Литературна тема
Отиди на страница:
| Гео, Тургенев е гений. А Чехов ние с Ахматова, хе-хе, не харесваме. Аз съм по-снизходителна, обичам много пиесите и водевилите му. Няколко пъти гледам филма на Михалков "Неоконченная пьеса для механического пианино" по Чехов - шедьовър. https://www.youtube.com/watch?v=oQKr3kLRf_U |
| Денят не убивай, денят не губи, синко, прилежавай, труди се, учи! Времето е злато, времето й пари, но то й крилато, добре го пази. Празно не минувай ни час, нито ден. Без работа минат, е загубен ден. Работи, труди се, трудът е имот, слабите подкрепяй с помощ, със съвет. Общото обичай, то е твой живот, добре ще преминеш сред добър народ. Дор народа й болен как ще бъдеш здрав? Сред народ поробен кажи - кой е прав? Общото обичай, общото пази, от него очаквй чест и добрини. Общо не изядай, чуждо не граби. Общият изедник чакат го злини. Да не мъчш, биеш нокого в тоз свят, брата си кат биеш, то себе си биеш. Утре ще по-силен да смане и теб - правото да пазиш на всеки човек. Хората са равни, всякога помни - те трябва да имат равни правдини. Тъй ме татко учи, кат бях още млад. И аз го послушах - не станах богат. Всичкото си дадох за общо добро, жертвувах, помагах, дор имах със що. Борих се със злото, падах и ставах, и от нищо мене не беше ме страх. Сега съм останал сетен сиромах. Ази, братя, дадох всичко, що имах. Смейте се над мене, бягайте от мен, като че съм чумав, бесен и без ум. Но ще дойде скоро праведния час, че тогаз ще видим кой е прав от нас. Ще да видим ние сред тоя народ кой е бил от назе човек, а не скот. [Стефан Стамболов БАЩИН СЪВЕТ http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=161&WorkID=4511&Level=1 |
| по текст на българския революционер и държавник Стефан Стамболов. "Бащин съвет" https://www.youtube.com/watch?v=F_bCAxO_HEc |
Advokat33 17 Авг 2016 10:38 Advokat33 17 Авг 2016 10:40  Известно е, че Ботев е издал приживе само една стихосбирка и тя е в съавторство със Стамболов. Въпреки това Стефан Стамболов е останал в българската история повече като политик, отколкото като поет. Според мен в конкретното стихотворение по-важни от поетическия изказ са идеите на станалия впоследствие голям български държавник.*** На днешния ден (стар стил 6 август) през 1903 година в Странджанско избухва Илинденско-Преображенското въстание, провъзгласило Странджанската република преди да бъде жестоко потушено от османските власти. БЕЖАНЦИ Пейо Яворов Аз често виждам из градът, по всеки път и кръстопът на Македония чадата: от старци чак до младенци, все нови гости - бежанци - завареници на съдбата... Сред пламъка на скъп имот избавили един живот, те вихром идат: бесни хали зад Рила кършат всеки час гори, вековен сън отспали, и падат листи между нас. ...Ей старец прегърбавен тук, повел невръстния си внук, по чуждите врати се взира; безумен ходи той весден и вечно бъбри удивен, че къщата си не намира. ...Ей майка с пеленаче там, изправена пред божи храм, до смраден урод просекиня; в дълбоко хлътнали очи не свян, а ужаса личи: посяга тя за милостиня! ...Сред улицата ей мома, на свят остала сам-сама, не знае път нагде да хване; ала и в грубия сукман тя самодива е по стан: без залък няма да остане... И постоянно срещам аз, под дъжд и вятър, сняг и мраз, чада на майката пребита: сред вълчия човешки род от празния небесен свод те чакат милост и защита. Те чакат милост... Но да знам, че някой бог всесилен там стои над всичко хладен зрител, извикал бих отдън гърди към тоя тъмен промислител: о, господи, проклет бъди! |
| Честит първи учебен ден! ПЪРВИТЕ УРОЦИ Елисавета Багряна Много съм послушна, много съм добричка, много грижи имам - аз съм ученичка! Първите уроци виждат ми се тежки - как да ги науча, без да правя грешки? Четенето лесно, писането лесно, но от таз задача иде ми да плача. О, кога ще стана толкова голяма, че да зная всичко, както знае мама! |
