Къща на село
Отиди на страница:
| Пешев усети, че ръцете му се изпотиха. - Какъв бизнес? - прошепна с пресъхнало гърло и преглътна. Колегата се усмихна снизходително. - Пешев, Пешев, в какъв свят живееш Пешев? Говоря ти за напълно законен бизнес. Даже паметна плоча ще ти вдигнат за него. Пешев изтръпна. Паметните плочи не бяха на добро. Беше се нагледал на всякакви размери, цветове и фантазии на наследниците. На всяка пишеше различно име и най-малкото, което искаше в момента, бе някой да чете плоча с неговото име. Последвано от задължителните две дати, разделени с малка чертичка и думи за вечна памет, гарантиращи поне месец скубане на тревички по гроба. Колегата усети притеснението му и шумно се разсмя. -Пешев, Пешев - повтори той - Понякога си голяма скица. Чуй, става дума за нещо съвсем простичко. Построй една тоалетна. -Тоалетна?!? -Да, тоалетна. Кенеф. Само че не обикновена. А в центъра на селото. И не как да е, а с проект. Който ще ми изпратиш за одобрения. С обосновка за неотложната нужда на жителите, със скица и план-сметка. Сметката да е 3ц. - Три какво? - Три це! Цената по три. - Защо по три? - Защото едното е за кампанията, другото за нас, а третото - за тоалетната. - Каква кампания? - Пешев, бива да си будала, но почвам да се нервя. Тази година избори ще има ли? - Ами да. - Някой от селото сетил ли се е да се предложи за координатор на управляващите? - Не знам. - Аз знам. Никой. А знам, защото аз отговарям за областта и разпределям парите за малките проекти. В това село ще пиша, че един наш много активен симпатизант гарантира 40 гласа и поне още толкова, ако финансираме проект за селска тоалетна. - Ама аз никой не познавам тук. Едва преди седмица се нанесохме и дори не съм виждал 40 човека. - Кой те пита дали си виждал. След изборите кой ще те пита какво си направил. Важното е, че на 18-ти от 16 и 30 до 17:00 водачът ни на листа има прозорец и ще бъде съвсем наблизо - открива микроскоп в съседното село. И ние ще му организираме откриване на тоалетна тук. С плоча, както ти обещах. С благодарствен надпис - Това направихме ние, господа! А Вие? - Ама ако после не спечелим? |
| Вратата на балкона някакак си сама се отвори и отвън навлезе чист и влажен въздух, истински , а не градската бъркоч , която дишахме довчера. Дъждът току що беше престанал и първата мисъл, която мина през главата му беше , че дворът се е напълнил с охлюви...Мисъл , която го накара да отвори очи и да се изправи... та , той от една година чакаше този момент да настъпи и да отиде да си събере от тези слузести гадинки , които правилно приготвени ставаха най- вкусното нещо на света. В стаята стана течение . Той се обърна към вратата и видя сина си да промущва рошавата си глава през полуотворената врата.Срещна погледа му , ухили се с всичките си четири годинки и вече нищо не можеше да го спре да се метне върху му и да го гази с малките , но вече заякващи крачета...С детето през вратата навлезе и бръмченето на кафемашината заедно с аромата на "Малонго"...жестоко кафе!!! А малкият бандит се чудеше къде да се покатери по него... По "Хоризонт " някои задъхано съобщаваше , че намкъдеси, гръмнали намкойси... в този момент телефонът му запищя служебно. Къса псувня изскочи от гърлото му, удари се в зъбите и се върна като тежка топка около слънчевия сплит... |
| Тъй като по презумпция нямам право на собствени постинги, надвишаващи хиляда знака, а в същото време държа да спазя обещанието си към Елинор, то адаптирам няколко абзаца от утрешния вестник: Такава задушна вечер беше, че на върлия кашик с мустака веднага му стана ясно какво ще става. Запука, засветка и по терасата му започнаха да проблясват гневни откоси, вероятно символизиращи, че Зевс не беше познал двойката в Локо Пловдив - Левски и това му бе провалило целия тираж. Не му дремеше особено де, защото тази вечер си беше сам вкъщи, в градска отпуска, не в поделението, моташе се по сайтовете в интернет, а за фон си беше пуснал тивито, по което с радостен приповдигнат тон му обясняваха колко ще се набута като станем членки на ЕС. От него по евроинтеграционните въпроси не член, ами и чеп за зеле не ставаше, ама се дезинтегрираше, гледайки как една сюрия народ си дигат ръцете като на комсомолско събрание. А някакви дори не си ги дигаха. Та кашикът бройкаше комсомолците и зяпаше с образователна цел снимки на върло симпатични девойки в мрежата и по едно време точно на брадичката на едната нещо каза "пук" и спря. Телевизорът се дзвереше, мониторът и той си светеше, ама по кабела нанай. Да не беше това пукане щеше да помисли, че дъждът е