Литературна тема
Отиди на страница:
| Пуснатите по-горе творби на дядо Вазов ми напомниха, че през 2015 г. и по-точно на 14 октомври се навършиха 100 години от влизането на България в Първата световна война. Струва ми се удачно да отбележим този трагичен юбилей с едно стихотворение на най-нежния ни поет, който загива на 2.10.1916 г. в сражение в Серското поле, едва на 29 години и половина. Участник в Балканската война (за която пише стихотворението през декември 1912 г.) , през Първата световна той вече не е подлежал на мобилизация, но въпреки това в края на януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където е убит след около осем месеца. СЪНЯТ НА ГЕРОЯ Димчо Дебелянов Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи, димът вечерний ветрец разпиле, очите морни сладък сън замрежи и пак утихна бойното поле. И той задряма в миг и засънува, на свойта пушка наклонил глава, и стори му се, майка си че чува, че му нашепва сладостни слова: — Не бой се, сине мой, от враговете, макар и в боя ти да паднеш пръв — за отмъщенье роден край зове те пет века ръсен със невинна кръв. Ако загинеш — загини достоен, ако се върнеш, знай, че цял народ ще слави вечно своя верен воин, за него сложил своя млад живот! Тя пак замлъкна. Той простря десница да я прегърне — но за миг откри очи — в небето грееше денница и сипваха се румени зари. Тръбите пак тревога затръбиха… И стана бодър, и в ужасний бой падна на устни със усмивка тиха, тъй както пада всеки смел герой. | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Наскоро се навършиха и 100 години от смъртта на видния деец на ВМОРО, подофицер и офицер от българската армия, участникът в Илинденско-Преображенското въстание, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война Христо Чернопеев. Той загива на 6 ноември (стар стил 24 октомври) 1915 г. при атака на български срещу френски части край с. Криволак, Вардарска Македония, след като напуска българския Парламент, където тогава е депутат от Струмишки окръг и отива доброволец на фронта. По този повод ще пусна един разказ, публикуван в списание „Отечество”, книжка 1 от 2 януари 1916 г.: ПЪРВИЯТ ОТ ЕДИНАДЕСЕТТЕ Антон Страшимиров Те се редят в Ново село, щипски квартал. Първият е на Христо Чернопеев. Мизиец от село Дерманци, Луковитско. „Черният” беше някога подофицер в Белоградчишкия гарнизон. И пристъпи тежко военната дисциплина. Обявиха го за необуздано буен човек и когато той отскочи в Македония, помислиха, че бяга от властите. Така се почна недоразумението. През 1912 г. тоя набит и със страшна физическа сила мъж не сне манлихерката от ръка. Вървете от Малешевията през Пирин, Беласица, Круша, че до предгорията на Солун: горското листо шепне неговото име и пее неговите песни. А Чернопеев не беше горски юнак - той бе идеолог, организатор и даже журналист в южните борби. Въплъщение на народната мощ, той нямаше друго представление за законноста, освен като отправление на обществената воля. И когато по дълбок инстинкт на беззаветен деец, той се чувстваше прав да не се подчинява на властите, благопомислящия свят се възмущаваше и на няколко пъти го обявиха за стълб на анархистична група. Това беше продължение на недоразумението. Христо Чернопеев беше преди всичко и винаги подофицер от Българската армия. Той даже биеше сред сражение своите четници за всяко нарушение на правилата, които осигуряват най-малко жертви в боя... И през повече от 30 сражения Чернопеевите чети са излизали почти невредими. В една тежка зимна нощ тоя могъщ човек ми разказваше: „Осъмнахме веднъж над планински колиби и пратих за хляб. През нощта бе завалял сняг, който заличи следите ни, та бях спокоен. Но скоро в колибите се дигна вой, зададе се аскер. Свил се бях в една корийка с 14 момчета. Гледам и над корийката се нижат низами, следили са ни през нощта и са ни заградили.Те с няколко залпа очистиха шумата на корийката и ни почти откриха.Да се превърнем на птички, пак няма спасение... Над корийката имаше потаен дол, ако го хванем, все някой може да се спаси от нас. Поведох пълзешком момчетата си, за да пробия турската верига. Измушкахме без шум няколко низами, другите се спуснаха на две страни, като подплашени яребици, задигнахме една пушка, задигнахме друга. - Какви пушки? - От убитите турци! - Но нали мислехте да се спасявате? - То не може... Пушки трябват... Всеки иска... Ако от страх пред смъртта забравиш работата си, защо си тръгнал? И сега ми е пред очи добродушната усмивка на тоя гигант човек, който и когато се чувстваше цял в ръцете на смъртта, пак събираше пушки, да въоръжи народа си. Не, Христо Чернопеев беше преди всичко и винаги подофицер, смело отдаден на службата. Народните маси в Македония бяха възбуяли. А в славянския свят не искаха да чуят за българска Македония. Трябваха средства за предстоящото въстание. „Черният” обеща на Гоце Делчев един милион. Той дебнеше да залови горноджумайски милионер бей, а му попадна мисионерката Мис Стоун. След шест месеца всесветски шум, Чернопеев донесе на Гоце Делчев 13 500 турски лири. Тържеството беше голямо, но Христо Чернопеев остана у нас и почна да страни от всички. В дома си аз отвързах душата на коравия човек. - Искам да навидя децата си, пък няма как! – каза той. - Иди, Черньо, има време, срамота е! - А нали трябва да донеса поне чувал брашно, пък де пари... Стоях поразен – тоя човек беше донесъл 13 500 лири. - Но организацията сега има – смънках аз. Чернопеев барабанеше с мечите си лапи по прозореца и измърмори: - Не влачихме жени по планините, за да храним своите деца! Гола правда е, събрахме помежду си 80 лева и изпратихме Черния с чувал брашно в Дерманци... А светът шумеше с разкази за разбойниците, които са пленили Мис Стоун... Недоразумение! След обявената конституция в Цариград, българите сложиха оръжие. Чернопеев участва в свалянето на султан Хамида. Обявиха го за младотурчин... Недоразумение. Синът му бе султански