Литературна тема
Отиди на страница:
| Покрай случилата се снощи в Париж недопустима трагедия се сетих за една чудесна творба на Патриарха на българската литература, на която той е сложил за мото цитат в оригинал на голям френски автор. Дано дядо Вазов и този път се окаже прав! КЕРВАНЪТ II marche! * V. Hugo В пустинята керван минува. Той иде нейде отдалек и надалеко той пътува: познал е жажда, труд и пек. Завчас духна самум ужасен: керванът сви се, дор минà талазът удушлив, опасен - и пак напред тръгнà. И пак върви напред керванът из безконечния си път на пясъка през океанът. Внезапно екнува ревът на лева и той сам излезна. Почнà се бой и кръвнина, ранений звяр бегà, изчезна - керванът пак минà. Върви безстрашно пак кервана. Но в кръгозора спря се, ням: от пясък планина навяна засипваше му пътя там. И дълго в тая безотрадна пустиня той лутà се клет, в посока вярна дор попадна - и пак тръгнà напред. Друг път, при жажда зла, лъжливи оазиси в мираж гонù, друг път - във битки с шайки диви влизà и зле се накърни. . . И сè към нови небосклони върви, в премеждия безчет, и трупове из пътя рони - но сè върви напред. Върви той бодър, неуморен, върви години, векове. . . А тоя чуден, неуморен керван Н а п р е д ъ к се зове. Не смята жертви, труд не сеща човешкий дух из пътя свой, едни беди след други среща, но сè пътува той. И сè напред върви, отива към правда и към светлина, през заблужденья друм пробива и води с мракове война. Но той назади не погледва, не се повръща никой път: фърчи ил пъпли - сè напредва керванът на духът. София, 1899 * Той върви! Виктор Юго | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| По същия повод ще пусна и шедьовър на един от най-големите български поети Веселин Ханчев: НЕ, НЕ ТРЯБВА Не, не трябва да свършват без време неживелите още неща. Трябва мислите друг да поеме и брезата да пусне листа, трябва кораба, влязъл в морето, да достигне крайбрежни води, да не спира в окопа шосето, нероденото да се роди. Не, не трябва напразно да стенат непокритата къща сама, хляба, който едва е наченат, недошлите в ръцете писма. Трябва залеза сам да се спусне, трябва грозда да бъде прибран, недокосната още от устни да не бъде девичата длан, да не зеят огнищата неми и поемите с празни листа. О, не трябва да свършват без време неживелите още неща. |
| Предният шедьовър ми напомни, че преди десетина дни се навършиха 49 години от смъртта на Веселин Ханчев - той умира на 04.11.1966 г., само на 47 години. В тази връзка в следващите няколко поста (накратко) ще представя поезията му. Първото училище, чийто праг прекрачих преди много време носеше и досега носи името на този голям български поет. На много места в училищната сграда беше изписано първото четиристишие от неговото ПОСВЕЩЕНИЕ За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе открий отново и пресътвори. Пресътвори ги ти като лозата, затворила пространствата в зърна, като дървото в плод, като пчелата, създала мед от пръст и светлина; като жената стенеща, в която по-траен образ дири любовта, като земята връщаща богато и облаци, и птици, и листа. О, трябва всяка вещ да се изстрада, повторно всяка вещ да се роди и всеки образ, който в теб попада, да свети с блясък непознат преди, и мислите да правят в тебе рани, мъчително и дълго да тежат и всяка мисъл в тебе да остане като зарастнал белег в твойта плът. Как иначе това, което вземаш, стократно оплодено ще дадеш в горещи багри, в щик или поема, в космичен полет и в чугунна пещ? Как то ще стане дирене сурово и кратък залез, и другарска реч, и падане, и ставане отново, и тръгване отново надалеч, и ласка по косата и засада, и хоризонти с мамещи звезди? О, трябва този свят да се изстрада, повторно трябва в теб да се роди и всяка вещ и образ покрай тебе сърцето твое да пресътвори, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори. На същата тема: ХУДОЖНИК Той отвори и се спря на прага. Гледаха го празните стени. Гледаха го със очи от влага, от пирони, от пукнатини. Колко гола беше, колко бедна стаята с мъртвешките очи! Към стените мълком той погледна и по тях картини закачи. Закачи по мъртвите пустини извори и пътища, и бряг, лесове, небета сини, сини и слънца, червени като мак. Закачи усмивки и простори, облаци, деца и светлини, закачи света и го затвори в тези грозни четири стени. И стените скривайки с платната - негови единствени неща - той превърна стаята в богата, в най-богата стая на света. Още чудесни стихове на Веселин Ханчев: ЗЕМЯ И НЕБЕ Върху земя човек роден е. Но той на нея е роден, небе да вижда и да стене, загуби ли го някой ден, да чува в нежностите къси, в делата, в болката дошла не удрите на кръвта си, а ударите на крила. Върху земя човек роден е. Но той на нея се роди над себе си непокорени да дири винаги звезди, да ги достига и когато до тях е стигнал, да скърби, пак взрян в небето непознато и смъртоносно може би. Върху земя човек роден е. Но той роден на нея бе дори в пръстта и на колене да има пак едно небе, небе да има и тогава, когато няма и очи, сам в себе си да го създава, когато то се заличи. *** КРАСОТА Толкова те дирих, че земята заприлича цялата на теб. Толкова те исках, че нарекох с името ти всяка моя вещ. Има ли те? Или те измислих? Може би е по-добре така. Може би, измислена от мене, най за дълго с мене ще си ти, най-последна тебе ще намразя, най-жестоко ще ме заболи, ако с друга някоя случайно само за минута те сменя. А ето как големият творец вижда ролята на поета - нещо специално за колежката Therese: ПОЕТ Да бъдеш Колумб всеки миг от живота си. Да откриваш земи и звезди, да откриваш пространства и хора. В сърцето си малко да сложиш големия свят и далечните пътища. Да търсиш и все недоволен да бъдеш, да имаш, но все към незнайни земи да отплуваш. Колумб остани до последния миг на живота си. И смъртта си дори открий като свят непознат, като нова земя посрещни я, неоткрита от теб досега. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Веселин Ханчев е автор на чудесна любовна лирика, която има много почитатели. Ще започна представянето й с едно по-различно стихотворение, което показва темата от друг ъгъл: ИЗЛИШНИЯТ Те крачат в тъмнината редом с тебе, усмихнати, допрели рамена. А ти си трети. Ти си непотребен... И с тъжна завист гледаш настрана. До тях вървиш. Прехапваш нервно устни. Но не побягваш: тук са той и тя. Ако побегнеш, ако ги напуснеш, ще бъде двойна твойта самота. И ти вървиш. А те са тъй заети. Дори не виждат, че си още там. Те двама са. А ти си трети... А третият навсякъде е сам. Следващото ми напомня за абитуриентските балове: ПОД ЛЮЛЯКА Ръка в ръка дойдоха те и спряха на люляка под цъфналата стряха и люлякът добър ги приюти та никой, никой да не ги смути. Прегърнаха се те, под него скрити, усмихнати, с цветчета по косите. Вечерникът разнесе из нощта и сладък дъх, и шепот на листа. Ще минат дни на грижи, на раздели. Под много стрехи те ще са живели. Но няма да забравят за една - за люляка край старата стена. Мнозина от поколението на/над средна възраст си спомнят песента на Георги Кордов Приказка, чиято литературна основа е друга запомняща се творба на Веселин Ханчев: ПРИКАЗКА Под дъжда, който чука невидим в листата, двама крачим без път и сами. Няма вик на дървар, ни пътека позната. Само тъмният вятър шуми. Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла като гълъб, спасен от дъжда. Отстрани на косата ти свети изгряла една малка дъждовна звезда. Стой така, стой така. Нека тя да ни свети. Нека тя да ни води в леса. Може би ще намерим вълшебното цвете, дето прави добри чудеса. Ще му кажем тогава: „Недей ни разделя. Равнодушни недей ни прави. Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля, топлинка само в нас остави!“… Но в косата ти вече звездата не свети. Мълчаливи вървим из леса. Ах, къде да намерим вълшебното цвете, дето прави добри чудеса? Някъде прочетох, че следващото стихотворение Веселин Ханчев е написал и подарил на съпругата си вместо пръстен за рождения й ден: ПРЪСТЕН За твойто тихо идване, което все още в мен отеква като гръм, за даденото и назад невзето, за прошката, че с теб съм и не съм, за думите, понякога спестени, за ласките, които не спести, за силата, която вля у мене, когато беше най-безсилна ти, за туй, че бе на мое име кръстен и твоя лош, и твоя хубав час, на твоя малък пръст наместо пръстен горещите си устни слагам аз. Още чудесни любовни стихове: ЛЮБОВ Къде си ти? Не свети в твойта стая, но зная, че си тук, че си сама. Завърнах се. За първи път разкаян. За първи път оставам у дома. Не е ли вече късно да остана? Измъчих те. До смърт те изтерзах. Какво ти връщам? Нежност разпиляна. Уста с горчиви бръчки покрай тях. Какво ти нося? Две ръце, с които да те докосна ме е срам дори. Къде си ти? Вдигни лице сърдито. Възмездие поискай. Удари. Вратата черна покажи ми с тази немилвана ръка като платно. В лицето ми извикай, че ме мразиш или дори че ти е все едно. Заслужил съм очите ти студени. Заслужил съм ги с хиляди вини. Ти ставаш. Приближаваш се до мене. Невидима, ти казваш: "Остани!" А ето как животът безмилостно променя младежите, превръщайки ги във възрастни хора: ПОСЛЕДНО ПИСМО Ще потърсиш в писмото ми моята стара любов. Но ще срещнеш пред тебе само страшна, разголена истина! Аз отдавна станах като другите – груб и суров, като всички край мен - за сърцето не искам да мисля. И сега, във писмото си, с твърд и безмилостен стил искам ти да узнаеш, че ние с теб сме се лъгали. И поетите днес не тревожат ония мечти за спокоен живот, за опазен от бурите ъгъл. В тия мрачно надвиснали, в тия бурни и кървави дни сякаш нямам сърце, то е глухо, умряло, изпразнено. Аз отвикнах в кръга на безсрамни, бездушни жени като в предишните да обичам до болка, да мразя! Онзи странен младеж, който целия свят покори, който целия свят прекръстоса в мечтите си светли, нейде много далеко отдавна, отдавна се скри от злодейска ръка във сърцето открито прострелян. Нима искаш да търсиш мечтателя мъртъв сега? Нима можеш да стигнеш местата далече отнесени? Нима можеш в шумът на дошлия при нас ураган да дочуеш гласа на отдавна преминала песен? | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Във връзка с участието си в Отечествената война 1944-45 г. Веселин Ханчев пише "Стихове в паласките". Ето №11 и №14 от тях: 11 Русокоса моя, чипоноса, синеока моя дъщеря, спиш си ти. Не знаеш ти какво са залповете, грозното ура. Спи, далечна, ненагледна моя! Спи си в тишината. Нани-на! Аз вървя сред грохота на боя, за да пазя твойта тишина. *** 14 Не, не мога да спя. Ще изляза навън, под небето дето светят звезди и тревожния вятър тръби. Искам там да съм с теб, да ти кажа това, за което не успях, не посмях, може би... Недолюбих те аз, ненагалих те, моя любима. Раздели ни дългът. Затова не плачи, не кори! За да има любов и мечти занапред за да има, аз отивам на бой призори. Ако падна убит сред степта, под звездите студени, запомни ме с добро, но на гроба ми ти не ридай. Посрещни радостта, отвоювана с мъка от мене, долюби вместо мен, домечтай! Аз не ще се гневя, а ще бъда щастлив и спокоен. Не за скръб съм се бил, не за сълзи вървя на война. Вече съмва над мен. Вече влизат другарите в боя. Лека нощ, моя мила жена! Веселин Ханчев пише и за съпротивата