Къща на село
Отиди на страница:
| А щурците ... ееех - Щурците ньедни селски ... АМА МИ СВЕТНА!!!! СВЕТНА МИ, БРЕ! Щото аз тука мисля, а вий сте бла-бла: НЕМА "КраЙ". Става от днеска И почваме да градим животааа нооовввв .... хлъц! |
... 
| Явно - заебахте селската къща и писането. Надявам се - не и четенето. Нещо като "градска къща" тук ... ТИШИНАТА СЛЕД ОБЯД Първа награда на конкурса, посветен на 121 г. от рождението на Йордан Йовков! Вчера посетих майка. Сряда е свободен ден и аз винаги обядвам с нея. Тя живее на последния етаж в сграда строена 1921 година, тъй пише на входа. Няма асансьор и трябва бавно да се изкачвам пет етажа по миришещото на мухъл стълбище, което изглежда е боядисвано за последен път преди войната. Изкачвам се бавно, с ръка на парапета, крачка след крачка, етаж след етаж и гледам унилите драскотини по стените. Не мога изобщо да си спомня кои са стари и кои пресни, те са част от гледката, която никога не се променя. Таваните са високи, както се е строило едно време и винаги оставам без дъх докато стигна до последния етаж. Как се справя мама хич не ми е ясно, но тя вече не излиза много навън. Само на пазар и да види познатите. Сигурно на връщане се отбива по комшиите да побъбри и тъй, на части, успява да се добере до апартамента. Стълбището е винаги тихо, сякаш не живеят хора тук, но това усещане е и змамно - изпод праговете се провират миризмите на различни манджи, готвени в момента, смесващи се с нормалната миризма на мухъл и помежду си в невероятен и неприятен букет. Веднъж изпълзял до вратата, спирам да поема дъх и да уталожа подскачащото си сърце, но никога нямам търпение докрай и протягам ръка към звънеца. Мощен старовремски звънец, толкова мощен, че разцепва тишината и ме стряска. Винаги ме стряска и сърцето ми бумка още по-силно, въпреки че зная какво ще стане, не мога да избегна изненадата. Примамливата тишина на стълбището притъпява готовността ми. След като звука отшуми трябва да чакам дълго-дълго докато мама отвори. Тя има закостенелите навици на плашливо градско чедо, с които съм свикнал толкова добре. Първо пита иззад вратата "Кой звъни?" с глас, който трябва да е строг, но е треперлив. "Аз съм", отговарям и след кратко колебание тя отваря вратата, грижливо залостена с верига и подава носа си. Разпознава ме и най-после отваря. С годините мама не само е загубила строгостта на гласа си, но се е и смалила и не може да погледне през шпионката. Затова открехва вратата първо, после я затваря за да свали синджира и едва тогава отваря истински. През т ова време сърцето ми се е поуспокоило. Апартаментът не се е променил от как се помня. Мама е фанатик, стане ли дума за чистота. Всичко подредено, без прашинка прах. Мебелите, някогашна направа, се държат. На десет години веднъж се викат бояджия и тапицер и това е всичко. Мама умее да върти къща, икономично и методично. - Приготвила съм котлети и картофена салата - съобщава тя, докато напредваме към кухнята. Там масата е наредена, само яденето е във фурната, да не изстине. Аз разтоварвам чантата с продукти, които винаги й нося, а тя все повтаря "Ама няма нужда, няма нужда", но е благодарна - пенсията й е малка, пазаруването я изморява, и освен това се радва, че синът не я забравя. В отплата тя винаги има две бири в хладилника. Сипва в чиниите и после бавно разговаряме между хапките. Как съм, как е работата, обичайни неща, на които отговарям колкото мога по-добре. После говорим за времето и каквито има новини. Мама ми разказва подробно за познати и съседи - люде, които аз не познавам отблизо и които не ме интересуват чак дотам. Махленски новини - някоя си Станка си счупила крака, дъщерята на Мика си дошла от Германия след толкова години и донесла куп подаръци, някакъв бай Пешо умрял и никой не отишъл на погребението, на мама новия месар пак й пробутал кокалите, все такива работи. Пълен отчет на махленските клюки , на коите аз уж съсредоточено кимам и сумтя. На й-сетне новините свършват, но мама ми слага втори котлет и ми налива още бира, тъй че трябва да продължим разговора. Мама се тревожи когато просто мълчим и единствено тиктакането на часовника разчупва тишината. Напрягам мозъка си да си спомня нещо интересно, а нищо такова няма, освен съботните мачове. Мама не се интересува от футбол, тъй че от немай къде й казвам, че имам нова колежка в службата и сме пили веднъж кафе след работа. Интересът на мама расте дума след дума и със закъснение проумявам, че е било по-добре да й разкажа за мачовете. Мама последователно пита как се казва колежката, колко е годишна, как се облича, хубава ли е, възпитана ли е и тъй нататък, докато стигне до любимата си тема - кога ще се оженя. Тя мечтае да се оженя, та да гледа внуци и не минава сряда без да се обсъжда тази тема. Обикновено аз нямам много да кажа и мама хем ме увещава, хем настоява, хем се плаши - сакън, да не излезе бъдещата й снаха някое говедо.