Къща на село
Отиди на страница:
Старши, тъкмо щях да изкажа предположение, че ядеш някъде пица и си капеш вратовръзката с кечуп, пък ти излизаш с някакво число. Какво ли значи то?  А на Митничаря ще кажа, че Варна е един глобализиран град, 4 пъти седмично тук каца самолет от Будапеща... brings the world closer... като в забравих-коя-реклама ; -) |
Марго Пешева паркира чисто новото си С3 пред блока. Не обичаше да кара и 20-те километра до града я бяха изнервили. Излезе от колата и усети хладината на въздуха под гърдите и в гънките на корема, беше се изпотила от напрежението на натовареното движение. Заключи и тръгна към входа. После се върна да провери дали е вдигнала ръчната спирачка. Мартин винаги й правеше забележки, че не пази достатъчно автомобила, макар да й го беше подарил за рождения ден. Апартаментът беше сумрачен заради спуснатите завеси, от отдушниците миришеше леко на готвено зеле. Остави дамската си чанта на шкафа в коридора и отиде в спалнята. Отбеляза машинално, че се е събрал прах, но твърдо си каза, че няма да чисти. Решението й да дойде в града беше импулсивно, нямаше ясна цел, но изведнъж й се прииска да се махне от къщата, от ежедневните дребни движения, които поглъщаха часовете и дните й, да е сама. Чувстваше се неспокойна, прииска й се изведнъж да е на някакво оживено и шумно място, сред много хора, да се смее, да я забавляват. Нервността правеше движенията й несръчни и докато се събличаше, за да си вземе душ, без малко не развали ципа на панталона си. Хладката вода я успокои и Марго се усмихна под сапунените струи, стичащи се по лицето й, на тъй рядкото удоволствие да се къпе бавно, без да пести водата и без нетърпеливите подкани зад вратата да освобождава банята. Среса косата си, но не я изсуши. Застана пред огледалото и се огледа бавно. Харесваше тялото си – бюстът й беше едър, краката стройни и без онова подпухване над коленете, което издава възрастта. Ръцете й бяха малко наедрели, но не особено. Само бръчките около устата се бяха вдълбали от последния път, когато беше имала време да се оглежда дълго и спокойно, но с малко фон дьо тен можеха да се скрият. Докато вадеше чисто бельо погледът й се спря на подаръка на Мартин за именния й ден. Как можеше да я мисли за толкова старомодна?! Облече права пола над коляното с бродерия от пайети по джобовете и дълбоко изрязана фанелка от еластан. Пиеше й се кафе, но самотата на кухненската маса не я привличаше. Реши да се обади на някоя приятелка, но на коя? В този час всички бяха на работа, а след това щяха да бързат към къщи при децата и съпрузите си. Можеше да им отиде на гости, но не й се говореше за деца, болести и готвене. Животът й се беше променил. Старите приятели бяха останали при панелните си грижи и графика аванс-заплата, а нови нямаше. Излезе и тръгна към търговските улици. Можеше да си направи някакъв подарък. Гледаше разсеяно витрините, вече бяха изнесли есенните колекции. Безкраен парад от дрехи за работещи жени – строги костюмчета и блузки с агресивни остри яки. Нямаше нужда от такива. Мина край филмотечното кино и се спря пред афиша. Под сянката на фасадата ставаше приятно течение. Даваха “Особен урок”, от ранната й младост. Беше го гледала няколко пъти тогава и винаги плачеше на финала – победа на житейската логика над любовта. Замисли се дали да не влезе, но реши, че няма да издържи пустотата на салона. Никога не беше ходила на кино сама, приемаше го за знак на безкрайна самота и житейски провал. Искаше й се някаква промяна. Може би да тръгне отново на работа... Спомни си за някогашните си, останали в далечното минало притеснения да не закъснее сутрин, още тъмните улици и блъсканицата в автобуса, потта, която се стичаше по гърба й под палтото, въпреки зимния студ, плачът на