Къща на село
Отиди на страница:
Виж сега как ме вкарваш в затруднение, защото се оказва, че не знам нито една приказка отначало докрай  Сещам се само за една, всеизвестната "Сливи за смет", може би заради краткостта й, но и тя е много несправедлива. Оня чичо решил, че момичето е достойно за сина му, обаче не е дадено мнението на момичето. Освен това подозирам, че приказката започва с непубликуван пролог, който най-вероятно е: "Една сутрин един селянин казал на жена си: - Жена, набери една кола със сливи, че съм намислил една работа. Ако нещо остане, ще си го сваря на ракия" |
Ели  Първо честита една годинка, добре че има и нежни души като теб. Ами то в българските приказки изискванията към момата са като изискванията на сегашните български работодатели. Да е под 20 годинки, да има сръчност и майсторлък придобити от 30 годишен опит, да е тънка и нежна, да е яка да работи много, никакви болести и глезотии като непочитание например. Какво се дава насреща обаче, пълна тишина. И все едни такива назидателни, с поука. Добре, че никой вече не взема на сериозно фолклора, освен фолклороведите. |
| А, Krydderi, не си прав. Скоро моята дъщеря изучаваше в училище народно творчество по литература. За една народна песен ме пита - разказва се как трима братя строили, но все им падала къщата. Накрая решили чиято жена дойде първа да им донесе ядене, нейната сянка да вградят. Тогава двамата казали на жените си да не стъпват на строежа, а третият поръчал на жена си да му донесе храна. Вградили я, тя умряла и оставила бебе сираче. Та учителката беше дала насоки за размисъл на учениците колко духовно извисен бил този човек. Ние с дъщеря ми го обсъдихме и стигнахме до точно обратните изводи. Казах й да си напише съчинението така, както и тя смяташе, но тази еретична идея никак не се хареса в училище. А после как можеш да накараш някого да мисли и разсъждава за литературата. |
| Забравих да питам остана ли нещо от тортата. Великанчо, подозирам, че дъщеря ти учи литература при същата учителка при която учеше и синът ми.  Та аз за същото приказвам. Имаше едни трогателни сцени в тоя стих дето жената искаше за последно да си накърми детето и да го погледа, а после кротко и безропотно - тухла в стената на общата КЪЩА. Нашия протест срещу официално пропагандираната в училище версия за красотата на саможертвата бе позорно смазан. Но фолклора не е вече онова което оперделя светогледа на нашите деца. |
| Не знам кой е учил сина ти, но те всички са еднакви - и четат от едни същи помагала. Нека си четат, човек се учи, докато е жив, но защо трябва и ние да учим наизуст и да повтаряме кухите мисли на някой (всъщност и умни да са, все тая). Светогледа на децата се определя от това, което прочетат и премислят сами, а не което са научили наизуст. Мен всъщност на родителските срещи ме гледат като изкопаемо - когато поисках от учителите по-малко домашни и уроци, за да могат децата да играят и да четат книги. Другите родители искаха повече, за да седели децата децата им в къщи!? А снощи също бях на среща. Една майка попита учителката какво ще препоръча на детето за лятото. Аз не издържах, изпреварих учителката и казах: "Игри!". Да видиш какви отровни погледи ме пронизаха. |
Krydderi, разбира се, че има от тортата вземи си и допълнително, няма да гледам  Малко да разширя фолклорната тема с нещо, което със сигурност не се учи в средните училища: Кажи, Цоне, кажи, майка си не лажи Къде си ходила, Цоне, що си правила? (и Цона отговаря на майка си) Една сутрин рано изведох на паша чичини говеда и под една круша, па му дадох, мале, за негова душа мене да олекне, нему да омекне. Вероятно могат да се направят изводи за доброто сърце на Цона, респ. българката, за отзивчивостта като исконна българска добродетел и да се потърсят дълбоките български традиции на приложната психоанализа в този откровен разговор (еквивалента на американското "Искаш ли да го обсъдим?" |
| Същата е значи (без значение как се казва и в кое училище преподава, един сорт са) Всичко това ще отмине и ще го забравиш. Доколкото схващам имаш интелигентно хлапе с което си правиш труда да разговаряш. Жалко е, че няма как да отървем децата от някои безумия в образованието, но може и да е за добро, изграждат си съпротивителни сили които ще им трябват един ден, няма начин да сме все до тях и да ги закриляме. За извинение към Ели, че поизместихме темата ще и разкажа една от малко известните приказки на Андерсен. |
