Отиди на страница:
| От доклада на Велчев: "Има още един обезпокоителен факт относно ефективността на разходите за образование. По неофициални данни разходите, които домакинствата отделят за образование възлизат на около 600 млн.лв. Това са в голямата си част разходи за курсове и индивидуални уроци, на които родителите са принудени да записват своите деца, за да могат те да попълнят пропуските си от училище и да получат повече и по-качествени знания. Следователно съществува една допълнителна загуба на ефективност от некачественото функциониране на образователната система – средствата, които се отделят в системата не изпълняват своята цел." |
| Кайли, репликата ми е към теб! Поддържам твоето мнение и ти припомням какво бях писал по въпроса преди седмица-две /ако ти се занимава виж в СПОРТ СЕГА, мои постинги от Гранд При - Силверстоун/: “Последен вик на модата при трениране на уплавленски кадри в Англия е обучението да се провежда открито. Дузина бели якички от офиса ги стоварват с няколко хеликоптера по дивите гори на Шотландия, Уелс или из островите и, ги зарязват под открито небе да се оправят както могат, но със задача да се върнат по домовете си. Разбираемо е, че треннигът не е успешен за всеки и само оцелелите запазват ръководните си постове. Останалите си търсят работа.” Та така май най-добре е да стане и в България – едно 90% от министрята шъ окапят като гнили круши, нъл тъй? |
cherno nigro, за съжаление и в България го правят вече гадовете от чуждите фирми. Питаш ли ме как съм катерил връх Снежанка по черната писта - аз в казармата съм скатал от марш наскок, ама тук не успях!  А от колеги съм чувал и по-страшни неща - плуване със салове в планински реки, лагеруване в кишата...Ти им обясняваш, че си има традиционни национални начини за "сплотяване на колектива" - софри и съпровождащите ги дейности, ама те ти правят team building |
| ще си спомняме с умиление за образованието по времето На Людмила ама нейсе не плачи сърце . Аропо лично нямам познат от моето поколение завършвало през 1980-85 средно образование, който е емигрирал на запад или в САЩ и да не е преуспял или да не се е приспособил и да е отсвирил конкуренцията от други разни емигранти, въпреки остарялото си и отречено комунистическо образование от Людмило - Сендовски тип. Причината е че тогава се наблягаше на развиване на мисленето в училище и се толерираха активните хора като личностни , например кои бяха любимците на класните - тези които се изказваха по комсомолските събрания , няма значение какво са говорели важното бе че не се притесняват да се изтапанят пред всички и да говорят ако ще и да са най-върховните дивотии. А на запад не се толерират умници които се стискат и ослушват да не би да свършат нещто повече. значи комунягите са били по - пазарно ориентирани от демукряките. |
| Смърфи , донякъде си прав . но не защото е била Людмила или Сендов или кой кажеш . Ами защото учителите повечето по литература казваха и преподаваха това което НЕ Е в учебника защото ( вие сами може да си го прочетете). Един форумец колега го каза вече ! писах някъде за моята учителка по литература че правеше всеки божи ден 15 мин от своя час за преподаване за да си пишем глупости каквито ни идват на главата ! И това беше всеки час когато имахме литература и български при нея . И това ми бяха най-хубавите часове от училището , включая и рисуването ! Като казвам това говоря за две нива , основно и средно !  |
| Незнайко не е само литературата а пък още по-малък проблем беше съдържанието в учебниците по Людмилено време / ако знаеш какви дивотии има в учебниците на сина ми за 7 клас ще ти призлее/ Важното е че държавата бе изкарала на преден план политика за тотално образоване на нацията / точно както прават ирландците последните 10 години/ Естествено това си беше съобразено със изискванията на икономиката и индивидуалните способности. Сега на държавата не и трябват квалифицирани работници защото за да се шият на ишлеме ризи от Италия не е нужно да знаеш да работиш под Линукс а и да знаеш няма да се задържиш на това място а ще отидеш там където дават по-вече пари. Мисълта ми и е че основната вина за хала в образованието носят хорото формиращи икономическата политика на страната. |
| СВОБОДАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО: РАЗБИРАМЕ ЛИ Я? Ангел Грънчаров, философ Повод за разсъжденията по-долу е статията на проф.Сергей Герджиков, публикувана в бр.4, 2005 г. на в-к “Азбуки”. Безспорно статията му предизвиква дискусия, която може да е плодотворна само ако се навлезе малко по-дълбоко в проблема. Неговото описание на ситуацията в българското училище (средно и висше) е напълно вярно и наистина буди тревога. “Учениците не искат да четат и учат”, “На преподавателите не им се работи, те не изискват” – тези констатации задължават да се вникне в същината на ситуацията, за да се разбере защо е така. Поврат в образованието не може да се постигне със заклинания и “осъждане”, нито пък със засилване на конфликта между учители и ученици, а само с ясно разбиране защо е така и какво следва да се направи. Става дума за симптоми, които говорят за болест на българското образование, а болестите не се лекуват със “съвети-заклинания” от рода на този: “Трябва да се стреснем, да се събудим, да си върнем работните навици… трябва да изискваме, да изискваме, да изискваме!”. Съвсем не може да ни бъде вдъхновение това, което е било “преди”, рефренът за “разрухата”, обхванала и българското образование, навежда на мисълта, че не се разбира нещо кардинално важно: щом като “системата на несвободата”, щом като дирижираното командно образование ни се мержелее като идеал, то явно нещо в понятията ни е сбъркано. Обяснението на уважавания професор, а именно “тоталната анархия, която се получи в резултат на нашия демократичен преход”, подлежи на тълкуване, защото много често при прехода от несвобода първите явления на свободата наистина могат да изглеждат като “анархия”, която трябва да се осъжда и “бичува”, но това… съвсем няма да ни помогне. Защото близо до ума е, че подобни крайни оценки може би се дължат на неразбиране на смисъла на ставащото, който трябва да се търси и тълкува; съвсем съмнително е че си го знаем този смисъл предварително, поради което трябва да се чувстваме свободни да съдим. Ще си позволя да изразя своето разбиране, което, надявам се, може да помогне на много хора да се отърсят от паниката, благодарение на която им се иска така яростно да съдят и да размахват показалец. Имали сме били образование, “с което сме можели да се гордеем в Европа и в света, но сега всичко разрушихме” - ето една предпоставка на паникьорското съзнание, която съвсем не е безспорна. Тези, на които им се струва така, доколко разбират смисъла на образованието, автентичния смисъл на ставащото в училище? Струва ми се, че не се разбират или пък че нямаме смелостта да си дадем сметка за съвсем прости неща, от които зависи точния смисъл на образованието. Учениците някога наистина били “дисциплинирани” и учели, но по принуда, под жестокия натиск от страна пълновластните образователни инстанции, едва ли обаче защото са го желаели. Те били изпълнителни, многознаещи, послушни, четящи, податливи на натиск, а пък учителите можели да си спомнят онези блажени времена единствено с тъга и мила носталгия. Какво ли трябва да се направи, за да върнем миналото, блаженството на “всепослушанието”, понеже, представете си, с него сме били по-подходящи за Европа, а пък с днешната “анархия” ставаме само за Африка?! Учениците днес са като “пощръклели”, представете си, искат да бъдат третирани като човешки същества, искат свобода, учителите трябвало да се съобразяват с тях, с тяхната личност, а пък някога бяха така изпълнителни и послушни, направо бяха като ангелчета! В годините на демокрацията в задушните коридори и стаи на образователната институция нахлу свежия вятър на живота, понеже онова, което имахме дотогава, не беше живот; не е живот млади хора да се държат като благовъзпитани старци, не е живот те да бъдат така послушни, напротив, нормалното е да бъдат непокорни, да не се подчиняват, да са склонни да спорят, да изискват да бъдат третирани като свободни човешки същества. Разбира се, на онези, на които послушанието им изглежда като идеал, им става студено от “вятъра на промяната”, те затова и мечтаят за уюта на тихото и кротко съществуване в безпроблемното, но неживо образование “преди”, на което обаче липсваше тъкмо най-важното: живеца на автентичното, значимо, същностно, живо и човечно образование и възпитание. На днешната “лудница” в училище едва ли могат да издържат ония, които са така верни на идеала на манипулираното образование, при което ученикът е изцяло безправен обект на въздействия, от който се изисква само подчинение, който трябва само да изпълнява. Днес учениците са съвсем други, не изпълняват, не искат да четат, не знаят какво искат, объркани са, лутат се, бездействат, правят много глупости, но те, слава Богу, вече не са покорни, те са преизпълнени с живот, на който обаче сами трябва да намерят съответното приложение – понеже това е техния живот. Съвременният ученик наистина се държи като “овладян от беса на свободата”, и слава Богу че е така, защото това е началото на истинската промяна, на която ние, възпитателите (и още повече пък образователния елит, институциите!) нямаме смелостта и доблестта да отговорим достойно. Държим се като мърморковци, проявяваме малодушие, не знаем какво става, просто ставаме смешни в напъните си да върнем нещо отдавна изживяло времето си, за оживим нещо отдавна мъртво. Ще си позволя да изразя в най-екстремна форма позицията си, за да се открои същината на цялата работа: движещата сила на истинската промяна и на поврата в училището е тъкмо съвременният “анархистически настроен” и “нищо смислено не правещ” ученик, който обаче с всичко, което прави, показва, че