Литературна тема
Отиди на страница:
Струва ми се удачно да отбележим този трагичен юбилей с едно стихотворение на най-нежния ни поет, който загива на 2.10.1916 г. в сражение в Серското поле, едва на 29 години и половина. Участник в Балканската война (за която пише стихотворението през декември 1912 г.) , през Първата световна той вече не е подлежал на мобилизация, но въпреки това в края на януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където е убит след около осем месеца. Той не ни е вече враг - живите от враговете бурна ги вълна помете нейде към отсрещний бряг. Ето, в хлътналия слог легнал е спокойно бледен с примирена скръб загледан в свода ясен и дълбок. И по сивата земя, топлена от ласки южни, трепкат плахи и ненужни с кръв напръскани писма. Кой е той и де е бил? Чий го зов при нас доведе, в ден на вихрени победи да умре непобедил? Клета майчина ръка, ти ли го в неволя черна с думи на любов безмерна утеши и приласка? Смешна жал, нелепа жал, в грохотно, жестоко време! Не живот ли да отнеме той живота свой е дал? И нима под вражи стяг готвил е за нас пощада? - Не, той взе що му се пада, мъртвият не ни е враг! |
| "Рано на другия ден Гроздан, придружен от Петра, вървеше из пътя към нивите. Той не беше дочакал Монката и отиваше сам. Развиделяваше се. На изток небето се заливаше от червенината на зората, в пресния и прохладен въздух звучаха песните на чучулигите. Нарамил косата, изправен и висок, Гроздан крачеше широко и тъй бързо, че Петра, натоварена с хляб за целия ден, с гребла и яби, не можеше да върви с него и остана назад. Гроздан стигна до нивата и се спря на тоя край, където щеше да почне да коси. Той приготви косата си, прекара няколко пъти бруса по нея и преди да почне, хвърли още един поглед на цялата нива. Тъкмо в тая минута, като че из самите класове, стрелнаха се първите шипове на слънцето и ослепително заблещяха. Мъгляво и светло сияние заля необозримото море на узрелите ниви. Гроздан сне шапката си, бавно се прекръсти няколко пъти и, като държеше още едната си ръка на гърдите, остана тъй и се загледа: обкръжен от лъчите на слънцето, които сплитаха около него огромен златен венец, сред узрелите ниви пристъпваше Исус, замислен, кротък и благославящ..." |
Иван Вазов - "Вестникар ли?" - за тези, които стискаме палци за генерал Жубер, а не за Великите сили.  https://youtu.be/J1NDObwZjOk | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Banshee |
| Струваше ми се, че почти сам ще си пиша тук, но ето че темата тръгнала и без мен. В тази връзка се сещам за две много верни български поговорки, които обаче са напълно противоположни: "На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата" и "Сговорна дружина планина повдига". Аз ги разбирам така - има неща, които човек трябва да свърши сам, а има и други, за които трябва "сговорна дружина". Е, има и трети, които може "и тако, и вако"... *** Не знам дали сте чели някои от текстовете на живеещия в Канзас наш сънародник Иво Иванов, но на мен те определено ми харесват. Ето един от тях, публикуван на 01.08.2011 г.: ДЕВЕТ БЕЗ НЕЩО Най-големият проблем на Ивендър Холифийлд е започнал преди хиляди години. По всяка вероятност в древната Месопотамия. Легендарният шампион - с масивен гръб, могъща дясна ръка и сатанинска техника, днес наистина е влезнал в неравна битка с древен, разрушителен и на практика неразрешим проблем. Мъчно ми е за него и aко имах възможност да му помогна с нещо, щях просто да му разкажа за софийския цирк и за една конкретна вечер… Когато си малък е трудно да намериш някой, който да те взима насериозно. Никoй не те пита колко е часът, но всеки те пита на колко си години. Чак когато навърших осем намерих решение на този проблем, отговаряйки цяла година на озадачените хора, че съм на “девет без нещо”. В един есенен, скован от студ софийски петък, без да ми каже къде отиваме, баща ми ме хвана за ръка и ме заведе под вълшебния купол на Софийския Цирк на Cолни пазар. Бях точно на девет без нещо и в съзнанието ми не съществуваше по-внушителна и по-прекрасна сграда. Не си спомням представлението в подробности. Помня само че се изгубих в блажена амалгама от пъстри цветове и звуци. Всичко се сля в едно: оркестърът, уханието на манежа, клоуните, акробатите, жонгльорите, животните… Кoгато светлините угаснаха и приказката свърши бе вече нощ - петъкът бе почти в края си. Излезнах с подкосени крака навън и…застинах. Навън валеше дълго чаканият, първи сняг! Но това не бе обикновен сняг. Не бях виждал нищо подобно. Валеше на големи, тежки, мързеливи парцали. Въздухът бе застинал. Къде ли бе отишъл вятъра? И защо бе толкова тихо? Снежинките като че ли не падаха, а бяха увиснали неподвижни и земята сякаш се надигаше на пръсти, за да си ги присвои от въздуха. Нямаше я вече сивата и мръсна София. Всичко бе бяло, свежо, чисто и недокоснато. Градът приличаше на една от онези невъзможно идилични, пасторални картини на Томас Кинкейд. Тръгнахме безмълвни към вкъщи. В споменa ми моментът е беззвучен. Дори трамваят със запотени прозорци, който мина покрай нас, се смути и се изпързаля по релсите мълчаливо, без да нададе обичайният си скърцащ стон. Виждах дъха си, но не ми беше студено. Живеехме само през няколко улици на Солунска (тогава “Васил Коларов” ) – апартаментът ни се отопляваше от нафтова печка, която въпреки напредналата си възраст беше изключително компетентна и знаех, че на нея може да се разчита, че в къщи е уютно, че майка ми ни чака с нетърпение и сигурно е сготвила нещо вкусно. Крачехме бавно по тротоара без да се натъкнем на нито един пешеходец и на нито една кола. Единственият звук, нарушаващ тишината, бе приятелското хрупкане на недокоснатия сняг под краката ни. И ето че точно в този миг докато вървяхме по Солунска, без да се е случило нищо особено и драматично, без дори да си спомням остатъка от вечерта, моментът кой знае защо се настани завинаги в паметта ми. Надявам се никога да не я напусне. Сигурен съм, че дори най-големите циници носят в себе си такива моменти. Повечето спомени се отдалечават равномерно, махат с бяла кърпичка, застинали на перона на времето и когато престанем да ги виждаме се превръщат просто във фактология на живота ни. Знаем, че са ни се случили, вкарваме ги в регистъра, но вече не ги усещаме. Моменти като моята снежна вечер обаче се превръщат в нещо повече от спомен. Те са усещане – нещо като безплътна плът, която носим със себе си завинаги. Не е ясно каква е тайната алхимия на подобно явление и защо то съществува в свое собствено пространство, но поне според мен това е мястото, в което човек може винаги да се върне и да потърси убежище тогава, когато му е най-необходимо. Какво общо има всичко това с Ивендър Холифийлд и неговия древен проблем? За да отговорим на този въпрoс нека първо посетим легендарния боксьор в дома му в Aтлaнтa. Всъщност не знам дали можем да наречем дома му дом. Той е по-скоро сувереннна територия. Зашеметяващият палат разполага с 54 000 квадратни фута площ, 109 стаи, три кухни, 17 бани, грамаден киносалон и зала за боулинг . Да правилно прочетохте - 109 стаи! Ако Ивендър реши да си ляга всяка нощ в различна стая, ще му отнеме повече от три месеца да спи във всичките. Това е истинcко безумие – нищо чудно късно нощем от източното полукрило да се носят воплите на отдавна изгубил се иконом. Пред къщата има басейн с приблизителните размери на Каспийско море. Шегувам се, разбира се – Каспийско море не е толкова голямо. Ако АД “Слънчев Бряг” надуши басейна, сигурно набързо ще застрои западното му крайбрежие. Имението е толкова масивно, че само поддръжката струва 1 милион долара на година. Cметката за електричество е около 6,000 долара на месец. Преди няколко години бившият световен шампион бе подведен под съд от компания, на която дължи половин милиoн долара за косене на тревните площи. В последно време Холифийлд на няколко пъти бе на крачка да бъде изхвърлен от двореца си, тъй като все още дължи безумните 10 милиона долара банков заем за къщата. Това е само част от поблемите му. По-малката. Ивендър има 11 деца от седем жени! Поне за толкова се знае. Естествено, легендата издържа цялата челяд. През годините Холифийлд е спечелил около 250 милиона долара и колкото и да е невероятно днес е в състояние на тотален финансов крах. Това е единствената причина да се тъпче със забранен соматотропен хормон, да продължава да излиза на ринга на 49 годишна възраст и да дискредитира някога гордото си име със съмнителни боксови продукции. Най-мъчително и подтискащо е, че саморазрушителната спирала, в която се движи легендата, е пагубна за здравето му. Пугилистичната дeменция е очевидна и е само въпрoс на време преди Ивендър да започне да губи фундаментални мозъчни функции. Вече е явно, че връзката между централната нервна система и говора му е нарушена. Ивендър често фъфли, съсича цели думи и губи нишката на мисълта си. Боксовата комисия на Ню Йорк бе толкова разстроена от състоянието му, че му забрани доживот да се боксира на територията на щата. Но когато си нацвъкал повече деца, отколкото има в китайска детска градина и живееш в къща с размерите на Тетевен, сметките не спират да идват и порочната игра трябва някак си да продължи. Така че тази зима Холифийлд се сблъска във фарсов мач с нашишкавелия Шърман Уилиамс. Срещата се състоя в курорт за минерални бани в Западна Вирджиния и бе под всякакъва критика. Преди два месеца Ивендър пак се качи на ринга, този път в Копенхаген срещу 46 годишния датчанин Браян Нилсон, в чиито впечатляващи паласки се вълнуваха поне няколко галона ечемичена бира. Холифийлд спечели жалкия мaч в 10 рунда и сега прави отчаяни опити да предизвика самоубийствени битки с братята Кличко. Според него подобни мачове щели да му донесат 20 милиона долара. Историята на Ивендър е добре позната спортна трагедия. Колкото и да са много, парите редовно намират начин да минат между пръстите на внезапно забогателите играчи. И тогава, когато прахосничеството им се превърне в дългове и гърбът им се опре в стената, независимо от възрастта си, те прибягват до единственото нещо, което знаят, колкото и пагубно да е то за здравето им. Ако продължи да се качва на ринга, скоро Холифийлд ще започне да страда от симптомите на ужасяващата за всеки боксьор хронична травматичната енцефалопатия. Почти неизбежно е. Остава ни да се молим да не сподели трагичната участ на Джо Луис, Демпси, Патерсън, Фрейзър или великия Шугар Рей Робинсън, който не можеше да си спомни дори името и рождената си дата и прекара 60-те си години в неподвижно очакване на смъртта, взирайки се с неясна усмивка в една и съща точка в стената. Тук в Щатите най-великите спортисти често пристигат директно от гетото, където са прекарали всеки ден от живота си в невъобразима бедност и лишения. Когато дойдат успехите и парите, те са заварени напълно неподготвени. Сами по себе си милионите не са гаранция за просперитет, безметежно бъдеще и щастие. Проблемът е в това, че има голяма разлика между богаташ и беден човек с много пари. Един известен икономист беше казал, че да превърнеш 100 долара в 110 долара е голямо усилие, но да