Литературна тема
Отиди на страница:
| От неголемите ми наблюдения върху написаното от потребителите оставам с приятното впечатление, че има достатъчно хора, харесващи художественото слово и особено поезията. Поради това и понеже не намерих подобна, пускам настоящата Литературна тема. Като начало няколко творби на Петко Рачов Славейков, подходящи за днешния Ден на народните будители: БЪДНИЙ ДЕН Стани! Дойдох да ти попея, да те разбудя веч от сън. Стани! Виж слънцето изгрея, излез, погледай нанавън! Горите ето се развили, запели птички в шумата, на паша там жребецът цвили - разбираш ли му думата? Стани! Все сън и докога ли? Да спиш ли само си роден? Не стига л' толкоз дет сме спали? Станете! Дойде "бъдний ден"! 1854 *** ХАДЕ, БРАТЯ, ХАД' ДРУЖИНА Хаде, братя, хад' дружина, що чакаме, що седим, съмна вече, нощ се мина, има л' още ний да спим! Дълги нощи пролежахме, потопени в тежък сън, много назад ний остахме и сега да н' останем вън. Да си сейме ний нивята, жито да се наплоди, да си режеме лозята, грозде да се народи. Почивахме вече доста, нива ни се залиши и лозица е безгрозда, маната я изсуши. Хад', дружина бързоконци, тракиенци, македонци! 1850-1853 *** МИНУВА НАШТА МЛАДИНА... Минува нашта младина, старейме без да знайме; на тез способни времена защо пак да се майме? Недейте, мили чада, не, да губим златно време. Как хвъркат нашите дене! Защо тъй да се дреме? 1849-1853 *** МУДНО ХОДИ НАШТО ВРЕМЕ Мудно ходи нашто време, мина вече наший ред... Зрей отсега младо племе със надежди занапред. Нас неволи надделяха - вази те да не смутят... Уморените заспаха, живите - те нека бдят. Срам томува, който тъжи, че в света й минутен гост - слава, във ръка с оръжье, който бди на своя пост. Туй, що старите зачнаха, млади ще го вкарат в път... Уморените заспаха, живите - те нека бдят. Почвата е веч готова, сейте, пролет дори грей, семето на право слово с време да класи и зрей. Ето нови дни настаха, те на смяна ви зоват... Уморените заспаха, живите - те нека бдят. 1866 *** СРАМОТА И ГРЕХОТА Срамота е, грехота е, грозно и злокудно да търпиме, да мълчиме, да спим непробудно. Срам и укор живи хора да спят сън мъртвешки, да живеят живот тежък, живот нечовешки. 1888 |
| Невероятно много са любимите ми поети, но ще започна с Димчо Дебелянов. Черна песен Аз умирам и светло се раждам - разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Призова ли дни светло-смирени, гръмват бури над тъмно море, а подиря ли буря - край мене всеки вопъл и ропот замре. За зора огнеструйна копнея, а слепи ме с очите си тя, в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя. На безстрастното време в неспира гасне мълком живот неживян, и плачът ми за пристан умира низ велика пустиня развян. Молитва Сложи ръка на мойте устни, когато, морна да блуждае, крила душата ми отпусне и безутешна възроптае; сложи ръка и запази ме! Да не надвие скръб безмерна, и в гняв, и в горест твойто име с похулни думи да зачерна! Пролет Разнасят се облаци черни, топи се последният лед и светлата пролетна радост прониква, пробужда навред. Грей над нас, вълшебна пролет с прояснени небеса! Мир от теб сърцата молят, както розите - роса. Тя иде, с венец ароматен окичила свойто чело, и в наште поля и долини лъхти с благодатно крило. Дай след сълзите забрава, нови дни за мирна слава, нови дни за мирна слава, възвести на родний край! На бурни виелици зимни последният отглас замря и в края на робската мъка свобода и радост изгря. |
| Ето и мойто любимо - Де, момче, ума ти хвърка? Все навън са ти очите! Дявол някой тук се бърка: пак разтеглихме ушите. Палешник ли туй ще става, или за носа ти брънка? Кош кюмюр се достопява, а ти гледай още вънка!“… Като лека перушина, седем оки преброени, чук извива юначина, бий метала разкалени. — Трак-чук, жан-жин, трака-чука! — наковалнята възглася. И духалото се пука: дъха, пъха и приглася. Гледай искри, рой звездици от желязо нажежено, гледай огнени езици от огнище разжарено. Хей, момче!