| АЛАМИНУТ Чудомир Чудни работи стават по света, баджанааак, големи работи! Какви изобретения, какви изкусности и каква бързина! Едно време наканим се, да речем, на панаир да идем. Застягаме колите, натрупаме сено, настелем черги, напълним торбите с хлябове, накачим се фамилиарно, па: „Ха бре! Де бре! Дий!… Ъъъс! Гя-гя-гя…“ Веднъж спреш да напоиш воловете, други път да ги нахраниш, трети път, че се мръкнало, за да пренощуваш; че ден, че два, че за три дни в Заара, дето има една приказка. А сега: аламинут! Всичко е аламинут. Метне се, да речем, някой на аероплана, за два дни обиколи всичките земни кълбета и си кацне пак у дома. Нищо и никакъв човечец се качи други път и дорде го чуеш да рече „пррр…“ над главата ти, изгуби се и още не ти изсъхнала плюнката, ходил в Ерусалим и си иде хаджия. Учен свят! Дяволски свят! И по звездите почнаха като кози да се катерят, и на морското дъно слизат чак раци да ловят — да се чудиш и маеш просто! И не само големите, а и малките се специализираха и се отракаха тъй, че не можеш и приказките им да разбереш вече. Ей на, на наша Пена, сестрата, хлапето да вземем. Свърши не довърши шести клас, прибраха го в киното при машината. Стоя, колкото стоя там, направиха го помощник-оператор и сега върти оня ми ти чекрък и ги дъни едни думи — чудесия. — Вуйчо — вика, — аз — вика — мога да разглобя цяла опература бурма по бурма и пак да я направя аламинут. И адактора — вика, — и фор… фор-фер… щеркера, и всичко! — Какво е това фър-фър-щъркел? — питам го. А то: — Не е — вика — фър-фър-щъркел, а фор-фер-щеркер, форферщеркер! Виж каква дума само, можеш ли я каза наведнъж, а? Аз от три месеца си я повтарям като молитва и пак не мога да я докарам. Германска дума била, пуста да остане! Голям напредък, голямо нещооо! Разглоби му едно радио, един грамофон, да речем, електрически звънец, ютия, армоника и каквито щеш още главни машини тури им частите в една торба, раздрусай я, разбъркай ги, колкото щеш, щом му ги дадеш — ще ги сглоби, ще ги направи наново всичките. Амии! Ще ги направи аламинут! Такъв един келеш се е извъдил, да му се не надяваш. Майстория, баджанак, майстория, техника и бързина! В наше време, дорде достигнеш по-голяма служба, побелеят ти и веждите от старост, а сега срещнеш някое голобрадо офицерче: — Какъв сте, ваша милост? — Майор! Подполковник! — На каква служба сте, моля? — Началник на отделение! Областен доктор! Инспектор по залесовките! Още не си залесило територията под носа, и инспектор! Ди-рек-тор!… Ами тъй ли правехме ние с младите момичета някога, а? Тъй ли се любехме? Хванеш се на хорото най-напред срещу нея, че я поглеждаш и стрелкаш с очи, че пъшкаш и най-после се редиш да й намигнеш и тя я те видяла, я не. Чак след това ще се пресрамиш да се хванеш до нея, тя ще ти подаде кутрето си, ще извие глава на обратна страна, ще се зачервите и двамата, ще ви засъхнат езиците и нито ти ще можеш да речеш думица, нито тя. Сега Аламинут! Едно поклонение, значи, една хватка през кръста, залепнат един в друг, сякаш им правят опаковка, и ето ти тебе румба! Бързат сегашните млади, бързат. И всичко се е хукнало, сякаш някой го гони. И призовките бързат, и изпълнителните листове, и сроковете на полиците, че даже и ражданията изпревариха закона за насърчението им. Този петък не, а миналия отишло на Антона Куйката момчето с годеницата си да си вадят вула за сватба. Наместникът им рекъл по-напред да си извадят медицински свидетелства, че са честни, почтени и здрави. Отишли те, прегледал ги докторът и двамата на бърза ръка, написал им свидетелствата, върнали се и получили вулата. Това било в петък, значи. В съботата се стягали, приготовлявали, насам-натам и в неделя — сватба! Проточила се една церемония — със зурлите му, с тъпаните му, с играчите му, а булката — света водица ненапита — мъдри ли се, мъдри. Влезли в черковата, застанали отвътре до вратата и чакат попа. По едно време, както си стояла тя, изведнъж прежълтяла, охнала и се хванала с две ръце през корема. Загърчила се оная ми ти невяста, засвивала се, заохкала, запъшкала и дорде се приготви попът за венчания — тя се окотила в черквата. Окотила се като нищо за срамотите! Е, станалото — станало, то срам се със сапун не опира, но не ми е там думата. Техника, баджанак, техника и бързина! Това искам да ти кажа. На, пресметни сам: кога я прегледа тоя доктор, значи, кога й издаде свидетелство, че е честна и за пред хора, кога туй-онуй и кога свари да роди две кила и триста грама копелдаш! Аламинут просто! Аламинут и — толкоз! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| ОЧИЛА Иво Сиромахов http://ivosiromahov.com/club/5_description/d5.html |
