Отиди на страница:
Но когато се оказва, че академиците по история не познават историята на СУ Ми нали и аз това казвам.Др.Мутафчиева пита къде са ни търговците. Ей ги там от двете страни на главния вход на Университета са! Дали са си париците и земята за висше училище. Не са ги трупнали на лихва в Братя Лехман слава богу! |
Кадийските регистри са много интересни, но те са интересни за турците на Балканите, там почти не можеш да срещнеш християнско име. Конфликтът между етносите е, когато съдят спахията, че им е надвзел, а всичко, което се отнася до семейно, до имуществено, до не знам какво право, си се решава по християнски. И на това ние му викаме робство?! Щом в кадийските регистри няма християнски имена, значи българите са живели както им харесва и не са били рая. Щеше да е смешно, ако го бях казал аз, но да го казва историк, професор и академик е срамно. И обидно за нас. Защото без да сме историци сме попрочели това онова. Който не го мързи да потърси и прочете "Видрица". Там са описани в пълния им натурализъм отношенията между българи и турци, между българи и българи- описано е всичко. Там става ясно защо на българите дори не им е минавало през ума да се обърнат към съда (кадиите) и така да влязат в регистрите. И това е в края на турското робство. Какво е било в началото му само можем да гадаем. Накрая ще се повторя. Ако професорката с доносите си е опропастила съдбата дори на един човек, каквото и да е написала като писателка, не може да компенсира стореното зло. Ако е доносничила трябва да бъде заклеймена и обречена на забрава. |
| Уффф...специално за колегата булгериън ин ди юесе; горното е интервю, не академично писане. Като ще критикува Мутафчиева, първо да си направи труда да види възгледите и за турското робство ето тука Натиснете тук в критиката и на Б. Лори. Извадки: "Преподавател по български в известното парижко Висше училище за живи източни езици, Б. Лори ...е смятан е за познавач..... Във визираното му произведение си личи онази лекота в обобщаването, категоричност в съжденията за събития и процеси — характерни черти на френската историопис, които създават очарованието й и я правят неизползваема за изследователска употреба. В нея обикновено има идеи, но не и познание. |
| Хигуне, не се вълнувай толкоз. Знанието е сила, невежеството - блаженство. Всеки да си избира по вкус, казвам аз. Тия, дето си държали парите в Лийман, също са давали и за училища. Имането на Харвард е 165 милиарда. |
| Още извадки: ".. Като означение за въпросния период авторът предлага „пет века османски режим", което е също неадекватно - режими поддържат разни партии и движения, а не цяла империя в течение на половин хилядолетие. Доста по-точно е формулирано то от турската историография: „България под турска власт". А най-приемливо беше онова, съществувало в общите съчинения по българска история до 60-те години на века ни: „османско владичество". #Освен туй бихме запитали кой народ не митологизира своето минало в две основни тоналности: героика и трагика? Надявам се Б. Лори да е наясно, че и родната му историопис в голяма степен се придържа към този тон. Не само тя, разбира се. Ред героизъм, ред страдания. Изглежда обаче, че на своята митология човек вярва, а открива несносни емоционални построения в чуждата. #Пак категорично авторът заявява, че период от пет века бил прекалено дълъг, за да бъде осмислен; обикновеният човек пазел спомен за преживяното от пет-шест поколения преди него, за около 150 години. Как е била пресметната тази трайност, не знаем, пък и историографията се гради не върху лични спомени, а въз основа на източници, затуй познаваме доста добре времето отпреди османците, както и техния „режим". #Ако доскоро голяма част от историците пренебрегваха изследването на XVII век, причини имаше: католическата и проавстрийска ориентираност на българските дейци. Един българист е в състояние да се досети защо е било така. #И така, според Б. Лори периодът 1393-1824 представлявал „терра инкогнита", затуй „не подлежи на национално историческо тълкуване. По време на този дълъг период българското население няма собствена история" (с. 93). Пак — откритие, дори принципно. А пък дотук по цял свят специалистите включваха в националните истории и периодите, през които дадено „население" се е намирало не под своята (в етнически смисъл), а под чужда власт. Дали да смятаме, че голяма част от Франция, окупирана от нацистите през Втората световна, не следва да бъде обект на френската история? ...