“… — Жжин! чука-трака… Нека стария нарежда! Що ли момък тръпен чака, често-често вън поглежда? — Там-сам! Зън-вън… бива-бива… Кали-Кали-Калиопа! — Наковалнята звънлива, присмехулка върла, хлопа. — Зън-вън, трак-мрак! — Боже мили, още няма я зората… Удря момък, удря, сили — на гърди навел главата. За гидия от небето слънце сутрин не изгрява, среща, хе — отзад пердето нему то се навестява. II Бог знай вече де далече в диви пущинаци, зъл магесник прокобесник имал бил конаци. Светлолица хубавица с него там живее и запряна тя, горкана, тъжи и линее. Зъл магесник прокобесник пази и завижда — сяда-става, не остава: слънце я не вижда! Но в твърд синя над пустиня грейне ли луната, бяс умира — не се спира, яхнал на метлата… Че ще ходи и ще броди по гори мъгливи, да сборува и пирува с бухалите диви. А клетица-хубавица до прозорец седне, на звездите в синевите волно да погледне. Птичка мила пъстрокрила скоро прилетява, хубавица с песенчицаА отсреща я посреща с поглед буйнопламен млад момчина юначина хубавеляк хвален… III Калиопа хубавица, боляркиня милолица, лудо-младо, не люби; младостта си, радостта си не губи! Не за чужди зрей в градина росна алена малина, лудо-младо разбери — и човешки ум лудешки събери! Стар стопанин лехите гази и малина зорко пази, лудо-младо, харно знай: жар безумен с хлад разумен обюздай! Огънят е пакост жива, с огъня игра не бива, луда-млада, проумей: с него — знай си! — не играй си, ох, недей! Че за дявол кът едничък — пусти огън, бог самичък, луда-млада, отреди: дявол черен, злонамерен в огън бди. Момково сърце немирно пещ е съща, де безспирно, луда-млада, страст пламти, умна бивай, в пещ не вливай масло ти! IV Млади, млади, ум не може вам сърцата да смири! А защо с крила ти, боже, пеперудите дари? Пеперудата с крилата обикаля редом свят и целува по листата всеки нов и хубав цвят. Младо с дим и плам в сърцето щуро ходи по света, че за пакост под небето бог създаде любовта… Млади, млади, ум не може вам сърцата да смири! А защо с крила ти, боже, пеперудите дари? V Къдрав, лих поток се пени, блъска се от бряг на бряг; плахо папрати зелени гледат лудия му бяг. топола там висока на едина бряг расте, а отвъде, над потока, злак-бръшлян вий листе. Ден и нощ бръшлян посяга към тополина снага, вейки гъвкави протяга с умилителна тъга. И топола се навежда, щомка вятър полъхти, нежно към бръшлян поглежда и приветно му шепти. Но потока с яд го тласка, докато го отбий… И бръшлян не може с ласка гиздосия да обвий. VI ръст превива юначина, чук извива, и замислен, и унесен, тихом пее тиха песен. „Хубава си, мила моя, любава си: гъвък стан, фиданка съща — кой, кажи ми, го прегръща? А косите — грейно злато, а очите, две звезди под вити вежди — чий са сбъднати надежди? Бузи али — рози, мила, рай мечтали, устни захар, шия млечна — но кому са сладост вечна? А гръд бяла, слънце нивга невидяла, а на нея кой почива и ноще честит заспива?“ * * * Ший грижовно хубавица и любовно през прозореца поглежда, па си шепне и нарежда: „Волен, хубав, мой соколе, млад и любав, брат бъди ми, враг не бивай, огън-поглед тук не впивай. Че гори ме твоя поглед — умори ме!… Що е слънце на лозата, жадна, болна за росата! Неи — драга, — мой соколе, дай и влага! Слънцето тогаз да грее и лоза ще зеленее! А милувки дай на млада — и целувки! Те са, те за хубавица като за лоза росица…“ VII Две сърца се знойно любят, старо-харо ги дели: дали времето си губят, или бог ще се смили? |
| И едно стихотворение от нашия съфорумец и мой съгражданин Валери Станков Ракия за преливане на гроб Когато подир третата ракия светът не ми изглежда страшно зло, ми иде още седем да изпия – поне да ги закръгля на кило. Да си отрия острите мустаци пред БНТ с добрите новини, в които магистралните простаци ме водят към сияйни бъднини. И двеста и четирсет беемвета във моя мозък нощем да реват. И – ако още жив е той! – Поетът, да тръгне пак от Козлодуй на път! Ама така добре да се натряскам! – със кеф – и до самата козирка, че НСО да купи спешно каска за Бате Бойко – каска по-така! И празната бутилка да разбия в изгледания вече кинескоп. Прости, Родино, майчице, че пия ракия за преливане на гроб. |
