Литературна тема
Отиди на страница:
MichaelL 05 Юни 2017 00:13 Не е голяма изненада - преди време четох, че и Пенчо Славейков е препоръчвал промени по "Хаджи Димитър" и дори отпадане на последния куплет, но "за щастие оригиналът все още си стои". Това стихотворение ми напомни за известното If. (Веднъж говорихме с един български поет за това стихотворение и той препоръчваше промени по него, но за щастие оригиналът все още си стои.  ) Може би по-различно е положението с "Обесването на Васил Левски", където Захари Стоянов вероятно е правил промени - http://www.segabg.com/replies.php?id=266370&p=6Нещо от Добромир Тонев: Веднъж ли сме умирали от жажда, докато сме се давели на плитко? Животът ражда първите миражи в мъглицата над детското корито. Човекът има правото на полет, дори когато тялото му крета. Аз неведнъж съм хващал морска болест от плуване в измислени морета. И кръговете сини под очите ми не са от нощни пирове със музи, а белег от биноклите, с които поддържам денем своите илюзии. Усилията винаги си струват, дори когато раждат нова жажда. Колхида може би не съществува, но тихо, да не чуе екипажа. |
| И нещо от Валери Петров: Казва се „приятел пръв“, но защо е той такъв? Затова, че пръв полита в огъня да те спаси; пръв и без да се запита прав ли си, или не си; пръв за теб леда пролазва; пръв за теб пролива кръв — ето за това се казва, че приятелят е „пръв“! | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| ПУК от ВАЛЕРИ ПЕТРОВ Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея-жълтият плаж с чадърите, а най-отзад-синьото море и белите чайки над него. И ето че отнейде се появил Набръчканият човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави-застанал пред кабината и зачакал. Минала минута, минали две. Набръчканият човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината казал: -Хайде , малката, приключвай ! Вече десет минути говориш ! -Ама аз не говоря-казало Лилито. -Как не говориш!-учудил се Набръчканият човек.-А какво правиш ? -Слушам приказка-отговорило Лилито. -Какво-о-о?-казал Набръчканият човек.Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал:-Хайде, хайде, ще й чуеш края друг път, от вашия телефон ! -Ама тя сега почва!-казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката ! -И искаш да я чуеш цялата , така ли ?-погледнал го Набръчканият човек. -Така!-отговорило Лилито.-Тя е толкова интересна! -Откъде пък знаеш?-попитал Набръчканият човек. -Защото й чух края-казало Лилито. -И за какво се разказва?-запитал Набръчканият човек. -За едно момиченце, което слязло в дълбокото-казало Лилито.-И то се казва Лили като мен. -Брей!-престорил се на учуден Набръчканият човек.-А можеш ли да се гмуркаш? -Мога.Обаче само където морето е тънко-признало Лилито.-Защото мама....... -Дето морето е какво?-прекъснал го Набръчканият човек. -Тънко-повторило Лилито.-Дето вълничките......................... То продължило да обяснява, но Набръчканият човек не го чувал, защото в главата му се вавъртели едни особени мисли. / Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение/. И ето какви били думите му: Ах, колко чисто, прозрачно и звънко Звучи това детско “морето е тънко” ! Като шум в раковина Тази дума невинна, Уж на смях И уж нежно Казва ясно -на нас, нали?- че сме, ах, безнадеждно и ужасно пораснали! И като свършил да мисли тези неща /които, разбира се , не са за деца/, Набръчканият човек казал: -Добре, изслушай си приказката ! Само дано не е дълга-имам цели три разговора да водя, за твое сведение. Лилито много се зарадвало. -Благодаря!-казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчканият човек прибавил: -Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна. Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си. И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчканият човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали щумът на плажа и крясъкът на чайките-станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьозелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същества.Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка. Колко било красиво всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки. Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло.... .......Едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя, без да подозира опасността. А какво било това ужасно същество? Риба, то се знае, но невероятно грозна, кръгла като балон и все пак цялата ъглеста и бодлива, с опулени въртящи се очи и зъбата долна челюст, издадена като на куче от породата боксер.Освен това от тъпата й муцуна се извивал напред дълъг израстък, приличен на въдица, на който се люлеело червено електрическо фенерче. Най-сетне , като се уморила да разглежда гостенката, страшната риба издала скърцащ звук, който почти не може да се изпише с букви: -Х-р-р-р-ц-ч-ш-х-х-щ !.....Ще те изям! Лилито подскочило и насочило харпунчето си към нея. -Ч-к-щ-х-р.ц! Уплаши ли се?-изскърцала страшната риба. -Не!-казало Лилито, макар че доста се било уплашило.-Защо скърцаш така? -Това не е скърцане-изскърцала рибата-Това е моят смях. Ако река истински да скръцна със зъби....Аз съм Ужаса на океана ! Няма по-грозна и страшна риба от мен ! И тя запяла с ужасен глас: -Аз съм страшният Хрили с ужасните челюсти, тъй че ти не разчитай на своите прелести! Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях, Всички живо тук долу си умира от страх, Х-р-р-ц! Аз нямам приятелки И нямам приятели И каквито съм имал, От мен са патили. Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете, Във очите на Хрили твойта смърт се чете, Х-р-р-ц! Песента на рибата била много страшна, но въпреки това Лилито само запитало: -Значи се казваш Хрили ? -Да, защо?-запитала страшната риба изненадана, тъй като си мислела, че го е уплашила. -Защото аз пък се казвам Лили-обяснило Лилито. -Е, и какво от това?-казала рибата. -Става римичка-засмяло се Лилито.- Лили и Хрили Нейде се скрили! -Глупости!-казала рибата-Никаква римичка не става, защото истинското ми име е “Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери” от семейството на дълбоководните риби. -А моето е Лиляна Трифонова Георгиева-казало Лилито-От семейството на мама и татко. -Знам-изскърцала рибата.-И защо се забави? -Един чичко горе....-започнало Лилито, но рибата го прекъснала: -Чух го. И какво всъщност търсиш тук, в дълбокото ? Дълбоко за теб , искам да кажа. А ? Какво търсиш ? -Вълшебното бисерче-казало Лилито. -Какво бисерче?-запитала рибата. -Това, дето на който го намерел сърцето му ставало добро-казало Лилито. -“Дето на който го намерел” ! Така ли се говори ?-изскърцала рибата-Само за това изречение заслужаваш да те изям. И къде си чула за такова бисерче ?-запитала рибата. -В една приказка пишеше-казало Лилито. -Приказки! Какво ли няма в тях ! –изскърцала рибата.-И защо ти е дотрябвало това бисерче ? -Защото мама, като направя пакост, все казва:”А бе , Лиле, кога ще станеш добро дете.?” – обяснило Лилито. Рибата го изгледала внимателно от всички страни. -Това, че си лоша , е хубаво. Но да не би да искаш да кажеш, че желаеш да станеш добра?-казала тя. -Да-признало Лилито.-А пък не мога. Все се мъча, но................ -Не ме разсмивай!-казала рибата и скръцнала със зъби-Ц-щ-к-х-р-х-ц! Първо, това са измислици, защото такива бисери няма, и второ разсъждаваш много глупаво. Дотрябвало ти е да ставаш добра1 Само ще си затрудняваш живота. По-добре е на този свят да си лош и жесток, грозен и страшен, така че всичко живо да се плаши от теб. Както се плашат от мен! Аз бих те изял като едно нищо, само че скоро съм обядвал, така че си ми почти напълно съвсем безразлична. Хайде, тръгвай си, преди да съм променил решението ! -Ако искам, ще тръгна! Да не е твое морето !-казало Лилито. -Тръгвай си, ти казвам!-повторила застрашително рибата. -Е пък няма да тръгна!-тропнало с краче Лилито.-Но аз все пак ще си потърся бисерчето. -Тогава аз пък ще си тръгна.-казала рибата.-Сбогом с удивителна! И отплувала нанякъде. -Сбогом!-извикало след нея Лилито.-Но аз все пак ще си търся бисерчето! -Твоя си работа!-дочул се отдалеч скърцащият глас.-Не ми се говори с глупави деца. Ц-х-ц-р-щ! И Лилито продължило пътя си по морското дъно. А над него зазвучала нежна песничка, от тези, които нямат край-тъкмо мислиш, че са свършили и те пак почват отначало: Свети във морето На детските игри Бисерче, което Ни прави по-добри. А где ли е туй бисерче? Не знаем, но си мислим, че Свети във морето на детските игри бисерче, което ни прави по-добри.... А картината долу всеки миг се меняла и ето че водата се изпълнила с безброй прозрачни медузки. Сякаш били спуснати парашутисти някъде отвисоко-синкави и розови, те плавали около Лили и пеели: -Ний сме медузките, ний сме медузките- вижте ни как си надуваме бузките, ха-ха-ха ! И смехът им бил не от три ха , а най-малко от триста, защото те били най-малко толкоз на брой. И в този миг отнейде бавно-бавно доплавала, десет пъти по-голяма, майка им. -Харесват ли ти децата ми?-запитала с дебел, но нежен глас тя. -Да-казало Лилито.-Като че ли са от найлон. -Такива сме ние-прозрачни, нищо не можем да скрием от никого. Но и ти много ни харесваш-казала нежно голямата медуза.-Като те гледам, ти си едно чудесно момиченце, едно превкус....искам да кажа, прекрасно момиченце, великолепно момиченце! И защо си дошло тука? -Търся едно бисерче, което....