Отиди на страница:
| Ха така, Фиче. Сега остава да наречеш учения чичо доктор и м*нз*с, и всичко ще си дойде на мястото. Редактирано от - цуцурко на 27/2/2006 г/ 06:05:36 |
| По статията: чудесно, така е, и какво от това, нищо не се променя. Имаше един холандец, който беше предложил в един от дните на март или април всички вестници да излизат с бели страници. Защо вестника не се включи в инициативата. |
Анализът е неуспешен опит да се оправдае с човешката природа голямото крадене в България, всички са маскари, елитите основани на натрупаното ли са бъдещето, къде е модерният елит с качества. Богат се става с качества, конкуренция в среда с правила, крадльото е клептоман, лекуват го в панделата, не му ръкоплескат  Редактирано от - Пейчо Пеев на 27/2/2006 г/ 07:34:40 |
| Много ми хареса българския establishment , звучи ми като български gentlemen, то си е най-обикновена пяна.Миризлива. |
| Новото е забравеното старо, казват. Пред края на Първата световна война, в 1918 възникнала пандемия от грип. Испанката, както я наричали тогава заразила една пета от населението и взела около 40 милиона жертви, повечето мъже между 20 и 40 години, военни. Новото е, че пандемията е била причинена от птичи грип, така започнал, после се разпространил от човек на човек Редактирано от - Пейчо Пеев на 27/2/2006 г/ 08:15:15 |
Естаблишмънтът го стряска не нещо друго , а заканите на Атака за разследване на крадльовците  - Тема табу - АУУУУУ !  освен това се чуват призиви за обмяна на парите - така законът "Петканов" изведнъж ще вземе да се изпълни със съдържание ... 2 пъти - АУУУУУ , АУУУУУ |
| Първият въпрос и отговор ме харесаха. Беше нещо като попадение в десетката, наистина популизмът е враг на статуквото, на така наречения "политически истаблишмънт". Ясно е че хората вече не се примиряват с това статукво, а искат и то активно неговата промяна. А пропука ли се една стена, образно казано, връщане назад няма. Колкото и да я кърпиш тя свършва на земята. |
| Понеже и защото страницата ми е в ремонт, пускам тук едно обяснение за тукашните безобразия ............ Властта без маска (Еволюция на образа на властта в електоралните нагласи в българското общество през 1990-2005) През периода 19900-2005 екип от изследователи проследи еволюцията на електоралните нагласи в балгарското обществото. Бяха обхванати всички парламентарни избори от 1991 да 2005 година , местните избори през 1995 и 1999 и президентските избори през 1996 година. Основният метод на тези изследвания - симулативната игра разкрива всекидневните измерения на електоралните нагласи. Под електорални нагласи в най-общ вид се разбират очаквания, настроения и нагласи, които мотивират (или демотивират) участието на хора в изборите. Играта поставя участниците в позиция на политика – народен представител, министър-председател, президент, който вече е избран и на когото предстои да реализира предизборните си обещания. По този начин в хода на дискусията реалният избор се проблематизира чрез сблъсъка между желаното „преди” състояние на нещата и осъзнаването на множество прегради пред това да стане реално „след изборите”. Колкото е по-голямо различието между желанието и реалността, толкова по-слаба е електоралната мобилизация на съответните партийни „програми” и „ лозунги”. Според методически изисквания участниците трябва сами да измислят такива имена на „представяните” от тях партии и предизборни коалиции, в които би проличало ясно посланието за избирателите. Освен това те трябва да формулират своите послания на „обикновен” език, т.е. да избягват широко експонираните в публичното пространство политологически щампи и клишета. С други думи, участниците именно „се маскират” като политици, и по този начин ...демаскират реалната политика. Трябва да отбележа, че подобен „овсекидневен” дискурс много се доближава до образността на митопоетичното съзнание на архаичния и фолклорния човек. И в този смисъл термините „маска” и „маскиране” тук имат не само метафоричен, но и функционален смисъл. Във всекидневните представи и нагласи, разкрити в хода на игровите симулации, властта има принципно различна осмисленост. Властта тук се разбира като място, където се изпълняват най-съкровените желания на хората. И в тази смислова плоскост това е друго, различно от всекидневното пространство. „Маскираните” като политици участниците в симулативните процедури всъщност, разкриват точно тази опозиция. В огромно мнозинство от проведените изследвания те така и не успяват да изиграят ролята си пълноценно, не могат да се вживеят в ролята на политика. В тази връзка „политикът” е този, който успява да попадне във властта, ДА ВЛЕЗЕ там, като преодолява огромни трудности. Всъщност, сюжетът на влизането във властта е и водещ – хората дискутират маршрутите и преградите, които ги делят от така желаното място на сбъдване на желанията. Едва ли тук е място за