| Умира бавно този Марта Медейрос Умира бавно този, който не пътува, който не слуша музика, който не открива очарование в себе си. Умира бавно този, който разрушава себелюбието си, който отказва помощта. Умира бавно този, който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не търси разнообразие, не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този, който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този, който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурното за неизвестното, за да преследва една мечта, който не решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети... ЖИВЕЙ ДНЕС! РИСКУВАЙ ДНЕС! ДЕЙСТВАЙ ДНЕС! Не се оставяй да умреш бавно! Не забравяй да бъдеш щастлив! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: BuboLechka |
| Очи Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие, неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко, дълбоко в сърцето ми... Ясно си спомням всичко. Безмълвната есенна нощ току-що беше обвила в траурен креп влажната земя. Небето беше забулено от черни плътни облаци и само на запад това було се прорязваше над самия хоризонт и дълга синя ивица нарушаваше общия тъмен фон. Беше тихо. Като че ли оловна ръка се беше сложила върху земята и всичко замираше под нейната тежест и студенина. Гъстият мрак сякаш беше напоен с черно проклятие и изстинала, лепкава кръв, които тровеха дробовете, спираха биенето на сърцето и задушаваха... Помня — дълго седяхме до полуразрушената ограда, прилепили ножовете на пушките о пламтящите си бузи, и се мъчехме да приказваме непринудено и весело за миналото и бъдещето. Настоящето беше така неприятно, така тежко и властно, че считахме за свещен дълг да го настъпим, да го задушим, да го покрием с полупрозрачния саван на веселите историйки. Но напразно!... То с огнени букви бе написано в разрушенията на войната, която днес е изиграла тука кървав танц, препускала с черен кон сред пълни с живот тела и премазани от него, срязани от нещадна коса. Те бяха се прострели като златни класове, налетени от страшна буря. Това настояще изпъкваше като намръщен исполин, събрал вежди, скръстил ръце на гърди и впил остър поглед в далечината, мъчейки се да прочете утрешния ден. И ние, изгубени в неговата сянка, плахи и жалки, пълзяхме около краката му; закривахме очи, за да не го гледаме, обаче през пръстите си ярко и рязко виждахме неговия черен силует, изправен направо с планинските върхове. На три пъти започвах някакъв весел разказ. Търках с ръце горещото си чело и се стремях да събера пръснатите си мисли, да си припомня ясни дни, за да влея в моята и неговата душа малко светлина. Напразни усилия! Спомените се бяха пръснали като подплашено стадо сърни след гърмежа на ловеца. Думите бяха изгубили всякакво значение и аз разправях монотонно и безцветно. И скоро мълчанието като огромна черна птица кацваше на самите ни глави. Усетили студенината, полъхнала от размаха на нейните криле, ние се споглеждахме. — Продължавай! — настояваше той. Аз покорно почнах да размотавам сивото кълбо на своята история, обаче нишката скоро се скъсваше и ние пак усещахме студенината на мълчанието. — Слушай тогава аз да разправя нещо — предлагаше той и тутакси започваше да описва с още по-глух глас някаква скучна любовна интрига. Аз се мъчех да слушам, правех усилия да съсредоточа своето внимание, но схващах само звукове, лишени от смисъл и представа. Думите леко и несетно се плъзгаха по моето съзнание. Чужди и непонятни, те не оставяха никаква следа по него. Сякаш бяха бързокрили ластовички, докосващи с гърдите си спокойна езерна повърхнина, която отражава пепеляво, знойно небе. — Много неприятно вие това куче — забеляза неочаквано другарят ми. — Наистина, като че всичко е ясно за него — отвърнах аз и се вгледах в мрака. Едно куче стоеше край пътя на