Д-р Звездниковs Project !
Отиди на страница:
| дишен материал следващ материал “Ню Сайънтист” публикува заповеди за дълъг и щастлив живот Снимка: Интернет Умерената употреба на алкохол е фактор за щастлив и дълъг живот. Учени, занимаващи се с феномена дълголетие, са формулирали "заповеди" за дълъг и щастлив живот. Списъкът им бе публикуван от британското научно списание "Ню Сайънтист". На първо място сред заповедите е активен начин на живот, който включва редовни физически и психологически натоварвания. Освен това учените са установили, че краткотрайният стрес, гладуването и определени лишения водят до активизиране на жизнените сили на човека и увеличават продължителността на живота му. Умерените негативни въздействия върху организма водят до активизиране на естествения механизъм на възстановяване. Ако въздействието не е прекалено сериозно, може да се стигне до свръхкомпенсация и да бъдат възстановени други нарушения, което е равносилно на подмладяване. "Главният въпрос, на който предстои да бъде даден отговор, е в какви дози вредните въздействия могат да имат положителен ефект", посочили изследователите. Експерименти с мишки показали, че ако бъде ограничена храната им, като бъдат поставени на диета, продължителността на живота им се увеличава до 30 процента. Учени смятат, че колкото повече вещества преработва организма ни, толкова повече се образуват вредни свободни радикали. Друг важен елемент на дълголетието е активният социален живот, включително бракът. Според статистиката семейните връзки могат да удължат живота на съвременния мъж със 7 години, а на жената с две години. Смяната на обстановката и даже на местоживеенето също са причина за дълголетие. Учените съветват и умерена употреба на алкохол, а така също хазартни игри, стига да не се прекалява. Полезни са и разходките пеша. Особено важно е да се поемат рискове и човек да има работа, която изисква интелектуално напрежение. Но то може да бъде заменено с пътешествия или изучаване на чужд език. Непрекъснато се запознавайте с новите технически средства, съветва списанието. Последната заповед на учените е: чувствайте се винаги щастлив и се усмихвайте на света. "Столетниците са най-различни, но общото у тях е, че обичат са се посмеят", пише списанието. |
| Пред мен е книгата на Н. Хайтов, издадена миналата година под име "През сито и решето", 463 стр. Съдържа много неиздадени материали от биографията му (и още много остават), философски пасажи и наблюдения. Ето едно: "...в България нищо не може да цъфне и завърже, ако е хубаво, или ако цъфне, то ще е за кратко." Историята, за съперничеството на белият коч с Фицо, продължава. Имам вече почти страница, но нямам още края. -До скоро! |
| ~ 2 ~ Така минаха няколко дена и нищо необичайно не се случи. Завърташе ги по няколко пъти и деня минаваше неусетно, прибираха го рано преди залез. Беше особено горд и повярва че е овладял този своенравен коч, гледаше с удоволствие, как другите деца - някои доста големи - заобикалят отдалече и дори когато бяха с възрастни, се спираха, и оглеждаха несигурно. Много от тях бяха поваляни някога и помнеха добре или поне бяха слушали страшни истории. Фицо почувства осезаемо колко е смел - значи коча разбра с кого си има работа? Хората свикнаха да виждат детето, не го познаваха и се очудваха отначало, но разпознаваха безпогрешно малкото стадо; и знаеха че е на сестри Филчеви. Те бяха голям род, пет братя и четири сестри, наследници на пощальона Филчо; който в стари времена е ходил един път на ден качен на кон в Пирдоп, да носи и взима писмата оттам. Ето отсреща, между двете реки под ливадите, най-долу на селото живееше вуйчо му Нешо; върнал се от Америка, малко по-нагоре към герена беше вуйчо му Иван, макар никога да не беше ходил у никой от тях. А точно през плета, дето живееха `лелите` в големия преграден наполовина двор и просторна градина, живееше вуйчо му Христо с жена си, децата му бяха големи и ги нямаше. Къщата беше двуетажна паянтова със две дървени стълби нагоре към сундурмата а отдолу беше обор. Вуйчо му беше едър строен мъж, рус но загорял от слънцето с изпънати плещи, на който викаха по селски; Ристьо. Имаше хубави коне и