Социалното конструиране на малцинствеността

Харалан АЛЕКСАНДРОВ
Идеята на този текст е да изследва динамиката на произвеждане и поддържане на малцинственост в българското общество, която напоследък се проявява в симетричната ескалация на напрежение и враждебност между българската и ромската общност: индикация за това са от една страна зачестилите сблъсъци, а от друга – нарастващата подкрепа за фашизоидната политическа формация “Атака”. Моята теза е, че малцинствеността е феномен на човешките отношения и по-точно – специфична патология на груповите отношения. За разлика от субстанциалната дефиниция, която приема малцинствеността като природен факт, отношенческата се основава на разбирането, че малцинствеността е социален факт, който се конструира в отношенията между хората. Според тази дефиниция малцинственият статус на индивидите и групите може да бъде вменен въз основа на всякакъв тип “другост” - етническо различие, вероизповедание, инвалидност, бедност, психична болест, хомосексуалност, емигрантски статус, жертва на насилие и др. Отношенческата природа на малцинствеността обаче най-често остава скрита и отношенията в човешките групи и между тях се мислят, интерпретират и представят в субстанциални категории. Тази епистемологическа грешка възпроизвежда провалени нагласи, управленски практики и политики, втвърдява границите между общностите и задълбочава разлома между тях с произтичащите от това мрачни последици: регрес към примитивен национализъм, дискриминация и стигматизация от страна на мнозинството; самозатваряне, гетоизиране и себесегрегиране от страна на малцинствата.

Отношения и субстанции

Установеното в нашата култура схващане за малцинство като разпознаваема общност, обединена около някакво вътрешноприсъщо различие, издава субстанциален, примордиалистки възглед за човешката общност – обособена група хора, която е дадена в реалността и се отличава с набор от вродени характеристики. Изхождайки от този възглед, който се корени в позитивистката научна традиция от ХІХ век, изследователите често са склонни да мислят за особеностите и характеристиките на групите като за нещо вътрешно присъщо, типично и устойчиво, подобно на кръвната група. По този начин става възможно на групите и общностите да се вменят особености, които не се проверяват, а се приемат за изначално верни и които чрез различни политики вторично се натурализират и “втърдяват” в устойчива реалност. Тази подмяна е възможна поради нагласата на неподготвения човешки ум да субстанциализира реалността, свеждайки сложни отношенически феномени до твърди факти (например като описва кръговите процеси на вазимодействие между групите чрез каузални връзки, зададени в линейната структура на езика).

Субстанциалистките обяснения са добри за явления и факти от физическия свят - минералите, химическите елементи, твърдите тела, растителните и животински видове могат да бъдат мислени като набор от свойства, разновидности и функции и да бъдат изследвани чрез методите на природните науки. В науките за човека този подход се проваля по простата причина, че индивидите и човешките групи никога не са просто обект на изследване, а активен субект в процеса на познание и себепознание. За разлика от минералите и растенията хората имат способността да пораждат собствени обяснения, които влизат в диалог с обясненията на наблюдателя и често ги опровергават. В този смисъл знанието, което генерират науките за човека, винаги е неокончателно и нееднозначно, защото съдържа различни версии. Позитивистката грешка да се мисли за хората субстанциално (ако остане само в рамките на науката) е относително безобидна - тя води до неверни и наивни заключения за природата на човешките отношения, на социалните явления и процеси. Ако обаче тази методологическа грешка се превърне в основа за политика, тя може да има твърде разрушителни последици.