превърнеш 100 милиона в 110 милиона е… неизбежно. Тази инвестиционна максима обаче не важи за спортистите. Ето една трудна за вярване статистика: 80% от играчите в НФЛ обявяват фалит 5 години след края на кариерата си. 80 процента! В НБА тази цифра е 60%. Помните ли Антоан Уокър? За 12 години бившата звезда на Бостън Селтикс спечели 110 милиона. В момента няма пукната пара и играе в Пуерто Рико за жълти стотинки, като всеки спечелен долар отива за погасяване на безброй сметки, дългове и издръжката на една тайфа деца. Великият Скоти Пипън едва свързва двата края, въпреки че заплатата му от Булс възлизаше на 120 милиона. Латрел Сприyел, който също е натрупал повече деца, отколкото хор “Бодра Смяна”, загуби всичките си спестявания и наскоро беше изхвърлен от дома си. Примерите нямат край и историята на Холифийлд е по-скоро правило, отколкото изключение. Незрели, импулсивни и неекипирани с финансов интелект, спортистите-милионери са като деца с много пари. Те се хвърлят да купуват къщи, яхти, коли, самолети, леки жени и безброй други бързо амортизиращи се боклуци. Освен това около тях веднага започват да паразитират безброй пиявици под формата на антураж и далечни роднини. Алан Айверсън влачеше на заплата със себе си 20 “приятели” от детcтвото, които изчезнаха в момента, в който се стопиха парите му. Бизнес инвестициите на повечето спортисти или не съществуват, или са лишени от елементарна логика. Забелязал съм, че парите се превръщат в катастрофален проблем в два случая: когато имаш прекалено малко или прекалено много от тях. Често, вместо ти да управляваш парите си, парите започват да управляват теб. И чак когато всичко е купено и продадено, спечелено и пропиляно, заложено и загубено, взето и неиздължено, човек намира време да се огледа, да установи, че мацките и клакьорите са си тръгнали и е останал сам самичък с дълговете си, с отминалата си младост и бързо тлееща спортна кариера. За съжаление повечето хора прекалено късно стигат до извода, че е по-добре да си умен човек с малко пари отколкото глупав човек с много пари. Преди няколко месеца попаднах в много опасна ситуация, благодарение на зверска белодробна контузия по време на футболен мач. Не можех нито да се движа, нито да дишам и в продължение на 20 минути се олюлявах на границата на съзнанието в очакване на линейката. Дърпах като през запушена сламка всяка глътка въздух, опитвайки се отчаяно да запазя спокойствие и да не изпадна в паника. Познайте къде отидох в този критичен момент? Да, точно там, в онази вълшебна софийска вечер, където цирка току що е свършил, първият сняг е облякъл клоните на дърветата, детето завинаги е на девет без малко и градът продължава да играе своята странна, зимна пантомима. Защо ли точно този спомен е надраснал себе си, за да се превърне в част от мен? Защо, при условие, че нищо особено не се случи в онази вечер? Кой знае - може би защото спонтанното взаимодействие на много фактори е лично и не може да бъде обяснено. Защото понякога снегът пада под точно определен ъгъл, за да влезне в душата ти. Защото градът е неестествено тих. Защото прозорецът на трамвая е запотен. Защото утре няма училище. Защото кристалите, танцуващи грациозно във въздуха, са точно толкова чисти и недокоснати, колкото съзнанието на едно малко дете. Защото, когато си на девет без нещо, тялото ти тежи точно толкова, колкото е необходимо, за да минеш безплътен по мекия сняг без да го наскърбиш. Защото точно в този миг нещата са се стекли така, че са създали необхватно усещане за всепоглъщащо щастие и в миг на просветление си разбрал, че целият живот е пред теб, че те очакват още милиони снежинки и че има хора на този свят, за които точно ти си най-важното нещо във вселената. Единият от тях държи ръката ти, другият те чака в къщи и каквито и препятствия да е приготвило тайнственото бъдеще за теб, някак си знаеш, че всичко ще бъде наред. И докато чаках линейката, престанах да мисля за това дали ще дойде навреме и ето че пак беше зима и кълна се, че въпреки че не можех да дишам, отново виждах дъха си без да ми бъде студено. Според Федералния Резерв, в момента в целия свят се мотаят около 8.3 трилиона долара. Ако в момента ги взема всичките пак няма да мога го купя този далечен, беззвучен момент от щанда на паметта cи. Днес, като изключим Народното Събрание, в България няма постоянно действащ цирк. Сградата изгоря няколко години по-късно при съмнителни обстоятелства и никога не бе възстановена. Но безценното усещане остава и иска да бъде разказано на великия Ивендър Холифийлд и на тези като него, които са се вкопчили като удавници във вещи, които нямат стойност. Ако имаше съд за глупост, палатът със 110 стаи, басейнът с мъртвото вълнение и гаражът с пeт ферарита щяха да са просто веществени доказателства. Всеки път, когато се качи на ринга за да прави пари, 49 годишния боксьор плаща със здравето си, с разума си, със скъпоценните спомени и моменти, които всеки човек съзнателно или подсъзнателно е вплел във себе си, за да ги превърнe в самоличност. Преди хиляди години, в древната Месопотамия финикийски търговец, чието име никога няма да узнаем, е решил, че му е писнало от бартер, плеснал се е по челото и е създал най-големият проблем на Ивендър Холифийлд - парите. От този момент нататък те ca станали могъщ мотиватор и двигател на човешкия прогрес. Но в същото време те са се превърнали и в най-активното действащо лице в идеологията на разрушението. Колко войни, варварщини, смърт и нещастие се дължат на проклетите хартийки? Колко ли милиони човешки съдби са принесени в жертва върху олтара нa зелената икона? Колко цивилизации са рухнали под тяхната тежест? Алчността, старата ловджийка на души, е вродена във всеки от нас и парите са нейните кучета. Лесно е да станеш тяхна плячка, когато си млад, наивен, неопитен и единственият занаят, които си имал време да научиш, трае само броени години. Древният проблем на Ивендър Холифийлд не е неразрешим. Надежда все още има и за него, и за хилядите в неговото положение. Въпросът е да разбере, че най-страшното нещо в живота не е да останеш без палат, басейн и Мазерати. Най-страшното е един ден да се събудиш в дворец със 109 празни стаи и в нито една от тях да не успееш да откриеш себе си. Най-страшното е да отвориш очи с усещането, че вече не можеш да усещаш. И тогава, когато не успееш да си спомниш кой си и кога си се родил, ще дойде най-тъжният момент, в който ще остaнеш не без нищо, а без онова мъничко "без нещо" и ей така - без никакво предупреждение и без дори да разбереш, че се е случило, веднъж завинаги ще навършиш девет. __________________ Още от същия автор: http://ivo.ucoz.com/ Може да изглежда тривиално, но за мен текстовете на Иво Иванов са много добри, а нерядко направо отлични. (С изключение на "Поща от Америка" 1 и 2, но не съжалявам, че съм чел и тях. А "Момчето е слабичко и стреля с лявата ръка" добре показва как се създават очаквания, които после остават излъгани). Очевидно е, че авторът е хем интелигентен човек, хем може да пише - поредното доказателство, че българските таланти не са спрели да се раждат... Той намира интересни, често пъти символни факти, които представя по въздействащ начин, вплитайки в историята и лични спомени и възприятия. Така читателите естествено стигат до изводите и приемат тезите му - не само рационално, но и емоционално, което е още по-важно (чудесен пример е "Най-скъпият дар" ). Ако не сте чели други текстове на Иво Иванов и съм събудил любопитството ви към тях, ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ! Гаранция, че няма да съжалявате... | |
Редактирано: 6 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Няколко творби на Стамен Панчев - още един български творец, напуснал прекалено рано този свят. Той загива за Родината в края на Балканската война, прострелян през март 1913 г. при атаката на Чаталджа от защитаващ турските позиции английски военен кораб (въпреки че тогава не сме във война с Англия). Черни очи, черно вино – все едно са те за мене, все еднакво те кръвта ми хвъргат в огнено кипене. Черни очи сърце късат, черно вино троши глава – с обич луда, с пълна чаша дните нижат се в забрава. Пусти младини нехайни, пуста тая орисия: все да любя черни очи, черно вино все да пия. *** Още от любовната му лирика: НЕДА (Народен мотив) Златен месец е изгреял, да се в него свят огледа. То не било златен месец, най е била сама Неда. Нощем свети, денем грее, па из памет сите вади: старци, мъже мълком охкат, без ум одат луди – млади. Старци гледат – пуста младост домилява пак да зърнат. Мъже гледат, па забравят при невести да се върнат. А ергени – ой неволя, - изпогаря сама Неда: сяко лудо потъмнело, сяко лудо на кръв гледа. *** Как по тебе младост чезне как те любя, моме мило, сутрин рано ти излезни, дор не се е зазорило. Що роса е по тревата, то ми са сълзите жежки; що мъгли са по полята, то са ми въздишки тежки. *** А ето и най-вълнуващата творба на Стамен Панчев, с която той прекрачва към поетичното безсмъртие: СИНЕ МОЙ Сине мой, надежда скъпа моя, радост в грижи, грижа в радостта, може би последен ден е тоя, в който те милува твой баща. Аз отивам, за да се не върна, дълг отечествен зове ме в бой, може би не ще те веч прегърна, теб не ще продумам, сине мой! Сине мой, аз те благославям, нека Бог закриля теб в света. На теб сал един завет оставям - свет завет на грижовен баща. С него расти, възмъжавай, сине, моето богатство ти е той, с него татко ти не ще загине - ще живее с тебе, сине мой! Сине мой, живей със светлий спомен на родинолюбците деди, гражданин бъди ти всявга скромен, честен в мисли и в дела бъди. Вярвай в идеали благородни, с тях окрилен в мирен труд ил` в бой, дай живота си за края родни - БЪЛГАРИН БЪДИ ГОРД, СИНЕ МОЙ! Сине мой, надежда скъпа моя, радост в грижи, грижа в радостта, може би последен ден е тоя, в който виждаш своя ти баща. Аз отивам, за да се не върна, дълг отечествен зове ме в бой - дай да те целуна и прегърна, може би за сетньо, сине мой! *** Още стихотворения, създадени във връзка с Балканската война: РАЗМИРНА ГОДИНА Зовът на войната стресна цял народ, цял народ за ден се сбра под знамената: юноши в разцвет на своя млад живот, хора на семейства, даже под съдбата сгърбени веч старци призова войната. Всеки дом изпрати някой близък свой: своя мъж жената, татко си детето, майка син изпрати плачешком за бой, чака – с таен трепет ден и нощ обзето, от полето бойно вест за тях сърцето. *** ОЧАКВАНЕ Заграчили врани безброй - и слънце в мъглите захожда. Заминал е момко на бой, а никаква вест не провожда. Тъжовна невяста сама за него все пита, разпитва. Нощем пред кандило дома отправя към Бога молитва. Минават един ден след друг сърцето предчувствия мъчат - заграчили врани към юг, прехвърчат, прехвърчат, прехвърчат! *** МАЙКА В бой изпратила мъжът, пуст е ней домашен кът, в мисли втънала, мълчи, камък й тежи в душата. И сълзите от очи капят, капят, а децата? – те да искат знаят само: - Хляб дай, мамо! *** Много от стихотворенията на Стамен Панчев са писани на фронта: ДРУГАРИ! Развяват се гордо над нас знамената, настроени войнствено