Къща на село
Отиди на страница:
е, щом Старшото е снимал изотвътре от спалнята на Ели вю-то, значи не може да се нарече тази спалня моминска, некой да се съмнява?!?!?!  |
не, не и не! влезнах вътре само с много увещения - за да подпечтам достоверността на Историята. Лампата светеше - видехте, нали  |
Малко след 16:00, тудей! (жената оттатък със сатъра, кълца и кълне, пак съм оплескал плочките на банята, само кефа съм си гледал...Старшо не завиждай, говедцето беше ню-ню, колко да се "смърсим"  ) |
ама недейте така да ме натъжавате, да преглъщам, немам никакъв алкохол в къщи, само некакви подаръци имам у шкафа, шампанско две три бутилки, това сега работа ли е, да гърмя по къщата, да плаша котките....  |
Старо, не се връзвай на клетвите - радват се проклетийте, йкато 'се едно са ни станали ... чифтетата. Палим и се връщам  Ща взема ловджийска сушеница (!!), мръвки, боза и питки от Белово. Ако ме изпреварят приятелчетата - лошооо ... Г-жата ще ги гледа изненадано  пп. к'о утрепа бре - зайче  ппп. нем' чакам отговор, че имам "гълги, по-дълги и най-дълги" само. че ме опънат за едното чудо ... Редактирано от - Старшината на 27/11/2005 г/ 17:19:58 |
Геновева, коктейл "Молотов", 200драма "Распутин", лед и лимонка - дърпаш щифта и после хъррр пред телевизора, 30км пешачката за едно говедо на 8 души, единия клепач вече се затваря, чао на всички, само рекох да се изфръцкам  |
| Черният ат изцвили и се понесе като вихър. В този миг се чу едно „пук” и светът се завъртя като калейдоскоп пред очите на Марко. Белите "чорапчета" на препускащите нозе на ата бяха последното нещо, което той видя. • Силен вятър фучеше по русчушките улици, та чак загасяше фенерите им. Тук там някой окъснял пътник прибягваше в студената декемврийска вечер и се шмугваше я в някоя кръчма, я в някоя топла одая. Милан Аллахкеримов отдавна беше освободил прислугата и си седеше в голямата одая на хубавата си къща в Еврейската махала и преглеждаше счетоводните тефтери. Накрая затвори бумагите, стана и отвори големият виенски скрин. Метна ги небрежно в най долното чекмедже, сетне затвори скрина и се просна на мекия французки диван. Поседя минута-две и стана отново. Не му се лежеше-беше се поолежал напоследък, та не го свърташе и си търсеше занимавки. Вчера ходи на лов с каймакамина, преди няколко вечера беше на театро, дърпаха го за разни общи работи другите търговци, за даскалско настоятелство, за църковно ктиторство, за кво ли не. Милан даваше и хич не се стискаше. Бързо, за има два- три месеца стана популярен, откак купи тази голяма жълта къща в махалата, която пък седеше доста време непродадена. Това възбуди любопитство в Русчука и бе тема за напоителни моабети по кафенетата, но за кратко всичко си дойде на мястото, защото Милан хем изглеждаше и се държеше като голям търговец, дошъл от Румелия, какъвто беше, хем никак не се циганеше за дребни пари, хем не бягаше от въпроси, ангажименти и контакти с чорбаджийския елит. Бързо стана популярен и на голямо уважение, та не минаваше ден или събиране, без да го покани някой. Тази вечер обаче Милан беше угрижен и не му се ходеше никъде. . Провери залостена ли е вратата във фойето, сетне пооправи завесите и бръкна под копринената си риза и напипа тежък златен медалион, цъкна му закопчалката и оттам се провисна ключе. Извади медалиона отгоре и откопча ключето от халкичката, после отиде до скрина и махна три дъски от дюшемето вдясно от него. Погали тежкия железен капак, който се показа отдолу и премести покриващото ключалката капаче, сетне вкара ключето, отвори капака и взе да изважда нещата отвътре. Злато, сребро, монети, накити-всичко това подреди на строги купчета. Алтъните сложи на масичката и ги подреди на стълбечета и редици като македонската фаланга на Александър, пред тях нареди малко стрелци и прашкаджии под форма на сребърни меджидии, леката кавалерия играеха пръстени, синджири и бижута, а отзад бяха любимите му златни табакери. Милан Аллахкеримов се любуваше на мекия блясък на метала и изящната обработка -имаше око за хубавите и скъпи неща. Още не можеше да се нарадва и да изживее богатството, което натрупа-струваше му се нереално, сякаш всеки момент ще се събуди и ще се отзове отново в умирисаната на цървули, пот и овчина къшла. Накрая извади и двата пищова с красиви посребрени дръжки и провери дулата им, огледа ударниците им и отново ги постави в касата. Сетне прибра всичко, заключи, намести дъските и седна на масата. Наля си малко мастика и се замисли. Имаше защо-за пръв път се дънеше. За пръв път му се губеше товар изцяло. Имаше ли нещо тревожно- обективно не, Милан не знаеше какво точно го тревожи, но усещаше инстинктивно, че нещата не са наред.. Редактирано от - Сабахатин Али на 27/11/2005 г/ 20:21:38 |