направил някаква мизерия на доставчика и нямаше да се притесни, обаче и лан-картата спря да свети. Лоша работа, а компютърът в гаранция. В смисъл, че е в гаранция беше още по-зле, защото ако го отвореше, щеше да я загуби. Гаранцията не покриваше повреди, причинени от форсмажорни обстоятелства като гръмотевици и светкавици, така че картата я отписа веднага, но и не можеше да отиде да си купи веднага нова, тъй като нямаше право да отваря компютъра. Иначе парите ги бе прежалил, все едно бутилка качествена водка е отишла зян. Та преживя нощния кошмар, принуден да гледа българските телевизии. Явно доста често гърмят лан-картите на хората, щом все още имаха зрители. На сутринта с кръвясали очи изслуша прогнозата за времето, сипа си един леген кафе, и зачака отварянето на офисите. След като четвъртата чаша кафе го ободри до такава степен, че почна да залита, напъха компютъра в един сак и както си бе брадясал тръгна към офиса на компютърната фирма. Намираше се на 500 метра от блока му, а паркинга с колата - на 1 километър, така че ръмжейки и закачайки чорапогащите на дамите по тротоара с ципа на сака се втурна пеш. Тъкмо да влезе във входа и го набараха някакви фуражки, какво носи, къде го носи и откъде го е гепил. Лични документи, документи за техниката... само акта за раждане дето не му поискаха. С щик на нож в очите им обясни, че всичко му е у дома. Натовариха го в тяхната патрулка и му направиха пунтаж на тема доброто ченге и лошото ченге. Доброто му се усмихваше, а лошото беше някакъв русофил, защото не спря да си подсвирква "цыпленок жареный, цыпленок пареный, пошел по улице гулять..". Показа им документите, откозируваха и изчезнаха яко дим, дори не му взеха три лева за возенето. Нарами сака отново като внимаваше този път да не закача чужди чорапогащи, но то вече и нямаше, тъй като отново бе завалял дъжд. Кисел и прогизнал се изтъпанчи на велурения диван, който след сядането му веднага заприлича на въздушен дюшек, дето спасителите по плажовете не ги обичат много-много, защото са мокри, лесно се обръщат и имат навика да отплуват по волята на някое незнайно откъде появило се подводно течение. Плати си тъпата карта и любезно го посъветваха да пие още едно кафе на улицата за един-два часа, докато сервизът я замени. Като видя кафето обаче, нещо в него се пречупи и седна на една самотна пейка в парка на спокойствие. Самотна, защото валеше. Купи си и вестник, за да не скучае, но пък не се досети, че ще се намокри. Толкова ли някой вестникоиздател не можа да се сети да ги печата върху нещо непромокаемо?! Електронните вестници, с които бе свикнал, нямаха това изумително тъпоумно качество. Захвърли вестника по един рошав и напомпал се гълъб и се качи да си вземе вече готовия компютър. Секретарката му се усмихна мило като го видя такъв мокър досущ сянката на бащата на Хамлет, затова се престраши и й стисна ръката за довиждане като и доля капучиното с дъждовната вода, събрала се в ръкава му. Май че дори й пусна и корабче. Прибра се, пусна компа, мрежовата карта му намигна в подканящо изумрудено зелено. Пожела й да и върви по вода и полегна за малко сън във ваната. Вечерта се събуди и се втренчи в монитора, за да разбере какво е ставало по света. И в един момент нещо пак каза "пук", но този път доста по-силно. Тъкмо да си изкаже всичко, което му беше набрало, в този унил дъждовен ден, когато внезапно видя, че магазинчето в партера на съседния блок го отнесе някаква взривна вълна, а на терасата му този път се моташе някаква човешка китка. "Лимонка", - помисли си кашикът и приглади мустак.Като разбра, че няма проблем с компютъра този път се усмихна щастливо и се втренчи в новинарските сайтове. Пишеше, че утре няма да вали. Предстоеше му пътуване с БДЖ до поделението. И изведнъж се сети, че някъде пишеше за близначките, които се мотаха по индекс-страниците на мрежовите таблоиди под кодовото наименование сетри Шахтови. Скочи, обу любимите си боксерки на кактуси и излезе на терасата да запали цигара. Магазинът долу още димеше и той с наслада щракна Зиппото. Редактирано от - bot на 14/4/2005 г/ 20:07:21 |