Преднамерено негативното отношение към нашите историци, някои от които действително поставяха прекалено тежък акцент върху „робството”, проличава и по-нататък. Ако те говорят за близостта на земите ни до султановата столица като фактор за нашата по-зла участ, това е въпрос на елементарна логика. Тъй или иначе създаването на национални държави на Полуострова съвсем обективно е било благоприятствано от тяхното отдалечение от имперския център. # Колкото до оригиналната теза на Б. Лори, че според чужди пътешественици „трагичната съдба на пограничните зони е спестена на българските земи", които, „отдалечени от бойните полета, достигат сравнително добро ниво на живот", че те „не изпитват разрухата” през XVII век, тук артистичният метод на автора е твърде уязвим. # преди да бъдат затворени в сърцето на Румелия, земите ни през почти целия XIV и поне до средата на XV век са били не дори погранична зона, а т. нар. „дар-ул харб" — пространство, подлежащо на завоюване чрез неспирни налети, грабежи и отвличания на роби. Неведнъж е изтъквано, че въпросният период е подчертано тежък за нас. Не смея да изрека „трагичен”, понеже така авторът окачествява ситуацията на граничните зони западно от България. Вярно, след като фронтовата линия ни отминава, същата участ сполита и тях, а тук настъпва относително затишие. Относително, понеже походните войски, настървени за плячка и дезорганизирани, както бива навсякъде през Средновековието, все пак почти ежегодно прекосяват и нашите земи. Впрочем анализ на казаната ситуация е направил още преди края на миналия век Макушев, когото марксистката историография необосновано отрече. Нови изследвания доказаха обаче два факта, които тушират тезата му, възприета и от Б. Лори. Първо: румелийските християни съвсем не били изключени от османската военна система, понеже върху тях лежал трудът по фортификация и обслужване на подвоза, по строителство на пътища и мостове, по поддържане на конете и дори участие с гарнизонна служба из новозаетите от османците крепости на Средна Европа. Второ: затуй, че земите ни — за разлика от Анадола — лежали в близкия тил на фронта, тъкмо тук реквизициите на провизии, производството на барут и оръжие били най-интензивни. Тъй че ако из граничните зони положението е било „трагично", по нас весело то не ще да е било. #Да се спори кой какво и колко бил изпатил преди Ново време, не само е наивно, но и изразява онази зависимост от митологеми, срещу които френският колега се обявява, като обаче ги оправдава и подкрепя, стига те да имат корена си западно от Балканите. Това отношение е толкова традиционно, колкото Б. Лори май не подозира. Европейските пътешественици, на които той се позовава, изказват и следната присъда над балканските православни: според Ханс Дерншвам (XVI век) българите, които го приемали по домовете си, за да се изплачат пред християнин все пак, всъщност заслужавали своята участ, загдето не били се покорили на маджарския крал, а на султана - сякаш реална алтернатива е съществувала. През века на яростните религиозни войни в Европа подобна присъда може да бъде разбрана, но аналогично отношение в края на нашия век звучи най-малкото демоде. Политиката обаче е била и е политика, а историографията е нейна покорна слугиня. |
| Айде още веднъж да изнеса пред скоби централната позиция на Мутафчиева за робството: # преди да бъдат затворени в сърцето на Румелия, земите ни през почти целия XIV и поне до средата на XV век са били не дори погранична зона, а т. нар. „дар-ул харб" — пространство, подлежащо на завоюване чрез неспирни налети, грабежи и отвличания на роби. Неведнъж е изтъквано, че въпросният период е подчертано тежък за нас. Не смея да изрека „трагичен”, понеже така авторът окачествява ситуацията на граничните зони западно от България. Вярно, след като фронтовата линия ни отминава, същата участ сполита и тях, а тук настъпва относително затишие. Относително, понеже походните войски, настървени за плячка и дезорганизирани, както бива навсякъде през Средновековието, все пак почти ежегодно прекосяват и нашите земи. Впрочем анализ на казаната ситуация е направил още преди края на миналия век Макушев, когото марксистката историография необосновано отрече. Нови изследвания доказаха обаче два факта, които тушират тезата му, възприета и от Б. Лори. Първо: румелийските християни съвсем не били изключени от османската военна система, понеже върху тях лежал трудът по фортификация и обслужване на подвоза, по строителство на пътища и мостове, по поддържане на конете и дори участие с гарнизонна служба из новозаетите от османците крепости на Средна Европа. Второ: затуй, че земите ни — за разлика от Анадола — лежали в близкия тил на фронта, тъкмо тук реквизициите на провизии, производството на барут и оръжие били най-интензивни. Тъй че ако из граничните зони положението е било „трагично", по нас весело то не ще да е било. |