малка могилка и непрекъснато виеше. Черният му силует бе попаднал тъкмо в безоблачната светла ивица и всяко негово движение рязко се очертаваше. То бавно протягаше напред своята шия, допираше муцуната си до земята, а след това, прорязвайки мълчанието на нощта със зловещ вой, почваше полека да вие и вдига глава нагоре, като че ли отправяше жесток укор към безмълвните небеса. — С удоволствие бих му изпратил един куршум, би ме облекчил краят на неговото виене — процеди другарят ми. Наистина, в тоя вой имаше нещо зловещо, нещо мъчително. Бедного животно чувствуваше ужаса на цялата картина; то бе преживяло бурята на миналия ден, то бе помирисало изпаренията на кръвта и бе чуло тътнежа и отчаяните стонове. И като че ли неговият мозък не можеше да побере всичко това. То привеждаше глава, замлъкваше за минута, обръщаше се наляво-надясно, душеше въздуха, пак изправяше бавно, бавно муцуната си и почваше да вие. И този вой, протегнат, замиращ в тишината, ми се струваше съчетан от хиляди, хиляди лепкави пипала, пипалата на безброй чудовища, които гъмжаха в мрака. Проклятие звучеше в това виене, проклятие, което като хладно обятие на ядовита змия притискаше сърцата ни... — Коста, да пообиколим — предложих аз. Другарят ми стана, без да отговори. Тръгнахме. Надясно се чернееха неприбраните още трупове. Те повечето бяха паднали по лицата си. Любопитството, примесено със състрадание и ужас, приковаваше нашите погледи към тях. Напразно извръщахме глави. Нещо властно, някаква огромна магнитна сила привличаше очите ни... Близо до нас край дънера на оголено дърво, чиито клони приличаха на протегнати черни ръце, лежеше труп. Той беше ничком, с лице, заровено в окапалите листа, и сякаш самичък бе лист, отбрулен от безмилостната ръка на войната. Минахме край него и спряхме. — Кой ли е? — едновременно прошепнахме и двамата. Това "кой ли е" проряза съзнанието ми, изпълни душата ми с любопитство и бурна печал и заблестя като остър заповеднически меч. Обърнахме трупа и осветихме лицето му. О, колко неща се четяха в изражението на това бледо, юношеско лице! А очите му!... Не, очите му не бяха очи на мъртвец. Те говореха, те питаха, плачеха и проклинаха! В тях бяха съчетани хиляди думи, не, хиляди мъки, въпроси, мечти, скърби... В тях се разказваше за светли младенчески дни, за родна стряха, за огнени очи на палава девойка, за пъргави наивни братчета, за баща, за майка... Те шепнеха за света и сребристата лунна нощ, за светлата зора и теменужната привечер, за пъстрите цветя и бистрите потоци, за свежите морави и тучните поля. Те плачеха за свежата пролет и меланхоличната есен, за златното лято и снежната зима! Те плачеха за живота! Те разказваха за угаснали надежди, за стихнали копнежи и помръзнало щастие... Кому беше нужна моята младост, моята свежест, мойте сили? — питаха те. — Може ли някой да ми възвърне поне за един ден, поне за един час, за един миг това, което никога не исках да загубя? Може ли? Проклета да бъде войната, тая черна рожба на смъртта!... Проклет да бъде оня демон, който научи човека на братоубийство, проклет да бъде оня час, в който човешката ръка изкова страшен меч вместо работен плуг!... ...Не, това не бяха очи на мъртвец. Това бяха две стоманени остриета, потопени в отрова, които се впиваха в сърцето и мозъка. Погледът им беше лъч от някаква студена маса, наслоена от помръзнало проклятие, от непромълвени въпроси, от неизляно възмущение и вкаменен ужас... Сила, 24 май 1919 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