| -Абе, Пешев, все същият баламурник остана Ще ме умориш от майтап. Кой му пука, дали ще спечелим в туй забутано село. Важното е да гушнем нещо от общото-обясни му авторитетно колегата. –Ти не разбираш ли, че това са ийзи мъни за бързо усвояване … Пешев се замисли. Няколко пъти се беше парил от лесни удари в бизнеса, откак напусна полицията.. Първият-когато един як, намазан циганин, негова разработка от миналото, му предложи да купи ролка стоманено въже фи20. „Така и така, батка, намерих въжето на 6 кинта метъра и един баламурник от Варна, дето да го купи по 20 кинта веднага, но нямам фирма, през която да го прекарам”. „Ами той да не е абдал бе-сряза го Пешев.- Не, той си има негова далавера-изнася го с кораби и му трябва много. Пешев не вярваше много на такива удари, още по-малко на хора от контингента, но звучеше съблазнително, а мангалът досега не го беше дънил, та затова се метна на колата с него и отпраши до Варна. Стигнаха до центъра пред модерен офис, с паркирана спортна черна тойота пред него. Бизнесменът беше младеж, облечен в модно червено сако и светъл панталон и на Пешев му се стори отнякъде познат. -Да, ще взема въжето-небрежно, с вдигнати на стола крака, въртейки пура между ръцете, му отговори той. -И още ако имате, и него ще взема.. Плащането-само кеш.. -Как кеш, наистина ли ще платите на ръка-не повярва на ушите си Пешев-Не искате ли с акредитив? - Не, само кеш-отсече бизнесменът.- Правя договори на база на вашия, и ако ме издъните, плащам много по големи неустойки навън.. Пешев се усъмни за миг, но радостта му надделя. "Бизнес върят хората, къде съм аз...Ще изклатя мангала- рече си той-Виждал съм сума такива оферти, дори и да взема на по-висока цена. Ролката 20 хиляди метра, има мегдан..” И това го спаси. Сетне бизнесменът се покри. Секретарката му все казваше, че го няма. Веднъж го хвана на тясно „Не ми дойде корабът, по късно ще ви потърся..” -Ами ако бях купил въжето-побесня Пешев и отпраши за Варна. Издебна тойотата, като паркира пред офиса и тихомълком влезе зад момчето. -Върви, не спирай, келеш-изръмжа на стреснатия младок, като опря пищова в новото му сако-Пей бърже, че нямам време. -Оставете пистолета, другарю-поокопити се младежът. - Аз бях първи курс от „връзкарите”, когато вие бяхте в школата-Виждал съм ви в стола.. Аха, виждал си ме-озадачи се Пешев-че вие не се редяхте на опашките, а вземахте отпред. -Да, и ти веднъж ми се озъби-оттогаз те помня-поусмихна се пишлемето. -Слушай сега-комбина сме с твоя човек, а аз вземам комисионна. Целта е да се напасеш с въжето, дето не струва нищо. Знаеш ли колко народ, че и колеги изгоряха. Ако си го взел, ще уредим нещо, споко. Повече няма, много ми стана… На Пешев му стана весело, като си помисли колко обяви за въже и лагери прочете в пресата и тихомълком излезе. Така беше и с цигарите. Вестниците бъкаха с реклами за евтина Арда на половин цена, а те бяха монопол на държавата. И никой не му пукаше, нито някой от колегите му си мръдна пръст.Доста се колеба, но купи Арда на 2.40, за да я продаде на 3 кинта, но докато дойде камионът, имаше масови оферти за 2 и 20 и надолу.. Общата далавера не е за мен далавера-си казваше често той. Не вярвай дори на слънцето и часовника си.. И все пак. Политиката беше сладка работа... Да приеме ли, да се забърка ли с тези... И докато се чудеше, отново се замисли за Елеонор.. |
В мазето на татювата къща синчето на собственика на местния винзавод и селски хубавец Стойко помпаше мускули. Стените бяха попили аромата на агънца, отишли курбан по Георгьов ден, на кифтета, на кибабчета, мамещо цвъртяли във вече зазиданата камина, но тук-таме, при внимателно вглеждане, погледът успяваше да различи по тях и подозрителни кафеникави петна, вероятно остатъци от квалитетно червено от запасите на тати, отзовало се там от времето, когато мазето било механа, а гостите пеели "Сладуно моме"и сластта в блесналите им погледи трошала чаши и избивала по дяланите камъни на гордостта на всяка заможна селска къща - прохладната механа. " Механа, а? Механа...стига селски простотии, бе тате, излагаме се" - казал селският хубавец Стойко на отрудения си родител, с такава непоколебимост в мъжествения си баритон с дълбоки обертонове, че възелът на татювата вратовръзка се разхлабил от смущение, а краят й описал въпросителен знак. Стойко бил ядосан на баща си още от времето, когато баща му го записал Стойко, гък не дал да се издума, и името на прародителя на рода било подновено. Толкова хубав, а Стойко, лягал и ставал с тая неприятна мисъл Стойко и тя разваляла настроението му дори и в моменти на всякакъв блажен екстаз. " Ми кво, бе, сине, кво да я правим тая механа?"- попитала мама. "Как кво, фитнес, бе маман, фитнес център с плувен басеин, аз ли да ви уча? Аааааа, я се стегнете....механа..." |