колко пъти го беше виждал през дивите сливи в градината, да ги изкарва, качен на каруцата плющейки с камшика. Тайно се надяваше да го види, но вуйчо му винаги гледаше право напред. И в неговата къща никога не беше влизал - никога не бяха го канили пък и предчувстваше, че лелите му няма да одобрят, те често говореха лошо за него. Детето живееше в селото като чужденец, ако и да се беше родило тук. Леля му наистина идваше в началото през няколко часа да го наглежда, даже си говореха, което много го радваше; знаеше че е изключение - тя не говореше с никого, дори с по-старшата си сестра, ако не беше нещо наложително. После го оставиха сам и Фицо изглеждаше все по-уверен овчар. Но овньо се учеше на дяволии. Веднъж, най-неочаквано когато пасеха уж кротко до един от долните есаци, коча скочи върху широката наредена ограда от камъни, събаряйки много от тях и поведе повечето от тях вътре на зелената буйна трева. Фицето се опита да ги изгони но коча вдигаше ядосано глава и невръстното овчарче неволно отстъпваше. Заобикаляше, опитваше се отново и отново, защото знаеше че е забранено; това е чужда гледана трева и хората щяха да се оплачат на лелите му. Какво ли не опитва: хвърляше камъни, те се оказаха много големи за него, търсеше разни кърпели, но овцете само се поместваха и отново пасеха жадно свежата трева. Странното съперничество го обезкуражаваше, нямаше оправия с това хитро животно. Реши се малко по-смело да ги напердаши, докато коча го катурна като стомничка и той се разплака от безизходица. Изглежда и с тая работа няма да може да се справи. Стана му мъчно, сети се за майка си, какво ли прави тя сега? Щеше му се да я види, там нямаше добитък и не го караха на разни работи. Защо е тук? Някакъв смътен план назряваше в главата му... Така продължи дълго, според Фицо и все със същия резултат, едва ги изкарваше всеки път. Овцете се затаяваха до последния момент, видимо забравили за хубавата трева, докато ги поведеше този вироглав овен. Внезапно скачаха и се катереха като кози след него, събаряйки облите камъни от дуварите и детето после се опитваше да ги реди обратно. А като хвърляше по тях по-дребни камъни (трудно ги намираше в момента) те оставаха в ливадата и после пречеха на коситбата, колко пъти бяха чистили техният есак от камъни и заравнявали къртичини. Знаеше, изнасяше някои обратно но гледаше много да не се застоява вътре а не можеше по друг начин да ги изкара. Естествено някой видя един път и бяха донесли, че `овцете на Филчови пасат на хората из есаците`?! Беля отвсякъде. Фице обясняваше напразно, докато леля му Мика един път каза на двора: "Трябва да го заколим този коч!" Фицо се уплаши още повече - каза че не дава да се коли. -Ама защо, нали те кюска? -Нищо, че ме кюска, той е хубав! Леля му бая се изненада, изгледа го много особено, момчето явно имаше добро сърце. Детето знаеше, че `коленето` не е добре - после няма нищо. Между другото от много места беше постъпило искане за клането на белият коч. Много селяни, главно жени идваха в къщи и все това им беше на устата: заколете го, че заколете го! Фицо ги слушаше като говорят. "Наплашил е всички деца от махалата, не смеят да излязат на улицата", което си беше преувеличение отвсякъде. Като че проличаваше някаква жестокост в тия непознати хора. Даже опитаха да ги дадат на овчар временно и Фицо беше за малко свободен пак с гъските, един ден отиде при група деца на герена край реката и едно момче тъкмо разказваше доста оживено как умело е лъгал 'Филчовия коч'? Като се засилел той да го кюсне, момчето-герой се скривало зад едно дърво (показваше точно как) и коча си удрял силно главата в дървото, за възхищение на всички останали. На Фицо дори не обърнаха внимание, заети да разказват как хитро и умело са мамели лошият коч. Толкова беше реалистично и въодушевено, че дори Фицо повярва. Може би дори не го познаха другите деца, направо беше обидно? А той беше пастира! Трябваше да се връща, нямаше време за игри. И пак работата падна на него. Върнаха овцете, не се споразумяха нещо с овчаря - не стига че взимал млякото ами искал още пари? Всичко почна отново - оскъдната, несъществуваща трева не задоволяваше гладните овчици - те търсеха начин да наваксат, да откраднат малко повече свежа тревичка, откъдето могат. Много пъти още го кюска този коч, някой път много лошо и той лежеше в несвяс дълго на ливадата, докато се освести и да продължи пастирлъка. Неусетно откри, че може направо да си пада, едва докоснат от овена или даже малко преди това и той се отдалечаваше доволен. Нямаше друг изход за човечето, трябваше да надделява, изчакваше; ставаше и отново размахваше тояжката. Плашеше ги и с викове, биеше по дебелата вълна на овцете, и те бягаха; оставяйки коча сам. Той се предаваше, не искаше да го отделят, връщаше се при тях на улицата и ставаше неочаквано мирен. Весело и тъжно едновременно. Докато в един момент стана скучно... |
Стенли Кунитц, Американски поет, почина 14 май на сто години От много дълго време, Стенли Кунитц не изглеждаше да пътува много. Ако не се смята любовта му към Пенсилвания през тридесетте години и разглеждането на Съветския съюз през 1967-ма, той прекарваше дните си в Ню Йорк или Нова Англия, и повече в Масачузец. Ако прекараме линия през Уорчестър, Кембридж и Провинстаун в Кейп Кад, където отглеждаше рози, това можеше изцяло да съдържа неговият свят. Мистър Куниц беше поет, един от най-добрите на отминалото столетие и като такъв, пътуваше неспирно. Повече от времето си прекарваше в морето `пътувайки` до всички краища на света. В неговото въображение, той "пътувам с години; изпънат като птица; / Спускайки се над заспалите поля където бях млад". Той можеше да потъне дълбоко в своето съзнание, през долините и урвите "от познатото към непознатото до непознаваемото". Или можеше да се свие в живота като риба във водата. If the water were clear enough, if the water were still, but the water is not clear, the water is not still, you would see yourself, slipped out of your skin, nosing upstream, slapping, trashing, tumbling over the rocks Трансформацията се случва когато чете за тихоокеанския салмон (сьомга), думите почват да текат и само трябва да ги следваш. В своята първа сбирка "Intellectual Things" (1930), той отдава почит на неговия учител Джералд Менли Хопкинс и неговата "God's Grandeur", в която се обръща към `Отеца` но в този случай това е просто неговия собствен баща; който се самоубива преди още самият Стенли, да бъде роден. Мистър Куниц следва този образ с настървение: през кървавата трева, през сливовите градини, до брега на реката, където Among the turtles and the lilies he turned to me The white ignorant hollow of his face. Той казваше за себе си: "Аз съм американски `free thinker` и доста упорит такъв..." Куниц плати за своето свободомислие, като остана незабелязан дълго време от критиците и после пък беше обявен за прекалено абстрактен. Ако не бяха Theodore Roethke и Robert Lowell, станали негови приятели, той можеше да си остане докрай отхвърлян, както John Clare и също като него да бъде обявен за луд. Самотноста изглеждаше срастнала с него. Той успя да поддържа своите поетически навици, търсейки, пишейки упорито на ръка; без поправяния. Всеки може да бъде поет. Всяко десетилетие излизаше по една негова стихосбирка, като постепенно ставаше известен и наградите не закъсняха. През 2000-та година вече навършил 95 той беше обявен за Поет-Лауреат на Съединените Щати. Becoming, never being, till Becoming is a being still.[x] Редактирано от - D-r Zvezdnikov на 23/06/2006 г/ 21:20:51 |
ако имаше все още вода ала мътна беше водата и не беше все още вода Вие себе си бихте видели от кожата си изпълзели усещащи нагоре по течението удара, разгрома, крушението И търсили бихте спасението, с душа попивайки наводнението. Но не беше все още вода, а дяволска, злочеста беда... |
[Златен] от USA Общо мнения: 1255 Скрий: Име, IP Ако беше прозрачна водата ако имаше все още вода ала мътна беше водата и не беше все още вода Вие себе си бихте видели от кожата си изпълзели усещащи нагоре по течението удара, разгрома, крушението И търсили бихте спасението, с душа попивайки наводнението. Но не беше все още вода, а дяволска, злочеста беда...  Харесали сте превода на един идиот и олигофрен като мене, д-р Звездников ? Похвално !Редактирано от - Чок觧 на 24/06/2006 г/ 09:31:12 |
