"Булевардът"
Отиди на страница:
Дано и другото ми момче ме зарадва със снахичка. Дано, Емидим. Пожелаваме ти го от сърце.   в. ред. другата седмица и за ще пусна няколко снимки от ранните ми детски години да видите каква певица и актриса съм била, цело две в едно - гордост за фамилията.  Хубави почивни дни.  Редактирано от - Гичка Граматикова на 02/12/2006 г/ 17:14:13 |
| Сталинградска е булевард "Сталинград", послед прекръстен на "Волгоград", понастоящем бул. В. Левски - от Дондуков до Сточна гара в онези години. |
И аз да пусна малко дамска мода, ама ми се чини, да е по царско време, като гледам оня дребосък с шапката с ушичките. Ама не знам защо тия детски шапки с ушички бяха толкова разпространени, отдавна не съм ги виждала...  *** Старшо, ама костюмчетата ни почти еднакви с тебе, само дето ти си без шапчица. А на пързалката - имаш предвид тази на стадион Дружба ли, аз в той район ходех тогава предимно вечер, с придружител, но не за да се пързалям...  |
| За костумчетата - ясно, по едно време е ... :-)) ушичките и сега са модерни, ама нямам под ръка диска с внучката ... а пързалката наистина е Дружба... то и нямаше друга ... и най-хубавите свалки ставаха там. какви момиченца идваха да падат ... мммммм .... и сбъркала си, че само с един придружител ... |
Ама вие прекалихте.  Ще видите от понеделник ...  Шегувам се, разбира се. Супер сте. Продължавайте у тоя дух.  |
| Само на снимки, Старши. Спомням си стар коларски път, няколко ниски постройки и огромното софийско поле. BTW, Многострадална, снимката с детенцето и неговата шапчица е уникална. Не съм виждала никога подобни шапки. |
| Пък на мене цялата ми рода е у София...Само аз не съм софиянче...дядо ми е роден на Ангел Кънчев 8 - и сега живеят роднини (които не познавам)...ама после е отишъл в Плевен...Там умрял млад и..така ...Като сканирам снимчици, ще сложа и аз - ама не мои, а на баща ми и братята и сестрите му - и стара София, разбира се |
| Хей, че интересна тема. Аз пък съм от квартал Мотописта. Не знам дали мотопистата съществува и сега. Но блокчето е още там. Един от седемтте стари блока наредени от двете страни по бул България (след 27-а гимназия). Тогава тази част от булевард България се казваше Трайко Китанчев и беше широка, но много тиха улица. В България имам доста снимки от това време. Спомням си, че всякя зима възрастни и деца правехме голям снежен човек. Много беше весело. Имаше много семейства на гръцки емигранти, които живееха в блоковете. Томи Лафчис и брат му Сашо живееха в нашия блок. Когато снимаха филма Тютюн дойдоха да избират деца и много от моите приятели ги взеха. Нямаше транспорт по Трайко Китанчев. Тролеите ги пуснаха чак около 65-а. Вървяхме пеш до колелото на трамвай 1 и оттам с трамвайчето отивахме до центъра. Аз ходех на училище в центъра на София и всеки ден пътувах по час и половина до училище и ще толкова - на връщане. |
| За интересния развой на тази тема, която тръгна от Мишо Белчев и прословутата песен за София "Булевардът" е виновна само и единствено Геновева. Към нея отправяйте поздравленията или оплакванията си. Иначе, за добрия тон и отличното настроение тук са виновни и останалите, заради което ви поздравявам всички. Честито на нашите волейболисти! Трето място в световния волейбол е наистина феноменален резултат.  |
| Забравихме за една важна част от София - и старата, и младата. За Витоша иде реч. Някой да си спомня тези времена, когато на екскурзия се ходеше задължително, неделя, разбира се - в събота се работеше до обед, и цели тумби, семейства, приятели, облечени обикновено в старички дрехи (спомням си мама и леля, като извехтее нещо, казваха - е, за екскурзия ще си го оставим), с обувките пионерки, над тях навито късо чорапче, по-печените планинари ходеха с брезентови анораци, плетена шапка с помпон. Кошмар, братче, кошмар, ужас ми беше това семейно задължение. Първото изпитание - стъклената спирка на началото на петицата - зад църквата Света Неделя, пред фурната Отечество - така я знам от мама, а сега там е май Гуди. Тълпа от хора, наблъскани вътре, виещи се плътно покрай железните парапети. След това трамвая, който се щурмуваше, за да се заеме място - зер пътят към половин час идеше. Една фатка - ако не заемеш място, гледаш какви цветове билети държат седналите - тези по 2 ст ., до Овча Купел и тези от 4 ст. до Княжево, бяха различни. Та поне от Овча Купел нататък да седнеш. Тълпата се изсипва в Княжево, пред киното и се разделяше по маршрутите. Оттам традицията, специално за нашата група, беше - пак опашка и тъпканица в рейса за Владая. От центъра на Владая - ресторант Москва, се тръгваше нагоре, по пътя за Златните. Ама ние не сме гонили Златните. Вървим си покрай реката и някъде към средата на пътя си избираме хубаво място за пикника. Постилат се одеалата, децата ходят да цамбуркат в реката, мъжете търсят дръвца за огъня, жените изваждат приготвеното - месца, салати, големи кебапчета - за шиш. Следва магията на приготвяне на софрата, консумация, след това малко дрямка, песни, някое и друго каре белот, чиниите се изплакват в реката, прибира се всичко в раницата - и обратно. И за рейса във Владая - тълпа, да се качиш, и в Княжево - онази ужасна спирка пак с парапетите и виещата се като змия опашка, претъпкания трамвай. Но вече всички вътре са с друго настроение, не се карат, ухаят на планина, носят клонки и цветя (е, криехме ги и заради глобите), най си спомням букетите кукуряк. И така минаваха неделите. Към което - кратка илюстрация.  |
| Ах, Витоша и редовните екскурзии. Всяка събота отивахме още от следобяд, като се върнеха от работа родителите ми. Подготовката на маршрута и яденето започваше още от предишния понеделник. често преспивахме в една ит хижите около Златните и в неделя се тръгваше от рано сутринта или към х. Алеко или към Копитото. Деца и възрастни вървяхме зедно. то бяха песни, закачки. задължително се връщахме пеш - нали живеехме до Мотопистата, та не ни се налагаше да вземаме трамвай, освен ако не си идвахме през Копитото. Беряхме много боровинки, даже имахме едни специално дървено коробочки с нещо като гербло от едната страна и с дръжка отгоре. Връщахме се с морави устни, ръце...мама правше страхотни сладка от боровинки. После следваше, задължителната неделна баня като огъня се стъкмяваше с шишарките, набрани на Витоша. И апартамента ухаеше на борова гора дни наред. Понякога се ходеше и на Стара планина окло Балша. Там пък се беряха гъби. |
| А пък зимата каква страхотия беше. С шейините и на мотопистата. Там имаше една висока дървена постройка - като двугърба камила. Ползуваха я като трамплин, когато се състезаваха с мотоциклетите. Беше страхотна пързалка. Връщаме се премръзнали. С напукани отстуда ръце и бузи. Носехма едни бодливи вълнени панталони и краката ми бяха целите червени до кръв от търкането на вълната. Още си спомням мириса на специалния бензин, с който зареждаха мотоциклетите. Много специфична миризма. Когато имаше сътезания, цялата околност миришеше на този бензин. А на Дружба започнах да ходя още на 4 години. тренирах фигурно пързаляне. Но родителите ми нямаха пари да ми купят от хубавите кънки с обувки и карах стари кънки, които се завинтваха върху обикновените обувки, с които ходех. Беше ми мечта да стана спотрист, но без хубави кънки беше немислимо. По-късно, прятели на татко от Москва ми подариха от тези, хубавите кънки. Беше през лятото, спомням си, и лед в София нямаше никъде, но аз всеки ден си обувах кънките у дома и тренирах на сухо докато дойде октомври и отново заледиха пързалката на Дружба. И оттогава бях на пързалката всеки ден - преди училище и след училище. Много от моите съученици от основното и после от гимназията също редовно идваха там И първата си любов срещнах на Дружба. Спомням си неделя вечер. Тихо вали сняг, а ние караме по кръгчето, хванати за ръце. |
| А кой си спомня магазините, в които се продаваха стоки, които някой си бил донесъл от чужбина, но решил да ги продава. То си беше секънд ханд по-сегашному, но тогава имаха друго име. майка ми ми купи съвсем нов чифт обувки или някоя и друга необличана дрешка от тези магазини. Още си спомням някои от тях. Бяха все скъпи неща, но пък наистина хубави. как им беше името на тези магазини? |
| Плодовете на Витоша. ** Ние пък беряхме капини. И от тях страхотно сладко. Впрочем, някой спомня ли си виното от шипки, което си приготвяхме? На дъното на една от тия големите стъклени голи дамаджани от 5 л. известно количество шипки, посипват се със захар и се заливат с вода. Оставя се в стаята да ферментира, лекичко, лекичко, като стане резливо, но си е все още сладичко, шипките се изваждат и розовият еликсир се пие. Неповторим вкус! |
| Да бе, спомням си ги оказионите, те не бяха много, и все забутани в едни малки помещения, накачулени с най-различни неща, усещаше се една друга миризма, на Запада, с една дума. Имаше и тъпотии, впрочем, трябваше да се избира внимателно. А и цени нямаше, трябваше да питаш продавач. Едно такова оказионче, известно, беше на Раковски, от дясна страна, малко преди Славейков, още си спомням притегателната му витрина - лъскавини и джунджурийки примамливи, а дрехите за сериозните купувачи си бяха вътре. |