децата в коридора на детската градина и лепкавата сладникава миризма на попара със сирене. Не. Предпочиташе спокойствието на сегашния си живот. Излезе от сянката и сви напосоки в първата уличка. Реши просто да се поразходи и да се прибира, а като намалее движението да се върне в селската къща. Гледаше безцелно разнобойните табели – “Адвокат”, “Маникюр”, “Китайски масаж”, и после “Школа по аржентинско танго – групи за начинаещи”. Спря се и вдигна поглед към сивата олющена фасада. После колебливо отвори тежката врата и влезе в сумрачен коридор, където миришеше на влага и котки. |
Тангото не предвещава нищо добро за Пешев!  . А "едрият бюст" е по-голяма заплаха за инструктора, отколкото крилатите ракети за иранските ядрени инсталации! |
| Лора тъкмо четеше последния брой на „Космополитън” и беше потънала в проблема как да избегнем махмурлука след връзка с колега, когато телефона извъня. „Няма да го вдигам”-реши тя, защото по този телефон и звъняха само разни досадници, майка й или някоя рода, и най-вече омразния й шеф Сандьо. Той беше такава циция, че не се бъркаше да звъни по мобилния, а освен това я търсеше винаги или рано сутрин, или като правеше нещо интересно. Преди това беше минала статията за мъжката Г точка , сервирана с още оригинални зони за по пълно похотливо меню и леката тежест и премала под кръстта не й даваше да се съсредоточи в тънкостите на постлюбовните отношения от статията за махмурлука. Телефонът продължаваше да звъни дразнещо. -Лора?-попита отсреща мъжки глас- Александър е на телефона. -Ужас. Няма отърване от тоя. -Трябваш ми в офиса.. Има едни неща, които трябва да минем с теб. Пращам такси да те вземе. -Разбира се, шефе. След 20 минути съм там. Чак не разбра как го каза. Добре поне, че не изтърси „Може, стига да не искаш да минеш през мен”. Сигурно изненадата от жеста с таксито й взе акъла- мислеше си по пътя. Сандьо и по точно службицата в офиса му й даваха чувство за превъзходство над Мина, защото вътрешно се кефеше да дразни сестра си. Водеше се на щат с някакво английско фамозно заглавие, което тя така и не запомни, но го имаше на визитката й, но всъщност си беше момиче за всичко. „Но не държа чак толкова и чак дотам”- мислеше тя, че да му пусне някаква аванта. Сандьо беше шкембест плешивест, бивш фатмак, преквалифицирал се от демокрацията в бос на рекламна агенция, с някаква изключително нелепа златна верижка, виснала на врата му и още по тъпанарска татуировка, от ония, знаете ги, със сирена и надпис Уво-74 на рамото. Лора се въртеше пред бюрото му и се чудеше, дали наистина има да й каже нещо, или е измислил повод за поредната свалка. Или и едното и другото. Лора беше убедена, че Сандьо схваща живота като порно филм от ранния преход-да чука по цял ден секретарки върху бюрото. Беше вече чак досадно да му отказва- щеше да е за стотен път. -Здрасти, Лора-възкликна Сандьо подозрително сърдечно.-Искам да ми помогнеш да изберем някоя от тези снимки за рекламна промоция, че нямаме време. Клиентът чака. Лора въздъхна облекчено. Беше го гледала този филм. Щеше да избере и после Сандьо щеше да сложи която си е решил. Отначало се чувстваше поласкана, че я търсят за мнение, но сетне разбра, че е само повод за свалка от Сандьо, или таен натиск, че ако е достатъчно любезна с шефа на фирмата- клиент, може да се издигне. Или поне да взема повече от тези унизителни 150 кинта, които всъщност не й стигаха за списанията и козметиката само. Сандьо се изяждаше, когато тя залепваше физиономията на пълна невинност върху лицето си и широко ококорваше очи, когато й направеха подобен намек. От своя страна беше върл комплексар и не си позволяваше да й направи директно предложение, за да не накърни престижа си на бос. Заобиколи бюрото му, като внимаваше да е на повече ръка разстояние от него. Щеше да му се наложи бая да се разгъне, за да я прегърне уж неволно, свойски -Виж коя си харесваш- измърмори той и си завъртя стола така, че да я приближи малко. Тя погледна снимките и дъха й секна. Този път беше отишъл твърде далеч.. Снимките представляваха групови сексуални оргии. Едната от тях беше неописуемо садистка- куп отрязани глави и вътрешни органи, сърца, оплетени в куп, разпиляни златни монети около тях и сандъче.. Сандьо я погледна и изглеждаше напълно сащисан. -Какво ти има?