Отиди на страница:
| Сега, ако искаме все пак да сме обективни, трябва да споменем, че казармата все пак учи на някакви положителни качества. Да си оправяш леглото по канап, да си редиш шкафчето, да си переш дрехите , да почиташ чина, старшинството, да се подчиняваш безпрекословно-молчать, не разсуждат и т.н Учи на ред и дисциплина-доброзорно. Без дисциплина и самонаказване и най-големите таланти се похабяват. Но Архимана е абсолютно прав. Ако не си се научил в първите седем години да отлагаш удоволствията-вид самонаказване, нищо после не може да е полезно. А това пък зависи от гена и от средата. Където соцсредата , яслите и детската градина са безпомощни, родната казарма също е безсилна. Само броени дни след казармата лентяят си остава лентяй, леглото му си е неоправено, дрехите му са по земята. Маршировката е най универсалното средство за разтваряне в колективното цяло. Запомнете, казармата е важно средство за моделиране от обществото на фрустрати, годни за командване, за нуждите на тоталитарни режими. Тя е създаена от тях колективен организъм, който лишава индивида от неговата самостоятелност и индивидуалност; втълпява му глупава саможертва за ценност, учи го на безпрекословно подчинение и всеотдайна преданост; използва внушени вярвания, за да стимулирати обединени действия и предоставя подслон за фрустрираните, които не понасят автономното съществуване. Тя си служи с убеждение и принуда, с водачеството, маскарадите на парадите и всички компоненти на тоталитарната машина. Една военна организация от рода на Чуждестранния легион привлича много от типовете хора, които обикновено бързат да се присъединят към всяко ново движение-пише Хофър. Вярно е също така, че офицерът по набора на доброволци за армията, комунистическият агитатор и мисионерът често едновременно ловят шарани в клоаките на съмнителните квартали. Духът на саможертва в армията се засилва от съзнанието за дълго внушаваните вярвания, духа на солидарност, строевата подготовка, безпрекословната вяра в началника, изискванията за воинска чест, стремежа към приключения и слава. Тези фактори, за разлика от онези, използвани от масовите движения, нямат нищо общо с осъждането на настоящето и бягството от нежеланото Аз. Следователно те могат да се проявят и в една по-спокойна атмосфера. Фанатичният войник по-скоро е фанатик, станал войник, а не обратното. Духът на саможертва в армията е изразен най-благородно в думите на Сарпедон, отправени към Главк преди щурма на гръцкия лагер: "О, приятелю мой, ако можехме да избягаме от старостта и смъртта, като напуснем тази война, нямаше да се бия тук в първите редици; но сега, след като ни грозят хиляди различни начини да умрем и не можем да се предпазим от тях, нека нападаме и прославим други мъже или да спечелим слава за себе си." Дьо Токвил отбелязва, че военните са "хората, които най-лесно губят главите си и общо взето се показват най-слаби в дни на революция." сички масови движения използват действието като средство за унифициране. Конфликтите, които масовото движение търси и подклажда, му служат не само за да разгроми противниците си, но и за да лиши своите последователи от индивидуалност, служат за по-лесното им разтваряне в колективната среда. На същите цели служат и усвояването на нови земи, изграждането на нови градове, широкообхватните изследователски програми и големите промишлени проекти. Дори обикновеното маршируване може да служи като унифициращо средство. Нацистите широко използваха тази всъщност абсурдна дейност. Херман Раушнинг, който отначало смятал, че безкрайното маршируване е безсмислено пилеене на време и енергия, по-късно призна неговия тънък ефект. "Маршируването отклонява мислите на хората. Маршируването убива мисълта. Маршируването е край на индивидуалността." В невероятната книга "Спецслужби" на руския публицист Мухин, се разглежда армията във невоенно време като най типичен пример на бюрократична машина, която е направена не да реши даден проблем-опазването на страната, а да го задълбочи, заета със собствената си маскарадна легитимация. Не случайно всички довоенни генерали са се оказали негодни за реални военни действия, и се е наложило скоропостижна да се заменят с хора от бойниите линии. |
