър в работата, а колко си близък до новото началство, което пък се сменяше циклично. Пешев се беше поотчаял. Започнаха да се карат в къщи и да посяга към чашата Парите не стигаха за нищо, но колегите му не се оплакваха и не говореха за пари. Мислеше че всеки се оправя –села, роднини, имоти. Говореха само за стоки, за нещо на далавера, за покупко-продажби на евтини неща, които да се продадат утре „ Е скви пари-бе, хора"-питаше се Пешев, но не смееше да го изрече на глас, за да не му се смеят. Докато един ден отиде с негов колега из складовете на търговията. Спряха счупената лада на паркинга и потънаха в едно магазинче, претъпкано с джунджурии. Там мургав мъж го погледна въпросително, но колегата му смигна-наш е, и мигом прибра един плик в джоба си. Седнаха после в барчето. -Виж ся, Пешев-започна монологът си колегата му. Ний ли сме най-големите абдали в тази държава. Не виждаш ли какво става. Всички са се хванали да я разсипват по всички линии, пука ли му някой за нея? Мислиш ли, че това е без интифа отгоре? Ся е момента да си вземем нашето, после мандалото ще хлопне и кой-каквото. Някой мисли ли за нас, за теб. Ей-го, само аз мисля за теб, щото си мъжкар и си печен, обаче нямаш пари за обувки. Дето ти ги дава за това държавата, ти ги харчиш за в къщи, щото не ти стигат за нищо Нямаме бензин, молим се на бандитите да ни спонсорират, нямаме коли, и когато хванем някой кокошкар-той гуши адвокатите и съдиите и те го пускат. Така било, през демокрацията- те ги пущат под гаранция, пък ти отново събираш доказателства, трупат ти стотици случаи и евентуално и тогава пак евентуално... Не виждаш ли, че бандитите са превзели навсякъде... -Аз не съм бандит-опъна се Пешев-Не мога да съм като тях.. Не беше, разбира се, и най-големият загубеняк, който си мисли, че защищава социализма и държавата. Двете година служба му избиха бърже романтиката. И нему се налагаше да попритисне някой мошеник за връзчица, за ходотайство, да си използва унифората за да уреди нещо от дефицита. Днес обаче, от блаженото чувство за превъзходство и хорското благоволението от респекта на униформата беше останало малко. Защото го нямаше страхът-железния страх от институцията, която може да ти срине живота -Не си, естествено..Аз да не би да съм..Малко ли съм дал на тази милиция, на този народ.. И кво? Карам една лада! Но на кой му пука, според теб, че на Гандар му е изтекло разрешителното за престой, пък той на туй отгоре е регистрирал фирмичка..а? Ето ти подарък за мълчанието от него, да купиш на близначките една кукла „Барби”..- и му мушна нещо в джоба. Пешев не спа цяла нощ. Реши да върне на другия ден парите на колегата си. Но не го стори, защото трябваше спешно да плати зимния ток. И се почна, полека- лека.. Беше се научил да работи с хората. Оставаха му само скрупулите, че ще трябва да излъска старото оръжие от миналото и да го приложи в неговия, собствения му малък свят-страха, инстикта. Учуди се, колко е лесно-той даже не си правеше особен труд да бъде лош. Прилагаше цялата строгост на закона върху дребни съгрешили, стряскаше ги и те се гърчеха в ръцете му и сами намираха, направо се молеха да намерят вратичката. Още щом влезеше в кабинета му и му беше ясно с какъв човек си има работа. И кой от безбройните методи можеше да използва, според случая. Постепенно създаде необходимите връзки в други институции и почна все по-рядко да изпуска доходоносен случай. Играеше обаче сам. Вечер пак не спеше, защото усещаше с порите си, че тъкмо сега му е времето, именно сега, в мътната вода, може да изпълни дори и най-смелите си мечти, но се тормозеше, че може да го набедят за лоби на някой и да го съкратят по някакъв начин, за да сетне на неговото място друг, дето ще се налапа още по-вече. Колегите вече го надушваха, че е напред с материала , по начина му на държане, по облеклото му, макар че Пешев се пазеше. Беше напуснал отдавна бащиния апартамент си построил малка къща на центъра. Взе съборетината от една бабичка, чийто син беше се затрил по затворите, изцяло я събори, използвайки петното, уж че прави ремонт и я дигна с ангарията на дребни бандити, съгрешили при него-кой с каквото може. Сетне пристрои магазин към нея и започна бизнес. Ходеше на работа, колкото да не губи контакти, но отначало търчеше сам да се снабдява, за да го виждат хората. Почнаха да го плюят от завист, въпреки, че всички го бяха ударили на бизнес. Един ден неговият колега, онзи, който го отгъна в началото, дойде у тях -Слушай, имам да ти казвам нещо важно. Дай да направим един съвместен бизнес. |