-гласът му изглеждаше искрено загрижен. -Как смееш...-започна тя, сочейки снимките и в този миг погледна отново надолу. Това, което видя я накара да истине. Изби я студена пот. Близък план на червено цвете, някакви сърфисти на фона на морето, платноходка, , котка върху пиано, детенце на люлка.. Погледна отново, напълно онемяла, без да и пука, че Сандьо я гледа с интерес. Беше напълно шокирана-само преди секунда бешевидяла съвършено друго, а всичките и сетива бяха наред, изключено беше да си е халюцинирала, можеше да се закълне, че снимките се бяха променили на секундата. Баси, помисли си, снощи ни порно съм гледала, ни съспенс, нещо ми става, спихтясвам се.. -Лора? Добре ли си, мила?- Сандьо изглеждаше притеснен. -Баси!-изтърва се тя. Не знам, не мога да разбера, мисля, че видях друго...Снимки с..о, ужас, , не знам кво беше това.. -Никога не съм те виждал такава. Имаш ли нужда от лекар -Не, разбира се. Вече съм добре. Вече съм файн...да, добре съм-тръсна глава тя. Сандьо се разля отново в стола си и тя разбра, че този път той не беше ставал и не усещаше ръката му върху рамото си. Сигурно е решил, че му въртя постановка, за да не ме сваля. Помисли си дали да му каже направо, че не го пунтира, но си замълча. Имаше нужда да се съвземе и го помоли за чаша вода. -О, разбира се. Лора, никакъв проблем- надигна се и се затътри навън. Когато хлопна вратата, Лора седна върху бюрото и отново погледна снимките. Нищо странно. Обърна ги отзад-също. Баси случая. Да не й е свил някакъв номер? Всъщност, той нито беше толкоз умен, нито толкоз изобретателен. Огледа отново офиса- винаги го беше смятала за натруфен и дебелашки претенциозен. Но сега мислеше за друго, вниманието й се съсредоточи върху красотата на линиите и предметите, които до преди минута и изглеждаха досадни- лъскавата повърхност на бюрото, извивките на столовете, мекотата на монитора, дори кичозните претенциозни абстракции по стената и фирмените панаирджийски календари.. В този миг тя откриваше красота във всичко. По устните и заигра усмивка, стресът се изпари, заедно с тежестта отдолу от преди това. Но точно тогава видя петното. То, горкото беше върху нейния панталон- с неправилна форма и от микронивото на рекламите за праховете за пране, но нея й се струваше като огромна нелепост, като грозна армия каналии, заплашващи този свят на неземна красота, стаята със съвършените предмети. Това я изпълни със студена ярост. Нямаше никакво съмнение, че трябва да бъде отстранено. Веднага. Съвсем забравила за Сандьо, тя се изправи и смъкна дзипчето. Някакво тънко несигурно и плахо гласче вътре в нея изкрещя, че Сандьо може да се върне на секундата, но тя не му обърна внимание. Необходимостта да се отърве от грозотията на несъвършенството на това гадно петно потисна всичо; срита настрана обувките и изхлузи гадния панталон. Погледна голите си крака с интерес, сякаш не ги беше виждала. Разбираше, че се намира в някакво особено състояние на духа- всичко й изглеждаше кристално ясно и отчетливо фокусирано. Върху красотата, съвършената красота- само това имаше смисъл. Собствените й крака изглеждаха красиви, дълги, бели. Недостатъчно мускулести, с онази мекота на жените, които не са си давали зор, но с мека и бяла