Отиди на страница:
Kaily, забелязвам, че твоята съмишленичка calina-malina вече втори ден отсъства, за да допринесе със своето аристотелово мислене към дискусията. Предполагам че е посветила уй-кенда на романтични изживявания, за което искрено й завиждам. Защото тука в Америка и романтиката има доларово изражение.  А е възможно също така да копае арпаджик на село, за което също много й завиждам. Това не е ирония, напълно съм сериозен. Позволявам ти този път да ме прочетеш буквално. |
| Гущере, човек съди или по това, което наблюдава, или по това, което му е в главата. По предварителни представи, викат им и интелектуални модели. За теб не знам, извинявай, може да съм те омешала в калабълъка. Лошото е, че съвременното човечество като цяло е изгубило връзката си с духовното (ако изобщо някога я е имало). Бързане, тичане, няма време, минута е много, конкуренция, надпревара - това като че ли са американски стереотипи? Винаги се сещам за един случай преди много години, когато се бях залетяла пред централни гробища да пресичам сред колите, сакън да не изпусна трамвая. И един удари рязко спирачки, подаде глава от колата и изкрещя: "За къде бързаш? За отсреща ли?".... Та бързането е станало символ на съвременността. Закъде? |
| Съвършено си права! Но това не означава, че трябва да се дърпаш, когато се опитвам да ти помогна да съзреш нещо, което не ти си иска сякаш. Духовността предполага елиминирането на претенциите към масите. Просто се опитай да видиш перлите в калта и да оцениш блясъка им! Колкото повече критикуваш масите, толкова по-твърдоглав отпор срещаш. Отколешен закон! |
| Точно за бързането участвах в един 'интелектуален' спор на раздумка миналата вечер. Всеки ми направи впечатление, че бърза: "До една година максимум трябва да направя това", "До никъде не съм стигнал с онова"! Слушах ги и накрая само им зададох един въпрос: "Закъде сте се разбързали всичките? Защо не бързате да умрете?" Те бяха ужасени от коментара ми, но реално си е така: всеки иска за отрицателно време пари, коли, социално положение и прочие. Нямам нищо против това да се юркат, но да не изискват и от мене същото, а те го правят. |
| ВСЕКИ ИМА ПРАВО-МОРАЛНО И ЗАКОННО!- ДА ПРАВИ КАКВОТО СИ ИСКА! НО ТАКА, ЧЕ ДА НЕ ПРЕЧИ НА ДРУГ И ТОЙ ДА ПРАВИ КАКВОТО СИ ИСКА! НИКОЙ НЕ Е НАПЪЛНО СВОБОДЕН! МОЖЕ БИ, САМО ПРЕСТЪПНИКЪТ?! НО ТОЙ ЗАПЛАЩА СЪС СВОБОДАТА СИ ЗА ТАЗИ СВОЯ "СВОБОДА" ! ВЪПРОС НА ИЗБОР!  |
| Айде де! Оставете я Америката - тя погинала отсекаде. Изкарайте нещо за есесесеря! Нещо за матушката! Колко са добре, колко са духовни. Нема нищо и за КНР. Само заплахи как щели да ни таковат такованките. Ми те ни таковаха вече. Пак ли? Един беше отворил тема за музиката. Ми пуснете нещо за Пахмутава, Кабзон, Лешченка, за баба Пагачова и внук и Киркорав. Само псувни и нищо друго. Дайте нещо позитивно! |
хуйчо, и ти нема да поумнееш, ама позитивното е, че нема как да оглупееш повече! че си пукнеш като връх на твойта лична еволюция  |
| Uwazhaemi g-n Чичо Фичо! Известно е докъде доведе този иначе човеколюбив стремеж на марксизма – бе създадено (с много насилие) стерилно общество, в което всяка човешка спонтанност и инициатива (нравствена, гражданска, художествена, икономическа, политическа, научна) неподчинена на догмите на управляващите “екcперти”, бе наказвана жестоко, създадена бе икономическа система на планов дефицит на материални блага спрямо покупателната способност, възникна религиозен култ към вещите, които се оказаха недостъпни – “дънките”, вносните естрадни песни, празните шишета от уиски по “секциите”, Корекомите. >Da razbiram li, che spored Was marksizmqt sqzdade obshtestwo, za koeto kritikata na Marx e walidna w pqlna sila? Борбата на фройдизма и следствията му с “репресията” доведе пък до развитието на психоанализа, до пропагандирането на “сексуалната революция” и наркотиците, до младежката контракултура на рока, до масовия туризъм и масовото увлечение по екзотиката (будизъм, хиндуизъм, Кама Сутра, цитра, Рави Шанкар) като средство за “освобождаване” от репресията >Wsichki tezi jawlenija proizhozhdat ot psihoanalizata i sa nejni sredstwa - taka li? и буржоазната скука. >...kojato konstatirate Wij, ili frojdiancite? Естествено “контракултурата” веднага сама са превърна в индустрия и основен ресурс на масовата култура, >Tuk