преди 9.9.1944 г., но не догматично и декларативно: ДОБРИЯТ УЧЕНИК Той беше добър ученик. Най-добрият в класа. Седеше на първия чин, до прозореца, вляво; беше нисък на ръст, с коса като пламък, червена и права, с цяло съзвездие лунички върху двете страни. Беше много добър ученик. Знаеше всеки урок, отговаряше точно и ясно, не мълчеше, когато учителят, питаше прав зад катедрата: — Кои са царете от Второто българско царство? — Къде се намират Азорските острови? — Какво получаваме, когато прибавим към натрия три молекули сребро? Той беше добър ученик. Най-добрият в класа. Веднъж, съвсем неочаквано, влезе един офицер. Прав зад катедрата, офицерът посочи първия чин до прозореца вляво, и каза: — Излез на дъската. Ела. Говори. Отговаряй на всички въпроси подробно и ясно. Беше в час по мъчение. От стената като от черни килии гледаха Ботев и Левски. Върху празните чинове седеше страхът и подсказваше: — Кои са ония, с които си ходил на сбирка? — Къде се намира квартирата, дето се срещаше с тях? — Какво си получил? — Кому си го дал? Беше в час по безстрашие. Тои беше добър ученик. Най-добрият в класа. Излезе навън пред дъската. Косата му рижа изгря върху нейното черно небе с тебеширени облаци. Лицето му беше спокойно и ясно под златните лунички. Беше много добър ученик. Най-добрият в класа. Но нищо не каза. На всички въпроси отвърна с мълчание. Мълчеше, когато го питаха в класната стая. Мълчеше, когато навън го поведоха. Мълчеше, когато го туриха прав до стената на задния двор. Мълчеше, когато последен звънец удариха пушките. Беше много добър ученик. Мълча и получи отличен в час по безсмъртие. Навремето следващата творба стана литературна основа на една чудесна песен, която често звучеше по радиото. За съжаление сега я няма в мрежата – аз поне не успях да я намеря (освен един съвременен кавър). БАЛАДА ЗА ЧОВЕКА Самичък в студената бяла гора две нощи човекът се влече. И каза гората: - Нима не разбра? Ранен си. Отиваш си вече. Умираш. Далеч е отряда сега. Ни стряха, ни лек, ни пътека. Но глух бе човека,съборен в снега. Пълзеше, пълзеше човека. И каза гората: - Смири се и спри! Не ще се изтръгнеш от мене. Виж бързият гълъб е паднал дори до тебе с крила укротени. Къде ще отидеш с такива нозе, крилете щом в мен са сковани? И спря се човекът. И гълъбът взе, и скри го до своите рани. И гълъбът, сбрал топлина от кръвта, под пазвата трепна полека, удари с криле и натам полетя, където не стигна човека. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| В рамките на възможното, след 9.9.1944 г. поетът пише и критични стихове: СТИХЧЕ С ФЛАГЧЕ Сладичко, изгладено, с римички встрани, стихче лимонадено той си съчини. Как вълничка кротичка край брега шепти, как с прибрана котвичка корабче лети… Где е тук идеята? - срязаха го вред. - В стихчето ти нея там няма я, поет. Няма ли я? Дадено! Ей сега! Постой! Стихче лимонадено пак заджарка той. Как вълничка кротичка край брега шепти, как с прибрана котвичка корабче лети… Но сега на реята флаг се вей червен! Заедно с идеята вей се… прикачен… *** СЪДРУЖНИЦИ Тя млада е, но неизвестна, а той прочут е, но дъртак. Дела си всеки вложи честно в законно сключения брак. Така - услуга за услуга - живеят те един за друг. Той горд е с младата съпруга, а тя - с прочутия съпруг. Какво, че може би се мразят и се презират крадешком? Навън приличието пазят и фирмата на своя дом. Тя път край него си пробива, той с нея в службата расте. Какви съпрузи са такива? Съдружници са всъщност те. |
| Веселин Ханчев е автор и на запомнящи се стихотворения за деца. Следващото някога стана литературна основа на една песен на Лили Иванова: КАПИТАН Капитанът не спи. В океана е взрян капитана. И реве, и кипи, и звездите гаси Океана. Всяка мачта скрипти, всяка рея звънти като струна, и лети, и свисти с триста траурни възли тайфуна!... През тропически мрак води кораба свой капитана. Най-добрият моряк от Червено море до Хавана. „Десет градуса. Вест.” Тишина. И тайфуна го няма. Над екваторен лес тегне само луната голяма. После пада и тя, като орех кокосов отбрулен. Литват риби ята и се стрелват зелени акули. И витлото тъче сред лазурите ивица бяла!... Едно малко момче отразено се вглежда в канала. То навежда глава. То очи срещу слънцето свива. То следи как едва лъкатуши водата ръждива. И усмихва се то, и протяга от мостчето длани. Аз разбирам защо. Добър час! Добър път, капитане!... През 1960 г. Веселин Ханчев издава стихосбирка с детски стихотворения, озаглавена ЧУДНАТА ВРАТА Тука ще разкажа в стих случка най-забавна: как света за миг открих, как света обиколих, без дори да шавна. Как? С ракета? На балон? На хвърчило ново? С кон? На кораб? На файтон? През вратичка от картон влязох — и готово! Влязох и се озовах в Африка гореща, в джунглите опасни бях, зърнах слон да крачи в тях, с тигър имах среща. После като водолаз слязох в океана, в прерията подир час яздех със ловците аз, жив мустанг да хвана. А от там — в тайгата, сам, на шейна с елени… Подир миг — далеч от там, покорявах връх голям в Алпите студени. Где не бях? В коя страна по света не скитах? С колко много племена и страни ме запозна таз врата открита? Най-далечните места мога в миг да стигам, щом си имам към света тази шарена врата, тази чудна книга! |
| В края на живота си – едва на 47 години, болен от рак и в болница - Веселин Ханчев пише цикъла "Жив съм". В един стих от него той обобщава своята драма и драмата на много други големи български творци, отишли си твърде рано от този свят: "в мен крещи недороден света". Ето последните две творби от този цикъл: ПРИСЪДА За да живея, трябва непрестанно по нещо да умира в мен самия. Осъждам ви на смърт чрез неприязън приятелства, в бедата уязвими, познанства, край душата ми събрани, неканени на нейната трапеза. Осъждам ви на смърт чрез равнодушие, измамни и примамливи желания, създадени от мен големи робства пред малки хора и пред малки цели. Осъждам ви на смърт чрез недоверие, лъжи, в които вярвам доверчиво, слънца от станиол, които вземам за истински слънца на хоризонта. Осъждам ви на смърт, за да живея. *** ЖИВ СЪМ Жив съм. Нажежено е до бяло всичко в мен. Жив съм. Падам и крещя от болка. Жив съм. Не от болестта боли. Боли ме, че съм повален. Жив съм. Като тетива треперя цял. Жив съм. Цял горя и в треска викам. Жив съм. Не от треската треперя, а от гняв, че съм се спрял. Жив съм. Хора, спрелите минути ме болят. Жив съм. По загубените пътища крещя. Жив съм. Хора, искам рождества, не искам смърт. Жив съм. В мен крещи недороден света. Жив съм. Мъртъв ще съм, ако не крещя от болка. Жив съм. Хора, чуйте диагнозата на болестта: Жив съм. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Из "ВЕРБЛЮД" на Йордан Радичков: Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола и мръсни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола. Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление: „Лебеди мои!“ | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Следващият разказ ми харесва ужасно много - някои моменти от него действат като сутрешно плискане на лицето със студена вода: ЗЕЛЕНОТО ДЪРВО Йордан Радичков Трябваше ли да съжаляваме, че в нашите гори няма зелено дърво?… Баща ми казваше, че няма защо да се съжалява, а ще трябва да се отиде в планините да се донесе оттам едно зелено дърво, да се посади и с това щяла да свърши цялата работа. „Също като фазаните ли?“ — питахме ние. „Също като фазаните“ — казваше баща ми. По онова време в нашите гори разселиха фазани и понеже тази птица била царска, то и нашите гори щели да станат царски според думите на лесничея. Селяните веднага избиха фазаните и цяло лято носиха върху шапките си фазанови пера за своя голяма чест. Те питаха лесничея: „А лъвове няма ли да разселвате?“ „Защо лъвове!“ — не разбираше лесничеят. „Че да изядат и нас, и вас“ — казваха селяните. Един учен селянин обясни тогава, че дори и да разселят лъвове в нашите гори, то те няма да могат да живеят, защото през зимата лъвът би трябвало да си изкопае дупка и да се прибере в нея на топло, а лъвът не умее да копае дупки. Така ние разбрахме, че никога в нашите гори няма да реват лъвове или да се разхождат кротко като крави, излезли на паша по поляните. Същото си го мислехме и за зеленото дърво, макар че баща ми твърдеше, че по-просто от това нямало. Вероятно и вие сте забелязали, че това, което за децата е сложно, за възрастните е винаги просто; както и обратното. Но нека не се отклоняваме, а да продължим нататък. На нас ни правеше извънредно силно впечатление как едно дърво може да си е винаги зелено. През есента листата на дърветата окапваха и нашите гори потъваха до колене в шума. Нощем и тайно в шумата никнеха гъби. Нощем и тайно в шумата се окопаваха костенурки; те имаха огромни къщи, но пак се бояха от зимата. Червеникавата козина на вълка посивя — една сутрин ние едва можахме да го различим на хълма сред блуждаещите изпарения на горите. Дърветата потъмняха, ветровете се лутаха между тях, нещо шушнеха, но никой не им обръщаше внимание, защото чакаха зимата. Зимата вече клечеше върху покрива на планините. Ние си мислехме, че тя сигурно си вика сега: „Да сляза ли — да не сляза ли?… Май че ще трябва да сляза.“ Щом дойде зимата, нашата е лесна — сядай на шейната и се спускай! Но си мислехме и за зеленото дърво. Ами ако една сутрин видим в горите вместо зима самото зелено дърво, слязло от планините нощем и тайно! Сигурно ще бъде хубаво като покойните приказки от студеното огнище на баба. (Няма я баба!) Ако това зелено дърво изникне в горите, то наоколо всичко ще се изпълни с птици и ако няма къде да свиват гнездата, в самото зелено дърво ще ги свият — гнездо до гнездо (и птица до птица); какво мътене ще започне на птичета! Какво чудо ще бъде, кога птичетата надникнат и видят бялата пустош на зимата и лисицата, която върви и с опашка прикрива дирите си!… Ами пойни птици ще има ли? Как няма да има! Щом видят зеленото дърво, и веднага ще кацнат на него. Птичето е малко и главата му е малка, но то си има достатъчно ум, за да разбере тая работа. Така казваше баща ми и на нас, дори и да не вярвахме на всичко, ни се щеше да е така. Ето колко много ни вълнуваше зеленото дърво в ония години и колко много съжалявахме, че го няма в нашите гори, въпреки успокояването на баща ми, че няма защо да се съжалява, а ще трябва да се отиде в планините, да се донесе оттам едно зелено дърво, да се посади и с това щяла да се свърши цялата работа. „Също като фазаните ли?“ — питахме ние и т.н., както казахме още в самото начало. Един ден баща ми отиде в планините по своя си работа и донесе оттам зелено дърво. Засади го на една много хубава поляна. Зеленото дърво стоеше настръхнало като таралежче, сякаш се ежеше на цялата гора, беше същинско зверче и бодеше, щом някой се опиташе да го пипне. „Диво е — каза баща ми, — но ние ще го опитомим!…“ Беше през пролетта, костенурките излязоха навън, започнаха да разхождат важно големите си къщи по поляната, вълкът отново си смени козината, а дърветата почнаха да зеленеят. Една сутрин отидохме на поляната да видим нашето зелено дърво. Него го нямаше. На мястото му стърчеше едно изсъхнало стъбло, пожълтяло и грозно — приличаше на магарешки бодил. „Няма да имаме ние зелено дърво!