кожа, върху която оставят сини петна от груб досег. Но почваха от високо и имаха съвършени форми и леко матовата им белота я задоволи. Тя вдигна за проверка ту единия, ту другия към прозореца, сетне ги качи в същата последователност на бюрото. Остана изумена от контраста между кожата на бедрата и бикините- този контраст не отговаряше на Съвършената Красота. С един замах ги срина на земята и те изчезнаха от погледа й. Сетне повдигна края на блузата над кръста си и поглади с ръка окосмения триъгълник, там, където се беше завил настрани. Вече бе взела решение за блузата и тъкмо я разкопчаваше, когато я стресна глас: -Ето, Лора. Нося ти во... |
| известно, и тук се злоупотребява с този факт, че ние, бившите редови стожери на държавните устои (или обратното), излизаме в неподходящ момент. гледката при завръщането ни, обаче, е потресаваща... |
В това състояние на духа Лора приема Сандьо като част от съвършената завършеност на обстановката. Окрилен от дори несънуваната победа, Сандьо започва да се къпе всеки ден и решава да отслабне, като за целта се записва на курс по латиноамерикански танци. Партньор му става също новозаписалата се г-жа Пешева. Макар и пълничък и на попрезряла възраст, Сандьо се оказва неочаквано добър танцьор. Неосъзнала още, че започва да се влюбва, госпожа Пешева го поканва на вечеря заедно със съпругата му, Вера, жената със сините като слънчево лятно небе очи, която господин Пешев така и не се престраши да изпрати до дома и след онази сбирка. На вечерята присъства само Мина, Лора я няма в къщи този ден. Мина не знае нищо за това което се е случило в офиса със сестра и, а Сандьо не знае, че Лора има близначка. От толкова вълнения пропускат да поканят Ели. Любопитството я кара все пак да се запъти към къщата им с панерче от любимите на господин Пешев сладки, просто така, да им ги занесе по комшииски, тъй като дори "не подозира", че имат гости. За нещастие в тъмнината стъпва накриво върху калдаръмената настилка и изкълчва лошо единия си глезен. За щастие обаче, докторът все още е в селото и може да и помогне. Нещастният подут глезен има нужда от ежедневни компреси и масаж, за това докторът вместо два пъти в седмицата започва да идва всеки ден. Усешането за силните му и уверени ръце, обхващащи без страх или колебание глезена е тъй приятно. Дали и на него също му е толкова приятно? Може би, но има и още една причина за ежедневните посещения на доктора. На края на селото, в изоставена бивша свинеферма се е приютило едно дете. Дете с неизвестен баща и майка, която преди почти година внезапно изчезна от селото и повече никой не чу нищо за нея. Симпатично умничко и свито хлапе, преживяващо от хорската милостиня и дребни кражби на плодове от хорските дворове, хлапе удивително много приличащо на него, доктора.  |
| Бива. Харесаха ми някои линии. Да ги претворим в дела.. Сандьо изглеждаше стреснат досущ Иван Костов, когато си облича палтото и намира в него 200 хиляди долара, пъхнати му от незнаен злосторник. Чашата му се изплъзна от ръката и се разби с трясък на теракота. Лора наблюдаваше като на забавен каданс, разпръснатите капки вода, които ловяха светлината и я пречупваха като диаманти, виждаше отразените лъчи, красиви като утринна дъга цветове. След като свърши клипчето, вдигна поглед към шефа си и в този момент той и изглеждаше като Аполон-не забелязваше нито „бирбауха” както Сандьо го наричаше с гордост, докато лочеше бири лятос, нито плешивото му теме- пак според него белег за мъжественост и силни андрогени. Вместо това видя само това, което бе красиво у него и откри, че се вписва хармонично в нейния свят. С обещаваща усмивка разтвори блузата на гърдите си. Сандьо му спря дъха. „Дръжте ма, ша са побъркам” се мярна през главата му. Беше мечтал стотици