повече няма да приеме диктата на едно наложено му против неговата воля образование. Ето затова и възпитатели, и образователна институция от години немеят пред ставащото и затова са така отчаяни, защото повече просто няма как да се върне старото, добре познатото, уютното. Ето затова от години така несмислено правената “реформа” се изроди в поредица от външни, незначителни и много често глупави козметични промени, които са далеч от ясното разбиране за това какво може и следва да се прави. Ето че стигнахме до възловия момент: какъв е автентичния смисъл на образованието? Способни ли сме да го открием и имаме ли смелостта да го признаем? Училището трябва да служи на живота, а образованието – на смислено живеещата, на свободно правещата своя живот човешка личност. В съвременния свят образованието в още по-голяма степен и още по-ясно трябва да стои до основната си мисия: да подпомага раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личност, която сама прави своя живот, която сама преодолява трудностите по пътя на своята себереализация и себедоказване. Училището не може да “фабрикува” стандартни, изпълнителни, “униформено” мислещи безизразни безличия, напротив, центъра, фокуса, ядрото на ставащото в него е именно раждането на личността, съпротивата срещу безличието, порива към свобода, устрема към индивидуалност, свобода, личностност. Училището трябва да бъде пространството на свободата и на свободния избор, в което младият човек се чувства насърчен да работи върху своята личност, върху самостоятелността си, в което той чувства и сам поема върху плещите си тежестите на свободата, на отговорността за собствения живот. Изпълнителният и послушен ученик не може да стане личност, ето защо онази система, която наистина не издържа под напора на живота, и която фабрикуваше само безличия, е отговорна за крещящия личностен дефицит в нашето общество, от който толкова си страдаме в годините на демократичния преход. Личността доказва себе си в своята преданост към свободата, в желанието сама да прави своя живот, в отдадеността и порива към самостоятелно и отговорно правене на своя живот, в неуморното търсене на успеха – и това, че в годините на прехода си пролича колко много ни липсват такива личности, доказва несъстоятелността на предишната образователна система, осъдена от самия живот. Смея да твърдя, че в тези години българското образование, също както и обществото като цяло, преживява най-тежкия и отговорен период на съществуването си. Най-съдбовна обаче е промяната в съзнанието, в начина на мислене, в разбирането на смисъла, в култивирането на една автентична култура на свободата, от която зависи всичко. От това доколко смело ще отговорим на предизвикателствата на самия живот зависи кога животът у нас ще се върне в естественото си русло, от това зависи дали изобщо ще станем някога модерно и проспериращо общество. Главният фактор в общностния живот е активната, самодейна, самостоятелна, зряла и отговорна личност: от качеството на човешкия фактор зависи бъдещето ни. Ето защото цялата работа не се свежда до това защо например учениците не си купуват учебници и не четат, а най-главното е защо младите хора у нас все още не намират в училището и в учителите свой партньор, който най-съзнателно да ги подпомага и насърчава в поемането на тежестите на самостоятелния и свободен живот. Ако ситуацията в българското образование не преживее колкото се може по-скоро действителен поврат към ценностите на автентичната свобода, то нашето общество е осъдено на бедност и на недостойно съществуване десетилетия напред. Днес, а и в предишните бурни години на обърканост и имитация на промени, в българското училище е налице ситуация, в която главният фактор – учениците! – все по-безапелационно се съпротивлява на един канон на образование, който е вътрешно чужд на безсъзнателно напиращия от гърдите им порив към новото и истински потребното им. Учениците не са “пощръклели” или “побеснели”, това, което правят, не е случайно, а то е израз на една безсъзнателна увереност, че нещата в училище отдавна са демоде, отдавна не отговарят на съвременността и следователно трябва да отидат по дяволите. Това е наистина революционна ситуация, която или ще бъде овладяна от една поредица от спешни, новаторски и решителни реформаторски действия и промени, направлявани от идеята за едно смислено, личностно и съвременно автентично образование, или пък, неовладяна, както, впрочем, е досега, ще доведе до цялостна разруха, срив и ексцесии, които съвсем няма да са така безобидни като това, да речем, че сега учениците не искат да четат учебници. Изборът е в нашите ръце, но ето че ние сега все още спорим за “същината на работата” и за “смисъла на образованието”, което показва че нещата наистина могат съвсем скоро да станат напълно отчайващи. Това, от което страда днешното образование, не е “прекомерната свобода”, а по-скоро липсата на свобода, нейното отсъствие и за