стипендиант, когато той пое планините – пръв от своя лагер. Във войната срещу Турция Христо Чернопеев с чета проникна пръв до брега на Егея и влезе в Кавала. Самостоятелно и безумна А тоя последен и фантастичен подвиг на могъщия човек щеше да погребе самата му светла душа. Изверги използваха старопланинския лебед на свободата, за да късат човешка мърша, опозориха нацията. Старият подофицер се видя в душата си деградиран, срам го беше от себе си и от света. Но народния погром беше страшен. Сътресе се стария лъв и дигна пак чело. Той беше народен представител сега. И при все туй се яви при Криволак, поведе орляк доброволци пред Градско и нанесе мълниеносни удари на англо-френската армия, както твърдят сведущите. Човекът, който през 15 години воюване не бе даже раняван, тук открито сложи глава – своята глава на ламя. Народът цял каза: Той славно свърши. Христо Чернопеев не можеше другояче да свърши. Стоя пред 11-те гроба. Всяка събота щипянки на тълпи идат да палят свещи тук. А на юг ечи пак гърмът на войната. Той е гърмът на победите: воинство, което е оставило зад себе си такива гробове, е предварително победило! ___________________________ 1. Списание „Отечество” започва да излиза през 1913 г. всяка седмица. В него работят Иван Вазов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Димитър Подвързачев, Добри Немиров, константин Константинов, Любен Вълчанов 2. Антон Страшимиров - /15 юни 1872 г. – 7 декември 1937 г./ Бележит български писател, автор на разкази, повести, драми и пътписи. Участник в освободителното движение на българите от Македония и Одринско, участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, като кореспондент на вестник „Военни известия”. 3. Христо Чернопеев - /16 юли 1868 г. – 6 ноември 1915 г./ - Подофицер от Българската армия. Участва в освободителното движение на българите от Македония и Одринско. Обучавал във военно дело четниците на ВМОРО. Заедно с Кръстьо Асенов /племенник на Хаджи Димитър/ и с Яне Сандански участва в аферата Мис Стоун. Войвода в Македония. Участник в Илинденско-Преображенското въстание. Участник в Младотурския преврат. Член на ЦК на ВМОРО. Участник в Балканската и Междусъюзническата войни. През 1914 г. е избран за народен представител. През 1915 г. се отказва от имунитета си и като запасен капитан заминава на фронта. Загива в атака по време на едномесечните сражения при Криволак на 6 ноември 1915 г. Източник: Агенция "Фокус" *** Още материали за Христо Чернопеев: За поругаването на българското военно гробище в двора на църквата „Св. Успение Богородично” в Ново село, Щипско в днешна Република Македония, където е и гробът на Христо Чернопеев Той превзе Цариград и плени султан Абдул Хамид и неговото семейство ИЗГУБЕНАТА БЪЛГАРИЯ: Четата на войводата Христо Чернопеев (в центъра, с ръка в пазвата), около 1903 г. Христо Чернопеев - откъс от филма "Мера според мера" | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Във връзка с годишнината от подписването на Ньойския договор: ВЕЛИКАТА СКРЪБ Кирил Христов Все същия и в охолност, и в нужди, аз не еднаж безпаметно ридах. А днес - днес мойте скърби ми са чужди и нямам вече сълзи аз за тях. Днес мойте скърби ми са непознати, затварям им аз своята врата. На родний край Бог скръб велика прати - и място във душа ми не оста. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Като продължение на горното стихотворение едно кратко представяне на творчеството на големия, но за съжаление малко познат български поет Кирил Христов: ХЕЙ, ПРОЛЕТ ИДЕ! Хей, пролет иде! Дигат се мъглите. Къде ги вихри влачат, дявол знай. Дерат се ризите на планините — хей, пролет иде в наший роден край! Кокичето отдавна се подаде: предвестникът на пролетта не трай за нея друго цвете да обади. Хей, пролет иде в наший роден край! Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака и викна сетен път: "Кръчмарю, дай! Налей, обеснико, дружина чака!..." — Хей, пролет иде в наший роден край! И плъпнат харамии... А гората чернее още, ала кой ти хай! Напред, предвестници на свободата — хей, пролет иде в наший роден край! *** След една от най-хубавите творби в българската поезия, посветена на пролетта, да видим и най-яркия израз на типичния за Кирил Христов хедонизъм: ЖЕНИ И ВИНО! ВИНО И ЖЕНИ I Прости мъртвило, роден край, прости! Пред мене нов живот се днес открива, с нов трепет се сърцето ми опива, и моят дух неудържим лети към щастие — към бури и вълненйя? Пиян съм аз от мойте младини! Тъй хубаво е всичко окол мене! Жени и вино! Вино и жени! II Колиба кривнала е ваший храм, кандило слънцето ви е… — Плъзнете по призраци, а мене оставете да поживея, както аз си знам: в безумства и вов вихрени наслади! И погребалний ми ли чуйте звън, не ме окайвайте, че сили млади прахосал съм: то беше дивен сън! III О, нека отлети живот крилат — ала със пълна чаша във ръката, кога тъй сладостно шуми главата, когато цял е в рози Божий свят! И нека отлежала се отпусне на топломраморните й гърди, несвестно нека шепнат бледни устни: — Ах, тихичко ми пей, не ме буди!