пъти за тялото на Лора и нейната усмивка, но беше се примирил с нейната недостъпност, което не пречеше да опитва постоянно-така, за спорта и едната чест юнашка. Но сега тя седеше пред него гола, от кръста надолу, завари я с крак на бюрото и ръка на триъгълника, а и се приближаваше към него, насочила насреща му като оръжия полуосвободените си от блузката стегнати гърди. „Ох, бабачкооо, лисичи муцуни”-заговори у него инстинкта на ловец, но устата му бяха така пресъхнали, че не можеше да издаде звук. Лора довърши свалянето на фланелката и застана пред него на една ръка, изпъна се и сложи ръце зад главата си в странна и предизвикателна поза. Сандьо замръзна. Стори му се много необикновена, застанала така, с вдигнати нагоре ръце. „Сякаш е кралица, мааму ..порнокралица”.. Последното го успокои малко и взе решение за "Атака, победа! " Нелепата за случая хрумка, втълпена от Ската му дойде дюшеш, даде му кураж и го напъха в познати води. Освободи възела на връзката с лявата ръка, а с дясната се потегна напред и хвана през кръста сирената. Тъкмо атакува и проникна в редута и боеприпасите скоростно заплашваха да свършат, ускорени от стоновете, синхронни с глухото биене на главата на Лора върху гипсокартона. Огромните му шепи обхващаха мечтаните муцунки, а разхлабената му вратовръзка се пречкаше съвсем не на място, но така придаваше тънък колорит, задължителен за спомена от този умопомрачаваш миг. Обзе го диво щастие, някаква върховна екзалтация, която по никакъв начин не можеше да задържи, за да и се наслади още. Пръстите на краката му се схванаха, но кой ти обръща внимание на такива подробности. Огромната дива вълна аха да го залее, когато изведнъж в гърдите му изкрещя болката. Погледът му тутакси се замъгли, устата му се отвори, за да каже нещо, но звук не излезе; Лора и прекрасното и снежно тяло се завъртяха на въртележка, която постепенно потъна, угасена от тъмнината и тялото му тежко се отпусна на пода. Звукът от строполясването на тялото сякаш извади от унеса Лора. Тя се стресна и задъхано се помъчи да си спомни последните мигове и събития. Май получи инфаркт- трескаво си помисли, докато навличаше гащичките и панталона си. Спокойно, спокойно –говореше си на себе си- първо трябва да се облека и да си взема нещата. Намери си мобилния и избра бърза помощ. |
дай Боже всекиму ...| Школата се оказа на първия етаж, в преустроен апартамент, на който бяха съборили всички вътрешни стени, за да се получи голяма зала с излъскан паркет. В единия ъгъл имаше малък бар и хладилна витрина за напитки, изглеждаше празно. Стоеше на вратата и се чудеше какво да прави. Чу как долу на партера се отвори врата, после стъпки и ясен момичешки глас каза зад гърба й: - Здравейте, да ви помогна с нещо? Марго се обърна: - Аз, за школата. - Колко голямо е детето? Под 14 години не приемаме. - Не, аз за себе си. Има ли проблем? - Мне - момичето се усмихна дружелюбно и каза на един дъх, докато минаваше пред нея - Групата се събира след час. Добре е да сте с обувки с ток и пола. Входът е 2 лева, кафе и тоник, другите поръчки се плащат. - Може ли да изчакам тук? Момичето кимна към няколкото стола до бара. Марго извади два лева. Седна на най-близкия стол. Момичето й приготви кафето: - Извинете, ще ви оставя. Трябва да приготвя залата. - О, няма нищо, вършете си работата - Марго се усмихна на свой ред. - Ще ви пусна музика, прожекцията е след сбирката. Марго кимна и се загледа в приготовленията. Момичето преобу маратонките си с големи плъстени чехли, с които се пързаляше го паркета "Да го излъскам" - подвикна през гръб, донесе дискове и касети, спусна от тавана голям екран и се скри зад някаква врата, откъдето излезе с пола на волани и високи обувки с каишки. Беше оставило фанелката си с някакво