Д-р Звездниковs Project !
Отиди на страница:
| Бай Стрелча, става дума за следното: преди 4 години чух свещеника на родното село на баща ми, Войнягово - до Карлово, да разказва за историята на селото. Според кондиките, селото е основано през 17-ти (или 18-ти век, в момента не си спомням точно) от преселници от Стрелча. Стрелчани, като непокорни глави, дълги години се бунтували срещу турската власт ( наричани били войнугани) и дошъл момента, когато със султански ферман голяма част от тях били разселени из днешното Бургаско. След години жалко съществувание, изгнаниците писали петиция до султана да им позволи да се върнат по родните места. Той им позволил да се върнат в Средногорието, но не и в Стрелча. Част от завърналите се основали село Войнягово, някъде в началото на 18-ти век. За по-точна информация трябва да се допитам отново до свещеника, но това няма да стане преди есента. Тази версия е известна и в Стрелча, един приятел, родом оттам, потвърди, че още дядо му му я е разказвал. Каквото и да е, едно нещо е сигурно - стрелчани са останали в историята ни, вкл. в новата и в най-новата, като будни и непокорни глави  |
| Единствено аз наследих тези буйни и непокорни глави и неслучайно съм изгнанник от 30 години. Интересно е защо са се изселили на първо място? Не ще да е било от добро да напуснат къщите, имота си и да отидат в новообразуваното Войнягово, откъдето са отново изселени?! Трябва да научиш повече, Митни! Всичко е толкова неясно и фрагментирано. Знаеш ли, че около Априлското въстание селото е имало значително турско население - извън официалната история, де? Дали са принудително заселени там - няма отговор. Днес обаче, няма нито едно семейство! Колко много са били никой не знае и няма никъде писмени документи - не обичат да се споменава: забравено е нарочно. Дали не е било вече преобладавощо или дори изцяло турско? Единствените забележки са от З. Стоянов, който пише съвсем кратко, че след избухването на възстанието селото е било `посетено`от някакъв панагюрски войвода (може би бивш стрелчански), забравих му името, и който със своята чета са палили наред къщите - но Захари никъде не пише чии са били тези къщи. Къщи и черкови са палени от нашите и около Петрич, Смолско, и Челопеч лично то групата на Захари; защото четниците в тези села напускали позициите да видят какво става със семействата и добитъка им, пред паузите от нападенията на турци и черкези (имали са различни униформи и са се различавали) от Златица (Излади), която е била център; и изцяло мюсулманска тогава. Много след това я донаселват бежанци от Македония. После след разгрома на панагюрци, когато се изтегляли за Балкана (голяма грешка - Стара Планина е почти гола и много стръмна), пише: "най гъст дим се виеше над с. Стрелча" - толкоз, една фраза. И откъде е могъл да види `димът над Стрелча`, Захари след като са се изтегляли откъм Челопеч, Мирково? Да не говорим, че е било нощ и дъждовно, и оттам дори; и от Панагюрище и Мечка не се вижда. И колко дни е горяло? -Нейсе! Никой от останалата малка група на Бенковски не е бил местен, имало е дори черногорци. А, имало е няколко "мечени" от с. Мечка но те не са имали думата - даже после в Тетевенския балкан са ги изгонили с оръжие от четата - друга една грешка, защото са били много предани? Разгром! - - Още един път е спометнато, Стрелча или по-точно, "къдъните от Стрелча"; обърни внимание. Когато ги закарват в Пловдив всички оцелели (Захари е бил тогава в затвора там) и отново как е видял: казали са му, изглежда - пише, че докарали вързаните, сред тях и този споменат войвода; насред някакъв мегдан и дошли тези кадъни от селото (как са знаели?), и нападали, и сочели подпалвачите със клетви; и плачове, докато някакъв бей не се ядосал накрая, и ги изгонил! -Това е в "Записките". Интересно, че и при паленето и при сцените в Пловдив не са присъствали мъже турци? Тоест или са били избягали