подробния анализ на тези сюжетни ходове и обстоятелства. По - важно е да се подчертае общото - „политикът” успява да влезе във властта, само ако успява да „излъже” избирателя. В игровите симулации биват пробвани такива схеми на аргументация, в които лъжата се минимизира, изтласква се като се замества с „по-реалистични” тълкувания . Важно е, че лъжата, за която у участниците няма нито капка съмнение, се изразява в термините на политологическия езиков апарат. А „реалистичното” й заместване се представя в термините на обикновения всекидневен език. Политикът е маска на лъжа. Но защо той все пак успява? Играта показва ясна двусмиселност, наличие на два мащаба на оценката и аргументация. „Политикът” не лъже всички, той лъже противника, врага, „тях”, за да може да помогне там в политиката на „нас”, на своите подръжници. Колегата Евтимов още пред 1995-96 г сподели, че повечето варненци, повярвали на пирамиди, вярваха че „фараоните” лъжат не тях, а другите, за да им осигурят свръхвисоките печалби. По същия начин в игровите дискусии „ключови формули” биват изричани само за да бъдат идентифицирани „нашите” и „вашите” аргументи “за” и “против” реализуемостта на такива формули. Споровете, яростните дискусии не се водеха по съществото на засяганите проблеми, а за или против преразказа на основните „клишета”. Именно в това преразказване се конституираше линията разделяща електоралните мотиви на „наши” и „техни”. Ако погледнем историята на изследванията, трябва да се признае, че постепенно този род идентификационни практики се отслабва. И фигурата на „политика” в играта се изтласква към периферията, а на преден план излиза другата –„управляващи”. Колкото и да е условна тази реконструкция, би могло да се твърди, че тази смяна в мизансцена на играта съвпадна с реалното започване на реформите в българското общество, т.е. след 1997 г. Властта по този начин окончателно се отдели от тук-и-сега на делника, от обикновеното пространство на живота. „Управляващите” са тези, които успяха да останат там. Те просто „обитават” това желано за другите пространство. Сменят се и игровите маски. В качеството на такива се ползват имената на конкретните политици, упражняващи властта като министри, съдии, кметове, прокурори, полицаи. Позитивното в случая е, че разговорът получи друга насока – обсъждат се по-конкретните, по-личностно оцветените качества на „управляващия”. Напреженията не отслабват, но се свързват с други акцент. Управляващите или не могат или не искат или крият начина по който са успели да останат във властта, да управляват. Понеже те вече не се нуждаят от електоралната подкрепа и налагат своите интереси, безоснователността на тяхното присъствие във властта подрива доверието в техните действия като управляващи. „Политикът”, който се идентифицира като „наш представител във властта” ставайки „, управляващ” скъсва тази символна връзка и зависимост ...без да докаже, че има право на това. Единствения аргумент, който оправдава действията на управлаващия е неговата сила, неговата способност да действа въпреки обстоятелства, дори въпреки обещанията, които той е раздавал в качеството си на „политик”. Всъщност управляващият сваля маската и се представя като такъв – груб, егоистичен и алчен. Във варианта на Софиянски – особено хитър, особено ловък, т.е. пак именно силен в хитростта. В тази еволюция, забелязана в изследвания още по време на местните избори през 1995 г. управляващият се налага чрез демонстрация на силата на своите желания. Дискутират се имотите, проектите, в които участват реалните управляващи, но в една семантична модалност – „ех, колко успяха да откраднат”. Би могло да се говори за връзката между смяната на централните роли в игровите симулации с процеса на задълбочаване на кризата на партиите в българската политика. Но не само. В игровото пространство се очерта още една твърде интересна ролева позиция, тази на „държавника”. „Държавникът” представлява държавата. Във всекидневния дискурс държавата и властта започнаха да бъдат разделяни още през 1991 година в играта „На следващия ден след изборите” . Към 1995 и особено към 1996 година държавата окончателно била лишена от каквито и да било властни прерогативи и „държавникът” остана кух персонаж. В играта през 1996 това се изрази във формулата, предложена от самите участници - П.Стоянов се избира не като президент а като ..и.д.царя. Но фигурата на „държавника” се появява и като спомен за „преди”. Това е ..