| и на мене ми се чини че марин требе да усеща нещо, освен ако не е ептем залупен - он е от друга приказка бе |
| ААа-няма милост-инак тряба да се разболее от раздвоение на личността, па тогаз това са го не знаяли. Ти остави-обръквацията е верна. даже и фемилито бех объркал на първа редакция. Щото е доста ближе до истинския живот-верно. Тва е легенда. Знам я от малък Редактирано от - Сабахатин Али на 27/11/2005 г/ 20:27:39 |
"...отгоре и откопча ключето от халкичката ..." нататук - както вече цитирах някъде: Туп. Граната тупна глухо на земята, а шплентчето се завъртя невинно на Прасчовия показалец. -Ооооооп!-каза Йори и се насра. |
| Стрши, "района" е от Търничане до Мъглиж, знаеш какво има там, наехме се с един егер за нещо рогато, ама за по сигурно дадохме капаро на един ятак от Шейново, иначе с булките немойм са оправим. Та доплатихме си на ятака за телето и по живо по здраво Нали за Коледа тряба суджук! ПП. Остана ни само хайманосването по баирите, па и някоя и друга гарга. |
| Мартин Пешев се избръсна старателно. Беше още следобед, но той започна да се приготвя за традиционната "среща на класа", както всички я наричаха. Тази година я бяха организирали по-късно, а не през обичайната втора седмица на август, когато типично повечето от съучениците му се връщаха за няколко дни от лятната си отпуска. Улавяше се, че с годините все повече очаква тези срещи, няколкото часа, през които забравяше бизнеса и домашните ангажименти и можеше пак да е стройното и безгрижно-смело момче от гимназиалните години. Дори беше поел доброволно ролята на организатор, по-рано по инерцията от училище оставяна на "момичетата", но вече искаше да изпитва по-дълго вълнението от предстоящото събиране, водеше наум диалози със съучениците си, споделяше откровения и измисляше отговори, които знаеше, че никога няма да получи в реален разговор. Поне месец предварително обикаляше заведенията, за да избере най-подходящото, искаше всяка година да е различно и ново, обсъждаше менюто и подредбата на столовете със салонните управители и после се консултираше по телефона с 2-3 съученички, малко излишно, защото всички знаеха, че Марто разбира от тези неща и с любопитство чакаха да видят избора му, станал вече част от ритуала на тези ежегодни събирания. Отвори гардероба. По инерция посегна към костюма за делови вечери, стоеше му добре и поприкриваше наедрялата му фигура, но после се отказа. Макар и да знаеше, че съучениците му не четат знаците на облеклото, се почувства неудобно от скъпата дреха и я смени с обикновен памучен панталон и риза. Огледа се в огледалото в коридора. Макар и всяка година да си казваха, че са си взе същите, погледът му се задържа по-дълго на бялото в косата. Забрани си да мисли за това, искаше да е весел за вечерта, да бъде както винаги центъра на вниманието с неизчерпаемия си запас от вицове, смешни истории и полемичен дух, също както в ученическите години. Съучениците му очакваха това от него. Заключи тихия апартамент, Марго и близначките бяха още на село, и тръгна пеша към ресторанта. Беше избрал една градина между стари къщи и няколко пъти ходи да се увери, че масата ще бъде сложена точно където е казал, до зида с бръшляна, и столовете ще са подредени така, че да могат всички да се виждат и чуват. Избра най-дългия път, имаше предостатъчно време. Спря при една улична сергия да купи по цвете за съученичките си, галантен жест, на който те много се радваха, и докато плащаше си помисли как като ученик никога не би се престрашил да го направи. Усмихна се криво на себе си - значи, все пак е пораснал. Пристигна пръв, както и беше очаквал. Масата беше подредена точно според указанията му, заведението беше ново и се стараеха. Прочете пак менюто, пак си даде сметка, че мястото е май малко по-скъпо от очакваното от съучениците му, но какво… веднъж в годината е. А и повечето работеха в чужбина, можеха да си го позволят. Замисли се за различията, които животът бе поставил между тях. Или може би те винаги са били там, но вече редките срещи сега ги изтъкваха по-ясно? Останалите започнаха да пристигат, на групички по квартали и чинове, по същия начин, по който някога идваха заедно на училище и си тръгваха след часовете. Сядаха и по същия начин, по силата на навика и останалите през годините симпатии. Сервитьорите донесоха менютата, съучениците му започнаха да вадят очила, още едно доказателство, че нещо все пак се е променило. Започна познатата от многото предишни години дискусия какво да се поръча, кое колко струва и защо трябва да бъде толкова скъпо. Макар и да го очакваше, не му стана приятно - прие го като нетактична критика срещу избора си. Само той ли беше чакал така тази среща? Дали за другите тя постепенно не се беше превърнала само в една обикновена вечеря, която трябваше да се вмести в някакъв предварителен лимит… от колко… 6 до 10 лева? Няколко от столовете все още стояха празни, един до него, беше сложил там останалите цветя с тайната мисъл, че така ще го запази за Верчето - ученическата му любов, която никога не набра смелост да признае. Предишни години винаги гледаше да сяда далече от нея на тези срещи, близостта й го притесняваше, както някога в училище. Сядаше между най-близките си приятели, флиртуваше шеговито с някогашните "мъжки момичета", но винаги усещаше присъствието й и с периферното си зрение следеше разговорите й с тези около нея. Тази година беше решил да е по-смел. Вече беше минал половин час от обявеното начало. Дали пък не беше решила да не дойде? Едва ли, тя винаги идваше. Мисълта го поуспокои и той си поръча голяма ракия и започна разговор за предимствата на алуминиевата дограма. Вяра дойде точно в момента, в който той разпалено обясняваше особеностите на германския стъклопакет, забол печена печурка на вилицата си. Моментално пусна гъбата и стана от стола си. Разцелува я ритуално-шеговито, точно както го беше направил и с останалите си съученички и я насочи към свободното място до себе си. Надяваше се никой да не е разбрал предварителния му план. Разговорът продължи по обичайния начин: децата, работата, летните ремонти, малко спомени за учители. Усещаше присъствието й до себе си, но не знаеше какво да й каже, също както някога. Продължаваше да говори оживено с другите, виждаше я как разговаря с някогашните си приятелки от класа, нещо се усмихваше, но не чуваше какво казва. Но и така му беше добре, стигаше му само присъствието й. Една година беше пропуснала срещата, не била в града, и отсъствието й обезсмисли цялата му вечер. Понякога си казваше, че ще й предложи да я изпрати, но знаеше, че няма да го направи. Времето напредна, няколко от съученичките му станаха да си ходят, всички ги знаеха, те винаги си тръгваха рано, съпрузите им вече се бяха обаждали по телефона. Това неминуемо го дразнеше, толкова неотложно ли беше присъствието им в къщи в тази една-единствена вечер от годината, но не можеше да се меси. Пристигна сервитьорът със сметката. Мартин я взе и отиде да я уреди на бара. Както винаги, тайно плати по-голямата част от себе си. Обичаше да го прави, неговата негласна благодарност, че тези хора ги има в живота му и са дали голяма част от хубавите му спомени. Върна събраните на масата пари като излъга, че като редовен клиент се ползва с отстъпка. Никой не оспори. Разотидоха се на същите групички, на които бяха дошли. Както винаги той изпрати двете си съученички от съседния блок и се прибра. Не светна лампите. Облече си пижамата и излезе да изпуши цигара на балкона. Загледа се в тъмните листа на дърветата. Беше доволен, получи се хубава вечер. Изгаси цигарата и си легна. Трябваше да заспива, на другия ден имаше важна среща и искаше да е бодър. Прехвърли наум някои от диалозите, усмихна се вътрешно на някои от шегите. Видя отново сините като слънчево лятно небе очи на Верчето и мислено хвана ръката й. Догодина може би все пак щеше да я изпрати. |