-казало Лилито, но не могло да довърши. -Чудесна идея, прекрасна идея, великолап....пардон, великолепна идея!-възкликнала радостно медузата, преди дори да го чуе докрай.-Позволи ми да ти стисна ръката! -Как ще го направиш, като нямащ ръце? – учудило се Лилито. -Те са под абажура ми-казала нежно медузата.-Разреши ми да се разперя над теб. -Щом толкова искаш-съгласило се Лилито. -Как да не искам....-казала медузата, разперила се над него и –хоп!-покрила го с огромната си прозрачна палатка, като не преставала да говори нежно:-....Как да не искам, когато мойте медузки са гладнички ! Деца, идвайте насам! Сега ще я изсмучем и ще й изплюем костюмчето.....-но изведнъж заговорила малко по-иначе:-Ей, ей, какво правиш? -Стрелям, не виждаш ли?-чуло се гласчето на Лилито изпод прозрачната палатка.-Защото освен костюмче, аз имам и едно чудесно, прекрасно, великолепно харпунче с четири стрелички! И то простреляло на още три места лакомата медуза и се измъкнало живо и здраво под нея. -E, сега какво ми направи!-жално заговорила медузата.-Цяла ме надупчи! Сега как ще се закърпя?Какви времена!Искаш да стиснеш някому ръката, а той.... -Да, да, искала, чухте аз!-казало Лилито.-Хайде, събирай си децата и си пътувайте! -Деца, да си пътуваме! Няма справедливост на тоя свят!-казала плачливо медузата и абажурчетата отплавали нанякъде и.ео кеся удйф н.ек'е.р& -Ний сме медузките, ний сме медузките, но где ни изчезнаха днеска закуските ой-ой-ой! И хленчът им бил не от три, а от триста “ой”-вече обяснихме защо. А Лилито си тръгнало по дъното и ето че се чул глас: -Добре се защити, но може би искаш да ми кажеш нещо, х-р-р-ц-п-щ-р-ц? Всеки може да се досети чий бил този глас-да, грозният, страшният, безмилостният Хрили, ужаса на океана, не бил си отишъл, а се навъртал наоколо и бил видял цялата случка с медузата. -Какво да ти кажа?-запитало Лилито. -Ами нещо за света. Морския, разбира се-казал насмешливо Хрили.-Продължаваме ли да търсим бисерчета? -Продължаваме!-отвърнало упорито Лилито. Е, твоя работа!-казал пак Хрили.-Сбогом, този път с две удивителни!! И пак изчезнал сред скалите и водораслите. А Лилито с харпунчето в ръка продължило пътя си. И ето че, като стигнало до една валчеста плоча, решило да стъпне на нея, за да огледа по-добре морското дъно.И какво станало? Станало това, че както стояло върху нея и се оглеждало с длан над очите, плочата под краката му бавно се раздвоила и издала сънен глас: -Здравей, Мими! Чух, че така се казваш. -Не Мими, а Лили!-казало Лилито, като скочило на пясъка. -А, да!-поправила се мидата. Защото плочата не била плоча, а огромна мида, която сега, говорейки, се отваряла и затваряла:-Но всъщност това няма никакво значение.-казала тя.-Не бива да се откъсвам от своето занимание. -А какво ти е заниманието?-запитало Лилито. То мислело, че мидите си седят на дъното и с нищо не се занимават. -Явно е, че си чужденка, щом не го знаеш. Погледни ме само!-казала мидата. Тя се отворила широко и запяла: -Ах, колко съм съннна и страннно богата, как в седефа ми чуден се прелива дъгата. И как пия наслада, ах, щом нещо попада В душата ми нежна и я кара да страда. -Много си особена! Казваш “наслада”, хел “душата ми страда”! Как може?-учудило се Лилито. -Много просто, мило Вили.....казала мидата. -Не Вили, а Лили!-поправило я пак Лилито. -Да, Лили! Но няма значение-казала мидата.-Въпросът е в това, че за мен е голяма щастие да бъда нещастна и когато нещо попаднало в мен отвън, ме накара да страдам, аз се радвам!-И продължила, пеейки: -Защото тъй бива при случки такива, че потайната болка във седеф се обвива и в миг заблестява със хубост такава, която човекът удивен назовава със името “бисер”..... Тя не могла да довърши обяснението си, защото Лилито, като чуло думата “бисер” , от радост я прекъснало малко невъзпитано: -Значи ти си бисерна мида? -А ти какво си мислиш!-казала мидата.-Тъкмо сега имам едно готово бисерче. -Ама вълшебно? -Моите бисери са всички вълшебни-казало гордо мидата.-Влез и си го вземи! -Благодаря ти предварително!-казало Лилито. Но когато скочило в разстворената мида, отнейде се дочул познатият скърцащ глас: -Ц-щ-к-х-р-ц, малко бързаме д благодарностите. Ако бях на твое място, драга Лили.... Разбира се, това бил пак Хрили с ужасните челюсти. Въпреки заканата си, той и сега не се бил отдалечил от Лилито. -Какво би направил, ако беше на моето място?-запитало го то, без да вижда, че похлупакът на мидата вече се спускал над него. -Ами ако бях на твоето място, не бих останал на мястото си-отговорил Хрили,-а веднага бих се изместил или.....по-бързо!.............какво чакаш!......................бих използвал харпунчето си! Лилито веднага разбрало съвета му и подпряло с харпунчето си похлупака на мидата, така че тя си останала разтворена. -Сега как се чувстваш?-запитало я то, като изскочило навън. -Уе!-издала тъжен звук мидата. Искала да каже “ зле”, но харпунчето й пречело да говори. -“Уе” ще си, то се знае!-казало Лилито.-И пада ти се, защото ти не си никаква бисерна мида, а си най-обикновена лакомница. Стой си така и да видим дали и това няма значение! -“Уа, защото уой ти помогна!-казали мидата.Искала да каже: “Да, защото той ти помогна”. -Това е вярно-признало Лилито, като се обърнало към грозната риба.-Благодаря ти, Хрили! -Само не си въобразявай, че съм го направил заради теб!-казал Хрили-Аз просто защото съм ужасно лош и исках да видя как тя ще си остане с разчекната уста. Аз съм най-злобната и свирепа от дълбоководните риби, ц-х-р-ш-к-х! Махай се от пътя ми, докато не съм те..... -Аз не ти стоя на пътя, а ти вървиш след мен!-казало Лилито. -За риба глаголът е “плаваш” или “плуваш”, а не “вървиш”!-казал Хрили.-Как ви учат да говорите? И може би си представяш, че плавам или плувам след теб нарочно? Сбогом тогава и този път с три удивителни!!! И си тръгнал. -Почакай-извикало след него Лилито. Но Хрили само замахнал отрицателно с бодливия си плавник и изчезнал. А Лилито си тръгнало като оставила мидата разтворена да говори нещо на езика “уа”, “уа”. И изведнъж насреща му размятал гъвкавата си мантия голям плосък калкан. -Ти ли си Лиляна Трифонова-казал любезно той,-тази която търсела вълшебен бисер? -Да!-зарадвало се Лилито.-Знаеш ли къде е ? Не-отговорил калканът.-Но ако искаш , можем да си поиграем на жмичка. -Нямам време и после ти си голям за такива игри!-казало Лилито. -Какво като съм голям?-възразил калканът. И продължил:- Ний, калканите, имаме Много странна привичка: дори и пораснали, да играем на жмичка. Такъв пъстър и плосък Като детско хвърчило, Кое рибе оченце ме би различило, ако легна на дъното и с цвета му се слея? Ей я рибката! Аз съм Съвсем близко до нея. Ето вече носа ми С опашле гъделичка... Хам!...Чудесна игра е Играта на жмичка! -Значи и ти си лош!-натъжило се Лилито. -Такъв е животът!-казал калканът, размахал мантията си и се приготвил да скочи врху него.О, ужас! Лилито било вече без харпунче и нямало с какво да се защити. Още миг и.....................Но в този именно миг над калкана се появили осем огромни хобота, които се заплитали и разплитали във водата. -Няма да пипаш детето! То е мое приятелче!-избоботил октоподът, защото тези хоботи били пипалата на един грамаден октопод, всеки го е разбрал , вярваме.-Няма да пипаш детето! Знае се, че октоподът е по – силен от калкана, и калканът моментално се заровил в пясъка и станал невидим. А октоподът казал на Лилито: -Ела ми, малката! Ако бил казал “Ела , малката”, Лилито навярно щяло да го послуша, но това “ела ми” било много подозрително и то Лилито се загледало в тях, защото те наистина били много красиви, само че .......чакайте, чакайте, какво ставало?....Клончетата така бързо растели и се сплитали, че докато се радвало на красотата им, Лилито неусетно се оказало пленено в гъстата им гора. -Но как да изляза сега?-попитало разтревожено то. -А, виж, това не знаем-отговорили гласчетата.- По тези въпроси ний не се питаме, Ний само растем и само се сплитаме. -Но вие тогава сте по-лоши от калкана и от октопода! А изглеждате така красиви и симпатични!-казало със сълзи в гласа Лилито.-Пуснете ме, моля ви се! -Какво е лошо и какво - добро?-говорели коралите, като все по-гъсто се сплитали около момиченцето; то вече едва се виждало зад красивите им синьорозови решетки.-Ние знаем само, че трябва да растем и да се сплитаме! Тези думи-симпатия и антипатия- Означават за нас непознати понятия. Така говорели коралите и Лилито, като разбрало, че е безсмислено да ги моли, се опитало да разчупи клетката им. Дърпало, дърпало, но напразно! И отчаяно седнало на пясъка, и за първи път заплакало. -Водата е достатъчно солена и без твоите сълзи! К-ч-х-х-р-ц-ш! – чул се гласът на Хрили.-Случайно минавах оттук и виждам, че пак си изпаднала в беда. Не , че това ме интересува много, тъй като ти си ми съвсем напълно безразлична и в тебе няма нищо за ядене, но исках да ти кажа, че ако се уловиш за десния ми плавник....улови ли се? -Да-казало Лилито.Било престанало да плаче още щом го чуло. -Добре тогава!-казал Хрили-Сега наляво!.....Сега надясно! И грозният, ужасният Хрили, наречен още Ужаса на океана, с гъвкави движения помогнал на Лилито да се измъкне от затвора на коралите през един проход, който само той можел да открие. Не било лесно и задъхани, двамата се спрели да си починат. -Близко до кое?-запитало Лилито. -До бисерчето ти, до кое!-казал Хрили-За което беше тръгнала. -Ама значи го има!