| Съжалявам ако е разказано малко тромавичко, но превода е мой, а аз не съм преводач. Пумпалът и Топката Пумпалът и Топката лежаха в чекмеджето заедно, между другите играчки, и един ден каза Пумпалът на Топката: "Хайде да се оженим*, откога лежим в това чекмедже заедно"; но Топката която беше ушита от мароканска кожа, и си представяше, че една много фина госпожица, не пожела да отговори на нещо такова. На следващия ден дойде момченцето, чийто бяха играчките и боядиса Пумпала в червено и златно и постави лъскав месингов пръстен по края му и той изглеждаше така великолепно когато се въртеше. "Погледни ме!" каза той на Топката. "Какво ще кажеш сега? Няма ли сега да се оженим, толкова добре си подхождаме, Вие подскачате, а аз танцувам! Никой не би могъл да е по-щастлив от нас!" "Нима!" каза топката, "Вие явно не знаете че моите родители са марокански тъкани и че аз имам запушалка на талията!" "Да, но аз съм от махагоново дърво!" каза Пумпалът, "и градският пристав сам ме е въртял на своята собствена масичка, а това беше за него голямо удоволствие!" "Как мога да повярвам на това!" каза Топката. "За Бога, никога не съм бил обвиняван в лъжа!" каза Пумпалът. "Това говори много добре за Вас!" каза Топката "Но аз не мога, Аз съм почти сгодена за една лястовица! Всеки път когато отхвърчам нагоре, показва лястовицата глава от гнездото и пита: "Какво желаете?"**, падайки на долу аз отговарям "Да!", а това си е почти сгодяване. "Но аз обещавам, че няма никога да Ви забравя!" "Това би трябвало да ме стопли." каза Пумпълът и повече не разговаряха. На следващия ден извадиха Топката. Пумпълът видя как тя излиташе високо във въздуха, като птица, докато човек почти не можеше да я види. Всеки път се приземяваше, но винаги правеше висок отскок когато докосваше земята. А това ставаше или от копнеж, или защото имаше запушалка на талията. На деветия път топката излетя и не се върна обратно. Момченцето я търсеше ли търсеше но нея я нямаше. "Аз знам къде е тя." въздишаше пумпалът, "Тя е в гнездото на лястовицата, омъжила се е. " Колкото повече мислеше Пумпълът за това, толкова по обзет бе от Топката. Понеже не можа да я задържи, запази любовта си към нея, макар че тя беше предпочела друг, и това беше странно. И Пумпълът танцуваше в кръг и въздишаше, и винаги мислеше за Топката а в мислите му тя беше все по-красива и по-красива. Така минаха много години и това вече беше една стара любов. Пумпълът не беше млад вече. В един момент напълно побеля***, никога преди не беше изглеждал по-добре, той имаше златно покритие и искреше когато подскачаше и се въртеше. Да-а-а, така беше. Един ден той подскочи твърде високо и изчезна. Къде ли не го търсиха, дори и в мазето, но той не се намери. Къде беше той в същност? Беше паднал в боклукчийската кофа където лежаха най-различни неща, кочани от зеле и събран с метлата пясък паднал от водосточния улей. "Тук заседнах здраво, скоро позлатата ми ще се олющи, какви ли са тези неща между които попаднах?" помисли си и плъзна поглед към един зелев кочан, орязан почти до голо и към едно чудновато кръгло нещо, което приличаше на стара ябълка. Това беше една стара топка, която беше лежала много години във водосточния улук и която накрая водата беше изхвърлила. "Слава Богу, най накрая дойде един от този вид с когото може да се разговаря" каза топката разглеждайки позлатената повърхност. "Аз съм собствено от мароканска кожа, шита от девица и имам запушалка на талията, макар че не знам дали се забелязва. Тъкмо щях да се омъжвам за една лястовица когато паднах във водосточната тръба, където лежах пет години на тази влага и течение. Това е много време, можете ли да го повярвате за една госпожица?" Но пумпалът не каза нищо, той мислеше за своята стара любов и колкото повече я слушаше, толкова по-ясно му ставаше че това е тя. Тогава дойде слугинчето и понечи да изсипе боклукчийската кофа. "Здрасти, я, това е нашето позлатено кубенце." каза тя. Пумпалът се върна отново в хола с чест, а за топката не се чу нищо повече. Пумпалът не говореше никога повече за своята стара любов, всичко беше свършено. Когато любимата е лежала пет години във водосточния улук на влагата, човек не я познава срещайки я отново, особено ако това е в боклукчийската кофа. *оженим не е точната дума, в оригинала стои онази, непреводимата ** игра на думи, използван е израз означаващ едновременно "какво желаете" и "искате ли" *** в случая побеля, позлатя имат едно и също значение, но на български позлатя едва ли е достатъчно разбираемо. |
| Krydderi, благодаря за приказката и още повече за времето, което си отделил да я преведеш. Без да омаловажавам ни най-малко горното, мисля че тази приказка е вече превеждана. Едно издание от 1960-те години, Андерсенови приказки в 2 тома, мисля че тази е във втория том, в непосредствена близост до Дъбът и еднодневката. Не знам кой я е превеждал и от какъв език, но тези дни мога да проверя, ако ти е интересно. Самото книжно тяло е голям формат с твърди корици в сиво-бяло вертикално райе, а заглавието е написано в бяла елипса. Явно не е толкова популярно, колкото илюстрираните издания, те наистина са с много красиви картинки, на мен любимите ми са към Цветята на малката Ида и една от Елиза и дивите лебеди, там където Елиза гледа към слънцето през едно листо (не помня от какво дърво беше) и върху лицето й пада сянка. Иначе самите приказки са много тъжни до една и като дете много плачех, когато мама ми ги четеше за приспиване. Неизвестно защо, най- ме натъжаваше Нощната шапчица на стария ерген. Още веднъж благодаря :-) |
| Няма за какво да ми благодариш Ели. Просто обичам приказки, особено Андерсеновите. Наистина помня ги тези томове. Имаше ги в дома на родителите ми когато бях дете, доста пооръфани от прелистване. А тази приказка е от един дебел луксозен том с приказки и автобиографични бележки на Андерсен, който ми подариха за Коледа. Имах удоволствието да го чета бавничко (за да не свърши много бързо) и с наслада в оригинал. 99 ако под дърт мъж имаш предвид мен, значи си допуснал точно две грешки, оставям ти да си ги откриеш сам.  |
| Великанчо, това е поемата за майстор Манол, миналото лято преглеждах отново десетте тома "Българско народно творчесво", по молба на един форумен приятел, търсех поемата за Майстор Манол, който си направил крила и литнал с тях, за да излезе насреща на султан Селим Страшни, но не я намерих, после се сетих, че това беше поема на Асен Разцветников, която някога изучавахме в училище. Нямаше я в тази забележителна поредица - много богата, много интересна. Томовете са луксозни, червени твърди корици, златно черни букви. Булката на майстор Манол била най-младана и най хубавата, с кърмаче на ръце, и най-работната. Майстор Манол всячески се постарал да я спаси от тъжната участ - сянката й да бъде вградена в темелите на падащата къща / не я предупредил, естествено, какво я очаква, само се опитал да го предотврати, като й възложил огромно количество работа - да прекопае някаква нива, да изведе на паша всичките животни, да издои млякото, да изпере всичките дрехи, да приготви вечеря за двайсет гости, да смели житото на брашно, да опече десет хляба и каквото още се сетиш - всичко с цел да й попречи да отиде на строежа, носейки обяда на майсторите, но, уви - тя имала такова чувство за дълг, че станала в ранни зори, свършила всичката работа, и тръгнала с приготвената храна към майсторите, по пътя я застигнала градушка, обърнала съдовете, разлели се ястията, но тя била упорита, върнала се обратно, наготвила пак и - съдба, отишла навреме на строежа, Майстор Манол пребледнял и се разплакал, когато я видял да се задава, но нямало какво вече да стори - останалото го знаете. Редактирано от - Сибила на 11/5/2005 г/ 22:01:04 |
Krydderi, сигурно си млада жена, колко се радвам  И аз най-обичам приказките на Андерсен, най-вече "Малката русалка", но и "Цветята на Малката Ида", за цветята, които вечер танцуват - всички са тъжни, но и приказките на Оскар Уайлд, също тъжни, страшно красиви, той е магьосник на красивото слово - приказките отразяват неговите естетски възгледи за изкуството - изкуство само за себе си, което не копира реалностите на живота, такава, той смятал, че е ролята на изкуството. Редактирано от - Сибила на 11/5/2005 г/ 22:13:23 |