"Булевардът"
Отиди на страница:
Геновева, имам снимка на твойта камина, знам че е добра...  . P.S.Ей го на, застудя малко и се отплеснах по камини, гърненца, бобец и мръфки на скара... А гроздето ми стои необрано, не съм правил ни туршия, ни лютеница...  Редактирано от - OLDMAD на 19/9/2008 г/ 13:37:11 |
| Бре, мислех ви двамата за състоятелни хора, а вий една елпечка нямате - на открит огън готвите, като прабаба ми на село едно време. Поне някое котлонче не ви ли се намира? |
| Ма нали каза довечера бе Професоре? . Добре де, щом е тъй, докладвам: - камината ми "челно" е 90х70! С водогреен "потник", поддържа с помпа осем радиатора за 130кв.м. жилище, и до декември я ръчкам само с "дърве". Януари-февруари притургам и "камънье", украински, около 2 тона. Ама докато е с "дръве", двамата сина се надпреварват по майсторлък с мен, кой по-така мръвка да турне... Пусти глад! А аз си "мра" за бобец, щото шкембето таквоз, не мога си връзвам вече обувките... |
Стига бе, имам си Елпечка, Раховец, световна марка! Всичко се поддържа, ремонтира, фурна, котлони, само дето градусите ми се изтриха на ключа, та трябва по ъгъла да ги изчислявам...  Камините са за разкош и фукня, в спалнята една кахлена печка, на вилата две - в хола и в мазето (оборудвано като механа, но не ползвано засега), но ако трябва да съм честна, в мазето не е камина, а по-скоро класически оджак. Там се слага онуй гърне, на кука висящо, знаем, знаем, гледали сме филми на селска тематика. |
| Бегай с тез филми, с халища и разни шарени черги...де ги тъчем. Не сне вече у времето на СБХ и "Козият рог"... |
| Старче, донасям както следва : според госпожата тайната на доброто "увиране" се дължи на: 1) продължителното варене на тих огън (както споменах по обяд); 2) от мерака на готвещия; 3) от количеството ракийка, което е готов да поеме по време на увирането; Рапорт даден ! |
| А сега един рязък завой от увирането на боба към актуални неща от ежедневието - без коментар. --- 19 септември 2008 | 16:04 | Агенция "Фокус" Антоанета Христова, политически психолог, в интервю пред Агенция “Фокус Фокус: Г-жо Христова, бихте ли направила характеристика на сегашните играчи на българската политическа сцена? Антоанета Христова: Представителите на целия политически “елит” в момента могат да се определят като актьори на политическата сцена, като ги разделям най-грубо на два отбора. Единият е отборът на управляващите, които в последните седмици правят впечатление на залагащи предимно на могъществото на пиара, изключвайки реалността. Тогава, когато избирателят не усеща това, което му се казва, комуникацията с него се къса драматично и политикът има сериозни проблеми с бъдещата си кариера като такъв. Втората група са “старите” десни партии, които като че ли играят сами за себе си, независимо, че публиката е излязла от залата. Това е разликата между двата отбора, а общото е наистина голямата разделна линия, голямата пропаст между тях и гражданите. Пламен Юруков през последните седмица е застанал от страни до кулисите и се чуди кога да излезе, какво да каже и как да се впише в сцените. За момента сигналът, който излъчва и отсъствието му от сцената, показва сериозно колебание. А Сакскобургготски тотално го няма. Но, спектакълът върви. Фокус: Какво можем да очакваме за в бъдеще от тяхното поведение? Антоанета Христова: Можем да очакваме, и дори вече сме свидетели на силна и много груба предизборна кампания. Фокус: Ще има ли изненадващи ходове? Антоанета Христова: Да. Определено смятам, че всички се упражняват интелектуално върху това да измислят изненадващи ходове, с които да променят ситуацията и да излязат извън недостатъчно ясните им роли. За момента обаче никой не знае дали ще успеят да открият и себе си, и верния ход, с който да направят впечатление на избирателите. Това, което излъчват като актьори в момента, е много голяма степен на несигурност. В такова състояние се демонстрира агресия, използват се нецеленасочени послания, т.