s kogo ste sqglasen? сексуалната революция (по думите на колегата Генчо Дончев, добър преводач на Хегел) завърши с “контрареволюцията СПИН”, >Znachi seksualnata rewoljucija be izwqrshena naj-uspeshno w Afrika i Azija, da? революцията на наркотиците – с приeмането на драконовски закони срещу тях, >W Sauditska Arabija i Singapur, ili w Shweicarija i Niderlandija? психоанализа се редуцира до материал за не особено смешни антибуржоазни карикатури в сп. Ню Йоркер. >Antiburzhoazni li, kazwate? Въпреки това критиката на капитализма и до днес не успява да излезе от рамките на марксизма и фройдизма. Най-силните критици на капитализма през 20 в. извън съветския лагер, франкфуртците (Хоркхаймер, Адорно, Маркузе) държаха най-силно за марксизма и фройдизма. >Marcuse pochina prez 1979 g. Adorno - 10 g. po-rano. Същото намираме и у “нациста” Хайдегер – “истинското” и “неистинското” съществуване на човека >Nali njama nuzhda da prawim razlika mezhdu Kritichnata teorija i Eksistenzonthologijata? “нациста” Хайдегер >Tez kawichki narochno li sa, ili da? Тези догми са в основата на “антиглобализма” днес (заедно с екологическите догми), те се прегръщат и от българските “бивши”, стараещи се да станат “сегашни”, критици на капитализма и демокрацията. Както старите форумци знаят, Нели и моя скромност виждаме форумната си мисия и в развeнчаването им. >T.e. shte razwenchawate dogmite na Adorno, Marcuse i Heidegger? Челите Адорно, Хоркхаймер и Маркузе са забелязали неприязънта им към “позитивизма”, т.е. “англоезичната”, “аналитична” философия, която за тях е “едномерна”, контрареволюционна, апология на съществуващото. Маркс пишеше в последния тезис за Фойербах, че “задачата на философията е светът да бъде променен”, а Витгенщайн (роден в Австрия, но намерил интелектуално убежище в Кеймбридж) в “Логико-философския трактат” – че “философията оставя света такъв, какъвто е”. * Това също е едно дълбоко заблуждение на марксистите. >Ne razbrah, koe po-tocno e dqlbokoto zabluzhdenie na marksistite? Приносът на Р. Рорти се свежда до голяма степен до утвърждаването , че стремежът към “съвършенство”, “жизнена пълнота”, “волята за власт” (Ницше) е нещо добро, при условие, че бъде “приватизирано” и заклjучено в личния свят на човека, а не налагано (със сила, както най-често става) на околните. В обществото, за разлика от вътрешния свят на индивида, трябва да господстват разбирането за случайността на нашето съществуване, ирония към “крайните основания” и солидарност с ближните. >Mnogo mi hareswa, che w lichnija swjat na choweka njama mjasto za solidarnost, nito za kritichnost kqm ekstremizma, nito sqznanie za prehodnost. Sqshto taka mi hareswa, che eticheskite ideali njamat rabota w obshestwoto, koeto ne biwa da e zhizneno, nito pqk da bqde uprawljawano. На висшите етажи аскетизмът се проявява като стремеж към яснота и спокойствие на духа, “психохигиена”. >S dwe dumi: alles klar! Adrian |
| Адриaне, Радвам се да прочета добри въпроси. Нямам достъп до форума и отговоpът може да се забави, докато някой добър колега го постне. * Да, приложението на марксизма от комунистите през 20 в. създаде общество, за което критиката на Маркс от Парижките ръкописи е напълно валидна. Mладият Маркс е добра изxодна точка за критика на "реалния социализъм". * Тези явления не произтичат от психоанализа, а от противодействието на общите културни тенденции в западния свят, които породили и самия него. "Буржоазната скука", която констатират те. * "Контракултурата" наистина се превърна в културна индустрия, което обаче не е анатема, понеже не осъждам масовата култура "ан блок". Тя има значение за формиране и на положителни ценности, особено у по-слабо образованите. * СПИН е много по-слабо разпространен в Азия, а в най-засегнатите от епидемията области на Африка нравите са обикновено по-свободни, отколкото на запад. Но "контрареволюцията" е израз на Г. Дончев, а не мой израз. Поддържам мнението, че активният промискуитет не носи ефективно лечение на злините на отчуждението (както и комунистическата революция). * Не само в Саудитска Арабия и Малайзия, но и в САЩ, дето живея (и имам син на 17 г.), и напоследък и в България. В Амстердам, с чиито "кофи шопс" се запознах отблизо миналото лято, също има строг контрол над твърдите наркотици и марихуаната съвсем не е