тупкат сърцата, часът на отплата вековна удари; за бой призовала е всички родина - под такта дружина върви след дружина. Здравейте, другари! Оставил е работа всеки, дома си, оставил е всеки от нази жена си, дечица любезни, родители стари; нас дъждове мокрят и преспи завяват и в походи дълги крака отмаляват. Дерзайте, другари! И денем и нощем атаки ужасни, косят безпощадно; и болести страшни - където погледнеш: по диви чукари, край брегове морски, в поля, по могили, навсякъде гробове, гробове мили. Простете, другари! *** С мъгла небето се облече, прехвърчат и снежинки вече. Градът потънал е в покой, а някъде сега далече кипи ужасен бой. Долитат вести от войната, възторжено тръби печата, че еди-кой си град е взет, на пълководци имената разнасят се навред. Съдба - светът ще вечно кити, ще кити вожди именити със славата на тез борци, що тлеят някъде зарити без кръст и без венци. Лозенград *** Навсякъде из родните предели почерниха се много домове - почиват вечен сън юнаци смели в далечни и незнайни гробове. Почиват те в тракийските долини, край брегове на морските води, ни дъждове, ни бурени с години не ще изличат техните следи. Тез гробове свидетели са неми за жертвите на родний край големи, как скъпо нему свободата струва - за мъртвите смъртта не съществува, смъртта им чувстват майките, децата, оставени на воля на съдбата. *** Сюжетът на следващото стихотворение е еднакъв със сюжета на Дебеляновото "Сънят на героя": ВОЙНИШКИ СЪН Тъмна нощ покри полето бойно и прекъсна почнатия бой. Мяркаше се в мрака безпокойно сянката на някой часовой. Бях уморен, но ме сън не хвана, гледах как мъжди далеч огън. Спящия до мен внезапно стана и разказа, развълнуван, сън: - Братко, на добро ли е, на зло ли – дрямнал-незадрямал, в тоя час аз забравих днешните неволи и се в сънища отнесох аз. Сън сънувам – връщам се дома си. Спи градецът в слънчевия ден, само птичка нейде се огласи; в цвят овошки свеждат се над мен. В тясна прашна уличка, където всеки камък зная, аз вървях, трепна ми болезнено сърцето, своя скътан дом кога видях. Влязох в двора, кучето позна ме, лайна и опашка завърте и показа се тогаз жена ми на ръцете с малкото дете. Щом видя ме, тя уста отвори, но задавена захълца с глас и докато ми проговори, трепнах и събудих се тогаз. Млъкна той, съня си кат разказа. Чух след време, че захърка пак. Месец се през облаци показа кат видение в среднощний мрак. Буден бях, доде изгря зорница, и в зори започна страшний бой. Клетий – в сън видял жена, дечица, в утринния бой загина той… *** Още една творба, която Стамен Панчев сякаш е написал за себе си: ЗАВЕЩАНИЕ Братко, виждам, скоро ще почина - чезне сила, пред очи е мрак, не ще видя своята родина, родна къща не ще видя пак. Имам аз жена, дечица имам, помня: бяха с весело лице, сбогом с тях когато да си взимам, кат ме с пушка виждаха в ръце. В тоя час за тях сърце ми жали - те не знаят нищо ощ в света, малки са и спомени едва ли ще запазят те за свой баща. Бях честит с жената си, но беден, не оставям нищо - ще страдай; права е, си мисля в час последен, в брак да влезе с друг, щом пожелай. Жив бъди, кажи на нея, братко: нек живей, как мисли за добре. На деца да спомня техний татко, да им казва как и де умре. *** И за финал: Аз знам, че всичко ще загине – смъртта за нищо не милей, че младостта ми ще отмине кат всичко, всичко, що живей. Но как е на човека мило, кога в предсмъртния му миг би нему нещо напомнило за подвиг свят, за труд велик. ___________ Литературен свят: Стамен Панчев “СМЪРТТА ЗА НИЩО НЕ МИЛЕЙ...” 100 години от гибелта на Стамен Панчев (1879 - 1913) | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| "...И когато една вечер камбаните в глухото малко село тревожно разнасят зловещата вест за войната, той със същата загриженост, спокойствие и твърдост се готви за новия труд. Труд също тъй тежък, като една сеитба, като една жътва. И ето те двамата напущат родния кът, тъгуват за милувките и смеха на малките палави любимци, скитат се далече по чужди пътища, под чужди небосклони. Но навсякъде те показват своите беззаветни усилия, изпитана душа, железни мишци и сила. Победи гърмят една след друга. Светът се учудва, светът очарован гледа: и далече, всред посърналите пустини на Чаталджа, под дъждовното небе, в кални пътища, той съзира тях - двамата другари. Да, те победиха! Еднаква добросъвестност и усърдие и във войната, и в мирния труд. Аз си спомням как тоя честен, добър селянин, тъгуващ сред боевете за своите ниви, често вземаше шепа пръст, размазваше я между пръстите си и казваше: "Да, харна земя. Захар!"... И може би той, широкоплещияг работник, влюбен в земята и труда, изправен на брега на Мраморното или Бялото море, също като мужика на Горки, загледан в безкрайната ширина, с въздишка е казвал: "Ех, да беше поле това... че да го разореш!..." Сюблимен герой в боя и в мирния труд! И сега, в тия тежки, безрадостни дни в едно тъмно упованне аз го виждам да се изправя пред мене, да расте като мощен, гранитен исполин, здрав, силен, с девствена чиста дута, с една вяра и една обич: земята и труда. А ниско при неговите нозе, малки, дребни хора горещо се препират за него, викат, махат ръце, вещаят неговите съдбини, чертаят пътя на щастието му. Но никой достатъчно не го разбира и никой достатъчно не го обича. А той - сега са зимни дни и се попийва - накрехва нехайно рунтав калпак, очите му дяволито се смеят, подмигва лукаво и казва: "Дявол да го вземе! Ще пусна една червена бюлетина, да видим какво ще излезе!"... * * * Когато се връщах, отново срещнах кервана коли. Те бяха стоварили някъде въглищата и сега си отиваха. Бавно и спокойно пристъпваха тежките красиви животни и на виторогите им чела се четеше сякаш веселото доволство на изпълнен дълг. На последната кола на кервана седеше един доста стар селянин, в солдашка без пагони шинела и загледан мечтателно в лилавия запад, ниско, като за себе си, тананикаше нещо... Отиват си вкъщи. Аз гледам дълго след тях. Те ще избикалят много, защото през големите улици с гладък паваж, дето сега се скитат елегантните дами и мъже с уморени от скука погледи, там строгите стражари не ще ги пуснат. И някъде далеч при Конювица, дето наместо електрически глобус кротко грее луната, те ще спрат пред малка бедна хижа. С вик и шумна радост ще ги посрещнат рояк боси, палави дриплювци... И когато той, уморен от тежкия труд, вече притвори очи и сън го обори - още веднъж ще си спомни за своите другари - те са близо, дели ги една стена само, и той чува тежкия им дъх и спокойното, монотонно преживяне. А рано на другия ден те отново ще подемат своя труд." Йордан Йовков - "Те победиха" |
Към пуснатото от колегата Артур ще добавя скулптурната композиция от 1913 г. на Иван Лазаров "Те победиха", която е вдъхновила Йовков да напише едноименния си разказ: | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Един от многото впечатляващи разкази на значим, но за съжаление не особено известен български автор - Цончо Родев. Разказ, написан по действителен случай, част от чудесния сборник на този автор Една торба ключове (Дванадесет разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина): РЕШЕНИЕ №1424 Още с влизането си Желез Чернев измърмори едно „Добър ден на всички!“ и веднага изпъшка високо: — Господ да ме порази с гръм, ако помня такава жега!… То сякаш не е нашият си Сливен, ами пещта, в която дяволите пекат хляба на Сатанаил, горгорбашията им… Другите в стаята се позасмяха, а Панайот Върбанов най-възрастният, подметна шеговито: — Че как го искаш бе, Желязко? Осмият ден на август е днеска, не е Богоявление… Ама ти нали си свикнал на хладовина горе по „Барите“, че тук взе фурната Сатанаилова да ти се привижда. Желез Чернев беше по занаят тепавичар, а в общинския съвет бе попаднал като пръв майстор в занаята и дългогодишен църковен настоятел на клуцохорския храм „Свети Никола“. Тепавицата му наистина се намираше високо в Балкана, в споменатата местност „Барите“. — Абе свикнал-несвикнал, ама стига господин председателят да не се засегне, с благодарност ще хвърля елека… — От целия състав на съвета само тепавичарят ходеше в потури и елек, всички други се носеха в сюртуци до коленете или най-малкото в алафранга сетрета. — А? Какво ще речете, господин Минков? Добри П. Минков побутна с пръст очилата си — поради потта златните им рамки се хлъзгаха по носа му — и отговори сговорчиво: — Не само, че няма да се засегна, ами приканвам и другите да се поразсъблекат. Чакат ни един бьолюк[1] въпроси — колкото по-рахат се чувствуваме, толкова по-мъдро ще ги решим… Член-секретарят Михаил П. Икономов подхвърли многозначително: — Ако господин председателят ни даде пример… Господин председателят им даде пример, като съблече черния си сукнен сюртук и го окачи на облегалката на стола. Всички с нескрито облекчение го последваха, а Димитър Карабойчев дори поразпусна и тежкия възел на вратовръзката си и подметна едно: — Е, сега комай е друг господ… Тъй съм каил и до довечера да чакаме. — Всъщност не чакаме никого — каза Върбанов. — Хаджи Динко ме предупреди, че отива някъде Орловец[2] по свои търговски дела и навярно няма да сполучи да се върне до свечеряване. — А ще признае ли решенията ни? — осведоми се председателят. — Даде ми пълномощно аз да гласувам от негово име и дори да го подпиша, гдето това е наложително. — Тогава да започваме, а? Е, заповядайте господа. Не беше необходимо да ги насочва повече — в стаята на общинския съвет имаше всичко на всичко няколко стола и една поразкривена маса без покривка с желязна мастилница гарафа вода в средата й, а цялата украса се състоеше от два несръчно нарисувани портрета на стената — на царя-Освободител Александър ІІ и, кой знае защо — на княз Церетелев; зли езици разправяха, че нескопосаният зограф искал да издокара майор Л. Кардашевски, освободителя на Сливен, ама не сполучил с приликата, та образът замязал повече на пловдивския вицеконсул… — Готови ли сте за протокола, господин Икономов? — продължи председателят. — И тъй, запишете, както си му е редът: председател Добри П. Минков, членове господата Панайот Върбанов — за себе си и като пълномощник на хаджи Господин Данчов, — Желез Чернев, Димитър Карабойчев и член-секретар Михаил Икономов. — Той отвори папката пред себе си и отново побутна очилата на мястото им. — Първа точка за днес е молбата на вдовицата Кера Стаматова за… … И се подхвана заседанието на Сливенския общински съвет за 8 август 1878 година. За да продължи, както обикновено, часове. Не защото общинарите бяха многословни или дребнави в разискванията, а защото самото време го налагаше; в още неустановения ред през Окупацията какви ли не въпроси бяха все под разпореждането на съвета: да се издават поименни „билети“ (те бяха нещо като турските тезкерета[3]) за пътуване извън околията, разглеждане жалби за заграбен имот или добитък, разпоредби по прехраната, произнасяне по разни молби на руските власти, разпределяне на зърно за посев, даване разрешение за нова „фабрика“, грижи по имотите на побягнали турци, назначения, уволнения, просби и прочие и прочие, — не беше никак случайно, че само за няколко месеца откакто губернаторът Иван С. Иванов бе съставил общинския съвет, броят на взетите и оформени от него решения вече надхвърляше хиляда и четиристотин… Някъде към шест следобед си разрешиха почивка петнадесетина минути (Желез Чернев: „То за едно кафе не давате човеку отдих бе!