“ — казахме на баща ми. „Сигурно е било чурук“ — каза той. Не знаехме какво е чурук и той ни обясни, че било турска дума, нали сме били под турско робство, много думи останали за употреба, затуй езикът ни още миришел на турчин. Но това нямало никакво значение и нямало защо да съжаляваме — ще отидем пак в планината и ще донесем оттам още едно зелено дърво. Ако трябва, нагоре с краката ще го обърнем, но пак ще го опитомим. На следващата година баща ми отново донесе от планините едно зелено дърво, много по-голямо от първото, и отново го посади на поляната. Туй мисля, че беше през март — наоколо нямаше никаква зеленина, — докато баща ми копаеше яма за засаждането, на земята й тракаха зъбите от студ. Няколко дни след това костенурките наклякаха на припек пред своите къщи и заразглеждаха любопитно зеленото дърво. Ние вече бяхме съвсем сигурни, че сега нашите гори ще си имат зелено дърво, и си представяхме как хубаво ще стои то през късната есен и през зимата и колко хубаво си е наистина, когато зелените дървета са опитомени. Но надеждите ни изсъхнаха и пожълтяха като магарешки бодил, защото един ден вместо зеленото дърво видяхме на поляната пожълтяло и грозно стъбло. То не поиска да се опитоми, това диво дърво, и нямаше представа колко много съжалявахме за него и колко потребно ни бе едно истинско зелено дърво през есента и зимата. Можехме ли да не съжаляваме, че в нашите гори няма поне едно зелено дърво!… Баща ми каза отново, че няма защо да се съжалява, а ще трябва пак да се отиде в планините, да се донесе оттам едно зелено дърво, да се посади и с това щяла да се свърши цялата работа. „Също като фазаните ли?“ — попитахме ние и т.н., както казахме още в самото начало. Баща ми е странен човек — щом си науми нещо, и веднага го прави. Едва дочака затоплянето на времето, отиде в планините и донесе оттам ново зелено дърво. То бе тъй диво и тъй много настръхнало, че ние стояхме на почтително разстояние от страх да не скочи върху някого. „Туй зелено дърво на желязо да го посадя, пак ще пусне корени! — каза баща ми. — Над главата му ще мътят орли!“ Вълкът смени козината си, костенурките насядаха пред къщите на припек, нашите гори измъкнаха соковете от корените и се покриха със зелени облаци. И когато всичко стана зелено, истинското зелено дърво, донесено от големите планини, изсъхна. Ученият селянин, за когото споменах в началото и който наистина знаеше много не само за лъвовете, ами и за зеленото дърво, каза, че ние никога няма да го опитомим, защото е диво. Но баща ми беше отчаян човек, той никога не се отчайваше и всяка пролет засаждаше в нашите гори по едно зелено дърво, донесено от планините. „Та ти не знаеш ли — питаха го селяните, — че няма да успееш да засадиш зелено дърво?“ „Знам“ — казваше баща ми. „Ами тогава защо всяка година садиш зелено дърво?“ „Ами какво друго да правя?“ — питаше на свой ред баща ми. И ви казвам самата истина, че те нищо не можеха да му отговорят. Можеш ли да кажеш някому да не засажда зеленото дърво, когато то е неговата надежда! И тъй сега аз садя всяка година по едно зелено дърво в нашите гори, макар че то всяка година изсъхва. Аз си зная, че един ден в нашите гори наистина ще има зелено дърво в най-късната есен и в най-лютата зима и че щом се затопли, костенурките ще излязат пред къщите и ще си прехапят езиците от изненада. |
| Следва много силно есе на млад наш съвременник - поредното доказателство, че българските таланти не са останали в миналото: БОГАТ/БЕДЕН Светослав Иванов Сто хиляди лева за болницата в Галац. Сто и двайсет хиляди лева за българската болница в Цариград. Петдесет хиляди лева за българско училище в Солун. Евлоги Георгиев бил смазващо богат човек. Ако някой ден списание „Форбс” реши да направи класация за най-богатите хора през 19 век, не трябва да се съмнявате, че българинът ще бъде в топ 10 на най-влиятелните хора във финансовия свят на онова време. Когато той починал в един горещ ден, като днешния, през юли 1893-а, в завещанието му имало нещо, което сериозно притеснило наследниците му. На първите си братовчеди, родени от тримата братя на майка му, милионерът завещавал по 16 хиляди лева. Още по 4000 лева дава на тези от братовчедките си, които са останали неомъжени. За сметка на това останалите цифри са стряскащи – 6 000 000 лева за построяването на Висше училище в България, плюс 10 хиляди квадратни метра земя между улиците „Дондуков” и „Цариградско шосе”! Ще пропусна годините, в които българското правителство се опитва да вземе парите за университета и да ги използва с друга цел, защото както е видно днес, завещанието на братята Христо и Евлоги е спазено и техните скулптури кротко седят пред официалния вход на Софийския университет, независимо че за голям процент от младежите днес Евлоги Георгиев е повече име на улица, отколкото филантроп, така както Ян Собиески е повече име на водка, а не на благородник, спасил Западна Европа от турското нашествие. Няколко години по-късно, малко след като България постига своята независимост, изпълнителят на завещанието на братя Георгиеви – Иван Гешов, също дарява космическа сума. 120 000 хиляди златни лева отиват към банките, за да може Българското книжовно дружество да има красива сграда. Днес барелефът на Гешов гледа точно в посоката на паметниците на неговите приятели Христо и Евлоги. Далеч от тях се издига прекрасната сграда на Търговската гимназия в Свищов, построена с дарението на Димитър Хадживасилев. Неговият познат от Враца Кузма Тричков също не остава по-назад и изсипва хиляди в построяването на училища в родния си град. Следват ги търговци от Русе, Габрово и