Субстанциалното мислене за човешките групи и отношения в политиката води до социално инженерство, което почива на погрешното допускане, че процесите в обществото са линеарни и могат да бъдат управлявани с инструментите на властта. В действителност, поради способността на хората за саморефлексия, социалните процеси са винаги циркулярни и предполагат участие на всички въвлечени в тях. Типичен пример за провала на социалното инженество в областта на малцинствените проблеми е политиката на асимилация, известна като “възродителен процес” и по-точно опитът тя да бъде подкрепена и легитимирана с научен инструментариум. Колкото аргументирано и убедително да доказваха българските научни институции, че турците са българи със загубено национално самосъзнание, докато хората мислят за себе си просто като за турци, никакви научни доводи не могат да ги убедят в противното. Ако си геолог, можеш да определиш един камък като гранит, а друг като мрамор, без да отчиташ тяхната гледна точка, понеже камъните нямат такава, или ако имат, я пазят за себе си. Когато обаче си етнолог, историк, политолог, социолог и пр., е редно да се държиш по-смирено и когато определяш един човек като турчин, друг като българин, а трети като българин-мюсюлманин, да отчиташ тяхната гледна точка по въпроса, понеже хората винаги имат такава и са склонни да я отстояват.

Групи и идентичности

В тази обяснителна рамка накратко ще се спра на някои от основните механизми, чрез които българската култура поражда и поддържа малцинствеността. На първо място това са устойчивите нагласи за приемане на различието от позициите на превъзходство, основано на принадлежност към доминираща група, а не от позициите на меритокрация – отношение към индивида, основано на неговите достойнства, качества и приноси. Българската култура не насърчава свързването от позиции на равнопоставеност и се отнася към индивидите, които го практикуват, с подозрение и недоверие. В култура, в която групите налагат на своите членове ригидни норми на поведение, цената, която индивидите плащат за автономните си избори и оспорването на груповите ценности, може да е твърде висока – изключване и маргинализиране, тоест поставяне в малцинствена ситуация. Пример за това са смесените бракове между българи и представители на други етнически общности, при които представителят на българската група по правило търпи по-тежко наказание и отлъчване, загдето е изневерил на “своите” и е нарушил неписаните правила на вътрешногрупов брак. Принципът на ендогамия (вътрешногрупов брак) е само един от многото механизми, чрез който затворените традиционни общности поддържат непропускливи граници, контролират поведението на своите членове и така на практика ги притежават. За да поемат риска да развият и практикуват ценностите на гражданското поведение, хората трябва да бъдат съоръжени с концептуален апарат за разбиране на феномените на човешкото поведение в групи.

Възниква въпросът защо индивидите и групите функционират по този начин. Отговорът следва да бъде търсен в областта на психодинамичната парадигма и груповите отношения. Необходимо е да бъдат изследвани механизмите, чрез които индивидите се свързват в групи и допускат да бъдат обсебени от груповата душевност (group mentality) [1] до степен да абдикират от автономно мислене и поведение. Моделът на изграждане и постигане на идентичност чрез свързване с първична група на чувствата (satient group) е мощна базова програма за ориентиране в света, заложена в преживяванията от ранно детство, с която умът работи цял живот. Свързването с групата чрез чувствата, а не чрез разума, е условие за емоционално благополучие и успех в ред ситуации - семейството, участието в спортен отбор, джазов оркестър и други колективи, чиято работна задача изисква хармонизиране на членовете на нивото на груповите емоции. Принадлежността към такава група на чувствата предполага известно размиване на индивидуалните граници и приемане на груповата идентичност, което означава обособяване и отграничаване спрямо останалите човешки общности. В парадигмата на груповите отношения феноменът малцинственост се разглежда като патология на този механизъм за постигане на идентичност чрез принадлежност към първичната група. Когато се озове в ситуация с различен човек на своя територия, по силата на базовата програма за групова принадлежност, човек е изкушен да злоупотреби с превъзходството си, като се свърже с различния човек от позиция на представител на доминиращата група. Гражданското поведение повелява да сдържаме този порив и да се свързваме с уязвимия човек по равнопоставен начин, например като разпознаем и назовем собствената си несигурност. Влизането във връзка по този смирен начин има овластяващ ефект, влизането във връзка от позиция на групово превъзходство има обезвластяващ и маргинализиращ ефект и поражда малцинственост.