| Леле, без последните два абзаца все едно за мене писано, за организаторските ми вълнения и неволи... Само дето Верчето липсва... |
| Геновева :-) Може ти самата да си Верчето, обаче няма как да го знаеш. Виж колко са срамежливи и прикрити мъжете ; -) |
| Може, може, то у всеки у нас се крие по едно Верче и по един организатор, второто по-излиза наяве... ама същите терзания, с обикаляне на заведенията, с избор на меню, място, уговорки, договорки, и през цялото време чувство за отговорност, терзания с цените, игри със сметката, и т.н. и т.н. ... а за изпращането, е, винаги се намира по некоя и друга жертва... |
Деветашки се прибра в хотелската си стая и сложи чантата с преносимия компютър върху басмяната покривка на старата масичка. Събу си обувките и се изтегна, както беше с костюма, върху неоправеното легло. Този ангажимент беше дошъл много неочаквано, когато вече мислеше, че окончателно е посветил живота си на овощни дръвчета, косене на градината и леко насмешливо съзерцаване на селския живот. Тръгна с нетипична за себе си неувереност дали ще се справи, но мисълта, че е само за месец, го накара да приеме. Неочаквано бързо и лесно се беше приспособил към ритъма на живота в тихото градче в тази бивша източногерманска провинция и му харесваше. Погледът му се вдигна от изключения телевизор към водопада от пластмасови червени орхидеи, спуснат за уют от грубите греди на тавана, боядисани с тъмнокафява блажна боя. В България това щеше да бъде абсолютен кич, но тук си беше на мястото. Харесваха му и хората, тихи и безкрайно подредени. Странно, как толкова години след падането на Стената продължаваха да се делят на “източни” и “западни”. На него оситата му харесваха повече, намираше в тях нещо славянско, или пък беше споделеното социалистическо минало, което продължаваше да витае в сивите учрежденски мокети и талашитените секции с изрядно чисти стъкла на витрините. Ценяха работата му без да му прикачат етикети като “комунист” и “червен”, каквито беше свикнал да чува постоянно за себе си през последните години, дори и в селото, където се беше надявал да намери анонимност между новодошлите съседи. Чувстваше се в стихията си, дълбоко приспаният глад за работа се беше събудил. Би работил и по 12 часа, но в тази подредена страна никой не би и помислил да отнеме от почивката му. При добра организация 8 часа са достатъчни, това беше тяхната ежедневно доказвана логика. Часът беше едва 6, през капандурата на мансардната му стая влизаше късна мека светлина. Помисли дали да не се поразходи до градския площад, по моста, под който плуваха патици и лебеди. Обичаше да върви по гладките асфалтови тротоари, да гледа фасадите на къщите без следа от олющена мазилка и тъжно да си мисли: “Какво ни пречи и при нас да бъде така?”. България му се струваше толкова далечна, сякаш къщата и градината бяха останали в някакъв друг живот, към който никога нямаше да се върне. Погледна часовника си – едва 18.15. Тук и времето течеше по друг начин, бавно и спокойно. Обу си отново обувките и слезе в хотелското ресторантче. Сервитьорът без да пита му донесе обичайната бира. Деветашки му кимна и се загледа в посетителите – командировани като него, седнали всеки сам пред бирата си. Незнайно защо си помисли за Елинор – малката лисичка от съседната къща. Сигурно му рови в книгите, пуска старите плочи и танцува пресилено-гротескно. Чу гласът й как казва “Супер яко си прекарваш”, ако можеше да го види отнякъде. Другите мечтаеха за Лондон (Париж, Ню Йорк – добави по инерция градовете от рекламния надпис), а той се прехласваше по източногерманската провинция. Направи знак за втора бира. |
| Тоз Деветашки, подозрително прилича на мен, ето и същите чувства в хотелчетата в тихите немски градове, и бирата в ресторанта, където си един от трима-четиримата вечерящи, в бюргерската тишина, и повтаряш, и повтаряш..., но в малките хотелчета ресторантите затварят рано.... , те обслужват само гостите, а гостите си лягат с кокошките... |