… Явно това стихотворение е особено важно в творчеството на Кирил Христов, защото то има още един вариант: ХИМН Прости, мъртвило, роден край, прости! Пред мене нов живот се днес открива, с нов трепет се сърцето ми опива — и моят дух неудържим лети към щастие, към бури и вълненйя: пиян съм аз от свойте младини и от девиза дръз, що нося с мене: жени и вино! Вино и жени! Днес вижда ми се всичко суета, освен кипящата и буйна младост, коя прахосваме в минутна сладост, пресрещната случайно на света! Живот разумен, слава, идеали? — таз стара песен днес ми се не пей: със нея — струва ми се — днес се хвали тоз само, кой не знае да живей. О бягайте, идете вие там — при ваште идеали вий идете… А мене ме на мира оставете да поживея, както аз си знам. Да, във безумства, вихрени наслади аз ще преваря погребалний звън, но ще прахосам свойте сили млади във най-разкошен, в дивен райски сън! И нека отлети живот крилат — ала със пълна чаша във ръката, — когато сладостно шуми главата, когато цял е в рози божий свят! А после нека се глава отпусне на страстни, топломраморни гърди — и нек несвястно шепнат бледни устни: — Ах, тихичко ми пей, не ме буди… *** Въпреки красотите на страната ни темата за емиграцията на българите в чужбина не е само от годините след 1989-та (макар че вероятно през тях стои най-остро). Кирил Христов я е засегнал в „Жени и вино! Вино и жени“ и „Химн“, но най-силно я поставя в ПРОСТИ Откак се помня — окол мен мъртвило; сърце трепти, не трай. — Не, мене днес не ми… не ми е мило за теб, о роден край! Кой в радости тук младини си мина? Кой взел е своя дял? — Прощавай, сбогом, тихичка родина, напущам те без жал! 1897, 1911 *** Може да изглежда невероятно, но е факт – поетът, написал „Прости“, по-късно е обвинен в шовинизъм и си спечелил много неприятели заради приповдигнатия си патриотизъм! Дори подписвал някои от творбите си като Кирил Татаробългарски... През 1939 г. в статията си „КАКЪВ Е БЪЛГАРИНЪТ?“ Кирил Христов пише: „...аз требва да се огранича с бегло набелязване на главните черти от основния тип българин. Не ще съмнение, че може още много добро да се каже за него. По-малко можем да се съмняваме, че и той — като всеки друг основен представител на своя народ — има и негативни страни. ... Важното при случая с българина е, че положителното е толкова много и така съществено, щото може да се говори само за него, без да има нужда да напомняме повтаряните засилено отрицателни негови прояви, които при това са от такова естество (напр. грубостта му, прословутата завист и пр.), че с напредване на културата от само себе си ще изчезнат, защото далеко не са неизменима част на характера, а само следствие на една временно по-низка степен на духовно развитие. Аз сам съм бичувал, особено в своите младини, някои от тия отрицателни качества на българина. Всеки мислещ човек обаче ще разбере, че в такива случаи гневът на един поет е една от най-животворните форми на любовта. Още повече, ако се обърне внимание на доброто, което в разни времена, в стихове и проза, съм изтъквал, че българинът носи в основите на своя характер. ...“ Хубаво е преди да започнем да се оплакваме, да съжаляваме и дори да съдим народа си, да си спомним тази статия на Кирил Христов. (http://www.bulblog.com/?p=4162 „Какъв е българинът?” ) И особено едно негово изключително, но за съжаление малко известно стихотворение, озаглавено „Силата на българина“, което той припомня в края й: „...не мога да се въздържа да не цитирам в края поне едно малко стихотворение, между най-неизвестните ми, в което мисля, че съм успял с голяма икономия на средства да нахвърля образа на българина в главните му черти. Ето това писано през войните стихотворение — „Силата на българина" — включено в най-бездушно хуления дял на моята поезия, „Победни песни": Велик с безшумний свой живот, ти нямаш себе равен в борба неравна – о, народ, през векове забравен! Привел глава и мълчалив, какви беди не среща? Така безкрайно търпелив – със тая кръв гореща! Мъдрец – с такъва гръб широк – на що не найде сгода? – О, как многообразно Бог дарил ни е народа! Най-кроткият в света орач – това е войнът наши! Чуй песните му – те са плач, а нищо го не плаши! Той векове бе принижен пред силни и пред слаби; но кой позна го него ден, когато меча сграби? Къс вик, от който се смрачи в полята и в горите: “Напред!” – и светят във очи на чудна бъдност дните. *** Кирил Христов е имал високо самочувствие като поет - просто защото е усещал силата на дарбата си: ДЕЛНИЧНИ ДУМИ Обичам делничните думи бедни. Така са нежни те, така са бледни! От своя светъл празник багри тям и глъбина, и младост аз ще дам. И в тях, беззвучни, сила непозната ще зазвънти, канон на красотата. Когато буря ми в душата свий, елате, мили, в мойте песни вий! *** За съжаление истинските творци на словото в голямата си част не получават подобаващо обществено признание приживе, особено откъм материални блага. Това важи с голяма сила за българските автори: ПРЕРАЖДАНЕ Повтор да се родя ли дойде време, желая аз да видя свят в страна, где разумът по припеци не дреме, или - дървар във Стара планина! Книжовник български? Поет? Звездите дори да снемеш - все това си пак: Ще крееш ти и ще си влачиш дните чужд в своя роден край, немил-недраг. Душа ти в дрипи бе, ще я оставя във багреница аз, народе мой! Теб пак допада, който знай да вдява: надминал бил и майстора си той. | |
Редактирано: 6 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Още доказателства за голямата поетична дарба на Кирил Христов - ето как той рисува смяната на деня с нощта: Тъмнеят далечни балкани и сякаш че раснат. Залязло е слънцето, месец се кани: несетно просторите гаснат. Люлее се лека мъглица натам по реката. Притрепне нанейде самотна звездица и пламват завчас небесата. Колко добре е уловено впечатлението: „Тъмнеят далечни балкани и сякаш че раснат“. *** След свечеряване: Кого пътеката таз вечер чака, че цялата тя от светулки грей? Поточета приказват в камъняка, невидимо над мене из клонака като че ли насъне птичка пей. Оттатък месец, бледен от копнежи, огрял на склона топлите треви и пипа между тях, и в златни мрежи на вечер благовоньята лови. *** А ето какво се случва в ПОЛУНОЩ Месец зад облак окъсан се скрива, вятър във ралупи черни се вре. Дъжд самодивско хорѝще облива. Вещица ссухрена билки бере. Утро лъжовно тъмата разлушка месец усмихнато лице отви. Сред самодивско хорѝще вихрушка вещица в лунните стълпове сви. *** Идва и смяната на нощта с деня: ЛЯТНА НОЩ Мяркат се в утринна дрямка унесени сини, далечни гори. Ясни лазури, върху им надвесени, пурпурен блясък покри. Чезнат в небето звездици изгубени, чезнат по шеметен път — сякаш прощават се погледи влюбени, сякаш сълзици горят. *** Пак смяната на нощта с деня, но вече край морето: УТРО КРАЙ МОРЕТО Звездите гаснат в дъжд от