Деветашки се пресегна и хвърли още една цепеница в камината. " Бързо свърши зимата тази година", мислеше си той, доволно изпускайки дим от старата лула. Лулата беше спомен от колегите му от службата. Бяха му я подарили по случай пенсионирането с думите: " И запомни, такива като нас никога не се пенсионират, никога не спират да работят". Спомни си как тогава още същия ден дойде тук, в старата къща на село, заричайки се никога повече да не обръща поглед назад , към миналото. Та кой ли ще си спомни за мен и най кой ли съм му потрябвал, с горчилка следеше мислите си той. Лъжеше се, както се оказа няколко месеца по-късно. Негови колеги го бяха препоръчали като консултант на западни фирми, които идваха тук да инвестират след обрата в соцлагера. Искаха от него да преценява риска на вложението откъм състава на персонала: кои бяха бивши, кои бяха с чисто минало и т.н., обичайните ( и за западните фирми) предварителни проучвания. Зае се с неочаквана и за самия него готовност да върши тази работа. Плащаха добре, а и имаше възможност да тренира езиците, които бече научил навремето. Пращаха го от време на време и в чужбина. През уикендите идваше да поддържа старата къща, керемидите й бяха за смяна, комина се беше килнал на една страна, като стария му гръбнак, а и заради кучето най-вече. Жал му беше като го гледаше как се мъчи в големия град. В свободното време си беше намерил странно занимание, пописваше в един интернет-форум, в който по една случайност беше открил колеги от миналото. В редакцията на вестника, който поддържаше форума пък откри роднина на един свой отдавна заминал на оня свят колега - Драган Зашев. Беше загинал при странни обстоятелсва , "от снежна виелица", както гласеше тогава официалната версия. Деветашки бе един от малкото, ако не и единствения, който знаеше истината по случая. И то не за друго, а защото и той спадаше тогава към групата на заподозрените. Спомни си как генерал Рашев го викна в кабинета си и му каза: Възлагаме ти една много отговорна задача, имаме сведения и т.н. Целта беше ликвидация на заподозрения за двоен агент. Опита се да се измъкне, но разбра че така ще събуди още по-големи подозрения и прие задачата. Огънят в камината отново догаряше, погледна заспалото куче в краката си и съвсем внимателно, да не го събуди, разръчка въглените в жаравата и хвърли още една цепеница вътре. Наля от червеното домашно, което му беше подарил шефа на една газова компания, стар колега от службите, и отново се унесе в спомени, поглаждайки бялата си мускетарска брадичка. |
Всъщност, Стойковата идея за механата като фитнес се беше завъртяла в красивата му глава неотдавна, но той за нищо на света не би признал това пред баща си. Беше гледал холивудската "Троя" - русият и мускулест красавец Ахил, жесток и неустоим, любимецът на празноглавите мажоретки - Брад Пит. За няколко дни дори се беше разколебал в красотата си, о, не, направо се беше депресирал, но бързо се съвзе. Изчете всичко за филма, ха, каза си, че той Брад Пит вече навършил 40 години, грохнал старец, възможно ли е да е толкова суперски? Толкова маниашки? Какъв релеф, каква форма - съблече се гол пред огледалото, свива и разпуска трицепси, бицепси и коремни мускули - няма плочки, нямааааа - потресен завърши той огледа и изпразнен от мисли изхвърча в близката горичка, където, пламнал от усилие и запотен, набра в бърз марш височината на всички кози пътечки, проправени сред плахата тревица и друга нискостеблена жилеста горска растителност. А дъртият Брат Пит може, а аз не? Красотата изисква жертви, даде си кураж той, а на връщане се отби при старата си учителка по литература, за да й поиска пълното издание на "Илиада" в превод от старогръцки на Блага Димитрова и А. Милев. Грижливо я скри под мократа фанелка, да не би маман да си помисли, че е вдигнал температура и да го остави да пази стаята. Редактирано от - Сибила на 14/4/2005 г/ 21:31:04 |
| От няколко дни мисля доста за г-н Пешев. Една вечер пред къщата им спряха няколко коли и близначките ми се обадиха да отида в тях, дошли им гости и да заповядам на вечеря. Гостите бяха четири семейства, останах с впечатление, че мъжете са някогашни колеги на г-н Пешев. Говореха доста недоизказано, както си говорят хора, които знаят за какво става въпрос и няма нужда да се обясняват, но аз не разбрах с какво точно се занимават. Може би утре ще се поразровя в Апис, ако не ме домързи. По някое време станахме от масата и не си спомням точно как, бях пила малко повече, с г-н Пешев се оказахме на пейката до шадраванчето. Той ми държеше ръката, но много нежно, искам да поясня, и ми рецитираше "Кажи ми нещо мило, кажи ми нещо странно, кажи ми нещо необикновено". Не очаквах, че този мъж може да си пада по поезия и тези стихове ме трогнаха доста. Дори по едно време си помислих, че ще ме целуне, но не го направи, все пак пейката се