| Постът на жана д`арк ми напомни два изключителни разказа, публикувани в последните три години и получили широка популярност в българското интернет - пространство. Авторът им е наш съвременник, по професия географ - Георги Бърдаров. Те са едни от многото доказателства, че продължават да се раждат български таланти, които създават качествени творби. За петата ракия или колко е хубав животът http://www.public-republic.com/magazine/2013/05/105589.php Дядо http://www.public-republic.com/magazine/2013/07/109002.php |
| ЧЕСТИТ Е Пейо Яворов Честит, честит е, който може глава спокойно да обърне и път изходен да обзърне, кокоши път, — честит е, боже! Честит, честит е, който може да кърши майсторски гръбнака и лъч му светли в жизнемрака, метален лъч, — честит е, боже! Ала блажен е, който може честити нивга да не среща и реч не слуша, - пфю, вонеща, човешка реч! — прости ме, боже... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
Не разбирам защо помествате това стихотворение - то е откровенно слабо, нескопосано. Ако не беше изрично казано, не бих признал, че е на Яворов. Така е. В изкуството има постоянна тенденция да се творят както качествени, така и меко казано безвкусни творби. Не случайно Бетовен е известен не с единствената си опера Фиделио, която е много слаба, а с 3-та, 5-та и 9-та симфония, като другите му симфонични произведения са доказан музикален рабиш, дори композиционно грешно построени. В поезията измеренията са в същата плоскост.  Между другото си падам по поезия на т.нар. терористи, един от които е македонецът Вапцаров. Двубой (фрагменти) "... На мокрия паваж лежи човек, застрелян из засада. Небето, заредено с взрив, ще падне с трясък на площада. Човекът, който там лежи във локва кръв, е моят брат и в стъклените му очи омраза и любов горят. Извергът, мерзкият стрелец, закри следите си завчас. Ти спомняш ли си тоз подлец? Това бях аз. ... Как мислиш, ще ли победиш, навъсен, мръсен, зъл живот? И аз горя, и ти гориш, и двамата се къпем в пот. Но ти изчерпваш свойте сили, слабееш ти, отпадаш ти. Затуй така жестоко жилиш, в предсмъртен ужас може би... Тогаз, на твойто място, дружно, ще изградим със много пот един живот желан и нужен, и то какъв живот!" Бин Ладен също имаше много интересна поезия, но властелините на нета NSA затриха почти всичко. В терористичната поезия или поезията творена от терористи проличава нежната меланхолична душа на авторите и тяхното съкровено желание да освободят другите хора от мъките на тази земя, като ги изпратят по направление с еднопосочен билет. И едно стиховце от бин Ладен, мехлем за осиротялия комунистически труженик.  Death to America Do what you can, and so shall we. Just wait!—we too are waiting. — Qur’an XI. 121-22 1. The Great Satan America! The inhabitants of the earth Are drunk With the wine of your fornications! You have given birth To terror, hatred, hysteria! Your people are sunk In stupefaction. Darkness has come upon you. Nevertheless You think you live in the light. Your eyes have been blinded. Your people stumble in darkness. Greed has undone you. Pride and lust are your blight. God’s sees, and has minded! Miserable crew, forever whining About 9/11 and your precious virtue!— As if you alone had known pain And the world were under obligation To kiss your feet and court you And approach you with shining Eyes—you blot, you stain!— You object of utter detestation! Country of murderers and thieves, Bloodsuckers of the Third World, Devils with smiling faces— My curse on you for ever! May your land be reduced to a wild Desolation, may all that lives In your tainted spaces Never know peace—or joy—ever! by Осама бин Ладден | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: !!+??=5 |