изумруди, тъй бавно татък слънцето изгре. Блестят далеч в пустинното море рибарски лодки – леки пеперуди. Обтегнат възнак, люшка се денят, отново като че се с дрямка бори. Вълната тихичко с брега говори и му разказва нощния си път. *** Още една миниатюра на морска тематика: ВИХЪР КРАЙ МОРСКИ БРЯГ Притиснаха вълни брега, наскочи вихър от морето, сбра где що найде капнал лист, и стълб изви, подпря небето. След миг в помътений лазур тук-там отбягнал лист се вие, а где го вихърът? — В брега вълна подир вълна се бие. *** Друга, силно въздействаща миниатюра: ЕСЕНЕН МОТИВ Изцъклено, хладно небо и засмяни звезди до звездици безброй. Алеи пустинни със шума постлани, мъртвило, тъжовен покой. Нарядко листец закъснял се отрони, треперещ отколе от студ. И нещо пошушне на голите клони, и капне невиден, нечут. *** Пак на есенна тематика, но вече с любовна лирика: КОГА ПЕЧАЛНА ЕСЕН НАБЛИЖАВА... Кога печална есен наближава и жълт листец по вятра полети, в оставена от птичките дъбрава, дете, обичаш ли да ходиш ти? Обичаш ли под дъбове вековни, по дни унесена във самота, да гледаш как едва пълзи мъглата по чуките на Стара планина, да плачеш над тревите и цветята, попарени от ранната слана? Девойко, ако в сладкото безумйе на есен теб по-мил е тоя свят, ела по губещи се татък друми: ний ще вървиме мълком — и без думи сърцата наши ще се разберат. *** Още любовна лирика от Кирил Христов: ЧЕРНИТЕ ОЧИ Видях я — ослепяха ми очите от тая демонична красота и вик безумен тласнаха гърдите към схванати уста. Между вулкани майка я родила, в Калабрия — сърца за да мори… Де другаде, кажете, тая сила и страст, и плам гори?… Два дена веч — две годин — аз линея, че тя не снема огнен взор от мен, — а смелост липсова… Ще полудея!… Но дойде третий ден… На третий ден аз грабвам китка цвете и влизам при Розалия: подлий страх тоз път веч задуших и за ръцете аз смело я хванах. И викнах й: „Три дена вече стават! Не мога повече — не ме мъчи!… Очите твои мира ми не дават — тез черните очи“… Но смая се и трепна тя тогива — и готви се да бяга, да се крий: „Недей!… Батиста е ревнив… не бива! Да знай — ще те убий!…“ „Да ме убие!… нека!… остави ме!…“ И тигър ревна в моето сърце — и хубостта, която подлуди ме, аз грабнах на ръце. И тез очи безумно-сладострастни със хиляди целувки аз покрих, и в тия устни трепетни безгласни аз свойте устни впих. И всичката ми кръв нахлу в главата… Как можех вече аз да се свестя, когато и Батиста, и… камата сама забрави тя?… *** Не са много тези, които знаят, че следващият текст не е народен, а е на Кирил Христов: КАНЯТ МЕ, МАМО, НА ТЕЖКА СВАТБА... Канят ме, мамо, на тежка сватба — под було, майко, либе да вида; още ме канят коня да вода, на първо либе млад кум да бида. Я научи ме, стара-ле майко, на първо либе как да кумувам: со кои очи да го погледна, со кои уста да му продумам? *** Още в стила на българския фолклор: ПЕЙ МИ, ДУШО, ПЕЙ КАК МЛАДОСТ... Пей ми, душо, пей как младост от сърце ранено бяга… Пей ми, пей ми, моя радост, пей ми, чучулиго драга! Тая песен кат целувка на устцата ти приляга. Пей ми, мила без преструвка, пей ми, чучулиго драга! Пей за спомена, сестрице, който ни сърцата стяга, пей, тъжовна хубавице, пей ми, чучулиго драга! *** Големият български лирик е автор и на детски стихотворения: ЗИМА ИДЕ Всеки ден редей гората, рони сух листец. Скоро ще покрий земята пухкав бял снежец. И комини ще запушат над къщята вред. Ще замлъкнат, ще се сгушат ручеи под лед. И пързалките тогава ще намерим пак. Весел вик ще се раздава вън до тъмно чак… *** ОБЛАК Облаче крилато по небе лети, бисерно, пернато облаче блести. А горите жадни с трепет го следят — няма ли да падне дъжд и тоя път? Гледай! Изгоряха билки и цветя, ручеи запряха, славей отлетя… Спира се тогава облака и в миг той се отзовава на сърдитий вик — гръм земя затресе, мръкна изведнъж, облак се надвеси, рукна порой-дъжд. И из планината бликват пак води — и във миг гората пак се подмлади. *** Накрая една творба на Кирил Христов, която в някаква степен обобщава живота му: СКИТНИК Потекоха като насъне дните, пониса се скиталец по светът, че млад бе той: морето и вълните не можеше да гледа от брегът. Замина той — завинаги замина по непознати крайща и земи, - но вред намери весела дружина, но вред намери вино и моми. Минаваха години след години… То беше сън, то беше дивен сън… И той живя — и без да си почине, без да скъпи ни младост, ни огън. А пак не свари да си отживее, защото драг му още бе света, кога сети, десница че слабее, кога го изненада старостта. И дойде ден… Зачуден той се взира какъв е оня непознати бряг? А корабът лети натам, запира, оставя старци — и потегля пак. Тогаз едвам събуди се моряка. Тогаз едвам се старецът свести… Но свойте младини той не оплака! Но клетва му сърцето не смути! | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| В другата поетична тема, колеги цитираха Лилиев и Траянов, което ми напомни за Фурнаджиев. Но неговата поезия не се вмества в определението за интимна поезия, затова го споделям тук: В КРЪЧМАТА Омръзнаха ми твойте пусти думи омръзнал си ми много, дядо попе, в гърдите пари като смърт куршума и гният по хармана мойте снопи. Преминаха на кървави кобили другарите ми в страшни преизподни и мрат в селата, в студ и без закрила, разлюбени чадата ти господни. Ракията е бяла като гибел, но виждаш ли вън месеца огромен, той спомня туй, което вчера имах, и туй, което днес е кървав спомен. Омръзнаха ми тези пусти думи, омръзнал си ми много, дядо попе, гори, гори ей тук куршума и вятъра развява мойте снопи. 1925 |
