Защо непрекъснато ни правят на бели питки?
Отиди на страница:
как подписват договор без да са го прочели? В много случаи им се казва нещо от рода "и да четеш, и да не четеш - все тая. ако искаш парите - подписвай при нашите условия". Действа също и стадният инстинкт - 'толкова хора са подпислаи, ние ли ще се правим на интересни". | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Калки |
проблемите ни с доставчиците точно от договорите ли произтичат, само от договорите ли, от общата икономическа политика (която хич я няма, де), от оперативното управление на енергетиката и отношенията между доставчици и граждани ли, от закони ли, от крайно ниските доходи и безработица ли, от всичко в съвкупност, от що? Малко общо е това за проблемите. Хайде конкретно - какви проблеми с кои доставчици имаш? Аз лично не си спомням за последните две-три години да съм имал проблеми. Не може да се каже че всичко е перфектно, но пък е доста далеч от разбиранията ми за проблем. Хийт, чак сега те видях, извинявай. Постът ми е принципен, с оглед насочването на гнева (иначе оправдан, щом заплатите и пенсиите са по-ниски от сметките) именно към договорите с доставчиците. Затова и казвам, че прибързани предложения, насочени единствено към договорите, за които дори не знаем дали създават проблем и какъв, не биха довели до резултат. Аз лично нямам проблем с който и да било доставчик (моят е ЧЕЗ), на майка ми сметките по едно време - няколко месеца - бяха доста странни, показваха значителни разлики, при липсата на други консуматори, освен обичайните от години, но лично моите - не. Майка ми обаче е на различен доставчик, нямам други наблюдения. Допускам, че е възможно изобщо да не е извършвано редовно засичане преди фактуриране, но в цялост и в рамките на същия период сумите да са сборно съответстващи на потреблението. По-скоро ми се струва, че нормативни промени следва да се направят, но внимателно, а не по уличен маниер, защото има риск да се окажат по-лоши от сега действащите правила. |
| deneb Точно това съм коментирал в поста ми от 26 Фев 2013 16:48. А като се добави и фактическото закрепостяване към единствения за района(региона) доставчик на услугата, става страшно. ............................................................................................................................................. Ще ви запозная с една поредица на предупреждения, пренебрегнати с лека ръка .. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Doctora |
 Le Monde Diplomatique - българско издание Разрушителният български преход октомври 2007, от Васил Проданов На 27 ноември 1989 г. случайността ме беше отвела, заедно с колега професор, на международна конференция в Прага. Бяхме решили да разгледаме града, когато ни предупредиха да не излизаме, защото в 12 часа започва революция и ще бъде опасно. Останахме пред телевизора в хотела на Чехословашката академия на науките. В 12 страната наистина спря, заводи и предприятия, магазини и превозни средства преустановиха работа. Милиони излязоха на улиците. Митинги, речи, скандирания. В 14 часа всичко свърши и хората се върнаха на работа. В резултат на случилото се Комунистическата партия на Чехословакия обяви, че ще предаде монопола си върху политическата власт. Излязохме с колегата да се разходим. Магазините бяха отворени, превозните средства се движеха, течеше обичайният живот, все едно нищо не се беше случило. По улиците - чисто и подредено. Няма дори хвърлени хартийки по тротоарите, да не говорим за обърнати боклукчийски кофи или някакви разрушения. Революцията беше свършила в обедната почивка И хората бяха продължили работата си. По-късно у нас тези спомени изплуваха от съзнанието ми, когато наблюдавах как през 1990 г. опожаряват Партийния дом и вилнеещата тълпа изнася оттам компютри, колбаси, безсмислени вещи. Гледката се повтори при разбиването и опустошаването на Народното събрание през 1997 г. И си спомням дневника на Иречек, впечатленията на един високоинтелигентен човек от цивилизована нация, дошъл да помага на новоосвободена България. Спомням си Алековия Бай Ганьо и неговия обяд „на гости у Иречек”. А също и една знаменита фраза на Монтескьо за разликата между варварина и цивилизования човек. Варваринът според него, ако трябва да се добере до плодовете на едно дърво, ще го отсече или счупи, докато цивилизованият човек ще откъсне плодовете и ще запази дървото. В това се състои може би основната разлика между чехите, които преминаха през „прехода” без каквито и да е сериозни загуби и почти веднага започнаха да увеличават своя брутен вътрешен продукт (БВП), и башибозушкото разрушаване и разграбване в нашата страна, което няма прецедент в историята на модерната българска държава. Без война – като след три войни  След разрушенията и националните катастрофи от 3 войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, равнището на БВП у нас от предвоенната 1913 г. е достигнато и надминато през 1927 г. , т.е. за 14 години. Това е по-малко от времето, необходимо днес, за да се достигне равнището от 1989 г., без да е имало войни. За България „демократичният преход” се е оказал по-страшен и по-разрушителен, отколкото две балкански и една световна война, взети заедно. През Втората световна война - между 1939 и 1945 г., националният доход на България по паритет на покупателна способност (ППС) пада с около 30 на сто. Още през 1950 г. страната успява да надмине равнището на национален доход на човек от населението от 1939 г., т.е. на комунистите са нужни само 6 години, за да възстановят икономиката и да тръгнат нагоре. А 18 години, след като вземат властта през 1944 г. този доход е вече около 4 пъти повече. Около 1975 г. е най-голямото приближаване на дохода на човек от населението у нас към средното тогава за страните-членки на ЕС. В годините на прехода връщането назад е главоломно. “Черна дупка” в историята У нас изминалите 18 години между 1989 и 2007 г. са се оказали в определен смисъл „черна дупка” в историята. Страната не е направила и крачка напред в социално-икономическо отношение и днес БВП едва достига равнището от 1989 г. Производството на селскостопанска продукция не е достигнато и сигурно няма да бъде достигнато скоро. Дори по показател, типичен за пазарните икономики, какъвто е икономическата свобода, през 1985 г. България е на 46-о място, а през 2000 г. рухва на 105-о. Независимо, че по това време голяма част от икономиката е вече приватизирана. Едва през 2006 г. страната се връща на 56-о място, но все още не може да стигне позицията, която е имала преди началото на „прехода”. Още по-впечатляващи са данните, ако за сравнение се използват по-модерни и комплексни показатели, като например индексът на човешко развитие, който от 1990 г. насам се прилага от Програмата на ООН за развитие. Той подрежда страните съобразно три основни критерия: 1. продължителност на човешкия живот от момента на раждането; 2. знанията, измервани с притегления показател от грамотността на възрастните и продължителността на училищното образование; 3. реалният доход на човек от населението. През 1987 г., когато ООН за първи път мери този показател, България е поставена на 27-о място между 130 държави в света. На първо място по индекс на човешко развитие тогава е Япония, на 19-о – САЩ. Това означава, че в предходните десетилетия България се е развивала във висока степен успешно, защото по един комплексен показател се е оказала много напред в класацията. От балканските страни само Гърция е била малко по-напред – на 22-ро място, а от бившите социалистически държави – само ГДР (на 21-во) и Чехословакия (на 25-о). Югославия е на 31-во място, Унгария – на 30-о, Полша – на 33-о, Румъния – на 41-во. След България са държави като Сингапур (35-о място) и Южна Корея (34-о място). Класацията през последвалите години се променя радикално и държави, които са били или близко до нас, или доста след нас, сега ни изпреварват значително. В последния доклад за човешкото развитие от 2006 г., в който са представени данни за 2004 г., България е на 54-о място, т.е. за 17 години тя е била изпреварена от 27 държави. Полша, която през 1987 г. е след нас, сега е 17 позиции преди България – на 37-о място, Чешката република ни надминава с 24 позиции. Унгария, три места след нас през 1987 г., сега е на 35-о място и ни води с цели 19 позиции. Гърция е увеличила преднината си от 3 на 30 позиции и вече е на 24-о място. Сингапур и Южна Корея, които също са били след нас, днес ни изпреварват съответно с 29 и 28 позиции. Куба, която развива своя версия на социализъм под ръководството на Фидел Кастро, през 1987 г. е била с 12 места след нас, а през 2004 г. е отишла на 50-о място, т.е. изпреварва ни вече с четири позиции. При все че беше изоставена от бившия социалистически лагер и е подложена на икономическа блокада от САЩ. Катастрофата през 90-те години не може да бъде обяснявана само с обективни фактори. Тя е последица и от ирационалната, некомпетентна и силно разрушителна дейност на редица български политици и правителства. По същество през целия този период България предимно е разрушавала. Затова тези 18 години са икономически загубени в историята на страната ни. Никой не носи отговорност за това и няма изглед да понесе. Да не говорим за чувство на вина. В това време светът направи огромен скок напред. Централноевропейските страни, по-рано с близки до България показатели, очевидно са имали по-рационален, компетентен и отговорен политически елит, осъществили са много по-малко разрушителни трансформации и чувствително са ни изпреварили. Оказва се, че ръководилите на тези страни са били неизмеримо по-отговорни към своя народ.  Демокрация и пазарна икономика или гигантско икономическо насилие В началото на прехода в България има около 80 на сто средна прослойка. 15 на сто от населението притежават кола, вила и апартамент, 35 на сто имат две от тези неща, а 40 на сто - поне едното, най-често апартамент. Само 10 процента не притежават нито едно от тях. Съществуват практически пълна заетост, всеобщо неплатено образование, гарантирано и незаплащано лично ниво на здравна защита, висока защита на майчинството, достъпна почивна и спортна база, високо ниво на културно потребление, огромни обществени фондове за потребление, значими държавни ресурси за интеграция на малцинствата, несъизмеримо повече от сега средства за наука и култура. През втората половина на 80-те години, и особено през 1989-1990 г., обаче това се съпровожда с много по-високи очаквания за рязко подобрение на положението в резултат на „демокрацията и пазарната икономика”. Тези очаквания се разминават радикално с реалната посока на промените. Равнището на потребление на основни стоки от 1989 г. няма да бъде достигнато и през 2007 г., т.е. близо две десетилетия преход няма да доведат до онова равнище на удовлетворяване на потребностите като цяло, което гражданите на България са имали в края на социализма. По същество протича процес на гигантско икономическо насилие над обикновения гражданин с методи, типични за първоначалното натрупване на капитала – експроприация на собственост и бързо увеличаване на социалното неравенство, свързано с крайна липса на ресурси. Извършва се експроприация на два вида собственост. Първата са личните спестявания, унищожавани чрез взривна либерализация на цените, инфлация и създаване на безконтролна банкова система, чието рухване ги стопява. Втората е гигантската собственост, принадлежаща на всички граждани, която се присвоява от едно малцинство. В периода след 1944 г. в България се одържавява собствеността на немалка част от населението. Тя обаче след това се умножава и на нейна основа се развива една българска версия на социална държава. В периода 1989-2001 г. отново протича процес на отнемане на собственост. Това са основните фондове, с които разполага държавата; собственост, близо сто пъти по-голяма от експроприираната от частни лица след 1944 г. Тези средства са принадлежали на всички българи, но са отнети от тях, а след това - унищожени, разграбени и разпределени между хора, съставляващи малък процент от населението. Извършена е експроприация на собственост, несъпоставима по размери с тази от 1944-1956 г. Тъй като този процес се извършва официално от политици, политически сили, правителства, той води до криминализация на не малка част от новопоявилия се политически елит, което от своя страна има силни деморализиращи последствия за най-широки слоеве от обществото. Криминализирани са всички сфери на човешкото битие. В резултат на всичко това над 800 хиляди души (съставляващи една десета от населението) по същество икономически насилствено напускат България. Загубата на човешки ресурси е по-голяма, отколкото във всички войни, водени преди това от буржоазна България. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Doctora |
| Плоски данъци и плоски заблуди септември 2007, от Ганчо Ганчев Плоските данъци имат убедени привърженици и противници. Парадоксът е в това, че противниците не са единствено от лявото политическо пространство, а привържениците не са само от дясно. За да стане ясно защо е така, ще дадем един елементарен пример. В момента в България тече дискусия не толкова “за” и “против” плоското облагане, колкото как точно да бъде въведено последното. В частност, за да се гарантират фискалните постъпления, се породи идеята данъкът да не бъде 10, а примерно 12 на сто. Това дава повод за някои елементарни, но показателни сметки. Нека да сравним например увеличаването на плоския данък върху всички доходи с 2 процентни пункта и увеличаване на пределното данъчно облагане, т.е. на ставката върху най-високите доходи от 24 до 37%. Последното число не е подобно случайно, такава беше пределната ставка на данъците при “най-успешното управление след 1989 г.”, а именно дясното правителство на Иван Костов. Увеличението на плоското облагане с два пункта, а именно от 10 на 12, означава, че държавата прибира допълнително 2% от БВП. Увеличението на пределното облагане с 13 пункта, т.е. от 24 на 37% , предполага допълнително увеличение на дела от БВП, събиран от държавата, равно на увеличението в процентни пунктове, умножено по дела на съответната група данъкоплатци в общия обем на дохода. Ако приемем, че този дял е 5%, което е напълно реалистично, то общото увеличение на данъчната тежест е 0,65 % от БВП. Този пример е изключително показателен за скритите проблеми с плоските данъци. При него възможностите за увеличаване на данъчното облагане при минимална обществена съпротива са огромни. Обществото много по-лесно ще приеме увеличаване на плоското облагане от 10 на 11%, отколкото на пределното облагане от 24 на 37 на сто, макар че последното увеличава намесата на държавата в икономиката в много по-малка степен, при това по начин, който е социално приемлив. Ето защо, плоското облагане има привърженици в ляво. То възкресява една от позабравените идеи на Кейнс, икономиката да бъде регулиране чрез данъците. При плоско облагане държавата лесно и ефективно може да увеличава или намалява облагането, в зависимост от фазата на цикъла, нещо, което е крайно трудно при прогресивното облагане. Точно тази възможност обаче плаши някои дясноконсервативни кръгове, свързани с т.нар. подход на публичния избор (public choice). От гледна точка на част от дясноконсервативните политически среди, основният проблем е не толкова в размера на облагането, колкото в наличието на сфери на дейност, които трябва да бъдат защитени от посегателството на държавата. Равномерното плоско облагане, позволяващо изземване на значителни ресурси от всички доходи и дейности при минимална съпротива на обществото, е именно това облагане, което представлява особена обществена опасност. Друго важно предварително наблюдение. Идеологическата атака в полза на плоските данъци започна с изтъкване на примера на Ирландия. Когато беше обърнато внимание, че в Ирландия не само няма плоско облагане, но точно това е страната с особено социално-ориентирана данъчна система, веднага примерите бяха сменени - Албания, Македония, Сърбия, Румъния, Русия, Естония и т.н. Ако вземем картата на Европа и боядисаме страните с плоско облагане в червено, а тези с прогресивно - в синьо, ще получим, с малки корекции, Варшавския договор и НАТО от 1960 г. Възниква въпросът, защо братските страни от екс-Варшавския договор вземат масово на въоръжение плоските данъци? Отговорът е прост - вероятно, защото имат сходна социално-икономическа структура. Най-общото е в това, че управляващите политико-икономически елити в тези страни са проекция на бившата партийна номенклатура. Макар че беше направено много за трансформиране на политическата власт в икономическа, все пак новите елити нямат стабилна икономическа база. Плащането на данъци, и то на високи данъци върху високите доходи, е самоубийствено за новия елит.Нека обаче се опитаме да си отговорим на няколко конкретни въпроса, свързани с икономическите и социално-политическите последици от плоското облагане. Можем ли да очакваме повишаване на събираемостта на данъците с въвеждането на 10% плосък данък? Категорично не, и то по следните елементарни съображения. Десетпроцентният данък се въвежда върху минималните доходи, които досега бяха с нулева ставка. Съдейки по съотношението между минималната и средната работна заплата (първата е около 50% от втората), то примерно половината от заетите у нас би трябвало да бъдат засегнати негативно от предвижданото облагане. Това са главно хора в дребния и средния бизнес. Въвеждането на ново облагане върху тази значителна и социално уязвима група ще създаде единствено стремеж към преминаване в сивия сектор. От плоския данък ще бъдат потърпевши всички с доход под 375 лв., а не под 290, както се твърди официално. Ако отчетем и нормативно признати разходи от примерно 20%, то всички с брутен доход под 459 лв. са в категорията на губещите. Тази група включва и доходи над 1000 лв., в зависимост от нивото на признатите разходи. Сумата набъбва още, ако отчетем загубите от премахване на елементите на семейно подоходно облагане, които ще изчезнат. Става въпрос за разходи от 35 до 105 лв. месечно. Следователно, плоското облагане засяга негативно не само ниските, но и средните (които са около 400 лв.), над средните доходи и дори, при определени условия, хората, влизащи в групата на най-високите доходи от над 600 лева месечно, съгласно ЗДДФЛ от 24.11.2006 г. Нещо повече, при нормативно признати разходи от 60% и нагоре, само субсидирането на съответните дейности (отрицателен облагаем доход), би могло да компенсира въвеждането на плоски данъци. Това е така, защото при 70% нормативно признати разходи, пределната ставка от 24% е фактически по-ниска от ставката от 10% върху брутния доход. В частност, субсидирането е единственото решение в областта на селското стопанство и научните изследвания. Необходимостта от субсидиране е една от малко известните, макар и дискутирани в теорията, страни на плоското облагане. Това е допълнителна причина десните икономисти често да се противопоставят на тази идея. Що се отнася до групите с високи доходи, то тук никакво нарастване на събираемостта не може да се очаква, тъй като тези, чиито доходи се декларират сега, ще продължат да плащат данъци, а свързаните със сивия и черния бизнес имат съвсем други съображения, за да не плащат данъци. Това, разбира се, няма да попречи на правителството да декларира нарастване на събираемостта, нарочно смесвайки две различни понятия - обема на събраните данъци и събираемост. Данъците може и да нараснат, тъй като ще се обложи значителна нова група данъкоплатци, както и вследствие нарастването на номиналните доходи. Събираемостта на подоходното облагане обаче ще спадне. Ще създаде ли плоското облагане стимули за икономиката? Категорично не. Да започнем с един пресен пример. Както е известно, през 2007 г. данък печалба беше намален до 10% с цел именно стимулиране на инвестициите. Тук има доста интересни тенденции. Правителството декларира силно нарастване на приходите от данък печалба.Трябва да се отбележи обаче, че данък печалба от първото полугодие на 2007 г. включва не само авансовите плащания за 2007-а, но и доплащанията за 2006 г., когато данъкът беше друг. Второ, поради смяна на начина на отчитане на данъчните постъпления няма сравнимост на данните за 2006 и 2007 г., което означава, че твърденията за нараснала събираемост не могат да бъдат потвърдени чрез независим анализ. Необходим е поне 2-3-годишен период, за да се направи какъвто и да е обоснован извод. Прави впечатление и нещо друго. Първоначалните данни за нарастване на инвестициите през 2007 година сочеха спад, което означава провал на идеята за насърчаване на инвестициите чрез ниски данъци. Неочаквано данните се промениха и се отчита огромен прираст, което беше използвано незабавно за подкрепа на идеята за плоско облагане. Очевидно, произвеждането на необходимата политически коректна информация се превръща във важен фактор за обосноваване на плоските данъци. Това за съжаление ни връща към един Оруеловски свят, който бяхме позабравили. Централен обаче е ефектът на плоското облагане при високите доходи, тъй като при ниските доходи нещата са ясни - плоското облагане ще въздейства негативно върху предлагането на нискоквалифициран труд. При високите доходи картината ще бъде същата. Причината е в ефекта, който се изучава във всеки елементарен курс по микроикономика. При хората с високо заплащане има взаимодействие между доходите и свободното време. С нарастване на дохода предлагането на труд намалява, тъй като високоплатените работници имат нужда от допълнително свободно време, за да потребяват повече. Именно с цел да се насърчи предлагането на труд и да се стимулират инвестициите в реалния сектор, в богатите страни се прилага прогресивно облагане, т.е. по-високи данъчни ставки при слоевете с по-високи доходи. Този тип зависимости са отдавна доказани и проверени. Остават средните доходи, но тук измененията не са съществени, а и допълнителните промени в другите форми на облагане, които ще бъдат в посока на увеличаване, не дават основания за положителни очаквания. В същата посока действа и намаляването на нормативно признатите разходи, което е част от пакета от мерки, свързан с плоското облагане.Следователно, можем да очакваме влошаване на предлагането на труд. Ще се подобри ли социалната справедливост? Не, и можем да посочим дори точно кои социални слоеве са най-ощетени. Това са заетите в селското стопанство и научните изследвания (70% признати разходи), горско стопанство (60%), артистична дейност и занаятчии (70%), свободни професии (35%), управление (10%). Общо взето, това са точно тези сфери на дейност, които се нуждаят от особена защита и насърчаване. Въвеждането на облагане на ниските доходи определено превръща тази група в губеща. За да компенсира това, правителството предвижда увеличаване на минималната работна заплата. Тук обаче има два странични ефекта. Увеличението на минималните заплати в държавния сектор е така или иначе за сметка на данъчните постъпления, които се увеличават именно от повишеното облагане на ниските доходи, т.е. спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Частният сектор, от своя страна, или не може да бъде заставен да повиши минималните заплати, или, ако бъде принуден административно, ще отговори със съкращаване на заетите. Фактът, че се извършва трансфер от бедните към богатите, не може да бъде прикрит. Правителството интуитивно чувства незащитимостта на позицията си, правейки опити за изменения в данъчно-осигурителната политика, които да компенсират антисоциалната насоченост на плоското облагане. Предлага се премахване на осигурителните прагове за високите доходи, както и възстановяване на данък наследство. Това са по принцип правилни действия, но в създалата се ситуация ефектът ще бъде единствено обезсмисляне на плоското облагане и за групите с високи доходи. Трябва да се има предвид, че поначало преминаването към плоски данъци създава чувството за социална потиснатост, тъй като нарастват относителните социално-икономически различия между отделните групи. Ето защо обществата с прогресивно облагане се характеризират с по-висока степен на удовлетвореност на отделните индивиди, докато хората в държавите с плоско облагане се чувстват субективно по-нещастни. Пример - сравнението между нещастната Източна Европа и щастливата Скандинавия. Плоското облагане има и етнически измерения. Ромската общност е очевидният губещ. Държавата ще трябва или да увеличи социалните помощи с контрапродуктивен ефект, или да приеме по-високо равнище на междуетническо напрежение. В момента правителството планира обратното - намаляване на помощите и игнориране на етническото напрежение. Това обаче е залагане на бомба със закъснител. Можем ли да очакваме по-висок растеж? Не, но именно в областта на макро-икономиката правителството се оказа в собствения си капан. Ниското облагане на високите доходи ще има като основна последица нарастване на вноса поради високата склонност към потребление на вносни луксозни стоки от страна на слоевете с високи доходи. Ще се разшири и размерът на потребителското кредитиране. Изместването на търсенето навън няма да стимулира националната икономика. Тъй като правителството възприе стратегията на ускорено въвеждане на еврото, то ще се окаже под засиления натиск на Брюксел да вземе мерки за свиване на външнотърговския дефицит и овладяване на инфлацията. Това означава поддържане на високи фискални излишъци. При намален ДОО правителството ще трябва да избира между увеличаване на ДДС до 22% и орязване на държавните разходи. Работи се и в двете направления. Като начало вероятно ще бъдем заставени да заплащаме здравните услуги и да се подложим на задължително осигуряване на частни здравноосигурителни фондове, да доплащаме средното и висше образование и т.н. Всичко това означава по-нисък растеж и заетост, а в последна сметка и по-високо крайно данъчно облагане. Именно по подобни причини плоското облагане се отхвърля не само от левите, но и от десните политически сили в страните с устойчива пазарна икономика. Ще спечели ли политически тройната коалиция от плоското облагане? Не. Първо, тройната коалиция направи услуга на дясната опозиция, като пое негативите от въвеждането на плоското облагане. Десните партии, които не по-малко лекомислено възприеха плоското облагане като своя идеология, без да отчитат сериозните десни възражения срещу този модел, ще могат да трупат точки от критики към правителството, забравяйки кой е инициаторът на идеята. Политическата цена се измерва обикновено с броя на загубените гласове. Тъй като губещи са хората с ниски доходи, които представляват основната част от електората на БСП и ДПС, те ще бъдат и основните губещи. Тези негативи се компенсират частично от увеличението на пенсиите. Това увеличение обаче вече е изядено от миналата и настоящата инфлация, а именно плоският данък пречи за по-сериозно увеличаване на пенсиите. Апогеят на негативните тенденции ще настъпи точно в периода на очакваните редовни парламентарни избори. В международен план очакванията също са негативни. МВФ и Европейската комисия са традиционно скептично настроени към плоското данъчно облагане. Нещо повече, съществува тежък конфликт по повод данъчното облагане между Стара и Нова Европа. Цената, която посткомунистическите държави вероятно ще платят за неуместния данъчен дъмпинг, който прилагат, ще бъде орязване на структурните фондове на ЕС. Нека да си припомним също, че идеята за плоски данъци беше наложена преди всичко от икономическия екип на НДСВ. Същият екип успя да прокара една друга, вече позабравена идея, а именно преструктурирането на външния дълг. Загубите от последното начинание досега са поне 3-4 милиарда лева. Загубите от новата блестяща идея ще бъдат десетки пъти по-големи. В последна сметка от плоското облагане ще загубят практически всички, но най-много хората с ниски доходи, дребния и средния бизнес. Засега се очертава един-единствен сектор, който, поне временно, ще спечели от плоското облагане. Това е банковият сектор. В България, както и в глобален план, се очертава кредитна криза, породена от свръхзадлъжняването по линия на ипотечното и потребителското кредитиране. Плоското облагане ще подобри кредитоспособността на длъжниците на банките, прехвърляйки част от паричните потоци от данъците към обслужване на заемите. Обратната страна обаче е в това, че кредитирането ще продължава да расте и да допринася за влошаване на търговския баланс, особено в контекста на противоречивите мерки, въведени от БНБ. Основната заблуда на плоското облагане е създаването на илюзията, че сложните социално-икономически проблеми могат да бъдат решени с елементарни средства. На практика наблюдаваме точно обратното. „Опростяването” на данъчната система води до сложни и контрапродуктивни последици, които предполагат допълнителни административни мерки за корекция, а в последна сметка по-голяма администрация и по-високо облагане. При плоското облагане, както отбелязахме, обществото се характеризира с намалена съпротивляемост към реалното повишаване на данъците. Данъчната тежест може да се повишава незабележимо и постепенно. На практика 10%-тен плосък данък плюс 20% ДДС, осигуровки и високи акцизи е едно изключително високо и обезсърчаващо данъчно облагане. Въпреки отделни мерки за намаляване на данъчното бреме, логиката на държавната администрация в контекста на плоското облагане е повишаване на данъчното бреме. С други думи, както желанието на държавата да харчи повече, така и склонността на обществото да го позволява, ще нараснат. Обратното, една по-сложна данъчна система, включваща вградени стимули и санкции, представлява един много по-добър инструмент за стимулиране на икономиката и оптимално разпределение на данъците. Това е така, защото при относително сложното прогресивно облагане държавата вгражда в системата определени финансови стимули и санкции, които насочват действията на икономическите агенти в желаната посока. Същевременно, сравнително високите пределни данъци гарантират обществена съпротива срещу прекомерните претенции на държавата. Без такива регулатори социално-икономическата структура или губи своята стабилност, или „стабилността” се налага чрез повече бюрокрация. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Doctora |