| The Holy Land Israel!—an American colony Disguised as a Jewish state, Deliberately planted to destabilize And drive entire races demented! A country whose main product is hate, Whose raison d-être is to make misery, Where peace would be the only surprise! A country not owned, but rented From the Arabs temporarily, by force— Where the rent is always in arrears. America, the day will come When the rent will have to be paid With compound interest. You’ll reap in tears What you sowed in joy! At the end of this course, You will pick up the tab and become Chief debtor for the monster you made! See, the betrayer of the Jews— The Jews themselves! Or rather Those who call themselves Jews, the pseudo Ashkenazi Jews with their blue eyes And blonde hair! Could any race be further From the true Semitic Jews whose Blended blood has been poured into Other bloods under alien skies? These are the ones, the hocus-pocus Imposter Jews, who now blow the trumpet For Zion, stigmatizing Their critics, and heaping abuse On those who object to the rank armpit Of Israel!—Oh, how we loathe these bogus European Jews whose devisings Were all learnt from Hitler’s hellcrews. by Осама бин Ладден  Икономически шамар и анатема за капитала и приятелски реверанс към колегата му Адолф. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: !!+??=5 |
Гео 06 Ное 2015 01:04 Мнения: 863 ... Не разбирам защо помествате това стихотворение - то е откровенно слабо, нескопосано. Ако не беше изрично казано, не бих признал, че е на Яворов. Предлагам да комуникираме на „ти“, както е масово по форумите. Съгласен съм, че това стихотворение на Яворов не е от шедьоврите му, но не съм съгласен, че то е откровено слабо и нескопосано. След като си цитирал третия куплет, явно той не ти харесва най-много – вероятно заради последните два стиха: и реч не слуша, - пфю, вонеща, човешка реч! — прости ме, боже... Според мен тук Яворов има предвид не изобщо човешката реч, а конкретно речта на „честити“-те, която той нарича „вонеща“. Това личи и от думите, написани в курсив и по моему свързани: кокоши път, метален лъч, честити, човешка. А също и от другата (вероятно първоначална) редакция на тези два стиха, показана в Словото: Ала блажен е, който може "Честити" нивга да не среща - И реч не слуша, реч воняща, Пфю, мръсна реч! - прости ме, Боже... Стихотворението „Честит е“ отпада от предсмъртната редакция, която Яворов прави през 1914 г. на „антологичната“ книга „Подир сенките на облаците“. То е публикувано за първи път в първото й издание през 1910 г., когато поетът е вече на 32 години и е свидетелство за конфликта между него и голяма част от съвременното му общество – нещо типично и за Ботев. В тази връзка ще пусна още едно стихотворение на Яворов, което се надявам да ти хареса, а също и на другите, четящи темата. Ето какво е написал през 1901 г. един двадесет и три годишен младеж: Житейски дребни грижи са всичко похабили — размислиш ли, неволно сърцето те боли; а блянове такива… С кого ли, боже мили, с кого душевни мъки човек да сподели? Орел затворен в клетка, тревожен дух отпада и дреме полусънен в желана самота; търпи ли се оная убийствена досада от хорската пазарна и жалка суета? |
дано темата да не е само за бъгарска поезия, защото мисля да сложа нещо ,което ми хрумна  Имаше време, когато много мислех за аксолотлите. Ходех в аквариума на Ботаническата градина и часове наред не свалях очи от тях, наблюдавах тяхната неподвижност и едва доловимите им движения. Сега аз самият съм аксолотл. ......... Ние изобщо не обичаме много да се движим, пък и аквариумът е толкова тесен — само да помръднеш, и веднага се натъкваш на нечия опашка или глава; това предизвиква недоволство, спречквания и в крайна сметка — умора. А когато сме неподвижни, времето минава незабелязано. Именно това спокойствие просто ме омагьоса, когато за първи път се наведох над аквариума. Стори ми се, че смътно постигам тайния му стремеж да потопи времето и пространството в тази равнодушна неподвижност ............ Аз бях аксолотл и сега в един миг проумях, че разбирането е невъзможно. Той беше извън аквариума, мисълта му бе мисъл извън аквариума. Знаех го от това, че бях той, а сега вече бях аксолотл и се намирах в своя свят. Ужасът ме бе обхванал — това разбрах веднага, — защото, преселвайки се със своята човешка мисъл в тялото на аксолотл, аз се бях сметнал негов пленник, погребан жив в аксолотла и осъден да съществувам разумно сред неразумни твари. Но ми мина, когато нечия лапа докосна лицето ми, когато, отдръпвайки се леко встрани, аз видях до себе си един аксолотл да ме гледа, и разбрах, че той също съзнава, съзнава също тъй ясно, но не е в състояние да го изрази. Или аз бях също и в него, или всички ние мислим като хората — неспособни на самоизразяване Хулио Кортаср, Axolotl, 1956 |