“ ) и после отново продължиха, чак докато подписаха и решение № 1423 — даряване изоставени черкезки къщи в Турсунлии[4] на двама заслужили опълченци заедно с малко земя за препитание[5]. Като мина и това, председателят се умълча някак особено, та господа съветниците го изтълкуваха като приключване на работата за днес: Добри П. Минков обаче не само не разпусна съвета, но запали двете газени лампи, облече сюртука си и седна пак на мястото си; по-късно щеше да се разбере, че не му е станало хладно, а със закопчания от горе до долу сюртук е искал да подчертае важността на последната точка от заседанието. Нямаше нужда човек да е Бог знае колко наблюдателен, за да усети напрежението му, когато извади и последния лист от папката си. Вероятно знаеше отлично съдържанието му, но пак го изчете от край до край, преди да вдигне глава и поред да изучи погледите на мъжете срещу себе си. — Получена е една интересна, хм, просба, подписана лично от господин губернатора — започна. Гласът му, обикновено ясен и напорист, сега звучеше някак приглушено. — Да, интересна просба — повтори без нужда. — Негово превъзходителство очевидно има, хм, голямо доверие в нашата мъдрост и, хм, в чувството ни за справедливост. — Защо толкова предъвкване и толкова хъмкане, господин Минков? — поощри го Димитър Карабойчев. — Хайде да си я караме „право куме в очи“, както е изобщо тук между нас… — Негово превъзходителство господин Иванов ни обръща внимание, че в Сливен има, хм, значителен брой турци, които следва да се ползуват от нашето внимание — някои стари и бедни въобще, други загубили имот, брашно и друга храна по смутните дни на освобождението. И просбата му е ние, общинският съвет, да не си затворим очите пред злата им участ и… и, хм, с една дума да им се притечем на помощ. — Помощ за турчулята!? — не каза, а извика Желез Чернев със смес от удивление, недоверие и съвсем неприкрита съпротива. — Допущам, че мнозина не се нуждаят от помощ — не му отговори, а продължи Добри П. Минков. — Имат си скътано, оцеляло… Но за останалите… Да, господа, пожеланието на губернатора Иванов е за тези, останалите, които направо гладуват. Смълчаването, което последва това съобщение, продължи само няколко секунди. После тепавичарят заяви с глас, в който всяка дума беше като добре наточен нож: — Нека да сме наясно, господа съветници, за да не излезе сетне, че е имало усуквания и неразумявания. Гласува ли се тук едно-едничко зърно пшеница за гъжвалия-катилин[6], мен в тази стая няма да ме видите повече, пък ако ще не губернаторът, а царят-Освободител на бял кон да дойде до „Барите“ да ме калесва. Точка! Михаил П. Икономов се изкашля без нужда, и забил поглед в пода, произнесе тихо: — Страх ме е, господин председателю, че повечето сливналии ще разсъждават като бай Желязко. И ако им наложим едно подобно решение, може да се стигне до открити несъгласия, че и до размирици… Разбирате ли ме? Сливналията не е човек, за когото важи Христо̀вата повеля „ако те ударят по едната страна ти обърни и другата“. А почти не зная човек от нашия град, който да е останал с неударена страна — пострадал сам той или негов близък… Да, да, ще повторя — може да се стигне до размирици… — Дори и ако внимателно разясним на населението нашия човешки дълг? — предпазливо попита Добри П. Минков. — Дори! — припряно отговори Димитър Карабойчев, преварвайки секретаря. — Ако руснаците искат да правят политика, нека сами си хрантутят гаджалите. От нас да не го искат, зер… няма и да го получат… — Дължа да напомня — миролюбиво възрази председателят, — че Негово превъзходителство губернаторът е руски поданик, но чистокръвен българин като всеки един от нас петимата[7]. — Чистокръвен българин! — кисело повтори Панайот Върбанов, като по този начин се присъедини към противниците на губернаторовото предложение. — Какъв българин е този, дето от петдесет години не е помирисвал Българско? На такъв ако му разправиш за изклания Бояджик или как през декември бесеха по двайсет и повече християни ката ден в Сливен[8], ще ти рече че са масали това от „Хиляда и една нощ“… А то бесеха не някои янкеседжии[9], дошли от гората, а най-доверените чалмалии на падишаха — главнокомандуващият Сюлейман паша[10] и Садък бей, председателят на военния съвет в града и санджака[11]. — Това е вярно, господин Минков — потвърди Икономов. — Когато да напусне Сливен, Сюлейман паша заповядал на всяко дърво по пътя му — от конака до Татар Мезар[12] — да виси по един българин. И когато посвършиха затворниците от зандана, захванаха да бесят напълно невинни люде или ей така, най-случайно хванати на улицата… — Щом първенците им бяха такива — допълни Желез Чернев, — съдете каква стока са били долните чинове. Пък за башибозука — хич и да не говорим! — А що грабежи бяха, що пожари! — добави на свой ред Димитър Карабойчев. — Знае ли например господин Иванов, че два мои дюкяна, пращящи от стока, отидоха? Единият го разграбиха анадолските низами[13], другият се превърна в пепел, когато последният аскер подпали Аба пазар… Михаил П. Икономов рязко и с нескрит гняв се извърна към него: — Как имате сърце да отваряте дума за стока и дюкяни, господин Карабойчев! В ужасиите се затриха до крак цели семейства, даже кърмачетата бяха изклани, пък вие сте се закахърили за… Да не беше уважението ми към вашата възраст, щях да ви… Не се разбра какво е щял да стори член-секретарят на съвета. Докато Димитър Карабойчев — посрамен, но „за да не остане отдолу“ — промърморваше нещо от рода на „Лесно е на оногова дето винаги е чакал на една плата“, Желез Чернев превари начеващата препирня: — Абе няма какво да умуваме! — рече. — Нека председателят да уведоми господина Иван Иванова, че българско жито на турчин няма да се даде и толкоз! Ако на братушките много е домиляло за тях, нека те да им берат гайлето — и завърши със своето обичайно: — Точка! — Съгласен съм с бай Желязко — подкрепи го Панайот Върбанов. — Гаджалите не ще получат нито зърно жито от общинския хамбар, нито педя аба от моята фабрика. — Всъщност той имаше — поне все още — само една по-голяма работилница с двайсетина стана, но обичаше да я възвеличава във фабрика и себе си във фабрикантин. — За онуй, дето няма да го бъде, не си струва да си хабим приказките. Я кое време е — август, пък вече нощта хемен-хемен дошла. Димитър Карабойчев издърпа провисналия си сребърен ланец, отвори капаците на часовника, измънка едно „Бре, и тази вечер се пропиля“ и се приготви да стане, но зърна нещо, та се отпусна пак на стола. — Ама вие… Какво правите вие, господин Минков? — Накъсвам пет еднакви листчета и ще помоля всеки един от нас да напише своето „да“ или „не“. — Аха, тайно гласуване — позасмя се фабрикантинът. — И защо, ако смея да попитам? Такваз сложна церемония за пръв път бива в нашите заседания. Ще обясните ли, господин Минков? Добри Минков нагласи с привичен жест очилата си и отговори наглед спокойно, без да повиши глас: — Откак сме учредени като общински съвет на Сливен, цялата ни работа досега е била бошлаф: ще върнем ли кравата на Иван, ще издадем ли билет за пътуване на Драган, ще разрешим ли да открие кафене Петкан… И така е с всичките ни… — той погледна в протоколната книга. — Всичките ни хиляда четиристотин двадесет и три решения. За пръв път, господа, разбирате ли, за пръв път, от нас се иска да покажем узрели ли сме за свободата си, или не сме узрели. Не, не на губернатора — той, като българин, ще ни преглътне такива, каквито сме. Трябва да покажем на света. Това е отговорност, господа, изключителна отговорност: само след четвърт час ние няма да сме Минков, Карабойчев, Чернев и така нататък, а ще бъдем пробният камък на просветена Европа, за да даде тя отговор на собствения си въпрос — изобщо има ли там нейде си на Балканите българска нация, или то е само сбирщина от полудиваци, които не си ръководят даже от чувството за мъст, а от най-обикновено и най-низко човеконенавистничество… — Е, хайде де, голям залък… — опита се да прекъсне Панайот Върбанов, но председателят продължи. Без да си дава сметка, той бе изоставил равния тон и сега говореше все по-разгорещено: — Не се увличам в риторика, господа. Изнасям истината и приканвам да имаме доблестта да я погледнем в очите. Одеве един измежду нас рече, че не вървяло да прилагаме евангелското „ако те ударят по едната страна…“. Аз ще добавя, че нам даже не приляга по-старото правило библейското „око за око“. Защото „око за око, зъб за зъб“ все пак предполага някакъв съд и възмездие — ще се извади окото и зъба не на кого да е, а на виновника лично. Нас ни търсете дълбоко, дълбоко по̀ в низините, господа. Там, където се мрази и се предава на казън не виновникът, не извършителят на дадено злодеяние лично, не дори семейството му, а просто цяла една народност. Не ми възразявайте, че нашето решение не е предаване на казън, господа. Да лишиш някого от залък хляб, то е всъщност да го обречеш на бавна гибел… само гдето по Пилатовски ще се покажеш пред света, като че си настрана от умъртвяването му. — Ама това стана наистина много… — за втори път се опита да го пресече Върбанов и за втори път не успя. — И то обричане на гибел невинни — продължи Добри П. Минков. — Не ме питайте за имената им, не мога да ви спомена нито едно. Но че са невинни, в това съм непоклатимо уверен. Защо ли? Ами по простата причина, че тези хора не са побягнали заедно с виновните за изстъпленията, а са се доверили на своята чиста съвест и на нашата справедливост и са останали по домовете си. А други дори, като са се увлекли по гузните и нацапаните с кръв, сега са се върнали по родните си места, изразявайки готовност да се подчинят на нас и нашия закон. Разбирате ли? Да се подчинят на закона на довчерашната рая… Председателят пое дъх. — Обясних ли защо предлагам тайно гласуване, господа? Когато от нас се иска да се признаем или да се самоотречем като нация, всеки трябва да допита разума и сърцето си и без страх от чуждо порицание да изрази мнението си. На губернатора ще отговорим само тогава, когато сме в пълно единодушие. Има ли на листчетата ни пет „не“-та, туй ще значи, че няма да раздаваме храна на, хм, „гаджалите“, но и че сме такива първобитни и варвари, каквито някъде в Европа ни представят. Кажем ли обаче „да“… — Хитростта ти е твърде плитка, момчето ми — присмя се в лицето му Желез Чернев. Този беше първият случай, когато някой от съвета се обръщаше на „ти“ и на „момчето ми“ към председателя. — От думите ти стана белли[14], че на твоето листче ще пише „да“. И тъй като трябвало да сме в пълно единодушие, ето как само едно „да“ ще се превърне в решение номер хиляда четиристотин двадесет и четири. Не така, не така, момчето ми, нямаш сополанковци насреща си… Неприятно поразен Добри П. Минков попита хрипливо: — Има ли и друг да мисли по същия начин? — Не точно по същия начин, но… — Панайот Върбанов сякаш претегляше думите