| Архиман, да си чувал и за други начини да си извоюваш авторитет и независимост? Нещо за 7 години да си чувал? Не ми се навирай в очичките с тия методи, дето (не ти знам годините) ги прихващат от теб млади келеши, та като пият едно яйце ракия и ми се правят на бабаити. Ситен съм, архиман, дребен съм- 172, и тежа само към 73-74 кила. Ама и без да си навивам ръкавите и да се заканвам, съм си извоювал авторитет. И ме уважават хора, вЕрвай ми. Понякога по-добри резултати се постигат без бой. Но бих ти праснал един по врата, честно :-)))))) ... Още отсега, защото някой пък току-виж се позакачи- служил съм. Службата ми е точно 2 години, 2 месеца и 25 дни. Бил съм в бойно поделение (не знам горепишещия защо казва, че за 3 часа са си вършили нещата. При нас норматива си беше норматив. И си го изпълнявахме.) Служил съм в под. 22360, ако на някой от горепишещите това му говори нещо. Бойно. Казваха- от най-тежката служба. Май до неотдавна го казваха, вече инак го няма. И съм виждал изгъзици, устав, гадости, офицери, разпределени по наказание там, щото за други места не стават. Виждал съм смачкани трабанти, бутнати мостове, щото така понякога излизаха Т-72 :-), дори и по мое време вече се случи да докарат и няколко САУ, дето като си до тях, ити хвърчи кепето. Но съм виждал и дружба, и момчета, с които времето ти е незагубено, защото можеш да научиш нещо, или да разчиташ на него, защото... така трябва. Но имам и спомените, били те с малко горчив привкус, или добри. Имам и калпавата гордост, когато чуя някой лигльо да се оплаква за трите месеца загубени, че съм "отслужил воинския си дълг". Без да мрънкам, без да се жалвам, без да гоня връзки, та да се отървавам (Пред кого ли- та баща ми, Бог да го прости, е казвал- "аз съм бил в Триъгълника на смъртта, бил съм в Звездец и Разград, а него- където си го пратят, никакви такива- като ще е войник, такъв да е"  . |
| Писна ми, има много неща, които ни изглеждат излишни - казармата, армията, правителството, парламента, с една дума излишна низ изглежда държавата. Защо все пак нея я има си отговорете сами. На практика всичко, което се случва в казармата се случва и в живота, но в казармата е по-пряко, а в живота понякога е по-скрито. Това не пречи и в единия и в другия случай това да са гадни, противни неща. Хибаво - сега казваме казармата е излишна, но по същата логика за какво ни е държавата с всичките й атрибути, един от които е армията? Ако си отговорим на този въпрос, няма начин да не започнем да мислим по друг начин и за казармата, а не като някой с изключително много ум в главата да раздава ума си с юмруци наляво и надясно и да не знае друго обръщение освен дрисльо. После защо бил в КЕЧ-а, ами не за там, за досципа е бил, ама се е отървал леко. По въпроса за казармата отново препоръчвам да се прочете Иван Хаджийски, заслужава си. |
| За Мария, с удоволствие те чета, макар не винаги да съм съгласен с теб. Сега чакам и обяснение за други институции. Все пак казармата не е единствен от репресивните държавни апарати, нали? Я да видим- ааа, училището не беше ли такова? :-) Е, ти ще изредиш и другите, мисля. :-)))) |
Всичко написано до момента, Дами и Господа, ме кара да се усмихвам  Питанията ми са: 1. Какво е било отношението към военната служба в България преди 1944? Със сигурност няма нищо общо със сегашното (справка: горните постинги на Български "интелектуалци" !2. Защо никой до момента не си задава въпроса, поради коя причина се стигна до тук, казармата да се превърне в тегоба, повод за смях или майтап? Моята забележка: Задължителната военна служба на една Държава е характеристичен белег за сигурно и систематично управление на страната в полза на данъкоплатеца! Като допълнение: Бях близо две години в транспортни войски. Това бяха най-нещастните ми дни в живота. Никога не говоря за това време. |
