Д-р Звездниковs Project !
Отиди на страница:
| Носталгия по родното място ли? Ох! Убиха я в нагласата ми още дорде живеех в Българските земи. Понякога се опитвам да възстановя туй-онуй в паметта си, но... Нищо подредено не излиза оттам, макар първите ми десетина години да са преминали в онази иначе плодородна долина в източните склонове на Стара планина. Имаше време, след като вече дори бях излязала от университета с диплома в ръка, когато буквално мразех онова кътче, в което едно кълбо от отровни змии бяха преобразили изсканата красива (отвън и вътре), банка, създадена с усилията на моя прадядо, обезабразили я бяха, за да я превърнат в щаб на партийното си безхаберие. И откъдето изпращаха подире ми своите отровни сведения за буржоазно-фашисткия ми произход. Та, обърна ли се вятърът, който ме духа тук, към изток, прескочи ли той Атлантика, на екрана - в мозъчните ми клетки - се появява следна сценка: Слизъм от влака, тръгвам по улицата, която след около 200 метра стига до центъра, завивам наляво в пресичната главна улица на градчето, за да стигна къщата на този мой прадядо, наследена след това от моя дядо и в която премина това мое провинциално детство. Колко време не бях се завръщала не знам. Във всеки случай промяната ме сепна още щом напуснах гарата. Имаше отляво нов парк, а отдясно някакви съвсем нови и непознати ми къщи. Главната улица пък бе с непознати ми високи храсти от двете й страни, които прикриваха фасадите на къщите. И... ужас!!! Вървя, вървя - напред-назад, пуля се вдясно, а не виждам тази къща, в която вече живееше само вдовицата на вуйчо ми. Гърлото ми се бе стегнало като от примка на въже, от очите ми капеха горчиви безгласни сълзи... Времето бе вече на смръчаване... И изведнъж чувам името си, произнесено от гласа на вуйна ми. Видяла от голямата тераса, че някой снове по улицата и излязала да види кой е това... Затова ми е стрнно, когато някои нашенци тук СИ отиват всяка година в България. Именно СИ отиват. А аз, когата преди много година отидох там за кратко, по неотложна причина, казвах преди обратноно си тръгване на моите близките: "Отивам си в Америка". |
Буля – добре казано. Преди 2 седмици изкачихме с жена ми 1000 стъпала до вр. Столетов(наший генерал). Повечето се изкачват с колите до площадката от която има още 120 стъпала догоре. Вече стълбите са обрасли с трева. Фенерите на всяка площадка на 10-на стъпала отдавна са демонтирани и стърчат само остатъчни тръби. Баща ми е от Шипка. Някъде 1992-3 г. една моя чина работеше на известния ресторант под върха. Дотогава там все още се предлагаше изключително вкусмото биволско кисело мляко което не се отлепяше от лъжицата и който го е опитал не може никога да забрави вкусът му. Тогава почина и човекът който от дълги години го „произвеждаше” и си развъждаше животинките под върха, т.е. правеше го както е правено стотици години наред. За голямо съжаление той не остави ученик да наследи занаята. Сега си купихме една „кофичка” с етикетче „биволско мляко” което нямаше нищо общо и с кисело мляко и беше нещо като крем-нишесте |
Олдич, и в Казанлък и в Габрово е пълно с роднини, ма вече не се и познаваме. Тук-там се виждаме на някое погребение ..уви.  |
| ML, колкото по- рано едно шимпанзе се отдели от майка си, толкова по-рано забравя и Родината си ! Но се случва и с дърти шимпанзета ! |
 Чоки, така си е, обаче нека да ти кажа още нещо:това шимпанзе /Флинт/ никак не е било малко, отдавна е трябвало според възрастта си за диво животно да бъде отделено от майка си, но е било някак странно по-разглезено от другите наблюдавани млади шиманзета. Щото майката /Фло/ е била удивително нежна и добра /за диви животни/ майка, с всичките си деца, те дълги години са я наблюдавали в това отношение. Значи, искам да ти кажа-не е толкова просто и за хората и Родините им , нали... |
