Тука вече става дума за друг национализъм и за "модерен
интернационализъм" за който завоалирано агитират някои!

П Р Е Д И С Л О В И Е

на Захарий Стоянов към книгата на Георги Стойков Раковски „ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ ИЛИ РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕ”, написана през 1859 г.

Тъжни времена прекарва днес нашето отечество България. Като оставим настрана “сестра” Сърбия, свещенний троен съюз, в който участвуват трима императори и който има за цел да варди да се не пролива капка човешка кръв, всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще да се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официална Русия.

Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, която да не е пуснала в ход тая държава начело с нейния Гирс и Катков от 6-й септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето ИСТИНСКО политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече САН СТЕФАНСКА БЪЛГАРИЯ. А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност? – “Желае ни доброто, не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата “чистаго серебра” в руското консулато. – “Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко “покровителско”, да каже: “Ето че без мене неможат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите”. Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българите, то руский пловдиский консул ще може да интригува само между калугерите от Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение.

Лъжат са ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не ние българите. Те желаят това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев или Сомов, когото да срещат по всичките градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само от устата му думите: “так приказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “воля Его Императорского Величества такая”, “вы народ неопитний”, “има за вас кой да се грижи” и пр. А руский консул върви подиря му и му шепне на ухото: “прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазаря, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято, във вестниците им да се пише с големи букви”. По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно: по-главните от тях шепват на генерала, да “доведе до сведение” на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове са зъбят на гологлавите братушки и казват: “Познахне ли сега, какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, паршивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло пригънато като въпросителна, хилят са като заклани и казват: “благодарим ви ваше високоблагородие, ние сме ваши деца. Русия ни е майка. Колкото в.високоблагородие сте повече в България, толкова по-много са обажда и наший алъш-вериш”. – “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го не желаеме и на най-върлите си душмани. Джанам, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не можат да разберат това московските славянофили? Ревне ни се ей така, щото между безбройните чужди памятници по всичките краища на отечеството ни, да има запазено и едно кйошенце наше българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: “Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, Паренцова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевска”, “Невская”, и пр., да блещука и нещо като “6-й септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батемберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо, добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай християнската любов почва да капризничи.....

Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България “ЗАДУНАЙСКА ГУБЕРНИЯ”, нищо свято не ги спира. – “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото са проляха толкова сълзи в Софийското книжовно дружество. “Какви са тис Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можаше и без тях?” ... пишеше същий тоя Аксаков по повод на княжеската прокламация към българските солдати, в която са казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате ли доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да са не обръщаме към нашето минало, да заместим името на Крума и Симеона с Иван Грозний и Екатерина вторая.

Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да, това е вярно, това е велико събитие, ний сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но треба ли да бъдем благодарни и за това, Русия ни освободи, за да ни зароби изново, нещо, което тя доказва вече от 6-й Септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както (б.р. отколкото) бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III-то отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и проч. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето! ....

В днешно време, когато това правителство, състояще от Гирса, Толстой, Победоносцев, Катков и пр, е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззаконни и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, как той е гледал на официална Русия и на нейната политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не каже Цанков или Икономов, че е бил “радикал” и “анархист”), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони цял български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошюра днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана 1859 г., когато е почнало преселението на Видинските българи, печатана е за първи път в “Дунавски лебед” като подлистник. Тя е написана в такива времена тежки и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитника на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: “не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, - както днес обичат да философствуват нашите дипломати.

Поклон върху прахта на великий български мъченик, че и в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския....

Русчук, 1-й Март 1886 г.


З.Стоянов

В ”битката” за идейното наследство на възрожденците с не по-малка страст се включва и асистентът по психология Михаил Димитров. В резултат от неговите занимания с биографията и творчеството на Христо Ботев се появяват пет монографии, в които основното настояване е по посока на тезата за пряката приемственост между възгледите на гениалния поет и комунистическата идеология.Амбицията за отстояване на тази теза поражда и един от най-спорните въпроси около творчеството на Ботев - авторството на ”Символ верую на българската комуна”. Без да разполагат с оригинал, през 20-те и 30-те години Г. Бакалов и М. Димитров популяризират твърдението за принадлежността на този текст към публицистичното наследство на Ботев, позовавайки се само на един съмнителен препис. М. Димитров е автор на първия очерк върху историята на Добродетелната дружина, публикуван през 1930 г. в сборника ”1000 години България”. Междувременно той пише и поредица от популяризаторски статии за В. Левски, Л. Каравелов, Ст. Стамболов, за сблъсъка ”млади”/”стари” - все теми, даващи възможност за пропаганда на лявата интерпретация на Възраждането.