| Нещо от Георги Джагаров: РАЗМИНАВАНЕ Вл. Соколову Това е ясно, онова е ясно - тревата никне и дъждът вали… Е, да, на тебе всичко ти е ясно. Но мен не ми е ясно. И боли. Боли. И облак над очите пада… Преди да кажа „да” или пък „не”, ти вече се прозяваш от досада, презрително присвиваш рамене. И аз се чувствам стъпкан като стръкче. Нищожен като пале. Унизен. Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи. И ти си сам мъчение за мен. Какво съм аз? И хората какво са? Насам ли да вървя? Или натам? В главата ми се блъскат сто въпроса. А отговор не мога да им дам. Понякога допра другарско рамо, надникна в нечии добри очи, прегърнем се, разминем се и само остава споменът да ми горчи. А ти твърдиш, че всичко ти е ясно - дъждът валял и никнела трева… На мен дори и то не ми е ясно. И ти не знам разбираш ли това. |
| През 2015 г. се навършиха 90 години от рождението и 20 години от смъртта на Георги Джагаров. В тази връзка още няколко негови творби: БЪЛГАРИЯ Земя, като една човешка длан... Но по-голяма ти не си ми нужна, щастлив съм аз, че твойта кръв е южна, че е от кремък твоят стар Балкан. Какво, че виха вълци и чакали из твоите полета и гори? С онез, които бяха с теб добри, ти бе добра, но злите не пожали. Земя, като една човешка длан... Но счупи се във тази длан сурова стакана с византийската отрова и кървавия турски ятaган. Търговци на тютюн и кръв човешка продаваха на дребно твойта пръст, но паднаха под теб с пречупен кръст, че беше малка ти, но беше тежка. И стана чудо: смертю смерт поправ, усмихнаха се чардаклии къщи и заплющяха знамена могъщи, и път се ширна – радостен и прав. Сега цъфтиш! Набъбва чернозема под ласкавите български ръце, дъхти на здравец твоето лице и нова песен вятърът подема. Земя, като една човешка длан... Но ти за мен си цяло мироздание, че аз те меря не на разстояние, а с обич, от която съм пиян! *** АКО ИСКАМЕ ДА ПОБЕДИМ Трябва да сме умни, да сме умни! Трябва над живота и смъртта огънят на мисълта да лумне, за да бъде по-щастлив света. Трябва да сме умни, казвам, умни! Трябва умно да горим, да спорим, умно да мълчим и да говорим, умно да живеем, да се борим, умно с умни хора да дружим, трябва умно път да си избираме и по пътя умно да вървим. Трябва дори умно да умираме, ако искаме да победим. *** НА ТЕБЕ, СИНЕ... Животът е труден, понякога лош. Живеем в такива години… Но ти не бъди със живота на нож, обичай го, вярвай му, сине! Главата си дръж нависоко, дори свикни пред теглото да пееш и аз ще ти кажа, а ти разбери – по-весело тъй ще живееш. По-сигурно тъй ще вървиш през света, защото ще видиш навярно реки без води и гори без листа, небе равнодушно и черно. Слепец ще те води по правия друм и може би тъй ще се случи, че някой глупак ще те учи на ум, клеветник на чест ще те учи. Ти плюй на това и напред отмини. За нищо не чакай награда. Труди се без отдих, търси висини и никога духом не падай! С народа бъди до последния дъх. За него мисли, не забравяй ни долу в калта, ни на светлия връх, ни в тежки минути, ни в слава. И утре, когато потрябва на смърт да идеш, с врага да се биеш – иди и падни безпощаден и твърд, тъй както сме падали ние. Сред този жесток и нерадостен век бъди едновременно воин, и верен приятел, и нежен човек. Тогава ще бъда спокоен. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| НОЩНА ПЕСЕН Кой ще каже какво е любов? Кой ще каже какво е? Дали шум на море или дъх на планинско усое? Или среща случайна край някоя градска пиаца, или нежна прегръдка сред бавния ритъм на танца? Ти не питай, мълчи, както аз ще мълча в полуздрача. Ще те милвам на сън и в съня си за тебе ще плача. Може сам да остана, отритнат, забравен, бездомен, но за мене ти няма, не ще се превърнеш във спомен. Ти ще бъдеш все същата, с тези очи, с тези длани, с тези тъмни коси от жарава и сняг изтъкани. Само аз ще изчезвам в нощта, в тишината, в безкрая, без да зная защо и какво е любов без да зная. https://www.youtube.com/watch?v=FZdEL58reco *** ЕСЕН Сбогом, казах. Щом така си решила – добре... И морето реве с пълна сила, това Черно море. Мила, като прелетни чайки ние с тебе се срещнахме тука случайно. И звезди, колко много звезди ни обсипваха вечер... Но светът е изменчив, виж – по пясъка двете следи се изгубиха, няма ги вече. И последните думи заглъхват далече, неизказани, както преди. Есента, есента, тя оттука премина, хвърли донос от жълти листа. Аз съм хванат. Осъден. Аз знам – ще загина върху кладата на любовта. Духа вятър и храсти в краката ми влачи. Хоризонтът е свел капишона си като палач. Някой плаче. Защо плаче? Няма смисъл да плачем. Аз се сливам с вечерния здрач. Аз горя. Аз изчезвам сред дим, както чезне еретикът, осъден на смърт, както лодката чезне в разлюлените бездни, както в тъмното чезне брегът. Сбогом, казах. Щом така си решила – добре... Сбогом, сбогом! И морето реве с пълна сила, това Черно море. https://www.youtube.com/watch?v=SVPjZHFYcIc *** Още една чудесна песен по текст на Георги Джагаров: http://vbox7.com/play:1fd4f736 *** КРАЯ НА ЕСЕНТА Все дъжд. Все тия мъртви листи. Все тоя дотеглив капчук. А зимата е нейде близко. На педя може би оттук. Но тя очаква да притвориш очи и после, щом се взреш, да видиш улицата в бяло, дърветата да видиш в скреж. И езерото - заледено, готово да посрещне пак навалицата на шейните, смеха на детския орляк. *** НА МАМА Затворя ли очи, аз виждам звездна вечер, тъмнеят чумеренските балкани, скали аз виждам в синята далечност, и зъбери, в небето приковани; аз виждам валог, къщи, скрити в слама, коларски път през нивите зелени и две реки, протегнати към мене, като ръцете чакащи на мама. *** ЗАЩО ЧОВЕК СЕ РАЖДА? Ако е мъртъв камъкът; ако пръстта е няма; ако небето синьо е измама; ако звездите светят само в тъмнината; ако изгасва огънят; ако листата растат напролет и изгниват есента; ако до време духа всеки вятър; ако заглъхва над Земята песента; ако надолу всичките реки текат; ако с вода се утолява всяка жажда; ако до гроба свършва всеки път, кажи ми ти - ЗАЩО ЧОВЕК СЕ РАЖДА?! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| И два превода на Георги Джагаров, заедно с оригиналите на Пушкин: АЗ ВИ ОБИЧАХ… Аз ви обичах; обичта ми може да тлее още в моята душа; но нека вече тя не ви тревожи, не искам с нищо да ви натъжа. Обичах ви безмълвно, безнадеждно, изгарях и от ревност, и от страст; обичах ви тъй искрено, тъй нежно - дано ви друг обикне както аз. * Я вас любил: любовь ещё, быть может, В душе моей угасла не совсем; Но пусть она вас больше не тревожит; Я не хочу печалить вас ничем. Я вас любил безмолвно, безнадежно, То робостью, то ревностью томим; Я вас любил так искренно, так нежно, Как дай вам Бог любимой быть другим. 1829 *** ПО ХЪЛМИТЕ НА ГРУЗИЯ ЛЕЖИ МЪГЛА… По хълмите на Грузия лежи мъгла, шуми Арагва в долината. Тъгувам, но е светла моята тъга, за тебе ми копней душата, за тебе, все за тебе…Нищо в тоя мрак не ме измъчва, ни тревожи и пак сърцето ми гори, и люби пак, че да не люби то не може. * На холмах Грузии лежит ночная мгла; Шумит Арагва предо мною. Мне грустно и легко; печаль моя светла; Печаль моя полна тобою, Тобой, одной тобой… Унынья моего Ничто не мучит, не тревожит, И сердце вновь горит и любит - оттого, Что не любить оно не может. 1829 |
| На тази дата е роден Великият Вапцаров. ПИСМО Ти помниш ли морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, нехвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства? Ти помниш ли как в нас полека-лека изстиваха последните надежди и вярата в доброто и в човека, в романтиката, в празните копнежи? Ти помниш ли как някак много бързо ни хванаха в капана на живота? Опомнихме се. Късно. Бяхме вързани жестоко. Като някакви животни в клетка светкаха очите жадно и търсеха, и молеха пощада. А бяхме млади, бяхме толкоз млади!... И после... после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата. Като гангрена, не, като проказа тя раснеше, разкапваше душата, тя сплиташе жестоките си мрежи на пустота и мрачна безнадеждност, тя пъплеше в кръвта, тя виеше с закана, а беше рано, беше много рано... А там – високо във небето, чудно трептяха пак на чайките крилата. Небето пак блестеше като слюда, простора пак бе син и необятен, на хоризонта пак полека-лека се губеха платната всяка вечер и мачтите изчезваха далеко, но ние бяхме ослепели вече. За мен това е минало – неважно. Но ний деляхме сламения одър и тебе чувствам нужда да разкажа как вярвам аз и колко днес съм бодър. Това е новото, което ме възпира да не пробия своя слепоочник. То злобата в сърцето трансформира в една борба, която днес клокочи. И то ще ни повърне Филипините и едрите звезди над Фамагуста, и радостта помръкнала в сърцето, и мъртвата ни обич към машините, и синята безбрежност на морето, където вятъра на тропика се чувства. Сега е нощ. Машината ритмично припява и навява топла вера. Да знаеш ти живота как обичам! И колко мразя празните химери... За мен е ясно, както че ще съмне – с главите си ще счупим ледовете. И слънцето на хоризонта тъмен, да, нашто ярко слънце ще просветне. И нека като пеперуда малка крилата ми опърли най-подире. Не ще проклинам, няма да се вайкам, защото все пак, знам, ще се умира. Но да умреш, когато се отърсва земята от отровната си плесен, когато милионите възкръсват, това е песен, да, това е песен! |
| Днес е 8-ми декември - честит празник на всички бивши и настоящи студенти! И НАЗДРАВЕ! ВИНО ДАЙТЕ НИ ПАК!... Джордж Байрон Превод Любен Любенов, Георги Ленков Вино дайте ни пак! Досега ни веднъж не е вливало в мен пламък толкоз могъщ! Пийте — кой не би пил! — щом в света променлив само с чаша в ръка без лъжа си щастлив. Вкусих всички блага, цял потъвах в лъчи от разкошния мрак на красиви очи. Любих аз — кой не е също любил? — но кой, изнурен от страстта, е намирал покой? Бях с другари богат в мойте пролетни дни, в младостта, що не знае ни страст, ни злини. Аз дружах — кой не е? — но е просто нелеп, който вижда, о вино, по-верни от теб! Може млада жена момък млад да плени и другарството свършва — ти не се промени! Ти старееш — кой не? — но какво ли, кажи, като теб по-добро става, щом отлежи? И макар в любовта да е всеки богат, поклони ли се друг на кумира му свят, радостта загорчи — само ти не горчиш; ти ревниво не си, всички ти веселиш: Младостта отлети, угаси всяка страст и след туй станеш ти сетен пристан за нас; в теб — не е ли така? — щом забравим скръбта, истината е в теб, в теб е и мъдростта. Щом Пандора[1] бедите безчет изтърва — и започна да страда светът след това. Без надежда не сме ли? Да вдигнем стакан — всеки става щастлив само щом е пиян. Славно грозде, здравей! В теб кипи есента, във нектара ти млад се таи младостта. Ще умрем — всеки мре! — но простят ли на нас, даже Хеба[2] била би доволна тогаз. 1809 Бележки [0] За първи път стихотворението излиза през 1809 г. Бел. ред. [1] Пандора /гр. мит./ — първата жена, направена от пръст като отмъщение на човеците, задето Прометей им дал огъня. Зевс й дал кутия, която не трябвало да отваря. Пандора не се подчинила и отворила кутията, откъдето излезли всички земни злини. Вътре останала само надеждата. Бел. ред. [2] Хеба /гр. мит./ — богиня, виночерпка на боговете. Бел. ред. |
| Гледам, че се появила една нова тема, та се сетих за един стар текст... Из "VІІ. БАЙ ГАНЬО НА ГОСТИ" от Алеко Константинов ...Нахраниха се най-сетне. Минаха в приемната стая. Бай Ганьо, зачервен като божур, току суче мустакито, току се пооригва с шепа, току мъмре „пърдон“. Разположиха се на столовете. Бай Ганьо завъртя една цигара, омаслена от пръстите му, и почна да смучи и да издухва през мустаките си облаци дим. Не е ли този най-сгодният момент за наслаждение: за музика, за песни, за любов? Момата улучи настроението на милионерина и го попита дали обича музика. Кой? Бай Ганьо ли? Ами че ако бай Ганьо не обича музиката, кой други ще я обича? Кой други е можал да внуши на циганите, сиреч на музикантите, такъв респект към себе си, както бай Ганьо? Само като им мигне с око, погледнете вий какво става с тия цигани! Огън! Огън! Завий оная ти цигулка, запищи онзи ти кларнет! Снагата ти е топола, на мойто сърце кат два кола. На фустаня ти тегеля изгори на мен джигеря… — Сус бе, ченгене! Не ща аз любовни! На ракия ми свири! — извика им бай Ганьо и тракне с чашата по масата. Почнат „Каран-каранфилчето“, бай Ганьо тракне с чашата, спрат. Почнат „Не щеми ний богатство“ — пак тракне с чашата. Обърнат на „Зелен листец“. „Ха, видяхте ли сега! Е-е-е-е-х! Гел кефим, гел!