| -Ваш превод, мишугина? Не може да бъде! Ама като помислиш... някои хора могат да бъдат професионалисти, да поддържат работно място, а в същото време да имат... екзотични да речем, политически убеждения и предразсъдъци. Убежденията на хората произтичат директно от техният минал живот - характера определя постъпките. Човек, според условията може да бъде всякакъв. Тоест най-малко с две лица. Може да си специалист, като Шопарата но вие за мене си оставате врагове - за съжаление не единствените. |
| Стихотворението е хубаво и си струва да се види цялото. За текста на английски Натиснете тук. Ето и един опит за превод: - Речен Цар - Ако водата беше бистра, ако водата беше тиха, но водата не е бистра, водата не е тиха, щеше да се видиш, изплъзнал се от кожата си, опипващ нагоре по течението, пляскащ, блъскащ, мятащ се върху камъните докато не ги покриеш с кръв от корема си: Его с плавници, парче гънещ се мускул. - Ако ти бе дадено да знаеш, но не ти е дадено, защото мембраната е затинена от самозаблуди, а иридисцентният образ плува в огледало, което тече, би се намерил с изненада в онази друга плът, натежала от семе, натъртена, блъскаща към бента, удържащ оргиастичния вир. - Ела. Плувай в тези води. Множи се и мри. - Ако бе надарен със силата да се изтръгнеш от своите клетки, но въображението се проваля, а дверите на сетивата се затварят пред детето в теб, щеше да имаш смелостта да бъдеш превърнат, както това става сега, в нещо, което те ужасява отвъд просто човешкото. - Сух пламък те изяжда. тлъстина капе от костите ти. шарките на хрилете ти избледняват. Станал си дом за паразити. Големият часовник на живота ти забавя ход, а малките часовници препускат диво. Това е, за което си роден. - Извика срещу вятъра и чу вятърът да отговаря: “Не аз избрах пътя, но пътят мен избра.” Опита огъня върху езика си докато не подпухна черен от пророческа радост: “Гори със мен! Единствената музика е времето, единствения танц е любовта.” - Ако сърцето бе достатъчно чисто, но то не е чисто, ти би признал, че нищо не те обвързва повече, изобщо нищо не те задържа, освен носталгията и желанието, двупосочната стълба между небесата и ада. - На прага на последната мистерия, в бруталния абсолютен час, ти погледна в очите на своето собствено същество, блестящи от лудост, и казваш пречупен е, но устоява гъвкав и твърд в регалиите на сиянието си, наследяващ завинаги соленото си царство, от което е изгнан завинаги. --- Редактирано от - Вежливия Лос на 24/06/2006 г/ 19:24:58 |
 Liftoff! Shuttle Discovery bound for ISS The biggest fireworks on this 4th of July came well before sundown, as Space Shuttle Discovery blasted off at 2:38 ET from Florida's Kennedy Space Centre. * * * * * * It's the first time NASA's Shuttle has lifted-off on Independence Day! >> Резултат от състезанието досега с новият гол с глава: 121 на 0 (нула) за руските дудуци?! |
Защо да не се махне оттук? Всичко би се свършило. Как можеше да си отиде? Не знаеше пътя и вероятно беше толкова далече. Някакъв неясен копнеж, желание, нужда го теглеше към далечното и непостижимо място, към дома му - истинския. Колко време щеше да мине докато го приберат обратно. Казаха есента? Кога ли ще дойде есента, изглеждаше така далечно, безкрайно... даже понякога питаше, неочаквано "-Кога ще дойде есента?", но не му отговаряха, мълчеха - смятаха, че е без значение, очевидно безсмислени детски приказки. И какво точно го мъчеше? Че беше слуга на едни животни и то такива непослушни, враждебни дори. Че всички го надхитряваха, даже и кокошките, спомни си как го биха заради тях? Овцете, как се правеха на добри, кротки и хрисими; докато го изненадат и побягнат? Не се подчиняваха никак, само даваха вид, сигурно го мразеха..., особено лукавия коч. Че защо трябва да изпълнява едни и същи поръчения всеки ден, все едно и също, беше му омръзнало; като се върне със стадото да отиде за `пресна` вода от Сучовата чешма, защото често имаше вода но не беше студена, трябваше да я излее и да донесе друга със стомнето. Така работата никога не свършваше... донеси това, отнеси онова. Почна да мисли упорито - кой беше пътя за Копривщица? Явно за Клисура не беше. Почти знаеше