| Уманитарите пак наблегнали на дудненето... Ето какво е било землемерството на османците: Тимарската система се състои от: - държавна земя (арзимири) - 80-85% - частна земя (мюлк) - 5-10% - попски фондации (вакъф) - 10% Арзимирито се подразделя както следва: - държавни органи (хасихумаюн) - 20% - тимар за частни ползватели - 60- 65% Общо тимара се дели на: - дребен кър (тимар) - за спахии - голям кър ( зиамет) - за субаши (горните 2 вида са за физически лица) - мноо голям кър (хаш) - за началници (везири и др) Те обаче не се дават на физическите лица, а на службата им (нещо като имотите на Негово Величество) През 1831 тимара се отменя и кърищата се национализират или стават частни на ползвателите им |
| Да се върнем пак на термина "турско робство", който е абсолютно неточен. В края на краищата пра-пра дедите ни не са били роби както робите в Римската империя, защото безспорно са имали правото на собственост, както и правото за практикуване на заначтчийска и търговска дейност. Разбира се, в политическо отношения са били напълно безправни, но нима другите поданици на империята са имали избирателни права? И други народи са били част от империи, но не говорят за робство, а за управление, ако щете и владичество. Ирландците казват "British rule", което в никакъв случай не е "Британско робство", въпреки крайно неравнопоставено положение, насилственото налагане на английския език и протестанството. Не знам какво пише в днешните учебници по история, но по-правилно е да се говори за "Османско владичество" или "Турско управление". И ако Ботев говори за "робия", то то се разбира липсата на независима българска държава, безправие в политическо отношение, а не дословно физическо робство. Терминът "робство" с трагичния му оттенък, някак си много трайно е залегнал в българското съзнание след толкова поколения, живеещи с самостоятелна българска държава. Дали път това не е оправдание за пропуснатите исторически шансове на България? Последният го пропуснахме преди 19 години. |
| Ба, то и по наше време (мое поне) не пишеше в учебника "турско робство", а "османско владичество", а се празнуваше освобождението ни от "османско иго", и дядо Чинтулов го пеехме "срещу тирана отомански" - и по-късно "изедници душмански" - вместо "народа отомански". "Да гинат вражи племена" вм. "турски племена". Робството е библейски образ (египетския плен, вавилонския плен), у нас е залепнало много силно, като при американските черни. Редактирано от - Чичо Фичо на 12/10/2008 г/ 20:38:44 |
| Много известни писатели, като Съмърсет Моъм, Греъм Грийн, Джон Льо Каре, сигурно има и други, са сътрудничили на техните служби, нооо, във външното разузнаване, не срещу собствения си народ. Макар че, според мен трябва да се прави разлика между писателя, неговите творби и личността му. Много известни писатели са били не много лицеприятни личности. Времето ще отсъди след години. Пък ние, нека който е безгрешен, пръв хвърли камък.... |
| Нашите историци са първенци по политическа коректност, особено пък тия дето са на копанката на либерални фондации. Освен робството, което им боде очите, сега и терминът "Българско възраждане" им стана неудобен. Предлагат да се казва само "ХІХ век". Дори излезе такъв сборник "Балканският ХІХ век". Е, като е ХІХ в. Паисий къде остава? Него го изкараха късен научен конструкт, Марин Дринов го измислил, другите го подхванали и ето ти мита Паисий. Вече и "Балкани" не използват, а пишат "Югоизточна Европа", демек и ние сме европейци, не сме прости балканци. Ей с такива шашмалогии се занимават, вместо да изследват в дълбочина нещата, при това с новите методи, които бяха разработени в историографията през ХХ в. Ама къде ти, един-двама правят плахи опити, другите са още в плен на позитивизма. Така че, ако искате да разберете какъв е бил животът на българите през тия пет века, четете първоизточници - мемоари, автобиографии на хора, които са живели тогава. И те са фалшифицирани в една или друга степен, ама като прочетете двайсетина, основните неща ше ви станат по-ясни, отколкото ако четете изследвания на днешни историци. |
| Ако не сте чели "Българските хроники" от Ст. Цанев, прочетете ги. Мисля, че там с думи прости човекът е обяснил много неща за нашата история. |
| Терминът "робство" е не политически, а исторически некоректен. Ние, българите, възприемаме историята си по-скоро емоционално, отколкото рационално. Пък най-много от цялата история обичаме страданията. Толкова ги обичаме, че винаги търсим начин сами да ги удължим... Редактирано от - Cruella de Vil на 12/10/2008 г/ 21:24:52 |