вижда, пък и г-жа Пешева беше завела гостите да им показва стената с мъха… Странно ми е, защото г-н Пешев не би трябвало да е моят тип. Всичките ми връзки са били със слаби и възпитани мъже, доста интелектуални и някак си нерешителни, а в г-н Пешев има нещо безцеремонно и, предполагам, че не би приел оправданието, че ме боли главата, ако ме разбирате. Както вече казах, той е доста едър, подстригва се много късо и има една изправена стойка, която ме кара да мисля, че е бивш военен. А и обувките му са винаги лъснати. Подозирам, че има косми по гърба, което определено не би трябвало да ми харесва, но… Имам една приятелка, на която баща й е поет, в смисъл че издава книги с поезия, а майка й е балерина и тя винаги е общувала с момчета, които свирят на цигулка от петгодишни, обаче истинските пичове на живота й са все потни и недообразовани типове. Както тя казва, "Пиленце (така се обръщаме една към друга), падам си по каруцари, какво да направя", когато пием мента в тяхната кухня и си говорим за нещата от живота. Да знаете колко добре я разбирам точно сега и как искам да си поговоря с нея, но тя е на палатка с поредната си потна любов някъде около Синеморец и ноу ченс. Всъщност, не знам дали ще мога да бъда достатъчно откровена, за да формулирам на глас мислите, които ми се въртят в главата за г-н Пешев, но, забелязала съм, това което човек не може да сподели и с най-добрия си жив приятел може безпроблемно да го каже в Интернет. Затова влязох в ай-си-кю, там имам един страхотен събеседник, един Tottenham-Hotspurs, с когото си говорим много за секс, всъщност само за това си говорим. Дори бяхме решили да се видим и да поекспериментираме малко, но една вечер, когато си легнах рано, защото ми се спеше адски, а той остана още, уж за малко, се запознал с една Mintkiss и започна да се среща с нея, но си останахме приятели. Та го намирам, хубавото му е, че е почти винаги онлайн, и му казвам "Бейби, да знаеш какво ми се случи и голям проблем" и той "Кажи, сладкиш" и аз му разказвам за г-н Пешев, но няма да ви пействам лога, че е доста дълъг, той пише с много ентъри. Същността е, че според него нямало нищо лошо в еднократния секс с женен мъж, дори и в многократния, дори и да го направим на семейната му спалня, и да не му мисля много, но после да му разкажа. Аз, разбира се, обещах, на него всичко мога да му разкажа. След което се дискънетктнах и отидох да си правя преглед на гардероба и да решавам какво да облека за големия купон. |
Омайникови не отказваха нищо на единствения си красив син. Бяха го чакали десет години да се яви на бял свят, бяха обиколили доктори и врачове, лечители, баячки и гледачки, бяха изпили тонове илачи, ужас, славният род Омайникови щеше да остане без продължител за радост на съседите злословници, богатият род си отиваше. Както се бяха примирили с тъжната си участ, минаха се два месеца, а Омайникова се почувства различна. Прияждаха й се кисели краставички, ябълки посред зима, пухкави златисти тригунки и хрупкави толумбички, а веднъж Омайников не можа да спаси цял димящ бял самун от безмерния й апетит. "А, какво ти става, гълъбче, хубавице моя?" - питаше загрижен Омайников, все така я обичаше, беше я спечелил в бясна надпревара с всички селски мераклии, като слънце грееше тя сред бащини си двори, бяла Неда - хубавица. Оттогава се минаха 35 години, а за него нямаше по-хубава и по-любима жена на света от Неда. "Гълъбче, да не би....а?" - невярващ и със свито от безумна надежда и усещане за чудо, притихнало сърце попита Панчо. "Панчо, плюй в пазви, два месеца откак го няма, а на мен все ми се яде, яде......" |
Глезеният и красив като майка си Неда Стойко Омайников, разбира се, получи своя фитнес- бивша механа - малко се озориха с плувния басеин, но нямаше как - ни пространство, ни водопроводчици и други специалисти можаха да измислят как да го монтират. След много планове и сложни изчисления чучнаха триъгълно жакузи зад прозрачна завеска, където Стойчо отпускаше уморен, вече релефен плочковиден корем и Ахилови бедра сред ароматни треви и четирите сезона на Вивалди, много нашумял и сред селския елит след концерта на Найджъл Кенеди в България. |