| Ползи или бариери за трудовия пазар ноември 2007, от Васил Киров Когато пиша тези редове, в София са приключили преговорите между стачкуващите учители и правителството и стачката като че ли върви към своя край. През последните десет години социалните протести рядко привличаха вниманието на медиите и поне на пръв поглед социалният мир в България изглеждаше непоклатим. Но дали протестът на учителите утре не може да се разпростре и в други сектори и професии? Дали синдикатите или самите работещи са безсилни да защитават исканията си? Може би малко хора си спомнят подписаната през 1997 г. от синдикатите и работодателите “Харта за социален мир”. В условията на сериозна криза и хиперинфлация социалните партньори се ангажират да запазят мира, макар и в противоречие с краткосрочните интереси на техните членове. Този консенсус е един от най-важните моменти в съвременните български индустриални отношения според много от ръководителите на организациите, които го подготвиха. Наред с въвеждането на валутен борд и всички реформи, които водят до макроикономическа стабилност в страната и стават основа за устойчивия икономически растеж през настоящето десетилетие, трябва да посочим и запазването на спокойствие в предприятията. Понякога за външния наблюдател може да изглежда необичайно, защо дългогодишни работници в български заводи се съгласяват да не получават заплатите си с месеци, но продължават да ходят на работа в името на оцеляване на компанията. Обясненията, които се дават, са от най-различен характер – защото това е остатък от робската психика, защото тези хора се страхуват да потърсят друга работа, защото имат допълнителни занимания и това им дава сигурност. При всички случаи този “български модел” на индустриални отношения има сериозно въздействие върху трудовия пазар в страната. Естествено, това въздействие е двупосочно – от една страна, то запазва много предприятия, от друга, в определен момент се явява пречка за насърчаване на по-конкурентоспособните компании, а не на онези, които могат да се крепят дълго време благодарение на забавянето на заплатите за техните работещи, плащанията на техните доставчици и т.н. С настоящите разсъждения аз ще се опитам да анализирам предизвикателствата пред социалния диалог в България на основата на опита ни от един дългогодишен проект за подкрепа на секторния социален диалог. Затова ще припомня какво означава социален диалог, какъв бе подходът ни в рамките на проекта и какво можем да кажем за предизвикателствата на диалога в условията на членство в ЕС и дефицити на пазара на труда. Социалният диалог Думата социален диалог като че ли изглежда демоде в повечето български медии. Самият процес на диалог много рядко е обвързван с позитивно развитие в страната. По-скоро исканията на работещите и на техните представители се разглеждат единствено като пречка за конкурентоспособността на компаниите и като заплаха за бизнеса в страната. Констатациите на многобройни доклади на ЕК и други международни организации за слабостите на диалога някак си остават само в рамките на дискусията на експертите или становищата на българските синдикати. Като че ли никой друг не е убеден, че социалният диалог може да донесе конкретни ползи за участващите в него страни. Може би и наследството от близкото минало допринася за недоверието към участието на работещи при вземане на решения. Какво точно означава социалният диалог? Както е дефиниран от Международната организация на труда (МОТ), той включва всички форми на обмяна на информация, консултиране, колективно преговаряне и механизми за съвместно вземане на решения, основани на различни процедури, между правителствата, представителите на работодателите и работниците по въпроси, отнасящи се до икономически и социални политики от общ интерес. Той може да доведе до тристранен процес, в който правителството официално взема участие, или до двустранни отношения между синдикалните и работодателските организации, респективно мениджмънта на компаниите. Протичането на социалния диалог може да бъде неформално или институционализирано, или и двете. То може да бъде както на ниво компания, така и в рамките на бранш, регион или на национално ниво. Първостепенната цел на социалния диалог е да способства за социален мир и стабилност и по този начин за социално и икономическо развитие. Той е механизъм, който насърчава консенсуса по фундаментални въпроси между основните индустриални партньори и може да ограничи социалните конфликти чрез процедури за мирно решаване на споровете. Социалният диалог в Европейския съюз Социалният диалог е в основата на европейския социален модел, който дава на социалните партньори от Стария континент способността да се ангажират с автономен диалог, който да доведе до колективни договори по всички аспекти и проблеми в индустриалния свят. Механизмът на социален диалог предвижда процедури на консултиране между представителните социални партньори в ЕС, съвместни действия, дискусии и преговори, подкрепени от институциите на ЕС. Независимо че системите на индустриални отношения и колективно трудово договаряне, както и представителство на работниците и на работодателите варират значително от една държава до друга, страните от ЕС печелят в еднаква степен от тази европейска специфика – подходът към социалните въпроси, стремящ се да гарантира, от една страна, правата на работниците и, от друга, да осигури социална единност. Социалният диалог е основа за постигане на целите за социална и икономическа единност на ЕС, както са заявени в Лисабонската стратегия: осъществяване на пълна заетост и засилване на социалната спойка. Задачата на Комисията е да насърчава консултациите между социалните партньори. Затова тя приема всички полезни мерки, за да улесни диалога и запази баланса между страните. Договорите от Маастрихт (1992) и Амстердам (1997) имат почти законодателна роля за европейските социални партньори. Комисията трябва да ги консултира, когато иска да представи предложения в социалната област. Към днешна дата са публикувани 15 съвместни позиции по въпроси като икономически растеж, въвеждане на нови технологии, образование, професионално обучение и пр. Освен това социалните партньори вече имат утвърдена практика да постигат рамкови споразумения (например отнасящи се до родителски отпуск, непълно работно време, срочни договори, работа от разстояние, работен стрес), които могат, ако всички партньори поискат, да бъдат изпълнени от Съвета или от тях самите по предложение на Комисията. На секторно ниво в Европа има все повече комитети за социален диалог, които се занимават със специфичните проблеми на съответния сектор, като приемат съвсем прагматични споразумения, които могат да имат значение за хората от бранша. Каква е ситуацията в България? На национално ниво социалният диалог в България е институционализиран още от началото на 90-те години; на секторно ниво обаче, с изключение на няколко случая, той често е недоразвит и му липсва достатъчно съдържание. Както в повечето посткомунистически държави, изглежда, че тристранният социален диалог на национално ниво е предпочитано средство при създаване на нова система от индустриални отношения. Тази тенденция е подкрепена и от международните институции, които подпомагат реформите чрез нови тристранни механизми. Пример за това са многобройните проекти за укрепване на практиките и институциите на диалог, както и за капацитета на социалните партньори. Секторният социален диалог в България привлича обаче все още малко внимание, въпреки че той е основният и съществен форум за колективно договаряне в Западна Европа, защото точно на това ниво могат да бъдат отчетени спецификите на индустриалните отношения. Паралелното съществуване на различни компании според формата си на собственост и по произхода на инвеститора създава сложна и несигурна ситуация. Липсата на гъвкавост и доверие, преобладаващи по време на преговорите между социалните партньори, не улеснява намирането на подходящи решения на променящите се проблеми, с които компаниите се сблъскват. Синдикатите често се оплакват, че в повечето компании от частния сектор работодателите отказват да преговарят с тях. Ръководителите на компании, от своя страна, укоряват синдикатите в липса на разбиране за промените, породени от прехода към пазарна икономика и от готовност за необходимата гъвкавост. Проектът за секторен социален диалог Дали може да се въздейства на практиките за социален диалог, за да може да се подобри ситуацията на предприятията и на хората, които работят в тях в рамките на определени сектори? Една от констатациите на международните организации е, че най-сериозен е дефицитът на отношения между партньорите в секторите (отрасли или браншове). Именно затова е създаден проектът “Социален диалог”, финансиран от правителството на Конфедерация Швейцария. Идеята е да се съдейства на изграждане на алтернативни канали за развитие, което често изисква ”стартиране на нов процес на учене на ниво актьори и техните взаимоотношения” . Такава намеса изисква време. Тя трябва да насърчи взаимодействието между актьорите – организациите на социалните партньори, да осъществи процес на взаимно признаване в рамките на дейности, които самите актьори, работодатели и синдикати са поставили като искане. В този контекст, със съгласието на всички социални партньори и на основата на проведено изследване, през есента на 2002 г. е решено да се подкрепи социалният диалог в някои икономически сектори, където приватизацията почти приключва: металургия, машиностроене и химия. Проектът включва и текстилната индустрия през 2005 г. На базата на първоначалната диагноза и на редовното адаптиране на годишните планове за действие с участието на партньорите, синдикални и работодателски организации, екипът на проекта подготви и проведе голям брой секторни срещи и обучения. С така предложения процес се преследваше постигане на няколко цели. Първата цел бе засилване на сътрудничеството между партньорите. Работодателските организации и синдикатите на секторни нива рядко имаха възможността да разискват заедно въпроси от взаимен интерес – като условията на труд, продължаващото професионално обучение, социалната политика и т.н. Втората цел беше засилване на капацитета и ефективността на партньорите чрез помощ при изграждане на експертиза. Проектът не позволи просто на участниците в социалния диалог да повишат знанията и уменията си за по-добро общуване, ефективно преговаряне, предотвратяване и дори решаване на конфликти. Той също помогна на партньорите да предлагат, създават и изпълняват конкретни общи проекти. Беше важно да се покаже и на двете страни, че те заедно могат да придобият нови умения за развитие на съответния сектор чрез предприемане на съвместни действия. В резултат на този проект в секторите, в които бе приложен, могат да се отчетат интересни резултати както в областта на КТД (Колективен трудов договор), така и в професионалното обучение, социалната отговорност на предприятията и т.н. Едно от най-значимите постижения е, че социални партньори, които преди трудно се съгласяваха за дискусии и преговори на една маса, понастоящем подготвят заедно проектни предложения по важни въпроси за браншовете, откъдето идват. Предизвикателствата През 2007 г. България е вече член на ЕС, приватизацията отдавна е завършила, икономическият растеж продължава да достига стойности около и над 5%. През последните месеци в публичното пространство се обсъжда, че сериозният проблем за България е свързан с недостига на човешки ресурси и с лошото образователно ниво на работната сила. Като че ли парадоксално за наблюдателите от Западна Европа, в България все по-често се споменава за необходимостта от внос на работна ръка. Ръстът на заплатите за определени професии е сериозен. Подчертавано е, че предизвикателствата са свързани с увеличаване на заетостта, с интегриране на уязвимите групи на пазара на труда, намиране на чуждестранна работна ръка там, където няма българска, ограничаване на емиграцията на млади и квалифицирани специалисти, към чиито професии съществува силно търсене в ЕС, насърчаване на предприятията да инвестират в обучението на своите служители. Всички тези въпроси като че ли трудно могат да имат адекватни отговори на национално ниво. Те трябва да бъдат решени спрямо спецификата на съответните сектори и в този смисъл социалният диалог може да спомогне за намиране на по-устойчиви и работещи решения. Механизмите за консултации и за съвместни мерки могат да бъдат стимулирани от възможността за подкрепа по фондовете на ЕС. Така на секторно ниво би могло да се създадат обсерватории по заетост, които да могат да дадат по-точни индикации за нуждите от работна ръка и умения; подобряването на условията на труд, което дълго време е страдало от липса на средства, би могло да разчита на финансиране на разумни инициативи. Социалните партньори могат да направят и много полезни неща за повишаване на интереса към определени професии и сектори, тъй като в момента изглежда парадоксално, че в България почти никой не иска да се обучава за заварчик, макар тази професия да е много добре платена (заплати между 1500 и 3000 лв. не са рядкост). Не на последно място социалните партньори могат да съдействат за подобряване на професионалното образование (участие в подбора на учебния материал, организация на практики, оценка на умения) и подобряване на прехода от училище към заетост посредством организиране на стажантски програми. Горепосочените примери са само част от възможните форми на диалог, които могат доведат до по-добра заетост и по-достойни условия на труд в по-конкурентоспособни предприятия. |
| Фаталната роля на държавния дълг декември 2007, от Ганчо Ганчев Бюджетното поведение на правителството днес ще гарантира на следващата управляваща сила поне два мандата успешно управление. Тя ще може сериозно да разшири държавните разходи, без да вдига данъците, при това, без какъвто и да е риск. Подобно увеличение допълнително ще ускори растежа, производителността и реалните доходи. Този извод произтича от анализа на фискалната програма за 2008 г. Тя е подчинена на две основни идеи. Първо, фискалният излишък, който за пръв път фигурира като открита цел на бюджетната политика, и второ, въвеждането на пропорционално облагане на личните доходи, известно като плосък данък. На Графика №1 е отразена динамиката на нетния външен дълг на правителството. Този дълг е изчислен като разликата между брутния външен правителствен дълг и размера на фискалния резерв в управление „Емисионно” на БНБ. Последният е част от валутния резерв на страната.  Както се вижда от графиката, от края на 2007 г. България се превръща в нетен кредитор на останалия свят и в частност на държавите от Еврозоната и ЕС. При това тенденцията е особено ускорена през 2006 и 2007 г., когато правителството дори влезе в тежък социален конфликт с учителите, позовавайки се на недостиг на пари в бюджета. При това, ако отчетем не само правителствения валутен резерв, но и резерва на БНБ, то нетните чуждестранни активи на публичния сектор стават още по-големи. Погасяването на външния дълг, между другото, никога не е фигурирало като цел на фискалната политика и никога не е обсъждано и одобрявано от парламента. Както е добре известно обаче, резките колебания на държавния дълг както нагоре, така и надолу, са свързани обикновено с тежки социални конфликти. Последният балкански политически лидер, който си позволи да изплати набързо външния дълг на своята страна, се казва Николае Чаушеску и неговата политическа съдба едва ли е пример за подражание. Разбира се, съвременна България не е Румъния от края на 80-те години. Разликата е в това, че България има динамичен частен сектор и движението на капитали не се ограничава с държавните заеми и дългове. Независимо от това, превръщането на България в кредитор на ЕС има изключително тежки последици за българската икономика. Тези пари са инвестирани главно в държавни ценни книжа на другите европейски държави. Получава се така, че най-бедната страна в ЕС финансира най-богатите, при това за сметка на своите най-бедни граждани, предвид предвидливото въвеждане на плосък данък. При това управление България успя също да се премести от предпоследното на последното място в ЕС по БВП на глава от населението. Фискалните излишъци не позволяват на страната ни да използва предимствата от влизането си в ЕС и възможността да използва реално структурните му фондове. Ще илюстрираме това с цифри от бюджета. Според фискалната програма се очаква България да получи около 1 млрд. и 852 млн. лв. от фондовете на ЕС. Същевременно нашата страна трябва да внесе 660 млн. в колективния бюджет. Дотук нетният приток на финансови средства е положителен в размер на 1 млрд. и 192 млн. лева. Същевременно обаче, фискалният излишък се планира в размер на 1 млрд. 225 милиона. Това са финансови ресурси, които ще бъдат инвестирани в ЕС чрез валутния резерв на страната. Следователно, България предвижда балансът на официалните финансови потоци да бъде негативен за нас в размер на 33 млн. лв. Ако вземем предвид обаче, че правителството официално декларира, че ще преизпълни фискалния излишък и вземайки предвид, че почти сигурно няма да можем да усвоим планираните средства от структурните фондове в пълния им размер, то през 2008 г. най-вероятно ще кредитираме ЕС с около 2 млрд. лева. При това тук не става въпрос за временно забавяне на използването на средствата от ЕС, а за дългосрочна стратегия. Тази стратегия фактически циментира нашата позиция на най-бедна страна в общността Официалното обяснение на политиката на правителството е в необходимостта да се противодейства на нарастване на дефицита по текущата сметка. Едва ли е възможно по-подвеждащо и погрешно твърдение. Фискалните излишъци се инвестират извън страната. Те биха могли да намалят дефицита по текуща сметка само и единствено, ако останат на разположение на българската банкова и финансова система и бъдат използвани за финансиране на вътрешните инвестиции. Всеки студент по макроикономика знае, че дефицитът по текущата сметка е резултат от недостига на вътрешни спестявания, необходими за финансиране на инвестиционния процес. Фискалният излишък не само не подпомага намаляването на дефицита по текущата сметка, но със сигурност допринася за неговото увеличаване, тъй като иззема вътрешен финансов ресурс. Това може да се види на Графика 2. На нея дефицитът по текущата сметка и фискалният излишък нарастват паралелно. При допълнителни анализи данните от графиката показват, че увеличаването на фискалния излишък с 1% от БВП води до нарастване на дефицита по текущата сметка с около 2,7% от БВП. Фактът, че фискалният излишък се мултиплицира, не е случаен, а отразява свойството на паричната система да мултиплицира първичните парични спестявания.  Така увеличаването на излишъка от 3,3% от БВП през 2006 г. до над 6% през т. г. по предварителни оценки е допринесло за влошаване на показателя външен дефицит/ БВП с поне 6 процентни пункта. Към приноса на правителството трябва добавим и този на БНБ, която с увеличаване на нормата на задължителни резерви от 8 на 12% провокира намаляване на нетните чуждестранни активи на банковия сектор (казано просто, затрудняването на вътрешното финансиране пренасочи търговските банки към търсене на пари отвън), с което допринесе за още по-голямо влошаване на текущата сметка. Като цяло, рязкото повишаване на дела на дефицита по текущата сметка от 15,7% през 2006 до очакваните 21% от БВП през настоящата година, е почти изцяло заслуга на правителството и БНБ. Другият фактор е забавянето на нарастване на износа вследствие закриването на част от ядрените реактори на АЕЦ „Козлодуй”. Втората фикс-идея на новия бюджет са плоските данъци. Въвеждането на тази псевдолиберална доктрина се извършва на фона на нарастващото разочарование и натрупването на социално- икономически напрежения във всички страни, прилагащи стратегията на плоските данъци. В повечето случаи това са държави в трудно икономическо положение, опитващи се чрез крайни мерки да стимулират шоково своите икономики - отнася се до държави като Албания, Македония, Сърбия, Грузия, Молдова и дори Румъния. В нито една от тези страни целите на плоското облагане не са реализирани. Ако някой се интересува от обективните резултати от прилагане на плоските данъци, може да прочете съответните разработки на МВФ. В друга група страни, към които се отнасят държавите от Прибалтика, плоското облагане е част от изключително тежко данъчно бреме, което има за задача да мобилизира фискален ресурс за инвестиране в държавния сектор. В Прибалтика плоските данъци са от порядъка на 22-27% и като правило се съчетават с висок необлагаем минимум. Шампион по високо плоско облагане е Исландия с 35,7%. България не се отнася към нито една от тези групи и въвеждането на плоско облагане е продукт на тотално икономическо объркване, подобно на политиката на фискални излишъци. Ще обърнем внимание на следното. Макар че плоското облагане у нас се обосновава с геостратегическа необходимост поради въвеждането на подобно облагане в съседните страни, истината не е точно такава. Първо, във всички съседни страни, в т.ч. Румъния, Македония и Сърбия, плоският данък не само е по-висок, но практически навсякъде се прилага необлагаем минимум. В Сърбия например, облагането всъщност не е плоско, а се използват две скали за различните видове доходи. Българският вариант на облагане се приближава единствено до практиката на страни като Монголия и Киргизстан. В бъдеще може би ще имаме щастието да бъдем рамо до рамо още с Албания и Източен Тимор, който дори вероятно ще ни надмине с плосък данък от рекордните 5%. Ако това са геостратегическите съображения на управлението, то вероятно плановете не са за интегриране в ЕС, а към групата на най-бедните развиващи се страни. За да въведе плоския данък (съществуващото сега облагане също е практически плоско, но с необлагаем минимум и отделни социални елементи), България жертва две относително успешни икономически политики. Първата е семейното подоходно облагане, целяща да обвърже решаването на демографските проблеми на страната със стимулиране на икономически активните млади семейства. Втората жертва е фискалната децентрализация - с въвеждането на плоския данък отпада възможността за преотстъпване на част от подоходния данък на общините. Плоското облагане няма да намали общото данъчно бреме - нарастват местните данъци и такси, увеличават се акцизите, нарастват осигурителните тавани. Това означава, че дори част от данъкоплатците да реализират печалба под формата на по-малки плащания на подоходен данък, те ще бъдат повече от компенсирани от нарастването на косвените данъци и другите плащания към централната и местната власт. Допълнителният резултат е прехвърляне на данъчното бреме във все по-голяма степен върху хората със средни и ниски доходи, тъй като правителството е решително против прилагането на необлагаем минимум. Във фискалната програма има и положителни елементи На първо място това е нарастването на публичните инвестиции, което е добре, предвид тоталната декапитализация на публичната инфраструктура и влошаване на екологичната обстановка в страната. Вторият положителен елемент е известно увеличаване на средствата за наука и образование. Длъжни сме обаче да подчертаем следното: увеличаването на публичните инвестиции е единственият начин да използваме остатъците от предприсъединителните и структурните фондове на ЕС. Нежеланието на фиска да финансира тези проекти е видно дори в това, че необходимото вътрешно кофинансиране се разглежда като „разход” за България в полза на ЕС. Що се отнася до образованието и науката, увеличението беше извоювано на практика от българските учители, а не е следствие от реализиране на приоритетите на правителството. Трябва да се има предвид, че всички обявени от правителството приоритети са главно на думи. Измененията в структурата на приходите и разходите са минимални, а очакваните грешки и корекции са такива, че може да изменят коренно съотношенията в приходната и разходната част. Тези корекции са свързани с подценяване на инфлацията и БВП, нереалистични очаквания от подоходните данъци, занижени приходи от ДДС и акцизи, необосновани инвестиционни разходи и т.