| 2. . . . Слизаше, потъваше все по-надълбоко, надолу по пътя. Колко леко се вървяло, когато знаеш накъде отиваш? Нагоре над урвата се извисяваше другият огромен, железен мост на линията. Появи се Въртопската река ето го и мостчето. Детето много обичаше мостове, всякога се заглеждаше. Сега реката не му се видя много буйна, изглежда скоро не беше валяло горе в Балкана. Отляво баира се изправяше висок-висок. Ето развалините на старите казарми, реката остана вдясно в рова, който беше издълбала и течеше тихичко покрая. Отсреща рекичката имаше една равна полоса по дължина, цялата обрасла с ниски къдрави храсти глог, цъфнали шипки и пълно с висока колкото него папрат. А отпред в далечината се виждаха вече буките. Колко хубав беше този път: тих, спокоен - скоро горе на голият баир, който скриваше линията, се появиха малки лескови горички; даже имаше отделни лески чак долу. Опита някои лешници - не бяха узряли, празни. Имало още един мост, отдалече го видя. Този изглеждаше по-голям от предишния, също каменен. Напречно пресичаше доста голяма река, виж ти? Той тогава не знаеше, но това бе Тополница. Въртопа се вливаше в нея. Момчето се загледа, кое караше реките да вървят в определена посока? Ето новата река течеше надясно, напреко на пътя. Не можеше ли натам, наляво? Пусна листенца във водата и гледаше как отплуват. Как знае реката накъде е надолу? И тука беше, така интересно - всичко. Нямаше никого наоколо, което можеше, само да го радва. Искаше му се да пита някой добър човек за много неща, просто ей така. Представяше си го като благ старец с бяла брада. Трябваше да върви! След моста пътя ставаше забулен в зеленина и беше приятно на сянка. Реката оставаше все по-дълбоко в ниското. Имаше диви череши тук-там, лешници и други дръвчета по високият бряг. Не можеше да не опита дивите череши, едни малки, тъмно червени, направо черни. Едва достигна няколко - бяха стипчиво-горчиви - но си струваше труда. От другата страна имаше млада борова гора. Ето развалини от някакви къщи, само основите стояха. Къде ли са хората, които са живяли тук, те ли са посадили тези борчета? Почнаха едни чудесни завои, пътя на места падаше в сянка. Нашият пътник почна да избира, къде стъпва вече - съвсем покрая, дето имаше ивици равен пясък, останал след дъжда. Беше много приятно да се ходи по него, такъв мекичък един. След всеки завой се появяваше нова гледка: интересни храсти с дълбоко изрязани листа, трънки, може би калини и причудливо изкривени дървета; това не бяха ли диви круши? Скоруши? Имаше навсякъде къпинови храсти, павет, а долу се виждаше на места линията. През пролуките видя два големи моста един след друг, целите от желязо - реката беше толкова дълбоко долу, че съвсем рядко се мяркаше, бяло-запенена в камъните. Нови и нови завои - научи се да ги скъсява, като минаваше напреко. Така изследваше и двете страни. Кога иначе щеше да знае тези видения? Никой не бе му разказвал, че има толкова чудни неща. Така се увлече, че дори забрави защо е тук - само си спомни, че трябва да следва пътя. На едно място видя отсреща някаква къща, да - и линии, релси до нея. Какво ли беше? Като че имаше голяма кръгла дупка по нататък от къщата, постоянно следеше през дърветата. От едната страна пътя беше в бряг издълбан в ската, изглеждаше да е много високо натам, но беше гъста гора и нищо не можеше, да се види. Вървеше и вървеше, за какво мислеше, освен че все повече се отдалечава, което беше весело. На един разширен завой където имаше тесен път за надолу (дали отиваше в реката), намери някакви счупени бели керемиди, бяха много леки. Колко добре беше да си донесе дома от тях. Доста се чуди кои парчета да вземе. Искаше му се всичките, но знаеше че не може да ги носи дълго. Колко бяха хубави, никога не беше виждал такива лекички. И защо са ги изхвърлили, да не би да са строили нещо тук? Взе си една продълговата като плочка. Все нови изненади и малки чудеса