| Пешев следеше с досада стрелката на велоергометъра, когато изневиделица го връхлетя мисълта за Елеонор. Слезе от уреда, наметна с хавлията косматия си изпотен гръб и се отправи към банята. Докато го удряха струите на душа-специален, американски-тип” манхатънски шибалчици”, той се остави на приятната нега, която му доставяше мисълта за младото момиче. Хм, Елеонор.. Тя всъщност се казваше Елеанор, но той упорито и викаше Ели, както дълго викаше на бакенбардите бабрикенди и на уредите "Делонги"-Белонги. Май това създание беше нещо различно, май нямаше да влезе в сценария..Или май нему се искаше да вярва, че ще е различно... Направи няколко упражнения за разтягане, но не можеше да се съсредоточи и се отказа. ”Остаряваш, пенсио, хваща те кризата на средната възраст”- си помисли с крива усмивка, докато си наливаше първото кафе. Пешев не беше фустогонец. Жените не го гонеха по улиците, но комахай нямаше проблеми с тях. Като млад купоните и пиенето по квартири и общежития постоянно го вкарваха в нечие легло, но Пешев избягваше усложненията. Първата му любов беше негова съученичка, с която я караха три години на иди-ми дойди си, докато се разделиха. Остана разочарован от нея-чувстваше, че го е предала някак си, сменяйки после креватите на доста, че и всичките по-смотани от него. Втори път се влюби, вече като женен; беше в милицията, когато хлътна по една брюнетка от секретна секция. Очарова го красотата и интелекта й. Стана голям роман, научиха ги всички, дамата на сърцето му се разведе, но той даде назад. Нещо в нея го плашеше и възпираше. Сетне излезе прав, защото обектът излезе като първата му любов. Удари го през просото, уволниха я, а интелектът, който го привличашекато магнит, му се видя на трезва от любовта глава като на кондукторка. Оттогава си плащаше винаги, в пари, време и внимание-наричаше го психосоциална енергия, когато му се приискаше свеж хормонален удар. В началото на брака си нямаше проблеми, защото Пешева беше машина за секс. „Господ за това те е създал”, смееше се той , когато се притискаше уморен у нея призори. Чукаше от шестнайсетгодишен и даже се беше отказал да намери жена, която да се интересува толкова от секс, колкото него. Той не само че не беше влюбен в жена си , но и никога не се бе мислил за такъв. Една вечер тя дойде в квартирата му с една приятелка, той я изчука почти аламинут и сетне тя му досаждаше нонстоп. Била видяла в него бард, романтик, мачо. Той говореше за поезия, за Камю, за Сартр, когато се напиеше; спореше на философски теми и беше различен от галфоните около него.Същевременно си чукаше други гаджета, докато уж ходеха, на няколко пъти тя го хващаше "на калъп", но на него не му пукаше, макар, че отчиташе, че тя му импонира сексуално като никоя друга. Пееше си „Кесара” и Йоканто” с кадифения си баритон и дрънкаше на китарката , а жените препърхваха с мигли и неусетно се отзоваваше интимен с някоя. След години, и то точно, когато даде назад с втората любов, разбра, че Пешева пък я е чукал един приятелите му. Тогава побесня, но го преглътна. "В края на краищата всички сме артисти-танту за кукуриго"-успокои се той. Изпълняваше вяло веднъж месечно задълженията си, и то когато беше прекалил с пиенето. Пешева не му се сърдеше-отдавна се бяха разделили интелектуално, но ги свързваше общото минало и преживяното. Пешев нямаше проблеми с жена си-беше му даже много забавно, когато колегите му се оплакваха от сексуалността на жените си. Дори и за любовниците си, те се пишеха за хора, претърпели огромни крушения или разочарования-колко гот е било в началото и кви тлъсти, фригидни и меркантилни били станали ..Пешев си мълчеше, или обсъждаше само случайни връзки в тези мъжки разговори-изглеждаше му жестоко да обяснява каква тигрица беше Пешева, защото щяха да помислят, че им раздува порномит от ХХЛ. Да-ама не-мислеше си той. Винетки от сексуалните му преживявания изпълваха съзнанието му и му докарваха почти генералска гордост. Нему му трябваше обаче предизвикателството на ума, защото беше развил зависимост от меренето на интелект, от усещането да си налагаш волята над някому. Закова една съдийка, но тя се оказа слаба ракия за неговия дух. Бързо я направи зависима, и така окомплектова бизнеса-кеф ти на предварителната фаза, кеф ти услуга на следващата. Оказа се сексуална тигрица, но в ръцете му мъркаше като коте. Пешев със задоволство си спомняше навирения и нос и огромните й, колкото егото й претенции, особено когато му правеше фелацио или деляха парите от рекета.Сетне му омръзна, заради нейните мераци да го обсеби и я замени с една руса деловодителка, а после с поетеса. Извън тях, както вече казахме, си плащаше за секс-на продавачки, сервитьорки, на момичета, които наемаше във фирмите си. С пари, подаръци, бодита и парфюми, отначало имаше квартира, после в офиса, или ги водеше във вилата с джакузито. Тук обаче случаят беше друг. Имаше нещо извън матрицата у това момиче.