| Какво ще рече "исторически некоректен"? Ами ако хората тогава така са изживявали нещата, ако са се чувствали "под иго"? Те ли знаят по-добре или историците след един век, които преценяват нещата по формални критерии? Това за емоционалното отношение е клише, вярното е, че българите не си познават историята - извън това, което са учили в училище или прочели в някой вестник, списание или популярна книжка, написана от някой тарикат като Божо Димитров. То и по-добре, че не я познават в подробности, хич не е приятна от ХІV в. насам. |
| Круела, не е така. Ама да ти обяснявам че не е така, е все едно да ти обяснявам, че водата е мокра. От правна гледна точка, естествено, като цяло българите не са "роби" - що за роб е тоя, който плаща данъци, той е подданъчен, по-данник, поданник. Щом е имало бирници и данъчни задължения, робство не е имало. Турската империя не е робовладелска държава. Точка. Тя не е и феодална - турският "феодал", за разлика от западно европейския, не може да наследява земите, които управлява и от които събира данъци. Султанът назначава административно управителите на земя. Синът на управителя няма да наследи региона на баща си, а султанът ще го запрати някъде на майната си да управлява друга имперска област. Това автоматично поставя турция и оттам българия извън феодализма. Пак точка. Системата на управление е донякъде наследена от Византия. ОБАЧЕ: това, което пише мутафчиева: през 14-15 век правния статут на българина е такъв, че дава право на турчина да го улови и продаде в робство по всяко време и когато и както си иска. Т.е. Дефакто всеки българин е потенциален роб (по това време). И това се случва непрекъснато - отвличания и продажби в робство, никой не може да каже на колко хора, при всички случаи стотици хиляди. Следва, според мутафчиева, перид на затишие, през което убийствата и отвличанията намаляват и са пренесени към фронта на войните централна европа. През това време обаче българинът е задължен да работи безплатно на турската власт - т.е. като роб - когато и колкото му кажат. После идва кърджалийския 18-19 век и отново за българина става страшн о - според мутафчиева. Султанската власт е слаба в българия, навсякъде разбойничество, кланета ограбване, отвличане в робство и така близо половин век пълна трагедия за българите - т.е. къдрджалийските времена, кървав хаос. Според мутафчиева и французина именно този период е запазен в историческата памет на българина като "робството" - и децата и внуците на българите, жертви на кърджалийското време, се превръщат в национал революционерите на българия, в Ботев, Левски и Караджата, те са хората, които говорят за "робството" така, както са го чували от майките и дядовците си - като кървава вакханалия. Там според мутафчиева е и ршението на българина да се справи със ситуацията, да се отърве от турската власт, което води до възраждането и национал-революционните борби. И т.н. |
| И тъй като, изглежда, в тая тема ще се ограмотяваме, да обясня какво има предвид Мутафчиева в заглавието на интервюто. Като казва "Българското нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма" Мутафчиева прави референция към една работа на Мишел Фуко, "Discipline and Punish", която ако не бъде прочетена, няма как да бъде разбрано какво има предвид Мутафчиева като казва, че на българина нещастието му е в липсата на дисциплиниране и наказване, на западния феодализъм. Да обяснявам Фуко на някой, който не го е чел, е безнадеждно, от там безнадеждно е да обяснявам и какво има предвид мутафчиева, с право или не. За това поствам началото на книгата на фуко, как феодализма е "дисциплинирал" западноевропейците и ги е подготвил за капитализма с изискванията му за трудова етика и дисциплина, както и за отговорностите на демокрацията: Който иска, да чете, а после да мисли. Ако не - здраве. "On 1 March 1757 Damiens the regicide was condemned "to make the amende honorable before the main door of the Church of Paris", where he was to be "taken and conveyed in a cart, wearing nothing but a shirt, holding a torch of burning wax weighing two pounds"; then, "in the said cart, to the Place de Grè ve, where, on a scaffold that will be erected there, the flesh will be torn from his breasts, arms, thighs and claves with red-hot pincers, his right hand, holding the knife with which he committed the said parricide, burnt with sulphur, and, on those places where the flesh will be torn away, poured molten lead, boiling oil, burning resin, wax and sulphur melted together and then his body drawn and quartered by four horses and his limbs and body consumed by fire, reduced to ashes and his ashes thrown to the winds" (Piè ces