чудовище с червени камъчета вместо очи, от които към корема капеха капки от червено ламе. После започнаха да пристигат участниците, момичета и момчета на възрастта на Лора и Мина, стана шумно. От тонколоните се носеха носталгичните звуци на тангото и се извисяваха над говора. Накрая дойде инструкторът, малко театрален в черния си панталон и риза, с пригладена коса и лачени обувки. Приближи се до нея: - Нова тангера? - гледаше я очаквателно любезно. - Да - Марго се притесни - ако може… - Разбира се. Имате ли кавалер? - Не… - Не е проблем - направи знак на едно от момчетата да се приближи - Това е Михаил, вашият партньор. Михаил протегна ръка: - Здравей, аз съм Михаил. - Здравейте. Мария. Урокът започна. Докато беше чакала да мине времето Марго си представяше как танцува властно и изразително в прегръдките на непознат мъж със страстен чар. Не се оказа толкова лесно. Стъпките бяха трудни, инструкторът настояваше да повтарят всяко движение по много пъти. Танцът изискваше близост на телата, но с непознатото момче й беше трудно. Инструкторът дойде и намести ръката й на рамото му, дланта й плътно прилепнала на шията. "Мъжът трябва да води, а жената да му се подчинява и да бъде хубава" - обясни той. Всички се засмяха и на Марго й стана неудобно. Започнаха отначало. Струваше й се, че бюстът й опира прекалено плътно в гърдите на момчето, погледът й беше малко над сресаната му с гел коса, усети как ръката й се изпотява на тила му. Усещаше мириса му на дезодорант и прах за пране. Искаше й се да се отдалечи малко, но не смееше, за да не привлече пак вниманието на инструктора и на цялата група. Чувстваше тялото си неуместно едро и вдървено. Използва едно обръщане, за да потърси с поглед часовника над бара. Най-после урокът свърши. Двойките се пуснаха, заговориха. Тя стоеше пред момчето и не знаеше какво да каже. - Благодаря за танца, Мария. Трябва да бягам. До другата сряда. Още докато говореше той се отдалечи и вдигна раницата си от пода. На вратата се обърна и махна за довиждане. Пуснаха запис - професионални изпълнения. Над суетнята на разотиващите се, красиви жени с голи гърбове танцуваха с мъже във фракове посред букети от бели рози. Бандонеонът свиреше за разкъсваща любов и ревност. Редактирано от - Eleanor Rigby на 26/2/2006 г/ 11:47:11 |
Деветашки спря колата на платения паркинг и пусна брояча. Берлин. Беше идвал в тук след първата си година в Ленинград. Бащата на Сашка им беше подарил пътуването, "сватбеното пътешествие", и им беше дал колата си - рядкото за България бяло Пежо 504. Бяха пътували през източна Европа, традиционната обиколка из достъпния тогава свят с крайна точка Берлин. И тогава беше лято. Бяха пристигнали привечер и се бяха настанили в бунгало в къмпинг край града, а на сутринта взеха автобуса до центъра. Разходиха се по Александерплац и после тръгнаха по Унтер ден Линден с прочутите липи и движението от трабанти и вартбурзи. Бяха си направили снимки до едни каменни саксии с петунии, подредени до бордюра. Още ги пазеше, черно-бели и със сложно назъбени краища. После бяха продължили към Бранденбургската врата, до бариерата, където спряха и отдалече погледаха караула и раираните кабинки. Тръгна по същия път. Липите бяха там, вече с кичури нежножълти листа, беше оживено, с изнесени на тротоара маси и столове на кафенетата. Опита се да намери мястото с петуниите, но не можа. Мъж и жена на средна възраст с вид на туристи го помолиха на английски да им направи снимка, за която застанаха прегърнати и усмихнати към обектива. Продължи към Пергамон музеум, една от малкото забележителности на някогашния източен Берлин. Музеят си стоеше все така на тихия тротоар, нямаше много посетители. В станалия близък и достъпен свят хората явно предпочитаха реалните места. Влезе