На 23 април по най-тържествен начин въстанието се обявява в църквата. Общо въстаниците наброяват над 1000 души, но разполагат едва с 500 пушки, 380 пищова, приготвени са и два топа.

От 23 до 27 април не се води никакъв бой. Губи се ценно време в обмисляне на плана за общо действие с Брацигово. Когато се пристъпя към изпълнението на това решение (27 април), е вече много късно. Башибозукът се опомня и залавя кервана от 200 коне, изпратени в помощ на Брацигово за пренасяне.

По заповед от Пазарджик Ахмед ага Барутанлията мобилизира около 8000 башибозушки пълчища от Доспат, Ардинско, които повежда към Батак. На 29 април предните въстанически постове забелязват приближаването им, а на 30 април врагът е вече над самия Батак.

Както лесно се вижда, Батак е труден за отбрана. Било предложено всички жени и децата да бъдат изпратени на безопасно място в близките гори, но това не било направено.

Първият удар на озверените башибозуци на 30.04(б.м) е отбит, но силите са неравни. Въстаниците се отдръпват в селото и оттам се отбраняват.

Като вижда безизходното положение, през нощта на 30 април Петър Горанов пробива обръча на противника и извежда голяма група население което се спасява. Другите се укрепват в Богдановата и Кереловата къща, в училището и църквата, и продължават да се бият.

"И понеже тези дни скандалът ще продължи да бъде раздухан на нарочна кръгла маса в Батак, ще ви прочета откъс от спомените на художника Антони Пьотровски, авторът на прословутата картина, от която започна всичко. Впрочем тези дни бе открита изложба, в която е показана и тази картина, но организаторите, привърженици на националистическата употреба на скандала, не са си направила труда да публикуват писменото свидетелство на художника за начина, по който се е подготвял за нейното създаване. Ето и откъсът:

„По времето, когато бях там, в Батак живееха 1000-1500 души, по думите на съдържателя на кафенето и на жителите на града. За целта на нашето пристигане, т.е. за фотографирането на града, жителите му и тъжните доказателства за клането, ни бе обещано пълна подкрепа. Няколко по-млади хора бяха изпратени до околните помашки селца да докарат най-свирепите колячи от 1876 г. След няколко часа пристигнаха на магарета или на малки
кончета над десетина от тях. Бяха облечени по турски, доста окъсани и мръсни, но говореха на български също така, както и братята им християни. Но ислямът бе изкопал пропаст между тях. Чисто и просто заради разликите в религиите едните са се смятали за официални палачи, а другите за назначени жертви. А най-чудното беше това, че за съществена ненавист, не можеше да става и дума. Нещата са станали така, както е трябвало да станат, защото не е могло да бъде иначе. Християните и мохамеданите смятали, че така трябва да бъде и край. Събрахме се всички в кафенето – аз и фотографът, по-знатните жители на града и петнайсетина колячи помаци. Един от колячите, възрастен човек славянски тип, с побеляваща брада и малки премигващи очички, говореше, показвайки кинжала, който стърчеше от пояса му:
- Ей, колко заклах с този нож.
- Казват, че ти си заклал майка ми и сестрите ми – обърна се към него един бакалин.

На това се намеси друг помак:

- Боже мой, не той, аз заклах майка ти. Тя викаше „пощади дъщерите ми”, но Пехливан-оглу вече беше започнал да ги коли. Главата на по-голямата падна, а малката клечеше със скръстени ръце ей-така.
- Олеле, олеле, майчице – хлипаше бакалинът.
- Не ви ли е жал за тези жени и деца, които сте избили, запитах помаците.
- Така нареди падишахът – отговаряха и разтваряха ръце с жест на безпомощност и отчаяние.

Какво да се съжалява, като е трябвало да се коли, такава била съдбата – няма какво да се прави. Всички присъстващи кимаха с глави. Направихме 15-16 снимки. Инсценирахме сцената на клането пред училището. Християните наклякаха, скръстиха ръцете си, а помаците, навили ръкавите на своите турски дрехи, стояха разкрачени, държейки в ръце ятагани, кинжали и саби. Някои дори се стараеха да придадат жесток израз на лицата си. У християните забелязах израз на страх и молба – струваше ми се, че наистина всеки момент ще се пролее кръв.”

Този откъс е публикуван в един каталог за изложба на полския художник, състояла се преди десет години в София. Той е преведен от известния изкуствовед Димитър Г. Димитров и все още не е скандализирал никого. Нищо, че от него става ясно, че основните злодеи в злощастната трагедия са били също българи, само че помохамеданчени и че така разказаната история никак не се връзва с начина по който тя бе преподавана през последните десетилетия в България.