преди, защото не се казва за никаква съпротива - а да не са имали оръжие или смелост е неразбираемо. Защото има легенда за организирана българска отбрана на селото, сочат къде е била линията на `окопите` срещу идващия откъде Пловдив аскер и решението на панагюрци, и самият Бенковски, да напуснат отбраната; и да се изнесат към Панагюрище. Това решение не могат да простят стрелчани и до ден днешен, и се мразят върло с панагюрци! Другата версия е че селото е било подпалено (?) от идващите турци..., патриотично изглежда много добре! Не е много невероятно да е имало и допълнителни палежи, тоя път от местни турци за отмъщение под закрилата на дошлата войска, или просто огъня се е разпространил - разни плевни, обори, сайванти; в съседни къщи? Легендата продължава, че след първите престрелки, Бенковски е ранен и моят прадядо; Велко е изнесъл войводата на гръб през едно много стръмно, гористо и непроходимо място, Усойната - съвсем близо до отбранителната линия, но настрани, от южна страна. Дори и тези, на пръв поглед ненаучни писания, са принос; защото ние сме народ без история. ~ Представям си ако не беше и Захари Стоянов, един самоук човек, и при това чужденец?! |
| Войнуганите е българска дума, другата е войняци, турците са ги наричали дервентлии, което води към същото. Много от тях са преселени от...македония още през 15-16 век в подбалканските и средногорските градчета и са единствените християни през 15-18-ти век, които са имали право (султанско) да яздят кон и да носят оръжие (отнемат им привилегиите мисля в края на 18-ти век) . И да го използват за защита на проходите край които са били заселвани, като ги пазят от бандити. Горе долу единствените български християни с някаква независимост и с право да носят военна служба в турската империя, макар и като помощна войска. Срещу задължението да осигуряват безопастността на средногорските и старопланинските проходи са получили привилегии, които са им помогнали да генерират независимост, стремеж към свобода, богатство, кураж и ехидство към "превъзходствата" на турчина, което не се случва с останалите от раята, която ходела със зашити джобове, щото ако минел турчин да не се държи за оная си работа - и за да не забравя кой роба и кой господаря... Априлското възстание пламва и се подкрепя почти изцяло на територията на бившите войнишки селища и не случайно - само те по традиция са познавали вкуса на свободата и са имали традиция към независимост а от там и национално достойнство... Учуден съм, че Фон Стрелча не не иска да го спомене. Тия, които са писали кървавите писма и са си палили къщите сами (Вериговци) са все потомци на дервенджиите, заселени някога край проходите от султаните. Панагюрище, копривщица, клисура, че и сливен...има и други..нищо не е случайно в географията на априлското възстание. |
| Под този портрет, най-вървят неговите изваяни по микеланджелски стихове.. ~ o ~ Много аз, мале, много мечтаях щастие, слава да видим двама, сила усещах - що не желаях? Но за вси желби приготви яма! Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна, та туй сърце младо, таз душа страдна да се оплачат тебе горкана... ~ o ~ Ще делим ний хорски укори, ще търпим и присмех глупешки, ще търпим, но няма да охнем под никакви мъки човешки. И глава ний няма да сложим пред страсти и светски кумири: сърцето си вече казахме с печалните наши две лири ~ o ~ “Делба” на френски.. (по това време е нямало долари, а наполеони, английския език е бил екзотика и е тържествувал френския, нямало е никви американски бази ама е имало робство, включая и при нас) Partage Frè re, nous sommes frè res par les sentiments Toi et moi, nous pensons de mê me Et nous ne nous repentirons Jamais de rien sur cette terre. Avons-nous fait du bien, avons-nous fait du mal? Aprè s nous, on en jugera. Pour l'instant, donne-moi ta main, Allons fermement en avant! Souffrances et misè res, loin de la patrie, Fidè lement nous ont suivis, Mais nous les avons partagé es, Nous deux et nous continuerons. Nous nous partagerons les blâ mes de la foule, Nous supporterons qu'on nous raille, Mais nous ne nous plaindrons jamais Quel que soit le poids du supplice. Nous ne cé derons pas aux passions de ce monde Ni devant aucune chimè re. Notre cњur s'est dé jà ouvert Sur nos deux lyres douloureuses. En avant, maintenant, pour le dernier partage, En avant, de cњur et d'esprit: Frè re, il nous faut tenir parole, Frè re, ensemble, allons à la mort. ~ o ~ |