поголовно разпространена сред местните младежи, а по-скоро сред туристите от САЩ и другаде. Както и по-горе, наркотиците не носят ефективно лечение на злините на отчуждението (както и комунистическата революция). * Да, над 30 г. след смъртта на Адорно и Маркузе съвременните леви продължават да приравняват по "репресивност" американския капитализъм и тоталитаризма (сега наистина най-вече комунистическия). Това е погрешно, непочтено и практически вредно. * "Нациста" Хайдегер е в кавички. Има, разбира се, нужда да правим разлика между франкфуртците и Хайдегер, освен там, дето мненията им в общи линии съвпадат, като впрочем у самия Маркузе, както и в новия антиглобализъм. * Имам 202 страници досие (кликнете ника ми), в което има и доста коментари за идеологията на съвременните антиглобалисти. Работата е там, че българските сили на непромяната обичат да кокетират с тяхната терминология за целите на апологията си на реалния социализъм и особено за антиамерикански нападки, каквито виждаме тук. А основен двигател на този форум е борбата на силите на промяната и непромяната. Темата "Америка" е основна тема на форума. И не само на форума. * Заблуждение на западните марксисти е, че "аналитичната" философия е по определение "апологетична". Така мислеха и съветските и българските марксисти. Обратното обаче е вярно, "аналитичните" философи много по-често са заемали демократични и рационалистически позиции там, дето "континенталните" са заемали елитистки, недемократични и ирационални. * Това, че в личния свят "нямало място за солидарност "и т.н., звучи безсмислено. Става дума за Р. Рорти, Contingency, Irony, and Solidarity (1989). * Напротив, критичен съм към екстремизма колкото искате, критикувам постоянно етическия релативизъм на диктаторите от Третия свят, на ЕС и на българската "левица", които търсят всевъзможни оправдания на тероризма, смятам, че нравствените идеали имат централно място в обществото, което трябва да е "жизнено" (под това разбирам да има силно гражданско общество), и разбира се, също и "управлявано" (да има демократична държава и добро управление - good governance). * Cheers  |
| Гущере, съветвам те да четеш внимателно. Препостнах отговора на форумец, който беше обяснил следното За сведение на последния питащ - лат. denominatio oзначава вероизповедание. Не вижадм никъде да е написано, че деноминиация е религия. Ти правиш ли разлика между религия и верозиповедание? * Иначе следя с интерес спора ти с Кейли. |
| Нели, видях, че е вероизповедание, едва след като вече бях поствал и ме мързеше да се поправям. Сметнах, че не е от голямо значение. Също така забелязах, че си го препоствала. Идеята ми беше да направя уточнение за думата 'деноминация', не съм се стремял да те 'хапя'. |
| Не смятам, че "деноминация" е добила до такава степен гражданственост (и особено - еднозначност на тълкуването!) в българския език, та въпросите около нейната употреба да бъдат веднага "белязани" с клеймото за "неграмотност". Позоваването на латинския произход и на употребата в американския английски в дадения случай не са аргументи за това какво е значението в български*. Употребата на denomination в американския английски е сама по себе си нееднозначна**; механичното пренасяне на тази употреба в други езици поражда въпроси и спорове; механичното й пренасяне в български (където поради дългата атеистична традиция може да се говори за религиозна неграмотност) говори не толкова за религиозна образованост, колкото за немарливост при търсене на български аналог на английска дума***. За сравнение - ето един сравнително пресен спор точно по пренасянето на термина denomination от A/E (American English) в немски Натиснете тук; там в дискусията между участниците се обръща внимание точно на факта, че пренасянето на термина в немски не го прави нито общоразбираем, нито покриващ се с много по-честото (но и противоречиво) прилагане в ежедневния "американски английски".***** ----- * За тези, които ще скочат, твърдейки друго: ами тогава да приемем и употребата на "презерватив" в американския смисъл на думата (консервиращо вещество в хранителни продукти), и да не се смеем на преводи като "при приготвянето на продукта не са използувани вредни за здравето презервативи"... Иначе аргументи за "презерватив" точно в този смисъл от латински са налице, разбира се - но засега значението на думата в български е друго. ** имам предвид - нееднозначност в религиозен контекст. *** Или, както вече беше "въведен" подобен термин във Форума - да се намери българската дума, "мачваща"**** английската. **** Мачващ = съответствуващ, подхождащ (от to match). ***** Ето няколко характерни извадки от тамошния форумна дискусия:
|
| Uwazhaemi g-n Чичо Фичо! Blagodarja za Washite otgowori! Razbira se, shte mi pishete, kogato imate wreme! Да, приложението на марксизма от комунистите през 20 в. създаде общество, за което критиката на Маркс от Парижките ръкописи е напълно валидна. Mладият Маркс е добра изxодна точка за критика на "реалния социализъм". >No Marx ne poznawashe i me kritikuwashe realnija socializqm, a kapitalizma. Sledowatelno negowata kritika e walidna kakto za socializma, taka i za kapitalizma. Towa bi oznachawalo, che marksizmqt pritezhawa edin uniwersalen kritichen potencial, koito bi bil efektiwen dnes nawsjakqde. Sqglasen li ste do tuk? Тези явления не произтичат от психоанализа, а от противодействието на общите културни тенденции в западния свят които породили и самия него. >Znachi se otkazwate ot predi zajawenata prichinno-sledstwena wrqzka mezhdu frojdianstwoto i tezi jawlenija? които породили и самия него. >Dali njama tuk njakakwo obqrkwane? "Буржоазната скука", която констатират те. >Jasno. Tazi motiwacija po-blizka, ili po-razlichna e ot represijata? Cepja kosqm na dwe, zashtoto ne razbiram, kak represija mozhe da porodi skuka. "Контракултурата" наистина се превърна в културна индустрия, което обаче не е анатема, понеже не осъждам масовата култура "ан блок". Тя има значение за формиране и на положителни ценности, особено у по-слабо образованите. >T.e. ot kulturna kritika weche njama nuzhda? СПИН е много по-слабо разпространен в Азия, >No Azija ne e samo Japonija, nali? а в най-засегнатите от епидемията области на Африка нравите са обикновено по-свободни, отколкото на запад. >Znachi AIDS ne dialekticheska antiteza na sex-revoljucijata, quod erat demonstrandum. Но "контрареволюцията" е израз на Г. Дончев, а не мой израз. Поддържам мнението, че активният промискуитет не носи ефективно лечение на злините на отчуждението (както и комунистическата революция). >No w otchuzhdenieto wliza i seksulanoto otchuzhdenie. Sledowatelno tuj lechenie bi trjabwalo da wkljuchwa i sex-kulturata. Razbira se, che to ne e tqzhdestweno s promiskuitet. Ala mi se struwa, che Wij se spirate samo na antitezata, a za sintezata oshte nishto ne pishete, oswen, che podwezhdate s prilagatelnoto "aktiwen" kqm predpolozhenie za pasiwen promiskuitet. Не само в Саудитска Арабия и Малайзия, но и в САЩ, дето живея (и имам син на 17 г.), и напоследък и в България. В Амстердам, с чиито "кофи шопс" се запознах отблизо миналото лято, също има строг контрол над твърдите наркотици >Pod "drakonowksi merki", za koito Wij pishete, az razbiram nakazanija w diapazona mezhdu boj s prqchka i otsichane na glawa. Да, над 30 г. след смъртта на Адорно и Маркузе съвременните леви продължават да приравняват по "репресивност" американския капитализъм и тоталитаризма (сега наистина най-вече комунистическия). Това е погрешно, непочтено и практически вредно. >Mozhe li da mi nazowete imenata na pone 2-3 takiwa filosofi? Имам 202 страници досие (кликнете ника ми), в което има и доста коментари за идеологията на съвременните антиглобалисти. Работата е там, че българските сили на непромяната обичат да кокетират с тяхната терминология за целите на апологията си на реалния социализъм и особено за антиамерикански нападки, каквито виждаме тук. А основен двигател на този форум е борбата на силите на промяната и непромяната. Темата "Америка" е основна тема на форума. И не само на форума. >Da razbiram li, che spored Was za BG Amerika e po-wazhen obrazec, otkolkoto Ewropa? Обратното обаче е вярно, "аналитичните" философи много по-често са заемали демократични и рационалистически позиции там, дето "континенталните" са заемали елитистки, недемократични и ирационални. >Towa, s koeto ne se sqglasih e, che Wij wkljuchwate tuk Frankfurtcite. Това, че в личния свят "нямало място за солидарност "и т.