си. — Вие сте много млад господин Минков, повече от два пъти по-млад от мене. Нямате двайсет и пет, нали? Нищо, това не пречи най-искрено да ви уважавам. И навярно ще си помислите, че то е защото сте толкова млад, пък вече сте пръв измежду сливналии по ученост? Не беше нито преувеличение, нито опит за ласкателство. Добри П. Минков най-напред бе завършил с отличие Цариградския Роберт колеж, където му бе присвоено званието бакалавър на изкуствата. После замина за Брюксел и — нещо може би незапомнено във вековните традиции на белгийските университети — само за две години завърши юридическия факултет и защити докторска теза; защитата му бе така бляскава, че — също рядко явление — към оценката на дипломата му бе вписано още „avec la plus grande distinction, par acclamation[15]“. Ако към това се добави, че младият човек владееше английски, френски, немски, италиански, руски и латински, щеше да се види, че похвалното мнение на фабрикантина не е било „по хатър[16]“. — Да, аз ви уважавам и за учеността ви, господине — продължи по същия начин най-старият от Общинските съветници. — Но първом ви забелязах и ви оцених много по-отдавна. Още на митинга през 72-ра в защита на нашите първосвещеници и светци[17]. Видях ви тогава, че именно вие и един момък, също така голобрад като вас, пишехте възванията, които вдигнаха на крак целия Сливен[18]. Още в този ден уважението ми към вас, господин Минков, и с годините то разрасна, но в случая се присъединявам към бай Желязко. Ще рече — отивам срещу вашето предложение. Другояче казано, на моето листче ще пише „не“. И държа да обясня това мое „не“, господине, защото иначе се получава някаква бъркотия: хем уважение, хем противостоене. Причината е проста и няма да отнеме много време, за да я изясня. Вие напуснахте Сливен и Българско в същата онази 72-ра година и се върнахте преди няколко месеца, когато вече над конака се вееше бяло-синьо-червеното знаме на освободителката Русия. Какво излиза? Че вие също сте видели робията, но по времето на нейните, най-страшни, най-диви и кървави прояви — през въстанието в 76-та и през цялата изминала есен — сте били в цивилизована Белгия… Върбанов взе гарафата, наля си чаша вода, изпи я на големи глътки и продължи: — В момента чета една крайно интересна повест, по заглавие „Турски паша“. Авторът й господин Любен Каравелов казва в нея така: „Който живее в Турция, той не може да мисли по французки“. Тази Каравелова мисъл аз ще обърна наопаки: не може човек да е бил в Брюксел и да съди зверствата, които Сливен позна в последните две години. Помислете за всичко това, господин Минков, когато с вашето „да“ искате да нарушите единството нашето „не“. — Разбирам и ви благодаря за всяка изречена дума, господин Върбанов — поклони му се през масата председателят. — И за ласкавите оценки на скромните ми дарби, и за доверието в моята доблест при вземането на това важно решение. Ще се опитам да се покажа достоен и за двете. — Той обходи с поглед мъжете в стаята. — Приемам възраженията и лично аз няма да гласувам. Но ако между вашите четири бюлетини има само една „да“, в такъв случай решение 1424 ще бъде да се даде храна и друга помощ на съгражданите ни турци, които се нуждаят от тях. Съгласни? — Съгласни сме, разбира се — избърза тепавичарят. — Ама има ли изобщо смисъл това тайно гласоподаване, господа съветници? Мигар не се знае какъв е нашият отговор? И като думам „нашият“, говоря не за нас четиримата, а за всички сливналии и всички българи… А? Не приеха възражението му и Добри П. Минков им раздаде по едно листче. Натопиха перата, позакриха с една ръка хартийките и надраскаха двете букви на отговора си. После сгънаха листчетата и ги пуснаха във филцовата шапка на Димитър Карабойчев. Председателят ги разбърка, сетне бавно и тържествено ги заразгъва едно по едно, прочиташе ги и ги поставяше посред масата пред очите на всички. При третото листче ахнаха: на него бе записано „да“! — Господ да ме порази с гръм, ако не ме лъжат зъркелите! — възкликна, слисан, Желез Чернев, като грабна хартийките и заби поглед в тях. Нямаше грешка — една от четирите гласеше „да“. — Коя ли беше тази скверна душа — изсъска тепавичарят, — която ни предаде? Беше гласувано тайно и никой не бе длъжен да дава обяснения за становището си. Въпреки това обаче един отчетлив глас се обади в отговор. Той принадлежеше на член-секретаря Михаил П. Икономов. — Скверната душа съм аз, бай Желязко. Аз написах това „да“. — И защо, по дяволите, се отметна? А? Преди да отговори, Михаил Икономов извади кърпа и избърса лицето си. Августовският пек бе преминал отдавна, пък по челото му лъщяха ситни капчици пот. — Ще изясня моето „да“, господа — рече. — Вие знаете, аз съм учител. Когато одеве слушах господина Минкова, а сетне застанах с перо в ръка над листчето, аз мислено се изправих пред моите ученици. И си представих какво бих им отговорил, ако се случеше не губернаторът, а те да поискат съвет от мене: да отделят ли по залък от трапезата си, за да нахранят турчетата от своята махала, или да ги оставят да измрат от глад. И като учител, господа, като български народен учител не се колебах дълго. Защото няма български учител, който да възпитава децата в човекомразие или ненавист към другоплеменниците. — А минавахте за учител-патриот, господин Икономов — с нещо като присмех подхвърли Върбанов, — който не се задоволява да отвори очите на децата за знанието и мъдростта, а и изгражда от тях истински родолюбци… — Бих добавил и свободолюбци — прие нападката учителят. — Винаги съм учил децата на Сливен да обичат отечеството и свободата и да са готови да положат костите си в бран против тираните и насилниците. Но аз ви питам, господа: що за тирани и насилници са тези наши съграждани-мюсюлмани, които не са пожелали да офейкат към своята дива Азия, а са решили да останат и да се подчинят нам, на довчерашните си роби? Учил съм ги и друго, господа. Че стига да добием свободата си, ние ще скъсаме навеки със средновековните нрави на турчулята и с първобитното им ислямско делене на роби и господари, и на тяхно място ще изградим една държава на равенство пред закона и Бога, на просветеност, на търпимост, на християнско човеколюбие. Е, кажете, господа: след онова, което години съм проповядвал, мога ли сега, когато победените разчитат на милостта на победителите, да подуча децата да обърнат гръб на равенството, на просветеността, на търпимостта, на човеколюбието? И така, щом аз българският народен учител, бих посъветвал азбукарчетата да кажат „да“ за нещо като това решение 1424, почувствувах моралния дълг пръв да надмогна спомена за ужасите от декември и да впиша моето „да“. За малко се възцари мълчание, после Димитър Карабойчев подметна: — Пък ми се стори, че пак вие пръв предупреждавахте за смутовете, които това решение 1424 може да предизвика? — Следователно именно нам, общинските съветници, се пада дългът чрез разяснение и убеждение да покажем на нашите съграждани, че ние всявга сме се стремили към свободата си, а не към физическото унищожение на турската нация. Михаил П. Икономов повторно избърса потта от лицето и врата си. — Не го казвам за хвалба, но вие сигурно знаете, господа, че член-секретарството е нещо като моя съдба. Когато по Коледа на 1870-та година Апостола основа революционния комитет в нашия град, аз пак бях избран за член-секретар. Беше вярно. По времето на описваното бурно събрание на общинския съвет Михаил Икономов, кореняк-сливналия, беше тридесет и две годишен. Точно десет години преди това той не само бе учител в родния си град, но и главен учител — това по право се полагаше на един възпитаник на Сава Доброплодни и Добри Чинтулов, а после и на цариградския Collège Franҫais[19]. Когато още при първата си апостолска обиколка на поробеното отечество (1869 г.) Левски дойде в Сливен, той неслучайно потърси най-напред именно него — Икономов беше известен с безрезервното си родолюбие. По-късно, когато се създаде частният революционен комитет, негов председател стана Сава Райнов, но за член-деловодител, който отговаряше за цялата тайна архива и за пощата, единодушно бе избран главният учител[20]. — Защо споменавате това, господин Икономов? — тихо запита Добри Минков. — За да напомня думите на българския светец Левски. Той, Апостола на нашата свобода, многократно е повтарял на събранията на революционния комитет, че ние не се борим срещу турския народ, а само срещу насилниците измежду турците. Тъй беше казано по-късно и в Програмата на БРЦК: „Ние не въставаме против турския народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят бранят.“[21] И тогава, в онези страшни години, ние не се подчинявахме на Левски и Централния комитет, господа, не проявявахме послушание, а споделяхме и приемахме като свое тяхното програмно решение. Защо ли? Ами че ясно защо — защото Левски и БРЦК бяха съумели да ни убедят в правотата си. — Започвам да разбирам — кимна председателят и побутна с пръст очилата си. — Когато ще убеждаваме гражданството на Сливен, всеки от нас трябва да стане като един Левски, а решението на нашия общински съвет да има стойността на Програмата на Българския революционен централен комитет. Напълно се солидаризирам с вас, господин Икономов. Като рече това, председателят стана и се залови да оправи пламъчетата на лампите. В същото време Икономов грабна перодръжката и бързо-бързо задращи в протоколната книга. Старият Панайот Върбанов проточи врат да види написаното, но като не успя, попита: — Какво толкова записвате, господин Икономов? — Как какво? — непресторено се почуди член-секретарят. — Вписвам решението за раздаване храна и помощ на турците, разбира се. Нали така казахме: председателят не гласува, а има ли дори само едно „да“… — Що? — подскочи на стола си тепавичарят. — Един писал „да“ и… Охо, тия да ги нямаме, драги. — Той се приведе и силом изтръгна перото от пръстите на секретаря. — Тия да ги нямаме! — повтори. — Трима срещу един и — хайде! — решение 1424… Дума да не става! Точка! Настъпи кратко объркване. Михаил Икономов премигваше и не знаеше какво да предприеме срещу тази проява на насилие. Останалите трима, смутени и стреснати като него от незапомнената случка, също стояха безпомощни и се гледаха един-друг с почуда — мигар те, избраниците в съвета, бяха стигнали до там, да се изпокарат и хванат за гушите? Пръв се окопити най-младият — председателят Добри П. Минков. — Наистина имахме спогодба, както го каза одеве господин Икономов — рече, — ама хайде да не бъдем придирчиви. И да видим кой измежду нас е действително „за“ и кой „против“. — Той притегли към себе си протоколната книга и прочете наум написаното. — Добре сте го изразили, господин Икономов. Точно така трябваше — да се подчертае, че само половин година след петвековното робство и декемврийските вандалщини ние, българите от Сливен, в името на човещината протягаме ръка за помощ на съгражданите си турци. Моля, господин Чернев, подайте ми писалката. Тепавичарят изпълни молбата му с механични движения, все едно че действуваше като на сън. Добри П. Минков потопи перото в мастилницата и с подчертано с по̀казно спокойствие се подписа в книгата. — Така! — произнесе доволно. — Гордея се с подписа, който поставих, господа. С него аз дадох моя дан за приобщаването на възродената от пепелищата България към кръжеца на онези цивилизовани държави, които имат за свое ръководно начало не жалката злоба и мъст, а справедливостта, човещината и състраданието… — Няма да сте сам! — избърза след него Михаил Икономов. — В протокола пред съда на непримиримите аз ще бъда до вас. И припряно, сякаш се боеше от ново насилие, драсна името си под подписа на председателя. Последва минута на бездействие, не, на общо вцепенение. Беше от онези минути, които се изживяват като цяла вечност. — И все пак болшинството издиша — пресилено се изкиска Желез Чернев. — Два гласа срещу три. Пък ако броим и хаджи господин Данчов, който се представлява от тук присъствуващия бай Панайот… Е-хе-хе!