как да отиде до разклона, но после кой път да хване - бяха два оттам, разделяха се? Можеше да не яде и три-четири дена, си мислеше, само да пристигне. Беше успял да запомни някакси, не, че беше много сигурен: през Копривщица се минаваше за Стрелча. Дали беше така? Иначе обикновенно идваха напролет в претъпкани, прашни рейсове през Златица и Пирдоп - много далече беше оттам и имаше висока планина за изкачване - не беше за пеша. През Копривщица минаваха само камиони, бяха идвали веднъж с майка му - но много се чакаше и трябваше да се моли на шофьорите, защото никой не отиваше направо - повечето дори не спираха и които спираха не ги вземаха. Хубавото беше, че е без пари или с малко череши или ранни круши. Блъскаше си главата да си спомни как точно беше, не смееше да попита никой. Даже вече трудно заспиваше - какво ли сънуваше? Мисълта за отпътуване не го напускаше. След няколко дена реши окончателно - ще си отиде! Знаеше че това щеше да бъде бягство, не можеше да иска разрешение - нямаха да му го дадат и още как? Нямаше по никакъв начин да го качат на рейса и да си отиде. От Лъджене нямаше всякога рейс, трябваше да отиде някой с него до Пирдоп. Нямаше такъв, си мислеше Фицо и лелите му в никакъв случай нямаше да похарчат пари, те не харчеха пари за нищо; дори хляб си месеха, а и нямаха време за глезотии. Мислеше по кой път да отиде до разклона: по горния, главния път, там имаше хубави километрични камъни и дървета, по скелята или даже по линията? По пътя минаваха много коли с добитък и някои можеше да го попита къде отива, по скелята не знаеше дали няма някакви разклонения и да се обърка. По линията не можеше да има разклони, но беше трудно да се върви, не навсякъде имаше пътека и може би беше опасно; пък и там ставаше дълбоко накрая, как щеше да се изкачи? Една заветна нощ спа на пресекулки и се събуди много рано. Гледаше през мрачното прозорче дали се развиделява, заспиваше и пак тряпкаше. Услуша се дали лелите спяха, дишаха тежко, понякога се обръщаха? Дълго не се решаваше да стане, ако го попитат защо става, нямаше да може да излъже. Съвсем тихичко, едно по едно се измъкна от чергите, потърси да пие вода, макар че не му се пиеше. Никакво движение като че ли, дали не поглеждаха? Как да отвори вратата безшумно, без да скърца. Нямаше страшно щеше да каже че ще ходи по нужда, макар че никога не ставаше през нощта. Бавно натистна дръжката, все пак вратата изскърца зловещо. Притвори я не беше сигурен дали я затвори напълно - боеше се да не изщрака. Спеше с дрехите си, бос слезе по дървените стълби много леко и внимателно, стъпалата се движеха под краката му. Огледа се, никой нямаше по него. По пътеката през градината отиде през малката вратичка до двора с животните. Всичко беше тихо, още сумрачно, овцете лежеха под сайванта зад ниската ограда. Дожаля му някак, дали ги виждаше за последно? Къде ли е коча, нямаше време да го търси - да го погледне смело в очите. Огледа целият двор и обора, където бяха воловете и кравите а отгоре плевнята, ореха с изправените дървета на дънера му; купчината гюбре, кокошките бяха вече станали но се движеха като замаяни. Стигна до портата вдигна резето, открехна, погледна назад и се измъкна. Резето щракна след него. Нямаше още никой по улицата макар да беше почти светло. Така и трябваше. По странични улици се насочи на изток, мина двете рекички и не след дълго излезе на главния път точно преди моста. Някои хора в далечината все пак почваха да движат вече. Този отрязък на пътя беше малко рискован защото нямаше друг път до скелята, тя се отбиваше чак на края на селото. Трябваше да бърза но не съвсем, да не буди подозрение. Не искаше да среща никого, добре че хората, колкото ги имаше се губеха нанякъде, още преди да ги срещне. Оставаше още малко, ето ги купчината върби преди реката и след нея почваше скелята. Когато я мина по наредените камъни, най-после се поуспокои. Нататък беше открито. Обърна се за последен път - всичко беше спокойно. Продължи уверено, когато се отдалечи, си помисли: вече лелите му са станали и се чудят къде ли е? Много ще се изненадат като не го намерят, но за това не можеше да мисли повече. Не си взе поне малко