е. реплики, което прави качеството на постановката лошо. Фокус: Как се вписва в цялата тази борба президентът Георги Първанов? Антоанета Христова: Оценката ми е само на база на публичното поведение. Целта на внушението е това, че вече има ясна разделна линия между него и Бойко Борисов. Остава обаче големият въпрос, който стои от доста дълго време – доколко претенциите към дясното от Бойко Борисов са автентични и доколко това не е инженерно структуриране на десницата, в която участват и леви представители, визирам Георги Първанов. Тепърва това ще стане ясно, но въпросът е да стане ясно възможно най-скоро. Защото българският избирател като зрител, каквато роля той зае от доста време, та даже на зрител, който не иска да влезе в залата, се умори да гледа неща, които са доста преиграни. Импулсивността и естествеността се губят и това е проблем в комуникацията между зрителя, сценариста и актьорите. Фокус: Преди няколко месеца търкания имаше и между президента и премиера... Антоанета Христова: Никога не съм усещала конфликт между Първанов и Сергей Станишев. Този конфликт е вървял на вербално ниво, но посланията, които разчитаме, без да ни се казва с думи, не говорят за конфликт. Затова използвам метафората на сценария. Това е усещането, което предизвиква случващото се през последните месеци и седмици в България. Разбира се, метафората за сценария и театъра не важи за „старата” десница. Там нещата се движат от друг вид мотиви – за оцеляване, за намиране на лична перспектива в политиката. Тези мотиви са реални и тласкат към различни решения, които не се разбират достатъчно, даже и от твърдите избиратели на тези политически субекти. Сценарият е груба асоциация и защото в цялата историята на българския преход, политиците повярваха в това, че политиката е изкуство на възможното. Тоест, че политиката може да манипулира и че тя не е въпрос на ценности, а единствено и само въпрос на ситуативна прагматика. В това изречение, което те приеха за свое мото, се крие огромна лъжа. В него има две неистини. Едната е, че политиката е изкуство – тя не е изкуство много отдавна, а се е превърнала в наука. Втората е, че политиката е изкуство на възможното, защото възможното не може да бъде дефинирано по никакъв начин – възможното е субективна категория. Затова дотогава, докогато това мото съществува в съзнанието на власт имащите преди те да са част от хората, които помагат на страната си да преподреди ценности и основни правила за оцеляване на общността, политиците ще играят по сценарий, който няма да предпоставя добра театрална постановка на политическата сцена у нас. Фокус: Вие разделихте политическия елит на два отбора. Кой от тях е по-силният? Антоанета Христова: И двата отбора са слаби. Доказателство е, че за тях подкрепата се определя само от твърдите им привърженици, а и те намаляват. Фокус: Каква е алтернативата пред избирателите тогава? Антоанета Христова: В момента имаме две имена на политически лидери в България, които все пак или запазват, или повишават рейтинга си – това са Бойко Борисов и Волен Сидеров. Затова мисля, че към дадената ситуация те определят политическата реалност у нас. Те са многопосочни лица, като история, лична биография и като послания, които излъчват. Някои от тях са в период на промяна на стила си, търсейки по-широка подкрепа – става въпрос за „Атака” и Волен Сидеров. Така че в момента българските избиратели вероятно поради липсата на други алтернативи, поради активността на двамата лидери и поради това, че те все още не са достатъчно изконсумирали властта, имат опция пред себе си в тяхно лице. Това не важи за твърдите избиратели на другите партии. Участието и на Първанов в бъдещото разиграване буди силен интерес Фокус: Ще се запази ли този интерес към Бойко Борисов и Волен Сидеров до изборите? Антоанета Христова: Всички ще се стараят да запазят интереса, който са предизвикали до момента. Затова и в началото казах, че всички се упражняват интелектуално върху това как да запазят и да привлекат вниманието и на медиите, и на избирателите върху себе си. Няма страшно – политическа партия или коалиция ще бъде избрана. Ще имаме и правителство. Друг е въпросът какво точно правителство ни очаква от следващата година. Картината е твърде песимистичната, която си направихме ние самите и като експерти, и като граждани, а и като политици. Фокус: Значи, вие виждате ГЕРБ и „Атака” като управляващи след парламентарните избор? Антоанета Христова: Да, това е една хипотеза. Фокус: А как виждате взаимоотношенията между тях, които и в момента са много сложни? Антоанета Христова: Това ще бъде част от завръзката в кампанията – именно как едни сложни отношения постепенно трябва да преминат в коалиционни отношения. Фокус: Какво ще бъде мястото на лидера на НДСВ Симеон Сакскобургготски в предизборната кампания? Ще продължи ли тактиката му на мълчание до края на мандата? Антоанета Христова: Симеон Сакскобургготски