… — Аз също ще подпиша — прекъсна смеха му Димитър Карабойчев, като придърпа перодръжката и протоколната книга. — И със срам ще се изповядам, братя, че се червя за предишното ми отрицание. Зажалил съм за що? За дюкяни и стока. Загуба е, вярно. Загуба на има̀не, трупано не с кражба ба и далавери, а с труд и акъл. — Говорейки, той подписа и остави перодръжката в сгъвката между листовете на разтворената книга. — Но туй все пак е нищо, някакви си там имот и стока. Ще даде Бог отново да ги придобия. Ала заради имот и стока да се лепне петно върху челото на България — това аз няма да кръстя с името си. Синът ми ще се отрече от мене и баща ми ще ме прокълне от гроба. Възцари се такава оглушителна тишина, че в нея съскането на фитила в лампите прозвуча като пукот от трошене на сухи клони. Панайот Върбанов се изправи бавно и с ръце в джобовете застана до отворения прозорец. Проследиха го с очи и едва сега забелязаха покрай раменете му, че лятната нощ отдавна бе прихлупила града под Сините камъни. — Ще ви разкажа нещо — поде фабрикантът, без да се обръща, — което никой от вас не знае. Случи се то отдавна, в началото на Кримската[22]. Тогава господин Минков не ще да е бил роден, господин Икономов не е ходел на училище, а господин Карабойчев и бай Желязко и да са чували случката, отдавна да се е изтрила от паметта им — то една и две ли подобни биваха тогава, че и в последните години. Бяхме близнаци — продължи Върбанов. — Аз по-големият, брат ми Харалампи с четвърт час по-малък. Приличахме си; дори и майка ни сегиз-тогиз ни бъркаше. Пък по еднакъв нрав, по взаимна обич и привързаност — все едно един човек в две тела. Бяхме двайсет и пет-трийсетгодишни, таман бяхме захванали да стъпваме на краката си. Имахме посъбрано нещо, роднини ни помогнаха, та се хванахме с караабаджилък[23]; купувахме вълна, много вълна и я раздавахме за предене и тъкане срещу пла̀та, сетне събирахме готовата аба и по панаир я продавахме топтан на големите търговци от Стамбул и Измир, че и на купците от войската. Не си пестяхме труда и късметът захвана да ни спохожда. Позамогнахме се. И точно тогава… Възрастният човек се отлепи от прозореца, седна на мястото си и сплете пръсти върху масата. От време на време така яростно, с толкова горест стисваше ръцете, че ставите му пропукваха. — Една пролет — поде отново той — бяхме отишли нагоре в Балкана за вълна. Знаете къде: Медвен, Градец, Ичера, Жеравна, Катунище… Добра година за добитъка беше, добра и за нас — хубава вълна и евтина. Накупихме, накупихме — чудехме се как ще я сместим, когато ни я докарат в града. А като се връщахме… Да, като се връщахме някъде над „Джендемите“ налетяхме на шайка качаци[24]. Направили пусия[25] и ние — право в ръцете им. Съблякоха ни до голо, ала парите малко — бяха отишли по суватчиите[26] в Балкана Ядосаха се обирниците, та бой, бой, не е за описване. И накрая дойде най-страшното. Катилите решиха, че на света не били нужни двама такива еднакви като нас и замислиха да вземат душата на единия. Молби, клетви, сълзи — нищо не помогна. И както бяхме вързани на две съседни дървета, захванаха да ни броят с техни някакви си щури думи, все едно нашите деца, когато се делят за игра: „Адикала — гвадикала…“. Страшният жребий се падна на Харалампи. — И после? — попита Икономов. — Мигар те…? Шумно пропукване на ставите. — Ами да. Направиха го. Даже не ми разрешиха да отместя очи и ме принудиха да гледам, когато бавно и тертиплийски му отрязаха главата. Отрязаха я и я ритнаха надолу в пропастта. Като парцалена топка… И в този час, господа, в тази минута аз се врекох да отмъстя. Защото те не убиха човек пред очите ми, даже мой брат не убиха, а половината от мене самия. И аз се заклех, в името на Бога да върна същото на гаджалите… Панайот Върбанов спря за малко, сякаш набираше сили: — Няма да ви разправям как сполучих да се развържа, как гол-голеничък се върнах до Ичера и как добри хора ми помогнаха да намеря главата на брат си, за да я погреба по християнски заедно с тялото. После… Да, едва не полудях, сетне месец-два лежах болен. И реших да зарежа всичко, да хвана гората и като хайдутин да мъстя. Не успях, времената се бяха обърнали срещу народните закрилници. Точно тогаз беше краят на последните от големите вехти войводи — на Димитър Калъчлията, на Бойчо Цеперански, Пею Буюклията. Тъй попреминаха годините, лека-полека душата ми се съвзе от болестта. И се отказах от хайдутуването, ала… ала от клетвата за мъст нивга не съм се отказвал. — Разбирам ви — кимна съчувствено Добри Минков. — Кръвнина. Тъй е било и в най-старо, още в библейско време. — Не ми се удаде сгода да изпълня клетвата си. И толкоз по-зле за мене. А вие… какво? Вие искате на туй отгоре да храня същите тези кеседжии[27], които взеха живота на Харалампи… Тишина, по-тягостна от предишната, отново се настани ни между петимата мъже. И пръв я наруши Димитър Карабойчев: — Страхотия, истинска страхотия! Да имаше колай да намерим онези зверове, качаците де, аз също бих дошъл да спомогна за отмъщението ви. Той помълча секунда-две. После, наглед ни в клин, ни в ръкав, отмести разговора: — Вие имате хубав син, господин Върбанов. Гледам го из града и му се радвам — комай няма още двайсет, пък какъв левент. И не едно моминско сърце се разтуптява при вида му… — А, млад е за моми! — рече в отговор фабрикантинът. Пролича си, че похвалата бе сгряла сърцето му. — Само на шестнайсет е. Затуй и го върнаха от войскосъбирането. Искаше да се пише двайсетгодишен, ама не мина[28]… — Вярно ли ми се върти из паметта, че той, бабаджанка още в майчината си утроба, твърде трудно дошъл на белия свят? — Какво ти трудно! Бяхме го вече отписали… че и майка му барабар с него. Чудо на чудесата е, че оцеляха и двамата. — Някой опитен лекар ли подпомогна това чудо, господин Върбанов? — Откъде опитен лекар? Тогаз доктор Миркович беше вече напуснал Сливен, пък доктор Планински не беше още дошъл… Една веща баба помогна, Садифе ханъм. Господ да я поживи! Когато всички други жени се отказаха, тя, вряла и кипяла в бабуването, не се предаде и… До ден-днешен два пъти в годината я даряваме — на Бабинден и в деня на рождението на моя Харалампи, когато правим курбан. — Зная я Садифе ханъм — кимна търговецът. — Мъжът й, Едхем ага, беше почтен сарач, държеше дюкян в Хаджи Махмуд махала. И него го помня. — Защо „беше“, „помня го“, господин Карабойчев? — Защото техният аллах го прибра още преди две години. Не, може три да има. Пък комай и Садифе ханъм е поела нататък. Виждали ли сте я наскоро? Влачи крак, устата й малко изкривена — трябва да е изкарала някоя дамла̀. — О, Боже! Още утре ще проводя Жейна и Харалампи… Трябва да я нагледат, у дома даже да я приберем… — А, защо, господин Върбанов? Като ви слушах одеве си рекох, че невям и Садифе ханъм е от кеседжиите, дето не заслужават хляб и друга подкрепа. А, виждам, стреснахте се, господин Върбанов. Що, да не би и вие внезапно да се просветлихте, че такива като онези качаци от „Джендемите“ отдавна са вдигнали праха накъде Анадола, а тук са останали хора като Садифе ханъм и покойният Ерхам ага? Разбирате ли ме, господин Върбанов, хора! Човеци! Фабрикантинът видимо се разколеба — майсторската клопка на Карабойчев го бе разпънала на кръст. Някои зачакаха да видят ще последва ли той примера на онези, които сложиха подписа си под решение № 1424, или ще държи докрай на ината си. Не се случи нито едното, нито другото — намесата на бай Желязко го извади от това трудно „или-или“. — Господ да ме порази с гръм, ако не сме с обща орисия, господин Панайоте! — не каза, а изпъшка тепавичарят. — Само че моята е комай по-страшна. И по-страшна, и по-прясна, та затуй и повече кърви… — Грабна гарафата и трескаво отпи направо от гърлото й. — Което си говорим тук, тук си остава, нали, господа? Господата потвърдиха едногласно. — То, ако помислите, нечестивостта на хорската приказка невям може да вкара човека в гроба, ала не и да го изкара оттам, пък… Абе с едно слово, не ми се ще една голяма злочестина, моя и на фамилията ми, да стане сладка лакърдия[29] по кръчми и кафенета. — Погледът му, тежък и мрачен, един по един обходи събраните мъже. — Да сте чували що сполетя дъщеря ми Райна? — Есенес май говореха за някаква злополука — отговори Михаил П. Икономов. — Не се ли бе удавила в придошлата Новоселска река? — Аз посях този слух — навъсено призна Желез Чернев. — Нарочно. За същото — да не се отваря мръсна приказка. Пък иначе… Да, иначе… — Той очевидно не знаеше как да започне. — Миналото лято, когато руските юнаци стигнаха до Железник[30] и поеха назад, аз, нали помнех 76-та, прозрях накъде ще избие работата. И още тогаз горе между „Куминя“ и „Мочурите“, на едно място, което само аз зная, направих скривалище за челядта. Ей така да минеш досами него и да не го забележиш. А там — всичко: и сушина, и кюмюр за огрев, и брашънце, и каче сирене, и сушено месо… И като захванаха зулумите през ноември, аз — от спокоен по-спокоен; тъй или иначе, казвах си, дори аз да пострадам от онези бесни кучета с фесовете и чалмите, моите поне ще са на сигурно. Пък то какво излезе? Прави са агаларите, като думат: писано ли, е… Зер то наистина се оказа, че било писано… Още от средата на септември — продължи тепавичарят — когато Сюлейман дойде и в Сливен се отвори работа на бесилките, аз изведох моите горе. Там преживяха първата вълна на беснеенето и съсипиите, сетне и втората през октомври, вече Садъкбейовата. Просто чуха за тях като за нещо далечно, все едно че в Индия станал земетръс. После, ако помните, в началото на ноември Господ ни дарува кратък отдих — турците си имаха други кахъри, не се чуваше за бастисвания, бесилки и кланета. И точно тогаз моята Райничка… Колко му е акълът на едно единайсетгодишно момиченце? Домъчняло му за мене, загрижило се било има ли на трапезата ми крайщник хляб и бучка сирене, жив и здрав ли съм подир онези ми ти тежки дъждове. И слезе на тепавицата точно навреме, за да попадне в гнусните лапи на тайфа башибозук. Тъдявашни ли бяха или довеяни Бог знае от кои краища — тъй и не се разбра. Ама нравът им — какъвто си го знаете. Сетне… сетне като с тебе бай Панайоте. Вързаха ме като пашкул, а те… те пред очите ми се заизреждаха на Райна. На първите двама детето се бореше. На вторите двама пищеше и ме