храна и дреха за през нощта, не знаеше кога ще стигне. Утрото беше свежо, дълго още не се появяваше сияние над Балкана. Мина и другата река, Маргарта, ставаше все по-спокоен; не трябваше да бърза. Ето вече е при познати места, кладенчето баш до пътя на тяхната ливада, дето косяха и спаха миналото лято в пресното сено; за да не си ходят напразно в къщи. Тревата беше росна, от уважение се наведе и пи вода, почисти; тихо и приятно беше наоколо. Фицо, много обичаше да чисти и дълбае кладенчета - това беше любимото му занимание. Ето и първите чучулиги се издигаха. Ако не беше зает с отпътуването, можеше да ги гледа в прехлас, безкрайно дълго - това бяха чудни птици, как хубаво пееха, издигаха се и спускаха право; винаги по една, сами. Продължи, като се наслаждаваше на гледката отвсякъде, малки рехави облачета плуваха нежно по небето, птиците чулуликаха от всички страни. Другата, последна рекичка беше близо, премина и нея; и пътя-скеля за добитъка почна леко да се изкачва. Ниви, ливади, простор от двете страни. Тревите миришеха, из тях щурците свиреха - колко е било радостно, да си свободен!? Като че се виждаха вече каруци далече горе по шосето, мяркаха се през дърветата по края. Отдясно, съвсем близо беше линията, появяваше се и скриваше зад хълмчетата. Оттук не беше далеко, скоро щеше да се покаже шосето и разклона, отпред се виждаше на високото, Гламе, където пасеше добитъка. Само да види как ще бъде, идваше най-трудното? Забави ход, почувства вече болка в ходилата - не беше гледал къде стъпва по острите камъчета. Дали ще може да открие по надписите кое, какво е? Но ето бленувания разклон и пътя, който се спускаше отляво, отдясно бе моста над линията, тя не се виждаше беше долу ниско. Зад нея отсреща беше тяхната голяма нива, където водеше воловете, беше необичайно безлюдно сега. Пресече шосето и се насочи към надписите, с остри стрелки сочеха на изток, и на юг. Приближи и се спря, загледа ги много внимателно, оказа се, че не ги разбира. Тогава осъзна че не може да чете! Не беше се замислял преди това? Изучаваше знаците един по-един - не му говореха нищо. Преглеждаше ги и отляво надясно и обратно - как да ги различи? Знаеше, че единият пише Клисура а другият Копривщица - това бе ясно, но кой, кой е? Не - ще опита отново, я да видим: първият знак в началото на едната, беше същия като на другата табелка, хм; само че по-големи от другите. Я отзад - и отзад бяха еднакви, толкова можеше да различи. Не може да бъде! Как така? Провери отново и отново -- и първите еднакви и последните еднакви, какво е това. Има някаква грешка: защо пишеха така? Спомни си, как баща му веднъж искаше да го учи, показваше му книжки с писано и му казваше как се казват. Защото тогава не се интересуваше, майка му го спаси като каза - "остави го детето, малък е още", и той се измъкна от мъчението, както му се струваше. Знаеше само неговата буква, може би тя щеше да го заведе при мама и татко, но тук я нямаше. Как е възможно? Трябва да я има, не е честно! Никога не беше си представял, че ще му потрябва един ден, струваше му се толкова безсмислено да гледаш и да помниш някакви чертички. Имаше мнение че лесно ще се справи, оказа се много сложно и объркано. Защо, какво, кое може да бъде? Защо ги правеха тези неща, трябваше да има рисунка, а то всичко едно и също. Може би с налучкване щеше да стане, но как да налучи? Поне едно малко нещо да му подскаже, но кое ще е то? Трябва да има нещо, не може да няма, ще го намери - трябва да го намери! Погледна дори отзад на табелите: там нямаше нищо, как така, само обелена боя? Беше изправен пред най-голямото си решение в живота, а беше едва тригодишен и половина нямаше пълно. Гледаше стрелките, те сочеха към двата пътя, гледаше самите пътища; като че нещо по тях можеше да забележи. Почна да се ядосва, на всички и на себе си - защо беше толкова убеден че ще открие верния път?! Разглеждаше отново и отново, я да видим вторите букви отпред и отзад, т.