вече не е интересен за анализ. Той няма послания, няма присъствие от много време. Не смятам, че той е фактор в системата. Самата му политическа сила има доста нисък рейтинг. Като че ли много от инициативите на НДСВ, които бяха заложени и които бяха мотив за включването им в управлението на тройната коалиция, реално погледнато почти не се реализираха. Фокус: Смятате ли, че твърдият електорат на БСП и ДПС ще им бъде достатъчен, за да надминат ГЕРБ? Антоанета Христова: Какво ще се случи кой ще бъде първи, кой втори, дали ГЕРБ ще успее да задържи първенството си, само бъдещето ще покаже. БСП има своите твърди избиратели и разчита на тях. Не бих могла да кажа доколко е „твърд” твърдият електорат на ДПС. Там мотивите за гласуване винаги са били етнически и... други, но допускам, че ДПС ще си вземе подкрепата, която за момента е заявена в социологическите проучвания. Фокус: При така описаната политическа ситуация у нас, какво ще мотивира гражданите да отидат да гласуват? Антоанета Христова: Убедена съм, че темата за морала и ценностите, колкото и да бъдат отричани от някои хора, е това, което може да накара даден човек да прояви желание да участва в обществения живот. Извън твърдите избиратели, така наречени „меки”, които не са решили за кого ще гласуват или не гласуват редовно, търсят моралния ценностен ориентир като мотив да дадат гласа си. Който успее да им даде този мотив най-искрено и убедително, ще спечели. Фокус: Може ли да се очаква появата на някакво ново лице в политиката, подобно на появата на Сакскобургготски преди години? Антоанета Христова: Това винаги може да се случи. Но на един такъв човек ще му бъде много по-трудно след толкова много разочарования. Фокус: Какъв трябва да е той, за да привлече избирателите? Антоанета Христова: Трябва да може да му се повярва, че моралните послания, които излъчва към обществото са истински, трябва да може да акумулира доверието на избирателите. Фокус: Важно е и да умее да говори на езика на хората... Антоанета Христова: Разбира се, това е задължително. Цялата политическа практика на предизборни кампании, на политическа комуникация, се базира основно на идентификация с избирателя. Колкото е по-силна и ярка, толкова по-добре. Например, анализите твърдят, че през последните дни Маккейн излезе напред чрез вицепрезидентката, която си избра. Тя е лице, което успя да накара много голяма част от американците да се идетифицират с нея чрез човешкото, понякога противоречиво присъствие. Този процес на идентификацията е в основата на печелене на доверие. Фокус: Смятате ли, че сегашните български политици говорят на достъпен за хората език? Антоанета Христова: Доста от тях започнаха да се учат да говорят на достъпен език. Но просто да говориш на достъпен език, не означава, че говориш по теми, които вълнуват хората и не означава, че акумулираш доверие. Да говориш на достъпен език е само технология, средство, как да говориш на другите за това, което ги интересува и как да акумулираш доверие. Когато обаче първите две неща липсват и остане само достъпният вид, комуникацията пак се къса. Людмила СПАСОВА Редактирано от - проф. дървингов на 19/9/2008 г/ 20:37:12 |
Ооох, хипотезата на таз политоложка ме кара да се замислям как да се скрия в тез същите халища ли ще са, родопски одеяла ли ще са, в оджака ли ще се мушкам, пред таз хипотеза тревожна...  |
| Бобецът само в гърне!!! Никакви други съдинки! И само с дървена лъжица. Не се слагат готови подправки - джоджен натурален, чубрица за вкус, малко сол. Не забравяйте - отлива се "пръдливата" вода. Ах, да - и гърнето е с капак. От ония, с дупката. След приготвянето - може и малко мръвка да се метне вътре, да покъкрят заедно. И сланина да е - дава друг вкус. А може и да не слагате толкова подправки. А да го извадите, източите водата, смесите с червен пипер, малко аромати и напълните ИЗСУШЕНИ чушки. После се пекат в затворена отгоре тава. Друг вариант - след слагането на запръжката да се прибави едно или две яйца. Сгъстяват боба. И става по-различен. Рецепти от Врачанско. От времето на баба ми. И майка й. |
| Забравих. При варенето - задължително се мята вътре едно люто чушле. Знаете ли колко бира изпива после? Или червено винце? По избор на глътката. |
| ... добрутро ... вече довечера ли е ... че и аз да кажа нещо булевардно по смилянската тема, с ваше дозволение, разумеетса .. |