Пешев не можеше да го долови, но го усещаше с инстинкта си на ловец. Изглеждаше лесна, но нещо в дълбочината на очите й го плашеше, изглеждаше суетна, сякаш не просто искаше да го обсеби, а да си поиграе с него, изглеждаше покорна, но беше дива и непредсказуема, изглеждаше, сякаш го изследва и изучава като странен екземпляр от мъжката фауна. Сигурно беше имала лиглъовци, които я бяха глезили, вероятно беше от тези, които играеха играта не заради романтичната боза на борбата от сериалите, а на кило кръв-до пълна победа, и които те захвърляха като употребен капут след това. Но не толкова резултатът, колкото упорството и тръпката ги привличаха и възбуждаха докрай , барабар с възможността да получат удари по чувствените устни с някои мъжки атрибути, докато трае битката. Колкото повече-толкова по-добре. Беше си жена отвсякъде. А това беше вече предизвикателство, на което Пешев не можеше да устои. Изведнъж, докато се рееше замислен , Пешев съзря една приведена фигура, недалеч от къщата му, която вървеше бавно, като завърташе главата си ту вляво –ту вдясно. Все едно беше следово куче, което търсеше загубена следа, и сякаш чуваше задъханото му сумтене. Оня се спря. Обърна се наляво, втренчил поглед в къщата на Пешев, като че ли я изучаваше систематично. Приличаше на клошар, дрехите му бяха окъсани и мърляви, на главата си беше нахлупил опърпана идиотка, която му скриваше лицето. Пешев трепна. След толкова години в полицията и толкова премеждия сетне, инстинктът му веднага заговори, заедно с опита. ”Обикновен крадец или джебчия, търсещ жертва. В никакъв случай килър-твърде е непредпазлив , сигурно сега е излязъл от панделата”... Редактирано от - Зе Мария на 15/4/2005 г/ 02:10:43 |
-Стое , чу ли мойто дете, ма пристигнали в наше село някакви големци - Пешеви, две хубавки близначки имали, момиченца, бе, кипри, пианистки...едното от другото не можеш различи, па и очилата им еднакви, едното си вдигало косата на конска опашка, а другото не, друга разлика немали..... Ма ти не си ли чул? - питала бела Неда, докато се суетяла около фурната, откъдето вадела пръхкава баница, упойващо вкусна, млечна - за десерт. Тати е канен на некаква вечеря у тех - съботата. - Маман - казал Стойко, колко пъти съм ти казвал, че не съм Стойко, а Стив, кво да праа с тва просташко име на дедо ми. Докато така ми простееш, не те слушам. После вникнал в новината и наострил уши: - И кво? - Ми не знам, сине, докторчето се било увъртело там, всички говорят. Стойко, който дотогава не мислел по друг въпрос, освен по тоя, че не е рус като Брад Пит, а брюнет с къдрава коса, която рошел с гел и други модни препарати, се заслушал. - Остави, гълъбче, не му мъти главата, той и без това не може да се отърве от тия, дето го следят като кучки, дето и да иде, хубаво ни е детето - опитал се да отмести разговора Панчо, но вече било късно и даже вълшебната баница не можела да отвлече вниманието на Стойко, който и без това нямал намерение да куса от нея, че била много калорична и вредна за формата. |
| ... а на селото вечек се пишеше лошо ..... Натиснете тук |
| Мразя да излизам сурин рано, помисли си проф.Генчо Майнов. Беше от онези градски сутрини, когато можеш да пукнеш от студ, а денем температурите се вдигаха до Бога. На туй отгоре внимателно подбраният вид на скитник не му позволяваше да си облече подходящи за времето дрехи. Поне въздухът беше чист и още не беше се нароил градския пушиляк, си рече той, защото мръсотията му пречеше-затъпяваше сетивата му, които за него бяха всичко. Генчо наблюдаваше хората по улицата, когато го обзе познатото усещане под лъжчката. Присви очи и извърна глава на ляво, където съзря очакваното сияние, фокусирано върху добре облечен мъж с дипломатическо куфарче. Навярно бързаше за някой от офисите, населяващи централната улица на Старопрестолния град. Генчо слезе от вехтия фолц и тръгна подире му. . Мъжът бързаше, но и Генчо усили крачка, застигна го и крачи малко зад него близо две пресечки, когато на светофара мъжът се спря и бръкна в задния си джб, за да извади носна кърпичка. Заедно с нея обаче върху паважа му незабелязано се изтърси и портомонето, а само секунда подир ръката на Генчо го захлупи. Без да се усети, мъжът си прибра кърпичката и продължи, а Генчо поизостана и се шмугна в глухата пряка. С добре тренирани движения измъкна банкнотите и леко плъзна по крака си портфейла отново върху паважа. Докато пресичаше отново същото кръстовище, съзря баровеца да тича назад, вперил очи в земята. Седна на седалката във фолца и преброи банкнотите.Не е лошо, отчете той-около шестстотин лева. Тъкмо ще си плати този етап от озеленяването..