-зарадвало се Лилито.-И знаеш ли къде е? -Хе!-казал само Хрили, като дал с плавниците си бавен заден ход. -А защо не ми каза досега? – учудило се Лилито.-И защо викаше, че го нямало? -Исках да те изненадам-казал Хрили-Да вървим! Скачай на гърба ми! Лилито го яхнало и двамата поели. А над тях се носела познатата ни песничка: Има в морето на детските игри бисерче, което ни прави по –добри А где ли е туй бисерче? Не знаем, но си мислим, че...... И колко всичко било красиво! Сега-понеже били двама-в морето сякаш вече нямало страшни животни. Сребърни стада от малки рибки бързо се появявали, блясвали, когато сменяли посоката си и изчезвали.Бавно-бавно като презокеански параход с безброй кръгли прозорчета проплавала край тях огромна есетра.... Но Лилито забелязало, че Хрили започнал да се задъхва. -Какво ти е ?-запитало го то. -Ами това ми е-казал Хрили,-че не мога да издържам дълго на такава дълбочина. -Да се качим по-нагоре тогава?-презложило Лилито. -Не ме разскърцвай!-казал Хрили /на шега казал “не ме разскърцвай вместо “не ме разсмивай”, но всъщност на него самият никак не му било до шеги./ и продължил:-Аз съм дълбоководна риба, нали ти казах. Тук за теб може да е дълбоко, но за мен е плитко. Ще ти призная, че заради тебе-но само от любопитство, защото инак си ми съвсем безразлична-изплувах толкова нагоре. Чух те още в началото , като дишаше в слушалката.Много чисто дишане имаш. -Не говори за дишане-казало Лилито, -защото някой ще пита как дишам тук под водата. -Х-п-х-х-ц-ч!-изскърцал презрително Хрили.-Това ще е някой, който не разбира от приказки. Исках да ти кажа, че тази дълбочина ми е горната граница. Ако се изскача по-нагоре, ще се пукна като балонче и от мен ще остане само една гласпапирна кожичка. Виж ме как вече съм се подул, иначе не съм чак толкова грозен. -Ти изобщо не си грозен, Хрили-казало Лилито. -Не ти вярвам-измърморил Хрили и поруменял-Но не е лошо да ми го повтаряш от време на време. И Лилито му повторило: -Ти никак не си грозен , Хрили. Но както си говорели така приятелски, изведнъж...... -Време е момиченце!-чул се глас-И какъв е този шаран? Кой бил казал тези думи? Нашият стар познат, Набръчканият човек със слушалката, който се бил гмурнал с главата надолу в приказното море, където плували Хрили и Лили. /Май бяхме забравили за него, а/ -Шаран сте вие!-казал обиден Хрили. -Това е Хрили. Никой няма право да го обижда! Той ме спаси от коралите!-разсърдило се Лилито. -Дребна работа!-казал скромно Хрили, като отново се зачервил. И все пак добавил: И от мидата. -Да, и от мидата!-потвърдило Лилито.-Той е мой приятел! -Макар че аз трудно се сприятелявам!-казал Хрили-.Но защо се дошли да я викате, ако можем да знаем? -Защото бързам!-казал Набръчканият човек.-Трябва да телефонирам във връзка с едни фаянсови плочки модел “морско дъно”. Строя си вила и се налага да ги намеря, понеже мойта мечта е, щом гости поканя, да могат да видят една хубава баня! -И затова сте дошли в приказката ни ? –погледнал го изпитателно Хрили. -Да-казал Набръчканият човек. -А защо тогава ми свети фенерчето, х-р-ц-ч?-запитал насмешливо Хрили. И наистина червеното фенерче на израстъка пред муцуната му се било запалило. -Че отде да знам защо!-учудил се Набръчканият човек. -Щом не знаете, аз ще ви го кажа-казал Хрили.-Защото това не е фенерче за украса и на без това красивата ми физиономия, а моят сигнализатор за разпознаване на лъжите. Вие сте дошли тук не заради плочките, а защото сте си спомнили за миг времето, когато сте носили това костюмче! Набръчканият човек се погледнал-забравихме да кажем, че той сега бил по къси панталонки и казал тихо: -Признавам си, така е. Спомних си за летните ваканции и за това как тогава морското дъно ми се виждаше едно такова чудесно, каквито никакви плочки не могат да наподобят. Аз тогава носех очила, от много четене, и се къпех с тях. И веднъж, в последния ден на лятната ваканция, когато се къпех, очилата ми се изхлузиха във водата и оттогава дъното ми се вижда сиво и некрасиво. Не сте ли ги виждали тук някъде ? -Вълните отдавна са ги превърнали в песъчинки-казал Хрили.-Крайно съжаляваме. Но понеже очите на Набръчканият човек станали тъжни, на Лилито му домъчняло за него. -Обаче, ако дойдете с нас-казало то-ще намерим и за вас едно бисерче и с него ще виждате морето пъстро като преди. Нали, Хрили?-И без да чака отговор, хванало Набръчкания човек за ръката.-Ще дойдете ли? -Да, да!-съгласил се веднага Набръчканият човек. -Ставаше дума за едно единствено бисерче-изскърцал недоволен Хрили.-И щяхме да го търсим двама! -Но той ще остане сам!-помолило го тихо Лилито. -А така пък няма да останем сами!-измърморил Хрили.-Но това ми е почти напълно съвсем безразлично. Хайде да вървим! Иначе тоя ще настоява да се връщаш. И сега продължили търсенето трима: Лилито, яхнало Хрили , и Набръчканият човек зад тях и отново зазвучала песничката: Има във морето На детските игри Бисерче, което Ни прави по – добри.... Пътували, пътували и наоколо им се виели дългите панделки на водораслите; тук таме сред тях се мяркали едни морски животинчета с дълги муцунки и извити шии , изправени и съвсем неподвижни-само гръбните им перчици бързо-бързо трепкали, пррр!, като малки ветрилца. Те говорели: -Външно сме прилични много на коне, но дали коне сме? Ние мислим-не Не, не сме прилични Толкова на тях, Колкото на фигурки От подводен шах. Ах, какво сме ние?... -Вие сте морски кончета!-извикало Лилито.-Аз съм ви виждала в аквариума! И животинчетата се зарадвали: -Ний сми кончета морски. Благодарности, Лили! Сега всяко ще може Свойто име да цвили! Иииии И тримата продължили пътя си. -Приятно ти е , нали?-запитал Хрили. -Да-казало Лилито.-Но ние сме тръгнали за бисерчета. Ти знаеш ли наистина къде са! -Съмняваш ли се?-казал Хрили.-Аз съм ги скрил не едно тайно място, как няма да зная! Още малко търпение! -Аз не мога повече. Хайде да се изкачваме-обадил се зад тях Набръчканият човек, като погледнал ръчния си часовник /той не пропускал вода/-Имам да водя и друг телефонен разговор. Във връзка с наградата, която очаквам да ми дадат, защото мечтая да бъда признат, отличен и с педя по-горе от всички край мен! -Ние говорим за бездъннни дълбочини, а той-за педи! Х-р-ц-ч!-изскърцал Хрили.-А нещо да си спомняте как на времето си правехте с едно приятелче сбирки за училище и как намерихте едно охлювче, каквото той нямаше, и как, като видяхте, че на него му се доплака, изпуснахте охлювчето си във водата? Май, нарочно го направихте, а? -Да, май нарочно-спомнил си Набръчканият човек.-Но възможно ли е да съм имал толкова добро сърце? Бих искал да го намеря това охлювче и да го попитам все пак.... -Охлювчетата тук са 7364 милиарда-казал Хрили.-Върнете си се горе и се обадете от някой друг телефон. -Но бисерчето ви, като го намерим, ще ви направи, какъвто сте бил тогава!-намесило се пак Лилито.-Нали, Хрили? -Щом ти казваш!-въздъхнал Хрили. -Тогава да го потърсим още малко!-казал Набръчканият човек. И тримата се впуснали отново на път. Ето че се появили няколко рака. Те марширували и смешно пеели: -Ний сме безстрашните рицари раци, с брони и шлемове и с дълги мустаци! Никъде няма Подобен парад! Строй се по двама! Ходом назад! Само щом зърнат ни Страшните щипки, Махат ни с перчици Игривите рибки! Знаят, че рака Войник е сърцат! Смело в атака! Ходом назад! -Гледай, отдават ти чест!-казал Хрили. -На мен ли?-зарадвало се Лилито. -Да, защото си много храбра!-казал Хрили. Лилито отговорило на рачешкия поздрав и тримата продължили пътя си. Пътували, пътували и морското дъно ставало все по-красиво, но те били тръгнали да търсят вълшебните бисерчета а не да се наслаждават на разни красоти. Тук бисерчета-там бисерчета.... -Нарочно ги скрих така дълбоко от себе си и сега не мога сам да ги намеря!-казал печално Хрили.-Но още малко търпение! -Нямам вече нито капка! Хайде, малката, да се връщаме-обадил се наново Набръчканият човек.-Третият ми телефонен разговор съвсем не може да се отлага. Трябва да се обадя на..... -Знаем на кого!-изскърцал Хрили. Двамата-Хрили и Набръчканият човек-се спогледнали и млъкнали. -Защо замълчахне?-запитало ги Лилито. -Господинът си спомня нещо!-казал Хрили. -Да-признал, Набръчканият човек,-спомням си, че когато бях малък, написах с клечка на морския пясък едно име, но пяната го лизна и отнесе в морето. Сега съм го забравил това име и си мисля дали ще го намеря тук, в дълбокото и чистото. -Ако обещаете да ни дадете още време.....-започнал Хрили. -Обещанам!-избързал да каже Набръчканият човек. -............тогава ще ви съобщя-продължил Хрили,-че едва ли ще го намерите. Морето пази в паметта си тези имена, но след известен срок ги забравя и то. Все нови и нови постъпват, нали разбирате, х-р-ц-ч-х-щ! -Но бисерчето ще му помогне да си спомни, нали, Хрили?-казало и този път Лилитол -Не ми се вярва-поклатил глава Набръчкания човек- За чудо такова е навярно потребно Бисерче много, ама много вълшебно! Лилито се обърнало към Хрили, но и той само поклатил тъжно глава. -Тогава ще му дам и моето бисерче! С две може!-казало решително Лилито. Толкова му било станало жал за Набръчканият човек, макар и да не разбирало защо му е дотрябвало някакво си име. -Ама и ти си една лоша, една лоша, втора като тебе няма!-въздъхнал Хрили.-Оке малко и ще почнеш да питаш какво ще стане с мидата и с медузата. -Да-признало си Лилито-Какво ще стане? -Ами ще се върнем и ще им окажем първа помощ1-казал подигравателно Хрили.