| ... рано съм се събудил, значи .. нормалните хораси спят и мислят за бъдещата годишнина на независимостта си .. ... пък аз, каскет с цЪрвули, съм се замислил за боба .. срам, срам ... ... ама да си кажа: (1) всеки боб, на който пише "смилянски", е такъв, и (2) всеки "смилянски" боб се готви като боба такъв, къвто го обичате ... ... гърнета - мърнета ... т'ва е .... лека нощ ви .. |
| Ето още нещо извън проблемите на бобоваренето. Информацията е от НетИНФО с любезното съдействие на форума на в. Сега. Който иска - да се срещнем на 21-ви край езерото Ариана да се тестваме - доброволно, и безпратно. --- След 65-годишна възраст броят на хората с ментални заболявания (слабоумие и Алцхаймер) рязко нараства 18.09.2008 Почти сто хиляди души в България страдат от различни форми на деменция (слабоумие), а половината от тях са болни от Алцхаймер, съобщи ръководителят на катедра в Александровската болница проф. д-р Лъчезар Трайков. След 65-годишна възраст броят на хората с ментални заболявания рязко нараства, показват данните от първото у нас официално проучване в тази област. Около 5-8 % от хората на 65 г. и от 20-50 % от хората над 85 год. в световен мащаб са засегнати от болестта. 6, 1 млн. души в Европейския съюз страдат от болестта на Алцхаймер или друга разновидност на деменцията. Прогнозите са, че до 2050 г. тази бройка ще се удвои. Преди две години беше съобщено, че 25 млн. души в света са засегнати от болестта на Алцхаймер и свързаните с нея смущения. 102 години след като страшното заболяване беше идентифицирано от германския лекар Алоис Алцхаймер, експертите се опасяват, че случаите ще се удвояват на всеки 20 години. Всяка година биват регистрирани 4, 6 млн. нови случая, т.е. един нов случай на всеки седем секунди. Всяка година възникват 1, 4 млн. нови случая на деменция. Поставянето на точната диагноза варира между 10 месеца и няколко години от началото на появата на симптомите, като през това време болестта разрушава мозъка и личността на пациента. Един на всеки пет души, грижещи се за хора с деменция, не получава достатъчно информация за развитието на болестта. 50 % от тези хора заявяват, че в късните стадии на болестта отделят 10 или повече часа на ден за обгрижване. Болестта Алцхаймер може да се открие в ранен стадии. Установява се с намаляването на способността на човек да се учи, да намира точните думи или да се ориентира в дадено място, загуба на паметта, трудности при общуване, промени в настроението. Ако не бъдат обучени общо практикуващите лекари да откриват болестта в ранния й стадий, хората не биха могли да се лекуват. В целия Европейски съюз само за болните у нас и в Малта няма реимбурсиране (възстановяване на разходите) за нито един медикамент, дори и частично, каза проф. д-р Трайков. Покриването на лекарствата годишно би струвало на държавата 15-20 млн. лв. и би решило този проблем. Според специалисти - невролози България разполага с някои от най-съвременните терапии за умерена и тежка форма на болестта Алцхаймер, която рязко увеличава качеството на живота на болните. Лечението на такива заболявания струва около 200 лв на месец, като за леките форми на деменции медикаментите са три, а за умерения и тежкия стадий лекарството е само едно. У нас вече има изработен алгоритъм за лечение и диагностика на деменциите. За да увеличат възможността за по-ранно диагностициране, експертите са създали програма за обучение не само на невролози, но и на общопрактикуващите лекари. На 21 септември, неделя, когато се отбелязва Световният ден за борба с болестта на Алцхаймер, край столичното езеро "Ариана" от 11 ч. ще се извършат безплатни скрининг тестове и консултации за менталните заболявания и деменциите. |
| Оооо, не, отнюд, нивгаж! Да ходя аз за деменция да се тествам, как ли пък не! И да има някой шеф наблизо, нееее. Впрочем, сега се сещам, колко млад - е, на 50 и кусур, почина Андрей Данчев, един блестящ англицист. Хванал го Алцхаймера, той си мълчал пред колеги, докато не почнали явните симптоми. След това изчезна и след няколко месеца, едва след кончината му разбрахме. Много работи написа по английска граматика, а книгата му за транслитерацията на английските имена се ползва и досега като учебник. Абе, и с тест, и без тест все тая. Нали не се лекува, само нерви да си образува човек предварително.  |