е. отляво и отдясно - той не знаеше кое е първо кое второ. Нямаше еднакви този път, но какво значеше пък това. По средата имаше еднакви, даже три бяха еднакви и други две бяха еднакви, не бъркаше ли? И защо толкова еднакви шарки - какви са тези хора, дето ги правят? Вече беше сигурен че е някаква подигравка и никой не можеше да знае каква разлика има, глей ти? Колко беше стоял и гледал, нещо му подсказваше че този десния е правият, дето слизаше надолу. Ама ако погледнеш и другия слизаше леко надолу, преди да почне да се изкачва като лента по високия рид, а там в ниското имаше и река. Толкова се беше улисал, че не видя кога наблизо се появи стадо овце и овчар с гега, което кротко пасеше край пътя. Толкова голям човек а не пасеше много овце, само с малко повече от Фицовите? Тук имаше хубава трева, покрай двата пътя се простираха широки слогове обрасли докрай. Овчаря го гледаше много настойчиво отдалече, сега загази - ще го пита какво прави тук и защо гледа надписите, какво да му каже? Направи се, че не го вижда но трябваше да решава бързо, беше съмнително, ами я ако каже с кой си тук - тръгвай с мене! Беше глупаво да го пита кой път е за Копривщица - щеше да се издаде, той явно знаеше и без да чете? Значи те са спали някъде тук не може да ги е изкарал толкова рано от селото? Стадото явно идваше от другата страна, от ниското, затова не го видя - откъм реката зад тях, буйната Въртопа. Направи се че си играе около стълба с табелите и скришно поглеждаше нататък. Стадото наближаваше полека насам - не можеше да стои тук дълго, още по-малко да гледа тези проклети драски - всичко беше в главата му вече но каква полза, не можеше да избере. (Чак след много месеци после разбра колко е било лесно: ами едното име имаше повече букви - това, което му трябваше. И то доста повече, не му трябваше да брои, което и това не можеше: но явно беше по-дълго - самата табелка беше по-дълга?!) Трябваше да реши нещо. Ами ако сбърка, целия ден ще му иде напразно и уморен, трябва да се връща отново тук. За връщане при лелите и дума не ставаше, можеше да има бой? Виж как се насади, откъде да знае. Но десният път, който отиваше през моста все повече надделяваше! Защо - не знаеше, но го теглеше именно той, все повече му харесваше. - Дали е верният? Овчаря наближаваше! Не - ще тръгне, колкото и да не е точният път, сам си го направи, после ще се оправя някакси - само да не го върнат още оттук. И така, през моста - по дяволите разни писмена! Бавно, залисвайки се, подбирайки пръчки и камъчета, хвърляйки ги; полека се запъти към тясното каменно мостче по чакълираният, пепелив път. Може би то самото го привличаше, щото щеше да погледне долу линията и от двете страни, колко забавно щеше да бъде; после нанадолнището беше приятно - не като серпентината нагоре по хълма. Къде щеше да изкачва там, край нямаше високото и като че ли пътят на моменти се връщаше назад, ставаше тънък като пътечка и се губеше - толкова странно, объркано изглеждаше, като в приказка. Искаше му се и по него да тръгне, все пак беше интересен, но не вярваше Стрелча да е нагоре?! Уверено избра десният, ясно - може би и защото овчаря беше на другият и не искаше да минава покрай него, не смееше да се обърне, но пак с едно око хвърли поглед - високият чичка с калпака все още гледаше и като му се щеше да го повика. Дали и не викаше? Погледна и от двете страни на моста линията долу, както си бе наумил, но нямаше време да губи, макар да беше така интересно. Някой друг път, може би? Нехайно се отдели, кривуличеше насам-натам, помайваше се нарочно; като че разглеждаше нещо, само докато потъне веднъж надолу по шосето? Знаеше че оттам няма да го виждат. Крачетата вече сами стъпваха, лекичко и удобно, и му стана необичайно приятно на сърцето; потъна, скри се - отдъхна си облекчен. Пътя слизаше вече стръмно надолу. Може би нямаше връщане, оттук. Слънцето тъкмо изгряваше. . . Повярва, наложи си, че не може всичко да е против него! (: Вт. ред.) |