-Не ме ядосвай, че ще те зачеркна окончателно от списъка на лошите!-Но все пак се съгласил:-Добре, нека се мъкне след нас! Ще видиш, момичето ми, като пораснеш какви номера ще ти правят такива като него. И тримата пак поели към бисерчетата. Бисерчета тук-бисерчета там. Никъде ги нямало. -Тук наблизо бяха-говорел Хрили.-Много добре си спомням. Още мъничко и ще ти намерим! Бъдете спокойни! Такива вълшебни бидери не са се виждали никъде по света. Но Набръчканият човек бил загубил надежда и спрял окончателно. -Хайде, малката!-заявил той.-Срокът изтече! Изкачваме се! Уж бил по къси панталонки, но започнал да говори както преди, когато стоял пред кабината. А и Лилито било вече почти съгласно да се връща. -И без това трябва да се разделим-казало то на Хрили.-Така е в приказката. Аз нали й чух края! Утре ще ги потърсим пак! -Само още мъничко!-настоявал Хрили.-Такива чудесни вълшебни бисерчета! Много добре си ги спомням! Бяха от един арабски кореб, пълен с хиляди и една нощи, който потъна тук наблизо. Имаше цял сандък!.... Но Лилито не го слушало. То гледало смаяно фенерчето пред носа му, което се било запалило много по-ярко от първия път и заливало всичко наоколо с червена светлина. -Хрили!-казало Лилито.Устничките му треперели. -Ау!-калзал Ужаса на океана и си захапал плавника от смущение.-Значи съм забравил да го изключа! -Значи ти през цялото време си ме лъгал!-извикало Лилито. Било готово да заплаче.-Значи наистина няма никакви бисерчета, които правят хората по-добри? И приказките лъжат? Така ли е, казвай, така ли е? Стришният Хрили навел глава. Всичките му бодливи и наперени плавници клюмнали. Морето наистина било загубило красотата си и дори било станало ужасно сиво. Лилито тропнало с краче: -А защо ме лъга? Защо ме лъга ? Чул се звън. -Хайде! Остави го, той и мен излъга!-казал Набръчканият човек. Той също бил доста тъжен, но все пак се отправил към кабината. Ето го, вече бил влязъл в нея и през стъклата й правел знаци на Лилито да тръгва с него. Но Лилито само повтаряло: -Защо ме излъга? Аз мислех, че сме станали приятели! И Хрили изведнъж почервенял целият. По-силно от всеки друг път. Фенерчето му отдавна било угаснало, но той самият сякаш се бил запалил отвътре. -Ами защото станахме приятели, затова ! Защото не е вярно, че си ми съвсем напълно безразлична! Ти си ми даже много съсразлична!-хлипал той-И Исках да останеш по-дълго при мене 1 Да бъдем заедно ! Затова ! Той целият се тресял от плач. Виждал ли е някой как плачат рибите ? Много е тъжно. Лилито го галело, макар че и неговите очи били пълни със сълзи. -Недей да плачеш, Хрили, моля ти се!-говорело то.-Водата ще стане по-солена! Мъчело се да го разсмее с неговата шега, но Хрили продължавал да се тресе. -Аз пак ще дойда-казало му Лилито.-Ще видищ! Но той не можел да се успокои: -Обещания! При следващата приказка ще ме забравиш! Х-ц-ч-ш-х! -Сигурно имаш и други приятели!-утешавало го Лилито. -Нямам!-казал през хълцане Хрили.-Останали сме толкова малко екзофталмуси! Съвсем сме на изчезване! А знаеш ли тук какво е ? Защо му викат, мислиш “светът на мълчанието” И всички се ядат, нали видя? А в най-дълбокото, където аз живея, е още по-лошо. Там няма дори смешри раци и кончета ! Защо , мислиш , се правя на такъв страшен и на Ужас на океана ! А сега , като си отидеш.....Човек не може без приятели, нали ? -“Човек”!-упрекнало го Лилито.-Чуваш ли се какво говориш! Недей плака! Иначе вместо Хрили , ще ти викам Хлипи! -Няма кога да ми викаш, ние се разделяме!-изхлипал още по-силно Хрили.-Х-ц-ч-ш-к-ч-щ-х-к! -Ама няма как! – казало Лилито.-Сам виждаш! Ела, да ме придружиш малко! -И това не мога!-изхълцал Хрили и отново се разревал.-Нали ти казах, ние сме свикнали на по-високо налягане и в по-горните пластове-е-е .А ти си едно повърхностно момиче! На ти сега римички! Лили и Хрили Нейде се скрили. Но станало тъй, че ги разделили! -Аз пак ще дойда!-могло да каже само Лилито.-Сбогом! Сбогом , Хрили, миличък! -Сбогом-казал Хрили без всякакви удивителни, като си бършел муцуната с плавник.-Не ми обръщай внимание1 Ц-х-ш-х-к-х! Ние , рибите, сме от студеноккръвните животни. И Лилито влязло в телефонната кабина при Набръчкания човек и затворило стъклената врата зад себе си. И калината потеглила нагоре, оставяйки бодливия Хрили сам в студеното и дълбокото. Но както се изкачвали /и панталонките на Набръчкания човек се удължавали, и вече се чувал шумът на плажа и крясъкът на чайките/, изведнъж..... -Този глупчо1 Какво прави?!-прошепнал Набръчканият човек, загледан надолу. -Изплаща ни!-казало през сълзи Лилито. -Но той е луд.-Екзофталмусите не могат.... И в този миг се чуло пукване. Едно единствено и леко , но все пак съвсем ясно “пук”. -Какво пукна?-казало Лилито. -Пукнало ли?-заговорил прекалено весело набръчканият човек.-Кога? Така ти се е счуло, момиченцето ми! -Не ми се е счуло-казало Лилито.-И преди, като слушах края пак пукна! -Може би е била някаква автомобилна гума горе на шосето-предположил Набръчканият човек. Говорел бързо и високо.-Аз нищо не чух.Честна дума! Тъпанчетата ти, може би от налягането... Но това последното не трябвало да казва. Плачът на Лилито се издигнал и заглушил гласа му: -Пукнал се е ! Хрили се е пукнал ! Тръгнал е след мене и се е пуснал! И в този момент нейде отдолу се заизкачвал бисерен наниз от мехурчета. Малки и големи, те блестели и пречупвали във всички цветове на дъгата слънчевата светлина, която идела от повърхността, издигали се заедно с телефонната кабинка, сякаш я придружавали. Колко били красиви! Набръчканият човек протягал през стъклата ръце към тях. -Бисерчетата! О, колко ясно виждам света!-викал той-Колко ми се иска да правя добрини! И колко чист се усещам! Той ръкомахал и пълнел джобовете си с бисерни мехурчета. Но Лилито мълчало и само раменцата му подскачали. То , както всички деца, било всъщност много добро и нямало нужда от вълшебни бисеи, за да го обича майка му. А кабината продлжавала да се изкачва безшумно нагоре и ето, достигнала повърхността, заклатила се и застанала на старото си място. Вече не била никаква подводна камера, а обикновена телефонна кабина. Дори с разни грозни драсканици по ламарината....Помните ли картинката ? Най-отзад е морето с чайките, пред него плажът с пъстрите чадъри, а най-отпред кабината с Набръчканият човек и Лилито /то вече било отново с харпунчето си, защото всичко под водата било само магтитофонна приказка, нали, и тя била свършила вече./ Само че сега пред вратата на кабината се била наредила цяла опашка от хора, които чакали да говорят по телефона. Но двамата не им обръщали внимание. Лилито продължавало да плаче, а Набръчканият човек го утешавал: -Хайде сега, ще ревем!-говорел той. Бил закачил слушалката и му бършел очичките с кърпата си.-Първо, това беше само приказка и второ, сигурно е било от записа. Така пука, нали знаеш, дето е залепена лентата.....Жив и здрав е и те чака долу ! И Лицето на Лилито почнало да просветва. Но то още не било убедено. -Ето , слушай!-казал тогава Набръчканият човек и за ужас на опашката откачил пак слушалката и пуснал нова стотинка в автомата. Набрал номера, който му казало Лилито , и от слушалката се разнесъл познатият скърцащ глас: -Х-р-ц-ш-ч-р-х! Говори Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. За всички деца и хора с добри сърца-само Хрили! Драги слушагелчета и слушатели, чуйте приказката за вълшебното бисерче. “Веднъж едно малко момиченце си играело на пясъка, там, където морето е тънко. Лилито подскочило от радост: ура ! Хрили, Ужаса на океана , бил жив и здрав ! А набръчканият човек го гледал как подскача и си мислел: Ах, колко чисто , прозрачно и звънко Звучи това детско “морето е тънко”! И е нежно и сладко, Че макар и за кратко -и дори да ни пречи за това възрастта, нали? По –добри И сърдебни, Да, едва, Но сме станали!...... Така си мислел Набръчканият човек. Но не му било съвсем весело. Дори бил станал с една бръчица по-набръчкан отпреди. |
Собор Андре Моруа В 18… году у витрины торговца картинами на улице Сент-Онорэ остановился студент. В витрине была выставлена картина Манэ «Шартрский собор». В те времена работами Манэ восхищались лишь немногие любители живописи, но у студента был хороший вкус: прекрасная картина привела его в восторг. Он чуть не каждый день приходил к этой лавке — взглянуть на картину. Наконец он решился войти в магазин — узнать цену. — Что ж, — ответил продавец, — картина уже давно висит здесь. За две тысячи франков я, пожалуй, уступлю её вам. Студент не располагал такой суммой, но его семья, жившая в провинции, была не лишена достатка. Когда он уезжал в Париж, дядя сказал ему: «Я знаю, какую жизнь ведут молодые люди в столице. Если тебе дозарезу понадобятся деньги, напиши мне». Студент просил торговца не продавать картину в течение недели и написал дяде. У нашего героя была в Париже любовница. Будучи замужем за человеком намного старше её, она томилась скукой. Была она немного вульгарна, довольно глупа, но очень хороша собой. В тот самый вечер, когда студент справлялся о цене «Собора», любовница сказала ему: — Завтра я жду к себе в гости подругу по пансиону. Она приедет из Тулона, чтобы повидаться со мной. Мужу нас развлекать некогда — вся надежда на вас. Подруга приехала на следующий день и привезла с собой свою приятельницу. Несколько дней подряд студенту пришлось возить трёх дам по Парижу. Он платил за всё — за обеды, фиакр, театр — и довольно быстро истратил деньги, на которые должен был жить целый месяц. Он занял у приятеля и уже начал тревожиться, как быть дальше, когда пришло письмо от дядюшки. В нём было две тысячи франков. Студент вздохнул с облегчением. Он уплатил долги и сделал подарок любовнице. А «Собор» купил коллекционер, который спустя много лет передал свои картины в Лувр. Сейчас тот студент — старый знаменитый писатель. Но сердце его осталось молодым. Он по-прежнему в восхищении застывает на месте при виде прекрасного пейзажа или красивой женщины. Часто, выйдя из дому, он встречает на улице пожилую даму, живущую по соседству. Эта дама — его бывшая любовница. Лицо её заплыло жиром, под глазами, когда-то столь прекрасными, набухли мешки, над верхней губой торчат седые волоски. Она с трудом передвигается — видно, дряблые ноги плохо слушаются её. Писатель раскланивается с ней и, не задерживаясь, спешит дальше, ему хорошо известен её злобный нрав и неприятно вспоминать, что когда-то он любил её. Иногда он заходит в Лувр и поднимается в зал, где висит «Собор». Он долго смотрит на картину и вздыхает. |