| Уважаема, как не се лекува - я виж тук ... невролози България разполага с някои от най-съвременните терапии за умерена и тежка форма на болестта Алцхаймер, която рязко увеличава качеството на живота на болните. Лечението на такива заболявания струва около 200 лв на месец, като за леките форми на деменции медикаментите са три, а за умерения и тежкия стадий лекарството е само едно. У нас вече има изработен алгоритъм за лечение и диагностика на деменциите |
| Айде още нещо предвид настъпващата 100-годишнина - тоя път с коментара ми - за мен едно трудно смилаемо интервю на Ивайло Дичев от последния брой на в. Култура. Както винаги истината май е по средата - има и верни, и съмнителни и спорни неща. На челите сатията се извинявам. -------- Ивайло Дичев: Независимост или свободно избрана зависимост? - Предстои ни стогодишнината от обявяването на независимостта на България. Датата не е популярна, става дума за ‛ независимост“, а не за ‛ освобождение“... - Отдавна повтарям, че 3 март е доста проблематичен национален празник. Честваното събитие по никакъв начин не касае България, това е мирен договор, сключен между две империи, при подписването на тоя мирен договор не присъства нито един българин. А и от него нищо не следва, защото е ревизиран с Берлинския. Както обикновено, подменяме реалните неща с фиктивни. Можехме да честваме гласуването на Търновската конституция, която реално установява българската държава и е акт, извършен от нас самите. Независимостта също е един реален политически ход и тя можеше да е националният празник. Изобщо символиката на тая наша модерна държава е доста проблематична за мен. Да вземем този израз, с който се закърмят българските деца в училище - ‛ турско робство“. Някаква сладост има в това всички да говорят за турското робство, то си е направо за психоаналитик. Нашите предци са били свободни селяни! Да, селяни са били, не са били графове, това е положението, но са били свободни хора и повечето са живели по-добре, отколкото селяните в Западна Европа. Откъде е тази мазохистична сладост да наричаш баща си роб? Какъв свой проблем решаваш с това? Или да вземем школско-медийната героика. Всеки от нас прекрасно знае, че българите са крайно миролюбиви хора. За съжаление това понякога – например в сегашния политически момент – замирисва на покорство. Но по принцип миролюбие, спокойствие, ако щете житейска мъдрост са позитивни черти. А какви са ни светините, символите? Бунтовници, герои - ще каже човек, че ние сме тук най-големите революционери. Това означава, че наместо да видим хубавото в собствената си култура, ние сме захранени с чужди идеали, с чужди модели. Имитираме другите, състезаваме се по революционност - французите били строили барикади, ама ние също сме се бунтували. Или: състезание по древност - гърците били древни, ние сме още по-древни от тях. Състезание по исторически паметници. Да вземем тази комплексарска теза, че сме били на второ място по археологически паметници в света (като забравят да кажат, че имат предвид паметници на елинистичната култура). Това състезание е абсурдно. Тичаме в някакви чужди коридори и непрекъснато сме нещастни – изследванията ни поставят сред най-нещастните народи на планетата - защото автоматично елиминираме ценното в живота тук. А това само задълбочава проблема, защото в чуждите дисциплини ще сме винаги на опашката. Ако погледнем обективно на своя живот, ще видим, че сме една средна страна в световен план и в много отношения тук се живее значително по-добре, отколкото на много други места. Откакто българите почнаха да пътуват и към Третия свят, са разбрали това. - Това е така, но дали тези правила на играта не са ни наложени. Дали тези модели преди 150 години не са били едничките, в които можеш да се движиш... - В историята има всичко – има факти, които да покажат колко ужасно са живели тогава, нещастия, кланета, катастрофи. Има и щастливи, спокойни моменти – и те по определение са повече. Психиката и културата са устроени така, че капката катран се вижда много по-ярко от кацата мед. След сто години например нашето време на невиждано благоденствие вероятно ще се представя с образите на рухващите близнаци в Ню Йорк. Другият момент е, че да помниш едно, по определение означава да забравиш друго, т.