| Ехе-ей, тука ли сте? Темата мина уверено 5 хилядното посещение и това хич не е малко. Благодаря! И вече втората част на бягството е готова, остава малко да се поизглади тук-таме. Този `разказ` ще бъде от три части, не като другите само от две. И в третата част ще има повече акшън, обещавам! -Вие как сте? Минаха мачовете и си седнахте най-сетне на гъза. Впрочем, за какво играеха? Май се отказахте да ставате писатели!? Може ли така, хора грамотни? Пишете, това ще остане! Даже един форумец обеща да ми изпраща пътеписи, но не е решил още, дали стават за публикация. Много сте критични към произведенията си. Чакате да ги изпедепцате докрай? Хитри сте, не се давате лесно. § Да, ама времето си върви... Няма да ви занимавам повече. За мене какво да ви кажа? Всичко си е по старому, ако някой знае как е било. Иначе много горещо тук. Ако на вас ви е горещо, Вие, господа и дами; още не сте срещали майката на всички горещини. Ама за какво ви е? Не е интересно. Трябва да оправдая влизането, затова ще продължа: репликите от едно изречение, понякога са витиевати, но не се запомнят дълго. Затова давай повече слама, все някой ще намери зрънце вътре, ако му трябва. Благодаря за вниманието! А-а, по едно време бях решил да местя темата. Нещо много ме банваха. ~Ама и аз с тая политика? Все се заричам да не я чета и все там. Няма какво да се прави, ако че е скучно. Няма интересни книги за четене, нито новини. Иска ми се нещо много интересно да ви кажа, но няма какво. Вие връщане ли се към детството, понякога или нямате време? С какво се занимавате освен работа. Имате ли хоби или някакво влечение, което си заслужава. Имате ли случай да забравяте приятели, по липса на интерес? Хора, с които никога не сте се карали, даже по едно време сте били доста близки или да кажем роднини и да не се виждате или чувате с години. Какво е това, как да го наречем? --Дрифтинг, като подвижни песъчинки, отнесени от вихъра..., които не е хич сигурно дали ще се завърнат, откъдето са тръгнали. Дали ще има обратен вятър за тях? Кой знае в каква гънка ще потънат и не дай боже, бъдат затрупани. @ That's it! Намерих го, но ще трябва да го оставя, че става тъжно... Видяхте ли?! |
Мдааа..бягаш, бягаш д-р Звездников!Направи ни тъжни... и ..хоп – зад ъгъла...Пък и ти Чоки...Никакви мъже не сте  , а само едни "подвижни песъчинки" /по Звездников/ каквито сме всички в поредното велико преселение, европейско , казано на съвременен жаргон.И този вятър на Промяната така ни завихри, че забравихме кой, къде , как ..накъде пътувате , май сте наясно, д-ре Звездников?Споделете, моля ! И защо толкова важно е , според Вас, къде е било началото?Предполагам, че мъчително да си дълго време далеч от племето си! Простете, но днес думата "носталгия" на мен ми звучи .....малкоооо архаично  |
| Д-р Звездев, що си не додеш за малко у нас? Може пък и да ти стане...едно 'ууубаво Верно, после може и да Не ти се прииска...да се завърнеш! Казано е: - "...Живот човешки, живот глупешки..."... Както и да е, ти си знаеш  |
D-r Zvezdnikov, Чоки,  Нека да е тъжно разказаното, по-важното е че е хубаво! Носталгията /и особено тази породена от спомените за детството/ си е тъжно чувство. Носталгията обаче си е реално чувство, присъщо на всеки здрав и нормален/ психически здрав/човек. Има много хора от днешните Бг емигранти/и мои лични познати също има между тях/, които я отричат за себе си и доказват на околните непрекъснато, с някаква странна за мене настървеност колко са щастливи на новото място и от новия си живот, далеч от "омразната" Родина.Аз лично не им вярвам.Но не ги и осъждам.Едното не изключва другото.Просто всеки човек си има достойнство и си го пази пред хората по свой си начин. Джейн Гудол е открила, че носталгията е присъща даже и на дивите животни. Ето какъв случай разказва тя-за смърт от носталгия на малкото шимпанзе Флинт след смъртта на майка му Фло: "...През втората седмица той дълго време лежеше на земята, често под гъста разстителност, винаги близо до мястото, където беше видял Фло за последен път.Очите му, които все повече хлътваха, придобиха странен блясък.Понякога той се взираше напред, без да мига и приличаше на безумен.Хранеше се рядко и в края на третата седмица беше отслабнал повече от 1/3 от масата си.След няколко дни умря и той. Смъртта на Флинт е трагедия във всяко отношение.Същевременно тя е изумително доказателство за дълбочината и значението на силните връзки между малкото шимпанзе и майка му..." Поздрави и за темата, дано се намерят и други списователи на детски спомени, като горните! Редактирано от - ML на 12/07/2006 г/ 15:55:18 |