“… — и бух шишето в земята или в прозореца… Е, кой е майсторът на тия работи? И веднъж ли е било, дваж ли е било? Ама тия жени откъде ще знаят кой е бай ти Ганьо! И да им разправяш колко стъкла си строшил с музика, не могат те разбра!… — Обичам музика! — изговори снизходително бай Ганьо. — Обичам музика! — повтори той и си разклати главата, което по негово мнение изражаваше печалната необходимост да слуша за хатъра на жените едно нещастно дрънкане на пиано. „Какво разбирате вий от свирня, от мохабет?“ — мисли си бай Ганьо. Момата отвори пианото и почна едни нескончаеми пиеси из „Prodana nevesta“ от Smètana. Под пръстите й се посипаха звуковете, които довеждат до екстаз всяка чешка душа. Майка й, която вероятно хиляда и първи път чуваше тия пиеси, тънеше в блаженство а в погледа й, обърнат към бай Ганя, светеше национална гордост и самодоволство; тя държеше глава в такт според темпа на пиесата, ту adagio, ту allegro, като че пунктираше с носа си нотите на фиоритурите. От време на време тя с очи правеше знакове на бай Ганя, предупредяваше за настъпването на някой любим момент в пиесата, а милионеринът отговаряше: „Внимавай, твоя милост, мен недей гледа, колко съм ги чувал аз таквиз!…“ И за да подкрепи на дело този си знак, той стана от стола именно в тоя момент, когато стопанката очакваше да се наслади от ефекта, който Smetana ще произведе върху бай Ганя, и набързо, с един план в главата отиде в стаята си, взе от дисагите си отворения за проба мускал и върна се в приемната стая, подмигна на майката: „гледай кое ще произведе ефект“, пристъпи на пръсти към увлечената от музиката мома и — страшен дявол бил тоз бай Ганьо! — отвори мускала с розовото масло и полекичка го бутна под носа на момата. Тя, като почувствува дъха на потната бай Ганьова ръка, вмирисана на риба, обърна се с отвращение и унесена от музиката, в първия миг го погледна намръщено, но моментално дойде в съзнание, че пред нея стои милионеринът и й се хили, и я пита: „Вашия Сметана ли по-чини, или туй, дето го помириса, а?“ — и затъкна мускала в пояса си… Момата престана да свири. Почна бай Ганьо… (Какво казахте? — не можах да ви разбера!)… Почна да свири небрежно с един пръст, без да седне на стола: „Колкото да им дам на тези да разберат, че и ний малко-много проумяваме от тия ваджии.“ У един бай Ганьов роднина беше изпаднала една ръчна хармоника с клавиши, та сегиз-тогиз, като се намери на кеф, и бай Ганьо си е чупил пръстите да изкалъпи някоя песен. Сега той почна едно сепнато pizzicato, което по негово мнение изображаваше песента: „Открадна-ла сей, бабината, сла-сланин-каа, сланинка, откраднала сей бабината сланинка“… която „Сланинка“ цяла е открадната от чешката „Slaninka“. — Pan hraje „Slaninku“, maminko! — съобщи откритието си момата. — „Сланинка“ зер — обади се бай Ганьо, — вий отде я знаете? Възхитен от успеха, бай Ганьо седна на стола, за да свири, вече основателно, нещо по-сериозно. А какво може да бъде по-сериозно от „Нощ е ужасна“? Почна бай Ганьо да свири, но остана сам недоволен от изпълнението. И твърде естествено! „Нощ е ужасна“ не е създадена за пиано; звуковете се пресичат: бутнеш клавиша на „ужа-а-а-сна-а!“ и се пресече гласът; друго нещо е хармониката! Като си туриш пръста на „… жа-а-а-сна-а-а…“ — натискай майка му стара! Половин час да ти бучи, натискай, извивай на талази, додето ти дойде кефът! А пък с пиано — дрън, дрън, вятър! Видя бай Ганьо, че ще отслабне ефектът, произведен от „Сланинката“, помисли, помисли, па реши: „А бе чакай да взема да изпея аз «Нощ е ужасна» на тия женоря!… Позамисли се той, искаше да се настрои печално, в духа на жалната песен, въздъхна веднъж отдълбоко, тури си десницата на ухото, задряма с очи, че като зина!… Grandissimo maestro Verdi! Ти нямаш, ти не можеш да имаш врагове! Но ако, паче чаяния, би се явил някой изрод, той ще бъде самият сатана. Бог е велик, Esimio Maestro! — и всичките стрели на злия дух са безсилни против тебе! Едно само… само едно средство може да употреби лукавият и целият музикален свят ще се покрие с траур… Ний ще се молим, моли се и ти, Divin Maestro, на всемогущия създател, да не допусне сатаната да те въведе в салона, в който бай Ганьо пее «Нощ е ужасна»… И когато твоят тънчайши слух се покърти с непонятните за тебе диви, нечеловечески звукове, Злият дух да ти открие ужасната истина със сатанинския си смях: Ха! ха! ха! Верди! Това е песен от твоята божествена «Травиата»! Ха! ха! ха! ха-а!!…“ — Късно стана вече, господа — каза срамежливият Илчо, като погледна часовника си, — среднощ! Хайде да си ходим, па други път, с божата воля, пак ще поприказваме за бай Ганя. — А бе, Илчо, я ми кажи, защо мразиш толкова българските песни? — обади се Дравичката на излизане. — Кой? Аз да ги мразя? Съжалявам, гълъбче, че лошо си ме разбрал. Аз съм в състояние да се възхитя, да се забравя, да се захласна до екстаз от хубавите наши меланхолични народни песни, но от българските песни, а не от онези гнуснави пародии на чуждестранните вулгарни песни, които байганьовците ни предават изкълчени до неузнаваемост чрез ония цигански форшлаги и къртения на гърлото с пиянски трели и фиоритури… Ний имаме песни, но нямаме певци. Аз съм готов да прегърна своя враг, ако ми изпее, както трябва, песента „Богдане, бог да те убие“ или „Я запретни, Вело моме, бели ръкави“ и да погледна накриво приятеля си, когато видя, че се възхищава от „Зелен листец“, „Каранфилчето“ и други такива цигански прелести… |