originales..., 372-4). "Finally, he was quartered," recounts the Gazette d'Amsterdam of 1 April 1757. "This last operation was very long, because the horses used were not accustomed to drawing; consequently, instead of four, six were needed; and when that did not suffice, they were forced, in order to cut off the wretch's thighs, to sever the sinews and hack at the joints... "It is said that, though he was always a great swearer, no blashemy escaped his lips; but the excessive pain made him utter horrible cries, and he often repeated: 'My God, have pity on me! Jesus, help me!' The spectators were all edified by the solicitude of the parish priest of St Paul's who despite his great age did not spare himself in offering consolation to the patient." Bouton, an officer of the watch, left us his account: "The sulphur was lit, but the flame was so poor that only the top skin of the hand was burnt, and that only slightly. Then the executioner, his sleeves rolled up, took the steel pincers, which had been especially made for the occasion, and which were about a foot and a half long, and pulled first at the calf of the right leg, then at the thigh, and from there at the two fleshy parts of the right arm; then at the breasts. Though a strong, sturdy fellow, this executioner found it so difficult to tear away the pieces of flesh that he set about the same spot two or three times, twisting the pincers as he did so, and what he took away formed at each part a wound about the size of a six-pound crown piece. "After these tearings with the pincers, Damiens, who cried out profusely, though without swearing, raised his head and looked at himself; the same executioner dipped an iron spoon in the pot containing the boiling potion, which he poured liberally over each wound. Then the ropes that were to be harnessed to the horses were attached with cords to the patient's body; the horses were then harnessed and placed alongside the arms and legs, one at each limb. "Monsieur Le Breton, the clerk of the court, went up to the patient several times and asked him if he had anything to say. He said he had not; at each torment, he cried out, as the damned in hell are supposed to cry out, 'Pardon, my God! Pardon, my Lord.' Despite all this pain, he raised his head from time to time and looked at himself boldly. The cords had been tied so tightly by the men who pulled the ends that they caused him indescribable pain. Monsieur le [sic] Breton went up to him again and asked him if he had anything to say; he said no. Several confessors went up to him and spoke to him at length; he willingly kissed the crucifix that was held out to him; he opened his lips and repeated: 'Pardon, Lord.' "The horses tugged hard, each pulling straight on a limb, each horse held by an executioner. After a quarter of an hour, the same ceremony was repeated and finally, after several attempts, the direction of the horses had to be changed, thus: those at the arms were made to pull towards the head, those at the thighs towards the arms, which broke the arms at the joints. This was repeated several times without success. He raised his head and looked at himself. Two more horses had to be added to those harnessed to the thighs, which made six horses in all. Without success. "Finally, the executioner, Samson, said to Monsieur Le Breton that there was no way or hope of succeeding, and told him to ask their Lordships if they wished him to have the prisoner cut into pieces. Monsieur Le Breton, who had come down from the town, ordered that renewed efforts be made, and this was done; but the horses gave up and one of those harnessed to the thighs fell to the ground. The confessors returned and spoke to him again. He said to them (I heard him): 'Kiss me, gentlemen.' The parish priest of St Paul's did not dare to, so Monsieur de Marsilly slipped under the rope holding the left arm and kissed him on the forehead. The executioners gathered round and Damiens told them not to swear, to carry out their task and that he did not think ill of them; he begged them to pray to God for him, and asked the parish priest of St Paul's to pray for him at the first mass. "After two or three attempts, the executioner Samson and he who had used the pincers each drew out a knife from his pocket and cut the body at the thighs instead of severing the legs at the joints; the four horses gave a tug and carried off the two thighs after them, namely, that of the right side first, the other following; then the same was done to the arms, the shoulders, the arm-pits and the four limbs; the flesh had to be cut almost to the bone, the