мъртъв държавник, държавник, смъртта на когото означава смъртта на държавата. Нейната абдикация от властта. Ако говорим за „маската” в този контекст, то държавникът е маска на „импотентната”, безсилната държава, властта на която няма никакъв потенциал да решава проблемите на обществото. „Мъртвият” държавник, обаче не е мъртвец във физиологичен или символичен план. Той омаскарява силата на реда, делигитимира закона и нормата. Защото законите или са мъртви, или са фалшиви, но и в единия и в другия случай - неработещи. Има и още един символен план на „държавното” присъствие в игровите симулации – ретроспективен и носталгичен. Но за разлика от „политика”, игровият „държавник” със своята отвъдност и импотентност демотивира електората. Идентификация с „бившия държавник” се оказва израз на апатия и разочарование. Четвъртата активна игрова позиция, присъстваща в изследвания през целия период е тази на „силната ръка”- на желания „герой”, който с един удар ще победи враговете и ще установи ред и ще върне сигурност. В еволюция на електоралните нагласи, визирани в изследванията героят се появява много рядко и за кратко. Трябва да се каже, че ние визирахме в качеството на такъв „герой”, реално разигран в играта само Симеон ІІ. Иначе героят присъства като фон, като скрита някъде, но така желана „силна ръка”. Около мотива за силната ръка се дискутираха главно темите за реда, за борба с корупцията, за наказание на виновните и овъзмездяване на онеправданите. Тази тематизация очевидно възпираше механизма на персонификацията, на издигането на конкретния кандидат на ролята на „силния човек” в играта. В последната предизборна игра, проведена през декември 2004 година аргументацията, свързана с образа на „силната ръка” съществено се измества в областта на националното самосъзнание и търсене на виновния сред чужденци, малцинства и се концентрира върху критика на Ахмед Доган и ДПС. Тогава тези настроения не получиха игрови персонификации. Но в реалните избори Волен Сидеров успя да изпревари много традиционни партии именно на вълната на подобен род настроения в цялото общество. Редактирано от - Минавам от тук на 27/2/2006 г/ 09:20:09 |
 Всичко е бизнес, да, всичко се купува и продава и си има цена, да, ами тогава малко да разкажа, търговец на възраст продаде някога почти на половин цена нова видеокамера 8мм, било първата му сделка за деня, искал да му върви  |
| Отговорите на Александров очертават ясна теза - статуквото в България е имитация на правова държава, която се руши и накрая ще завърши с трагична нацианалистическа еуфория. Вината за това е на елита- неморален, корумпиран, предателски. Това обаче е само част от истината. Аз бих казал и другата, по мащабната половина от "тайната": българската култура е част от Византийския културен модел с всички произтичащи от това последици. |
| Нинам къде абулафия откри набеждаване на елита за първопричина на злото, аз не виждам такова нещо. Изобщо ако се търсят виновни в днешното общество неизбежно се стига до въпроси в стил "кокошката или яйцето?" — елитът ли е изначален виновник или обществото, неспособно да излъчи по-добър? Безсмислено е да се търси такъв отговор, в крайна сметка едното моделира и предизвиква другото и обратно, а къде е началото няма особено значение. . Ако трябва да класираме проблемите по важност обаче, по моему най-значим е липсата на доверие към правилата изобщо и институциите като техен осъществител. Много съм съгласен с Фичо за липсата на гражданско действие, каквото наистина е имало по тия земи, но липсва през втората половина на миналия век. Но причината да продължава да липсва е недоверието (при това с основание) към правила и институции, и апатията, породена от усещането, че нищо не може да се промени. . Рушенето на доверието към институциите не е от вчера, от много години къде неволно, къде умишлено се насажда усещането, че човекът на върха на пирамидата е всезнаещ и всеможещ; така селяните пишеха писма до бай Тошо, че искат например да им се оправи пътя до селото. Симптомите са същите и сега, кой ли не пише до президента с надеждата като с магическа пръчка да му бъдат решени битови проблеми. В тази връзка Б. Борисов е ярък пример за умишлено и целенасочено рушене на вярата в институцията, за сметка на вярата в личността. Той винаги се стреми да създаде усещане за тъждественост между собствената си личност и институцията, която ръководи, като не пропуска да се разграничи от провалите. Този модел вреди. . А какво да се прави? Не зная дали от това състояние на резонанс може да се излезе без силно сътресение — може би не. Единят път, който будеше надежди, беше процеса на присъединяване към ЕС — очакването беше под външен натиск да се предизвикат съществени промени. Е, не стана, всичко което можеше да е изимитирано, е изимитирано. Донякъде парадоксално, но ми се струва, че единственият друг път е чрез ярки личности, но не рушители, а създатели на системи. . И отново да видим, сега може ли да отговорим "кой е виновен"? Еми комунягите бе, комунягите, дето разрушиха местното самоуправление!  |