Нямаше усещането, че ги е откраднал-мъжът сам си изпусна портфейла; можеше да ги намери всеки друг. Нямаше вина, че особените му сетива и способности му позволяваха да предвиди станалото.. Беше още пет-шестгодишен, когато разбра, че винаги можеше да открива скритите в къщи „за гости”и бонбони. В детството, тази дарба му причиняваше само неприятности и постепенно той се захвана да я изучи.С ужас установи обаче, че това не се поддаваше на контрол-той не получаваше готовата информация, а само съзнанието за нея. Предувствието му се появяваше от никъде и го изпълваше и той не можеше нито да го предотврати, нито да се сбори с него. Това го плашеше, защото се страхуваше, че един ден ще усети смъртта и няма да може да реагира. Затова започна да избягва контактите с хората и да канализира дарбата. Стана учен, политолог и анализатор. Всъщност, знаеше какво ще му се падне на изпитите, после знаеше събитията и тръгваше да ги обясни, обратно на останалите, които му дишаха праха. А защо да мисля-разбра той-просто трябва да си седя и да чакам подходящата възможност, която да ми е от полза. Например, да мисля как да увелича паричките. Парите не бяха проблем за него, едно, че беше от сой, друго, че можеше да спечели от всичко-лотария, тото, евроспорт-изобщо по стотици начини, но никога по един и същ. Наложи се да се раздели на две-единият от него беше блестящия професор, анализатор, другият никому ненабиващия се на очи скитник, който прибираше умерената печалба от Еврофутбола или тотализатора и изчезваше незабелязан в небитието-но за какво му беше всичко това, когато нямаше от какво да се оплаква, нито му трябваше нещо .. Всъщност, правеше го, за да насочи дарбата навън от собствения си свят, да я материализира някак си безболезнено, за да не полудее.. Свиреше на китара, пишеше до премала-като избягваше бъдещето и гледаше към миналото, докато постепенно разбра, че докато можеше да възпроизведе битката при Сома, сякаш е бил там, то в бъдещето улавяше само тези събития, от които имаше полза. Беше открил, че за втория му образ е много по удобно да приемеш външност, която бяха склонни да не забелязват и да бягат от нея, отколкото ти да ги разпознаваш и избягваш. И така, във всяка свободна минута се мяташе на вехтия фолц и бягаше от столицата, където го познаваха и кучетата, дегизираше се и отиваше в някой провинциален град. Най обичаше Търново, даже си купи къща в едно село около нея. Там, в селото, никой не познаваше и не дразнеше фамозният светски лъв, а го наричаха Генчо Майната. Пристигна в селото, ритна входната врата на къщата и се метна на миндера да почине. Изведнъж го обзе предчувствието, главата му забуча... Стана и почти несъзнателно, в унес, както беше в дрипелите, излезе навън..Походката, която си беше изградил- бавна, но не твърде, за да не привлича внимание, но и да долавя вибрациите, този път не му беше нужна. Обичайният блясък беше по силен, но не от познатите, свидетелствуващи за облагодетелстване, нито , че ще му навреди нещо, беше нещо много странно и непознато, но много силно, което го привличаше неудържимо. Освен блясъка и предчувствието имашеедна гадна вибрация, пронизвашща цялото му съзнание с невероятна настойчивост. Студена пот го обля, тестикулите му се качиха нагоре, в стомахът се загнезди оловна растяща топка-но той не беше просто уплашен и на ръба на паниката: същевременно у него се надигаше някакъв див възторг и възвишен триумф с неясна причина.” Кво става тук, майна” изръмжа той, но същевременно започна да изследва селските улици, песове, магарета и всичко, което го заобикаля. Нищо не откри и се насочи към горната махала с новопостроените къщи на гражданята като него... |
| са стана к'во стана .... объркааме географията, се едно история е ... така не може: - село - без циганье ?? - турчин - за домазлък нема ?? - никой не крадне ?? - целото татулувоно с проф., ст...., и проч. селение - селско ?? - нема кучета ?? - ни една местна курва (от полвин село) си не показва носа ?? - и на лайна не мирише ?? - пазар - не иде ??! - и авджии - немат ?? - и на пърчотина - никой не смрадее ?? - па клисар и поп - ич ?? - и курварин селски - немаа, само - убавец ?? - и Bot-а им - градски, утрешен, па и кафе пие только, а не парцуца прекрасная сельская ??!! нема повече да ви казвам, щот ша залитетнете у битувизмите на вх."Д" Ама - ЗЕМЕТЕ СЕ У РЪЦЕ - забравете 9-ти микрорайон, бре, че ша се зема да раздавам  пп. ма па се присетих - вело-ерго-чушки! да не е свършила зелевата чорба? баааати натовците, бати е-ес-совците, баааати ... Редактирано от - Старшината на 15/4/2005 г/ 15:35:55 |