MichaelL 23 Авг 2017 22:18 Ако не се лъжа е от статията на Пенчо Славейков от 1906 г. “Жив е той, жив е...”, публикувана в сп. “Мисъл”. Той е писал и други неща за Ботев (150-ГОДИШНИНАТА НА П. СЛАВЕЙКОВ - ДА РАЗМИСЛИМ http://orlinstefanov.blog.bg/izkustvo/2016/05/18/150-godishninata-na-p-slaveikov-da-razmislim.1452375), но както се вижда, не е останал в българската литература с тях. JKMM, не знаех това, много интересно! Мизийке, добре дошла в темата!  |
Мизийке, добре дошла в темата! Благодаря JKMM. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Miziika |
| ТЪМЕН ГЕРОЙ (Разказ из смутните времена) Иван Вазов I Ненко се върна късно у тях си. Той и тая вечер си идеше намръщен, оклюхнал. Млад човек още — той мязаше на старец: стан наведен, чело набърчено от грижи, поглед убит и смутен, а ход тежък и провлечен, като на болен човек; лицето му носеше строг отпечатък, какъвто дават дълговременните кахъри или всегдашната раздразнителност. Той се скара на децата, които крещяха на двора, и влезе в една от двете стаички в дъното му. Там беше запалена вече газева ламбица. В ъгъла легнала една жена с още младо, но изцедено лице. До нея момиченце в съдрана роклица подаваше й в пръстена паница нещо да пие. Когато легналата видя Ненка, че влезе, тя си поизправи главата и попита със слаб глас: — Какво е, Ненко? Ненко хвърли шапката си, седна тежко на ковчега и подпря мрачно глава с ръцете, без да отговори. Тя разбра онова, което питаше. — Та нищо пак? — пошушна тя болезнено. — Какво си? — попита той рязко, като стана. — Пак тъй — отговори жена му. — Не усети ли нещо от тоя лек? — Не. Не сме купували, Ненко. Ненко се обърна гневно към момнчето: — Дело, нали ти дадох лев, къде го дяна? Дъщеря му измънка нещо, па се просълзи. — Слушай, Ненко, не се сърди — продума болната пребледняла, — ние купихме хляб с половината лев, защото, нали знаеш?… децата не можеш да ги придумаш… А с другото купихме газец и сапун… Ненко се отвърна от жена си; люта мъка се изрази по лицето му. Той закрачи из стаята с очи втренчени към земята. — И утре пак пари трябват… Осем гърла — и нито счупена пара нямам — избъбра той. — Майчице! — изпъшка болната — какво да ги правя тия… Утре пак като ревнат да ядат… Доде имаше здраве, работеше се, та що-годе… Сега и аз съм се тръшнала — какво ще се прави, не зная. Виж, Ненко, виж… Като те гледам все така угрижен, че и аз няма да се дигна… Виж, виж, Ненко. — Какво да видя, Ано? Става толкова време хлопам на хилядо порти — нищо… Труди се и бай Филип да ме тури на бачът — други се намести… — Какво ще ти чини бай Филип? Еснаф човек. Ти големците дръж, Ненко… Иди пак при господин Хайкова. Ненко се намръщи. — При Хайкова? Няма да ида вече: все „би щем и видя щем“ — колчем ида да го помоля… Еня го е много. Аз му бях потребен, когато трябваше депутат да го избираме… тогава какво не ми врече, само да съборим Стояна Кунчов! А сега?… Сиромахът и господ го забравя. — Иди утре пак — настоя жена му… — Той и на мен беше казал, че ще се потруди за тебе… Той ще може, големец е. Ненко си тури шапката и се запъти към вратата. — Къде сега? — При бай Филипа пак. Той е сега на дюкяна… Ще му искам пари назаем. Утре трябват за лек и за едно-друго. — Боже, поживи тоя човечец, че ни пригледва, че има милост. Като син те има, Ненко. — Досрамя ме, Ано, и при бай Филипа да ходя… Все го лъжа, че ще му се изплатя, че днес-утре ще намеря работа… И той пак дава… Казвам ти, срам ме е вече. Но ти трябва да се цериш. Ще примижа и сега… па после дяволите да ме вземат! И Ненко изскокна навън. II И наистина тежко беше положението на тоя човек. Ненко беше сетен сиромах. Да беше самичък, тая дума не би била на мястото си у нас: една душа как да е, нахраня се; но Ненко имаше многобройна челяд: шест деца, от които най-малкото на пет месеца, и майката болна — пак от толкова време насам, вследствие на добнването. Тия шест деца искаха да ядат заран и вечер — всеки ден — без да имат всеки ден да ядат; болната не можеше нищо да хване и не оздравяваше. Казват, че теглото ни е по-леко, когато го споделят и други; вярното е, че няма мъка по-ужасна за един баща в положението на Ненка. Един ред несполуки в живота бяха докарали Ненка до тая печална крайност. Дребен, но честен търговец преди Руско-турската война, той биде съвършено разсипан през нея, както хиляди и хиляди българи в Тракия. Подир свършването на войната той се задоми в полуразрушения си роден град, който не щя да напусне вече. Там залавя разни търговии, занаяти и работи, но във всичко се опари, всичко му вървеше на поразия и от година на година все риташе назад, додето му хвръкна нищожният капиталец. Лани той затвори бакалничката, която му остави и един дълг на бай Филипа. Оттогава той е празен и търси някаква службица, за да се помине, той и челядта му. — Въртях, суках — не би; пак служба ще ме опере. Големи търговци сториха като мене — зарязаха търговията и се заловиха за месечините — казваше си Ненко. И търсеше служба. Най-напред търсеше разсилен да влезе в някоя канцелария (той беше малограмотеи и по-високо не диреше), после се помъчи да се настани служител в някоя митница или нейде на станция, па най-после стана благодарен и да го турят на бариерата, да наглежда за б а ч ъ т; но никъде място за него не се отваряше. Истина, дваж бе подушил празно място за служба на разсилен, но когато се беше представил да я иска, бяха му отговорили, че не могат да го приемат, защото не е „поборник“… „Изгорял съм!“ — отговори той, но напразно… И така, той ходеше празен повече от година и половина вече в безплодно тъпчене праговете и тропане по портите за служба. Всеки ден положението му ставаше по-тежко; най-напред оскудията, после немотията проникнаха из всичките врати и прозорци на къщата му. Жена му дене и ноще предеше, като една машина, и само от дребната печалба от преждата се хранеше къщата, но от пет месеца тя легна болна, па и до днес — и гладът дойде на гости… Ненко по цял ден липсваше от къщи и само късно вечер се връщаше с едно чело, натоварено от сърдити бръчки и черни облаци. Децата се умълчаваха, щом се подадеше баща им. Те му се виждаха като малки мъчители и тирани — пратени от бога за негово наказание, — на които гърлата вечно зееха да ядат, а той им се виждаше като плашило с намръщения си образ и на всички къщата беше черна и прилична на тъмница, която ги притискаше и душеше с голите си стени, но от която не можеха да се отърват… III Щом забелязаха, че баща им излезе, децата шумно се втурнаха вътре при майка си с по комат в ръце. Боси, дрипави, с побледнели лица, те ръваха гладнишки хлебеца; те наобиколиха майка си и се вгледаха невинно-учудено и тъжно в изпитото й от дълго боледуване лице. Тя бе замижала и се унесла като в дрямка. Одевешният тежък разговор с мъжа й, в който действителността се разкри пак пред очите й във всичката си безутешност и безпомощност, я разстрои силно и умори. Тя търсеше сега да си почине, при всичко, че немирните деца правеха шум в стаята. Дела шъташе нещо ту вън, ту вътре, но не вечерята тъкмеше тя за баща си — той не ядеше в къщи, откак бе легнала болна жена му. Макар още малка, нуждата я отрано научи на труд и търпение и тя бе поела всички къщни грижи, гледаше болната, ходеше по пазар и до аптеката и носеше на Соломона евреина едно по друго последните съдове и покъщнини… Но оголялата къща и опустелите полици показваха, че отдавна вече нямаше какво да се носи и продава… Из един път децата се умълчаха и изхвръкнаха из къщи, като подплашена куда. Те чуха, че вратнята се хлопна и че баща им трябваше да иде. Наистина, Ненко се връщаше с едно вързопче в ръка. Чудно нещо, лицето му сега беше съвсем друго: една блага усмивка го осветляваше, то отдавна не беше така приветливо и добро. — Анке, заспа ли? — попита той болната. Тя отвори очи и тутакси забеляза изражението на физиономията му. Тя се подпря на лактите си и се поиздигна на възглавницата. — Добра е работата — каза й той. — Какво? Бай Филип?