н., звучи безсмислено. >Tuk az se celeh kqm: "В обществото, за разлика от вътрешния свят на индивида, трябва да господства ... солидарност с ближните. В обществото, за разлика от вътрешния свят на индивида, трябва да господстват разбирането за случайността на нашето съществуване, ирония към “крайните основания” и солидарност с ближните. Става дума за Р. Рорти, Contingency, Irony, and Solidarity (1989). >...kqdeto zadachata na ironicite e, da podmenjat tqrseneto na istiniata s izbjagwaneto na zhestokostta. Demokracija bez prosweshtenie, taka li? Напротив, критичен съм към екстремизма колкото искате, критикувам постоянно етическия релативизъм на диктаторите от Третия свят, на ЕС и на българската "левица", които търсят всевъзможни оправдания на тероризма, смятам, че нравствените идеали имат централно място в обществото, което трябва да е "жизнено" (под това разбирам да има силно гражданско общество), и разбира се, също и "управлявано" (да има демократична държава и добро управление - good governance). >"Приносът на Р. Рорти се свежда до голяма степен до утвърждаването , че стремежът към “съвършенство”, “жизнена пълнота”, “волята за власт” (Ницше) е нещо добро, при условие, че бъде “приватизирано” и заклjучено в личния свят на човека..." Edin pqt zakljucheni i privatizirani, te prestawat da bqdat obshtestweni zadachi, a epikurejstwo i Biedermeier. Adrian |
| Uwazhaemi g-n Чичо Фичо! Namirate li obshti wqzgledi mezhdu statijata na 13. br. ot 02.04.2004 w "Literaturen westnik" <<Проблемът "Ирак">> i statijata, kojato Wi predlagam tuk: Humiliation or Solidarity? The Hope for a Common European Foreign Policy by Richard Rorty This article was written in response to a statement, authored by Juergen Habermas and co-signed by Jacques Derrida, published in Frankfurter Allgemeine Zeitung on May 31, 2003. It called upon the nations of "Kerneuropa" (Donald Rumsfeld's "Old Europe"-France, Germany, Italy, Spain, Benelux, and Portugal) to adopt a common foreign policy. The Habermas-Derrida article was called "February 15th, or What Binds Europeans Together"-a reference to the day in 2003 on which mass demonstrations against the Iraq War were held in London, Rome, Madrid, Barcelona, Berlin, and Paris. It was also the day on which, in Habermas's words "the newspapers reported to their astonished readers the Spanish prime minister's invitation to the other European nations willing to support the Iraq war to swear an oath of loyalty to George W. Bush, an invitation issued behind the back of the other countries of the European Union." Other European philosophers (Umberto Eco, Adolf Muschg, Fernando Savater, and Gianni Vattimo) published statements along the same lines in the leading newspapers of their respective countries, also on May 31. The text below, representing an American reaction to the Habermas-Derrida initiative, was published in German in Sueddeutsche Zeitung on May 31. The Habermas-Derrida article was published in English in the September 2003 issue of Constellations. - Richard Rorty President Bush's national security adviser has said, according to newspaper reports, that Russia will be forgiven, Germany ignored, and France punished. Whether or not Condoleezza Rice actually used those words, they express the attitude of the Bush administration toward nations that failed to join the Iraq War coalition. Disagreement with Washington by foreign governments is being treated by the Bush White House not as honest difference of opinion but as the failure of knaves and fools to accept guidance from the wise, farsighted, and benevolent. Rice herself (the former provost of my university) is a very sophisticated and knowledgeable scholar, and so it is unlikely that she thinks of European leaders in any such simplistic way. But her insistence on the need for America to retain total control of global affairs is consonant with the remark that the American press is now attributing to her. Presumably she thinks that people such as Joschka Fischer and Dominique de Villepin, though neither fools nor knaves, must nevertheless be publicly humiliated, in order to help ensure a stable world order. For such stability, on her view, will be possible only if America's hegemony goes unchallenged. More frightening than the bullying tone adopted by President Bush's advisers is the fact that European heads of government and foreign ministers