н. С голяма вероятност изпълнението на почти всички заложени параметри ще се отличава от планираното с поне 5-6% нагоре и надолу. Следователно, бюджет 2008 ще продължи да възпроизвежда ускорено всички основни диспропорции в българската икономика, именно диспропорцията между динамично нарастващия частен сектор и декапитализираната публична инфраструктура; диспропорцията между потребностите от висококвалифицирана работна сила и изоставащото образование и наука; нарастване на структурния външен дефицит, вследствие неуместните мерки по ограничаване нарастването на ефективните вътрешни спестявания; затвърждаване позицията на България като най-бедна страна в ЕС поради абсурдната политика на превръщане на българското правителство в нетен кредитор на най-богатите европейски държави и т.н. Интересното е, че пресечната точка на всички проблеми на фискалния сектор е неумението да се управлява крайната финансова позиция на страната, т.е. държавния дълг. Последният важен въпрос е политическата цена на бюджет 2008. В икономическата теория е прието тази цена да се измерва със загубените избиратели. В този смисъл позицията на трите партии от управляващата коалиция е различна. БСП няма да пострада непосредствено, тъй като основната част от нейните избиратели, пенсионерите, не плащат подоходен данък. Избирателите на НДСВ, доколкото ги има, може да реализират известни облаги в краткосрочен план. Големият губещ е ДПС, тъй като хората, подкрепящи тази политическа сила, имат доходи, поне формално, около необлагаемия минимум. Практически целият електорат на партията на Ахмед Доган влиза в категорията на губещите от плоския данък. Това обаче не е основната грешка на тристранната коалиция. Стратегическият проблем за тези партии, и особено за БСП, е в това, че линията на изплащане на държавния дълг и въвеждане на плоски данъци не само отблъсква избирателите и ги пренасочва към ГЕРБ, но създава изключително благоприятни предпоставки за продължително успешно управление на формиращата се нова десница. Причината е елементарна. Бъдещото дясно управление ще наследи държава без дълг. То ще получи възможност и дори ще бъде принудено да увеличи дълга вследствие необходимата икономическа логика - България не може да си позволи да кредитира ЕС, а ще трябва да инвестира в публичния сектор, за да спре изоставането си от другите европейски страни. Следователно ГЕРБ ще може да сериозно да разшири държавните разходи, без да вдига данъците, при това, без какъвто и да е риск. Подобно увеличение допълнително ще ускори растежа, производителността и реалните доходи. Бъдещата десница, освен ако не затъне в корупция и икономически популизъм, има гарантирани поне два мандата успешно управление. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Doctora |
| Отиваме напред..в 2008. ГЕРБ обеща всичко на всички февруари 2008, от Юрий Борисов ОСНОВНОТО послание на водещата по социологически проучвания партия ГЕРБ е необходимостта от предсрочни избори. Естественият въпрос е какви промени в управлението предлага формацията. ГЕРБ отговоря с програмата “Новият десен договор за България” [1]. Предизборните програми едва ли са основно средство за избирателя да формира своето предпочитание. От тях обаче може да се научи много. Включително дали съответната партия се отнася към избирателя с респект и отговорност. Чрез символични данъци към силен бюджет ПЛОСКИЯТ ДАНЪК, според споменатата програма, ще бъде 10%, а необлагаемият минимум - 1000 лева ( виж раздел V). Правителствените (бюджетните) разходи се намаляват от сегашните 40% на 30% от БВП. Което означава бюджетът да се разпорежда с около два милиарда лева по-малко. Накратко, при средна работна заплата над два пъти по-голяма от сегашната - 434 лв., практически преставаме да плащаме данъци, но бюджетът гарантира високи заплати, като същевременно бюджетните разходи са силно ограничени. Заедно с това започваме ударно да изплащаме външния дълг. Ако на някой това не му харесва, защото подсказва, че пак ще стягаме коланите, има алтернатива – вместо да изплащаме външния дълг, с бюджетния излишък ще направим един Фонд Национално богатство, в който всеки работещ ще има лична сметка (IV). Ако имам лична сметка в излишъка, вероятно ще имам право да тегля пари, в противен случай тя не е лична. С това моите доходи се увеличават още. И още - при намерението след определен брой години данъкът ми да спадне на 7%. Следователно възможностите на бюджета намаляват, но моето богатство расте. И тъй като този растеж трудно се връзва с бюджетния излишък, ГЕРБ казва, че излишък може и да няма, тоест може бюджетът да бъде и балансиран. Кое от двете обаче възнамерява да се случи? Все пак става дума за пари от над милиард лева при сегашното ниво на БВП. За да се разсеят данъкоплатските съмнения “как така ще има достатъчно пари в бюджета”, в раздел V, т.3 се обяснява, че данъчната основа ще е широка – всичко се облага, но с много ниска ставка. Как така всичко? Нали само доходите над 1000 лева? Или всички ще сме с доходи над 1000 лева месечно? Да не би обаче да е прогнозирана висока инфлация и с това да се казва, че бъдещите 1000 лева няма да са сегашните? Успокоението идва бързо – четем, че съотношението лев – евро ще се запази на 1:1,95. Човек няма как да не започне трескаво да мисли откъде ще дойдат тези пари. Може би ще ни натоварят с високи косвени данъци? Няма такова нещо, напротив - ДДС пада на 15%. Може би бюджетните приходи ще дойдат от по-високо облагане на печалбата? И такова нещо няма: Поддържане на данъчните ставки за ...печалбите до най-ниските нива в ЕС и в региона (V, т.7). Колкото повече се повишават доходите, толкова повече намаляват данъците, някои от които направо се премахват, например данъците върху наследствата, даренията, възмезденото придобиване на имущество (V, т.10). Пенсионерите да се оправят сами ЛЮБОПИТНО Е отношението към една от най-болните теми на обществото ни – доходите на пенсионерите. Най-напред намаляваме осигурителните вноски (от 23% на 10%). След това забраняваме да се харчат парите, освен тези, които ще бъдат натрупани от приватизация, концесии и преизпълнение на бюджета (виж IX). Какво ще продават пенсионните фондове, какви концесии ще имат и как ще преизпълняват бюджетите си при намаляване на вноските, са все въпроси, на които ще се отговаря по-късно. Сега обаче се отговаря на друг въпрос. Държавата престава да се занимава с пенсионерите и всички те отиват в конкуриращия се частен сектор. С други думи, държавата престава да бъде гарант и аз като бъдещ пенсионер ще трябва да се моля частният ми пенсионен фонд, който сигурно ще е на борсата, да не фалира след 15 години и да не се окаже, че през цялото време съм му финансирал бизнеса, вместо да спестявам за старини. Утехата е, че държавата ще допусне съществуването на частни пенсионни фондове с различен риск и аз ще мога да избирам между тях. Как обаче държавата, която се оттегля от това поле, ще определя степента на риск и какво собствено означава това, сигурно ще стане ясно когато практиката дойде на мястото на програмата. За успокоение на сегашните пенсионери се казва още: Част от приходите от приватизация, концесии, бюджетен излишък се насочват към пенсионната система. Да не коментираме какво остана за приватизация. Няма как обаче да подминем, че няколко страници по-горе Програмата ясно каза за какво ще се ползва бюджетният излишък: за изплащане на външния дълг и за Фонд на богатството, в което ще имат сметки работещите граждани. Безработните също ТВЪРДЕ ИНТЕРЕСНО е и отношението към безработните – Осигуровката за фонд безработица се премахва. Помощи за безработица се предоставят от бюджета на социалното министерство – но само на безработни, които нямат доходи, собственост или спестявания (VI). Който има собственост и стане безработен, няма да получава помощ. Дори не се говори за “недвижима собственост”. Има ли някой без собственост? Дори под “собственост” да разбираме “жилище”, какво предлага ГЕРБ на безработния? Да продаде жилището си, за да се издържа? Да предположим, че в горния текст има някакво недоразумение и останалият без работа все пак получава помощ. Ето какво предлага бъдещата реформа в трудовото законодателство: Да се оптимизират размерът и срокът на помощите при безработица с цел да се стимулира търсенето на работа сред получаващите помощи. Тази думичка „оптимизирам” е с вълшебни свойства. Тя не казва повече от например „харесвам красивите неща” или „обичам да ям вкусни гозби”, но пък звучи приятно. Приятно, защото няма как да й се опонира. „Оптималното” по определение е най-доброто. И какво е най-доброто в нашия случай? Да намалим размера и срока на помощите, за да накараме безработните да си търсят работа. С което признаваме, че главната причина за безработицата са мързелът, липсата на инициативност и некадърността. С което смисълът, вложен в името на Програмата, става пределно ясен. Модата “flexicurity” ИНАЧЕ в ГЕРБ следят последните новости в европейския политически речник и ги внедряват на родна земя. Красноречив пример за това е балансът между гъвкавост и сигурност на пазара на труда (flexicurity). Гъвкавостта е евфемизъм на несигурността. Когато постоянно си заплашен от уволнение, когато си принуден през няколко месеца или няколко години да си сменяш работата, ти си гъвкав елемент на пазара на труда. Гъвкаво-сигурността, която си е дървено желязо, се възприе от утвърдени леви партии по света, защото трябваше все пак да облекат в понятия своята неспособност да удържат трудовите придобивки на средния човек. Придобивки, трупани с трудна борба в продължение на век и половина. Десните партии пък няма какво да възразят на това понятие, защото те също се стремят към широка електорална подкрепа. В действителност, или се бориш за гъвкавост, защото смяташ, че тя увеличава конкуренцията, респективно националното богатство; или се бориш за сигурност, защото намираш това за справедливо на фона на увеличаващата се сила на капитала. Да заявяваш, че се бориш за „несигурна сигурност” означава, че не искаш да говориш по същество, но запазваш благоприличие като държиш устата си отворена. Просто политик със затворена уста е също такъв оксиморон като the flexicurity. Към несигурната сигурност може да се добави само още едно намерение – минималната работна заплата да бъде премахната (XII). Все пак ГЕРБ е достатъчно умна формация, за да стои разкрачена по този въпрос, и лекичко, само за интелигентния избирател, признава, че всъщност избира несигурността. Това личи в намерението Да се въведат по-гъвкави и опростени административни процедури за уволнение и назначаване на служители.... Въпреки че дори тук са се изкушили да не бъдат откровени до край. Защото няма сложни административни процедури за назначаване. Има сложни процедури за уволнение. И те са част от механизмите на сигурността. Когато пред работодателя няма никакви бариери да те освободи, в какъв смисъл може да се говори за сигурност въобще? Към несигурността в областта на трудовите взаимоотношения можем да добавим още редица несигурности, защото основното намерение е държавата да се оттегли от доста свои фундаментални ангажименти. Тя ще приватизира публичните услуги, социалните дейности, дори административните услуги...(XIII). Дори беглото запознаване с Програмата на ГЕРБ налага два извода. Първият е липсата на честност към избирателите. Тази честност продължава да е най-дефицитното нещо в политическия живот. Повечето избиратели отдавна не вярват на красиви обещания и не се надяват, че съществува политически философски камък, който за година-две да превърне трудното им битие в мечтаното европейско. Политиците също го знаят. Защо все пак си позволяват да свалят звезди от небето? Явно се самоуспокояват, че никой не чете програми и няма значение какво ще се напише в тях. Ще се разчита на отрицателния вот, на залагането на новия кон, на хазарта, до който избирателите бяха докарани през последните 18 години. Все пак въпросът защо хората, стремящи се към властта, не искат да бъдат честни с избирателя, дори с риск да кажат горчиви неща, при положение че знаят, че хората истински се нуждаят от такава честност, стои. Отговорът на този въпрос продължава да е загадка и интелектуалният елит е длъжен да се заеме с нейното разшифроване. Вторият извод: по-лесеферистка програма от тази не може да бъде измислена. Предложеното тотално абдикиране на държавата от всичко и от всички е достойно да влезе в учебниците. |
| Масовизация на хаоса май 2008, от Велиана Христова Тринадесет години след приемането на Закона за висшето образование проблемите, които той трябваше да реши, си остават същите и дори се увеличават. Мрежата от висши училища, в която акредитацията трябваше да сложи ред, по същество не се промени, напротив - за това време с лекота “поникнаха” нови частни колежи и университети, общият брой на висшите училища стигна 51. Обществото няма почти никаква представа какво точно се случва във всяко от тях. БЪЛГАРИЯ бе сред първите страни, въвели двете образователни степени - бакалавър и магистър. Но в момента тя е сред последните, на които изобщо не им е ясно защо са го направили. “Модерността” на бакалавърското обучение и досега се свежда до орязване с една година на традиционното 5-годишно обучение, а на пазара на труда практическо значение степените просто нямат. От 2007 г. е въведен и т.нар. колежански “професионален бакалавър” с 3-годишно обучение, за разлика от университетския бакалавър, който учи 4 години. Та вече едва ли някой работодател може да хване края на нашите образователни етапи. Те просто нямат приложение. Оценяването на висшите училища както започна, така и продължава - с протакане, с постоянни промени на правилата за акредитиране и неизменно писане на високи оценки - главно за покриване на някакви количествени показатели, които имат малко общо с качеството на обучение. Ако има институция в страната, която е “тера инкогнита”, това е Националната агенция за оценяване и акредитация. На два пъти вече се прави т.нар. институционално (общо) акредитиране на всяко висше училище, на два пъти не се прави докрай вторият тип акредитация - по специалности или професионални направления. В момента е на път нова “практична идея” - акредитацията по направления изобщо да се отмени, защото само гълтала пари. А всъщност тъкмо с акредитацията са свързани всички болни проблеми на висшето образование в България и от нея зависят на практика всички компоненти на системата. С последните промени в закона през 2007 г. депутатите постановиха нещо ново – всяка есен в течение на 4 години броят на приетите студенти да се увеличава с 25 на сто ЗАРАДИ това още през първата учебна година местата за прием се оказаха повече от кандидат-студентите. През 2007 г. випускът, завършващ средно образование, бе 61 000 абитуриенти, Министерският съвет обяви над 51 100 места за нови студенти, т.е. над 84 на сто от среднистите можеха да продължат обучението си в университет. По принцип бихме могли да наречем тази стъпка движение в посока на европейските цели от Лисабон - масовизация на висшето образование в стремежа да се осигури основата за изграждане на общество на знанието. За да има такова общество обаче, най-напред трябва да има знание. Просветният министър Даниел Вълчев с пот на челото обясняваше, че многото места за прием ще накарат висшите училища да се състезават за студенти и да се конкурират “на пазарен принцип”, като ги привличат с все по-качествено обучение и атрактивни учебни програми. Както знаем, думата “пазарен” в България е натоварена с магическа и направо сакрална емоция. Поне миналата година обаче нищо подобно не се случи. Всички места във висшите училища бяха запълнени, без това по някакъв начин да се отрази върху качеството. На практика приет бе всеки желаещ с тройки в гимназиалната диплома, който не е получил слаб 2 на приемните изпити. Това по никакъв начин не е показател за качествено знание, адекватно на етапа на прием във висша образователна степен. През това лято според закона приемът ще бъде увеличен с още 10 000 места, което означава, че за всеки завършващ гимназия ще има осигурено място във ВУЗ. Единственото усилие, което университетите направиха в очакване на събитието, бе да обявят известно облекчение за кандидатите - в много от специалностите (без тези, в които напливът обикновено е огромен) за балообразуващ предмет са обявени оценките от задължителните държавни зрелостни изпити, които сега през юни ще бъдат проведени за пръв път. Лесният прием и широко отвореният вход ЛЕСНИЯТ ПРИЕМ и широко отвореният вход на висшето образование всъщност не са проблем. Същинският проблем е има ли стесняване към изхода, ще отпадат ли по време на обучението младежите, които нямат качества за висшисти? Веднага може да се прогнозира, че няма да отпадат и на пазара на труда ще продължат да излизат недотам образовани и качествени специалисти. Защо? Защото самите висши училища нямат стимул да гонят мързеливите или посредствените си студенти (доколкото човеците все пак са различни в интелектуално отношение). Поведението на вузовете е обяснимо, тъй като с броя на студентите е обвързано финансирането на висшите училища - за държавните от хазната, за частните от джоба на мама и тате. Всеки реален студент в държавната поръчка носи със себе си издръжка, от която нито един университет няма да се откаже. Така самата система на финансиране подтиква вузовете да задържат на всяка цена студентите си, а и да не придирят кой знае колко дали професорите и доцентите им преподават качествено. Записал си повече студенти, паричките си идват, независимо от всичко останало. Национална агенция за оценяване и акредитация (НАОА) и следакредитационният контрол в това отношение нямат думата. В скоби трябва да се отбележи, че тази година май за пръв път вузовете не могат да се оплачат от ниско финансиране. Буквално в последния момент, преди кабинетът да внесе проектобюджет 2008 в парламента, бе увеличена с 20% базовата издръжка за един студент, което доведе до 28,3% номинално нарастване на субсидиите от хазната за вузовете. Макар че старата болка - нелогичната разлика в ръста на парите, както и досега си остава, за някои вузове увеличението е над 40%, за други е около 20%. Общата субсидия от хазната за висшите училища през 2008 г. (вкл. трите военни) е 346,7 млн. лв. (0,56% от БВП или с 0,1 на сто повече от 2007 г.). Освен това в университетите влязоха и около 200 млн. лв. чисти пари от студентски такси. Покрай първоначалната идея за свободните такси, от които се очакваха съществени приходи за вузовете, финансовият министър Пламен Орешарски пък се реши на стъпка, която не е характерна за него -предложи приходите от основната дейност във висшето образование (сиреч таксите) да бъдат освободени от корпоративен данък. Ползата за вузовете стана двойна. Най-сетне неотдавна се появи и проектозакон на МС за студентското кредитиране – студентите ще могат да теглят банкови заеми при облекчени условия и без обезпечаване, гарант ще е държавата. Само че още не е известно откъде ще се вземат парите за държавния гаранционен фонд - има ли ги в хазната, или ще ги търсим от европейските Структурни фондове. И ако са от втория източник, каквито намерения МОН неотдавна оповести - дали в ЕС няма да третират кредитната система като държавна помощ, което пък отново ще препрати разхода към държавния бюджет. Така с над половин милиард лева в повечето университети вузовските преподаватели можаха да увеличат заплатите си с над 60 на сто И ДА ДОСТИГНАТ средна заплата над 800 лв. Което обаче съвсем не означава, че студентските такси няма да бъдат отново увеличени от есента - университетите искат да прибират по-високи суми и ще ги прибират, защото тези такси също нямат връзка с качеството на обучението. Засега те са “вързани” единствено със законовото изискване да не са над 30 на сто от държавния норматив за издръжка на един студент по професионални направления. За поредна година продължаваме да чакаме стратегия и нов Закон за висшето образование, които МОН все не сколасва да направи, за да имат университетите свобода - да им разрешат сами да определят таксите си. Не се е чула обаче идея сумите да зависят от акредитацията, например. Странно е, че заплатите в ХТМУ да речем са най-ниски сред всички технически вузове, а този университет е трети сред висшите ни училища по научна продукция, която се признава в света. Други, които правят “наука” само виртуално или в собствените си годишни брошурки, получават доста по-високи заплати. Което показва, че в един университет качеството е последното нещо, което има значение при финансирането ПОНЕЖЕ така е и при определянето на приема, на практика се получава масовизация на хаоса. Освен това приемът (оттам и дотациите) е свързан тясно с една “ нова” категория в закона - при увеличаване на бройките за първокурсници висшето училище не трябва да надхвърля капацитета си за обучение, т.е. броя студенти, които може да обучава с наличните си преподаватели и материална база. Тук вече стигаме до болестно състояние, което май вече се е превърнало в гангрена -преподавателският състав на висшите училища и на основните им звена. В случая не става дума за застаряването, което вещае до 5 години да се пенсионират 60 на сто от лекторите. Според елементарната логика няма как студентите да са се увеличили двойно за последните 17 години и да са вече близо 250 000, вузовските звена в страната да са станали около 100, преподавателите да са намалели от 24 000 на 17 000 и при това да са изпълнени законовите изисквания за брой преподаватели на основен трудов договор в университетите, факултетите, филиалите и катедрите. Добре поне, че с поправка в закона изнесените звена на вузовете на практика се ликвидираха - обучение може да се прави само в основните им звена и филиали. Според данните на НСИ в България вузовските звена са общо 96 и се намират в 23 града. От тях 10 са самостоятелни колежи, 43 са висши училища и университети, а в тяхната структура има 36 несамостоятелни колежа и 7 филиала. (Да прибавим и незаконните структури и изнесени центрове, които още съществуват, въпреки разпоредбите на прокуратурата). А НАОА е одобрила още една молба за създаване на ново висше училище в Добрич, други 9 чакат ред. Явно, добре се печели от бизнеса с висше образование! “Куфарна търговия” с обучение МИНАЛАТА ГОДИНА Даниел Вълчев обяви, че вузовете имали незает капацитет общо за около 50 000 студенти допълнително. Този капацитет бил определен от НАОА. Проблемът е, че агенцията изобщо не проверява дали заявеният брой преподаватели от всеки ВУЗ е реален или лъжовен. В някои висши училища и факултети той е направо измислен, защото се състои о т „пътуващи преподаватели”, които се занимават с “куфарна търговия” с обучение на по пет места в страната. На други места пък целият лекторски състав се състои от пенсионери. Това всички го знаят, но нищо не се случва. Периодично някой изразява из медиите праведно възмущение и обещава в Съвета на ректорите въпросът да бъде поставен и решен. Което едва ли някога ще се случи по простата причина, че тъкмо Съветът на ректорите е прикритие за некачествените звена, в него всички са равни. Кога ректор ще се изправи срещу ректор и ще заяви: “Твоят ВУЗ е измислен?” С огромна радост миналата година бе посрещнато предложеното от леви депутати изменение - един преподавател вече може да се яви за целите на акредитацията само в два ВУЗ-а. Първо, много е показателно, че тази поправка влиза в сила едва от септември т.г. И второ, сякаш никой не се сети, че досега по закон един преподавател би трябвало да е вписан в акредитацията само на един ВУЗ! Сиреч, поправката вместо затягаща разпуснатостта, е либерализираща. Законът, разбира се, и досега изобщо не се спазва, но... контрол за това просто няма. В НАОА заявяват, че “не са пъдари” да следят дали вузовете спазват закона, а МОН просто засекрети т.нар. електронен регистър на преподавателите, където човек би могъл да проследи на колко места работи даден лектор. Достъп до него имат единствено ректорите. Даниел Вълчев оправда секретността с умилителния аргумент: да не се излагат пред обществото уважавани професори и доценти! И за какво ни е законът, тогава? Как и кой ще следи от септември дали “хвърковатите” са се ограничили (или размножили) до две места? По принцип, по-правилният текст би бил, че преподавателите могат да работят само на два трудови договора, от които единият е основен (поне така е в повечето страни на ЕС). НАОА не прави това, за което би трябвало да съществува - да каже на обществото кое висше училище е качествено и кое не е. Кое е нарушило закона и обучава например 17 пъти повече студенти, отколкото му е разрешено съобразно материалната му база и преподавателския му състав. И следователно качеството на обучението в него е едно голямо менте. В интернет сайта на НАОА няма данни за капацитета, който агенцията е определила на всеки ВУЗ при акредитацията му. Това е тайна! Ако идеята бе оценката за качество да има значение за приема на студенти, в промените на ЗВО трябваше да пише например, че само вузове с оценка “много добър” получават право за увеличен прием. Министър Вълчев миналата година оповести, че доста висши училища са надхвърлили онзи брой студенти, който позволява с наличните щатни преподаватели и материална база да се постигне и поддържа нормално равнище на обучението, съизмеримо поне със средното в Европейския съюз. Справка за капацитета показва, че частен колеж вместо разрешените 400 обучава 6851 студенти, а държавен ВУЗ си притуря 2000 младежи над нормата. Но нулев прием тази година МОН не предлага за никого. Защо? Защото НАОА утвърдила капацитети по отделни професионални направления в конкретното висше училище, които като сбор са повече от общия институционален капацитет на същия ВУЗ. Двата капацитета се разминават и няма как да се наложат санкции. Общият капацитет законен, и по направления - също законен. Най-трудно е да бъдат накарани да се подчиняват на правилата частните висши училища. Нека напомним, че от 14 частни университета и колежи само 2 бяха оценени с “много добър”, 8 с “добър”, 1 със “задоволителен” и 2 са с отказ. Колежът по туризъм уж в Благоевград (който периодично се оказва в Банско) още няма акредитация. А докторантите в частните вузове са едва... 61 от общо за страната 4816. Поправките в Закона за висшето образование миналата година пък отмениха не само досегашното право вузовете да сключват договори с научни организации за обучение на магистри, но забраняват и подготовката на съвместни докторанти и дипломни работи. Ние сме единствената държава, в която изпитани в цял свят форми на партньорство се забраняват със закон в разрез с идеите на стратегиите на ЕС от Лисабон и Болоня. Висшите училища у нас си остават без стратегия за развитие НАБЛИЖАВА новата кандидатстудентска кампания. Висшите училища у нас си остават без стратегия за развитие, но с промени на парче. Големите проблеми - качеството и обвързването на приема на студенти и на специалностите с нуждите на икономиката, се отлагат за някой друг път. Няма идея как България ще следва задължението си като страна на ЕС да увеличава до 2013 г. инвестициите за висше образование като процент от БВП. Това задължение като условие за качествено висше образование поеха всички държави-членки на ЕС с подписването на Болонската стратегия и на нейните допълнения, приети от общността в Прага, Берлин и Берген. У нас липсват правила, стимули и ангажименти на бизнеса да влага средства във висшето образование, макар да се появиха първи лястовички, които въвеждат политика за обучение и растеж на своите кадри. Може би подобна практика, ако се разрасне, ще доведе най-сетне до приемане на висшисти за “обучение през целия живот”, каквото в България до момента е познато само като термин, но би могло да се свърже със запълване на свободния капацитет на висшите училища. Съвсем не е задължително този капацитет всяка година да се запълва непременно с първокурсници. Анализ на пазара на труда и на конкретните нужди на браншовете днес и след 5 години обаче напълно липсва - и от страна на държавата, и от страна на бизнеса. Пазарът на труда вече е пренаселен с юристи, мениджъри. Бъдещите огромни випуски няма как да се реализират на пазара. А да преквалифицираш в друга специалност току-що завършили студенти най-малкото е неизгодно икономически. Затова пък са малко кандидатите за специалности като инженерство и природни науки - физика и химия, които са най-важни за развитието на индустрията. В ЕС държавите започнаха да планират какъв брой студенти им е необходим в тези специалности, като предприемат и съответни мерки за укрепване на висшите училища, които обучават инженери, физици, химици, биолози. На фона на реалния хаос във висшето ни образование МОН се интересува като че ли най-вече от кадровите проблеми - кой как избира ректор, за колко мандата, в чии ръце е управлението, дали министърът да назначава ректорите или не. Никого не интересува обаче как се управляват висшите училища и висшето образование като цяло! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Doctora |