| * РОДНА ДИАЛЕКТИКА “Жив е той, жив е там на Балкана...” * Христо Ботйов * Така било е, тъй е и доднес, щом дойде ред глави да се надигат. Върти Съдбата своя остър меч: и първи най-надигнатите стига. * Затуй когато спря на Козлодуй, бе четата на Ботйов тъй-голяма. Тя стъпи на земята с много шум и тръгна със възторг към свойта драма. * Но щом премина спящите села и щом със злато заплати за агне, оклюма се юнашката глава: за тези нищи роби ли да падне? * И там на Вола - в пустия Балкан - когато еква пукот към ждрелото, войводата отдава свойта дан - завършва пътя си с куршум в челото... * 26 май 1997 г |
Фицо трябваше сега да се научи да пасе овце. След гъските и прасетата това беше повишение. Гъските сами си знаеха да отидат на реката, да щипат трева наоколо и да гракат заедно с другите от махалата. Някой път нещо ставаше с тях: бавно и величествено се запътваха нагоре към мегдана, а там естествено нямаше никаква трева, обикаляха просто наоколо; подплашваха се умишлено и с крясъци, тичайки се засилваха надолу, полетяваха над улицата, кацайки доволно, едни по-напред, други по-назад на герена. Затова трябваше да се наглеждат - да престанат с техните игри... Там имаше и други деца, които също пасяха по няколко гъски, повечето момиченца. Детето живееше изолирано и нямаше достъп до други хора и тези деца му харесаха, почнаха да си говорят. Даже като се опознаха, опитваха някои интересни игри, например като "покажи ми твойто - ти първо", какво искаш от тригодишни деца? С няколкото свине, две възрастни и майка с малки прасенца, също не беше трудно - те по цял ден ровеха из герена срещу чешмата и като огладнееха много, сами се прибираха. Само трябваше да ги пази да не се отдалечават много. С двадесетината овце беше по-сложно, трева за тях нямаше на мокрия герен и около есаците, защото всичко беше опасено и изровено от прасета, спънати магарета, кокошки и какво ли още не. Минаваха впрегнати в коли волове или крави, коне в каруци, магарешки двуколки; мулета възседнати от живописни дядовци и си оставяха торта по пътищата. И все пак по краищата се запазваше тук-таме по малко зеленичко, което всеки ден биваше изтръгвано и през нощта покарваше отново. По краищата беше пълно с магарешки тръни, които успяваха да растат въпреки неохотната консумация от техните съименници и бяха запазена територия за тях. Това беше съвсем нов занаят и той си имаше своите тънкости, особено недотам добрите отношения откъм красивия, с дълга къдрава вълна меринос коч. Само той беше чисто бял и затова толкова ценен, овцете бяха обикновенна порода, сиви, ръждиви - само лицата им бяха различни, някои с черни петна. Леля му ги познаваше всичките по име и му ги показваше да ги запомни. Това надменно животно имаше един странен навик - кюскаше! Бяха го давали на войниците, които строеха линията, защото те имаха стадо овце за отглеждане; за да имат сигурни средства за изхранване. Точно те го бяха научили да кюска. Беше страшилище за децата от цялата махала, разказваха се легенди - добре че нямаше рога. И наистина кочът го беше събарял няколко пъти в двора, Фицо вече му имаше страха. Даже един път много коварно го кюсна изотзад. Интересно, че виждаш, предчувстваш; кога ще се засили внезапно към теб, вече готов с наведена глава, но замръзваш и не можеш да избягаш? Страхът, който те обзема, когато ясно виждаш; че