are now reverting to their bad old habits. They are competing with one another for Washington's favor. After so many decades of dependence, it is very hard for Europe's leaders to stop judging their success in foreign affairs by the extent to which they are on cordial terms with the great imperial power. But just insofar as they continue to do this, it will be easy for Washington to set them against one another-to make them behave like schoolchildren vying for the teacher's favor. Juergen Habermas and Jacques Derrida argue that "Europe must, within the framework of the United Nations, throw its weight in the scale in order to counterbalance the hegemonic unilateralism of the United States." If the statesmen of "Kerneuropa" adopt the stance that Habermas and Derrida recommend and act in concert to assert their independence of Washington, the U.S. government will do everything possible to turn American public opinion against them. Refusal to accept the American magisterium will be viewed by most of the American media as a sign of moral weakness. Washington will also do its best to set the members of the European Union against one another, in order to ensure that Kerneuropa's audacity does not become an example for the EU as a whole. For the last thing Washington wants is a Europe that is sufficiently united and self-confident to question America's hegemony. If the citizens and governments of Kerneuropa act as Habermas and Derrida hope they will, Washington will use every trick in the book to get them back in line-to make sure that their countries' votes in the United Nations are determined by decisions made by Rice and her colleagues on the National Security Council. For Bush's advisers suspect that if the EU had held together-if its member governments had been unanimous and vociferous in their repudiation of Bush's adventurism-they would never have been able to persuade the American public to agree to the war in Iraq. If the citizenry and the governments of Europe do not seize the hour, if they do not carry through on the repudiation of American unilateralism manifested on February 15, Europe is unlikely ever again to play a significant role in determining the future of the world. The leaders of France, Germany, Benelux, Italy, Portugal, and Spain cannot postpone the choice they have to make: whether to accept the humiliating subservience that Washington hopes to impose on them or to break free by formulating and pursuing foreign policy initiatives to which Washington will react with incredulous outrage. For Americans who were horrified by the willingness of their fellow citizens (and of the Democratic Party) to support Bush's Iraq War, the acquiescence of European statesmen in American unilateralism would be a tragedy. For if Washington does force Germany to beg not to be ignored and France to plead for relief from punishment, then the next time an American president decides to embark on an exciting military adventure there will be no significant countervailing pressure from abroad. Remembering what happened the last time that Washington's will was defied, European governments will be loath to instruct their representatives at the UN to question the latest American initiative. The Bush administration's view that a permanent pax Americana, one whose terms are dictated by Washington alone, is the world's only hope has as a corollary that the United States must never permit its military power to be challenged. That claim is made explicit in a policy statement titled "The National Security Strategy of the United States, " which asserts, "Our forces will be strong enough to dissuade potential adversaries from pursuing a military build-up in hopes of surpassing, or equaling, the power of the United States." It is possible that even Democratic presidents will, in the future, reiterate this claim to permanent hegemony. The bullying tone adopted by the Bush administration may be one that all future American presidential candidates feel compelled to adopt in order to show themselves "strong" and "resolute" in "making war against terrorism" (an expression that will be invoked, as David Bromwich has pointed out in these pages, to excuse anything the American government may choose to do). This may be