… — запита развълнувано тя. — Бай Филип видях, но преди да ида при бай Филипа, срещна ме господин Хайков и ми каза, че нарочно ме дирил днес да ми обади, че ми намерил служба, сигурно, та утре да се явя в полицията. Лицето на болната светна. — Каква служба, Ненко? — Стражарин! — отговори Ненко. Той произнесе тая дума без въодушевление. Очевидно, не му беше по воля тая служба: той не беше нито дирил, нито мислил стражарин да става. И по лицето на жена му, заедно с радостта, се изобрази учудване. — Господин Хайков тая работа можал да сполучи за мене — прибави Ненко; — от търговец — жандарин; ще приема, какво ще правя, няма да ида да крам… Слава богу и това че се намери… — Света Богородичке, сполай ти пак — избъбра Ана, като се прекръсти покъртена. — Де са малките? Нека дойдат да вечеряме всички заедно, купил съм едно-дружко — каза Ненко, като разгъваше кърпата. — Хъ, Делке, повикай ги сега малките ония чапкъни… От много месеци Ненко не беше се усмихвал в къщи и не беше казал блага дума на децата си. Сега, като се усмихваше и нему съдбата, добрите чувства и бащинската нежност пак заговориха в неговото естествено добро сърце. Децата, с учудени очи, овлажнели от детинска безконечна радост, наобиколиха баща си, който пръв път вместо груби погледи или плесници раздаваше им кротки усмивки… Доброто прави добър човека. По едно тайнствено психическо въздействие и майката изведнаж се сети по-добре. Тя взе участие във вечерята и пи с голямо наслаждение чашка хубаво винце, което Ненко прати Дела да купи. Ненковата къща тая вечер светеше от обща и задушевна радост: надеждата, наконец, беше гостенка тука. IV Новата служба, колкото и да не беше по сърце и по характера на Ненка, намери в него разбран и деятелен изпълнител. Той съзнаваше, че тая служба беше неговото спасение и спасението на семейството му; затова той я прегърна с горешина и почти с любов. Началството забеляза скоро пъргавината и досетливостта му и по-важните поръчки възлагаше на него. И инак Ненко се съживи, ободри и измени: лицето му се изясни и подмладя, очите загледаха живо и самоуверено. Тъмножълтеникавата стражарска форма му прилегна и стоеше красиво на изправената сега снага. Децата му с възторг се спущаха на него, за да му пипат червените екселбанти и да му повдигат тежката сабя, когато той наминеше у тях си. Тяхната радост беше неизказана, дето гледаха баща си в такива шарени „капитански“ дрехи. Ана и тя скоро-скоро захвана да оздравя, тя вече можеше да походва из къщи и да похваща едно-друго. Със заплатата от първия месец Ненко се доста позакърпи: къщата му се снабди с някои най-необходими нужни неща и скромната вечеря го чакаше всяка вечер, когато не дежуреше, а с част от заплатите на следвашите месеци той тъкмеше да изплати дълга си на бай Филипа. Бързо се въздигаше къщицата на Ненка, благодарение на разумното разпределение на малката месечина. И Ненко повече и повече се прилепяше на длъжността си, която правеше светла епоха в неговото тьмно и много трудно съществувание. Това залягане негово се подгряваше още от доброто отнасяне на пристава — правият му началник, човек строг, но разбран. На втория месец той беше още по-добре. Предишният му предразсъдък против полицейската служба съвсем изчезна. Ненко разбра, че това ще бъде попрището му занапред, и реши здраво за него да се държи. Но в средата на втория месец един облак мина през кръгозора на Ненка: назначиха друг пристав. Тоя чиновник беше груб, свиреп и доста блъснат. Той не притежаваше нито способността на предшественика си, нито неговата справедливост, за да оцени качествата на подчинените си и да им вдъхва привързаност към себе си: той успя само да им вдъхне страх… Но те забелязаха, че той беше по-силен от първия пристав, защото правеше разни произволи, без да се бои от някаква отговорност; очевидно той се опираше на силен гръб. Ненко утрои енергия и усърдие, за да не даде ни най-малък повод за незадоволство. Той пренасяше търпеливо всички сприхавости и несправедливости на новия си началник. Той се възмущаваше, но се миреше с това. Призракът на предишната сиромашия го плашеше и правеше да претърпява леко сегашните несгоди. Те бяха тъй нищожни в сравнение с първите! Но и те изчезваха завчас от ума му, щом се озовеше в къщи, в кръга на семейството си, на което беше той сега провидението. Къщата изкупуваше мрачния и студен участък. И Ненковото съществувание продължаваше да тече така тихо, почти благополучно. V Третият месец от служенето му, а той беше август 1886 год., донесе познатите политически смутове, които се отразиха силно и на Ненковата съдба. Деятелността на полицията закипя трескава и страстна. Както всички затвори и участъци, и Ненковият се напълни със затворници. Ненко усърдствуваше най-много за тая работа. Той беше хвъркат. Човек прост и с твърде ограничено гражданско развитие, той мътно разбираше значението на събитията, в които и нему се падаше да играе ситна роля. Той виждаше в тях главно сгоден случай да развие още по-голяма деятелност и енергия и да спечели чрез това разположението на началника си. Никакво друго нравствено побуждение или политическа страст не го движеше. „Политиката е за големците, а нам, на дребните хорица, се пада само да слушаме каквото ни кажат и да пазим залъка, дето ни дава царщината“, мислеше си Ненко. В продължение на цяла неделя той падаше като мълния на всички, които му се посочеха от пристава за арестуване. В него се пробуди нагонът на копоя и той намираше вече даже наслаждение в тоя човешки лов. Един случай само го наскърби: той бе принуден да закара в затвора и бай Филипа, който го улесняваше в тежките времена. Когато обади вечерта на жена си, тя страшно се разядоса, но скоро и тя се убеди, че Ненко не можеше другояче да направи, като беше под заповед. Въобще през тия тревожни дни Ненко малко оставаше у тях си, той надве-натри хапваше и тичаше на участъка, дето го викаха куп работи и дето нощуваше. Една вечер, един час след като бяха изпратили Ненка от вечеря и току-що се готвеха да си легнат, вратнята се потропа. По тропането Ана позна, че мъж й се връща. „За какво ли?“ — помисли си тя. — Дело, иди отвори на баща си. Скоро Ненко се зададе в двора. Ана гопресрещна, но той не продума нищо и влезе в стаята. На светлината на ламбата жена му видя, че лицето му е много тъжно. Тя го попита безпокойно какво се е случило. Той сложи на ковчега стражарската си шапка, отри потът, който обилно течеше по челото му, и изпъшка дълбоко и мрачно. — Тичал си пак много някъде, та си се изпотил… Какво е, Ненко? — повтори тя. — Лошо, лошо, Ано, не питай… — избъбра той глухо. На Ана се преметна сърцето при тия страшни думи. Сълзи завчас бликнаха на очнте й. — Какво е, извадиха те мигар? — попита тя със схванат глас. Ненко се уплаши като видя как страшно побледня Ана и се разтрепера; той побърза да я успокои: — Не, не това, Ано… слушай… — Не? Ами какво е? Защо дойде? И тя впиваше болезнен, пламнал поглед в неговия. — Не, казвам ти, Ано — слушай… — бърбореше той. — Ненко, та кажи каква е работата? Ненко въздъхна дълбоко и продължително. — Работата ето каква е — захвана той, като стана прав и втренчи решителен поглед в бледното лице на жена си… — Приставът тая вечер ме вика в канцеларията си… Намирам го сърдит, пиян, проклет, както всякога. Казва ми: — Ненко, долу в избата на участъка колко души си турил? — Единайсет души, господин пристав, има… — Там е и Стоян Кунчов? — И той е там, казвам аз… — Вземи, каже, та ги изкарай оттам, тури ги на друго място, а само Кунчов да остане в избата. — Добро, господин пристав, и те ме молиха днес да ги преместим, че ще се издушат… — Много не бъбри, слушай какво ти казвам: Кунчова само ще оставиш в избата и ще му вържете ръцете. — Слушам, господин пристав, казвам. — Слушай още, казва ми пак: видиш ли оная пръчица? И аз гледам в къта: пръчица не, ами цяло кросно… Хванах да разбирам къде отива думата… — Вземи, каже, тая пръчица, ти имаш здрави ръце, и тупай, тупай, тупай, додето не остане ни един кокал здрав… Слушаш? Мене ми щръкнаха космите на главата. — Господин пристав, казвам, прощавай, но аз не мога такова нещо… Аз съм бил търговец човек… — Какъв чорт си бил, не зная; сега служиш на отечеството си и за отечеството не това, ами и живот да жертвуваш! Чуваш ли, живот да жертвуваш за спасението на отечеството! А ако разсъждаваш — сваляй формата и саблята, тозчас!… Очите му светнахакато на звяр. Аз се слисах. Какво, да ида да пребия човек с дърво, като куче! Сторил ли ми е нещо Кунчов? Как да дигна ръка въз човек невинен и да бера грях?… Рекох да кажа тия работи на пристава, но той, какъвто е луд… Па помислих и за тебе, и за децата, пак ще останем без хляб, като ме изпъдят… Само като си напомня, Ано, това, светът ми се завъртява. Мислих, мислих, па си рекох, каквото ще да става и… Ненко се пресече и не доиздума. — И ти отиде в избата да биеш човека? — изкрещя Ана уплашена. Той я изгледа прехласнат. — А какво да правя? — попита той плахо. — Да си дадеше оставката! — извика Ана, като го устрелн с поглед. — Жена, и аз тъй сторих и никого не бих… И пак ще се гладува — продума ниско Ненко. — Така? Добре; аз оздравям вече, ще работя… Господ няма да ни остави!