| Реална ли е днес лявата политика? юни 2008, от Панко Анчев Всяко разместване на социалните пластове и ново разслояване на обществото в резултат на икономическа криза или съживяване на стопанския живот поставя на изпитание съдбите на бедните и онеправданите, които винаги са заплашени от ударите на промените и са лишени от защитни механизми срещу могъществото на реформите. Тогава именно необходимостта от реална социална политика и грижа за тези хора се превръща в най-важния проблем за обществото и държавата. Колкото една държава е по-бедна, толкова по-остро и болезнено се възприема бедността. В бедната държава проблемът за бедността не е теоретичен, нито е въпрос на политически дискусии и риторики. Но той поставя властите в омагьосан кръг, тъй като няма как да се излезе от състоянието поради несправедливата същност на системата. Богатият не желае да отнеме от себе си, за да даде на бедния, а бедният няма друг изход, освен да очаква богатият да се смили над него. Тук най-отчетливо и агресивно се откроява социалната несправедливост на системата. Всъщност, кой държи властта и реално ли е разделението на обществото на политическо равнище на „ляво” и „дясно”? Поставям така въпроса, а не какво е „ляво” и „дясно”, защото го намирам за по-смислен и даващ възможност по-проникновено да се анализира действителното състояние на социалното разслоение днес и отражението му върху политическите партии и особено върху тези от тях, които се определят като леви. Оттук ще възникне и друг не по-малко важен въпрос: трябва ли непременно да разграничаваме различните политики и действия на властта като „леви” и „десни”, при положение че всяка власт обслужва (поне в идеалния случай) и богатите, и бедните, и властимащите, и онеправданите, и работодателите, и наемните работници, и себе си, и опонентите си. Корпоративната държава Корпоративната държава съществува едновременно с националната и засега не я отрича, но все повече я пренебрегва, като излиза на преден план и открито я манипулира и управлява. Обичайните органи на властта в националната държава продължават да съществуват, но като подчинени (явно или неумело прикрито) на интересите и волята на корпоративната държава. Самата национална държава и нейното общество променят облика и структурата си. Те са избутвани от управлението (особено в икономиката) и са оставени да бъдат единствено преки изпълнители на волята и решенията на корпоративната държава. Поради това националната държава в лицето на нейните изпълнителни органи (репресивни, социални, законодателни или правораздавателни) за всеобщо учудване нe са в състояние да свършат редица елементарни по своя характер работи. Например, да разкрият убийства на публични личности или да пресекат корупцията, трафика на наркотици и хора, проституцията. Опозицията хвърля това като вина на слабото и бездействащо правителство, но причината е много по-банална: корпоративната държава не позволява на националната да влиза в нейната зона на контрол. Вътрешните й работи от този тип се разрешават от нея самата. Ако тя позволи, националната държава ще разкрие престъпника, но ако не разреши, делата ще се водят с години и ще приключват безславно. Тя може да пожертва някого от своите нисши кадри и да ги предаде на съда на националната държава, като по този начин я подкрепи морално и политически за нейното „послушание” и „вярно служене”. Но може и да откаже да прояви такава „милост” към нея.. . Не казвам, че корпоративната държава е престъпна и се управлява от мафиоти и бандити. Не става дума за мафия, а за истинска държава на икономически субекти, владеещи икономиката, собственици на средства за производство и разполагащи с целия трудов пазар. Според представите и моралните норми, породени и утвърждавани някога от националната държава, те имат престъпни помисли и действия, но според морала на системата всичко е нормално и законно. Корпоративната държава определя цени, заплати, форма на управление, морал, нравственост. По нейна воля се формира стандартът на живота. Корпоративната държава в крайна сметка дори казва коя партия ще спечели изборите и ще управлява националната държава. И всяка партия, която желае да управлява, е длъжна да се съобразява с нея, с нейната воля, условия, действия и особености. Това звучи невероятно, но ако се освободим от архаичните си представи и отживялата практика, според които единствено мафията подкупва продажните политици и ги заставя да изпълняват нейната воля, ще видим как органите на държавното управление и механизмите на властта в националната държава функционират различно от преди и все по-малко разрешават видимите и наболели проблеми на нацията и обществото. Как в този нов по същество социално-политически контекст се разполагат „лявото” и „дясното”? Политиката и политическата борба все още протичат в рамките на националната държава. Политиката вътре в корпоративната държава е от друг тип, но и тя може евентуално да се определя като лява или дясна в зависимост от това какъв уклон дава на процесите в националната държава. Редно е все пак да разграничаваме партиите, политическата идеология, партийните цели, програмите и възванията от реалностите, в които съществуват, управляват или битуват в опозиция. Властта в националната държава е управление на социално-икономическите отношения. Тези отношения се определят от социално-икономическата система, а не от управляващата партия или от който и да било идеолог и политик. Партията и политиците са в състояние да променят само някои детайли, да наместват подробности, но не и да въвеждат нова система. Защото гарант и страж на обществено-политическата формация е корпоративната държава. Ние още не си даваме сметка под какво съмнение се поставя възможността да се провежда истинска лява политика в днешните условия на почти пълна доминация на корпоративната държава над националната, на корпорациите над политиката. „Дясната политика” е по принцип политиката, която формира и диктува корпоративната държава. Тази политика е насочена към създаване на нови условия за стимулиране на производството и търговията чрез данъчни облекчения, осигуряване на солидни обществени поръчки на големите корпорации, пълно отделяне на националната държава от социалните дейности и превръщането на образованието и здравеопазването в зони за търговия и услуги, подчинени на пазарен принцип, където също да се наместват и извличат добри печалби. Разбира се, хората провеждащи такава политика, не са чудовища, които се събират и си казват сега ще ликвидираме всички, за да печелим ние. Те просто се понасят по инерцията на системата и правят това, което инстинктивно усещат, че трябва да правят, тъй като тя ги заставя да й се подчиняват безпрекословно. За тях е важно икономиката да функционира без задръжки и затруднения, да има растеж на брутния вътрешен продукт, експортът да превишава импорта, да намалява безработицата и т.н. Те са изпълнители на законите на системата и ако не им се подчинят, ще загинат безвъзвратно заедно с корпорациите си. Тогава ще бъде страшно, макар че на тяхно място ще дойдат други - може би още по-праволинейни и безропотни изпълнители на волята на корпоративната държава. Обратно: лявата политика означава издигане равнището на живота на бедните социални слоеве, на тези, които не притежават средства за производство и не наемат работна ръка за осъществяване на производствена и търговска дейност. Тя означава във всички случаи високи заплати, високи пенсии, ниски социални осигуровки, ниски цени... Лявата политика, разбира се, съобразена с реалните условия, а не само по принцип, преди всичко облекчава социалните страдания и коригира егоизма на системата. Когато икономиката е слаба, а държавата – бедна, тогава и лявата политика в никакъв случай не дава богатства на бедните, но търси някакви защитни механизми за спиране на прогресивното обедняване и оскотяване на ниските социални слоеве. Реалността във всички богати и бедни държави показва, че лявата политика не е повече от това да се гарантира „екзистенц-минимум”, защото няма как скалата на доходите да се променя, без да се нарушава „ хармонията” на икономиката и на всесилната „корпоративна държава”. Партиите не смеят да признаят тази проста истина и я премълчават или дори скриват съзнателно. Обществото, от своя страна, инстинктивно я спазва и не делегира властта на крайно леви партии, които биха могли с волунтаристичните си действия да нарушат установената хармония. Как наистина в очертаната социална ситуация в България се разполагат „лявото” и „дясното” като политически идеологии, властови практики и социални групи? През последните две-три години (поне така се вижда по резултатите от изборите и разположението на политическите сили, но социолозите още чакат някой да им го покаже чрез техните емпирични изследвания) се извършва ново социално разслоение – особено в големите градове. Извършва се и предислоциране на икономическия живот в България под влияние, разбира се, на новото международно разделение на труда и на каприза на свободния финансов и промишлен капитал. Отчетливият сигнал за това е появата предимно в големите градове на много нови партии с местен обхват, чието влияние се разпростира върху т.нар. „средна класа”. Средната класа Средната класа, доколкото я има, не е еднородно понятие. В нея влизат хора с неголеми доходи, които са се отделили от дъното и желанието и целта им е да запазят това си ново положение. Затова и не искат големи социални и политически промени, защото при тях е възможно да загубят. И макар да са по-близо до бедността, отколкото до богатството и разкоша, им е удобно така. Ако държавата направи нещо повече за тях, добре. Но ако прави за най-бедните, значи ще отнеме най-напред от тях, за да им даде, и те са против. Корпоративната държава е доволна от тази нова социална група, защото не я застрашава, не протестира, а угодно се подчинява на законите и вярва в пропагандата й. Виждаме как се разсейват гласовете между най-различни политически партии и как големите партии все повече губят избиратели и места в управляващите органи. Техните твърди привърженици си го обясняват с лоша политика и неудовлетворителна работа по време на предизборната кампания, а причината е в появата на новите съсловия, търсещи нови политически изразители и представители. Размиването на границите между съсловията вътре в разстоянието между ляво и дясно смирява политическата риторика, обезсилва крайностите в политическия живот и налага друг модел на политически живот в националната държава. Сега вече е недостатъчно да се афишираш като чисто десен или чисто ляв, защото малцина ще те разберат и възприемат като техен. По-сполучливо е да казваш какво конкретно ще направиш и доколко ще успееш да обезболиш действията на корпоративната държава върху икономиката и обществото. Лявата политика Под тежка преса днес е поставена лявата политика поради изтъкнатите причини дотук. Крайно лявата политика, т.е. да отричаш системата и да призоваваш за нейното разрушаване, е нереалистична и може да роди горчиви и отровни плодове. Системата е здрава, силна, икономически гъвкава все още, за да е възможно да бъде отхвърлена в близко бъдеще. Да, тя подлежи на ликвидация и замяна с по-справедлива, но това очевидно няма да стане в следващите десетилетия. Да си ляв днес, означава преди всичко да искаш публичните средства да се изразходват за неща, от които хората да имат практическа полза, т.е. да улесняваш живота на повече социални категории, а не само на строго определени и не най-нуждаещи се. Напр. да се осигурява достъпно образование и здравеопазване, да се създават нови работни места, и то такива, които да задоволяват професионалната квалификация и предпочитания на повече хора. Лявата политика е осигуряване на жилище на ниски цени, по-малко данъци и инвестиране на средствата от данъците в пътища, паркове, надеждна охрана на обществения ред и личната свобода на гражданите, детски градини за деца на социално слаби... Към това трябва да се добавят грижите за бездомните, болните, самотните и нещастните, най-бедните, които дори не са в състояние да си заплащат наема за дома или храната. Обаче за да бъдат реалност такива грижи, икономиката трябва да е стабилна, държавата - богата, а благата – изобилни. Бедната държава решава други проблеми и в нея лявата политика е твърде хипотетична и предимно теоретична Корпоративната държава определя цялата политика на националната държава и извежда във властта партията, която ще проведе изгодната за нея политика. Но защо все пак след избори на власт идват леви партии, които би следвало по дух и нагласа да са идейни и практически противници на едрия капитал и неговата неутолима жажда за богатства? Политическите нагласи на обществото се менят в циклична последователност. В един момент симпатиите и надеждите са към левите, в друг – към десните. За да има стабилност, е необходимо тези нагласи да бъдат удовлетворявани Така се постига политическо равновесие и хармония, които са също толкова потребни, колкото и разрешаването на конкретни социални проблеми. Изборите освобождават социална енергия, разтоварват напрежението и създават илюзията, че главният политически проблем за властта е решен правилно и справедливо. Но веднага след това се вижда, че нито лявата партия е в състояние да провежда своята лява политика (както е обещала преди изборите), нито дясната е способна да осъществява изцяло своите либерални принципи, защото отговорността за всички в обществото е на властта – каквато и да е тя. Корпоративната държава се спира на тази политическа сила, която се ползва с най-голямо влияние и е с най-големи шансове да спечели изборите. На нея се предоставят медийният потенциал, социологическите агенции, пропагандната машина. Защото е важно кой все пак ще стои начело на властта и ще взима решенията за националната държава, без която корпоративната държава все още не може да съществува. Интересно би било да се направи конкретен анализ (по данните, които са публични, разбира се) как корпорациите променят нагласите и предпочитанията си, когато финансират политическите партии. Тогава непременно ще се забележи, че има корпорации, които спонсорират и леви, и десни партии. При това го правят не само в предизборната кампания, но и след това. Защо дават пари и на едните, и на другите? Защото така участват в поддържането на равновесието в политическата система. Срещу това те получават „отплата” от партията, победител на изборите. Днес лявото и дясното се проявяват и различават повече в политическата риторика и много по-малко в практическите действия И нищо чудно в това. Защото в периоди на мирно развитие, без революционни ситуации и при силна господстваща буржоазна класа в целия свят, идеологиите не претендират за чистота и радикалност. Политическите платформи на повечето реални партии (у нас също!) са изпълнени предимно с конкретни мерки, които трябва да се прилагат, за да се развива по-бързо и по-активно социално-икономическият живот, а не с революционни призиви. Трудно е (доколкото, разбира се, е необходимо) да се прокарва разделителна линия между тези партийни платформи по белега „ ляво – дясно”. Може би левите разчитат повече на държавата да осигурява стабилното развитие и повишаването на равнището на живота на гражданите, докато десните оставят това на пазара и свободната инициатива. На мнозина се струва странно и дори недопустимо, когато е на власт лявата партия, тя да провежда политика, насочена повече към стимулиране на бизнеса и по-малко към увеличаване на пенсиите, работните заплати, социалните помощи. А също и да се грижи повече за финансовата стабилност на държавата, отколкото на отделната личност. Дори и да съществува такова противоречие, то е все пак допустимо, най-напред защото управляващата партия, от какъвто и тип да е, винаги е отговорна за съдбата на държавата и нейната икономика, чрез която се определя и състоянието на хората. И защото корпоративната държава никога не допуска срив в икономическия живот, дори и за сметка на индивидуалното благополучие на отделните граждани. И така, нека резюмираме. Два фактора определят характера на лявото и дясното днес: властта на корпоративната държава и политическата стабилност на социално-икономическата система, както и липсата на радикализиране на обществото и създаване на революционна ситуация. Политически стабилната система осигурява сравнително добро равнище на живот на голяма част от обществото. Социалните вълнения са сведени до минимум и, доколкото ги има, са за повишаване на трудовите възнаграждения в отделни отрасли. Няма масови протести, недоволства, призиви за смяна на системата. И „лявото”, и „дясното” работят за нейното укрепване и икономическо развитие. Те имат еднакви или поне сходни политически цели. В някаква степен се радикализират, когато са в опозиция и критикуват действията на властта, но веднага, щом поеме управлението, опозицията продължава започнатото от опонента. При това положение корпоративната държава лесно балансира между тях, като отдава предпочитанията си ту на едните, ту на другите. За да бъде възможно обаче подобно статукво, е необходима широка полоса от задоволени над или около екзистенц-минимума социални прослойки, които да служат като социален и политически буфер между двете крайности, като ги примиряват и събират. Защото са мнозинство и от тях фактически зависи политическата им съдба. Трябва да се научим да говорим за лявото и дясното предимно условно и с повече уговорки при изясняване на тяхната същност във всеки конкретен случай. Те са по-различни от времето, когато корпоративната държава беше в зародиш и не притежаваше такава огромна сила, каквото проявява днес. |
| Променящите се неравенства на Балканите август 2008, от Васил Проданов БАЛКАНИТЕ СА МЯСТО, където днес можем да срещнем коренно противоположни тенденции. Политически регионът става като че ли все по- единен и напреженията и конфликтите между отделните държави по-малки в сравнение с предходните десетилетия. В същото време обаче се разгръща противоположната тенденция в икономическия, демографския, етническия смисъл на думата и неравенствата в него днес са много по-големи, отколкото по времето на Османската империя. А това поставя под въпрос и лелеяната мечта за бъдещо единство на тази територия в рамките на обединена Европа. Неравенства между балканските държави С началото на модерната епоха започва нарастващо регионално неравенство в рамките на Османската империя. Като цяло тя е периферия на развиващия се европейски капитализъм, но вътре в нея също се появява и разгръща регионално неравенство. Онези нейни части от европейската територия, които са в по-непосредствен допир със Западна Европа и по-специално с Австро-Унгария и Италия, разгръщат по-лесно и активно търговски и като цяло икономически връзки, по-силно се повлияват от това, което става в центъра на развиващата се капиталистическа система. Затова и там по-рано се появяват икономически елити, които търсят политическа еманципация чрез националната държава – това са на първо място Гърция и Западните Балкани. Колкото по-близко до центъра и особено до азиатската част на империята се намират съответните територии, толкова по-назад са те и по-късно започват битка за еманципация. Частите с българско население, които са по-близо до центъра на империята, имат и по-забавено развитие и ще бъдат и с по-нисък БВП. Всяка след това ще се опитва като национална държава да навакса това състояние, пробвайки различни модели на развитие, конкурирайки се с останалите, ту напредвайки, ту изоставайки, влизайки в различни геополитически съотношения, търсейки различни съюзници и по-големи икономически и политически пространства, които да им дадат предимства, ресурси и ускорят развитието им. Повечето от балканските държави имат общо начало в Османската империя, но се различават по ред показатели, които дават предимство на едни от тях в сравнение с други. Първият от тях е, че Сърбия и Гърция получават независимост около половин век по-рано, Румъния се състои от васални, но ползващи се от автономия княжества, а Западните Балкани са включени в католическия културен ареал, най-близко са географски до Западна Европа и големи части от тях се развиват в рамките на Хабсбургската империя. Вторият основен фактор е, че през всички войни, които се водят през ХХ век, България, за разлика от своите съседи, е постоянният губещ, докато другите печелят територии и контрибуции. Третият основен фактор е, че България, наред с Румъния и Югославия, демонстрира радикални промени в моделите на развитие, което води до загуба на континюитет и има значителни негативни следствия. Ако вземем сравнителните данни за България и другите балкански държави през първата половина на ХХ век, ще открием, че тя е сред най-бедните страни в Европа през целия този период, като изостава в сравнение с Гърция, но има малки предимства пред Югославия, Румъния и Турция. Според изследванията на промените в БВП по паритет на покупателната способност на човек от населението в света през периода 1913 - 1950 г. в долари по международни цени от 1990 г. съотношението между България, Гърция и Югославия е следното: Страна 1913 г. 1929 г. 1939 г. 1950 г. Индекс 1950-1913 България 1498 1180 1603 1651 110.2 Гърция 1621 2386 2687 1951 120.4 Югославия 1029 1054 1412 1546 150.2 Вижда се, че през този период най-неуспешно е българското развитие и за 37 години брутният вътрешен продукт (БВП) на човек от населението в страната е нараснал едва с 10.2% Всъщност единственият период, в който България се откъсва напред в сравнение с редица от своите балкански съседи, е този на държавния социализъм и по-специално времето между 50-те и 70-те години на ХХ век. По-модерни и комплексни показатели като известния индекс на човешко развитие, който се прилага от Програмата на ООН за развитие от 1990 г. насам, подреждат страните в света съобразно три основни критерия: 1. продължителност на човешкия живот от момента на раждането; 2. знанията, измервани с притегления показател от грамотността на възрастните и продължителността на училищното образование; 3. реалният доход на човек от населението. През 1987 г., когато за първи път ООН мери този показател, по индекс на човешко развитие страната е поставена на 27-о място между 130 държави в света, като на първо място е била Япония, на 19-о – САЩ. Това означава, че развитието, осъществявано през предходните десетилетия, е било във висока степен успешно, защото по един комплексен показател страната се е оказала много напред в класацията, в сравнение с останалите държави в света. От Балканските страни само Гърция е малко преди нас – на 22-ро място, а от бившите социалистически държави само ГД Р (21-во място) и Чехословакия (25-о място) са преди нас. Югославия е след нас (31-во място), Унгария е след нас – на 30-о място, Полша е на 33-о място, Румъния на 41-во място. Катастрофата през 90-те години, която не може да бъде обяснявана само с обективни фактори, но и с ирационалната и некомпетентна, силно разрушителна дейност на редица български политици и правителства, радикално променя класацията и държави, които са били или близко, или доста след нас, ни изпреварват значително. България рязко се срутва надолу, изпреварена от десетки страни, които преди това са били след нея или близо до нея. В Доклада за човешкото развитие от 2006 г. , в който са представени данни за 2004 г., т.