| Posleden, Много си тлъст, бе, я се стегни. Аз съм висок 1, 74, но тежа ок. 65 кг. . А сега сериозно. Не прави генерални изводи от една-единствена случка, това е погрешен подход. Аз съм малко боксьор и каратист и по принцип не бия, защото имам много тежък удар - както с ръце, така и с крака. Веднъж цепех дърва на улицата и се събраха хора да зяпат, когато започнах да троша бичметата с крак. Но в същото време съм категорично "за" телесните наказания в училище и не само там. Не може да има престъпление без наказание. |
Забавно е било със сигурност, яд ме, че не съм присъствал. Некакъв запотен архимандрит с расо, килимявката паднала на трамвайните релси, а он бичи околните тополи с мае йоко герита  |
| От казармата, уважаеми български мъже всеки може да получи толкова, колкото му позволява акълът и характерът. Същото се отнася и за семейството, училището, държавата... Това установих аз от вашите писания тук. Чувство за общност и безкористна преданост не остана кой да формира. Това според мен му е болката на Денков. А липсата на такива води до болезнен егоизъм, социална апатия и голо отрицание на вся и всьо. Което си е най-прекият път към самоунищожение. Колкото и да се пъчим поотделно и всички заедно. Така де, ако си способен да праснеш един на баща си, защото те е подгонил с дървото, какво да чакат от тебе другите. Ярка индивидуалност?!! |
| По Gasparini: Кво научих в просташката комунистическа казарма III Писане на първото писмо до родителите. Някъде около двайстия ден от службата. Всички кирове в залата, пишат и се потят, потят се и пишат под зоркия поглед на ЗКПЧто. Дебелият шопар пръхти и чака с нетърпение да ги предадем пликовете, незапечатани разбира се, та да разбере кои ще стават доносници и на кои ще им разплаче мамицата. Гнъс. А онова на Лаута "Пълзешком напред" в калта и локвите не ми го побираше съзнанието с какво щеше да помогне да розгромим мръсния империялистически врагл А най-гнусното беше да видиш как се кефеха от това ленчето и фатмака. Последният като си оставяхме парадните дрехи в склада задължително ги преджобваше, за да събере стотинките. А за курето по-късно. Щастливи са момчетата, че няма да ходят в тая кочина със старите червени дудуци да ги изнудват като нашия фатмак. |
Ами май знам. Обаче мойто тесто все пак е омесено не на едно място. Нооо в този край наистина има хора от сой. Така е.  |
| Е, то и ние се кореним из цялата пенинсула, лошо няма, дори като сме далече. А аз имам подозрения и към Йезуита, плюс още няколко по-малко активни ника. |
| Доста време (години) след уволнението, казармените спомени съсипваха и най-хубавия купон - само да се надушехме, и започваха лакардиите. Сега гледам на казармата горе долу като Чичо Фичо. Едно градско, разглезено момче се сблъсква с истинския живот и със себеподобни от всички краища на Родината - кога друг път! Голямо училище. Нас, софиянците - копелетата! - ни смятаха за хитреци и все гледаха да ни го избиват. Истината обаче е, че селските тарикатчета ни разказваха играта отвсякъде. Това, което ме шокира още от втория ден и до края на можах да свикна, беше, как се крадеше. Не говоря за фатмашките кражби, артелчици и други такива. Войниците се крадяха едни -други. Старите - по закон, разбира се, направо си взимаха, нешо като феодална повинност. Но ние, един набор сме, на един огън се печем - и те краде, говедото! И досега не го проумявам. Не вярвам да е било от нямане. По-скоро като спорт. Даже имам наблюдения от кой край на БГ крадяха най много, но да не засегна някой тука. Най-доброто на казармата (и на социализма) беше, че бяхме млади. Колкото до възмъжаването, синът ми, дето няма да ходи в казарма, има по-голям жизнен опит от мен на същите тези двайсет години - просто животът сега е такъв. По-разнообразен и по-нормален. |
В какво ме подозираш, чадо?  Аз съм си казал във форума - болярско чадо съм, сигур във вените ми тече кръвта на Калояна... |