… — извика детински радостно Ана. Но след две минути, когато Ненко пак излезе да си донесе вещите от участъка, нещо я стисна за гърлото и тя се тръшна на земята и захълца като луда: гладът, мъките и нещастията от утре пак наставаха. VI На сутрешния ден в участъка ставаше весел разговор между стражарите. — Ама гъска, а! — чудеше се един. — Да си плюй на хляба за хатъра на Кунчовия дирник… Па помогна ли с това? Кунчов пак яде боя… — И бой какъв, ще му държи влага, дор е жив — допълни друг остроумно. — Наистина, страшлива баба излезе тая маскара Ненко. — Ще ли сега Кунчов да му върже месечина? — Ама и ние тупахме до воля. Мен ми се поизметна ръката — каза един сух и чер стражарин, като си протягаше дясната ръка из въздуха. — Колко му ударихте на Кунчова бе, броихте ли? — Аз ги броих до едно място сопите, па зарязах. — Аз ги броих — отзова се един млад с едвам наболи мустаци стражарин. — Колко са? Деветдесет и шест? Младото момче изгледа гордо, па каза: — Много си далеч, Христьо: колко пъти пука топа по байрям в Цариград, ти си бил там? — Сто и един път? — Да! И стражарчето пак хвърли победителен поглед на другарите си. — И все по голо? — Да. — А бе даул сте го направили? — изсмя се весело и гръмогласно един. — Ама и той ревеше, като една турска бурия. — А бе защо го биха него? — Кой го дявол знае? Хайков и пристава нещо си шепнеха снощи, па тогава… Ама кеф ми ставаше, като пръскаше от месата му оня червен шадраван… И всичките се изсмяха. После от тия лакоми подробности пак минаха на Ненка и засипаха присмивки и укори на неговата глупост, която показал оная вечер. И имаше защо: за тия хора беше непонятно и непостижимо това Ненково отказване от служба за такава нищо и никаква работа. О, жестоки времена! О, жестоко племе! Героизмът на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини. Не говорете ми за изключителните времена; не оправдавайте чрез политическите бури, които разлюшкаха страната ни, това ужасно проявление в нашия народен характер. Историята на никоя европейска революция в XIX век не е отбелязана с такива безпощадни зверщини и подли жестокости. Ни една от тия революции няма Конарета, Старопатиците, със зверските изтезания! Текли са кървави реки, падали са хиляди глави, сривали са се тронове и царства, но тия събития са били само страшни — не гнусни по жестокостта си. Да убиеш един въоръжен и опасен за тебе неприятел е простително, то е природният, жестокият природен закон на самозащитата, макар че и него граф Толстой счита за престъпленпе и дело несъвместимо с високия идеал на християнството. Но да изтезаваш или да накараш да изтезават една вързана и беззащитна жертва, без полза, без нужда, често без да я познаваш, това е варварщина на канибал, обяснима само чрез най-ниското културно равнище; а понеже ние сме европейци и прогресивен народ, то как инак да се изтълкува у нас същото грозно явление, ако не чрез вроденото в душата ни, сраснатото с нас още от деца чувство на жестокост и немилосърдие към ближния? Ние видяхме не преди много в столицата обесването на неколцина злодейци. Знаете ли кой извърши тоя ужасен и отвратителен акт? Няколко стражари, които доброволно приеха ролята на джелати… Някои от тия хора без друго са женени, имат семейство и вечерта ще прегръщат без трепет невинните си дечица със същите ръце, с които са прикачвали с позорното му було обесника на въжето. Във Франция, дето съществува смъртна казън, властта би се харно поизпотила, доде да намери за каквото щеш възнаграждение охотници да заместят държавния джелатин в случай, че той изчезне някъде. Това жестокосърдие не е дял само на хора от ниските среди, на декласираните — то е природно и на просветените, и на университантите!… Не смея да привеждам примери, че срам ми облива челото!… „Изгони природата из вратата, тя ще влезе през прозореца“, казва една световна пословица. Така и у нас: книгите, науката, идеологията успяват само навреме да поприспят свирепите нагони в душата ни, но не да ги изгонят от нея. Такива прерождения не стават така лесно, трябва за тях да работят цели поколения; трябват исполински усилия, за да се смекчат нравите у тоя народ и да накараш оня, който носи сабята, и оня, който държи книгата, да познаят, че преди да бъдат българи и тигрове, са человеци. Аз бих желал, щото в нашите училища, при другите науки, да се въведеше и нова наука: за человеколюбието. Нека този велик принцип на хуманност да проникне и в колибата, и в палата, и в черквата. Вместо думите: „Съединението прави силата“, девиза високополитическа, нека се турят над вратите на Народното събрание кротките думи на Исуса Христа: „Любите друг друга!“ — девиза високочеловеческа! У нас са проникнали от през море разни нови прогресивни учения: имаме либерали, имаме партизани на социализма, имаме ги на демокрацията, имаме даже партия републиканска и радикална. Няма ли кой да основе партия на милосърдието?… 1893 г. |
О, жестоки времена! О, жестоко племе! Героизмът на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини. Не говорете ми за изключителните времена; не оправдавайте чрез политическите бури, които разлюшкаха страната ни, това ужасно проявление в нашия народен характер. Историята на никоя европейска революция в XIX век не е отбелязана с такива безпощадни зверщини и подли жестокости. Ни една от тия революции няма Конарета, Старопатиците, със зверските изтезания! Текли са кървави реки, падали са хиляди глави, сривали са се тронове и царства, но тия събития са били само страшни — не гнусни по жестокостта си. Да убиеш един въоръжен и опасен за тебе неприятел е простително, то е природният, жестокият природен закон на самозащитата, макар че и него граф Толстой счита за престъпленпе и дело несъвместимо с високия идеал на християнството. Но да изтезаваш или да накараш да изтезават една вързана и беззащитна жертва, без полза, без нужда, често без да я познаваш, това е варварщина на канибал, обяснима само чрез най-ниското културно равнище; а понеже ние сме европейци и прогресивен народ, то как инак да се изтълкува у нас същото грозно явление, ако не чрез вроденото в душата ни, сраснатото с нас още от деца чувство на жестокост и немилосърдие към ближния? Ние видяхме не преди много в столицата обесването на неколцина злодейци. Знаете ли кой извърши тоя ужасен и отвратителен акт? Няколко стражари, които доброволно приеха ролята на джелати… Някои от тия хора без друго са женени, имат семейство и вечерта ще прегръщат без трепет невинните си дечица със същите ръце, с които са прикачвали с позорното му було обесника на въжето. Във Франция, дето съществува смъртна казън, властта би се харно поизпотила, доде да намери за каквото щеш възнаграждение охотници да заместят държавния джелатин в случай, че той изчезне някъде. Това жестокосърдие не е дял само на хора от ниските среди, на декласираните — то е природно и на просветените, и на университантите!… Не смея да привеждам примери, че срам ми облива челото!… „Изгони природата из вратата, тя ще влезе през прозореца“, казва една световна пословица. Така и у нас: книгите, науката, идеологията успяват само навреме да поприспят свирепите нагони в душата ни, но не да ги изгонят от нея. Такива прерождения не стават така лесно, трябва за тях да работят цели поколения; трябват исполински усилия, за да се смекчат нравите у тоя народ и да накараш оня, който носи сабята, и оня, който държи книгата, да познаят, че преди да бъдат българи и тигрове, са человеци. Аз бих желал, щото в нашите училища, при другите науки, да се въведеше и нова наука: за человеколюбието. Нека този велик принцип на хуманност да проникне и в колибата, и в палата, и в черквата. Вместо думите: „Съединението прави силата“, девиза високополитическа, нека се турят над вратите на Народното събрание кротките думи на Исуса Христа: „Любите друг друга!“ — девиза високочеловеческа! У нас са проникнали от през море разни нови прогресивни учения: имаме либерали, имаме партизани на социализма, имаме ги на демокрацията, имаме даже партия републиканска и радикална. Няма ли кой да основе партия на милосърдието?… Великолепно казано. И много точно. |
| ЦИРК "БЪЛГАРИЯ" Деян Енев - Не знам какво да го правя този лъв - каза един ноемврийски ден дресьорът Павел на Павароти. - Ще взема да го гръмна. И всичко да се свърши. Павароти беше бивш негов колега. Казваше се Петър, но още от едно време му викаха Павароти, защото пееше адски фалшиво. Преди работеше в цирка като клоун, но усети накъде духа вятърът и успя да се преквалифицира в кръчмар. Сега държеше една тенекиена барака в Илиянци, до бившата циркова база. Пачо често се отбиваше при него, за да обмени мисли и да пийне без пари. - Защо упорстваш? - попита Павароти. - Човек трябва да е луд, за да не вижда какво става. Няма цирково изкуство вече в България, не разбра ли! Колко години ти трябват? - Сипи още едно - рече Павел. Павароти знаеше, че той няма пари, за да си плаща, и обикновено го черпеше. Но всяко нещо си имаше мярка. Пък и Пачо вече от две-три чашки се напиваше, бързо го хващаше. И сега го хвана. - Питаш ме защо упорствам - разпали се Пачо. - Защото това мога да правя. Защото съм най-добрият дресьор на лъвове в България. Защото без мен това изкуство ще умре. - На кого му дреме - засмя се с жестоката си клоунска усмивка Павароти. - И аз бях най-добрият клоун. И какво от това. Ти помисли върху предложението на ония. Пачо усети, че се напива, и стана. Прибра цигарите в джоба на ватенката, махна на Павароти и излезе навън. Бе започнал да бръска снежец и дресьорът вдигна яката си. Жив или мъртъв, трябваше да намери две кила месо за Цезар. И той самият трябваше да хапне нещо. Това беше неговото семейство сега - лъвът Цезар. Дъщерите му бяха в Испания, синът му - в Лос Анжелис. И тримата бяха великолепни циркови артисти, дъщерите бяха акробатки, а синът - жонгльор. Стигна до