учителите, и за учениците, а поривът към свобода и на едните, и на другите затова на повърхността се схваща като “анархия”. Учениците най-открито, неумело, но все по-решително искат свобода, техният бунт срещу отживялата времето си система се изразява в това че вече не са така “кротки” и изпълнителни, че не искат да четат учебници, че бягат от часове (биха ли бягали от училище учениците ако намираха в него някакъв смисъл за себе си?!), че си “губят времето” като седят пред компютрите, че в часовете по философия например “обаче говорят, изказват мнения, дискутират за нещата от живота, смучат от пръстите самородни идеи, подхвърлят непознати термини и понятия… падат си по Сартр с неговата “абсолютна свобода” и разискват “избора”, но без отговорността” (С.Герджиков). Наистина в часовете по философия или цари убийствена скука (ако учителите водят по казионната програма или по казионните учебници!) или пък единствено там учениците могат да почувстват свободата си, изразявайки своята личност, търсейки своите ценности и своята позиция към “нещата от живота”. Смайващото е, че един професор по философия, при това не от старата генерация, може да си позволи горните редове, в които прозира пълно неуважение към суверенното право на младия човек сам да търси опорните точки в живота си. Но това, впрочем, е отделна тема, тук мога да си позволя само констатацията, че часовете по философия в днешно време наистина трябва да бъдат творческа лаборатория, в която младия човек си дава сметка за безкрайните перспективи на личността, отдадена на свободния живот. Днешният учител пък е притиснат от две стани и се “пържи” на два огъня: учениците с тяхната отдаденост на “анархистично разбраната свобода”, и образователните инстанции с техните абсурдно-комични опити да задържат повеите на новото и на свободата, налагайки регламенти и програми, абсолютно неприложими в живота или направо вредни за живота. На съвременния учител още в по-голяма степен му е нужна свобода, това е “противоотровата”, която ще спаси и ще възвърне патоса на българското образование, и тя се изразява в доверие. Доверие към творческите възможности на българския учител да се справя сам и да поема тежестите на мисията си само ако му вярват и не се опитват да го унижават, превръщайки го в прост чиновник и изпълнител на нечия замислена някъде в етажите на властта и така чужда на духа на съвременното образование чиновническа воля. Ще завърша с нещо “странично” или странно звучащо, защото темата наистина е неизчерпаема, макар че, струва ми се, казах главното в своето разбиране. Твърдят, например, че “някога”, пък дори и сега, в “плачевната ситуация”, в която се намираме, българските ученици “знаели повече” от американските, пък дори и от европейските. На фона на нашите ученици младите американци били направо “невежи”, а какво пък да говорим за… нивото на българските студенти, които, изглежда, направо “слагат в малкия си джоб” американците. Това се изтъква като потвърждение за плодотворността на нашите традиции в образованието, и изводът е само да им бъдем по-верни, за да смаем света с постиженията си. Америка обаче е най-просперираща и богата страна, водеща в модерните технологии, а също, навярно, и в образованието, което обслужва както технологията, така и толкова динамичната и адаптивна американска икономика, основана на свободата и предприемчивостта на милионите човешки същества, устремени към своя успех. Как тогава да си обясним защо ние, толкова “образованите”, “умни” и “знаещи”, не сме способни да си уредим живота като американците или поне като европейците? От което пък следва извода, че и американското, и европейското образование са така тясно свързани с потребностите на живота, че най-ефективно го обслужват, докато нашето не се справя със задачата си. Разковничето тук е, че на Запад образованието работи за създаването и подпомагането на една дейна, самостоятелно мислеща, пълноценно живееща и свободна човешка личност, докато у нас това съвсем не е така, поради което нашата “ученост” и нашето “многознайство” за нищо не служат - и затова нашите ученици са в пълното си право да не искат да учат. Готови ли сме да признаем тази истина и да започнем на чисто, като престанем да се самозалъгваме, че сме “по-добри” от всички други, но необяснимо защо сме си най-нещастни?! 5 март 2005 г., Пловдив |
| Ангел Грънчаров, философ - може да се поспори върху разсъжденията Ви. Има много верни неща, но и много абсолютно неверни. Не ми се иска да занимаваме другите с неща, които са им далече. Въпросът ми към Вас е - влизал ли сте в час в обикновено училище? И какво е мнението Ви за все по-потресаващата неграмотност на учениците? Или и това е плод на творческия хаос? Хубаво би било вместо констатации - напоследък ги даваме твърде много - да предложите някакъв изход. Личи си, че проблемът Ви тревожи и размишлявате задълбочено върху него. Значи, бихте могли да предложите някакъв вариант... |