the case even though men like John Kerry, Howard Dean, and Richard Gephardt (the most plausible candidates for the Democratic presidential nomination next year) understand, as President Bush does not, that no empire lasts forever. They are farsighted enough to know that American economic and military dominance is bound to be transitory, and to suspect that insistence on perpetual military supremacy will, sooner or later, produce a confrontation with China, Russia, or both-a confrontation that may end in nuclear war. But this knowledge may not suffice to make them change the direction of American foreign policy. This means that the European Union is the only likely sponsor of an alternative to Washington's project of a permanent pax Americana. The leaders of the still-fragile regimes that govern Russia and China are too preoccupied with their own hold on power, and with domestic problems, to ask themselves questions about the best course for the world as a whole. Their resentment at Washington's arrogance will remain tacit. They can afford to wait for their own day to come-the day on which they tell Washington that they can and will challenge its military power. If America refuses to recognize that that day will come sooner or later, and if Europe does nothing to offer an alternative scheme for world order, then nothing is likely to change. Sooner or later we shall recreate the situation that prevailed during the cold war-nuclear powers daring each other to be the first to launch their missiles. The rulers of at least a dozen countries will soon have their fingers on nuclear triggers. To believe that Washington can forever hold all these rulers in awe would be folly, yet it is a folly that seems likely to prevail. "The National Security Strategy of the United States" makes no reference to eventual nuclear disarmament, only to nonproliferation, where "nonproliferation" means that only regimes that acknowledge American hegemony have the right to possess nuclear weapons. That document pretends that the danger of nuclear confrontation ended when the cold war ended and takes for granted that American and Russian submarines, each of them armed with enough warheads to destroy ten great cities, will lurk beneath the oceans for generations to come. Prior to the Bush administration, American statesmen usually paid lip service, at least, to the idea that the pax Americana was a transition to something better. Most of them realized that American hegemony was a makeshift that would have to do until something more enduring became possible-something like a veto-free United Nations functioning as a global parliament, equipped with a permanent peacekeeping military force and able to carry out a program of global disarmament. (I once heard a former Republican secretary of state say, in private, that he would be willing to trade a considerable measure of American national sovereignty for nuclear disarmament.) For Bush and his advisers talk of such a rebuilt UN is pointlessly idealistic, a refusal to face up to reality, a romantic retreat into a dream world. If any projects for a new international order put forward by the EU are to be of use, they will have to embody the idealism that America has seemingly become unable to sustain. The EU will have to put forward a vision of the world's future to which Washington will react with scornful mockery. It will have to offer proposals for rewriting the Charter of the United Nations and for putting the UN in charge of a program of global nuclear disarmament. It will have to dream dreams that will strike Realpolitikers as absurd. But, as Habermas and Derrida point out, some of Europe's recent dreams have come true. They are right to say that Europe has, in the second half of the twentieth century, found a solution to the problem of how to transcend the nation state. The EU-just as it stands, even prior to the adoption of a constitution-is already the realization of what the Realpolitikers thought was an idle fantasy. If the sense of shared European citizenship becomes entrenched in the first quarter of the twenty-first century in the way in which the sense of shared American citizenship became entrenched in the last quarter of the eighteenth century, the world will be well