Аз съм готов да прегърна своя враг, ако ми изпее, както трябва, песента „Богдане, бог да те убие“ или „Я запретни, Вело моме, бели ръкави“ и да погледна накриво приятеля си, когато видя, че се възхищава от „Зелен листец“, „Каранфилчето“ и други такива цигански прелести… "Богдане, бог да те убие" не може да се намери никъде в интернет, за да я чуе човек - допълнително тъжно обстоятелство. И като "Грозданка по двори ходеше" я търсих и попадам само на публикации на други хора, които я търсят. Може би и те, като мен се канят някой ден да отидат до БНР и да попълват формуляри за търсене на това или онова произведение, но такива добри намерения обикновено се отлагат до безкрайност, защото са свързани с досада. Да не говорим за „Зелен листец“ - така и няма да разберем толкова ли е била ужасна и дали пък Стамболов не е реагирал на музиката и. Текстовете засега остават, благодарение на сборници с народни песни от началото на 20-ти век. |
| Я да се разведрим с нещо мое любимо! II. Варлаам Копринарката Варлаам Копринарката, по прякор Тарилйомът1, отиваше у дома си. Той беше човек на четирийсет и девет години и два месеца, с лице дълго, мършаво и великопостно като на св. Ивана Коприваря, с цилиндрически ален фес и в широкодънести потури, които му придаваха многокрасен вид; смирен, целомъдрен, женен и гайтанджия, както свидетелствуваха двете му ръце, вечно вапцани в най-изрядното индийско синило. Варлаам Копринарката не беше никак развратен човек; той говееше в сряда и в петък, носеше шарени чорапи, плетени от булката, рано си лягаше и ставаше, за което Иван Бухалът, голям присмехулник, често казваше, че Варлаам вечеря с просяците, ляга с кокошките и става с петлите; не пиеше ни вино, ни тютюн, беше левичар, в черква ходеше редовно, в кафене - рядко, на съдилище - отнюд, ако не смятаме разправията му за капчука със съседа Иван Селямсъза, с когото се влачеха по кадии от много години насам. А каква кавга беше, свети архи-дяконе Стефане! Даже и жените им, булка Варлаамица и булка Селямсъзка, ужасно се гонеха и омразата им стигна дотам, щото булка Варлаами не наричаше булка Селямсъзка инак, освен "гърнива сланина" по причина на жълтите петна по изтъртуфения ѝ образ, както и булка Селямсъзка думаше на булка Варлаамица дървеница, защото беше дребна и кървосмукателна. Преди два месеца на мегданския кладенец булка Варлаамица беше изяла по гърба бухалката на булка Селямсъзка - малко по-горе от лакътя. Оттогава булка Селямсъзка по-често отбиваше барата или щом видеше из дупката, че булка Варлаамица си мие ръцете на чучура, лисваше в барата си всичката помия от коритото, дето переше постилците на децата си. А булка Варлаамица се късаше от яд. А как нежно Варлаам обичаше жена си! Как страстно-чувствително говореше за нея! - Тя ми свари фасулева чорба днес, само че прекарала оцета, та киселеше като усмивката на Фачка Зобидренката; или децата са отишли да навадят краставиците, а пък аз: дай си мъжо жената, а ти иди в трънето!... - Само пред приятеля си Хаджи Смиона той се отпущаше и я наричаше сладостно: фалимилия, както и "метода" нарече един път пред Иванча Йотата методià. Напразно Иванчо Йотата, който беше твърде свадлив човек, го уверяваше, че метода е едно, а методiа друго, и че граматиката всякъде другаде дава да се пише i , само не в метода. Варлаам Копринарката, който също знаеше едно-що учение (той някога се беше готвил за дякон в Гложенския монастир), упорствуваше и не искаше да падне долен на Иванча. Поради тая причина Иванча Йотата не беше приятел на Варлаама Копринарката. Но освен цилиндрическия ален фес, останал от първия период на царуването на султан Меджида, и който беше устоял против всичките посегателства на модите, Варлаам Копринарката имаше друго отличително нещо: той беше много умен човек и имаше обичай да се изразява с притчи и издълбоко, щото дядо Постол мислеше, че Варлаам е чел Соломонията. Например срещне ли го касапинът Колю заран рано, че отива с възпретнати ръкави на мегданския кладенец да си наплиска лицето, и му каже: - Добрутро ти, Варлааме. Той отговаряше с черковен глас: - Ако не е добро, то си е за него. но то е речено да се рече. Което щеше да каже: - Дал Бог добро, Варлаам знай какво прави. Кажеше ли му някой сред мараните на юли месец: - Копринарка, как я носиш тая пущина (салтамарката)? Жегата е дяволска, пази се да не измръзнеш... Той отговаряше: - Горещото гори, студеното студи, а парен каша духа. Което щеше да каже, че Варлаам преди единадесет години е настивал по Петровден и е лежал от тежка болест, от което горната част на главата му и днес има подобие на някоя Сахара. Но особно любезно се разговаряше Варлаам Копринарката с Кона Крилатия, съседа му през барата, който повече приличаше на бъчва, обута в гащи, отколкото на хвъркато пиле. Седнеха например лятна вечер, по месечина, на праговете си, гологлави, по риза и по бели гащи, обути на босо, и захващаха да си бъбрят мирно за това и за онова, за политиката, за кокошките или за преждата, или за луната. И Коно Крилатият (Боже Господи, какъв крилат?) пухнеше дим от цигарето право към небето и речеше: - Виж, това месечината, Варлааме, ще да е нещо голямо... Дали е живо нещо? Санким, ако му гледаш лицето, прилича на живо... но кой знае пак. Варлаам метнеше тих поглед към небосвода и речеше: - Може да е живо, може да е мрътво, всичкото е умишление... Виж тая бара, ако една мравунка се спре при нея, ще каже: море е, ти ще кажеш: бара е, а Фарлам ти казва: море е! Чудесата Господни са чудесни. А Коно Крилатият се позамисли и пак запита: - Ами ако би да падне въз нас... тъй както стоим... а? Страшно! Тогава Варлаам отговаряше: - Не пада. - А ти вярваш ли, че тя е звезда? Нашият копелак това го учат в школото, протестантин цял. - Звезда ли? Звездата си е звезда, но пророци, и учени, и благородни, според списанията, както са писували, така са го и нарекли, и така си е било от века и до века... "Солнце позна запад свой..." Каква ти звезда и какво ти удивление! Коно Крилатият се пак задълбочаваше в астрономически разсъждения и с вида на една възклицателна влазяше у тях си, като пришушваше: "Много чело, много знай." Какви сладки хора!  |