е. историческата памет е винаги въпрос на употреба. Да се върнем сега към нашето национално строителство през ХІХ в. Защо българският политически и интелектуален елит настоява толкова на ужасите, на „робството“? Защото идва със закъснение на социо-политическата сцена и трябва да се легитимира. И понеже в една млада, предимно селска страна, без наследствена аристокрация или политически традиции тази легитимация е трудно постижима, започва една безкрайна етническа война върху останките на империята – каквито впрочем наблюдаваме и другаде по света. Първо напрежения, териториални спорове с комшиите, после неуспешна асимилация, етно-чистки, расизъм, с една реч - перманентна етническа война, ако си поиграя с Маркузе. Дори комунистите не правят изключение, въпреки интернационалистката им реторика - спомнете си пазарлъка около Балканската федерация, за да не стигаме до Възродителния процес. Няма ли да е по-добре за самите елити да успокоят държавата веднъж завинаги, да установят идеала за гражданска нация на Левски, в който впрочем се кълнат днес и расистите, и либералите? По-добре ще е, но тогава как ще се легитимират? Както писа Жан-Франсоа Госио, етническото е нулевата степен на политическото: там, където няма идеи, избори, посоки, изниква сякаш природната етническа принадлежност. Голяма вина за тази липса има интелигенцията, която е зависима, прагматична, страхлива. По комунистическо време имаше санкции, страх; в ситуацията на пазарна свобода обаче интелигенцията хукна да се разпродава - било за пари, било за да начесва нарцисизма си, наранен от драматичното й маргинализиране. Няма автономно поле в нито една сфера, нещата, които пишем и говорим, са пряко зависими не от нашите дисциплини, от правилата и ценностите, които ги управляват, а от конюнктурата. Когато ви говорят за това дали е лява политиката на БСП и дали войната в Ирак е била грешка, трябва първо да знаете към кои се води въпросният говорител, за да се ориентирате. Що се отнася до историята, там просто е страшно: нови „романтици“ градят националната фантасмагория в реално време – казва нещо, дава пет интервюта, продава книгата си. Къде е научната гилдия, която да притисне тези чалга-историци (по израза на Иван Илчев)? Гилдията също иска да е популярна, да се отърка о медиите, да хване някой проект, а най-добре да стане съветник на президента... Но интелигенция означава и това да си готов да се лишиш от нещо, да приемеш риска да се конфронтираш; интелектуалната дейност е една особена аскеза. Слабата интегрираност в над-национални мрежи прави нашите хора още по-зависими, още по-подвластни на момента. - Малката критична маса... - Естествено. И тук се връщаме на темата за независимостта. ‛ Независимост“ е идеална категория, противопоставена на ‛ зависимост“ - всички реални страни се намират някъде по средата. Най-независимата страна в момента, САЩ, зависи за своята икономика от комунистически Китай, който изкупува външния й дълг. Българската независимост има важни символични измерения, но какво реално се е случило? Ами прехвърлят се плащанията от Турция към Русия, България става зависима от Русия. Тъкмо в началото на века, преди въпросната независимост, е най-големият разцвет на българската икономика. Защо ли? Независимостта трае четири години, след което войни, катастрофа... В много по-тежка зависимост влиза България след 1919 г. със заемите, с репарациите. После идва Тристранният пакт, после Съветският съюз. Независими за кратко бяхме в началото на 90-те, предполагам, никой не иска да се върне към този период, който свърши с влизането в НАТО и ЕС. Аз лично бих предпочел да говорим за свободно избрана зависимост (и да се гордеем, когато успеем да я постигнем!). Обвързване, което си избрал в собствен интерес; другото е ритуалистика. Гордите понятия на ХІХ век днес почват да стават не просто неадекватни, но и опасни. Навлизаме в свят на все по-дълбоки взаимни обвързаности. Като изключим производителите на петрол, които са особен случай, всяка една страна е включена някъде във веригата на взаимните доставки. Основното е да си вътре, да участваш в това разпределение на труда. В момента, в който те изключат от тази верига, ставаш гордо независим просяк. По тази причина нито една война (какво по-суверенно решение от обявяването на война) днес не може да бъде спечелена - побеждаваш някого с медийни фанфари и после той (Косово, Ирак, Афганистан…) ти ляга на икономиката като воденичен камък. Влиза Русия в Грузия, борсата й обаче губи десетки милиарди. Трябва да преформулираме нашето мислене. Да престанем да мислим с тия чисти категории от типа на ‛ робство“, ‛ свобода“, ‛ геройство“; с това хората са живели във времето на класическите национални държави. Трябва да почнем да мислим света в плаващи категории. Правим едно нещо в