се втурва към тебе беше неприятен. Не че болеше много, като паднеш ама после беше някакси много унизително, да те свали с лекота едно все пак глупаво животно и да гледаш как се оттегля величествено. Иначе кочът беше особено елегантен и изглеждаше почти добродушен понякога. И защо, какво имаше против деца? Момчето почти избягваше да излиза на двора, дори и когато леля му беше там, а сам никога. Когато стана въпрос че трябва да пасе овцете детето се зарадва но изведнъж си спомни: - Ами коча? - това изглеждаше немислимо. - Няма страшно, го убеждаваше леля му. -Той те познава вече и знае че си голям, пък нали имаш и пръчка? Нищо, аз ще ти покажа, ще видиш колко е лесно. Отвориха едното крило на портата, леля му Мика го придружи, излязоха след овцете и малкото стадо тръгна мирно надолу по улицата; гладни и нетърпеливи - опитваха още оттук, да намерят някое стръкче пресна тревичка. Не изглеждаше никак трудно, белият коч вървеше отпред, водеше с гордо вдигната глава и не поглеждаше никого. Това поуспокои малкия Фицо и най-важното леля му беше с него, той стискаше и размахваше пръчката, и гледаше дали някой го забелязва. От началото на първия герен при Сучови, отправиха овцете вдясно по улицата покрай къщите, където вече почваха есаците от едната страна; а от другата имаше дворове с високи дървени порти, заградени с измазани с кал дувари покрити с керемиди - докъм другата, вкопана ниско чешма там на геренчето, после вляво вече между широките каменни дувари от наредени обли камъни; на оградените ливади, наричани есаци, на път за реката и главния път. Там беше малко по-свежо и овцете се задържаха повече. "После ще ги завърнеш нагоре по реката до герена и пак обратно, те си знаят, виждаш ли? Аз ще идвам, да те наглеждам!" Не изглеждаше сложно но все пак имаше някаква тревога - не изпускаше от очи коча. От него можеше да се очаква всичко, по-най непредвидено време. Само като вдигнеше глава и го погледнеше - това значеше, че той готви нещо недобро, имаше едни много сериозни очи; и Фицо се отдалечаваше заднишком, не смееше да се обърне с гръб, защото знаеше какво ще последва. Леля му го остави и замина в къщи. Редактирано от - D-r Zvezdnikov на 06/06/2006 г/ 08:00:25 |
  ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. . Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха - ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха. . Да те присрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо... . Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона: . аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина... О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина! .  |
| Все по-рядко, все по-трудно ни идва желание за завръщане в бащината къща, към спомените за отминалото време, към самите себе си. Дори обстоятелството, че тази тема едва куцука го доказва. Има читатели, ако се съди по броя на посещенията, но мнозинството минава и отминава с мълчание, за да си изкрещи ругатнята, заяждането, яростта в някоя от темите по текущи въпроси. А това също е доказателство за паническото бягство на българите от самите себе си... За истерично самоотскубване на корените ни, за да ги разпилеем хаотично, ононимно почти, из широкия, из необятня свят... Горчиво, тъжно, отчайващо, но факт неуспорим.  |
| Бульо, сега сме много заети да си строим НОВЕЙШАТА държава. _________________________________________ _______ Народ, който не си знае и помни миналото, няма бъдеще  |
Някъде преди 102 г. и половина се е родил Джон Винсънт Атанасов(4 октомври 1903 ) в щата Ню Йорк – изобретил през 1939 прототипа на съвременната машинка, наречена компютър.  Родът му идва от село Бояджик, ямболско. Той е първото от 9-те деца на бащата Иван Атанасов – избягал от с. Бояджик, ямболско след кланетата през Априлското възстание(1876) и майката Айва Лусена - учителка по математика. През 80-те години на 20 в. спечелва делото срещу IBM за изобретяване на първия в света компютър. Като машина самият "компютър" е създаден след войната през 1946 г. на основата на проектите на Джон. Значи, по това време тъй наречения кампютър е тежал 40-50-60 тона, демек един натоварен до дупка товарен вагон. |
| Смолянско се топи: 34 села са с под 15 жители, 1 е с двама, 5 са празни 07 юни 2006 / Тридесет и четири села в Смолянска област са с население, по-малко от 15 жители, съобщи БТА, като се позова на Териториалното статистическо бюро. Обобщените демографски данни на бюрото за 2005 г. показват, че населението на областта е намаляло с 24 450 души за последните 10 години. Най-малкото селище в областта е Малко Крушево, обитавано от само двама души. Пет села са напълно обезлюдени и нямат нито един жител. Населението на селата Тешел, Дряновец и Гоздевица също е в камерен състав - от 3 до 6 души. Общо 131 010 са жителите на областта през 2005 г. И през миналата година е отбелязан отрицателен естествен прираст - минус 4, 4 на хиляда. Продължаващото намаляване на населението в планинския район през 2005 г. се дължи в по-голяма степен на миграционните процеси, отколкото на отрицателния естествен прираст, отчитат статистиците.  |
| Дали миграцията е спасителен изход за просперитет на хората в България не съм убедена, обаче вече започвам да се съмнявам, че и емиграцията не е най-подходящият начин за по-достоен и уреден живот. Напоследък внезапно започнаха да напущат земния живот във все още жизнена възраст поредица от дългогодишните емигранти в Америка, избягали от България в разцвета на бай Тошовото време. Днес заранта в електронната ми поща намерих кацнала нова тъжна вест от дъщерята на Митко Димитров (Шишо) – на 63 годишна възраст. Избягал от България още като юноша. Беше един от успелите емигранти... Вечен оптимист, с чувство за хумор. Всичко обръщаше на шега, напоследък често посещаваше България... - This is Nina, Mitko's daughter. My dad passed away tonight at 6:30 pm. He passed fast, without pain, comfortable in his own home with family holding his hands as he went. Jason and I will be arranging services according to my dad's wishes over the next couple days. We anticipate having them held this Saturday afternoon/evening. Please let all of his friends know that he passed and that he was in good care and peaceful. If anyone would like to attend services they can reach me at 480-241-5434 and I will notify them as soon as we know all the details. Thank you, Nina - ЛЕКА ДА ТИ Е ПРЪСТТА, МИТКО! И ВЕЧНА ТИ ПАМЕТ! КОЙ ЛИ СЕГА ЩЕ РАЗСЕЙВА ТЪГАТА В ДУШИТЕ НИ БЕЗ ТВОИТЕ ЗАКАЧЛИВИ ЛАКАРДИИ? |
| -Нов удар за общноста. За последен път видях Митко на погребението на Георги Великов (Чуклев) от Бяла, Русенско, който почина внезапно на 7-ми март т.г. Беше дошъл но не можа да стои в черквата, защото каза че не е добре. Даже Ангел се шегуваше с него после отвън. Тогава казах, че "един на година стига", ама явно не е било така! Митко, Шишо както му казвахме, е от с. Топчия - не знам дали е Търговишко. Оставя две деца, беше разведен с жена си - децата живееха при него. Почивай в мир, Шишо! Don't greeve for me, for now I'm free I'm following the path God laid for me, I took his hand when I heard Him call I turned my back and left it all. I could not stay another day to laugh, to love, to work or play. Tasks left undone must stay that way. I found that place at close of day. If my parting has left a void Then fill it with remembered joy. A frendship shared, a laugh, a kiss. Ah yes, these things, I too, will miss. Be not burdened with time of sorrow. I wish you the sunshine of tomorrow. My life's been full, I savored much. Good friends, good times, a loved one's touch. Perhaps my time seemed all too brief, Don't lengthen it now with undue grief. Lift up your hearts and share with me God wanted me now, He set me free. Редактирано от - D-r Zvezdnikov на 07/06/2006 г/ 19:21:10 |