къде ли още не, като в един момент се стига до там, че само 30 години след Освобождението, в България възникват над 200 дарителски фонда, чрез които богатите българи даряват пари, с каквито не разполагат дори и някои министерства. Те строели болници, училища, научни институти, финансирали образованието на студенти, помагали на болни деца и се грижели за хиляди сираци, които войните оставят без бащи. Какви времена са били само – богатите хора са се надпреварвали да даряват и за тях е било въпрос на чест да даряват все по-крупни и по-крупни суми. Помогнете на малката Габи. Помогнете на Гери. Помогнете на Жорко. Познатият рефрен от същата тази страна, но сто години по-късно. Историята си направи зловеща шега с нас. От богатите хора от онова време сякаш няма и следа. Не че днес няма богати бизнесмени, но те натрупаха състоянието си по толкова неведоми пътища, че думата „дарение” е толкова далеч от тях, колкото думите „кредитен милионер”, „контрабанда на цигари” и „кокаинови крале” са далеч от начина, по който забогатяват гореописаните господа през 19 век. Само за няколко си десетилетия всеки собственик на бетонен възел стана милионер, а червени старци направиха своите зетьове милионери, директно отхапвайки част от комунистическата държава, която национализира цялото имущество на всички тези благотворителни фондове, градени с личните средства на родолюбивите българи. Само се замислете какви прякори носят някои от най-богатите българи – на части от костната структура, на животни или на човешки органи. С какво удоволствие участват в тайни братства или приемат „духовни” титли, които само показват колко са далеч от духовното. Има ли сред тях поне един мъж, който да предпочете да види върху земята си училище, болница или университет, вместо да построи хотел? Има ли сред тях поне един човек, който да заспи с надеждата, че парите, които е дарил за лечението на някое дете наистина ще му помогнат? Аз поне не познавам. Ако вие познавате такива хора, моля да ме извините. Ако пък и вие не познавате, признайте, че вече живеем във времената, в които даряват само бедните. И колкото по-бедни са те, толкова повече даряват. Мислили ли сте някога колко е тъжно да събираш дарения като просяк, който отчаяно иска да спаси живота на детето си. Да се молиш на непознати хора за дребни пари, които да те измъкнат от ада на болестта. Да срещаш десетки, които имат спешна нужда от помощ и също като теб разчитат на помощта на непознатите. Изключително мъчителна и ненормална ситуация, която се разиграва пред очите на братя Георгиеви, които са си все там – пред Софийския университет. Или около рушащата се къща на Гешов на „Патриарх Евтимий”, която е зарита от спринцовки, в които е имало хероин, направил някого от днешните „бизнесмени” още малко по-богат, а едно семейство още по-нещастно. „Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно“, написал в завещанието си Евлоги Георгиев. Колко скромно звучи това „и аз да участвам”. Колко скромно... Източник: http://btvnews.bg/bulgaria/bogat-beden.html | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Малко Вазов, доста актуален днес. Бедят ни Бедят ни другоземци, че с отомани, с немци дружим в полята бойни. Кога пък в Букурещ ни разпъваха, нас грешни, те гледаха спокойни. Корят ни, че със нихни врази съюз сторихме - да счупим братско иго; ала кога душмани разкъсваха меса ни, те викаха: "Разпни го!" Кълнат ни за измена славянска непростена, кат свойта браним стреха. Ала когато нази ужасно зло нагази - славяните де беха? Ругаят ни, че с чужди на наший дух и нужди народи сме събрани - но тези, що любехме, или боготворихме, що правяха в скръбта ни? Стояха оглушали, безчувствени, едва ли не зрители злоради пред наште мъки тежки, пред воплите ни жежки - и кой ни се обади? Във Петроград мълчаха, а от Париж ревяха: "Убийте тоз звяр диви!" И на защо, кат смеем и ние да живеем, станахме лоши, криви! Декември 1915 г. |
| В цитираното от теб стихотворение, колега Pstr, освен Русия дядо Вазов накрая споменава в негативен контекст и Франция, а би могъл да спомене и Англия. Със същата идея по отношение само на Русия обикновено се пуска друга негова творба от следващата - 1916 г., написана във връзка с кампанията в Добруджа и посветена НА РУСКИТЕ ВОИНИ О, руси, о, братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости? Желали би вас възхитени да срещнем со сълзи и с китки... Но идете вий настървени, на грозни зовете ни битки! Желали би вас да прегърнем и тоз път сърдечно, горещо. Но взорът ви свети зловещо... Как ръце сега да разгърнем? О, руси! Аз друг път ви славях за подвиг велик и чудесен, високо ви ликът поставях във мойта душа, в мойта песен! Вий някога знаме Христово развяхте за благо човешко – строшихте ни игото тежко, а днеска ни носите ново! И пак не ви мразим (не крия: обича ви още народа); но любим и свойта свобода, стократно по любим я ния. За тоз кумир ние се бием и с чужд, и със близък упорно и няма ний врат да превием пред никакво иго позорно! О, колко ви, братя, жалея! О, как би желал, братя клети, свобода и вам и за нея кат нас да живейте и мрете! 1916 За съжаление впоследствие на дядо Вазов му се налага да напише едно друго стихотворение с красноречиво заглавие. Сега пак водим антируска политика - дано да не се окаже, че и то става актуално: I. В СЪСИПНИТЕ В съсипните на великите надежди, в пепелището на бляновете златни – сред мечти във траурни одежди песник ходи в скърби необятни и мълви: „Разгром на моя свят дочаках! Паднах; свойте сетните сълзи изплаках. Но ти, Майко кървава, любима, не унивай, вярвай: Господ има!