Тази част от разговорите ни ме уморява, но като цяло приказката е приятна.А з много обичам мама и ми се ще да имам повече време което да прекарвам с нея или дори да заминем някъде за няколко дни, само двамата. Трябва да призная, че кротките ни обедни разговори са ми невероятно приятни и често се връщам назад в спомени - за ония дни, в които бях дете. През седмицата нямам време или желание за спомени. Когато сме се нахранили и привършили темите за днес, помагам на мама с мръсните чинии - аз й ги подавам, а тя ги мие и след като е свършено и това, тя се оттегля за следобедна почивка. Аз излизам на балкона, привлечен от хубавото време. Обикновено си тръгвам веднага след обяд, но пролетта закъсня тази година, дъжд и сняг, всяка надежда изоставена, но ето че най-сетне слънцето прогони намусените облаци. От два дни всичко е някак празнично, затова решавам да изляза на балкона в следобедното спокойствие. Пролетна умора размеква краката ми, тъй че само придърпвам стол, качвам крака на перилата, запалвам цигара и се припичам с премрежени очи. Съседната сграда е със същата височина и според странен строителен замисъл на не повече от четири метра далеч. Долните етажи са завинаги засенчени, но като компенсация всеки знае всичко за съседите отсреща от непрестанното заничане в прозорците и клюките нямат край. Майка ми, нейните поз нати и противниковия отбор отсреща си имат храна за мозъка и езика, няма що. Човек просто няма избор - отсрещните прозорци са единствената гледка. Както съм седнал виждам покрива чак до билото. Стръмен покрив с червени широки керемиди. На водостока са кацнали гълъби, перчат се и гукат огрени от слънцето. Синкавият тютюнев дим се въздига и разпростира, и през завесата му гълъбите и всичко останало стават някак нереални, сякаш са от или във някакъв друг свят. Отсреща има балкон, точно срещу тоя, на който съм седнал, и кухня, също както и зад мен. Кухнята е празна, само вратата към балкона отворена, за да влиза чист въздух. Имам чувството, че времето е спряло веднъж завинаги на припек, главата ми е празна от мисли и желания. Става ми горещо, но едва намирам сили да сваля пуловера и да навия ръкавите на памучната риза, така съм се размекнал и ме е налегнала дрямка, сякаш съм уплетен в паяжина. Гукането сега пристига някъде отдалеч, сякаш пробива дебели стени, изпадам в чудат, нереален полусън и с мъка държа очите си отворени от страх, че ако заспя, ще заспя завинаги. От безкрайни разстояния пристигат шумовете на града, скърцане на трамваи и автомобилни клаксони, шумове от свят, на който аз не принадлежа повече. Зад гърба ми цари мека тишина, мама е заспала дълбоко, прозореца й широко разтворен, предполагам. Този следобед няма да има край. Вратата на кухнята се отваря изведнъж и тишината изпищява. Гълъбите подплашено отлитат с напрегнат плясък на криле. В кухнята връхлита млад рус мускулест мъж. Само по бельо. Държи в ръка дрехи и обувки. Втурва се през кухнята, навън към балкона и от там на покрива. Катери се по керемидите със скоростта на заек. Изпуска едната обувка и тя полита в празното. След миг е отвъд билото, но по петите му хвърчи дебел мъжага със смешно тънки крака в кафяв костюм. Потънал в пот. Той увисва на перилата задъхано. Покривът е много стръмен. На кухненската врата се явява разчорлена жена по нощница, която писка "Недей! Георги, недей!", но гласът й замира и тя безпомощно се обляга на рамката, гледайки в пода и чупейки ръце пред гърдите си. Мъжагата диша морно, от челото се стичат ручейчета пот и гледа към билото на покрива, където вече няма никой. Тлъстите му пръсти стискат металното перило с такава мощ, че аха да го пречупят. Мъжът отпуск а пръсти, вади носна кърпа, бърше ч ело и разхлабва вратовръзка, за да диша по-свободно. Изплюва се в посоката, в която е отлетяла обувката, лицето му е червено от ярост, мътните му очи се взират в мен. - Ти какво зяпаш, бе? Редактирано от - Старшината на 28/4/2005 г/ 16:18:27 |
| .... на осмата нощ след пълнолунието една сянка се плъзна покрай оградата. никой не видя. само Бучинишът усети оставеново яйце.... кукувиче .... Редактирано от - Старшината на 02/5/2005 г/ 13:51:22 |
| Разказът е много хубав, Старши, но съм го пускал тук преди две години..имах такава тема, с разкази и разни хубави неща оттук-оттам, казваше се едно наум или за нашата къща Аре, утре, ако е рекъл Господ, ще се напъна да съживим малце начинанието, че днес съм още на празнична вълна.  |
| ... днеска не беше ли утре ... ? ПП.... майтапче, бе - така е тръгнало .. Редактирано от - Старшината на 03/5/2005 г/ 22:03:58 |
| Вчера станала една година, откакто съм се регистрирала във форума. Падат ми се средно по 1, 2 мнения на ден. Май не е особено продуктивно, но поне да се самопоздравя с кръглата годишнина. Наминалите насам - черпя виртуално с торта и сокче  Редактирано от - Eleanor Rigby на 09/5/2005 г/ 14:31:59 |
| Не съм го. Проектът е само временно замразен поради извънвиртуални обстоятелства, но се надявам до края на седмицата да се върнем към темата Като на първи пристигнал ти се падат къщичката и зайчето от тортата И алкохол по твой избор, след 17, 00 ч - вече може  |
| Приготвил съм няколко персони за селото. Някои сигурно много ще харесат на Старшия. Ама пусто, трудно ми върви писането. Все ми засъхва мастилото. |
Великанчо, твоето ми прилича на чист мързел Или, хайде, творческо безволие Вярно, че писането е малко досадно, защото става буква по буква, а пък ти се иска някак си изведнъж, все едно щракнеш с пръсти и вече имаш 5-6 готови страници, обаче...  Ето ти една бира - не знам дали да е изпотена, за да не те заболи гърлото и сядай и пиши Аз много харесвам серията Бакарди бризър, особено грейпфрут и диня, но то са по-скоро извинения за алкохол и не знам дали е прилично да се предлагат на мъж. От тортата има в изобилие, вземи си и допълнително |
| Благодаря, Ели. Много ми хареса биричката. Бира с торта е гот, но за друга тема - на Геновева. За мързела си права, но нали мързелът е направил маймуната човек. Всъщност драснах няколко реда, но сега ми е дошла една идея за конфликт и се опитвам да ги вкарам в него. Работата е там, че и конфликта не ми е много ясен. Мисля, че е време в селото да има конфликт, иначе си остава само Ламарица. |
| Всъщност Бакарди си взимам само чист, червен, и то след няколко бири, но в редки случаи. Иначе си оставам само с бира. |
| Бира с торта може - ако тортата е палачинкова, от солените. Но това е за другата тема. Ели, аз с удоволствие ще изпия един коктейл с тебе, но да си споделя, първо не споделям страстта към приготвяне на екзотични смеси, ей туй например Мохитото, красиво име, не ме впечатли. От тях боли глава, човек лошо и бързо се напива, поради наличието на сладки примеси, а какво ти е после на душата, да не си говорим. По мое време разни лоши батковци напиваха ученички невръстни, уж, ах, маце, да пийнем по нещо сладичко, с коварната смес - вермут в сода. Само изключителната ми твърдост на духа и висока нравственост ме е предпазила от пагубните последици на подобни напитки. А ако искаш да ме почерпиш с един коктейл, давай простичкото Блъди Мери. Няма захар, зеленчук, здравословно, чиста водчица. Без торта, благодаря. |
| Геновева, заповядай парче солена палачинкова торта и Блъди Мери, сложи си сол и чер пипер по твой вкус, не ми се свидят Аз също не съм по коктейлите, може би те са за по-фантазни хора и единствената коктейлна напитка, която си поръчвам е Куба Либре, но рядко - трябва да е лято, да е море, да е много напреднала привечер и да има подходяща компания. Другото, което с удоволствие миксирам, е водка със сок от вишна и тук се изчерва алкохолната ми фантазия. Докато чакаме Великанчо да си избистри конфликта нещо в твоя постинг (ама кое точно, макар че го прочетох няколко пъти) ми спомни за, според мен, най-несправедливата народна приказка и ще го разкажа, нищо че се губи връзката Става дума за онази приказка за мързеливата невяста, дето не й давали да яде, защото не работела. И тя като прегладняла, станала много рано една сутрин, издоила животните, изчистила, омесила хляба и всичко там каквото трябва и като седнали на обяд да се хранят свекърът й казал: "Днес, невясто, ти работи най-много от всички. Ето ти и на тебе от питата". Според чувството ми за справедливост той би трябвало да й каже: "Днес, невясто, ти работи най-много от всички. Ето ти най-голямото парче от питата!" Много ми се иска да я редактират по този начин. |
| Хайде, хайде, да не отиваме към дистрибуцията - награждаване- ето ти и на теб, сестро, 200 грама салам, ненарязан ... |