| Покрай предизборната вълна у нас, пък и в САЩ (която няма как де не те застигне дори да страниш от медиите) се сетих за една класика отпреди 120 години: БАЙ ГАНЬО И ОПОЗИЦИЯ - АМА ДЕ-ДЕ Алеко Константинов Господине редакторе, Един господин, като ме знае, че съм приятел с оногова, дето събира материали за бай Ганя, предаде ми приложеното тук писмо, да му го връча. Това писмо е толкова оригинално и характеристично, щото не ще бъде зле да го напечатате във в. Знаме като подлистник. Как е попаднало писмото в ръцете на господина - не ми е известно. София, 30 октомври 1895 год. Щастливец До господина редактора на в. Не му е времето. А бе, кьорпè, защо си ме набедил във вестник "Не му е времето", че съм бил опозиция, а? Толкова ли ти стига ума? Хич бай ти Ганьо опозиция става ли бе, момче? Или ти какво си рекъл: чакай да сме по-малко, че да делим по по-множко. Не си прост ти, знам те аз тебе. Ама пак си прост, да ти кажа правичката. Сиреч, не си прост, ами малко аджамия падаш. За тия работи ти бачка си питай. Ти вчера, казва се, докопа кокала, а бачо ти от девет години насам го е заглозгал и няма ниет да го изпуща докрай време. Па знайш ли, момче, да ти кажа чистичката: има и за тебе, има и за мене. Народната да е жива. Аз като идех още за София, като депутация да молим онзи обесник да не си дава оставката, още тогава - помниш ли, на Враждебските ханчета? - още тогава разбрах, че не си е келепир да бъдеш опозиция. Ама, ще речеш, защо? Защо ли? Твърде просто: защото ще стоиш зад метлата, а хората ще си плетат кошничката. И какви хора! Все отбор-отбор юнаци, все учени, изпраксани. Напрежните наши бяха хептен дива работа. Крадяха гьоз-гьоре, насила, аджамийски, па си позволяваха и чапкънлъци, докундисваха на честта кое жени, кое моми, кое... А, момче, тъй ли е? И най-сетне влетяха с двата крака в капана. Виж, днешните наши не са тъй. За чапкънлък няма ги. Тоест - как да ти кажа - не че ги няма, ами кой ще се качи по Джендемтепе, по Небеттепе, кой ще ръшне по хамамите да разпитва какво е ставало. Па и кому влиза в работа. А колкото за алъш-вериш, бива си ги. Правото - право! Хем тъй си подкараха работата, щото, срам не срам,ще ти се призная, брате, и аз се слисах. Ашколсун, кьопоолар! Гледай какво нещо било туй науката. С таквиз хора да имаш работа - разбирам. Напрежните наши бяха я подкарали на акънтия, бре трепаха, бре бесиха, бре стреляха, съсипали бяха орталъка. И защо? - За вятъра. А днес видиш ли? Само по изборите не ти дават да шавнеш, а за друго - свобода! Викай, попържай, давай си зор, колкото щеш - никой нищо не ти казва. И защо ще бутат опозицията - тя нека си дига гюрултия, кой я слуша. Нашите си сучат мустака, па им се подсмиват. Властта в ръцете им - не искат да знаят. И сега, когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят, ти тамам сега си му намерил времето да ме набедяваш, че съм бил уж опозиция. Недей прави тъй бе, братко. Дотам ли ти беше достлука? Завиждаш ли ми, или какво? Че санким ти по-малко ли кьораво си ударил от мене. Я си направи сметката, ти от колко места получаваш. А пък аз - какво? Гледам си търговийката, и туйто. Па най-сетне нали знаеш, че тия работи със съгласие стават. Ако ми помогнеш да вляза и аз в някое предприятие по-тлъстичко, мигар мислиш, че няма да ти се отсрамя? Зная си аз как му е реда. Па не стига другото, ами си взел, дяволе, че си извъртял писмото тъй, щото, като го чете челяк, ще помисли даже, че съм против Особата. Аз ли? За толкова ли верен човек ме имаш ти мене ? Нали си дадохме уж дума, че не му е времето. Разбирам да не беше властта в ръцете ни, да подсмърчахме отстрана - тогава хелбетя ще ти причерней и ще караш наред, с Особата барабар. Ама сега, когато сме допипали кокала с две ръце и когато тамам му е времето да се осигурим за стари години, да взема аз да кажа някоя права дума за Особата? Не е ахмак бай ти Ганьо, той знае кога му е времето да се вика "да живей"! Едно да живей - хоп едно предприятие. Па когато му дойде времето - знаем и башка тюрлия да викаме. Тъй върви света. Ако не друго, барем тая философия сме я проумяли до дъно, пущината. Момче бе, нашите дали не са я попрекалили с ломчаните? Чувам: ранени, убити! Брей, да си опичаме ума, зере... на оногова ръцете отрязаха, да не би да му дойде времето наопаки... Хайде стига засега. Да живей Негово Царско Височество! Виждаш ли как викам да живей, пък ти си взел да казваш, че съм бил против. Завиждаш ми, да те вземе дявола. Знайш си ти, че ако вземем да се надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Па и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе? Ганю Балкански *** Из "БАЙ ГАНЬО У ИРЕЧЕКА" Алеко Константинов "- А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра... Знайш, алъш-вериш е то, не е шега... Па да ти кажа ли правичката... (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката? - И едните, и другите са маскари!... Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!... Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!... Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата - не може. Не си ли с тях - спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка - дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам..." | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Bob Dylan: With God On Our Side (lyrics video) https://youtu.be/P4EkQfXtheg |
По-добре късно, отколкото никога:  ДЯДО КОЛЕДА Асен Разцветников Цял потънал в сняг и скреж, той дошъл със тих вървеж, поогледал се на прага, па заудрял със тояга: — Чук-чук-чук! Чук-чук-чук! Абе, кой живее тук? Спели всички кротък сън. Никой нямало навън — тежки порти да отвори, да го срещне в равни двори и да викне с весел глас: — Ха, добре дошъл при нас! И в среднощния покой сам вратите бутнал той. Казват, нямало ключалка — ни голяма, нито малка — що без много „щрак“ и „щрик“ той да не отвори в миг. Шарко млъкнал изведнъж — той познал светия мъж. Влязъл тихом вкъщи госта, най-напред при бати Коста, и без много шум да вдига, сложил блок, бои и книга. После, благ и зачервен, той пристъпил къмто мен и ми турил до кревата таз писалка и шейната, кимнал леко след това, па прибавил и халва. Спрял при Лалка той тогаз в тихия среднощен час и си рекъл: — Тая Лалка за писалка ми е малка, а защо са й шейни, щом е още в пелени? Рекъл, сложил дар богат — кукличка и шоколад — и накрай с усмивка блага пак прекрачил той през прага и изчезнал с своя кош в снежната заспала нощ. |
| ОТРУПАНИ ОТ НОЩНИЙ СНЯГ НЕЧАКАН... Пенчо Славейков Отрупани от нощний сняг нечакан, градински вейки виснат мълчаливо; милувката на утринното слънце трепти над тях и милва ги игриво. Ей капчица — сълза от таз милувка — се в миг отрони, маргаритно-злата, и слънчеви лучици я спровождат, додето тя да падне на земята. И капчици-сестрици тя поведе — виж как по нея рой по рой се ронят, и сякаш че из въздуха не капки, а слънчеви лучи се тамо гонят. |
| Иван ВАЗОВ Негостолюбиво село Русинът, господин - нека го наречем Матвеев, отдавна заселен и на служба в София, страстен велосипедист, яхаше на двуколната си машина по правото и гладко шосе оттатък Враждебна, което се протакаше като опната струна из Софийско поле. Жълтеникав облак прах се вдигаше от колелата, забуляше пътника и каскета му и се движеше заедно с него из равнината като една вихрушка, гонена от вятъра. Матвеев беше пропътувал петнайсетина километра с голяма бързина сред несносната тежчина и жега. Залутал се тъдява по обяд, той беше потен, запъхтян, пламнал. Глад и мъчителна жажда се притуряха при умората му и увеличаваха нетърпението му да стигне първото село, което стоеше на пътя му, за да обядва. Слънцето печеше нетърпимо от безоблачното лятно небе: омарата трептеше над пожълтелите стърнища, полинели лъки и засъхнали угари, които даваха тъжност на гледката. Никакъв звук от щурец по земята или птичка във въздуха не оживяваше глухотата на безлесното поле. Гущери се щурваха край пътя, уплашени в дрямката си от велосипеда. В кръгозора през омарната мъглица планините очертаваха пречупените си линии в небето, също безцветни, мъртви под нажежените лучи на слънцето; те сякаш бягаха още по-нататък. Бягаше и съзираното по дърволяка си село, в което се впиваха жадните погледи на Матвеева. Както обикновено бива в минути на нетърпение и по равно поле, пътят се виждаше по-дълъг и целта се отдалечаваше като измамлив мираж. Матвеев се каеше, задето се увлече в това пътуване през най-силната жега. Засъхналото му гърло гореше от жажда, струваше му се, че мозъкът му е запален в главата, гладът чрез остри бодове в желъдъка издаваше своя алчен гняв. С истинска радост Матвеев спря пред първата отворена кръчма на мегдана в селото. Той допря велосипеда си до олупения зид и се обърна към шопа, що стоеше на прага, за да му поиска вода. В тая минута се зададе един конник с каскет