с някогашното вълнение. Древната история винаги го беше привличала, дори в Ленинград се беше записал на едномесечен курс по история на Близкия изток, единственото отклонение, което си позволи от аспирантурата. Направи го с големи терзания дали това не е отстъпление от избраното поприще и страх да не се поддаде на изкушението да изостави своите науки и да се оттегли в безмълвния свят на тези отдавна изчезнали градове и хора и загадъчната им култура. Не беше споделял с никого увлечението си, дори и със Сашка, смяташе го за слабост, с която трябва да се пребори. Премина бързо през залите на древна Гърция, хвърли бегъл поглед към олтара на Зевс и стигна до портата на Ищар. Беше все така величествена, каквато я помнеше. Лъвовете продължаваха да се зъбят, застинали на лазурносиния си фон, а над тях маргаритките стояха вечно свежи с белите си листенца. Бяха стояли тук със Сашка и тя полу-шеговито и полу-шепнешком, за да не предизвика ехото на празната зала, му беше изрецитирала: Куда ты, жрец, телицу поведешь? В гирляндах - шелк ее крутых боков. Где в плоть ее вонзишь священный нож? Где жертвою почтишь своих богов? А почему пустынен мирный брег? Зачем людьми покинут городок? Безлюдны площадь, улица и храм. Не ведать им ни смуты, ни тревог. Спит городок. Он опустел навек. А почему - никто не скажет нам. На руски, тогава той още не знаеше английски. Сега Сашка живееше някъде в Илинойс и имаше внуци. Постоя още малко и излезе. Ниското слънце го заслепи и той си сложи очилата. Помисли си дали да не направи снимка, светлината беше добра, но се отказа. Продължи по оживения тротоар нататък, към Бранденбургската врата. Караулът вече го нямаше, потокът от хора го носеше към колонадата. Спря горе-долу там, където някога бяха спрели със Сашка. После се обърна и тръгна назад. |
| Тази наша афторка, Елинор, упорито продължава да пише за мен, щото същите чувства имах и аз като отидох за пръв път във Фрай Берлин, така си поспрях пред портата, онази, с колесницата и конете, доста погледах, но реших да продължа, с тръпка в сърцето, впрочем, точно там отидох първо, да изпитам тръпката, иначе можеше от всяка улица в центъра да се отзова на другата страна. Ама аз си продължих, и, ооо, срам, спомням си, че точно пред портата имаше една стъклена количка с ония хубавите печени вурстове, взех си един с хлебче и горчица, и точно така минах под портата и продължих нататък... всеки със символа си, де, аз пък не можах да си спомня за некой Сашко...  **** а след това, по другите места, като исках да продължа тръпката от минаването оттатък, гледах знаците на светофарите за пешеходци - само по тях можеше да се различи дали си преминал чертата - различни бяха червените и зелени човечета... **** авторката, извинете за вметката, може би ще обогати с някои подробности бъдещите ви повествования.... |
Чини ми се, че с адаша нищо няма да илезе... Освен ако не го мори едиповия комплекс! И аз така съм бягал от "ангажименти".  Пътят, по който е тръгнала Маргото, се нуждае от първа крачка, но в описаните до момента персонажи няма хляб.Появата на някое "коце", напористо младо жиголо или ухажор на някоя от дъщерите би свършил работа. Последният вариант е нетрадиционен, но случващ се.Жените в това отношение имат определено повече въображение.А г-жа Марго просто "плаче" за кратка разтърсваща връзка с много любов и още повече сълзи.Пък и третият оператор /"Вивател"/достатъчно свали всички тарифи, така че спокойно да си гугукат с лавъра.Лошо ще бъде, ако съпругът й й плаща сметките, се усъмни и направи разпечатка на разговорите...Балканска драма с ориенталски привкус! Пишете, Ели, прекрасно се справяте!  . П.С. Освен от сех, г-жа Марго, дори в по-голяма степен, се нуждае от мъж - събеседник и сродна душа. |