молеше за помощ. На третите двама само плачеше. Седмият катил май си свърши работата на бездиханен труп… Ще попитате защо, аджеба, пощадиха мене. Знам ли? Навярно се досетиха, че жив ще страдам повече, отколкото, ако за минута ме надупчат с ханджарите си. Със собствените си ръце свърших останалото — измих детето, сковах му ковчег, изкопах му гробчето. А после слязох в града, за да изведа до „Барите“ поп Георги Шишята да я опее и да пусне слуха за удавянето. Това е, точка! — завърши той някак си изведнъж. — Не съм се клел да мъстя като бай Панайота, не съм се вричал да коля наред. Нито искам да живея вечно с омраза в сърцето. Но и не мога да забравя как онези животни в човешки образ един подир друг върху Райна… Хайде де, господа! Вие всички сте по-учени от мене. Узнахте болката ми, както досега я знаеше само поп Георги. Говорете сега вие, акъл ми дайте. — Чудя се на двоумението ти, Желязко! — Панайот Върбанов толкова бързо се нае да отговори на тежките въпроси на тепавичаря, сякаш ги е знаел и премислял отнапред. — Ти лъжеш сам себе си, приятелю, когато се обявяваш против отмъщението и против омразата. За онова, което си преживял (признавам, то е по-страшно от моето), има само един лек — „око за око…“, както го спомни от Библията господин Минков. — Аз пък се чудя как възрастта и белите коси ви позволиха да дадете такъв… такъв срамен съвет! — наежи се насреща му Икономов. — „Око за око“! Представяте ли си какво ще представлява скъпата ни майка България, ако се управлява „око за око“ след всичко преживяно през петстотингодишното робство!? Какъв хаос, какви диващини ще царят тук? — Ами ако бай Панайот е прав? — замислено рече тепавичарят. — Ако душата ми е жадувала анджък за отплата, без дори аз да го съзнавам? — Отплата и „око за око“ ли? — намеси се председателят. — Ако наистина го вярвате, господин Чернев, мога да ви предложа нещичко тъкмо за случая. Знаете, живея точно до Ески Намазгях[31]. Срещу прозорците ми всеки ден се вижда едно кадънче; дори когато не ме забелязва, зървал съм го и без яшмак[32]. Чудно хубаво момиче — коса като свила, вежди пиявици, уста нар… И на години ще да е като вашата злочеста Райна — десет, най-много единайсетгодишна. Хайде да скроим някакъв кюлаф, да го подмамим някъде и вие да го… Какво настръхнахте, господин Чернев? Ще рече човек, че аха-аха да се нахвърлите върху мене… — Как можа да изречеш такава гнусотия, момче!? На мен, дето като погледна назад в живота си, не виждам нито едно петънце, заради което да се червя пред хората и пред света? Аз, простият тепавичар от Балкана, цял живот съм се борил и се боря само за едно — за правото да живея с вдигната глава!… — Тогаз защо изобщо давате ухо на нелепи съвети? — не му остана длъжен Добри П. Минков. — „Око за око“, нали? Ами че във вашия случай то означава насилено момиче срещу насилено момиче. Гнусотия, казахте, и аз съм напълно съгласен с вас. Гнусотия ще бъде също, ако пролеете кръвта на някой невинен — или, все едно го оставите да умре от глад, — уж като кръвнина за сполетялата ви зла беда. — Младият човек побутна очилата си; този път го направи без нужда, просто за да си даде време за размисъл. — Пък това за кадънчето (както, вярвам, се досетихте) го измислих. Сложих си за цел да ви набия в очи немислеността на съвета, който ви даваха преди малко… Друг, съвсем друг е пътят, ако наистина се борите за правото да живеете с вдигната глава. — И кой е той? — Опрощението — ясно произнесе председателят. — Прошката облекчава опростения и възвисява опростителя. — Опрощението… — помръдна масивните си рамене тепавичарят. — Как си го представяте, господин Минков? — Като действие точно обратно на онова, което сте вършили до днес. Подпишете решението и ни разрешете от ваше име да дадем глас на жестоката орис на нещастната Райна. Кълна се в името на майка си: няма да се намери низка и презряна душа в Сливен, която да превърне тази орис в кръчмарска подметка. Кълна се и за обратното: Сливен, България и Европа ще оценят какво достойнство трябва да притежава българинът, за да е преживял кошмара на онзи час на „Барите“ и само шест месеца след това да подаде ръка за помощ на довчерашните си поробители. Настани се отново минута колебание. И после: — Господ да ме порази с гръм, ако не сте прав. — Човекът грабна перодръжката, подписа с решителен замах, после не я подаде, а силом я натика в десницата на Панайот Върбанов: — Твой ред е, бай Панайоте — рече му. — И помни ми думата, няма да съжаляваш. Нито аз, нито ти. Има една сладост, която е по-велика от сладостта на отмъщението — през изпитните и нещастията да пренесеш с чест достойнството си на човек и българин. Фабрикантинът повъртя писалката между пръстите си, после се приведе над масата и постави и своя подпис в протоколната книга. — Нека бъде вашето — каза. — В този миг ставам клетвопрестъпник, зная. Но дори ако поради този грях остана до края на вековете в катрана на пъкъла, поне ще имам утехата, че България е спечелила. За нея сега е повторно раждане. Нека доброто име и честта да я съпровождат в новия й живот… Подир малко някак тромаво и уморено петимата мъже се надигнаха да си ходят. Михаил П. Икономов духна едната лампа и докато се отправяше към другата, подхвърли шеговито и с повече облекчение, отколкото задоволство: — Светлината на решение 1424 май е достатъчна, а? Бележки: [1] Бьолюк — рота (прен. — множество) [2] Възрожденското име на Айтос. [3] Тезкере, тескере — документ за самоличност [4] Днес с. Самуилово, Сливенско. [5] Малко отклонение от истината: точно такова решение фигурира в протоколите на Сливенския общински съвет, но то е от друго заседание — от м. юни с.г. [6] Гъжва — чалма; гъжвалия — чалмалия (ирон.) [7] Автентично. Първият губернатор на Сливен по време на окупацията Иван С. Иванов, назначен през март 1878 г., е бил българин по произход. [8] Всички сведения в новелата относно турските изстъпления по време на отстъплението им от Сливен през Освободителната война — автентични. [9] Янкеседжия — пладнешки разбойник [10] Паша — висш турски военен (генерал) или административен началник [11] Санджак — окръг, поделение на вилает [12] Махала в стария Сливен. [13] Низам — редовно войска; войник от редовната войска [14] Белли — явно, ясно; открито [15] С най-високо отличие и с приветствие (фр.). [16] Хатър — угода, приятност; пристрастие, снизхождение [17] Думата е за митинга — по повод на него тази дума за пръв път влиза в българския речник, — организиран в Сливен на 23 януари 1872 г. в защита на низвергнатите от Фенерската патриаршия и заточени български владици Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански. [18] Биографичните данни за Добри П. Минков — автентични. По-късно той е станал един от видните български магистрати. [19] Френски колеж — заедно с американския Роберт колеж едно от най-реномираните учебни заведения в Османска Турция. [20] Биографичните данни за Михаил П. Икономов — автентични. [21] Автентично. [22] Думата е за тъй наречената Кримска война 1853–1856 г. [23] Караабаджия — производител на аба, който същевременно използува чужд труд, като дава вълна за тъкане на аба срещу заплащане [24] Качак — дезертьор от войската [25] Пусия — засада [26] Суватчия — който отглежда добитък за клане [27] Кеседжия — кръвник, разбойник; човек, който убива хората и ги ограбва [28] Първият набор — или „войскосъбиране“, както са го нарекли тогаз — за младата българска войска е извършен през април 1878 година и на преглед за него са били допущани „20-летните“. Това събитие също е отразено в протоколната книга на Сливенския общински съвет. [29] Лакърдия — дума, приказка [30] Възрожденското име на Стара Загора. [31] Турска махала в стария Сливен. [32] Яшмак — кърпа, с която мохамеданките си покриват лицата; було А ето и обясненията на автора за този разказ: ... По действителен случай е написан и разказът РЕШЕНИЕ № 1424 — исторически факт е, че само няколко месеца след Освобождението, когато още е бил напълно свеж споменът за нечуваните издевателства през април 1876 и есента на 1877-ма, на посочената дата Общинският съвет на Сливен е взел решение (казано мимоходом — напълно одобрено и подкрепено и от цялото население на града) за раздаване на храна и оказване различна помощ от друг характер на турското население. Протоколът и решението се пазят в Държавния архив — Сливен. Но уговорката за пълна откровеност дори в подробностите налага едно уточнение. Документално известен е точният състав на тогавашния Общински съвет — почтени и достойни за уважение сливенци, които днес имат многобройно потомство в града и страната. От всички тях оставих истинските имена и биографии само на председателя Добри П. Минков и на член-секретаря Михаил П. Икономов. Тъй като в разказа се съдържат тягостни сведения — убийства, изнасилвания и пр. — за другите членове на съвета, които надали ще бъдат приятни за потомците, съзнателно промених техните имена и професии. ... | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Весели празници!!! КОЛЕДНА ЗВЕЗДА Трайко Симеонов На небето горе, весели дечица, скоро ще изгрее чудната звездица. Тя ще ни докара светло тържество - Божие, Христово - Свето Рождество. Мир, любов и братство в градове, села. Край на мъки тежки, край на вси тегла!... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| ГРАДЪТ НА КОЛЕДНИТЕ ЕЛХИ Джани Родари (превод Валери Петров) Къде са децата, които до днес са останали без елха за Коледа с играчки, свещички и сняг от памук? Веднага, всички, събирай се тук! Строй се! Преброй се! От вчера открит е Градът на Елхите! След малко потегля автобусът за там! Къде се намира, аз точно не знам, но казват, че улиците в този приказен град били украсени от безкраен парад на елхи, всяка с дъх на зелено и клони, отрупани с орехи, смокини, бонбони! На площада му светел пазар на открито с играчки, каквито не сте и сънували! И то без пари! Продавачът дори благодари: — Бяхте крайно добри чест да окажете толкоз висока на моята стока. Наминете отново най-много след час. Чакам нови играчки специално за вас! — А най е чудесно, че магазините нямат изобщо стъкла на витрините, и всичко, което по поличките има, просто, както минава, човек си го взима! Много е хубав този приказен град, макар че съм чувал един мой познат да се смее: — Хи-хи! Град пълен с елхи! Не ми се вярва, че той съществува! Туй дете го сънува! — Но дори да е тъй, какво от това? Нали свети с елхите си във мойта глава! |