on the way to a global confederation. Such a confederation has been recognized, ever since Hiroshima, as the only long-term solution to the problem created by nuclear weapons. "Why, " Habermas and Derrida ask, "should not Europe . . . devote itself to the broader goal of defending a cosmopolitan world-order based on international law against competing initiatives?" Why not indeed? If Europe did that, it might just save the world, something that American policy cannot do. At best, America's "national security strategy" can only postpone disaster. It can only keep things going for another generation or two. If there is ever a time when public opinion must force politicians to be more idealistic than they feel comfortable being, this is it. For all the reasons Habermas and Derrida give, the citizens of Kerneuropa are in the best position to exert such pressure. If February 15 comes to be seen, as Habermas and Derrida hope it may, as the "birth of a European public sphere, " the beginning of a new sense of shared European identity, that would change everyone's sense of what is politically possible. Such an upsurge of idealistic self-redefinition would be responded to around the world, in the United States and China as well as in Brazil and Russia. It would break the logjam that we are now trapped in. It is, as far as I can see, about the only thing that might. Bush's apologists in the American media are likely to dismiss such initiatives as Habermas's and Derrida's as just further examples of the envious and resentful anti-Americanism that is recurrent among European intellectuals. Such a charge would be completely baseless. Both philosophers have profited from their frequent and extended visits to the United States to gain a deep and thorough understanding of America's political and cultural achievements. They are well aware of America's world-historical role as the first of the great constitutional democracies, and also of what America has done for Europe in the years since World War II. They appreciate that it was idealistic Wilsonian internationalism in the United States that led to the creation of the United Nations. They know that the unilateralist arrogance of the Bush administration is a contingent misfortune-neither inevitable nor expressive of something deeply embedded, and irredeemable, in American culture and society. Both Europe and America contain many millions of people who see clearly that, despite all that America has done for the cause of human freedom, its assertion of a right to permanent hegemony is a terrible mistake. Americans who realize this need all the help they can get to persuade their fellow citizens that Bush has been taking their country down the wrong path. The solidification of the European Union into a powerful independent force in world affairs would be viewed by that segment of American opinion not as an expression of resentful anti-Americanism but as an entirely appropriate and altogether welcome reaction to the danger that the direction of American foreign policy poses for the world. Richard Rorty teaches philosophy in the comparative literature department at Stanford University. Adrian |
Ala mi se struwa, che Wij se spirate samo na antitezata, a za sintezata oshte nishto ne pishete, oswen, che podwezhdate s prilagatelnoto "aktiwen" kqm predpolozhenie za pasiwen promiskuitet.   |
| Uwazhaema g-zho Нели! "Denomionatio" na latinski oznachawa sqshtoto, kakwoto i "metonim" na starogrqcki. Tuj e ponjatie ot klasicheskata rimska retorika i shte reche narochna podmjana na imeto na neshto s drugo ime. Werozipowednaie na latinski se naricha "confessio" oshte ot wremeto na pqrwite sqbori do nashi dni. W USA obache, "denomination" ima znachenieto na "nazwanie, ime", kato samoopredelenie na cqrkownite obshtini i grupi, koito sa w tradicijata na Reformacijata i dqrzhat na towa opredelenie, za da se razgranichat ot Katolicheskata cqrkwa, kojato ne se samoopredelja kato denominacija, a kato konfesija, t.e. kato weroizpowedanie. Tuj e edna bogoslowska tqnkost, chieto znanie ne e zadqlzhitelno za spasenie na dushata, wkl. i na istorik. Adrian |
| Постнатата от Adrian статия на Р.Рорти "Унижение или солидарност" може да се намери на български във в-к "Култура" Натиснете тук |