една посока и се оказва, че изведнъж в другата посока се появява нещо друго, което не сме очаквали. Екологията е най-добрият пример. Мао избива всичките врабци, изведнъж се нарояват мухите. Трябва да почнем да мислим света в термините на баланса, а не на чистите категории. Няма ясни, определени, еднозначни цели. И тук е цялата сложност на новата ситуация, Джон Ъри я нарича глобалната комплексност. Нито едно еднозначно, чисто действие не е възможно днес в тоя сложен свят. - Може би тъкмо тази сложност подхранва релативизма в мисленето, който пък от своя страна предизвиква отпора на търсещите еднозначно, чисто действие – едва ли е случайна появата на неоконсерваторите в САЩ през последните осем години. - Точно така. В нашия вариант това са националистите. Твърдият език - както в американския Среден запад, така и в България, е език на изключените, на губещите. Езикът на националните ценности, на религиозните общности, на безусловния морал, на комунитаризма. От едната страна са тези, които управляват света – големите концерни, науката, транснационалната политика, циркулацията на образи. Там цари мекота, толерантност, прагматизъм. От другата са губещите, които мобилизират общественото мнение със силни послания. От „интелигентния дизайн“, през гоненето на „черните задници“ от Москва, до „циганите на Сатурн“ у нас. Благодарение на демократичната игра те понякога печелят позиции, но обикновено биват тежко наказвани икономически. Твърдия език днес не трябва да го мислим като този от 30-те години в Европа или от края на ХІХ век в Америка. Той е феномен на либерализирани медии. В момента интернет е най-голямата люпилня на крайни идеи, расистки, сексистки... каквото искаш. Поне в демократичния свят той е маркетингова стратегия за привличане на аудитория. Неофашистите днес са много различни от фашистите през 30-те. Те са медиен феномен. Онези са мобилизирали масите на площадите с високоговорителите, с призива да умреш за някаква кауза. Палатката на Сидеров пред президентството е замислена като сюжет за репортаж. По Нова наблюдавахме как Националната гвардия на Расате пада весело в басейни с вода. Представяш ли си Мусолини да играе в телевизионна игра? Дори твърдият език на демокрацията е симулативен. Около Олимпиадата в Пекин много хора бяха възмутени от погазването на човешките права в Тибет. Възмутително и за мене, възмутително и за много други. От друга страна, може ли Америка, Англия, Франция и т.н., могат ли те да санкционират Китай в момента? Не могат. Отидоха на Олимпиадата. Защото Китай е изключително важна брънка във веригата от зависимости на световната икономика. - Е добре, в този свят на относителна независимост, на относителна свобода на решенията къде са нациите, етносите? - Не надценявай етническото. Както всичко друго, то е изкристализиране в плана на въображението на някакви реални социо-политически практики. Трябва да се разграничим от съседите, за да разделим ловните си полета, почваме да настояваме на онези предци и обичаи, които ни различават. Сключваме мир срещи трети общ враг, намираме общи черти. Лесно можем да си представим, че ако Северна и Южна България бяха останали разделени, както е до Съединението, вероятно щеше да има тенденция елитите в Южна България да измислят някакъв южнобългарски етнос. Там хората са малко по-тъмни, имали са по-различна история, говорят различен диалект, имат своя характер… Обособяването на Македония, Белгия или Австрия е просто исторически факт. Въпросът е какво казваме, когато настояваме на своята предполагаема етническа идентичност (и защо съвременният европеец ще се обиди, ако го определяте по етнос!). Етническите особености се наблюдават отвън, да речем от етнографа, който обследва някакви племена. Така ядат, в това вярват, такива обичаи имат. Нацията, обратно, е политически проект – тя е свързана с волята на някакви хора да живеят заедно, т.