фургона, на който още личеше надписът "Държавен цирк", а някой бе добавил с блажна боя "България", отключи катинара и влезе вътре. Животът му мина по фургоните. Цезар се надигна да го посрещне и отърка челото си в панталона му. По пода се посипаха като искри шепа косми. Напоследък Цезар бе започнал да оплешивява. Пачо седна на леглото и прегърна голямата му глава. Трябваше да намери някакво решение, но главата му се маеше и се чувстваше слаб и сънлив. Бившата циркова база в Илиянци вече почти изцяло беше застроена със складове. Само в неговия ъгъл още имаше два-три фургона и клетката на Цезар, покрита с брезентово чергило. Но през студените месеци Пачо държеше Цезар при себе си във фургона. Пачо се изправи. Реши да се стегне. Днес го чакаше доста работа. Трябваше да намери месо за лъва, трябваше и той да хапне нещо, трябваше да направят тренировка. И печката трябваше да я изчисти и да я запали, защото нощите вече бяха студени. Конякът още ехтеше в гърдите му и го караше да държи речи. Той скочи на крака. - Я внимавай, миррр-но. Лъвът седна срещу него и го загледа внимателно с жълтите си очи. - Сега ще произнеса своето тронно слово. Днес ни чака доста работа, а забелязвам, че дисциплината е нулева. Така няма да продължаваме, да е ясно. Ти, Цезаре, днес не си ял. Разбирам го и ти съчувствам. Но това не значи, че ще пропуснеш тренировката. Ти трябва ежедневно, е-же-днев-но, повтарям, да си във върхова форма. Ние можем да сразим света единствено ако сме във върхова форма. Така. За какво говорех? Сетих се. За това, че между тренировката и яденето няма връзка. Яденето си е ядене, тренировката си е тренировка. Яденето може и да го пропуснем, но тренировката - не. Ясен ли съм? Така. Сега аз ще изпуша една цигара, защото се уморих да ти набивам ум в главата. Сетне, Цезаре, отиваме в клетката да тренираме. Пачо пак приседна на леглото. Не му се и пушеше, толкова уморен се чувстваше. Отпусна се назад и се загърна с ватенката. Студено си беше, ей го, от устата му излиза пара. Какъв хубав лъв беше Цезар допреди няколко години. Даже когато правеха проекта за новия герб, дойдоха специално да го снимат. Така че, може да се каже, неговият лъв бе вграден в символа на държавността, във фундамента на държавността, с една дума. Пачо се бе унесъл. Когато се събуди, във фургона бе станало още по-студено. Лъвът се бе излегнал върху чергата на пода в своя ъгъл и го гледаше внимателно с жълтите си очи. Старият будилник на масата показваше два. Скоро щеше да се стъмни, през ноември рано се стъмваше. Пачо се надигна и пак се повлече към бараката на Павароти. - Сипи едно - каза, като влезе. Павароти мълчаливо му наля и седна на масата срещу него. Мълчеше и го гледаше. Конякът стопли гърдите на Пачо. - Размисли ли? - попита Павароти. - Хиляда лева дава човекът. Поне зимата ще можеш да изкараш. Не разбираш ли, че така животното се мъчи. И ти се мъчиш. Аз те разбирам. Но помисли - къщата на онзи човек е замък, палат. Има парк десет декара... Пачо изпи наведнъж коняка. Угаси цигарата. - Добре - каза изведнъж. - Обади се. Павароти се разбърза. Извади джиесема си, един от първите модели, голям като тухла и с антенка като на ВЕФ, намери номера, натисна клавиша, отдалечи се в ъгъла и зачака със странно изражение на изразителното си клоунско лице. - Павароти се обажда, от Илиянци - каза. - Човекът е готов. След колко? Добре. Да, да, на онова място, до складовете ви. - Ще дойдат след половин час - обясни на Пачо, когато прибра орангутанския си джиесем в калъфа на колана. - Ти трябва да вкараш само лъва в клетката. И толкоз. И да си вземеш парите. - А как ще го превозят? - Те си знаят, печени хора са. Не бери грижа. Ето ти още един коняк, заведението черпи. Пачо изпи коняка на един дъх и се върна във фургона. Сложи нашийник на Цезар и го заведе в клетката. Под чергилото беше тъмно, пясъкът беше мокър и студен. - Ти ще чакаш тук - обясни Пачо на Цезар и го погали по челото. - Аз ще изляза отвън да изпуша една цигара. Скоро чакълът изскърца и до клетката спряха две коли - черно ауди и закрит тойота пикап с гуми като на луноход. От аудито слязоха двама с бавни погледи. От тойотата също слязоха двама - един нисък, но много широкоплещест и Павароти. - Ето го човека - започна да обяснява Павароти. - Да му дадете парите и ние да си ходим, пък вие ще се оправите, нали? - Ще се оправим - каза единият от слезлите от аудито. Бръкна в джоба на кожения си шлифер, извади пари, отброи десет зелени столевки и ги подаде на Пачо. Павароти веднага го задърпа за ръкава. - Хайде ела при мен сега да те почерпя един коняк. Те хората ще се оправят. Пачо се опита да зърне лъва, но лъвът се бе скрил в тъмното и не се виждаше. Той тръгна с Павароти. След час Пачо и Павароти бяха мъртво пияни. - Лъвчето ще си е добре там... - фъфлеше Павароти. - Цяла савана искал да си направи човекът... Два вагона пясък докарал от Африка... До Цезар ще има антилопи, жирафи... Пачо бе опрял челото си в масата. Отвреме навреме вадеше от джоба си столевка, размахваше я и ревеше: - Един коняк! ––––––––––––––––––––––––– Източник: http://www.segabg.com/article.php?sid=2004112000010130002 |
| Хубавото "Време за подробности" ме накара да си спомня: ЦВЕТОК Александр Пушкин Цветок засохший, безуханный, Забытый в книге вижу я; И вот уже мечтою странной Душа наполнилась моя: Где цвёл? когда? какой весною? И долго ль цвёл? И сорван кем, Чужой, знакомой ли рукою? И положен сюда зачем? На память нежного ль свиданья, Или разлуки роковой, Иль одинокого гулянья В тиши полей, в тени лесной? И жив ли тот, и та жива ли? И нынче где их уголок? Или уже они увяли, Как сей неведомый цветок? 1828 http://pishi-stihi.ru/cvetok-pushkin.html * ЦВЕТЧЕ Превод: Красимир Тенев В забравен том без мирис цвете видях – хербарий изсушен. Така ме трогна, след което събуди странни мисли в мен: Къде цъфтяло е напролет? Позната, чужда ли ръка го е откъснала отколе? Защо е скрито тук така? От тайна среща ли е спомен? Разлъка зарад орис зла или пък излет мил напомня? Или разходка в полски злак? Дали са живи и са двойка? Къде е свидният им кът? Или в земята спят спокойно, тъй както в книгата – цветът? *** ВЕТКА ПАЛЕСТИНЫ Михаил Лермонтов Скажи мне, ветка Палестины, Где ты росла, где ты цвела, Каких холмов, какой долины Ты украшением была? У вод ли чистых Иордана Востока луч тебя ласкал, Ночной ли ветр в горах Ливана Тебя сердито колыхал? Молитву ль тихую читали Иль пели песни старины, Когда листы твои сплетали Солима бедные сыны? И пальма та жива ль поныне? Все так же ль манит в летний зной Она прохожего в пустыне Широколиственной главой? Или в разлуке безотрадной Она увяла, как и ты, И дольний прах ложится жадно На пожелтевшие листы… Поведай: набожной рукою Кто в этот край тебя занес? Грустил он часто над тобою? Хранишь ты след горючих слез? Иль божьей рати лучший воин Он был, с безоблачным челом, Как ты, всегда небес достоин Перед людьми и божеством? Заботой тайною хранима Перед иконой золотой Стоишь ты, ветвь Ерусалима, Святыни верный часовой. Прозрачный сумрак, луч лампады, Кивот и крест, символ святой… Все полно мира и отрады Вокруг тебя и над тобой. 1837 http://pishi-stihi.ru/vetka-palestiny-lermontov.html * СТРЪК ОТ ПАЛЕСТИНА Превод: Димитър Горсов Ти, чуден стрък от Палестина, кажи где расна и цъфтя? Над кой хълм и в коя долина искреше с млада красота? И кой? Водите на Йордан ли люляха първи твоя стан? Или го потопиха в рани жестоки бури из Ливан? Молитва кротка ли редяха или напев от древни дни, солимските деца, когато от тебе свиваха венци? Дали днес палмата е жива? Дали в пустинния лют зной утешна вейчица превива над пътника за миг покой? Или в жестоката раздяла и тя увяхна, както ти, и вече са отвяли халите, прахът й в чужди широти. Кажи ми кой с ръка набожна те взе и те донесе тук? Проля ли той сълза тревожна? Тя капна ли над теб с чист звук? Дали - от божия рат воин - и той сред мирски суети остана като теб достоен и днес го тачиш още ти? От тайна ли неповторима закриляна, ти устоя, и през съдби и през пустини до тук пренесе святостта? Прозрачен сумрак, лъч отраден, знак кръстен, символ на покой, ти носиш благодатна радост, мир вечен и молитвен зной. |
| Асен Разцветников Царевица ранна рони златно зърно. Майко, те отиват и не ще се върнат. Там далеч, където бавно здрач припада, с гръм ще ги причака сгушена засада. Твойте двама сина горди, непослушни, като златни снопи, майко, ще се люшнат. И ще минат много, много дни и нощи. И напразно, майко, ти ще чакаш още. И напразно в презнощ глъхнала и пуста ще прислушваш с трепет, как се тропа в пруста. Как под тъмни стрехи вихъра бездомен шъпне с мокри устни тъжен, тъжен спомен Царевица ранна рони златно зърно. Майко, прегърни ги — те не ще се върнат. |
| СВЕТЪТ Е ХУБАВ, СВЕТЪТ Е ЧУДЕСЕН! Недялко Йорданов Ако понякога ти дотежи от чужди обиди и чужди лъжи, ти не замлъквай, ти не тъжи - тихо и просто наум си кажи: Светът е хубав, светът е чудесен, светът има нужда от моята песен! Нищо, че някой кръгъл глупак днеска по пътя подлага ти крак. Пей и със песен го ти накажи. Тихо и просто наум си кажи: Светът е хубав, светът е чудесен, светът има нужда от моята песен! Своята радост на друг разкажи, своята рана сам превържи. Твоята песен със друг те сближи. Тихо и просто наум си кажи: Светът е хубав, светът е чудесен, светът има нужда от твоята песен... https://www.youtube.com/watch?v=Lm67v2ZEv8c |