| ...Порывшись в своем рваном портфеле, поэт вытащил тоненькую книжечку, только что отпечатанную. Сделав надпись на этой книжечке, поэт с церемонным поклоном подарил ее мне. Боже мой, что было в этой книжечке! Ведь когда-то поэт писал: Как девы в горький час измены, Цветы хранили грустный вид. И, словно слезы, капли пены Текли с их матовых ланит… Теперь, через десять лет, та же рука написала: Пышны юбки, алы губки, Лихо тренькает рояль. Проституточки-голубки, Ничего для вас не жаль… Все на месте, все за делом, И торгует всяк собой: Проститутка - статным телом, Я - талантом и душой. В этой книжечке, напечатанной в издании автора (1922 г.), все стихи были необыкновенные. Они прежде всего были талантливы. Но при этом они были так ужасны, что нельзя было не содрогнуться, читая их. В этой книжечке имелось одно стихотворение под названием "Моление о пище". Вот что было сказано в этом стихотворении: Пищи сладкой, пищи вкусной Даруй мне, судьба моя, - И любой поступок гнусный Совершу за пищу я. В сердце чистое нагажу, Крылья мыслям отстригу, Совершу грабеж и кражу, Пятки вылижу врагу! Эти строчки написаны с необыкновенной силой. Это смердяковское вдохновенное стихотворение почти гениально. Вместе с тем история нашей литературы, должно быть, не знает сколько-нибудь равного цинизма, сколько-нибудь равного человеческого падения. Впрочем, это не было падением, смертью при жизни, распадом, тлением. Поэт по-прежнему оставался здоровым, цветущим, сильным. С необыкновенным рвением он стремился к радостям жизни. Но он не пожелал больше врать. Он перестал притворяться. Перестал лепетать слова - ланиты, девы, перси. Он заменил эти слова иными, более близкими ему по духу. Он сбросил с себя всю мишуру, в которую рядился до революции. Он стал таким, каким он и был на самом деле, - голым, нищим, омерзительным... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
| ао | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
Благодаря ти за включвенато в темата, колега! Сигурно няма да ти хареса това, което ще кажа... просто мисля, че... написаното е за друга тема . Мъглата, която е паднала в София, ми напомни нещо от голям руски поет. Ето няколко негови творби в оригинал и български превод: ОБРАЗ ТВОЙ, МУЧИТЕЛЬНЬIЙ И ЗЬIБКИЙ... Осип Мандельштам Образ твой, мучительный и зыбкий, Я не мог в тумане осязать. "Господи!" - Сказал я по ошибке, Сам того не думая сказать. Божье имя, как большая птица, Bылетело из моей груди. Bпереди густой туман клубится, И пустая клетка позади. * ТВОЯ ОБРАЗ, СМУТЕН И НЕТРАЕН... Осип Манделщам превод Светлозар Жеков Твоя образ, смутен и нетраен, как в мъглата да усетя аз? „Господи!“ — неволно казах, смаян, че по грешка казах го на глас. Твойто име като птица бяла излетя от моите гърди. И зад мене — клетка опустяла, а пред мен — мъглата отпреди… *** ТОЛЬКО ДЕТСКИЕ КНИГИ ЧИТАТЬ... Осип Мандельштам Только детские книги читать, Только детские думы лелеять, Все большое далеко развеять, Из глубокой печали восстать. Я от жизни смертельно устал, Ничего от нее не приемлю, Но люблю мою бедную землю, Оттого, что иной не видал. Я качался в далеком саду На простой деревянной качели, И высокие темные ели Bспоминаю в туманном бреду. * САМО В ДЕТСКИТЕ КНИГИ ВГЛЪБЕН... Осип Манделщам превод Светлозар Жеков Само в детските книги вглъбен, само детски мечти да лелея, всичко възрастно в мен да разсея, да въстана от скръбния плен. Аз живота до смърт съм презрял, вече нищо не иска сърцето, но обичам земята си клета – само нея с любов съм познал, В люлка дървена ти ме люля, мое детство в градини далечни. И елите — високи и вечни, оживяват сред сънна мъгла. *** ЗА ГРЕМУЧУЮ ДОБЛЕСТЬ ГРЯДУЩИХ ВЕКОВ... Осип Мандельштам За гремучую доблесть грядущих веков, За высокое племя людей - Я лишился и чаши на пире отцов, И веселья, и чести своей. Мне на плечи кидается век-волкодав, Но не волк я по крови своей: Запихай меня лучше, как шапку, в рукав Жаркой шубы сибирских степей. Чтоб не видеть ни труса, ни хлипкой грязцы, Ни кровавых костей в колесе; Чтоб сияли всю ночь голубые песцы Мне в своей первобытной красе. Уведи меня в ночь, где течет Енисей И сосна до звёзды достает, Потому что не волк я по крови своей И меня только равный убьет. 17-28 марта 1931, конец 1935 * ЗА КЪНТЯЩАТА ДОБЛЕСТ В ГРЯДУЩИТЕ ДНИ... Осип Манделщам Превод: Димитър Калев За кънтящата доблест в грядущите дни, за високия хорски прогрес аз лиших се от пира на наште бащи, от веселие, даже от чест. На плещите ми мята се век-вълкодав, но по кръв не съм вълк: затова ме тикни по-добре като шапка в ръкав на кожух от сибирска тайга. Да не гледам страхливци, разкашкана кал, кости кървави във колела; да сияе първичният синкав овал на полярни лисици в нощта. Край река Енисей ме води, изумен от допрени в звездите ели, затова, че по кръв не съм вълк и че мен само ближен ще ме умъртви. 17-28 март 1931, края на 1935 | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Макар и със закъснение: На 01.01.1878 г. в град Чирпан се ражда Пейо Тотев Крачолов. Живее 36 години, до 29.10.1914 г., когато се самоубива в София. В българската литература и история e по-известен с псевдонима Яворов, даден му от Пенчо Славейков. През 2000 година, прекрачвайки от един век в друг и от едно хилядолетие в друго, у нас бяха направени класации за български личности на отминалия ХХ век в различни области – футболист, треньор и т.н. Беше направена и анкета за български гений на ХХ век – най-важната според мен. В нея право на глас имаха (по спомен) 300 интелектуалци, които избраха Пейо Яворов за българския гений на ХХ век. Напълно заслужено – той е наречен от Гео Милев "втора еманация на расовия гений" на българския народ и неслучайно е единствения наш поет, чиито и творчество, и жизнен път са сравнявани с тези на Ботев! А драматичният му живот сякаш символизира драматичната съдба на България след Освобождението. АЗ САМ НЕ СЪМ Аз сам не съм, ни тук самси - в заключената стая. Но кой е Той... но кой си Ти, не зная. От самота се аз измъчвам - насаме, кога не бъдем с тебе, както сме. Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога, но тебе - да те отрека не мога. Тъй явно шепнеш ти! Кога ли те не чух, над мене - или в мене? - трезвен дух! На заблуждения и разкаяния верига в живота стъпките ми бяха - ум ги не постига; ти от очите ми превръзката на заблужденията сне и ги прости - но разкаянията не! И вярвам в тебе аз, и вярвам аз в покоя на утрешния ден - но моя или твоя? Аз чувствувам единосъщата потайна цел на святост и позор, на всеки земен дел. И ето ме пак с тебе - и разбита, душата ми пресипна да те пита: сред мъртви светила, през будни тъмноти, за що ти служа аз, къде ме водиш ти? | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| САМОТА Когато майска нощ покрие тъжно с косите си разпуснати земята, и понесат зефири ароматни въздишките потайни на цветята, и сълзи като милион брилянти избликнат и поръсят небосвода - тогаз как дивно се възраждам аз сред майката природа! Тогаз и в моите гърди заглъхва шумът на дневни суети; тогаз и в моите гърди въздишат безименници рой мечти; и в моите гърди избликват сълзи, топи се грейнала душа: щастлива, душата ми копнееща се слива с великата копнееща душа на майката природа... И чезна аз в копнението вечно на мисълта сред тайната дълбока, и чезна аз в копнението свято на тайната сред мисълта висока, и падам на колени и подигам отслабнали ръце към небосвода: смирен, духът се моли, възроден сред майката природа! Тогаз духът в смирение разбира тъмата в толкоз светлина; тогаз духът в смирение постига зарята в толкоз тъмнина; - и аз горя сред пламъците нежни на вечната душа - и мра: унесен, аз тихо глъхна, като тиха песен - в прохладна сладост на гърдите мра на майката природа... |
И чезна аз в копнението вечно на мисълта сред тайната дълбока, и чезна аз в копнението свято на тайната сред мисълта висока, Като продължение на тази част от предното стихотворение на Яворов друга негова творба: КОПНЕНИЕ Все туй копнение в духът, все туй скиталчество из път, на който не съзирам края. И поглед вечно устремен напред, към утрешния ден, без там пристанище да зная... |
| Свършиха и тези почивни дни, донесли нови хубави преживявания - вече спомени. По този повод едно стихотворение на дядо Вазов, част от стихосбирката му "Италия", която е резултат на негово пътуване по море до Италия през май 1884 г. : 4 МАЙ Поете мой, кое най-бързо бяга тука? Еленът ли, ил силният орел? Ил вятърът, ил бурята, ил звука? Или куршумът — къмто свойта цел? Или светкавицата побесняла? Гръмовний шип ли? Злите ли вълни? Кометата ли луда пощръкляла? — Госпожо, най-щастливите ни дни. |
| Из АВТОРЕКВИЕМ Стефан Цанев ... ДОКЪДЕ СТИГНАХМЕ? ЗА КАКВО БЕШЕ ВСИЧКО? Оженихме се, народихме деца - това ли беше всичко? Кой се разведе, кой - не, имаме млади любовници (кой тайно, кой явно, все едно - еднакво нечестно) - това ли беше всичко? Един стана административен класик, друг - непризнат гений, трети - държавник, четвърти - режисьор, пети - пияница, шести, седми, осми - забогатяха от думи, деветия - не мога да си спомня… Питам ви, приятели - за какво беше всичко? Когато бедни и бледи амбициозни предтечи готови да сменят перото с меча безквартирни и безкомпромисни дрипави трамвайни гратисчии - днес: елегантни, музейно сериозни в шкоди, рена и мерцедеси, барабанящи с кастанетата на венчалните си халки по дайретата на дискретните си шкембета - приятели, кажете ми: за какво беше всичко? И странно единство: всички сме недоволни от народа. За едни народа е разглезен от благоденствие, за друг е говедно търпелив, за трети - прагматичен, за петия - безразличен, за шестия, седмия, осмия - не знам какво си е… За деветия - не мога да си спомня. А народът гледа на нас като на пяна от сблъскването на вълната с твърдия бряг, която изчезва в попивателната на пясъка. И ний ще изчезнем. И нито следа. И никой няма да знае - докъде стигнахме и за какво беше всичко. ТОВА ЛИ БЕ ИДЕАЛА НИ - ДА ЗАБОГАТЕЕМ за сметка на тоя народ, комуто уж посвещаваме своя гений и своя живот? СЛЕД ТРИДЕСЕТАТА ГОДИНА ЗАПОЧВАТ компромисите в името на всички полезни неща. За доброто се готвим постепенно и дълго, подлеци ставаме изведнъж. Вместо криле - размахваме лакти. Наляво, надясно, напред, назад - и объркваме: врагове ли, братя ли?… Все повече стават моите познати, все по-малко - моите приятели. ... ДУШАТА МИ ПЛАЧЕ ЗА СНЯГ, за бяло, за чисто душата ми плаче. Видях много земи, много свят, видях герои, видях палачи… Душата ми плаче за сняг. Доста живях, колко остава? Чака ме моят бряг: ругатни или слава - нямам представа… Душата ми плаче за сняг - чиста следа в снега да оставя. |
| Жестокостта ми се сломи И рекъл бях: "Аз няма веч да плача за тежките на тоз народ беди!" Ожесточен, пощада му не рачах: "Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди." Народ такъв, за друго недостоен освен за мъки, нужди и тегла, неучен род, безсмислен раб, спящ воин, що чака той за тези си дела? За тоз живот, във прозебанье жалко така мърцина влачен ден за ден - теглото му бе изкупленье малко; и не намери отзив то у мен... Но, майко, чух как богу дух си дала преследвана, и то за моя грях, размислих как невинно си страдала за туй, нали, че твой син ази бях?... И поменах горката си невеста, що прави с мойте клети две деца без теб, без мен, неволница злочеста, как тегли от безжалостни сърца! И в твойта смърт, и нейното страданье познах теглото аз, на тоз народ развредиха се мойте вехти рани за неговът и наш злочест живот! Проклех и вси достойни за проклетства и срам, и свяст притъпкали във прах, виновници за всички тези бедства, а заедно и себе си със тях... И вслушах се... И близо, и далеко все пак тоз глас: "Ах, помощ иде ли?" Въздъхнах аз и толкоз само рекох: "О, спи ли бог? О, бог не види ли?" Петко Славейков |