“ И пак да си останем само с едната V. НАДЕЖДА Не, не ще остане тъй до края – има правда, висша правда има: след нощ утро иде, май след зима... Позволи ми, Боже, да дотрая, дух убит да видя пак подигнат, жизнен лек на тежки рани турен: жилав си, народе, непостигнат по търпеж и мощ в живота бурен! Септември 1919 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Не си дописвай стихотворенията и не ги натоварвай със смисъл, който не е вложен в тях. "Бедят ни" е актуално с това, че разрушилият "дружбата" между нас ни упреква за това, че не сме му били достатъчно верни ("дружбата" е в кавички, защото никога не е имало дружба, а само потребителско и безцеремонно отношение към нас все едно сме негова собственост). И днес както тогава след едностранното разрушаване от тяхна страна на нашата "дружба", има хора с чуждо самосъзнание в нашата страна, които призовават за пагубна за страната политика на повторно поробване от тях и действат чрез дестабилизация и унищожаване на всички устои на нашата държавност и живот, защото не сме роби в лоното на Русия. |
Pstr 21 Ное 2015 02:43 Малко Вазов, доста актуален днес. Две стихотворения от същия цикъл "ПЕСНИ ЗА МАКЕДОНИЯ" и от същия период: ВАРВАРИ СМЕ! Написано по повод псувните на френския печат, който в яростта си ни прикачи етикета "варвари". Да, варвари сме ние! Сто пъти туй писахте, на гласове различни таз песен разпевахте. Под външност европейска крийм хуни зверовити, тръбяхме правда, братство, а с кръв сме днес опити. В гърди ни християнски сърце на демон бие - да, варвари сме ние! Пристанищата френски с гранати ги рушихме, на Англия селата плячкосвахме, горихме, деца и старци клахме, безчестихме жените, окови пак тургахме от другиго разбити, срама ни океанът дори не ще измие - да, варвари сме ние! През бурните морета пратихме наште флоти, топове, пушки в помощ на мръсните деспоти, борци идеалисти с картечници косихме, кат тигрите бенгалски с патрони "дум-дум" бихме! Под маската на ангел същ звяр у нас се крие: да, варвари сме ние! Апостоли - на думи, пирати по делата - ний паднахме по-ниско от хищните вандали; кощунствувахме с бога и с чест, и с идеали, "Марсилиеза" пяхме, а клахме свободата - о хора просветени, съвсем сте прави вие: да, варвари сме ние! НА АНГЛО-ФРЕНСКИТЕ ПЛЕННИЦИ (Когато ги видях карани по улиците) Защо сте ни дошли на гости, далечни, бледи чужденци? Злочести жертви на какво сте? На кой сте идеал борци? На роба ли за свободата изтеглили сте своя меч? Гласът на правдата ли свята привлякъл ви е отдалеч? Гръмовните ли ваши речи за чест, за милост, за права човешки - плът да станат вече и дело - вашите слова? Със подвизи ли светли, нови да увенчайте наший век? Или да връщате в окови избавений от тях човек? Кажете! Ала вий мълчите, глави навели под срамът, под ударите страховити на божий и човешкий съд. Ах, виждам там, зад кръгозора, под гробния си свод, уви, Дантон че плаче от позора, от стид Гладстон че се черви! 7 декември 1915 г. |
Не си дописвай стихотворенията и не ги натоварвай със смисъл, който не е вложен в тях. Колега, ти си цитирал само едно стихотворение - ако твърдиш, че дописвам и натоварвам "със смисъл, който не е вложен в тях" и (някое от) цитираните от мен три стихотворения, докажи с цитат(и) къде съм го направил. В противен случай се оказваш в групата на тези, които дописват мнението на опонента си, понеже не могат да го оборят такова, каквото е. Що се отнася до цитираното от теб стихотворение - нищо не дописвам, само казвам, че тогава Русия е в съюз не само със споменатата в него с лошо Франция, а и с Англия, поради което дядо Вазов, който защитава страната си, би могъл да включи и нея. И той я е включил, както личи от стихотворенията, пуснати от колегата Артур, към които може да се добави от същия период и ТАМ В СОЛУНСКИЯ КРАЙ... Там в солунския край, по голите хълмйща, развяват кървав стяг веч битите пълчища, що Запад ни пратй. Там варварите нови, носачи на "дум-дум", на срам и на окови, разпънали са стан, герои нa позора, очаквайки във страх на наший гняв напора! Европо, на духа човечен жрице дивна, о как си в тоя вид зловеща и противна! На моя слух звънтят словата ти прекрасни, делата ти са пък по грозота ужасни! На всяка вяра, блян крилата ти пресече!... Във кой кумир, в кой бог да веруваме вече? Януари 1916 г. Но „най-любима“ на дядо Вазов, изглежда, е Франция, на която посвещава немалко стихове, включително изцяло стихотворението „ALLONS, ENFANTS DE LA PATRIE!“, пък и „След вардарската експедиция“. И с основание, както ще стане ясно впоследствие, при сключването на Ньойския договор - там Русия не присъства и въпреки несъгласието на САЩ България е допълнително осакатена и натоварена с непосилни плащания благодарение на Франция, а също и на Англия. Понеже се включваме срещу Антантата, в която тогава освен Русия, Франция и Англия са и още страни, включително Италия и Япония (поредна сериозна глупост, а може би не просто глупост на Фердинанд), дядо Вазов е писал и за италианците – стихотворението „Габриел А'анунцио“, а също и немалко за сърбите. Що се отнася до това, че съм натоварил пуснатото от теб стихотворение "със смисъл, който не е вложен" в него – намекнал съм, че „Бедят ни“ е основно, но не само срещу Русия, което е очевидно. Само че май на теб ти се иска да разглеждаме стихотворението само като антируско и да не обръщаме внимание на пасажа за Франция. Изобщо ти обявяваш за „актуален днес“ дядо Вазов заради едно стихотворение, което изваждаш от контекста на другите му творби, написани в същия момент, а и от контекста на цялото му творчество. Няма и как да бъде иначе - явно според теб народният поет не е „актуален днес“ с многобройните си текстове за любовта на българина към Русия, превъзхождащи по количество, а и по качество, тези в обратен смисъл. "Бедят ни" е актуално с това, че разрушилият "дружбата" между нас ни упреква за това, че не сме му били достатъчно верни В „Бедят ни“ дядо Вазов обвинява Русия, че не е заела активна пробългарска позиция във връзка с Втората балканска (Междусъюзническата) война и така отговаря на обвиненията срещу нас в „измена славянска непростена“. По този въпрос мога да пиша много, но темата е за друго, поради което ще бъда максимално кратък. Трябва да си дадем сметка, че Втората балканска война е един изключителен прецедент – не само в нашата, не само в балканската, не дори и в европейската, а в световната история! Прецедент, при който една страна влиза във война едновременно с всичките си съседи плюс още една държава (Черна гора). Всеки сам може да си отговори дали в тази ситуация в навечерието на Първата световна война Русия е била длъжна да се намеси активно в наша полза и така да се скара с всички останали балкански страни. А дали на някой някога му е минавало през ума да искаме това от някоя друга велика сила?... ("дружбата" е в кавички, защото никога не е имало дружба, а само потребителско и безцеремонно отношение към нас все едно сме негова собственост). И днес както тогава след едностранното разрушаване от тяхна страна на нашата "дружба", има хора с чуждо самосъзнание в нашата страна, които призовават за пагубна за страната политика на повторно поробване от тях и действат чрез дестабилизация и унищожаване на всички устои на нашата държавност и живот, защото не сме роби в лоното на Русия. Колега, май и ти приличаш на тези, срещу които протестираш – виждаш ролята на Русия в нашата история само в един цвят. Все пак темата е за друго, пък и подобни дискусии са водени и се водят непрекъснато във форума, така че предлагам да не ги продължаваме тук. Иска ми се да завърша с едно стихотворение на дядо Вазов от обсъждания период, надявайки се противопоставянето помежду ни да намалее. Все пак в крайна сметка всички сме българи! И сме останали една шепа... БЪЛГАРСКАТА ДОБРОТА Написано след посещението на една болница, дето учуден видях, че един наш ранен войник гощаваше с шоколад и овощия съседа си сърбин, тоже ранен войник. След справка узнах, че нашият войник получил раната си от същия в боевета при Пирот! Един от хилядите случаи на проявяване свойственото на българската душа и характер добросърдечие. Добър и великодушен в затишьето, в мирът, или вулкан отпушен на битките в шумът; ту удар, кой убива, ту вихър, кой ехти, ту дева срамежлива - народе, туй си ти. Ужасен във борбата, извън борбата - мил - кого не си дивил с гнева си, с добротата? Но твоя гняв е вир, море е благостта ти, небесен дар в душа ти и неин Бог, кумир. Готов за всепрощенье към вчерашний враг твой, ти фърляш във забвенье обидите безброй. Херкул по ръст и сила, дете по кротостта, съдбата те дарила с опасна красота. Да, син на Добрината - омраза, мъст не знайш, тегнее ти враждата и въздуха й не трайш. Не сдържаш колко-годе наклона твоя благ: добряк си ти, народе, до слабост си добряк! Със таз душа в безпечност пред злото на светът - на милост и сърдечност неизчерпаем ссъд. Със таз душа прекрасна, с туй златното сърце в усмивка сбрани ясна по строго ти лице... На колко изненади така си жертва бил, в невидени прегради челото си си бил? И в наший век, потресен от злоби без конец, ти с тоя дар небесен изглеждаш чужденец! | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| JKMM, и аз ще бъда максимално кратък. Очевидно си усетил в каква посока казвам, че си дописваш стихотворението, щом сам споменаваш за липсващата в него Англия, която Вазов бил според теб могъл да включи. Това едно на ръка, отделно е относително изобщо колко внимание изобщо е отделено на Франция. Казваш също така, че Междусъюзническата война е прецедент и че сами сме си били виновни, но пропускаш причините за нея, които са желанието на руския император на всяка цена да не дава Македония на България. Всичко от там нататък е следствие от антибългарската политика на Русия. Толкова по въпроса. Хубава вечер. |
които са желанието на руския император на всяка цена да не дава Македония на България. Пст, или лъжеш, или си неграмотен. Ако е второто, прочети, за да знаеш: в арбитража си руският цар е предложил на България най-голямата част от Македония, в ущърб и на сърбите, и на гърците. |
Пст, или лъжеш, или си неграмотен. Ако е второто, прочети, за да знаеш: в арбитража си руският цар е предложил на България най-голямата част от Македония, в ущърб и на сърбите, и на гърците. Това, че Русия ни е предложила по-голямата част от Македония в ущърб на Сърбия и Гърция е най-голямото изопачаване на историята, което съм виждал скоро. Русия посяга дори на безспорната зона при разпределението на Македония. Дай една карта, посочи какво е предложението, да видят всички какво е за теб "по-голямата част от Македония". Смехотворно, направо жалко е да се пишат подобни неща, особено при положение, че изцяло Русия е виновна за двете ни национални катастрофи (макар и тези катастрофи да бледнеят като поражения пред комунизма, който после насила ни налага). Чакам карта, тъкмо да се посмеят всички на твоята огромна част от Македония. После поясни от какви българолюбиви чувства руският император неистово настоява земи, населени преобладаващо с българи, да преминат в сръбски ръце. Ако това не е стокхолмски синдром, не знам... | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Pstr |