е. националната идентичност се определя отвътре, аз решавам дали съм българин, не пътешественикът-етнограф. Затова, както казах, при етническото не може да има политика, партии, идеи – в етническата група хората, предполага се, участват, въпреки волята си, според някакъв ‛ обективен“ принцип. Ако приемем, че партиите на г-н Доган и г-н Сидеров са етнически, то съответно турците и българите са обречени да ги подкрепят до края на живота си, или докато етнографите не решат да ни групират другояче. Не че съм против съществуването на етническо представителство: просто въпросите, които то има да решава, са съвсем конкретни (да речем обучението по майчин език) и не могат да обосноват цялостна политическа програма. В началото на демокрацията имаше една партия на сърдечно болните, сигурно помниш. Малко така ми звучи съществуването на етническа партия. Но, както казах, перманентната етническа война у нас легитимира елити, които управляват по принцип аполитично – не по силата на състезание на алтернативи и идеи, а чрез един кулоарен, шуробаджанашки консенсус, при който винаги има само едно правилно решение, най-често спуснато от Москва или Брюксел, адаптирано към местните условия до неузнаваемост. - Добре, какво все пак означава да си българин? - Да си българин означава да имаш определени права. Ние сме граждани на една съвременна европейска страна. Ние сме модерни хора, ние сме част от съвременния свят, който е породил национални държави. Ти търсиш някакво културно съдържание, вечно и неизменно, с което да преживяваме себе си като различни. Но нека сме наясно, това е националното въображение. В този план можем да измислим разни работи, само че винаги трябва да се питаме в каква връзка са те с реалността на живота ни, помагат ли ни да живеем добре. Аз преди малко се опитах да подхвана тая тема за нуждата от помъдряване – намирането на истината за себе си. Ето, ние сме миролюбиви хора, не сме герои, не строим барикади, не се бунтуваме. Това от някаква гледна точка е срамно, от друга може да се окаже по-хубаво тъкмо в съвременния свят, който отхвърля мъжкарството, агресията, едномерността. Ако сериозно се вгледаме в себе си, може да намерим и друго, с което едновременно да се гордеем и да живеем. Но това е мъчителен процес, предизвиква ярост, засилва комплексите (спомни си случая Батак). Това, което става, е, че продължаваме да караме все по-бързо по утъпкания от Джагаров и Кубадински път. Все пак новата геополитическа ситуация налага компромиси. Вземи акцията за символ на България. Какво избраха? Мадарския конник, за който не знаем абсолютно нищо (във вашия вестник някой дори писа, че бил жена!). Съвършено празен символ. Като че ли за нашата идентичност основното е нещата да бъдат далеч, сиреч напълно измислени, за да не би случайно да се засегне някоя чувствителна струна с нещо истинско. Ето на – вече нищо не помним за комунизма, никакви музеи, никакви паметници. Защо са ни екзистенциални проблеми със съвестта, конфликти, мъчително пренареждане на всичко онова, което сме знаели за себе си досега? Малко динамит, малко изтласкване (в психоаналитичния смисъл), малко изгорени документи, малко соц-носталгия. И зад нас зейва празно място, а ние можем да си гледаме кефа в настоящето. И накъде се насочва нашата памет, нашата история – към Перперикон! Колкото по-назад, толкова по-безопасно. Въпросът е нещата да са много-много древни и да нямат отношение към нас сега. Така са постъпили и при Освобождението – изтрили са непосредствената история на съжителството в Османската империя, прескочили са назад към славното Средновековие, за което огромната маса хора не са знаели нищо. Да не пропуснем и комунистите - саморазправата им с непосредственото буржоазно наследство и възвеличаване на разни легендарни селски бунтове от далечното минало. Проблематичното в нашата идентичност е, че няма връзка между това, което правят елитите, и това, което живеят хората. Елитите взимат едни вносни модели и се опитват да ги прилагат - чужди писти за състезание, в които винаги губим. Част от проблема е, че тези елити не са сигурни в своята позиция, опитват да компенсират нелегитимността, бедността, маргиналността си с погнуса към живота на хората наоколо и усилен внос на мерки и теглилки от чужбина. Само че чужбина в глобалния децентриран свят не е едно и моделите са безброй – откъдето нарастващ брой на изключителни представители на един или друг световен пример, врява, хаос и в последна сметка - още по-малка легитимност. Ако съсловията се разчленят по-добре и се йерархизират, ако създадат свои ценности и полета на действие, с една дума - ако преодолеем този социален промискуитет, в който живеем до днес, вероятно ще станем повече нация и по-малко воюващи етноси. Разговора води Христо Буцев Редактирано от - проф. дървингов на 20/9/2008 г/ 00:38:51 |
| Какво означава скриининг тест, уважаеми професоре, ше ви крият зад параванчета или шси правят "представителни" извадки от представилите се на теста? |
