СЛУЧАЙНОСТИТЕ И НАВИКЪТ
Руският пълководец Александър Василиевич Суворов е известен с две неща – непобедимостта си /и Наполеон губи сражения срещу него, и то в силните си години!/, и острия език. Та той изказва една знаменателна мисъл: “Веднъж случайност, втори път случайност, третия път – Боже, упази! – навик!”. Което с пълна сила може да отнесем към американската външна политика, градена от векове по шаблон.
На 15 февруари 1898 година в Хавана, столица на испанска Куба, пристига старият американски военен кораб “Мейн”. И през нощта в него избухва взрив.
САЩ веднага искат компенсации от Испания. В такъв размер, че за всички е ясно - искането представлява явна провокация.
След което избухва войната, която донася на янките Филипините и невидимата власт над уж независима Куба.
През 1915 година кипи Първата световна война. Американските финансисти поддържат и двете страни – бизнесът няма скрупули.
Обаче, печалбите се задават и от вече видимата следвоенна обстановка. Затова политиците в САЩ подготвят общественото настроение за евентуална война.
Което не се нрави на гражданите – кому се умира за далечни и неясни чужди цели?
И тогава идва престъплението срещу “Лузитания”. Този голям пътнически параход е натоварен с боеприпаси и маршрутът му минава точно през води, обявени за бойна зона.
Германците го торпилират на 7 май, при което загиват 1 198 души. Което е повод за антигерманска истерия и влизането на САЩ във войната.
Е, и в наше време елементарният шаблон – внезапно, непредизвикано, провокативно нападение и последващият наказателен удар срещу оправдаващ се противник – добре служи на САЩ.
През август 1964 година янките обвиняват Социалистическа република Виетнам /Северен Виетнам/, че негови катери са нападнали и обстреляли американски военни кораби в Тонкинския залив.
Американските политици не обръщат внимание на явни факти – няма никакви следи от поражения по корабите, “произшествието” е станало в териториални виетнамски води, виетнамската страна предлага международна инспекция и арбитраж.
Важното е повод да има – и така се разгръщат бомбардировките срещу мирното население, довели до стотици хиляди жертви.
В тази връзка са интересни някои особености около японската атака над Пърл Харбър. Странно защо, но модерните самолетоносачи и новите кораби са изпратени на учение точно преди атаката, локаторите са изключени – с изключение на един, а когато от него се обаждат в щаба, че виждат ята самолети, от там ги успокояват – американски са.
Няма никаква охрана - въздушна и морска - край остров Оаху и базата, никой не следи “изчезналия” още месец преди това японски флот.
Като че янките действат по котешки - предизвикателно показват коремче и сграбчват уверения в предимствата си нападател.
Страни неща има и около филма, посветен на катастрофата на 7 декември 1941 година. Той е пуснат на екран...през 2001 година.
И разказва за мирните янки, за коварния и непредизвикан удар, при който загиват 3400 души, а сетне доблестните американски войни нанасят бомбени удари върху вражеската столица и, естествено, побеждават “лошите”.
След което някой атакува коварно и непредизвикано Световния търговски център, при което загиват няколко хиляди души, а за назидание доблестните американски войски нанасят бомбени удари над Багдад и, естествено, побеждават “лошия” Саддам.
Което кара скептиците да се питат – дали случайно се появи този филм, обработващ и подготвящ общественото мнение с един спомен – случайно съвпадащ с реалността и случайно повторен малко по-късно?
Случайно? Или навикът си остава?

Митко, правиш изводи на база старо инфо, защото американците си имат няколко на ум за туркието и Инджирлик

Траекторията на евентуалните ирански ракети , летящи към САЩ, ще минава на няколко стотици километра от България, ОЧЕВИДНО и очевадно, че тези ракети НЯМА да са за сваляне на "онези" иранските ракети!

Е точно тази позиция има съдържание и е огласена по начин, който да обиди и унижи страните на чиято територия има планове за разполагане на ПРО. И не става въпрос само за нас - същото беше и в Полша и в Чехия. Та въпросът е защо го правят? Разтоварват ли?

Та къде, викаш, са се срещали Суворов и Бонапарте?