е. 17 години след първите класации от времето малко преди края на социализма у нас, България е отишла на 54-о място, т.е. за периода на прехода е била изпреварена от 27 държави. Гърция, която през 1987 г. е била само три места по-напред, сега е отишла с 30 позиции преди нас и вече е на 24-о място, т.е. тези, които са ръководили тази страна през този период, са били неизмеримо по-отговорни към своя народ. Какво е съотношението между отделните балкански държави днес в глобалната социалноикономическа надпревара след радикалните промени, претърпени от този регион няколко пъти от ХІХ век насам? Най-ярки са промените в съотношението на републиките в бивша Югославия, което показва и коя е ключовата причина за разпадането на тази федерация. Федерацията не успява да преодолее неравенствата между отделните си части, стига се дори до тяхното нарастване, което съчетано с делегитимацията на единната идеология на социализма, заместена от различни национализми, води до нейния разпад. Ето как се променя съотношението между отделните републики по БВП на човек от населението по паритет на покупателната способност, ако за 100 се вземе Словения, най-развитата република. - 1952 1965 1974 1980 1989 1997 1999-БВП на човек по номинална разменна стойност Словения 100 100 100 100 100 100 10 078 Хърватско 66.7 65.8 62.5 64.1 64.1 48.0 6 464 Войводина 49.1 60.9 58.0 57.1 59.6 24.3 6 006 Сърбия 56.7 52.2 48.0 49.5 52.2 18.9 5 243 Сърбия 51.5 50 45.0 45.0 46.0 17.1 4 639 Ч. гора 48.5 41.3 34.0 39.9 36.9 16.1 3 716 Босна на 52.6 39.1 33.0 33.3 34.3 10.2 3 461 Македония 39.2 36.4 34.0 33.8 33.3 30.3 3 359 Косово 25.7 19.6 16.0 14.1 12.6 5.1 1 272 В началото на ХХ век разликата между България и останалите не е значителна и до 70-те години на ХХ век дори расте в нейна полза, но след това в резултат на катастрофалния преход предходните конвергентни процеси са се заменили с дивергентен скок назад. Какво е съотношението между отделните балкански държави в момента? Взети по брутен вътрешен продукт на човек от населението, измерен по паритет на покупателната способност в долари през 2004 г. , те са подредени по следния начин – на първо място е Гърция с 22 205 американски долара на човек от населението, след нея е Словения – 20 939 долара, после идват съответно Хърватска – 12 191, Румъния – 8480, България – 8078, Турция – 7753, Босна и Херцеговина – 7032, Македония – 6610, Албания – 4978. В тази класация България е на пето място, а последната страна - Албания е повече от 5 пъти по-назад в сравнение с първата – Гърция. Малко по-различна е класацията, ако се вземе комплексният показател „индекс на човешко развитие”, включващ не само БВП на човек от населението, но и състоянието на здравеопазването и образованието. Там съответно през 2006 г. в Доклада на ООН за човешко развитие отделните държави заемат следните места в глобалната класация: Гърция – 24, Словения – 27, Хърватска – 44, България – 54, Румъния – 60, Босна и Херцеговина – 62, Македония – 66, Албания – 73 и Турция – 92. Тук България е с едно място напред, изпреварвайки Румъния, докато Турция е на последно място. Погледната от гледна точка на военна, демографска и икономическа мощ, ситуацията обаче е съвсем различна, като промените в сравнение с преди около век са радикални по посока на рязко нарасналите възможности на Турция. Според годишната книга на фактите за отделните нации на Централното разузнавателно управление на САЩ класацията по БВП по паритет на покупателната способност при отделните балкански държави през 2006 г. е било следната: Турция – 640 400 млн. долара; Гърция – 256 500 млн.; Румъния – 202 100 млн.; България – 79 050 млн.; Хърватска - 60 380 млн.; Словения – 47 010 млн.; Сърбия – 44 830 млн.; Босна и Херцеговина – 25 320 млн.; Македония – 16 960 млн.; Черна гора – 3 443 млн. Разстоянието между първата и последна държава в тази класация е близо 200 пъти, а България е назад от първата над осем пъти. Не по-малко драстични са разликите в демографско отношение, които имат ключово значение за държавообразуването, а и играят съществена роля в перспективите на една нация. Тук съотношенията са различни в сравнение с БВП на човек от населението, но сами по себе си израз на различен потенциал за бъдещо развитие. По сравнителни оценки от юли 2007 г. демографската класация на балканските държави е следната: Турция – 71 158 647 души; Румъния – 22 276 056 души; Гърция – 10 706 290 души; Сърбия – 10 150 265 души; България – 7 322 858 души; Босна и Херцеговина – 4 552 198 души; Хърватска – 4 493 312 души; Албания – 3 600 523 души; Македония – 2 055 915 души; Словения – 2 009 245 души; Черна гора – 684 736 души; И тук дистанцията в демографската мощ на отделните държави е огромна, като има тенденции да се променя, предвид факта, че средната възраст на населението на Турция и Албания е най-ниска, а раждаемостта е най-висока (16,40 на хиляда души население в Турция и 15,16 в Албания, докато в България и Гърция е 9,62 на хиляда), а това означава бързо разгръщаща се нова етнодемографска и етнорелигиозна ситуация. Неравенствата вътре в балканските държави КАК СТОЯТ НЕЩАТА с неравенствата вътре във всяка от балканските държави, ако се опрем на данните от Програмата на ООН за развитие и на годишната книга с факти на ЦРУ за коефициента на Джини (КД), според който колкото по-голямо е равенството в една страна, толкова по-близко към нула е този коефициент. Известно е, че този коефициент е мярка за неравномерността на статистическото разпределение на доходите в една страна. Ако всички работещи в една държава получават еднакви заплати, той ще бъде нула, а ако само един получава всичко – ще бъде единица. Повечето богати европейски страни имат КД между 0.24 и 0.36, докато САЩ имат КД над 0.4, факт, който показва, че там има по-голямо икономическо неравенство. Бедните страни имат КД между 0.4 и 0.71, докато повечето богати страни в света имат КД по-малък от 0.40. Коефициентът на Джини навсякъде има тенденция на промени, като в страните с капиталистическа модернизация той се променя по схема, която е близка до тази на Кузнец, т.е. с модернизацията имаме тенденция на отслабване, докато в бившите социалистически държави има сривове след 1989 г. както между отделните региони, така и вътре във всяка отделна страна. Нека да видим какво става на Балканите. Ето как се променя разпределението на доходите в Турция за периода 1963-1994 г. - 1963 1968 1973 1987 1994 най-бедни 20% 4.5 3.0 3.5 5.2 4.9 вторите 20% 8.5 7.0 8.0 9.6 8.6 третите 20% 11.5 10.0 12.5 14.1 12.6 четвърти 20% 18.5 20.0 19.5 21.2 19.0 най-богати 20% 57.0 60.0 56.5 49.9 54.9 Коеф. на Джини 0.55 0.56 0.51 0.437 0.492 Следва да се има предвид, че това по същество е времето, в което се завършва преходът от традиционно към индустриално общество и променя ситуацията. През 80-те години постепенно селското население става по-малко от градското и започва по схемата на Кузнец намаляване на коефициента на Джини, макар и твърде неравномерно, с поетапни връщания. През 2006 г. според Програмата на ООН за развитие той е вече 0.436, което е доста по-малко от върховите му стойности през 1968 г., но остава най-високият на Балканите. Според Световната книга на фактите на ЦРУ селското стопанство е давало през миналата година 11.7% от БВП, докато другите 88.3% са идвали от индустрията и услугите. В същото време имаме и значими регионални неравенства с етнически измерения, което обяснява конфликтната ситуация през последните десетилетия с кюрдите. За да смекчат тези неравенства, през 80-те и 90-те години турските правителства приемат специални програми за развитие на кюрдските региони. Независимо от тях обаче регионалните неравенства продължават да съществуват и да нарастват и това е един от ключовите проблеми на тази страна. Всъщност опитът на Турция показва нарастване на междурегионалните неравенства и отслабване на вътрешнорегионалните. По-слаборазвитите територии имат в себе си по-малки неравенства, отколкото по-високо развитите. Регионът на Мармара, който е доминиращ в националната икономика, има и най-висок дял на регионално неравенство. В България има една радикално различна ситуация ТЯ Е СВЪРЗАНА С ФАКТА, че процесът на модернизация и преходът от традиционно селско към градско общество се извършва през 60-те години в условия на държавна собственост и рязко намаляване на неравенството. Смяната на отношенията на собственост и взривното разрушаване на страната водят до радикални промени и в отношенията на равенство и неравенство. За съжаление достатъчно международни сравнителни данни в това отношение трудно могат да се открият, но както обективно, така и субективно имаме взривна социална диференциация. То в а е резултат на факта, че в периода 1990-1997 г. има 40% свиване на реалния БВП, а цените скачат около 20 пъти. Инфлацията е средно 233 процента годишно и така се стига по същество до колапс на реалните доходи в края на 1996 и началото на 1997 г. През 1992 г. 20-те % най-бедни в страната получават 9.8% от всички доходи, а 20-те % най-богати – 36.1%, което е близо 3.7 пъти повече, а в децили разликата е около пет пъти. През 1998 г., непосредствено след големия икономически срив през предходната година, 20-те % най-бедни в страната са получавали 8.5% от доходите или потреблението, 20-те % най-богати – 37%, т.е. вторите са получавали и потребявали 4.4 пъти повече. По-добре от гледна точка на равенството през същата година е била Словения, където 20-те % най-бедни са потребявали 8.4%, а 20-те % най-богати – 35.4, което е 4.2 пъти повече; за Хърватско това отношение е било 20-те % най-бедни потребяват 9.3%, а 20-те % най-богати - 36.2%, или 3.9 пъти повече. След нас обаче с по-високо неравенство са били съответно Гърция, където 20-те % най-бедни са получавали 7.5% от доходите, а 20-те % най-богати – 40.3%, т.е. 5.4 пъти повече; в Албания 20-те % най-бедни са получавали 6.3%, а 20-те % най-богати - 47.4%, т.е. 7.5 пъти повече; в Турция 20-те % най-бедни са получавали 5.8% от всички доходи, а 20-те % най-богати - 47.7% като разликата е била 8.2 пъти. Ето как се променя субективното възприятие на тази диференциация в периода 1989 – 2000 г. чрез самооценка на въпроса „Къде по скалата от 1 до 10 се намираш ти и твоето семейство?”, ако 1 е богат, а 10 беден, в проценти. Скала от 1 до 10 1993 1995 1997 1999 2000 Деца 1989 Богат - - - 0,1 0,3 3,5 0,8 2 - 0,2 0,1 0,5 0,3 4,2 3,9 3 0,9 1,8 1,5 1,6 1,7 9,3 10,2 4 2,8 3,6 3,4 3,8 3,4 11,3 16,0 5 15,2 12,9 13,4 11,4 8,9 14,2 25,8 6 14,7 14,7 15,8 10,2 10,3 11,3 17,0 7 18,1 18,8 18,1 16,0 15,5 10,8 11,3 8 18,0 24,3 18,0 18,2 22,5 9,7 8,4 9 14,5 11,2 14,5 20,6 14,9 6,6 4,8 Беден 11,0 12,0 12,0 17,6 21,2 8,1 1,2 Неотговорили - - 3,3 0,1 0,2 12,0 0,1 Трябва да се има предвид, че данните за промените в неравномерността в разпределението на доходите в България варират при различните автори, независимо че всички те правят проучванията си от името на Световната банка. Общото е, че те улавят тенденция на бърз растеж през 90-те години и след това има известно връщане назад. Ето как е вървяла според някои от данните на Световната банка промяната в неравенството в България през 90-те години на ХХ век в различни страни, измерено чрез коефициента на Джини: през 1989 г. е 0.217, 1990 – 0.228, 1991 – 0.236, 1992 – 0.30, 1993 – 0.333, 1994 – 0.342, 1995 – 0.317. Според други автори и институции, някои от които работят също от името на Световната банка, кривата на промяна е по-малка. През 1990 г. коефициентът на Джини в България е 0.213, което е по-добре от това, което имаме в най-развитите и с най-голямо равенство страни днес в Европа. [16] През 1992 г. той нараства на 0.258 [17], през 1996 г. е 0.292. Сривът на икономиката обаче и приватизацията ускоряват промяната. Според данните на ЦРУ за икономиката на България за 2001 г. нашият КД е 0.319. Според Доклада на ООН за човешко развитие през 2006 г. България е на 53-о място по индекс на човешко развитие и с коефициент на Джини 0.292, като на Балканите Босна и Херцеговина, Хърватско и Словения са били с по-голямо равенство, т.е. с по-нисък коефициент на Джини. Ето сравнителните данни с другите балкански държави. През същата година Гърция е на 24-о място по индекс на човешко развитие и с коефициент на Джини 0.343, Словения – на 42-ро място по индекс на човешко развитие и с коефициент на Джини – 0.284, Хърватска – 49-о място по индекс за човешко развитие и коефициент на Джини – 0. 29, Румъния – на 60-о място по индекс на човешко развитие и с коефициент на Джини 0.31, Босна и Херцеговина – 66-о място по индекс на човешко развитие и коефициент на Джини 0.262, Турция е била на 84-о място по индекс на човешко развитие и с коефициент на Джини 0.436, което е било повече, отколкото например в Русия. В САЩ този коефициент е бил 0.408, в Хонконг – 0.434. Най-висок е бил съответно в последната по индекс на човешко развитие страна Сиера Леоне (177 място) – 0.629, след това в Централноафриканската република (171 място) – 0.613, Ботсвана – 0.605. Като цяло съществува тенденцията колкото по-изостанала е една страна, толкова по-голямо да е неравенството в условията на глобална неолиберална система на социалноикономически отношения. Ще отбележа, че равнището на неравенство в Китай е по-високо, отколкото в САЩ и Русия - независимо че се нарича „ социалистически”, то е 0.469; в Русия е 0.399. Според Годишната книга на фактите в Китай 4% от населението контролира около 70% от богатството, което е огромно социално неравенство. В заключение: Като цяло през последното десетилетие има две основни тенденции. От една страна, абсолютната бедност и неравномерността в разпределението намаляват, но от друга страна, относителното неравенство нараства, а в традиционно егалитарни общества като нашите това засилва и субективните възприятия за нарастващо неравенство със следващите от това социалнопсихологически и политически импликации. В условията на неолиберална глобализация догонващото развитие е възможно в малки страни с недостиг на ресурси като тези на Балканите чрез привличане на средства отвън. Това става чрез рязко намаляване на преките данъци и компенсация чрез косвените, което е предпоставка за много по-голямо социално неравенство и проблеми с легитимността на властовите структури и недоверие в политическия елит. Ускореното развитие в условията на демокрация силно усложнява въпроса за съчетаване на ефективност и справедливост в икономиката, вкарва държавите в алтернативата: или ускорено развитие и нарастващи неравенства, водещи до срив на политическо доверие и на легитимност на правителствата; или по-бавно развитие, по-голямо равенство, но и допълнително изоставане в икономическото развитие. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Doctora |
| Икономическа политика и икономически перспективи февруари 2008, от Бисер Димитров През първата година от членството на България в ЕС правителството на тройната коалиция чрез своята икономическа политика продължи да осигурява устойчив икономически растеж ( от над 6%), високи чуждестранни и местни инвестиции, ускорено нарастване на заетостта, засилване на процесите на конвергенция в доходите и цените. Независимо от постигнатите безспорни успехи през 2007 г., по отношение на провежданата в страната икономическа политика е необходимо да се направят и някои социално-икономически изводи и коментари. През отминалата година устойчиво продължи да функционира валутният борд. За периода януари-август валутните резерви на БНБ нараснаха с 2.74 млрд. лв. (15.7%) и към края на август достигнаха 20.2 млрд. лв.) . Основен принос за това имаше увеличаването на депозита на правителството в централната банка като следствие от доброто изпълнение на бюджета. През цялата 2007 г. правителството отчиташе нарастване на бюджетните приходи и висок ръст на чуждестранните инвестиции - над 4.5 мрлд. евро. Националната статистика отбеляза в първата половина на януари 2008 г. , че е достигната сумата от 5.2 млрд. евро чуждестранни инвестиции - абсолютен максимум за целия период на прехода. В свои изявления най-вече министърът на икономиката и енергетиката и този на финансите цитираха и отличната оценка на МВФ за икономическото развитие на страната. Същевременно поради значителното нарастване на вноса и образувания дефицит по текущата сметка на платежния баланс – над 20%, от най-високо управленско ниво бяха изречени предупреждения за необходимостта непрестанно да се поддържа макроикономическа финансова стабилност и фискална дисциплина, като средство да се избегне повторение на „Виденовата зима”. И бизнесът, и правителствените представители подчертаха значителното нарастване на бюджетните приходи и внесените данъци - с милиарди повече от предходната 2006 г. Това се определя като ясен индикатор за осветляване на българската икономика през 2007 г. Като основен фактор за тази благоприятна тенденция повечето икономически анализатори посочиха въведената ниска корпоративна ставка на данъчно облагане от 10 на сто. МВФ и Световната банка не спестиха задоволството си от провежданата в страната бюджетна политика. През 2007 г. също така бяха увеличени пенсиите - с 21% (с натрупване), като увеличението бе на два пъти от по 10% през юли и септември. От средата на годината бяха увеличени с 10% чрез еднократна индексация и заплатите в бюджетната сфера. При наличието на добри резултати в икономическото развитие на страната в края на лятото и без предварително обсъждане правителството обяви, че от началото на 2008 г. в България ще бъде въведен 10-процентен плосък данък върху доходите. А от началото на септември 2007 г. бе намален с още 3% размерът на задължителните осигурителни вноски. Бюджетен излишък или спестени пари Към края на септември според официалните данни, публикувани на сайта на Министерство на финансите, излишъкът в държавния бюджет е 3 млрд. и 350 млн. лева.Веднага обаче трябва да се отбележи, че този т.нар. излишък не е формиран изцяло от нарастване на платените данъци. До началото на ноември на бюджетните организации се предоставяха текущо само 90% от предвидените за тях субсидии. Ако примерно, бюджетните разходи за годината са 15 млрд. лв., при 90% изплащане на субсидиите по пера, в хазната ще останат 1.5 млрд. лв. „излишък”. Това обаче не е излишък, а спестени пари. При това не е ясно колко от тях в края на годината трябва неизбежно да запълнят дупките от вече направени разходи, които следва да се платят. Верността на това заключение бе доказана от действията на правителството в края на 2007 г., когато 1 млрд. и 440 млн. лева от излишъка бяха похарчени именно за покриване на направени през годината инвестиционни разходи. През 2007 г. действително се наблюдава значително нарастване на приходите от корпоративен данък. То се обяснява с ниската (най-ниската в Европа - 10%) ставка за облагане на корпоративните печалби. Този ръст обаче е обусловен и от друго - от укриването на подоходен данък и осигурителни вноски. То в а става, като работните заплати се изплащат „на черно” от облагаемата печалба. През 2007 г. максималната данъчна ставка върху доходите бе 24%, а осигурителната тежест - 33% (плащана в съотношение 65% от работодателя и 35% от работника). В същото време след данъчно облагане на печалбата и след облагане с данък върху дивидентите общата данъчна тежест върху получения от собственика на предприятието доход е 17%. Така в първия случай от изплащаните от работодателя суми за заплати би следвало да се удържат 57%, а във втория от печалбата се удържат едва 17% за бюджета. В началото на лятото в България чувствително се повишиха цените на основните хранителни стоки, при това по време, когато обичайно се наблюдава намаляване на тези цени поради сезонния характер на селскостопанското производство. Увеличението бе шоково – от 5 до 60%. Високите цени на практика доведоха до ограничаване на консумацията на традиционни за българската трапеза храни като сиренето и кашкавала. По данни на Националната асоциация на млекопреработвателите търсенето на млечни продукти на пазара на дребно е намаляло с 20-25% за последните 4 месеца на 2007 г. От юли до началото на ноември сиренето поскъпна с над 70% на едро, а в магазините цената му скочи дори двойно. Така кашкавал „Витоша” от цена на едро 6.95 лв. в края на юни стигна 9.03 лв. в края на август, а на дребно се търгуваше между 9 и 12 лв. Увеличи се значително цената на хляба – 0.85 -0.90 лв., на яйцата – 0.24 лв., на киселото мляко - 0.80-0.85 лв. Прогнозата, че храните и стоките ще поевтинеят през есента, не се сбъдна, макар националната статистика да отчете минимално намаление при някои зеленчуци (домати и краставици). Обясненията за този ценови шок при хранителните продукти бяха свързани със сушата, с наводненията, с поскъпване на храните в Европейския съюз, с туристите, които масово купували сирене и кашкавал през лятото или пък с повишеното потребление в Китай. Подкопано равновесие Инфлацията в страната през 2007 г. достигна най-високите нива от началото на 1997 г. насам и е 13.1% през септември (спрямо септември 2006 г.), като на годишна база достигна 12.4%. Тази висока инфлация до голяма степен елиминира ефекта от всички увеличения на заплати и пенсии, получени през 2007 г. Изводът е, че провежданата икономическа политика и пазарното равновесие до известна степен предварително бяха подкопани чрез прибързани фискални мерки и необосновани управленски решения. Да си спомним как правителството преждевременно увеличи акцизите на горивата през 2006 г. с много по-голяма стъпка от предвиденото в Договора за присъединяване на България към ЕС. И стъпката бе направена точно по времето, когато шоково нараснаха цените на петрола на световните борси. Пак предсрочно бяха увеличени акцизите на алкохола и цигарите, като дори домашната ракия не бе пожалена. Прибързано бяха обложени с ДДС лекарствата, а от 2007 г. и учебниците. На практика тези фискални мерки създадоха устойчива тенденция за нарастване на инфлацията. Те повишиха и печалбите за „сивия” сектор в икономиката, за който са характерни т.нар. бързи сделки и прането на пари. А бързите обороти и „ лесните” печалби са класически проинфлационни фактори. Политиката за поддържане на големи бюджетни излишъци, провеждана от правителството на Симеон Сакскобургготски и продължена от сегашното правителство, е изцяло за сметка на добросъвестните данъкоплатци – производители и потребители. Традиционно тази политика се оправдава като контрамярка срещу дефицита по текущата сметка на платежния баланс. Според данни, съобщени от НСИ и публикувани в ежедневния печат, към края на август дупката във външната търговия на страната е 10 млрд. лв., като вносът расте два пъти по-бързо от износа. За осемте месеца на 2007 г. вносът е скочил със 17.2 % и заедно с парите за транспорт и застраховки е на стойност 26.7 млрд. лева. За същия период износът е нараснал само с 8.3% до 16.68 млрд. лв. Тази толкова хвалена от МВФ и Световната банка политика на големи бюджетни излишъци всъщност блокира естествените саморегулиращи механизми на пазарната икономика в условията на валутен борд и намалява стимулите за инвестиции в производство и нови технологии. Така голямата част от кредитите в икономиката отиват в най-големите сиви сектори – строителството и търговията с недвижими имоти. Според оценките на някои икономически анализатори над половината чуждестранни инвестиции в страната са инвестирани в недвижима собственост. Като добавим и сумата на паричните преводи, правени от българите в чужбина ( над 1 млрд. евро според приблизителните оценки на експертите), става ясно, че в българската икономика не се инвестира достатъчно в производство или в нови технологии за поддържане на висок икономически растеж. В средата на годината БНБ повиши задължителните резерви на банките с 50% и така оскъпи кредита – един класически пример за инфлационна предпоставка и предпоставка за икономическа стагнация. По този начин става неизгодно да се инвестира в производството на стоки. И никак не е странно, че България е на последно място в ЕС по конкурентоспособност. Според данните в доклада за 2007 г. на Световния икономически форум (организацията, която провежда ежегодните срещи на лидерите в швейцарския град Давос), публикувани в ежедневния печат, от общо 131 държави, страната ни е на 79-о място по атрактивност на пазара за инвестиции – след Ботсуана, Барбадос, Коста Рика и дори Колумбия. Най-проблемните фактори по отношение на бизнес средата, посочени в същия доклад, са: недостатъчно ефективна държавна администрация, корупция, лоша инфраструктура, ниска квалификация на работната ръка, липса на етика в бизнеса. По отношение на бизнесстратегиите България се нарежда на 96-о място. Като основни недостатъци тук са по-сочени липса на адекватна политика за квалификация и преквалификация на човешките ресурси, недостатъчно обучен професионален мениджмънт и отсъствие на ефективни маркетингови стратегии. Най-лошият показател е нивото на организирана престъпност. По него страната ни се нарежда на 121-во място. Най-високото ни ниво е в класацията за качество на началното образование – 19-о място от 131 държави. Не са ли тогава некоректни твърденията, че българското начално образование е толкова лошо? Икономическата стабилност се плаща от дребния данъкоплатец Ако трябва да се посочи един безспорен успех на правителството, това е намаляването на безработицата. През септември 2007 г. трайно безработните в България са 6.78% от активното население [3] – най-ниският процент от началото на прехода. Основният фактор за това, освен миграцията на български работници, е нарастването на заетостта, осигурявана от дребния и средния бизнес, от т.