| Неизбежно е, когато пропагандираните ценности като демокрация, либерализъм, пазарна икономика и прочее не сработват, да се търси друг вариант. Всеки в тази държава усеща на гърба си несработването на тези модели вече 15 години. Какво иска Харалан Александров и подобните му от хората? Да продължават да търпят настоящата грозна ситуация? Само защото на Харалан Александров и подобните му не се харесват Волен Сидеров и Бойко Борисов? Защо Харалан Александров и подобните му не предложат те някой подходящ модел, ами само критикуват от удобна странична позиция? От 2001 г. сме свидетели на това как българският гражданин, в качеството му на избирател, търси алтернатива на управляващата върхушка, която той вижда като причина за състоянието на нещата. Прочее, той още от 1998г. беше недоволен от това, че след като се стабилизира финансово държавата, нищо не се направи за да се осигури икономически ръст и оттам растеж на доходите. Резултатът беше разгромният избор на НДСВ. Но и НДСВ се провали. Е, какво искат Харалан Александров и подобните му - хората опитаха демократичните и приемливи, според такива като Харалан Александров и подобните му алтернативи. Сега вече искат и търсят по крайни средства!!! |
| Олеотвориочички и се поинтересувай какво е византийски културен модел. Мога и да услужа ако искаш. Тогава ще видиш че в твоя текст описваш следствия от този модел, превърнати в характеристики на българското общество много отдавна. Що се отнася до Харалан Александров, той очевидно набеждава елита като виновник, оповавайки се на фройдистките тълкувания за аналогията между свръхаза и егото при индивида от една страна и елита и масите в социалната психология от друга. Чети с отворени очи. |
| В крайна сметка - крайните ситуации изискват крайни решения. А нима не е крайна ситуацията, в която е станало ясно, че каквото и да направиш чрез механизмите на демокрацията, все няма полза и е все губещо??? Е, тогава се обръщаш към недотам демократични методи, партии, идеи. За момента Борисов (като символ на твърдата ръка) и Сидеров (от позицията на национализма) обират тези тежнения на обществото. Няма спор, че и двамата си имат множество слабости - Борисов само говори, а нищо не прави , а Сидеров пак само говори, но не само че нищо не прави но и нищо всъщност не казва. Това определя и относително по силната позиция в личностно харесване на първия спрямо втория. Но въпрос на време е и появата на личност от типа на Пиночет (да речем) или Ататюрк, която да има не само желанието, но и волята да извърши нещата, които трябва да бъдат извършени в тази ситуация, за да се оправи положението. Просто ситуацията е благоприятна за появата на такава личност и историята сочи че в такива ситуации такива личности се появяват неизбежно. Мнозина чакат с нетърпение това. |
| Агитпропска дописка, затова е много силен напънът да се маскира като продукт на чисто научен анализ. Е, не е лесно при запазени остатъци от съвест да си се цанил за нещо като дайнов и райчев. |
В този Български Институт за изследване на човешките отношения май не говорят на български...Друг е въпросът някой ползува ли продукта , който те произвеждат?  |
Хубави и верни думи, но в средностатистическото око изглеждат помпозни, наукообразни и въобще неестествени. Т.е. това, че са верни, вече спира да има значение. Та както и за всичко друго и тука следва да се има предвид, че много неща на тоя свят се крепи на привидности и фикции. Атака не е първата привидност в българския и световен политически опит. При нея (както и при цара през 2001) става въпрос за концентирана привидност - привидност в почти завършен вид. Правилно г-н Харалан сравнява политическия процес с любов, флирт и прочие. Че кой не обича да му се обясняват в любов, ако и да те лъжат. Дето братята сръби викат "Како ме лепо лажеш"  И за проститутката е много на место сравнение. То пак е вид лъгане, ама в случая по-скоро сам се лъжеш. Ама пак е лепо, поне докато не се прибереш след сеанса и не легнеш в собствения си пуст креват.Аз всъщност искам да кажа неколко думи за властта като феномен. Първо по-силен наркотик от нея не е познат на човечеството. Само невкусилия властта е склонен да възприема идеологии за устройство на обществата и за реализация на власт в чист, добронамерен и водещ до рай на земята вид. Склонен да повярва, че е възможна радикална и коренна промяна чрез бърза смяна на персоналния състав с изцяло нов като нагласи и умения. Забравят непреодолимите сходства в човешката психика. Второ в страни и общества, където липсват традиции в излъчването на елит и липсват правила за контрола върху него е неминуемо да липсва не просто доверие в него, а той просто да бъде отхвърлян като такъв и разбира се силно мразен. Омразата е ирационално на 100% чувство и никакви мъдри слова не могат да разубедят мразещия. Трето властта се осъществява от хора, които не се отличават от нагласата си към нея от тези техни сънародници, които не я осъществяват. Като практики зависи от личните качества на конкретния индивид. Стана дълго и ще продължа, ако не ме домързи. |