| Прощъпулник, плахо пристъпвайки към омайния свят на поезията. По стъпките Два стола в средата на стаята. Между тях - маса с бяла покривка. Ваза с рози, от тези червените, Напоени със ярка усмивка. Две чинии с изядена пица, Чаши винени две, полупълни. Две бутилки, до дъно изпити, Две-три свещи, горели безмълвно. Риза гладена, смачкана, хвърлена. И обувки, от снощи разведени. И вратата на спалня отворена. Вътре в нея – краката наведени. Под краката се вили чаршафите, Скрити тайно под тънко одеало. На стената два бели прозореца, Срещу тях – окачено огледало. На тавана – пердета. Обесени. Лъч самотен, разделящ ги плавно. Сноп лъчи. Септемврийското слънце. И денят, дето буди се бавно. Птички, пeeщи свежо в градината. Свят вълшебен, обсипан във злато. Есента. Любовта. А и птиците Идват... както. Остават... когато. / Как ли би реагирал "критикът" на новото време? |
| В обратен ред: Therese 07 Ное 2015 19:09 Прощъпулник, плахо пристъпвайки към омайния свят на поезията. ... Как ли би реагирал "критикът" на новото време? Гледам, че след такъв анонс вече четири дена никой не събира кураж да напише мнението си. Хайде аз първи ще се престраша. На мен стихотворението определено ми хареса – чак ми изглежда невероятно да е прощъпулник. „Мирише“ на поезия, а не на обикновено стихоплетство. Поздравления, колежке Therese! Ще ми е интересно да прочета и други твои неща! |
Lillian 07 Ное 2015 17:11 дано темата да не е само за бъгарска поезия, защото мисля да сложа нещо ,което ми хрумна Темата е изобщо за литература, както личи и от името й. |
Гео 07 Ное 2015 15:34 …още тогава ми стана ясно, че "имам работа"… с… човек… вероятно… професионал. Благодаря за хубавите думи, но ще Ви разочаровам – в областта на литературата съм обикновен любител. ...както казваше един от героите на филма "Девять дней одного года" - "Умный может ошибиться - дурак никогда не ошибается" ... ) И върховете, и "паденията" на гениите са в редица случаи много показателни и полезни за проникването в същността на техния "свят". С една дума - струва ми се че Вие предпочитате "паденията", аз се страхувам от тях - опитвам се да "лазя" по върховете. Но от друга стран пък видях, че под някаква тема Вие цитирате: "Да, роб е той народът...". Не съм гледал този филм и това за умния и глупака ми хареса. Що се отнася до „паденията“ на гениите - аз се опитвам да пускам главно неща, които са по-малко популярни, но по моему заслужават внимание. Например при Яворов, който ми е голяма слабост - вместо „Две хубави очи“ (в нашата литература няма и едва ли някога ще бъде написано нещо подобно) или някой друг от изучаваните в училище негови шедьоври предпочитам да пусна „Честит е“, „Житейски дребни грижи са всичко похабили...“ (ще има и още ). Не че съм против изучаваните шедьоври - напротив, но по принцип тях ги оставям някой друг да ги пуска, защото ми се ще по-често да се включват и други колеги. Стори ми се, че в стиховете, на които се позовавате Вие се прокрадва някакво желание на поета да назидава, да бъде съдник, а именно това според мен е нетипично, чуждо на Яворов. Подобно на Ботевото „Патриот“, „Честит е“ е сатирично стихотворение, в което иронията от първия куплет се засилва във втория и преминава в сарказъм в третия. То не може да бъде сравнявано с върховете на Яворов – те просто са различни, също както са различни „Патриот“ и върховете на Ботев. Често ме е смущава едно изказване на Пенчо Славейков , което той прави във връзка с издаването на първата стихосбирка на Яворов. Той се обявява решително срещу разпространението на стиховете на Яворов, тъй като българският народ не бил дорасъл за тях. Запомнил съм: " а докато дорасне за тях, да продължава да плюска фасул" ( болднатото съм запомнил със сигурност ) Не съм запознат с това изказване на Пенчо Славейков, но според мен той може да е имал предвид, че издаването на една книга струва пари, които в случая с Яворов през 1901 г. (когато е излязла първата му стихосбирка) едва ли ще се възвърнат. Което