Не се ли изпонареформирахме?

Радослав Радев - 10 Септември 2009,

От промените има полза само когато те подобряват живота и "икономиката" на отделния човек и на страната като цяло


Къде ли е била тя преди реформите?

Съзнавам колко трудна и даже неприятна е тази така тромава дума в заглавието, но не мога да не я поставя в центъра на вниманието.
Не знам да е правен разбор на най-употребяваните думи след началото на т.нар. демократичен преход, но съм сигурен, че "реформа" ще да е на едно от първите места. Всяко ново правителство, всяка и дългогодишна и току-що излюпена партия все за това говорят - реформите, изоставаме с тях, саботират усилията ни да реформираме, предстоят дълбоки и нужни реформи... И все с това си живеем, край нас все кипи и ври от реформи

Заливат ни и от екрана, и от печата, и по събрания и срещи все с реформите, които правим или ще правим и с онова, което ще донесат те и за България, и за отделния човек. Що спорове бяха завършили ли сме прехода, или не сме го още започнали както трябва, що апологии и анатеми за едни и същи деяния сме слушали... Признавам си, трудно е на нормалния човек да се ориентира в този океан от писаници и говореници, камо ли да е наясно какво точно е реформиране, какво се е изменило и главно - какво му е донесло всичкото това.

Впрочем, за последното не съм прав - може да не ни е напълно ясно кой, как, какво е реформирал, но какво ни донесоха т.нар. реформи виждаме съвсем добре. И независимо коя политическа сила е била двигател на една или друга реформа, крайният резултат винаги е падал върху плещите на обикновения човек и го е карал да се пита - абе, не свършиха ли вече, абе не се ли изпонареформирахме най-накрая?

Има нещо, което е и комично, и трагично едновременно. Припомнете си - всяко ново правителство на втория ден (или втората седмица, все тая) прогласява, че предишните нищо свястно не са направили и че истинските реформи започват сега. Отрича се почти тотално стореното, откриват се реални и мними кусури, като с това се преследват поне две цели: хвърлят се любопитни истории на публиката, която да се забавлява месеци с тях, а освен това се изработва удобно алиби поне за година напред. Щото, като не ти потръгнат работите, няма нищо по-хубаво от фразите "А помните ли какво заварихме? А нали видяхте какво наследство трябва да преодоляваме?" И се добавя, че едва сега почва решителна, упорита, целенасочена (читателят може да притури десетки подобни определения) дейност в името на България. Като непрекъснато се сипе огън и жупел върху предходниците.
Е, и? Не е ли това и комично, и трагично?

Комично на пръв поглед, трагично с оглед интересите на България и българите.
Как да не си припомним парадоксалния, макар и малко вероятен пример след октомври 1917 г., когато в изблик на омраза към всичко заварено се надигали гласове да се разрушат не само черкви и манастири, но и пътищата, построени от царизма в Русия.
Подобно хрумване с цялата си парадоксалност не подсказва ли трагизма на неистовото желание да отричаш всичко и да протръбиш, че от тебе започва позитивното, че ти си реалният носител на хубавото, прогресивното?

И тъй като темата за реформите очевидно ще ни занимава и през този мандат, заслужава си да се припомни какво постигна страната за две десетилетия т.нар. демократичен преход. И да се съпостави с надеждите и очакванията на хората.
И така - на какво се радваме сега?

Радваме се на:
* Право на свободно политическо избиране - можем да решим към коя от над тристата партии да се присъединим, а можем и да не се ориентираме към никоя от тях.
* Право да се говори и пише каквото ни дойде на ума (щях да кажа "каквото ни скимне", но пазил ме бог от такова сквернословие!). Като резултат има тотална демокрация да се обсъжда каквото ни се иска, да се издават каквито ни се иска вестници, да гледаме по телевизиите каквито ни се иска герои. И най-важното - съвсем свободно и безнаказано можем да оклеветим някого, да го обвиним в смъртни грехове, като за подсигуряване завъртим едно изречение "според запознати, според сведущи, според сигурни източници". И тъй като никой не може да те накара да докажеш клеветата, нека наклепаният да отива в съда - след години, ако е още жив, може и да дочака насрочване на дело. Ако пък се наложи да му се даде думата за оправдаване, ще завъртим един иронично подигравателен послеслов, ще сбутаме текста на най-незабележимото място - и точка. Демокрацията тържествува.
* Право да се пътува по света с опростени визови и паспортни изисквания. Разбира се, стига да ти позволява кесията. Това за пътуванията важи и за посещаване и пребиваване на световни курорти, което като възможност е много добро, само дето някак не се връзва с бюджета на поне 90 процента от българите.
* Право на неограничена собственост, на лична стопанска инициатива и бизнес. Разбира се, от това право могат да се възползват всички, но като гледаме, успешно се оправят броени и добре подбрани единици, хайде нека са стотици. Десетките хиляди дребни собственици на фирми, магазинчета, аптеки, работилнички и т.н. едва съумяват да свържат двата края.
Опитвам се да продължа с други права, които придобихме през тези десетилетия, но някак не мога да се сетя. Ще добавя само, че главните постижения са приобщаването към европейската общност и НАТО