на красотата се появяваха. Изненадващо малко цвете, почти незабележимо - как го откри, някаква калинка... Бели и черни камъчета - обли, гладки, беше приятно да ги държи в ръце - бяха още студени. Дълго още вървя сред множество завои, колко ли бяха, свят му се зави вече. Но малкият беглец винаги намираше нещо друго, занимателно да гледа: птички прехвъркваха, някои близо, други високо далече. Не му омръзваше, чувстваше се свободен и окрилен. Небето беше особено светло-синьо, ако го гледаш изпод сянката, през зеленината на дърветата. Беше толкова малък, че колибите от дървета, обрасли с повет пред него, закриваха наведнъж половината небе. Отвред лъхаше спокойствие и увереност, "нещо което е предназначено за нещо и оставено тук за удоволствие, да прави картини и миризми" - размишляваше Фицката, нашето бунтарче. Всяко причудливо дърво, храст или нацъфтяли ароматни упойващи поветища, бяха занимателни - винаги намираше нещо изключително в тях, което не бе знаел преди. Не очакваше да срещне никакви хора, каруци или автомобили - този път беше рядко ползван, всичко беше така отдалечено и самотно. Никой не му пречеше, като в сън се озова сам сред толкова много неща и всичко само за него: най-голямото удоволствие! Ето като че ли пътя леко се издигаше нагоре, някаква рекичка се чуваше как ромоли, не много дълбоко; отстрани - коя ли може да е тя и накъде течеше? Беше толкова зашумено, не се виждаше отгоре нищо в дерето. Колко много причудливи неща видя, кое да помни по-напред, да разказва на майка си. Други деца още не познаваше. На кой ли още да разкаже, няма да вярват!? Отдясно все беше обрасло с борики, както им казваха - по целият стръмен склон нагоре, така гъсти и преплетени със сухи клони отдолу, високи и стройни - не би могло да минеш през тях, ако потрябва. Отляво през зашуменият дол се виждаха дъбове и някакви други дървета, и не беше толкова висок рида след дерето, но не би могло да се мине така лесно; не би могъл да намериш никаква пътечка. При опасност, би могъл просто да се шмугне в храстите на ръба. Рекичката си вървеше заедно с пътя. Никой не би могъл да го стигне тук! Откъде ще знаят накъде е тръгнал: самият той не знаеше, че ще тръгне точно по този път, че да се издаде. Не се съмняваше, че това е правилният - рано или късно ще се появи онова, `копривеното село`. След това щеше да бъде много по-лесно, веднъж да стигне и да хване оня, другият път? * * * За какво мислеше - за много неща, тук можеше да се отдава на размишления, спокоен, че няма какво да следи и внимава - всичко ставаше от само-себе си. Тишина, само някой кос се обаждаше в дола. Да върви и да върви. Откриваше пирони, бурми, фасове; разни хартишки. Преди по полето беше намирал джобни ножчета - дали няма тука някое? Хората губеха много неща. Почна да гледа за следи по пътя, кой е минавал - ето тук марки на камионни гуми, почват и се скриват, къдрави шарки по пясъка. Някакви стъпки на животно, може би куче, тук пък други по-ситни, какво ли е това. Беше слушал истории за лисици, що ли е да види една именно тук сега? Представяше си я как пресича шосето и се оглежда. Сигурно няма да се уплаши много от него и да бяга, така че той ще може да я разгледа внимателно. Лисицата щеше да върви с глава обърната към него, колко красиво! Пълно беше с буболечки, дупки на полски паяци, бръмбари и бързи гущери; имаше оставени едва забележими следи от тях по засъхналата кал. Стъпчици като рисунки! Рояци мушички се носеха, пеперудки с невероятни цветове подскачаха плавно на зиг-заг: не оставяше да не ги проследи къде ще кацнат, как ли да улови някоя? Аа, заешки барабонки, като кози, Зайо-Байо е минавал насам. Наблюдаваше как мравки щъкаха навсякъде, едни съвсем дребни имаше и едри, къде ли отиваха - може би се връщаха. Нови щампи от гуми, като че ли друга шарка, не запомни добре какви бяха ония по-преди, да се върне ли да