няма да е изненада за онова време – някъде бях чел, че първото издание на „Бай Ганьо“ през 1895 г. е пазарен провал и докарва до фалит издателя му. А също и че единствения за времето си българин, който се е издържал от литература, е бил Иван Вазов. Ако пренебрегнем риска от пазарен провал (което за Пенчо Славейков едва ли е било възможно) не съм съгласен, че през 1901 г. творбите на Яворов не е трябвало да се разпространяват, защото българският народ не е дорасъл за тях и е трябвало да се чака да дорасне. По две причини: първо, според мен логиката е обратна – за да се развие естетически вкус у повече хора, те трябва да имат досег със съответни произведения на изкуството. Или както е казал един умен човек: „Предметът на изкуството – същото се случва и с всеки друг продукт – създава публика, разбираща от изкуство и способна да му се наслаждава.“ И второ – българският народ е създал немалко по обем народно творчество, заслужаващо уважение т.е. в неговите среди има хора с развито естетическо чувство. Неслучайно двамата най-големи в нашата литература – Ботев и Яворов – са оставили ненадминати образци, демонстриращи по изключителен начин как най-добре от всички са се учили от текстовете в българския фолклор. Всичко това е било добре известно на Пенчо Славейков, което е още една причина да не смятам, че с написаното му опонирам и изглеждам нелепо. Но "най-страшното" за моето възприятие на Яворов е, че дори в предсмъртното си писмо до Тодор Александров той, сломен от презрението на "хайлайфа", сякаш се чувства виновен, сякаш се извинява че е принуден да сложи край на живота си. ... Благодаря Ви, желая Ви успех. И аз Ви благодаря за интересния диалог и също Ви желая всичко най-хубаво. А че Яворов „сякаш се чувства виновен“ – това наистина е така: НЕ БОЙ СЕ И ЕЛА По стъпките ми редом никне жълта злоба, аз семето на зло неволно сея вред; миг негде ако спра, пред мене зине гроба на всеки идеал — и бързам пак напред, тъй може би проклинан в майчина утроба… Но ти ела, напук на орисия зла, не бой се и ела. И съсък на змии, и крясъци на жаби аз чуя недосяган в тъмни самоти; ден взора ми лови, нощ думите ми граби, самси неведнъж обсипах с клевети, че сила ме задавя сред безброя слаби… Аз себе си ломя — от мене бягат Те, но ти ела, дете. Ела свидетелствувай — в мрачна безнадеждност как чезна за доброто, как му вярвам аз; ела свидетелствувай колко тепла нежност душата ми опази в тоя леден мраз; свидетелствувай още лудата безбрежност на моята любов… Напук на участ зла, не бой се и ела. |
!! ??=5 06 Ное 2015 05:23 В изкуството има постоянна тенденция да се творят както качествени, така и меко казано безвкусни творби. Така е. От различни автори, а също и от едни и същи. Но когато авторът е гений като Яворов, трудно в зрелия си период ще напише чак "меко казано безвкусни творби". По мое скромно мнение. !! ??=5 06 Ное 2015 05:23 Не случайно Бетовен е известен не с единствената си опера Фиделио, която е много слаба, а с 3-та, 5-та и 9-та симфония, като другите му симфонични произведения са доказан музикален рабиш, дори композиционно грешно построени. Това ме изненадва, но не мога да коментирам - не разбирам от музика, а и ми се струва, че е написано от диригент в Ла Скала (в никакъв случай Большой театр! ).Между другото си падам по поезия на т.нар. терористи, един от които е македонецът Вапцаров. … В терористичната поезия или поезията творена от терористи проличава… тяхното съкровено желание да освободят другите хора от мъките на тази земя, като ги изпратят по направление с еднопосочен билет. Нищо такова няма в поезията на Вапцаров, включително и в първия цитиран от теб фрагмент от „Двубой“, който си извадил от контекста. Моето мнение за това стихотворение - то показва тежката ежедневна борба за оцеляване на живеещите в градовете обикновени съвременници на поета. Борба, която не винаги е успешна: „И никога не ще забравя жестокия ти, груб юмрук.“ Следват три различни случаи на преждевременни смърти – в мината, самоубийство и убийство. Като контрапункт е изведена четвърта преждевременна смърт: „Но помниш ли, едно дете умря в Париж на барикада.