Успоредно съществува и една квазилитература, узурпирала друга функция на литературата - представителната. Тя е натоварена от медиите с тежката задача да бъде “лицето” на нацията, призната съвременна класика. По-добре е да се каже, че това не е литература, а образ на празното място на предишната литература, създаден от тези медии и техните подпомагащи формирования. Такива са фондация “Балканика”, кръгът на “гениите”, но в по-голяма степен вестник “Труд” и неговата притурка АртТруд, по-рядко други вестници. Заслуга за тази “медилатура” (т.е. литература на медиите) имат лично определени журналистки от водещи вестници, разни магазинни телевизионни предавания за култура, водени от чаровни момиченца. Те произведоха в “съвременни класици” на българската литература автори като Антон Дончев, Стефан Цанев и Недялко Йорданов. Кампанията за тяхната “класичност” се води по класическите закони на медийния PR - споменатите се появяват през ден на екран, глаголят като недоволни патриарси, заемат пози едновременно на народни писатели и отритнати интелектуалци, противопоставят се във възвишена моралистична наивност на всяко настоящо правителство. През това време поддържащият отбор контактува със странни западни издателства, създава медиен шум, прави скандали, подгрява немислими кандидатури за нобелови награди. Макар всъщност да не се нуждае от реални интелектуални гласове, медийното общество търси техните симулакри: то има интерес да внушава, че нищо не се е променило. Измествайки безвъзвратно акцента към разбягването на фокусните клиентели и моментното настояще без памет (забележете заглавията - “24 часа”, “Сега”, “Днес”), то има интерес да обайва населението, да му пее, че “вечното” и трайното на нацията не са заплашени, че класиците са си класици, а “духовните ценности” са все така непреходни, както и преди.

В този смисъл Стефан Цанев и Недялко Йорданов отдавна не са писатели - те са квазилитературни медийни звезди, узурпирали правото да представляват пред масовия нечитател несъществуващата българска литература и “непреходните” ценности на нацията. Не случайно с тях се заяждат медийни звезди от други поколения като Мартин Карбовски - те просто делят една и съща симулационна ниша. Като “представители” на българската литература и нация на тях им се полагат четения (т.е. декламации) в най-представителни форуми - на юбилейни дати, в Народния театър; през година-година и половина те публикуват “избрано”, в промеждутъците непрекъснато изказват мнения по всички въпроси и въобще са “лица” и в телевизионното пространство, каквито са Христо Стоичков, Слави Трифонов и Евгени Минчев, само ролята им е леко различна - мрънкаща и маргинална.
Александър Кьосев