сравни? Тука оставени явно за дълго като замръзнали в калта покрая - виж чак къде е минал камиона в хендека, ще кажеш, че някой нарочно е искал да ги направи така. По нататък край гьолчето, птичи трипръстни стъпчици, пили са вода. Мястото около шосето постепенно се разширяваше, имаше повече простор, не беше така близко от двете страни. Една чешмичка?! Точно навреме, ще пие вода, ще се наплиска. Старовремска работа, нещо пишеше с издълбани букви над чучура, някъде ги нямаше, едва личеха. Какво ли казваха? Може би името на човека, който я е правил, не може така - трябва да се научи да разбира. Но не беше подържана, чучура беше зеленясал отвътре, не течеше много вода, беше обрасла цялата с къпини и бурени. Изми се, водата беше ледена, светнаха му очите. Почисти колко можеше, подреди тревата, ако имаше малка мотичка-дикле както у тях, щеше да отеса наоколо. Коритцето беше пълно с тиня и листа - изплиска ги, почака да се напълни и избистри. Никой не я е ползвал скоро, колко жалко, а е била добра чешма - защо не я уважаваха, клетичката - как сама си стои тук. Появиха се полянки покрая, ето и рекичката се видя, излезе на плитко - не беше голяма, течеше назад тихичко. Разтвори се долината, откъм склона имаше хубави единични борове със синкави иглички, елхи. Изглежда вече беше към обяд. Фицо беше поизморен малко, но усещаше че наближава и това му отхвърли умората. Полянките вече ставаха ливади отвъд рекичката, която сега правеше хубави завои, просто от удоволствие. Нищо чудно да види скоро и някои магарета, предвесник на хората, да пасат наоколо. Завоите кажи-речи изчезнаха, тука бяха плавни и дълги. Зеленина навсякъде, около пътя сочна трева, а нямаше нищо да я пасе? Е, тука да ги беше пуснал овцете, щяха да кротуват цял ден. На - всичко не е така, както трябва! Като че ли нова чешма се задава, пак от същата страна - какво е това - потока оттам, чешмите отсам? И тук ще си почине, докато чисти чешмичката. Но защо толкова бавно идва тя, като че препече и слънцето, неочаквано. Едни гарги прелетяха над него, лесно им беше на тях. Чешмата пак не пипната, какви бяха тези хора, защо не се грижеха, дори и вода нямаше, едва капеше. Какво ли я е затикнало? Огледа брега - сух, рони се, значи затова. Колко ли хора са пили някога от нея и са били благодарни. Трябваше само да се върви. Някаква тъга го налегна, защо ли. Имаше нацъфтели шипки, трънки, разни храсталаци покрай канавките; полски цветя всяко със своя цвят и мирис. Леля му Мика му беше показвала едно цвете по ливадите, орехче му казваха, цъфтеше бяло-жълто на китка; като му стриеш листенцата, мирише досущ пресно разрязан карпуз. Леля му, може би не бе толкова лоша, сега се безпокои за него, не трябваше да прави така. Дали бяха далеч първите къщи, трябваше да се показват. А ето някакъв коняр минава далече по рида. Близко е, ама не идва още селото, какви ли са им къщите на коприщени. Пресни кравешки лайна край пътя, явно всичко е наред. Нова чешма до `шошата`, както викаха на шосето, това е било хубаво място някога, сега ще сравни. Не лоша, направена от дялан камък, студена бистра водичка и пак тези шарки, нещо като клонки и потъмнели дълбани чертички. "-Дали не казва колко е до дома?" - си мислеше. Колко ли още трябва да върви. Струваше му се, че всичко е било много отдавна... Съвсем широко става наоколо, направо поле от едната страна, широки свежи ливади, вече и засадени дървета край пътя. Отделни групи борове, широки разклонени, откъм високата; но вече полегата страна, с малки полянки между тях. Леко нанагорно се извива пътя, но никак не стръмно, добре се върви, ако си отпочинал. Хайде още малко. Листата на разните храсти бяха различни, не съвпадаха с другите, дори зеленото не беше едно - на къпините беше черно-зелено, особено големите листа. Намери си малко узряли къпини, какви вкусни - червените бяха още кисели, не ставаха. Винаги