“ Да се бориш и дори да умреш за „скъпата свобода“ само по себе си не гарантира промяна – следва пета преждевременна смърт, след която се появява и вторият контрапункт – техническият прогрес: „Но помниш ли, един мотор прониза с смях и оптимизъм мъглите, дето птица даже не слиза в влажния простор; един мотор с крила, които разсичат ледната завеса, изменят земната орбита и с взрива на бензинни пари разчистват пътя към прогреса.“ Поетът вярва, че сега вече старият живот ще бъде победен и заменен от изграден дружно и с много пот нов живот - „желан и нужен, и то какъв живот!“. Ето в цялост това хубаво стихотворение: ДВУБОЙ Ние сплетохме здраво ръце, с тебе се счепкахме здраво. Кръв капе от мойто сърце, грохнал си ти. Тогава? — Един ще бъде повален, един ще бъде победен — и победеният си ти. Не вярваш ли? Не те е страх?! — но аз пресметнах всеки ход, последния кураж събрах и ти ще бъдеш победен, разкапан, озлобен живот. Не почваме сега, нали? Двубоят ни е твърде стар. Двубоят ни се води с жар от дълги дни. От дълги дни сме вплели здраво ръцете си един във друг. И никога не ще забравя жестокия ти, груб юмрук. Във мината избухна газ. И въглищния пласт затрупа петнадест човека доле. Затрупа въглищния пласт петнадесет човешки трупа. Един от тях бях аз. Пред прага на един бордей дими изпуснат пистолет. Трупът полека леденей… И нито вик, и нито шум — един куршум и после — смет. И колко леко… И без бой, без порив за живот, без глас. Ти спомняш ли си кой бе той? Това бях аз! На мокрия паваж лежи човек, застрелян из засада. Небето, заредено с взрив, ще падне с трясък на площада. Човекът, който там лежи във локва кръв, е моят брат и в стъклените му очи омраза и любов горят. Извергът, мерзкият стрелец, закри следите си завчас. Ти спомняш ли си тоз подлец? Това бях аз. Но помниш ли, едно дете умря в Париж на барикада. Едно дете във бой умря със кървавата ретроградност. Във жилите полека-лека кръвта изстива като щик. Ала една усмивка лека по устните се плъзва в миг. И после устните синеят, ала в очите жар гори, ала очите сякаш пеят: „Liberte cherie!“… Един гамен е прострелен. Лежи скован във смъртен мраз. Ти спомняш ли си тоз гамен? Това бях аз! Но помниш ли, един мотор прониза с смях и оптимизъм мъглите, дето птица даже не слиза в влажния простор; един мотор с крила, които разсичат ледната завеса, изменят земната орбита и с взрива на бензинни пари разчистват пътя към прогреса. Моторът, който пее горе, е труд на моите ръце. А тази песен на мотора е кръв от моето сърце. Човекът, чийто поглед верен е вперен в нервния компас, човекът, който влезе в бой с мъглите, с северния мраз, ти спомняш ли си кой бе той? Това бях аз. А аз съм тук и там. — Навред. — Един работник от Тексас, хамалин от Алжир, поет… Навред съм аз! Навред съм аз! Как мислиш, ще ли победиш, навъсен, мръсен, зъл живот? И аз горя, и ти гориш, и двамата се къпем в пот. Но ти изчерпваш свойте сили, слабееш ти, отпадаш ти. Затуй така жестоко жилиш, в предсмъртен ужас може би… Тогаз, на твойто място, дружно, ще изградим със много пот един живот желан и нужен, и то какъв живот! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
!! ??=5 ... by Осама бин Ладден И двата текста ми звучат като пропаганда. Разбира се, Осама бин Ладен е доказан автор, но на друго... Ето истинска поезия: THE ROAD NOT TAKEN Robert Frost Two roads diverged in a yellow wood, And sorry I could not travel both And be one traveler, long I stood And looked down one as far as I could To where it bent in the undergrowth; Then took the other, as just as fair, And having perhaps the better claim, Because it was grassy and wanted wear; Though as for that the passing there Had worn them really about the same, And both that morning equally lay In leaves no step had trodden black. Oh, I kept the first for another day! Yet knowing how way leads on to way, I doubted if I should ever come back. I shall be telling this with a sigh Somewhere ages and ages hence: Two roads diverged in a wood, and I - I took the one less traveled by, And that has made all the difference. 1916 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |