Къща на село
Отиди на страница:
| Сибила, беше една народна песен за Струна мома, ама няма значение. В общи линии сюжетите се повтарят. Според мен всички тия са с езически произход - принасяне в жертва на най-силните и красиви животни или личности. Както и да е, аз по това не съм специалист. Думата ми беше за отровното въздействие на образованието върху децата ми (ни). Как ли ще изтълкуват горната чудесна приказка в училище? Може би ще кажат, че полетът на топката е предвестник на космическите полети. Напълно възможно е също да кажат, че това е една безполезна приказка за стари ергени. Аз се опитах да пробутам една идея - в час по литература децата да разглеждат нещо извън програмата, което им е интересно - напр. Хари Потър. Пак не стана. Първо, програмата е много натоварена. Второ, от класа на дъщеря ми само две деца са чели книгата. Редактирано от - Velikancho на 12/5/2005 г/ 09:44:33 |
| Верно е, че е тъжна приказката за вграждането на душата. Но и точно по-горе стана въпрос, че повечето от приказките на Андерсен са тъжни. И въпреки това ги четем, и децата ги обичат. Оловния войник, малката кибритопродавачка, а мъките на русалката или на сестрата на дивите лебеди. Толкова много приказки завършват със смърт, макар и поетична. Замислям се - КОИ приказки са винаги със щастлив край? Шарл Перо, например. И повечето народни, за вграждането на душата е повече песен, балада, стори, а не приказка. Иначе финала е - и живяли щастливо дълги, дълги години, или - голям пир вдигнаха, и аз бях там, по мустаците ми тече, по брадата ми тече, но в устата не влезе. Впрочем, кой ще направи една софра за участниците в Къща на село? Аз не се наемам, не ми е специалност...  |
| Имаше една руска приказка (за Василиса Прекрасна?), където накрая тя била на един сватба, отхапала пилешко крилце, пуснала кокалчето в десния си ръкав, отпила от виното, изляла остатъка в левия си ръкав, и после като тръснала последователно двата ръкава от тях излезли печени пилета и реки вино за цялата сватба. Малко си е полекьосала ръкавите, но пък едно време отношението към хигиената явно е било друго. |
| Геновева, чевермето беше обещано за завършването на романа. Засега повече от шкембе чорба на крак не се полага. Няма ограничение само за чесъна и лютия пипер. |
| Не непременно смърт в приказките. Може да има и поучителни експерименти. Ето, в резултат на такива се е пръкнала следната ------------------------------- "Мы ебали все на свете, кроме ежа и гвоздя. Потому что еж колючи, а гвоздя ебать нельзя ... " |
| За среща е добре да се помисли по-отрано, защото, доколкото разбирам, някои от участниците не живеят в Бг и може би е добре да се помисли за някаква дата през лятото, когато се връщат за отпуска. Върти ми се авантюристичната идея за среща някъде в средата на България, за да е еднакво близо/далеч на всички и да няма случайно отбили се поради липса на алтернатива за по-добро прекарване на съответния ден/вечер. (макар и да подозирам, че накрая ще се избере София поради лесната достъпност на дестинацията) |
| Имах предвид виртуална софра, в романа, за сбирки в средата на България организаторският ми плам е отдавна потушен, а и като знам Елинор как обещава и как търчи на сбирки моменталически, предпочитам художественото превъплъщение. То винаги надминава реалното - и в искреността на чувствата, и в качеството на краските и най-вече в тяхната трайност ... |
Геновева, един-единствен път съм обещавала да отида на сбирка и после поне десет пъти се извиних публично, че не спазих обещанието си  |
Великанчо, тази песен, която аз преразказах, да, права е Геновева, че е сигурно балада, но книгата не ми е под ръка, за да видя какъв е точно жанра, е за Майстор Манол, името на невестата не си спомням, и несъмнено има много варианти, преразказаният от мен е точно такъв. Порових и в нета по въпроса, ето какво намерих като литературен анализ и обяснение. Натиснете тук За Хари Потър - не знам какво да ти кажа, много дълго време се говори за въздействието на филма/книгата вероятно малко хора са чели/ върху децата - че е вредно. Имаше случай на дете, което се опитало да лети като магьосника Хари, смятало, че това е напълно възможно и скочило от терасата на дома си. Не ми се говори за това - прекалено е тъжно. |
| Ееее, и ти Роман започна, Ели, а от хиперболизация не разбираш, лошоооо....  Ми опитай пак, то не боли... |
| Обичам приказки! Много ! Сибила , не знам защо , ама за майстор Манол нещо ми се върти в главата , че като построил Султан Селим Джамия , султанът го затворил в джамията да не може да построи друга такава, но майстор Манол си направил дървени крила и литнал от минарето на джамията към дома си.Не знам това чел ли съм го или ми е разказвано... баба ми светла и памет знаеше много приказки и песни и много ми е разказвала , особено страшни - за караконджули и самодиви , в които винаги имаше агънце или пък семейния вариант на Али Баба и четиридесетте разбойници , само че там главният герой беше чичо на дядо ми, голям хаймана и авантюрист .. чичото , де , не дядо ми Много обичам също "Безценното камъче" от обработките на А. Каралийчев... |
| Преди малко гледах една приказка по телевизията, разказваше се за раждането на нова звезда. Приказката я разказваха световно известни физици и астрономи. Обичам и техните приказки. Физиците, както е известно, винаги се опитват да счупят теорията, защото ако всичко работи така, както се очаква да работи, те просто ще останат без работа. Страхотна анимация. Творците бяха едни хорица, които едва ли биха изглеждали добре на билборд, нито пък бяха мечтата на мечтаещия за чиста раса. |
Това е поемата на Асен Разцветников за Майстор Манол с крилата, керпи. Не знам дали има в основата си народното творчество - фолклора, защото, казвам ти - прерових най-пълното издание от десет тома "Българско народно творчество" където са събрани всички народни мъдрости - предания, легенди, поговорки, поезия - битови песни, социални, хайдушки; приказки - за Майстор Манол имаше около двайсетина песни, но в никоя от тях го нямаше с крила. |
| Да права си Сибила!Междувременно говорих и с дъщеря ми , тя даже ми припомни къде е книгата в къщи , и че не на мен са ми я разказвали , а аз съм им я чел едно лято.... доста отдавна ще да е било, щом ми се смесват спомените.. |
| Тази сутрин, да бъда съвсем точна минаваше 11, най-после събрах смелост да върна енциклопедията на г-н Деветашки след като криво-ляво бях наместила картончетата по местата им. Тъкмо стигнах до една дупка в чимширения плет, която бях решила да използвам за по-направо, защото не ми се обикаляше през улицата, когато видях пред вратата му да спира вишневочервената Лада комби на агенцията за недвижими имоти. От нея слезе Професорката, една достолепна дама, която ходи винаги с шапки с големи меки периферии. Професорката е също отскоро в селото, купи си къщата в центъра до магазина, макар че много-много не се задържа тук. Някой каза, че е истинска професорка, с титла, а не просто някоя многознайница, но не разбрахме с каква точно наука се занимава. Докато се чудех дали да продължа или да се върна, г-н Деветашки излезе да й отвори, не знам дали я беше очаквал или е видял колата през прозореца, но не изглеждаше особено изненадан, напротив, вървеше към нея като към стар познайник. Понеже съм по природа любопитна, останах скрита до плета, дори малко приклекнах, за да не се виждам, защото ми стана интересно. За първи път Професорката идваше в нашия край на селото и то точно при този човек. Не знам дали сте забелязали, но на село има една особена тишина, бистра и звънтяща, и всеки звук се чува надалеч. Г-н Деветашки отвори вратата, чу се как изскърцват пантите: - Люба - в гласа му имаше усмивка, която не бях чувала до момента, но звучеше чаровно, едновременно галантно и сдържано. Сега видях, че не е с обичайните си работни дрехи, а с тъмен панталон и светлосиня изгладена риза и косата му беше много старателно сресана. - Митя - Професорката почти измърка под мрежестата периферия на шапката си - значи сега сме съселяни. - Май да, представи си - той й направи път да тръгне пред него по тясната циментова пътечка към къщата. Изчаках вратата да се затвори и се изправих, за да мога да гледам какво става вътре. За пръв път чувах да се обръщат към г-н Деветашки с такова странно име. Масата в дневната му беше приготвена за хранене, с бяла покривка (не знаех, че има), платнени салфетки и кристални чаши (хм). В средата имаше фруктиера с череши и кайсии, негови, г-н Деветашки е известен в селото с умението си да гледа плодни дръвчета. - Кафе? - Да, Митя, с удоволствие. Тази сутрин не съм пила - и Професорката се усмихна отново, но на гърба му, защото той вече се беше обърнал да включва кафеварката, явно предварително приготвена. После отиде до бюфета да извади кафени чашки и захарница. Странно е как мъжете не умеят да приготвят маса. Беше сложил чаши за вино, а не беше извадил кафените, след като явно предварително е знаел, вече бях сигурна в това, че ще има гостенка и ще пият кафе. През това време Професорката оглеждаше стаята, уж свойски, но малко притеснено, като след раздяла с някого, който някога ти е бил близък, но си изпуснал задълго от поглед и в момента не си много сигурен дали това е същият човек. Някаква снимка на стената привлече вниманието й: - Митя, запазил си я?! Ех, Ленинград… и тя въздъхна някак си тъжно, имах чувството, че й се доплака, но я беше срам от г-н Деветашки. - Санкт Петербург, Люба - г-н Деветашки се усмихна малко криво. - Канала Грибоедов… помниш ли онези индийци от втори корпус на общежитията? Те… - Кафето е готово. Със захар ли го пиеш? Професорката поклати глава и извади от чантата си бяла пластмасова кутийка, предполагам Нутрасуит, а г-н Деветашки отиде пак до бюфета и взе две малки чашки (наистина са недодялани тези мъже) и гарафа с нещо тъмночервено, най-вероятно домашната вишновка, която мама му беше подарила преди седмица. Наля мълчаливо, беше толкова тихо, че се чуваше как гъстата течност бълбука в гърлото на гарафата и после вдигна своята чашка в сдържан жест на наздравица. - Наздраве, Митя - Професорката му се усмихна пак - За нашите спомени. - Наздраве. Как вървят работите ти? - Нося ти последната си публикация - тя отвори пак чантичката си и извади оттам свитък листи - Не знам дали си чул, шумя се много. От Академията казаха, че е скандално… знаеш ги. Искаш ли да я прочетеш? - и тя изглади листите и ги сложи пред него и го загледа в очакване, явно много й се искаше той да я похвали. - Не съм, Люба, вече не се занимавам. Но честито. Ще я прочета по-късно - той отмести внимателно листите към празния край на масата. - Само да ти кажа за темата. Ако помниш в Ленинград… - Каня те на обяд. Приготвил съм руло Стефани, надявам се още да го обичаш. - О, не си забравил… - Професорката се пресегна да хване ръката на г-н Деветашки, но точно в този момент той стана и на нея не й остана нищо друго, освен да оправи салфетката му. |
Ели  и аз си бях заплюл тази сюжетна линия. Ще я действам, ама нямам време.Бравос. Ама Професорката беше ЕВа. Но и така става. Нема следим толкоз плътно.  |
| Подсказвам за по-нататък - слушат плочи, на грамофон Акорд, Деветашки успял да го запази добре, защото на времето се запасил с резервни игли от Ленинград, пускат си Марк Бернес и Окуджава... И все така, по нишката на спомена... |