нар. малки и средни предприятия. Като гръбнак на всяка развита икономика в света именно дребният и средният бизнес трябва да бъде подпомаган и освобождаван от ненужната административна тежест. Не бива да се забравя и обстоятелството, че според данни, изнесени в европейския печат, България е с най-ниска цена на труда, най-висока инфлация и най-лошо здравеопазване в Европа през 2007 г. Според изследване на Института за германска икономика 1 час работа у нас струва 1.53 евро (или 3 лева), докато в Румъния е 2.45 евро (или 4.90 лева). За сравнение цената на работен час в Норвегия, Белгия и Германия се движи между 33 и 38 евро. Пазарът на труда в България страда от очевидни дефекти, свързани с цялостната политика по доходите, която се провежда през последните 10 години. И ако конкурентоспособността на икономиката не е на добро ниво, това се дължи както на политиката по квалификация на персонала в българските предприятия, така и на недостатъчните инвестиции в машини и технологии. България все пак не е Китай и в една страна членка на Европейския съюз, изпълняваща поне на думи Лисабонската стратегия, не е по-производително да се копае с кирка, отколкото с малко багерче. Изводът е, че българското правителство следва да провежда една добре структурирана дългосрочна стратегия, която да стимулира бизнеса да инвестира в нови технологии и в развитие на човешкия потенциал. Горчивата истина е, че икономическата стабилност в България реално се заплаща от малките доходи на обикновения български данъкоплатец – работник, държавен служител или пенсионер. А икономическите експерти са единодушни поне в едно – че макроикономическата стабилност сама по себе си не може да доведе до динамичен икономически растеж и висока конкурентоспособност. Макар и приветствано от всички политически партии в страната, въвеждането на плосък данък от 10% през 2008 г., при това съпътствано с премахване на необлагаемия минимум, на практика ще увеличи данъчното облагане на всички българи с доходи до 470 лв. месечно – а това са основната маса от платците на данъка върху общия доход. Като пряка последица, въвеждането на плоския данък с изключително ниската данъчна ставка и без необлагаем минимум ще прехвърли данъчната тежест от хората с високи доходи към тези с ниски доходи. По принцип, прилагането на системата на плоския данък е антисоциално по характер и това не би могло да се оспорва от никого. Достатъчно е само да се спомене, че в пакета от изменения в данъчните закони, освен че се премахна необлагаемият минимум, отпаднаха и данъчните облекчения за деца. Премахнаха се и облекченията за дарения под претекст, че служат за данъчни измами. Странно защо обаче се запазиха облекченията за вноските по застраховки в частни застрахователни дружества. От друга страна, необоснованото от фискална гледна точка законодателно решение да не се облагат ефективно с данък покупко-продажбите на недвижими имоти ще се запази и през 2008 г., а неотдавна представителите на Българската стопанска камара предложиха за пореден път да се изравнят данъчните оценки с пазарните оценки на имотите, за да се постигне справедливо данъчно облагане. Макар че твърде ниската ставка на плоския данък поражда разумни критики от социална гледна точка, не бива да се забравя, че всъщност основната цел на пропорционалното облагане с единна данъчна ставка е да се засили инвестиционният процес в българската икономика. Това е стъпка в правилна посока. Не би могло да се отрече, че намаляването на данъчното бреме върху доходите винаги има положителен ефект върху развитието на икономиката и като вторичен ефект води до повишаване на заетостта и доходите. Стремежът на правителството активно да въздейства за увеличаване ръста на българската икономика заслужава да бъде адмириран като правилна управленска стратегия. С бюджета за 2008 г. тройната коалиция направи поредния голям реверанс към бизнеса – данъкът върху дивидентите беше намален от 7% на 5%. Тук обаче трябва да се отбележи, че бизнесът плаща само 9% от приходите в държавната хазна, а останалите 91% посредством преките и най-вече чрез косвените данъци идват от обикновените българи – работници, служители и пенсионери. В администрацията - много началници, малко капацитет Няма никакво съмнение, че от гледна точка на икономическите процеси България се нуждае от сериозни реформи в администрацията. Срещу държавните служители обаче е вдигната поредната брадва – този път чрез предвиденото в Закона за държавния бюджет не по-малко от 12% съкращение през 2008 г. Вместо да се ограничат (или направо спрат!) разходите за дотиране на предприятията от държавния сектор (защо никой не говори за тях?) или да се намалят раздутите разходи за служебни автомобили, или пък да се закрият ненужните административни звена (в момента имаме 109 изпълнителни агенции и какви ли не още малки и големи структури), отново ще се съкращава квалифициран и обучен експертен персонал. Както показва досегашният опит, това предполага и лично разчистване на сметки от началници спрямо неудобни подчинени. В действителност именно началниците, директорите и ръководителите от всякакъв ранг са излишно много в администрацията. Свръхнасищането с ръководен персонал е в значителна степен причината за липса на административен капацитет и е сред главните фактори за развитие на корупционна среда. Механичните съкращения в администрацията са икономически и организационно необосновани, тъй като намаляват експертния потенциал, а не премахват ненужните или дублиращите се административни единици. В този смисъл, провеждането на административни реформи чрез възприемане на модерните европейски административни практики на децентрализация и самоуправление на административните звена, на повсеместно въвеждане на плаващо работно време и на „електронизиране” на работните процеси в администрацията, би способствало за устойчивия икономически растеж на българската икономика. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Doctora |
| Има ли грабеж при ЧЕЗ октомври 2008, от Радко Ханджиев Неотдавна на министъра на енергетиката Петър Димитров му прекъснаха тока. Ако някой твърди, че това е случайност или грешка, той е или наивник, или шарлатанин. Просто този акт е поредното предупреждение към властта, че трябва да продължава да се съобразява с енергийното лоби, а не да следва предписанията на Европейската комисия за съблюдаване върховенството на закона. Случаят с ЧЕЗ само потвърждава тази констатация.  ОТ НЕЗАПОМНЕНИ времена опитите на търговците да въздействат върху уредите за измерване са били наказвани най-строго. Създават се и закони против измамниците. По своята строгост те са били еднакви със законите против кражбата и фалшификацията на парични знаци. Затова по пазари и тържища постоянно обикаляли царски хора, които трябвало да следят дали уредите са изправни. Защото търговските измами пораждат стопанска нестабилност, известна като инфлация. Обратното, от точността на уредите зависела стабилността на икономиката и оттам на държавата. Днес в света съществува стройна международна система за правов и технически надзор на измерванията при размяната на стоки и услуги. Управлението и контролът върху измерванията в България трябва да се осъществява от Държавната агенция по метрологичен и технически надзор (ДАМТН) – организация със 120-годишна традиция. Като член на ЕС, страната е длъжна да прилага всички директиви в тази област. Едно от задълженията на държавните лаборатории към ДАМТН е да подлагат на изпитване всеки отделен електромер; да извършат проверка дали отчита точно съгласно изискванията на европейските стандарти; да удостоверят това със съответен сертификат. Чак тогава електромерът се монтира на таблото на ползвателя. Трябва да отбележим, че европейските метрологични стандарти непрекъснато се усъвършенстват и актуализират, затова и уредите за измерване трябва непрекъснато да се контролират, да преминават последващи проверки, съобразени с усъвършенстваните стандарти. Както в повечето си “дейности”, и тук стремежът на родните ни чиновници е да заобикалят евросъюзните критерии. Защото с въведеното през 2002 г. в Закона за измерванията (ЗИ) “оправомощаване” властта абдикира от основното си задължение – метрологична експертиза и контрол върху средствата за измерване. На пръв поглед няма нещо нередно: при условията на пазарна икономика не би трябвало да има забрана за частни фирми да извършват първоначален и последващ контрол. Оправомощените лица трябва да отговарят обаче на ЕС стандарт EN ISO/IEI 17025. Проучването показва, че нито една частна лаборатория не може да представи доказателства за компетентността си да дава валидни резултати, съобразени с нормативите на ISO. Нещо повече, в престъпване на закона се оправомощават фирми, собственост на юридически лица, свързани с продажбата на електроенергия, топлоенергия, топла и студена вода. Като дружеството “ЧЕЗ Лабораторис България ЕООД”, оправомощено да извършва първоначална и последваща проверка на електромери. От заповед №А-0-01/07.03.2008 г. на и. д. председателя на ДАМТН Олга Манафова се вижда основанието за това оправомощаване: чл. 50, ал. 1 и 2 от ЗИ. Съгласно чл. 47, ал. 1, т. 2 и т. 30 на Допълнителните разпоредби на същия закон обаче, кандидатстващите фирми трябва да са “трета независима страна”, тоест лице, което “не внася, монтира, ремонтира, притежава или не използва средства за измерване, за проверката на които кандидатства“. От фирмения регистър на Софийския градски съд пък се вижда, че дружеството с адрес ж.к. “Люлин”, ул. “Добринова скала” 1 е еднолична собственост на “ЧЕЗ А.С.”, Чешка република, което пък притежава и електроразпределителното дружество “ЧЕЗ България ЕАД”. С други думи лабораторията на ЧЕЗ проверява дали собствените уреди на ЧЕЗ отчитат точно! Да се чудим ли тогава защо през последната година обществото пропищя от драстичните сметки за ток? Схемата е следната: ЧЕЗ самоволно демонтира сертифицираните от държавна лаборатория към ДАМТН изправни електромери и поставя на тяхно място, без съгласието на собствениците, свои уреди, които не са сертифицирани от независима лаборатория. И които отчитат по-високо потребление. Ако собствениците не желаят да приемат този произвол, ЧЕЗ заплашва, след това се опитва насила да проникне в неприкосновената частна собственост, накрая прекъсва електроподаването. Това е престъпно деяние по чл. 323 от Наказателния кодекс. Санкции обаче досега няма.  Нещо повече, с благосклонното бездействие на бюрокрацията наглостта на ЧЕЗ ескалира дотам, че си позволява да изнудва допълнителни суми от граждани и фирми, цинично наричани “такса възстановяване” за това, че противозаконно ги е лишил от ток! „Правото” да престъпва закона ЧЕЗ оправдава с „ общите условия” на “договора”. Но „пропуска” кой знае защо императива на чл. 3 на Закона за защита на потребителите (ДВ бр.53/2006), разписал като недействителна всяка уговорка, която изключва или ограничава правата на потребителите. Недействителна и нищожна е и всяка клауза, която отказва да съблюдава тези права или изключва прилагането на този закон в държава-членка на ЕС. За ЧЕЗ не съществува и императивният Регламент 2006/2004/ЕО на Европейския парламент (възпроизведен в чл. 68а на националния ни закон), забраняващ всяко действие или бездействие, което противоречи на законодателството в защита на потребителите. В опитите си да разширява грабежа ЧЕЗ се опитва да събира авансово пари чрез въвеждане на т. нар. тримесечно отчитане, заблуждавайки, че това било европейска практика. Никъде в Евросъюза няма подобно нещо. Тъкмо обратното, Европейска директива 32/2006 разпорежда заплащането да става само за реално изразходвани количества. Нещо повече, в европейските страни никой не може да бъде лишаван от ток за това, че обстоятелствата са го лишили от възможността да си плати. Защото в правовите държави ползването на електроенергия е право. Ако някой е безработен или социално слаб, практиката в ЕС е на такива ползватели да се монтират ограничители на мощността, а самите те трябва да проявяват достатъчно лоялност, като внасят периодично по 10 – 15 евро, а остатъкът им се поема от общината. ЧЕЗ обаче грубо престъпва Европейската директива, демонстрира флагрантно незачитане на фундаментални човешки ценности. Това не са единствените деяния на лицата от ЧЕЗ. Буквално преди седмици станахме свидетели как ЧЕЗ заплаши с аварии в електрозахранването, след като ДКЕВР не удовлетвори изцяло поредната нагла претенция за драстично повишаване цената на тока! Впрочем, “авариите” отдавна са ежедневен факт. Трудно е да изключим умисъл, когато уредите, компютрите, интелектуалните продукти на десетки хиляди граждани и фирми се повреждат, а ЧЕЗ дори не се извинява за нанесените вреди. Нека напомним отново, че в правовите държави прекъсването на тока без съдебна санкция представлява престъпление против реда и общественото спокойствие. В България това деяние също е въздигнато в престъпление и на основание чл. 323 от Наказателния кодекс трябва да бъде наказвано с лишаване от свобода до 6 години. От изложеното по-горе пък става ясно, че прийомите и методите на ЧЕЗ да извлича облаги чрез изнудване, да прониква насилствено в частната собственост, да заплашва, да внушава страх, да самоуправства и т. н. съответстват напълно на характеристиката на организирана престъпна група, дадена от Международния съд в Хага. Нашето законодателство възпроизвежда тази характеристика в чл. 93, т. 20 и чл. 321“а” на Наказателния кодекс и по-експлицитно – в чл. 90, ал. 1, т. 9 на Закона за МВР (ДВ бр. 122/1997), дефинирайки: Престъпна организация или група е тази, която чрез използване на сила или внушаване на страх сключва сделки или извлича облаги Ето защо се налагат въпроси към т. нар. независим регулатор ДКЕВР:  Съгл. чл. 116, ал. 1 на Конституцията на Република България държавните служители трябва да бъдат само и единствено “изпълнители на волята и интересите на нацията. При изпълнение на службата те са длъжни да се ръководят единствено от закона”. Защо чиновниците в ДКЕВР са абдикирали от конституционното си задължение да бъдат изпълнители на волята и интересите на нацията? Как съвместява ДКЕВР задълженията си на „независим регулатор” с постоянното одобряване на по-високи цени на тока в полза на ЧЕЗ и във вреда на гражданите, на народа, на Върховния суверен на Република България? Как се формира тази “цена”? Каква е документалната й обоснованост? Какви са действителните разчети? Колко са необходимо присъщите й разходи? Включена ли е в тези разходи стойността на изгражданите от ЧЕЗ съоръжения и уредите за неточно измерване? Съпоставима ли е цената на тези „уреди” и на строително-монтажните работи с пазарните им цени у нас и т.н.? Защо ДКЕВР разрешава на ЧЕЗ да подменя изправните електромери – собственост на гражданите и фирмите, без знанието и съгласието на последните? Защо ДКЕВР абдикира от разпоредбата на чл. 2, ал. 2 на Закона за енергетиката (ЗЕ) (ДВ бр.107/2003 г.), задължаваща производството, разпределението и търговията с електрическа енергия да се извършва „при гарантиране защитата на живота и здравето на гражданите, интересите на потребителите и националните интереси”? Защо нито едно от решенията на “независимия регулатор” не е мотивирано съгл. императива на чл. 13, ал. 2 на ЗЕ? Защо “ независимият регулатор” заседава при закрити врати, след като съгласно чл. 13, ал. 3 на ЗЕ „заседанията на комисията са открити, когато се разглеждат заявления или искания, свързани с издаване, изменение, допълнение, отнемане и прекратяване на лицензия и утвърждаването на цени”? Случайно ли е, че в независимите, според разпоредбата на закона, организации ДКЕВР и ДАМТН няма автентични представители на гражданите, на народа, на Върховния суверен на Република България?Налагат се въпроси и към други “институции”: Приватизационният договор с ЧЕЗ не престъпва ли чл. 18, ал. 6 на конституцията, разпореждащ държавните имоти да се стопанисват и управляват само и единствено „в интерес на гражданите и на обществото”? Извършените спрямо министър Петър Димитров, както и спрямо милионите граждани и фирми от Западна България престъпни деяния не дават ли достатъчно основание за денонсиране на договора с ЧЕЗ? Защо съдебната власт бездейства пред самоуправството и другите престъпни деяния на лица от ЧЕЗ? Не се ли насърчава по такъв начин ЧЕЗ да продължава престъпната си дейност?Отговор на тези въпроси няма. Всичко се прави на тъмно. Като в престъпния свят. А става въпрос за универсални човешки ценности, за правото на достойно съществуване, за обществен интерес от изключително кардинално значение. Но преди всичко става въпрос за съблюдаване върховенството на закона! Както постоянно ни напомнят от Брюксел! Защото съблюдаването на върховенството на закона, като предпоставка за институционално изграждане, туширане на престъпността и догонване на развитите европейски страни е не само изискване на Евросъюза, а върховен дълг на всеки български гражданин.  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Doctora |
| Кой трябва да поеме последиците от глобалната криза април 2009, от Ганчо Ганчев Тривиална истина е, че последиците от всички финансово-икономически кризи се понасят основно от средната класа и социално уязвимите слоеве. Това става по линията на нарастване на безработицата, спадане на реалните доходи, ограничаване на социалните разходи. В международен план, независимо от факта, че кризисните явления винаги се генерират пряко или косвено от богатия „център“, неблагоприятните последици са особено силни в по-бедната „периферия“. Тези общи положения остават в сила, но независимо от това както на глобално равнище, така и в рамките на икономическите политики, провеждани от водещите страни с пазарна икономика, се наблюдават тенденции, които за пръв път демонстрират един нов подход към решаване на проблемите, пораждани от икономическите кризи.  КАКТО ОТБЕЛЯЗА в интервю по Би Би Си известният финансист Джордж Сорос, срещата на Г-20 в Лондон демонстрира желание преодоляването на глобалните затруднения да се търси не само в рамките на отношенията между развитите страни, но и като се отчита опасността от финансов крах на „ периферията“, в т. ч. Източна Европа. Тази засилена глобална солидарност, заедно с противопоставянето на протекционизма, е основното, което отличава текущата криза от Великата депресия от 30-те години на миналия век. В частност, в решенията на Г-20 е записано, че ще бъдат увеличени значително ресурсите на МВФ за подпомагане на развиващите се страни (с общо над 1 трилион долара), при това за прилагане на мерки с антицикличен характер (counter-cyclical spending). Изричното уточняване на типа икономическа политика не е случайно. Това показва официален отказ от т.нар. Вашингтонски консенсус, т.е. от провеждането от страна на МВФ на политика, насочена изключително към фискално-монетарни рестрикции. Причината за този рязък завой е, от една страна, желанието да се помогне на страните с развиващи се икономики и да се избегне влошаването на социално-икономическото положение там. Това обаче не е главният довод. Основното е това, че страните с т. нар. развиващи се пазари, включващи и Източна Европа, бяха основният двигател на икономическия растеж през последните две десетилетия. Евентуалният крах на тези икономики означава безнадеждно влошаване на перспективите за възстановяване и на богатия „ център“. При това една политика на рестрикции, наложена на тези страни от МВФ, не само не би подобрила, но би влошила допълнително перспективите пред глобалната икономика. Освен опитите за едно по-равномерно разпределение на тежестите от кризата в международен план, виждаме и повсеместно нарастване на чувствителността към социалната справедливост. Това се изразява в ограничаване на свръхзаплащането на ръководните кадри в банково-финансовата сфера (скандалите с т.нар. бонуси или премии на висшия мениджмънт на генериращи загуби и спасявани с държавни пари финансови институции са в центъра на вниманието на пресата в САЩ и останалите страни с развита пазарна икономика), засилване на прогресивните елементи в данъчното облагане, ограничаване дейността на спекулативните хедж-фондове, премахване на зоните с понижен финансов контрол и възможности за избягване на данъчното облагане, засилване на надзора върху рисковите финансови операции и т.н. Естествено възниква въпросът имат ли тези глобални тенденции някакви измерения у нас ПОДОБЕН ВЪПРОС е още по-интересен, тъй като България е най-бедната страна в ЕС, при това се намираме в предизборен период, в който би следвало да се лансират различни идеи за икономическа политика за справяне с кризата. Поразително е обаче почти пълното отсъствие на задълбочен анализ на социално-икономическите последици от глобалната криза в България, както и тоталното отсъствие на идеи за действие. Реакцията на българската общественост е донякъде приспана от забавеното отражение на кризисните явления и отсъствието на драматични макроикономически изменения. Механизмите на паричния съвет действително позволяват временно забавяне и притъпяване на последиците, но за сметка на прехвърляне на проблемите от финансовия към реалния сектор и подкопаване възможностите за устойчив дългосрочен икономически растеж. Правителството често дава за пример финансовата нестабилност на нашите съседки Румъния и Сърбия, като доказателство за своята собствена мъдрост. Това обаче далеч не е така. Обезценяването на валутите и ползването на заеми от МВФ има не само отрицателни страни.  Валутният курс е най-чувствителният финансов параметър. Неговите изменения дават изпреварваща информация за предстоящите външно- и вътрешноикономически проблеми. Обезценяването на националната валута подобрява конкурентоспособността на износа, а заемите на МВФ дават време и ресурс за преструктуриране на икономиката. Временната финансова нестабилност облекчава поддържането на високи дългосрочни темпове на растеж. Паричният съвет позволява запазване на финансовата стабилност, но за сметка на изчерпване на финансовите и материалните ресурси на икономиката. Провеждането на антициклична фискална и монетарна политика е силно затруднено. При това положение трябва да разчитаме или проблемите да се решат от само себе си, или да се обърнем за финансова подкрепа към ЕС и МВФ. Вторият вариант засега се отхвърля от правителството. Това означава, че ще трябва да приемем постепенното, но неотвратимо нарастване на безработицата, намаляване на реалните доходи, свиване на държавните приходи и разходи и още по-дълбоко навлизане в кризата Според правителството сегашната криза не е криза на търсенето и потреблението, докато според основните опоненти от дясно, кризисните явления в българската икономика са просто една ликвидна криза. И двете тези са изцяло погрешни. Особеността на българската икономически криза ОСОБЕНОСТТА на българската икономически криза, за разлика от тази в САЩ, е че основните кризисни импулси идват от реалната икономика и са свързани именно с търсенето. Свиването на износа и потреблението от порядъка на 20-30% на годишна база е изключително опасен симптом. Намаляването на вноса също отразява спад на вътрешното търсене. Тъй като фискалните постъпления зависят изключително силно от ДДС, а следователно от потреблението и вноса, неизбежно следва влошаване на фискалния баланс. Доколкото фискът отговаря на тези тенденции с ограничаване на разходите (засега в рамките на 90% от предвидените в закона за държавния бюджет разходи), то проблемът със спада на потреблението и търсенето само се задълбочава допълнително. Парадоксално, част от българския бизнес, по неясни причини, предлага още по-голямо орязване на държавните разходи. Българската криза не е и ликвидна, независимо от ограничаването на кредита и повишаването на лихвените проценти. Проблемът е в лимитирането на кредитирането вследствие нарасналата чувствителност към риска. При това, с увеличаването на дела на необслужваните кредити, тенденция, която от ден на ден се засилва, банките ще засилват още повече своите рестрикции. Ще се увеличава освен това стремежът към натрупване на свъхрезерви и трансфер на ресурси извън страната. Свиването на търсенето би могло да се ограничи, ако държавата реализира не фискални излишъци, а дефицит. Това е още по-уместно в условията на спад на приходите. Изхождайки от общи съображения, такава политика би могла да се приложи, тъй като съвкупната задлъжнялост на фиска е изключително ниска в сравнение със средната в ЕС. На практика обаче подобен обрат е нереализуем, тъй като правителството ликвидира пазара на краткосрочни ценни книжа, а пазарът на дългосрочни държавни облигации е тесен и реагира с рязко покачване на лихвите. В момента дългосрочните лихви са по-високи в сравнение с периода преди влизането на България в ЕС и значително се отклоняват от Маастрихтските изисквания. В резултат от системното пренебрегване на вътрешния паричен пазар, правителството в момента може да вземе назаем пари само отвън. На този фон би трябвало проблемите със справедливото разпределяне на тежестите от икономическите трудности да бъдат в центъра на предизборните дебати. Нищо подобно, с изключение на Политическо движение “Социалдемократи“ и формиращата се Нова левица, всички останали партии се надпреварват в предлагането на още по-ниско плоско данъчно облагане. Ще отбележим, че в своя български вариант плоското облагане се прилага без необлагаем минимум, както и в съчетание с отсъствие на данък върху наследствата, което прави нашето данъчно облагане едно от най-антисоциалните в света. Освен това, в противовес на глобалната тенденция към засилване на държавното и дори на наддържавно регулиране, в България продължава да процъфтява отхвърленият повсеместно пазарен фундаментализъм. В България следователно се проявяват две тенденции. Първата е свързана с игнориране на макроикономическите последици от кризата и неотчитане уязвимостта на банковия и финансовия сектор. Стабилността на валутния курс, все още скритата безработица и относително бавно намаляващият валутен резерв, създават илюзорна представа за стабилност, която може да премине твърде бързо в паника. От друга страна, данъчно-осигурителната система на страната е насочена изключително към облагодетелстване на слоевете с високи доходи. При това положение, неизбежното засилване на кризисните процеси, което ще се изрази в самоускоряващо се нарастване на безработицата, лошите кредити и влошаване на фискалните параметри, ще се съчетае с нарастващо социално напрежение и чувство за несправедливост. Тъй като всичко това се случва в период на европейски и парламентарни избори, икономическата и политическа неопределеност пред страната нараства до възможно най-висока степен. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Doctora |
| Злополучната концесия на водата в София юни 2009, от Мариела Илиева  От 1 януари т.г. по предложение на концесионера „Софийска вода“ АД софиянци плащат по 1,40 лв. с ДДС за кубик вода. Увеличението е с 14,6% в сравнение с последната цена на водата (1,20 лв. с ДДС). Главният секретар на „Софийска вода“ Иван Иванов посочи в края на миналата година пред средствата за масова информация, че увеличението е необходимо, за да се гарантира инвестиционният план на дружеството и за да може да бъде усвоен отпуснатият на България заем за водния сектор по програма ИСПА на Европейския съюз. От Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) приеха исканата от дружеството нова цена пак с мотива да не бъде осуетен проектът по ИСПА. Столичани обаче така и не разбраха с какво се подобри качеството на водоснабдяването, което получават през 2009 г. ПО-ПАМЕТЛИВИТЕ софиянци ще си спомнят края на 1999 г., когато беше сключена доказалата се впоследствие като злополучна концесия за водата в София. Тогава Столичният общински съвет одобри за концесионер на ВиК-системите в града английската фирма „Интернешънъл Уотър лимитид“ и упълномощи кмета Софиянски да сключи договор. „Интернешънъл Уотър“ спечели концесията с обещаната най-ниска цена от 0,405 лв. за куб. м вода през първата година и осреднена цена от 0,435 лв. за куб. м през целия период на концесията. В приетата оферта беше предвидено за първите пет години загубите на вода да паднат от 60% на 30%, т.е. всяка година да намаляват с по 6%. Специалистите в бранша казват, че загубите на вода са най-важният технико-икономически показател за равнището на работа във всяка водоснабдителна фирма. Пак от гледна точка на ВиК-експертите всеки, който иска да разглежда дейността и проблемите на водоснабдяването, задължително трябва да има пред себе си достоверни данни по трите основни технико-икономически показателя – подадена вода, фактурирана вода и процент на загубата на вода (неотчетени водни количества). Последният показател определя състоянието на системата и цената на водата, т.е. колкото по-високи са загубите, толкова по-висока е цената на водата. Простата аритметична сметка показва, че според фиксираните в концесионния договор клаузи за новорегистрираната фирма „Софийска вода“ и поетите ангажименти за ежегодно намаляване на загубите по водопроводната мрежа на София, за изминалите 10 години те вече трябва да са 27,2 на сто. (Такива са били отчетени преди повече от 20 години.) Цената на водата, одобрена от ДКВР, сега е по утвърдени загуби 60,47% КОЛКОТО ДО ПОЕТИЯ от концесионера ангажимент за осреднена цена на водата от 0,435 лв. за куб. м през целия период на концесията, той отдавна е забравен. Вместо да остане с тези стойности, цената хвръкна на 1,40 лв. за кубик през 2009 г. За неизгодния концесионен договор и неговото неизпълнение съветниците от БСП внесоха през декември 2004 г. доклад във Върховната прокуратура. Ехото от него бързо заглъхна. Затова пък като награда за „ свършеното“ Столичният общински съвет одобри на 15 януари 2009 г. сключването на Договор за спогодба със „Софийска вода“, с което на „Московска“ 33 се отказват от около 100 милиона лева претенции към водния концесионер от влизането в сила на договора през 2000 година. Срещу това концесионерът се задължава да изплати на бюджета на София 2 милиона лева и да изпълни проекти на стойност 20 милиона лева. Няма гаранции, че тези 20 милиона лева в проекти ще бъдат изпълнени също като останалите обещания за инвестиции от страна на концесионера, коментира пред български медии общинският съветник от БСП Петър Курумбашев. „Софийска вода“ АД не изпълнява системно инвестиционната си програма, което е основание за Столична община да прекрати концесионния договор, това беше един от общо 31 извода за нарушения в дейността на концесионера в доклад на фирмата за мониторинг на концесията „Омонит“ ООД, представен в края на 2005 г. пред парламентарната комисия за борба с корупцията и столичния кмет Бойко Борисов. "Водим интензивни преговори със „Софийска вода“ и имаме усещането, че те ще приемат всичките ни 15 условия за предоговаряне на концесията. Ако това не стане, ще я развалим", заяви настоящият кмет на София Бойко Борисов пред националната телевизия през декември 2005 г. Още през 2001 г. столичани усетиха как парите им изтичат в касата на „Софийска вода“, а обещаните от дружеството инвестиции останаха в забвение. В началото на 2008 г. концесионерът представи пред общинските съветници инвестиционна програма за 2009 – 2013 година, която предвижда през 2013 г. кубик вода да струва 2,40 лв. с ДДС, т. е. да се увеличи двойно спрямо 2008 г. „Скъпата вода в София е резултат от неизпълнена оферта“  СКЪПАТА ВОДА в София е резултат от неизпълнена оферта, алармира чрез средствата за масова информация още през 2003 г. инж. Петко Петков, с 42-годишен стаж в бранша, ръководил 25 години столичното водоснабдяване в качеството си на генерален директор на общинска фирма „Водоснабдяване и канализация“– София. Още през 2003 г. от позицията си на експерт и доказан специалист той алармира, че е време да се анализира направеното по концесионния договор. Днес думите му са все така актуални, а като специалист той продължава да представя пред отговорните институции факти в защита на правото на софиянци да не бъдат ограбвани. Ненапразно богатите държави не прилагат концесия за водата и отдавна са доказали, че такава концесия е икономически неизгодна, тя само обогатява концесионера, припомни в пресата инж. Петков, като разкри новата стара картинка с ограбването на софиянци от концесионера „Софийска вода“, не без помощта на неразумните последни решения на Столична община. Веднага след подписване на концесионния договор на 23 декември 1999 г. Столичният общински съвет гласува поскъпване на водата, която от януари 2000 г. вече струва 0,435 лв. за куб. метър. В тази цена е включена и нововъведената такса за водоползване, която е 2 ст. на куб. метър. Новорегистрираната фирма „Софийска вода“ започва изпълнението на концесионния договор на 5 октомври 2000 г. За първата година от дейността си водното дружество отчита 264 млн. куб. м подадена вода, 62,8% загуби и само 98,3 млн. куб. м фактурирана вода. През втората година на концесията „Софийска вода“ отчита 269 млн. куб. м подадена вода, нарастване на загубите до 68% и едва 85,9 млн. куб. м фактурирана вода. То ва са най-големите загуби и най-малките фактурирани количества, според изчисленията на инж. Петков. Ако концесионерът беше изпълнил обещанието си за 6% средногодишно намаляване на загубите, той трябваше да фактурира за двете години още 60 млн. куб. м, уверява експертът. Дори и при най-ниската използвана цена на водата за населението, фактурирането на тези 60 млн. куб. м щеше да увеличи приходите на концесионера с повече от 25 млн. лв., т. е. много повече от очакваните допълнителни приходи от необоснованото увеличение от началото на 2003 г., припомня инж. Петков. Само че кметът дава, СОС не знае ОДОБРЕНИТЕ от тогавашния кмет на София Стефан Софиянски цени на водата в столицата от януари 2003 г. вече надвишават предлаганото в офертите на отхвърлените кандидат-концесионери, конкуренти на „Софийска вода“. Но вместо да се потърси отговорност за неизпълненото обещание за намаляване на загубите, за трети път се допуска увеличение на цената. Това еднолично решение на кмета Софиянски опровергава твърдението на тогавашния секретар на Столична община, че тарифната политика остава под контрола на общинския съвет, както и заявеното при подписване на концесионния договор, че през първите три години цената на водата за столичани няма да се променя. От увеличението на цената и инфлацията само за петте години от началото на концесията личи, че при натрупана инфлация от 80% цената на водата е нараснала 4,3 пъти. Къде е обещаното качество? В ПРИЕТАТА ОФЕРТА, концесионерът обещава също обслужване на „ изключително равнище“. За качеството на услугите достатъчно говорят споделените оценки на гражданите в пунктовете за плащане на водата. Излишно е да се припомня хаосът при въвеждане на системата „Инфинити“ и хилядите надписани сметки. „Софийска вода“ мотивира поскъпването с нарасналите разходи. Да, разходите на концесионера вероятно рязко са се увеличили след прехвърлянето на основните дейности на външни фирми. Вероятно скъпо струва и издръжката на работещите във фирмата чужденци, чийто заплати са фирмена тайна. Концесионерът е наел и скъпи офиси в центъра на града, при наличието на голяма административна сграда в Горубляне, купени са и десетки нови коли. За тези харчове столичното население няма никаква вина, за да ги компенсира с увеличената цена на водата. Беше крайно време Столичният общински съвет да извърши цялостна оценка на дейността на „Софийска вода“ и да прецени дали концесионерът е в състояние да изпълни поетите с офертата задължения. Това не се случи преди пет-шест години, когато имаше очевадни индикации, че фирмата не ги изпълнява. Не се случи и в началото на тази година по повод на доклада за свършеното от „Софийска вода“, изготвен от наетите независими експерти, който беше раздаден малко преди заседанието на Столичния общински съвет, според изявлението на съветника от БСП Петър Курумбашев пред Комисията за борба с корупцията в парламента [2]. Затова пък беше сключен Договор за спогодба на Столична община със „Софийска вода“. Кога изпълнителната власт ще изпълни и решението на Комисията за борба с корупцията? НА 19 ФЕВРУАРИ тази година Комисията за борба с корупцията към Народното събрание, по силата на парламентарния контрол по отношение реализацията и резултатите от концесионния договор за ВиК системата в София, реши единодушно председателят на Комисията за превенция и противодействие на корупцията при Министерския съвет да възложи на дирекция „Главен инспекторат“ да извърши проверки по решенията на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР). Целта е да се установи дали тези решения са в съответствие с действащата нормативна уредба и дали няма тенденциозност по отношение на конкретните искания на концесионера за по-висока цена на водата в София в резултат на направените от него инвестиции. Съгласно решението на Комисията по корупция правителствената дирекция трябва да провери и „финансовия меморандум“ между Европейската комисия и Република България за „Интегриран воден проект – София“, приложение 1 към него и възможен конфликт на интереси и пропуски в полза на водния оператор „Софийска вода“ АД. Парламентарната комисия по корупция настоя и за пълна проверка на концесионера. Отдавна вече трябва да е изготвено и писмо до председателя на Народното събрание за приемане на решение на парламента Сметната палата да извърши проверки на ДКЕВР за нейните решения и контрол на „Софийска вода“ АД, на Столична община по контрола и налагане на санкции за неизпълнение на действащия договор и сключване на договори по всички заеми на концесионера с гарант Столична община. Законодателната комисия отдавна настоява Агенцията за държавна финансова инспекция да извърши проверка на Столична община по изпълнението на концесионния договор със „Софийска вода“ АД и приетите решения на общината. Съгласно решението на Комисията за борба с корупцията областният управител на София трябва да прецени законовата целесъобразност на решението за Спогодбата на Столична община с концесионера от 15 януари т.г. и решението на ДКЕВР от 22 декември миналата година за увеличената до 1,40 лв. за куб. м цена на водата на софиянци. Но, уви, и тук чиновникът е в безвремието. Провалът на частното "ВОДАТА би трябвало да остане обществено благо, стопанисвано от обществения сектор", каза през 2001 г. Ханс Енгълбърдс, генерален секретар на PSI – организация, представляваща работещите във водната сфера чрез своите 587 организации членки в 146 страни по света. PSI публикува брошура за опровержение на онези теоретични и комерсиални публикации, които защитават главната роля на частния сектор. Изводът беше за провал на частното при приватизацията на водата. Тя може да се представи под най-разнообразни форми – публични частни партньорства, концесиониране или дори директна продажба на ВиК системата на частник. Най-разпространен е френският модел на концесия чрез договор, по силата на който частникът събира всички приходи за услугата, поема разходите за доставката и запазва излишъка между общите приходи и общите разходи като печалба. По-ограничена форма на приватизация са т.нар. мениджърски контракти, при които обществото на частна компания да управлява обществените активи, но не получава разликата между приходите и разходите. Тази разлика отива в касата на частника. Опитът от трите форми на приватизация показва, че при всички възникват сериозни проблеми, прави извод още през 2003 г. Дейвид Хол от Факултета по математика и компютърни науки в Университета на Гринуич. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Doctora |
| Икономическите платформи 2009: тотална криза в жанра юли 2009, от Ганчо Ганчев Писането на икономическа програма е изключително сложна дейност, която би трябвало да включва задълбочен анализ на икономическото развитие на съответната страна, както и отчитане на глобалните тенденции и специфичните интереси на социално-класовите групи, към които е ориентирана програмата. За Парламентарни избори 2009 е характерно това, че почти няма икономическа платформа, която да отговаря на формулираните изисквания. СЪСТАВЯНЕТО НА икономически програми за съжаление отдавна се е превърнало в рутинна дейност на партийните номенклатури. То много често придобива формата на механично събиране на лозунги и дефиниции от съответния идеологически спектър, най-често т. нар. неолиберализъм, към които се добавят няколко измислени числа, а крайният резултат се назовава „програма“ на съответната политическа сила.  Тази рецепта за писане на програми работи сравнително добре, когато основните лозунги и тенденции в рамките на глобалната икономика са относително ясни и механичното повтаряне на икономико-политически клишета не носи особен риск. При смяна на глобалната парадигма обаче, програмите могат да бъдат „в час“ само ако съответните автори са успели да отчетат новите тенденции и да схванат същността на протичащите събития. Тази задача, с много малки изключения, определено не се е оказала по силите на партийните „стратези“. Това, което се случи през последната година, е именно срутване на цялото здание на неолиберализма. Банковите системи на САЩ, Великобритания и останалите развити страни с пазарна икономика са полунационализирани, вътрешното търсене се регулира в кейнсиански стил, МВФ се отказа от Вашингтонския консенсус и се опитва да стабилизира търсенето в глобалната икономика, надзорът върху финансовите пазари се засилва. Международната търговия и международното движение на капитали от фактор на глобалния растеж се превърнаха в източник на кризисни явления. Предстои технологична революция, свързана с енергетиката и опазването на околната среда. Самото излизане от кризата е обект на глобална и регионална координация. Заинтересованият читател на предизборни икономически програми в България обаче напразно ще търси някакво отражение на глобалните процеси на местно равнище. Вместо това е налице почти тоталното господство на неолибералната доктрина (очевидно никой не е обяснил още на програмотворците, че последната е отменена до второ нареждане), при това в особен, „българоцентричен“ вариант. Същността на българския неолиберализъм СЪЩНОСТТА на българския неолиберализъм, който е нещо като доктрина на правителството на тристранната коалиция, е в това, че последният разглежда нашата икономика като някакъв финансов тигър, неуязвим за кризата. Според правителството, а в специфична форма и в голяма част от останалите неолиберални програми, българската икономика по-бавно и по-леко понася външните шокове поради измислената смекчаваща роля на несъществуващите „буфери“, които мъдрото правителство предварително е заложило. Смешното е, че дори яростните критици от опозиционните партии разчитат по същество на същите принципи, които прилагат критикуваните от тях управляващи. Истината обаче е съвършено друга, а именно - най-бедната и най-корумпирана страна в ЕС, т.е. България, е и най-тежко засегната от кризата и с най-малки шансове за бързо възстановяване. Картината е подобна и във всички останали източноевропейски страни, прилагащи парични режими с фиксиран валутен курс. В центъра на неолибералния програмен абсурд е икономическата визия на НДСВ. От чисто дизайнерска гледна точка, програмата, наречена „Професионализъм и модерни реформи в икономиката“, действително е оформена професионално. В този смисъл, това наистина е най-професионалната програма. Програмата на НДСВ е и нещо като първообраз на всички останали икономически програми, особено на тези от тристранната коалиция, които не са нищо друго освен вариации на основния текст, съставен от „царистите“. Програмата е истински апотеоз на една безвъзвратно отминала епоха – приватизация, концесиониране, ниски данъци (включително намаляване на ДДС), фискални излишъци, малко държава и т.н. Програмата на НДСВ с особена сила акцентира върху фискалните излишъци, които са споменати на няколко места в текста, като своего рода гаранция за успешното излизане от кризата. Ще припомним във връзка с това, че всички страни, прилагащи успешни антикризисни програми, имат дефицити от порядъка на 7-8% от БВП, с оглед стимулиране на търсенето и преструктуриране на икономиките си. Фискалните излишъци, заедно с лозунга парите да останат при хората (т.е. да намалим данъците, за да стимулираме деловата активност), са двете основни неолиберални тези. Авторите на концепцията обаче не са обърнали внимание, че двете идеи са несъвместими в условията на криза. Спадът на деловата активност така или иначе намалява приходите на държавата. Намаляването на данъците допълнително свива приходите. За да се постигне излишък, е необходимо наистина драстично орязване на разходите. Това обаче означава срив на бюджетните системи и още по-голямо свиване на вътрешното търсене и приходите на държавата. Създава се порочен кръг, от който икономиката трудно може да излезе. НДСВ се опитва да ни убеди обаче, че мерки от типа на 5% намаляване на осигурителната тежест и други козметични промени са достатъчен стимул за бизнеса. Тук в допълнение има още един проблем. Дори у икономическите агенти да останат повече пари, в условията на криза последните се стараят да задържат тези средства като финансови резерви срещу неясната конюнктура, а не да ги инвестират. Т.е. повече финансов ресурс при фирмите не означава непременно по-висока делова активност. Кризата е момент, когато задължително трябва да се прояви активната, катализираща роля на държавата. Фискалният дефицит не е приумица или неспособност на съответните страни да наложат финансова „дисциплина“. Той е необходимост, с оглед разширяване на вътрешното търсене в условията на рецесия. Обратното на дефицита, фискалният излишък е инструмент за допълнително забавяне на търсенето, подходящ при „прегряване“ на икономиката. Валутният борд, който е нещо като „свещена крава“ на българския неолиберализъм, не променя тези базови положения, а просто изисква специфичен начин за финансиране на дефицитите. А именно координиране на икономическата политика с другите държави от ЕС и привличане на заеми от международните финансови институции. Само МВФ разполага с 1,1 трилиона долара, специално заделени за целта. Акцентът върху излишъците е сигурна гаранция за тежки проблеми в реалния сектор, ниски доходи и бавно и мъчително излизане от кризата. Към това НДСВ неочаквано прибавя и сключването на споразумение с МВФ. Ако българската икономика можеше да се справи с кризата въпреки рестриктивната фискална политика, т.е. ако нашите предприятия бяха толкова конкурентни, че да бъдат в състояние да се преборят с глобалния спад независимо от допълнителните ограничения, които НДСВ иска да им наложи чрез политиката на излишъци, то България наистина няма никаква нужда от МВФ. Обратното, ако нашата икономика е слаба и се нуждаем от насърчаване на търсенето, то заем от МВФ е абсолютно необходим. Идеята за необходимостта от външно финансиране показва, че неолибералните стратези сами не са убедени в своите препоръки и предпочитат да се презастраховат чрез включване на помощ отвън. В програмата на НДСВ, както и в предизборните програми на всички останали партии без никакво изключение, влизат текстове за намаляване на бюрокрацията, борба с корупцията, съкращаване на ненужните разходи и повишаване ефективността на усвояване на еврофондовете. Тези действия, които несъмнено са правилни, изискват обаче изключително висок административен капацитет и компетентност, които нито сегашното правителство, от което НДСВ е част, нито което и да е от предишните правителства, е демонстрирало и в най-малка степен. Предизборната програма на БСП, водещата партия в тристранната коалиция, е изцяло в рамките на логическите схеми на интелектуалния модел на НДСВ. Независимо от това, че програмата на БСП започва с лозунга, че най-важни са хората, с подразбиране за социално слабите и хората на труда, конкретните усилия са насочени към задачата да подкрепим бизнеса, за да осигурим възможности за предприемчивите и активните да преодолеят кризата. Идеята да се помогне на бедните чрез обогатяване на богатите отдавна е завладяла умовете и сърцата на стратезите на БСП и е в основата на такива мерки, като плосък данък без необлагаем минимум. Това, което предлага БСП за насърчаване на бизнеса, по същество по нищо не се различава от предложенията на НДСВ. БСП естествено е и за запазване на валутния борд, и за политика на финансова стабилност. Разликата е в акцента върху енергетиката, както и върху щедрите обещания за високи пенсии и доходи, които по никакъв начин не следват от предлаганата икономическа програма. Третата партия от тристранната коалиция – ДПС, също не внася нищо ново като идеи. Значително намаляване на данъчно-осигурителната тежест, валутен борд, недопускане на фискални дефицити, това са основните насоки в икономическото мислене на ДПС. Ще добавим, че значително намаляване на данъците, при недопускане на дефицити и при вече съкратени вследствие на кризата бюджетни приходи, може да означава единствено още по-голямо орязване на разходите, които вече са толкова обезкръвени, че цели системи, като образование и здравеопазване са пред пълно блокиране. Следователно, изпълнението на постулатите на ДПС, върху които авторите вероятно не са се замисляли особено, означава цялостно блокиране на икономиката на страната. Към всичко това механично е прибавен текст за важността на селското стопанство и селскостопанската наука, вероятно поради желанието ДПС да оглавява и в бъдеще това ведомство. Опозиция под зомбиращото въздействие на управляващите ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, опозиционните партии също се намират под зомбиращото интелектуално въздействие на НДСВ. В частност, програмните виждания на ГЕРБ претърпяха сложна еволюция с неизвестен край. Първоначалната икономическа програма на ГЕРБ беше под влияние на християндемократическите виждания за изграждане на социално пазарно стопанство. Това обаче вероятно е било оценено като нежелателно, след което ГЕРБ се оказа в полето на пазарния фундаментализъм. Сегашната антикризисна програма изхожда от това, че всякакви конкретни антикризисни мерки трябва да бъдат предхождани от антикорупционни действия. По същество, ГЕРБ няма антикризисна програма или по-точно тя практически съвпада с тази на НДСВ, с допълнителен акцент върху незабавно преразглеждане на текущия държавен бюджет и лозунга "Да оставим парите при хората и бизнеса". ГЕРБ призовава при това за едновременно спиране финансирането на проекти от бюджета и ускоряване на инвестиционната дейност. Вероятно ръководството на ГЕРБ разчита, ако спечели изборите, да подготви икономическа програма под ръководството на експерти от МВФ, Световната банка и ЕС. Това може да се окаже мъдро решение, но може да изиграе и лоша шега на „герберите“. Интересен казус представлява икономическата програма на Синята коалиция. Тя е от две части. Частта, писана вероятно от СДС, е изцяло в неолибералния дух на НДСВ. Същевременно, под въздействие вероятно на ДСБ, програмата на Синята коалиция, единствена в дясноцентристкото пространство, отхвърля догмата за генериране на фискални излишъци на всяка цена и фактически приема правилната теза за широко балансиран бюджет, което е единствената възможност за провеждане на реална антикризисна икономическа политика. В областта на данъчното облагане, за разлика от лявата БСП, Синята коалиция, наред с другите данъчни облекчения, насочени към бизнеса, предлага възстановяване на необлагаемия минимум при подоходното облагане. Единствената парламентарно представена партия, намираща се извън влиянието на неолибералните догми, е „Атака“. Икономическите виждания на „Атака“ са определено антиглобалистки – данъци върху трансферите към офшорните зони, премахване на привилегированото облагане на корпорациите, заклеймяване на МВФ и останалите международни финансови институции. „Атака“ е против плоското данъчно облагане. Интересен момент е и предложението за протекционистична икономическа политика. По странен начин обаче идеите за контрол върху офшорните зони и прогресивно данъчно облагане съвпадат с тенденциите в международната общност. В глобален план протекционизмът, независимо от официалната реторика, също набира сила, т.е. в икономическата програма на „Атака“ си пробиват път тенденции, които не са чисто национални. Като изключим партия „Атака“, всички основни парламентарни и непарламентарни политически сили предлагат неолиберални икономически виждания. Това означава в концептуален план освобождаване на лявото пространство, тъй като със своята програма от 2009 г. БСП вече не е в него. Интелектуалното отстъпление на БСП ще има сериозни политически последици. Първата последица е, че единствената лявоцентристка алтернатива пред избирателите в момента е Политическо движение социалдемократи. Програмата на тази партия, предлагаща антикризисна политика, базирана върху необходимостта от положителен фискален импулс, както и върху въвеждане на социалноориентирано данъчно облагане, е по същество единственото смислено противодействие от ляво срещу неолибералните догми.  Като цяло икономическите програми за справяне с глобалната икономическа криза са поразително еднообразни и нереализуеми. Намаляването на данъците и фискалните излишъци не само не може да измъкне българската икономика от тежкия спад, но допълнително ще влоши перспективите за излизане от кризата. Българската икономика има нужда не просто от финансова стабилност, а от силен фискален импулс. Освен това, кризата изисква ускорена технологична модернизация, особено на инфраструктурата на страната, както и подпомагане на селското стопанство и образованието. Финансовият ресурс за подобна политика може да дойде единствено от ЕС, МВФ и другите международни финансови институции. Българският политически елит като цяло обаче не е готов за решаване на подобна задача, а разчита на връщане към модела на растеж на глобалната икономика от периода 2001–2008 година. Това обаче е невъзможно. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Doctora |