horses pulling hard carried off the right arm first and the other afterwards. "When the four limbs had been pulled away, the confessors came to speak to him; but his executioner told them that he was dead, though the truth was that I saw the man move, his lower jaw moving from side to side as if he were talking. One of the executioners even said shortly afterwards that when they had lifted the trunk to throw it on the stake, he was still alive. The four limbs were untied from the ropes and thrown on the stake set up in the enclosure in line with the scaffold, then the trunk and the rest were covered with logs and faggots, and fire was put to the straw mixed with this wood. "...In accordance with the decree, the whole was reduced to ashes. The last piece to be found in the embers was still burning at half-past ten in the evening. The pieces of flesh and the trunk had taken about four hours to burn. The officers of whom I was one, as also was my son, and a detachment of archers remained in the square until nearly eleven o'clock. "There were those who made something of the fact that a dog had lain the day before on the grass where the fire had been, had been chased away several times, and had always returned. But it is not difficult to understand that an animal found this place warmer than elsewhere" (quoted in Zevaes, 201-14). |
| !? От правна гледна точка, естествено, като цяло българите не са "роби" - що за роб е тоя, който плаща данъци, той е подданъчен, по-данник, поданник. Щом е имало бирници и данъчни задължения, робство не е имало. Турската империя не е робовладелска държава. Точка. Абсолютно! Нали точно това искам да кажа - щом Турция не е робовладелска държава не можем да говорим за робство. Никой не отрича насилията над българите, между другото нещо обичайно за завладените земи по това време в цяла Европа. Нито насилствената смяна на религията, при което е засегнато най-вече населението в Родопите. За робство обаче може да се говори, ако цялото или преобладаващата част от населението са държани като роби, но нашите прадеди не са били роби, въпреки крайно ограничените си права. Ако в началото на владичеството подтисничеството е било най-силно (отвличания и продавания в робство), в късния период българите съвсем, ама съвсем не са третирани като роби. Кърджалиите се разбойници, те не са официалната власт. Ако днес някой каже, че се чувства роб защото му е малка заплатата, значи ли това, че е роб? Редактирано от - Cruella de Vil на 12/10/2008 г/ 22:40:02 |
| . Круела, 100 пъти писахме в този форум, че ислямизацията на Родопите е почти изцяло доброволна, а не насилствена. Затова помаците са такива фанатици - по-големи от самите турци. В много отношения християните, изтормозени от хаоса и експлоатацията на балканското Средновековие, са приветствали османските нашественици, при които данъците са били по-леки и се раздавала по-голяма справедливост. |
| Фуко изброява, ако не греша, 800 различни по характер правонарушения във феодална франция, за които наказанието е смърт чрез разчленяване. Същото според него е и в англия. Пръднеш - смърт чрез разчленяване, в съответствие със закона, като начина на наказанието е изрично описан в закона. Кихнеш - смърт чрез разчленяване, като подробностите пак са изрично упоменати. И законът за изпълнение на наказанията се спазва. И така няколко века. Естествено, че склонните към правонарушения и недисциплинираност в западна европа някак си доста ще понамалеят, отнесени от естествения подбор. Такова нещо в турската империя е нямало - имало е други работи, имало е хаос, беззаконие, слаба власт, робство, смърт и робство от беззаконие, а не от твърде много закони. От там и контрапункта, който мутафчиева прави като казва, че турската власт, турския закон не се е занимавал с българите, контрапункт, който предизвика ругатните във форума и обвиненията в "безродничество" и "туркофилия" поради неразбиране какво има предвид мутафчиева, оттам и тезата на мутафчиева, че българския и турския капитализъм ще се различават съществено от западноевропейския, поради 5-те века хаос, самоуправство и слободия, но и безправие. И т.н. Според Фуко спусъкът на капитализма в западна европа е борбата (организирана) с чумната епидемия, като извънаредното законодателство от чумните времена става основа за правната уредба на капитализма и играе ролята на допълнителен дисциплиниращ фактор - който не го спазва, или му режат главата, или го отнася чумата. Оцелелите правят капитализма. Чиляка го е описал в детайли в книгата си. Живи и здрави. Тезите на мутафчиева в настоящото интервю са тежко повлияни от фуко и са неразбираеми без него. |