Тези две събития генерират самочувствие, положителни перспективи, сигурност. Лошото е, че засега отделният човек почти не е почувствал ползата от тези наистина много важни събития.

Но като припомням, общо взето, положителните изменения и постижения, нали не бива да премълчавам онова, което стои срещу тях и трови живота ни? Защото е безпощадно ясно, че след изтеклите двайсет години оптимизмът е доста по-малко от неверието и песимизма. И това се вижда достатъчно добре. Особено ако се съпостави с надеждите за прелом след 1989 г.
* Разграбена икономика следствие на ужасяваща по цинизма и бруталността си приватизация. Закриване на крупни и средни предприятия и заводи и предаването им на "свои" хора, които препродадоха де що можаха и обрекоха на застой стопанството, като докараха и солидна безработица. Унищожено селско стопанство и връщане земеделието ни с десетилетия назад. Затова сега зеленчуци и плодове идват от Китай, Македония, Турция, Полша, Аржентина, Бразилия и ред други страни. Затова повечето прекрасни български селскостопански продукти са почти спомен.
* Реформирахме армията, реформирахме милицията - а войската слабо въоръжена, полицията неефикасна, страхът от улична престъпност сковал хората, кражби, изнасилвания, престрелки, убийства - с такива съобщения лягаме, с тях се събуждаме.
* Реформирахме толкова години двата основни клона на цивилизованото общество - образование и здравеопазване. Разрушен бе ценен опит, натрупан за десетилетия - качеството отиде на кино, а сега пак се утешаваме, че може би дошлата нова власт ще прояви воля и разум да не унищожава доброто, а да утвърди хубави идеи и намерения.
Впрочем, всичко това и още много повече е пределно ясно и известно. Не обвинявам само една политическа сила, само едно правителство за загубените позиции в толкова решаващи направления - всички носят своята отговорност. Лошото е, че почти никой не проявява доблест и мъжество да поеме поне частица от тази отговорност - защото е най-удобно и изгодно винаги да се казва "аз не съм виновен, виновни са тези преди мене и онези, които ще дойдат после".
Но ако речем да определим най-голямото поражение, което търпи нашето общество, то това безспорно е

моралната разруха

Никой не поиска и не се постара да обясни още в зората на т.нар. демократичен преход, че тръгваме по пътя на капиталистическото развитие, по който ни чакат тежки нравствени изпитания. И досега никой от политиците не говори ясно и открито, че у нас се изгражда капитализъм, при това в неговия примитивен, отвращаващ вид. Всеки приказва, че сме държава на пазарното стопанство, на пазарната демокрация, на свободната конкуренция. Тези евфемизми не могат да прикрият главното - че поради липса на далновидност не бяха предприети предпазващи мерки за "омекотяване" на това приземяване към капитализма. И че безумното стремление да се печели много бързо и безгранично ще доведе до утвърждаването на нови морални ценности, основната от които е безумното преклонение пред богатството. Нямам нищо против богатството и богатите, но когато цел, смисъл и подтик на подрастващите е единствено печеленето на пари, разполагането с най-скъпи коли, аксесоари, вили, яхти, хеликоптери и самолети - не мога да не се запитам накъде отива нашето общество.
Всяка реформа има смисъл и оправдание само когато променя програми, структури, кадри, организация и финанси така, че хората да живеят все по-добре, да са все по-спокойни за днешния и утрешния ден на децата си, да им е радостно и весело, като общуват, като отиват на работа и като се връщат след това у дома.
Не мога да кажа, че това се е получило. Защото реформи бол и бол, а резултатите - кът та кът.
Дали пък да не намалим темпото, дали да не ограничим решително напъните за непрекъснато реформиране?
Дали да не се възмутим и да не заявим, че достатъчно са ни реформирали, та чак са ни изпонареформирали?