Става ясно, че малцинствеността като отношенчески феномен, конструиран в човешките интеракции, издава ниско ниво на емоционална компетентност от страна на участниците и потребност от мобилизиране на групови характеристики за справянето с непозната ситуация. Най-често се наблюдава блокиране на способността за научаване от опита и регрес към заварени в културата обяснения, основани на вярвания, а не на доказателства. В ситуация на среща с различието индивидите с ниска емоционална компетентност прибягват до предразсъдъци и стереотипи без да ги проверяват и така въпроизвеждат разделението на малцинство и мнозинство.

Политиката на изключване

Тази заложена в природата на човешкия ум склонност да разединява света успешно се експлоатира на политическо ниво и води до трайно институционализиране на малцинствения статус на определени групи. Всички идеологии, които имат за цел да легитимират и увековечат съществуващи разделения в обществото или да породят нови, прилагат общ обяснителен механизъм, по който лесно могат да бъдат разпознати. Това е операцията по “натурализация” – опити за обяснение на социално конструирани отношения като природни дадености. Най-разпространените сред тях са расизмът и национализмът, които полагат съществуването на генетично заложени различия в качествата на хората от различни културни общности; сексизмът, който се базира на убеждението, че съществува биологично зададено неравенство между половете; и социалният дарвинизъм, който механично прилага теорията на Дарвин към социалните процеси и обяснява неравенството чрез различна приспособяемост в борбата за оцеляване. Всяко от тези обяснения произвежда малцинственост и легитимира социално конструираните неравенства като “природни”. Така се снема моралната отговорност на мнозинството, потисничеството и дискриминацията започват да изглеждат “естествени” и всички “нормални” получават правото да спят спокойно, без да се притесняват за несъвършенството на света, понеже то е “природно”. С просто око се вижда, че този тип обяснения почиват на субстанциално мислене за хората като за набор от характеристики и при това са редукционистки – свеждат богатството и многообразието на човешките характеристики до една или две – раса, нация, пол и пр. Когато тези обяснения прераснат в политика, това е политика на изключване, която прокарва разделителни линии и дезинтегрира социума. Ако тези политики на изключване се практикуват повсеместно, в крайна сметка обществото се превръща в съвкупност от изолирани и враждебни гета. Струва си да се отбележи, че политиката на изключване в България се радва на масово одобрение и мобилизира групов ентусиазъм: свидетелство за това е високата популярността на предавания като “Биг Брадър”, “Звездна Академия” и пр. Основната тръпка, която предлагат този тип развращаващи групови развлечения, е да се насладиш на властта като изхвърлиш някой нещастник от играта.

Успешните от гледна точка на гражданското поведение индивиди познават логиката на тези механизми и умеят да контролират процесите на свързването си в групи за целите на емоционалното си благополучие или работната задача, като отчитат ефектите от своето участие в груповите процеси. Става ясно, че толерантното отношение към различието предполага капацитет за толериране на собствената несигурност, отказ от прибягване до заучени модели за ориентиране в отношенията и умение за научаване от опита. Цивилизованият човек не е в състояние да отмени въздействието на мощните процеси на идентификация, свързани с принадлежността към първичната група, но е в състояние да отчита тяхното влияние и по този начин да го минимизира. Това умение му позволява да сведе до минимум разрушителните последици от пораждане на малцинственост в ситуации на интеракция с индивиди, които се различават по някакъв признак. Изследванията и опитът от живеене в групи и общности демонстрира недвусмислено, че населяващите България индивиди (независимо към коя общност се числят), са белязани от емоционална незрялост и ниска отношенческа компетентност и съответно разполагат с ограничен капацитет за конструктивно самоуправление в групов контекст. Това е тежък социален дефицит, който вещае задълбочаване на малцинствеността и свързаните с нея проблеми.
---

[1] Конструктът “групова менталност” е въведен в науките за човека от психоаналитика Уилфред Бион за целите на описанието на несъзнаваните процеси в човешките групи и общности. (Уилфред Бион, “Опит в групи”, София, 2000)