миришеше новите цветчета, които срещаше, да ги запомни - повечето не миришеха кой знае какво, но ако стриеш с пръсти листата им, издаваха своя мирис; често различен от цвета. Още една чешма с покрив като къщичка, но без капка вода. Също знаци, като рисувани със завои, заобиколки - едва се вижда, няма кой да изстърже лишеите и деругите от стичала се вода по камъка. Още едно нанагорно и в далечината вече нещо като къщи или плевни на високото, скрити в борове, огради и около тях някакви по тънки дръвчета. Как ли се качваха до там? Никакви хора не се виждаха. И реката беше изчезнала някъде из ливадите... |
| ПРЕНОС: * sluncho6 [Златен] от USA * Общо мнения: 3659 >>><<< Макар роден в Канада и аз имам биография. Верно! Много интересна. Ще почна да издавам по парче, а ако ви харесват парчетата, ще ги доопиша. Мързи ме инак. Не съм бил общ работник, срам ме е, ама на... Мияч на чинии съм бил ..та и до сега, въпреки че от 30 години имаме миячна машина. В мойта биография непремено ще включа че на 10 г. съм бил "Харлей Дейвидсън" 1000 и 1200 кубика, докато децата наоколо бяха най-много до БеЕмВе -750 кубика, толкова бяха виждали в България. Добре ама никой не ми вярва, че съм Харлей и ми викат лъжец и бой..., а ми забранено до късоглавене да казвам кой и откъде съм...Страшно ме беше яд, изобщо не знаеха как бръмчи Харлея. Добре ама от храната там (НРБ) ме сви корем и чичото веднага в болница. А болницата беше на мястото на днешния Пирогов. Казваше се второ коремно и в една стая бяхме 39 човека. Страхотно интересно. От едната ми страна беше гъдулар от гъдуларницата на Филип Кутев, а от другата, полуглух чичко - пилот, когото всяка вечер идваше да целува една сестра Ризова. Сядаше на мойто легло срещу него, погалваше ме, аз ставах и се изтеглях за да освободя леглото, щото много ми харесваше и им съчуствах, но тя се преместваше на неговото отстрани а аз отивах на ИНТЕРЕСНОТО. Това бяха 4 легла в ъгъла по диагонал от мойто легло. На едното в самия ъгъл беше студента-поет Сергей Панов с псевдоним Сергей Панин. По цял ден четеше на всички бълвочите си и ги питаше за мнение, а когато дойдеше сестра за инжекция трябваше всички по-здрави да помагат, защото не можел да чуства чуждо тяло в себе си...До него беше кревата на Бай Пешо, стар софиянец карал първия трамвай. Много обичаше да гледа как правят клизма на Панин и да коментира. Като за отмъщение един път Панин пръднагръмовно и изглежда го поопръска за отмъщение. , Следващото легло беше с най-интересния човек на детството ми, Бай Христо аптекаря. Едър човек с топъл глас и торба вицове далеч по-голяма от тази на Хитър петър. Но най-важното, той знаеше за Харлей Дейвидсън и за кубиците, и за мощности, и за всичко каквото можех да си помисля. Единствения човек дотогава, който моментално ме разбра и спечели любовта ми. Разбрах, че и аз неговата. Аптеката на Бай Христо била в долната част на Лозенец, там където сега е май хотел "Хемус", а къщата му също била наблизо. Първата бомба над София паднала върху тази къща. Там били двете му деца, жена му и бъдещето му. Моите исторически знания са били нещастни и бледи, получени в обкръжение на канадци и само един българин, който нямаше много време за политическата ми подготовка. Добре де, попитах, нали тука е имало германци, защо са бомбардирали своите си хора. Ами нас ни бомбардираха американци, а не германци, обясни бай Христо, с едни самолети - двутелци. Изтръпнах. Цялият мит, че съм от страната на гуд гайс се стапяше за секунди в мен. Чичо ми Алън е бил пилот и той ми разправяше за бойни подвизи заедно с американците. Помня че се припотих, да не разбере бай Христо че и аз съм един от тях... Така се чуствах тогава. Той ми разказа тогава и за гърмящите играчки и автоматични писалки и много други неща. Разказваше с такава добрина. С такава добрина... * Създадено: 05.08.2006 г. 23:01:40  |