| Разум и безумие Серж Алими Вече никой не вярва, че разумът ще надделее над безумната политика на строги икономии и че моралът ще предотврати скандалите, в които са замесени пари и власт. Надеждата за промяна на посоката вече се основава на прякото изобличаване на замесените интереси. „Искам да знам откъде тръгвам да вървя, за да мога много надежда да съхраня.“ (Пол Елюар, Непрекъсната поезия) Някои разкрития ни препращат към това, което вече знаем. Нима чак сега научаваме, че политиците са способни да обичат парите и да дружат с онези, които ги притежават, че понякога пръхтят като каста, стояща над законите, че данъчното облагане щади най-имотните, че свободното движение на капитали им позволява да пазят имането си в някой данъчен рай? Разкриването на индивидуалните нарушения би трябвало да ни насърчи да поставим под съмнение системата, която ги поражда. Но през последните десетилетия светът се преобразува толкова бързо, че сякаш изгубихме способността си да го анализираме — падането на Берлинската стена, възходът на БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), новите технологии, финансовите кризи, арабските бунтове, европейският залез. Всеки път експертите обявяват един през друг края на историята или зараждането на нов световен ред. Като оставим настрана тези преждевременни погребения и несигурни появи, общо взето се открояват три основни тенденции, на които на първо време трябва да направим равносметка: социалните неравенства нарастват, политическата демокрация се разлага, а националният суверенитет се свива. Като цирей на голямо болно туловище, всеки нов скандал позволява да видим как елементите на този триптих изникват отново и отново независимо един от друг и се припокриват. Общият фон може да се обобщи така: тъй като зависят основно от решенията на едно облагодетелствано малцинство (което инвестира, спекулира, наема на работа, уволнява, заема), правителствата се примиряват с олигархичната тенденция на политическите системи. Ако се разбунтуват пред невъзможността да изпълнят мандата си, даден им от народа, организираните пари оказват международен натиск, за да ги свалят от власт. „Хората се раждат свободни и с равни права. Обществените различия могат да служат само на общата полза.“ Всеки знае, че първият член от Декларацията за правата на човека и гражданина никога не е бил стриктно спазван. Различията неизменно са били мотивирани от фактори, различни от общата полза: мястото, където човек има късмета (или нещастието) да се роди, статуса на родителите, достъпа до образование и здравеопазване и т.н. Тежестта на тези различия понякога се омаловажава от идеята, че социалната мобилност противодейства на неравенството по рождение. Според Алексис дьо Токвил подобна надежда, която е по-разпространена в САЩ, отколкото на Стария континент, помага на американците по-лесно да се приспособят към сериозните различия в доходите, в сравнение с гражданите на други държави. Дребен счетоводител от Кливланд или млад калифорниец без диплома могат да мечтаят, че талантът и настървението им ще ги издигнат до положението на Джон Рокфелер или Стив Джобс. „Неравенството самò по себе си никога не е било голям проблем в американската политическа култура, която изтъква на преден план равенството по-скоро на възможностите, отколкото на резултатите, припомня и днес интелектуалецът консерватор Франсис Фукуяма. Но системата остава легитимна само ако хората продължават да вярват, че работейки здраво и давайки най-доброто от себе си, и те, и децата им ще имат добри шансове да се издигнат. А също така ако имат сериозни основания да вярват, че богатите са станали такива, като са спазвали правилата на играта.“ Тази успокояваща и упойваща вековна вяра вече се изпарява по целия свят. Шест месеца преди да бъде избран за президент Франсоа Оланд беше попитан за начините за „морално възстановяване“, за които говори в пожеланията си. Тогава той напомни за „френската мечта. Тя отговаря на републиканската история, която ни позволи да вървим напред въпреки войните, кризите, разделенията. Допреди няколко години бяхме убедени, че децата ни ще живеят по-добре от нас. Но кандидатът социалист добави: Това убеждение се разсея.“ Клубът на милиардерите MИТЪТ за социалната мобилност бе заместен от страха от декласиране. Вече няма никакви изгледи един работник да стане ръководител на предприятие, журналист, банкер, университетски преподавател, политик. Престижните учебни заведения са още по-затворени за народните слоеве, отколкото по времето, когато Пиер Бурдийо публикува "Наследниците", през 1964 г. Същото се отнася и за най-добрите световни университети, чиито студентски такси рязко скочиха. Тъй като вече не била в състояние да плаща за висшето си образование, неотдавна млада жена се самоуби в Манила. Преди две години един американски студент разказа следното: „Дължа 75 000 долара. Скоро няма да мога да си плащам дълговете в срок. И понеже баща ми е поръчител, ще трябва да изплати задълженията ми. Той също ще фалира. Разорих семейството си, защото исках да се издигна над класата си.“Той е искал да изживее американската мечта – „от дрипите до богатството“. Заради него семейството му ще извърви обратния път. Когато „печелившият обира всичко“, неравенството в доходите понякога се дължи на социална патология. Фамилията Уолтън, собственик на гигантската мрежа от супермаркети „Уолмарт“, притежаваше преди тридесет години 61 992 пъти по-голямо богатство от средностатистическото американско състояние. Това навярно не е било достатъчно, защото днес тя притежава 1 157 827 пъти повече средства. Семейство Уолтън вече са натрупали само за себе си толкова, колкото 48 800 000 най-бедни семейства. Родината на Силвио Берлускони леко изостава от американските постижения, но през изминалата година Банката на Италия обяви, че „притежателите на десетте най-големи национални богатства [разполагали] с толкова пари, колкото трите милиона най-бедни италианци.“ Вече Китай, Индия, Русия и страните от Персийския залив си проправят път в клуба на милиардерите. По отношение на съсредоточаването на доходите в едни ръце и експлоатацията на работниците те няма какво да научат от западните държави, на които на драго сърце дават уроци по див либерализъм. Индийските милиардери, които през 2003 г. притежаваха 1,8% от националното богатство, пет години по-късно вече си бяха присвоили 22% от него.Междувременно те станаха малко по-многобройни, но 22% от богатството на страната за 61 човека не е ли твърде много в държава с население над един милиард души? Мукеш Амбани, най-богатият човек в страната, навярно си задава този въпрос от салона на своя луксозен двадесет и седеметажен дом, който се извисява над Бомбай – мегаполис, където повече от половината жители обитават мизерни жилища. Стигна се дотам, че дори Международният валутен фонд се безпокои… След като дълго време тръбеше, че „по-широкото разпределение на доходите“ е фактор за съревнование, ефективност, динамизъм, той установи, че през първата година с икономически подем 93% от печалбите от растежа в САЩ, са отишли при единия процент най-богати американци. Дори на МВФ това му се струва прекалено. Тъй като, ако оставим настрана моралните съображения, как да се осигури развитието на една страна, чийто растеж облагодетелства все по-тесен кръг от хора, които вече не купуват много, понеже разполагат с всичко? И които следователно трупат пари или спекулират, като така допълнително захранват вече паразитната финансова икономика. Преди две години, след едно проучване, МВФ свали оръжията и призна, че благоприятстването на растежа и намаляването на неравенствата са „двете страни на един и същ медал“. Икономистите отбелязват впрочем, че промишлените сектори, зависими от потреблението на средните класи, във все по-голяма степен са лишени от пазари в този свят, в който глобалното търсене (когато не е задушено от политиката на строги икономии) отдава първостепенно значение на луксозните и нискокачествените продукти. Според глашатаите на глобализацията задълбочаването на социалните неравенства произтичало преди всичко от бързия подем на технологиите, който ощетявал хората с най-ниско образование, най-уседналите, най-негъвкавите и най-неумелите. Така решението на проблема идвало от само себе си: образование и обучение (за изоставащите). Тази легитимираща легенда, в която политиката и корупцията липсват, бе обобщена през февруари т.г. от седмичника на международните „елити“ Икономист по следния начин: „Доходите на единия процент най-богати хора скочиха изведнъж поради предимството, което глобализираната икономика, в чиято основа стоят високите технологии, дава на интелигентните хора. Аристокрацията, която някога харчеше парите си „за вино, жени и музика“, беше заменена от елит, получил образованието си в търговските училищата, чиито членове се женят помежду си, използват парите си разумно, пращат децата си да учат китайски и се абонират за Икономист.“ Така че трезвата преценка, усърдието и мъдростта на внимателните родители, които образоват децата си, като ги карат да четат единствения вестник, способен да ги направи по-добри, обяснявали рязкото нарастване на богатството. Е, можем да предложим и други хипотези. Например, следната: капиталът, обложен по-малко в сравнение с труда, заделя за укрепване на политическите си устои част от икономиите, осъществени благодарение на облагодетелствалите го решения — благоприятно данъчно облагане, спасяване на големите банки, взели за заложници дребните спестители, притиснати народи, за да се възстановят с предимство средствата на кредиторите, държавен дълг, който за богатите е обект на капиталовложения (и инструмент за оказване на натиск). Тези безбройни политически съглашателства гарантират на капитала, че ще запази всичките си привилегии. През 2009 г. шест от 400-те най-състоятелни американски данъкоплатци не са платили никакви данъци; двадесет и седем са платили по-малко от 10% и никой не е платил повече от 35%... Изводът е, че заможните използват богатството си, за да увеличават влиянието си, а впоследствие използват влиянието си, за да увеличават състоянието си. „С времето, обобщава Фукуяма, елитите се научиха да защитават позициите си, като манипулират политическата система, като съхраняват парите си в чужбина, за да избегнат данъчното облагане, като предават тези предимства на децата си благодарение на привилегирования достъп до елитарните институции.“ Става ясно, че евентуалното решение на този проблем ще изисква нещо повече от козметични конституционни поправки. Глобализирана икономика, в която „печелившият обира всичко“, национални синдикати в плачевно състояние, слабо данъчно облагане за най-високите доходи – машината на неравенството преобразява целия свят. 63-те хиляди души (осемнадесет хиляди в Азия, седемнадесет хиляди в САЩ и четиринадесет хиляди в Европа) с над 100 милиона долара, притежават общо 39 900 милиарда долара. Да се накарат богатите да плащат, вече не е просто символичен жест. „Двете крила на една и съща граблива птица“ ИКОНОМИЧЕСКИТЕ политики, които облагодетелстват максимално едно малцинство, почти никога обаче не са прекрачвали демократичните форми – управлението на мнозинството. Това по принцип е парадокс. Луис Брандейс, един от най-известните съдии в историята на Върховния съд на САЩ, изтъква, че действително „трябва да избираме. Можем да имаме или демокрация, или богатствата да са съсредоточени в ръцете на шепа хора, но не можем да имаме и двете.“ Истинската демокрация обаче не се свежда до спазване на формите (всеобщо гласуване, тъмна стаичка, урна). Тя предполага нещо повече от примирено участие в избори, които няма да променят нищо. Предполага интензивност, образован народ, политическа култура, правото да се търси сметка, да се отзовават народните избраници, които изменят на мандата си. Неслучайно през 1975 г., в период на политически вълнения, колективен оптимизъм, международна солидарност и социални утопии, интелектуалецът консерватор Самюъл Хънтингтън се показа обезпокоен. В известния доклад, публикуван тогава от Тристранната комисия, той изрази становището, че „ефикасното функциониране на една демократична система изисква определено ниво на апатия и безучастност от страна на индивидите и групите от индивиди“. Мисията бе изпълнена… Изключително реакционната Тристранна комисия неотдавна отпразнува своята четиридесета годишнина, като разшири кръга на участниците си с няколко бивши европейски министри социалисти (Питър Менделсон, Елизабет Гигу, Дейвид Милибанд) и с китайски и индийски представители. Тя може да е доволна от извървения път. През 2011 г. двама от членовете ѝ – Марио Монти и Лукас Пападимос (и двамата бивши банкери), бяха подкрепени от „тройката“ неизборни инстанции – МВФ, Европейската комисия и Европейската централна банка (ЕЦБ), за да застанат начело съответно на италианското и на гръцкото правителство. Случва се обаче народи, чието „ниво на апатия“ не е достатъчно високо, да продължават да изразяват недоволството си. Така например, когато Монти се опита да превърне резултатите от консенсусното гласуване в лоното на „тройката“ във всеобщо гласуване, той претърпя сериозно поражение. Френският философ Люк Фери заяви мрачно: „Това, което ме натъжава, понеже съм демократ по душа, е постоянството, с което народът по време на криза избира неизменно, ако не най-лошите, то онези, които крият от него истината най-умело и в най-голяма степен.“ За да се предпазим от този род разочарование, най-простото е изобщо да не взимаме предвид присъдата на избирателите. Европейският съюз, който раздава уроци по демокрация на целия свят, превърна това отричане в свой специалитет. Няма нищо случайно. От тридесет години насам ултралибералите, които водят идеологическото хоро в САЩ и на Стария континент, действително се вдъхновяват от „теорията на обществените решения“ на икономиста Джеймс Бюканън. Тази интелектуална школа, поначало недоверчива към демокрацията, която за нея е тирания на мнозинството, застъпва позицията, че политическите ръководители са склонни да жертват общия интерес (свързан естествено с инициативите на шефовете на големите предприятия), за да удовлетворят „клиентелата“ си и да осигурят преизбирането си. Следователно суверенитетът на тези безотговорни лица трябва да бъде строго ограничен. Именно това е ролята на принудителните механизми, които вдъхновяват в момента европейското изграждане (независимост на централните банки, правилото за 3% бюджетен дефицит, пакт за стабилност), а в САЩ – автоматичното орязване на публичните кредити („бюджетно запориране“  .И все пак човек се пита от какви още действия на управляващите се страхуват либералите, при положение че икономическите и социалните реформи, които последните прилагат, неизменно съвпадат с изискванията на бизнес средите и на финансовите пазари. За сливането на насоките благоприятства прекомерното, екстравагантно наличие по върховете на държавата на представители на най-буржоазните социални категории и лекотата, с която те преминават от държавния в частния сектор. Като се има предвид, че в страна като Китай, където средногодишният доход едва надхвърля 2500 долара, в парламента има осемдесет и трима милиардери, става ясно, че на богатите китайци не им липсват добри адвокати по върховете на държавата. В това отношение американският модел си намери майстора, макар все още (поради липса на избори) Пекин да не раздава за награда така желаните посолства на най-щедрите дарители в предизборната кампания на победилия президент, както е във Вашингтон. Съглашателствата (и конфликтите на интереси) между управляващите и милиардерите вече прехвърлят границите. Докато беше в Елисейсия дворец, Никола Саркози направи на Катар отстъпки, сред които беше спогодба, освобождаваща емирството от данък върху принадената стойност от недвижими имоти. Сега именно с подкрепата на Доха, Саркози възнамерява да се впусне в спекулативните финанси. „Фактът, че е бивш президент, не означава, че трябва да се превърне в монах трапист“, изтъкна бившият му министър на вътрешните работи Клод Геан. Тъй като обетът за бедност не касае и бившите ръководители на изпълнителната власт Тони Блеър, Жан-Люк Деан и Джулиано Амато, британецът съветва „Джей Пи Морган“, белгиецът – „Дексия“, а италианецът – „Дойче банк“. Нима може да се защитава общественото благо, ако се внимава да не бъдат засегнати чуждестранни феодални режими или финансови институции, за които се мисли като за бъдещи бизнес партньори? Във все повече страни това положение засяга последователно двете основни партии, които в очите на народа се превръщат в онова, което писателят Ъптън Синклер нарича „двете крила на една и съща граблива птица“. Институтът „Демос“ реши да оцени последиците от близостта между управляващите и икономическата олигархия. Преди два месеца той публикува изследване, което разкрива подробно „как господството на богатите и на бизнес средите в политиката възпрепятства социалната мобилност в Америка“. Отговорът е, че в областта на икономическите и социалните политики, както и на трудовото право, най-облагодетелстваните постигат съгласие по приоритети, различаващи се значително от тези на мнозинството от съгражданите им. Освен това те разполагат с извънмерни средства, за да осъществят стремежите си. Така например, 78% от американците смятат, че минималната заплата трябва да бъде индексирана в зависимост от разходите на едно семейство, а също така да бъде достатъчна, за да не тъне в бедност този, който я получава. Същото мнение споделят обаче едва 40% от най-заможните данъкоплатци. Те са по-малко благосклонни от останалите граждани към синдикатите и към законите в тяхна полза. Мнозинството от своя страна би желало капиталът да бъде облаган на равнището на труда. То поставя като главен приоритет борбата срещу безработицата (33%), и после срещу дефицитите (15%). Какъв е резултатът от тези различия в становищата? Минималната работна заплата е загубила 30% от стойността си от 1968 г. насам. Нито един закон обаче (противно на обещанието на Барак Обама) не облекчи голготата, която трябва да се извърви, за да се създаде синдикат в дадено предприятие. Капиталът продължава да плаща два пъти по-ниски данъци в сравнение с труда (20% срещу 39,6%). И накрая, Конгресът и Белият дом се надпреварват, кой да ореже повече бюджета в една страна, където делът на работещото население в активна възраст е паднал до почти рекордно ниско ниво. Какво по-добро доказателство за това, че богатите оставят траен отпечатък върху държавата и политическата система? Те гласуват по-често, в по-голяма степен от останалите избиратели финансират предизборните кампании, а най-вече упражняват продължителен натиск върху народните избраници и управляващите. Скокът на неравенството в САЩ се обяснява до голяма степен с изключително ниския процент на облагане на капитала. Ниската данъчна ставка е благодарение на постоянното лобиране в Конгреса. В действителност 71% от тази данъчна тежест се поема от всички данъкоплатци, а е от полза за едва 1% от най-заможните американци. Отказът от активна политика по заетостта се дължи на същия класов избор, подкрепян също от една олигархична система. През януари 2013 г. безработицата сред американците с поне едно тригодишно висше образование беше едва 3,7%. За сметка за това тя достигна 12% при хората без диплома, които са много по-бедни. И мнението им не се зачита много във Вашингтон. За разлика от позициите на републиканците Шелдън и Мириам Аделсън, съпружеската двойка милиардери, която финансира миналогодишните избори с повече средства, отколкото всички жители на 12 американски щата… „В повечето случаи, заключава изследването на „Демос“, предпочитанията на голямото мнозинство от населението изглежда нямат никакво влияние върху избраната политика.“ Безсилие на националните правителства ДА ПОДАМ оставка ли искате? Ако е така, кажете ми!“ По този начин кипърският президент Никос Анастасиадис прекъсна Кристин Лагард, генерална директорка на МВФ, когато тя настоя да се затвори незабавно една от най-големите банки на острова, която осигурява много работни места и доходи. Френският министър Беноа Амон изглежда също признава, че суверенитетът (или влиянието) на правителството бил строго ограничен, тъй като „под натиска на германската десница се налага политика на строги икономии, която навсякъде в Европа се изразява в нарастване на безработицата“ . При прилагането на мерките, които укрепват властта на капитала и рентата (според размера на богатството), правителствата винаги се оправдават с натиска на неживеещи в страната „избиратели“ с неустоима мощ, тоест с „тройката“, с рейтинговите агенции и с финансовите пазари. След като приключи националният изборен график, Брюксел, ЕЦБ и МВФ изпращат на новите управляващи „пътната им карта“, с цел последните да се отрекат от едно или друго предизборно обещание. Дори Уолстрийт джърнъл се развълнува от този факт през февруари т.г.: „Откакто започна кризата преди три години, французите, испанците, ирландците, холандците, португалците, гърците, словенците, словаците и кипърците гласуваха по един или друг начин срещу икономическия модел на еврозоната. Икономическите политики обаче не се промениха след тези изборни превратности. Левицата замени десницата, десницата изгони левицата, дясноцентристите дори победиха категорично комунистите (в Кипър), но държавите продължават да ограничават разходите си и да вдигат данъците. (… Проблемът, с който се сблъскват новите правителства е, че трябва да действат в рамките на институциите от еврозоната и да следват макроикономическите директиви, определени от Европейската комисия. (… С други думи, след шумотевицата и страстите около изборите, полето им за икономическо действие е ограничено.“ „Имаме усещането, въздъхва Амон, че лявата или дясната политика дозира различно едни и същи съставки“. Висш служител от Европейската комисия след среща между колегите му с ръководството на Държавната хазна на Франция коментира: „Беше невъобразимо. Държаха се като учители, които обясняват на слаб ученик какво трябва да прави. Възхитих се от директора на Държавната хазна, който запази спокойствие“ . Случката напомня за съдбата на Етиопия или Индонезия по времето, когато ръководителите на тези държави бяха превърнати в изпълнители на наказанията, наложени на страните им от МВФ. Ситуация, в каквато днес е изпаднала Европа. През януари 2012 г. Комисията в Брюксел застави гръцкото правителство да ореже близо 2 милиарда евро от публичните разходи на страната. В срок от пет дни и с глоба при неизпълнение. За сметка на това, никаква санкция не заплашва президента на Азербайджан, бившия министър на финансите на Монголия, министър-председателя на Грузия, съпругата на руския вицепремиер или сина на бившия колумбийски президент. Въпреки това, всички те изнесоха част от богатството си – придобито неправомерно или просто откраднато – в страни, представляващи данъчен рай. Като например британските Вирджински острови, където има двадесет пъти повече регистрирани дружества, отколкото жители. Или Каймановите острови, на които има толкова хедж фондове, колкото в САЩ. Да не забравяме Швейцария, Австрия и Люксембург в сърцето на Европа. Благодарение на тях Старият континент създава взривоопасен коктейл от политика на жестоки бюджетни икономии и консултантски кабинети, специализирани в избягване на данъчното облагане. Не всички се оплакват от тази пропускливост на границите. Собственик на мултинационална компания за луксозни стоки и втори по богатство в света, Бернар Арно един ден дори изрази задоволството си от факта, че демократичните правителства са загубили влияние: „Предприятията, най-вече международните, разполагат с все по-големи средства и в Европа имат капацитет да накарат държавите да си съперничат (… Реалното влияние на политиците над икономическия живот в дадена страна е все по-ограничено. За щастие.“ За сметка на това натискът върху държавите нараства. И се упражнява едновременно чрез страните кредитори, ЕЦБ, МВФ, надзора на рейтинговите агенции и финансовите пазари. Жан-Пиер Жуйе, настоящ председател на Държавната инвестиционна банка, призна преди две години, че в Италия тези институции „са оказали натиск върху демократичния процес. Това е третото правителство, което пада по тяхна инициатива заради прекомерния дълг.. Ръстът на лихвите по италианския дълг беше бюлетината на пазарите. … В даден момент хората ще се надигнат срещу тази фактическа диктатура“. „Фактическата диктатура“ обаче може да разчита на големите медии, които ще измислят теми за отклоняване на вниманието. Така ще забавят и после ще възпират колективните бунтове с теми, които превръщат в личностни, тоест деполитизират най-фрапиращите скандали. Ще бъдат необходими продължителни усилия за политическото образоване на народа, за да се разкрие какво се крои, какви механизми позволиха богатствата и властта да бъдат присвоени от едно малцинство, което контролира едновременно пазарите и държавите. Това ще припомни, че правителствата престават да са легитимни, ако позволят социалните неравенства да се задълбочат, ако спомагат за отслабването на политическата демокрация, ако приемат националният суверенитет да бъде поставен под опека. Всеки ден има протести – по улиците, в предприятията, чрез избирателните урни, които показват отново и отново, че народите отхвърлят нелегитимните правителства. Въпреки мащаба на кризата, протестиращите търсят алтернативни решения, наполовина убедени, че такива не съществуват или че за тях ще трябва да се заплати висока цена. Това поражда едно отчаяно ожесточение. Ето защо трябва спешно да се намери изход от ситуацията. |
| Док, мислех си да им пратя в МС тази статия... Макар че някоя секретарка сигурно ще го "цензурира"... Ма ще взема да го направя... |