и гетри, който яхаше бързо по посока на София. Матвеев позна в него един приятел, чиновник при едно чуждестранно учреждение в София, и го поздрави по немски. - Африканска жега - каза конникът, като спря за минута, бришейки си потта по челото. После се озърна по пустия мегдан, окръжен с плетища и дрипави къщурки, и прибави: - Африканско село! Па като запали цигара, продължи игриво: - Да, африканска страна... Аз давам срок хиляда години на тоя симпатичен народец да се цивилизова... Вярно ли казвам? Обичам да се срещам с тукашните селяни, знаете ли защо? Защото по една асоциация на идеи винаги си спомням вълците и веприте, които биехме в горите на вътрешна Бразилия... А там прекрасен лов, любезни мой... Тука бедно, само пъдпъдъци... Но я виж там тоя с мустаците, на вратата! Един барнум би платил скъпо и прескъпо за него. Ах, тоя народец... Казвам ви: хиляда години срок давам. Вие, драги мой, направихте височайшата глупост, която познава историята. Сбогом! И конникът поздрави весело и отмина. Матвеев се обърна към кръчмаря: - Хей, давай мене хладната водата! Русинът, макар и живял в България доста, не знаеше още поне сносно български. Руският му език бидейки разбиран от всички в столицата, той не беше усетил нужда, нито ходеше пък да научи местния. На тая леснотия в общението с българите се дължи явлението, че русите от всички славянски народи най-мъчно и най-слабо усвояват българския език. Кръчмарят, един здрав, гоен, червенобузест шоп с хитри очи, с големи, дълги до ушите ястъклии мустаци, каквито често учудват по селата, не се помръдна, като че не чу. Види се, че чуждото лице с голяма руса брада на пътника и грубичкият завален език, на който му искаше вода, му направиха лошо впечатление. А може би и наглият поглед на конника го разсърди. Матвеев седна отвън на трикракото столче под сянката на стряхата, бришейки потта си и очаквайки вода. Той се зачуди, когато видя кръчмаря, облегнат небрежно до вратата, че стои спокойно, чешейки влакнестите си гърди. - Дай водата бе! - извика той нетърпеливо. Тоя рязък тон съвсем го погуби в понятието на шопа. Той се изкашля и продума кратко: - Нямаме вода. - Няма вoда? - попита учудено русинът - Няма, господине. - А в селo няма? - И в село няма. - Как? Матвеев се разсърди. - Ти вреш! - каза той. - А? - Фонтан няма? Шопът никак не разбра. - Кой ти разбира от езика! - избъбра той пренебрежително и си влезе в кръчмата. Матвеев кипна, но реши да действува с благост на упорития неприветлив селянин. - Молим, платим... - подвзе той, като се изправи на вратата. - Молиш се, ама късно... няма вода... - прекъсна го шопът и захвана да треби по поличките, дето се редяха чаши и съдове. Приближиха се и други селяни, привлечени от велосипеда, още новост по онова време. В тая жега те носеха кожуси! Кръчмарят излезе и се посшушука с тях. Очевидно той им обясняваше с какъв човек имат работа. Те климнаха одобрително, напълно съгласни с онова, което той им казваше. Русинът, възмутен, попита селяните отде пият вода, като посочи един кладенец наблизо. - Из тоя кладенец само добичетата поим, водата не чини за хора, господине, не добра вода - отговориха те. - Но человеци где поят се ? - Ние ли? Ние си наливаме вода е-е-ей от тамока, от изворо при могилата ете... - и селяните посочиха един гол уединен рът, който стоеше надалече най-малко на пет километра. После прибавиха ухилено: - Ваша милост с тия дяволски колца завчас ще хвръкнеш там - и те посочиха велосипеда. Русинът ги погледна с ужас: жаждата го мъчеше, а тия селяни го пращаха още пет километра в пека! И как тъй може да съществува това село без вода край него? Той извади пари да им даде за водата, която биха му донесли от някоя къща. Но му отговориха, че нямало на тоя час вода никъде! Как! Хрумна му тогава да иде да се напие от блудкавата вада на кладенеца, но почувствува отвращение и поиска вино, поне с него да залъже на миг жаждата си. - Свърши никсе винoто господине - отговори кръчмарят - няма. Той поиска поне да яде. - Има яйцо? - Няма. - Има сирене? - Няма. - А пилето? - Нямаме пилета. - А там има - каза той, като посочи няколко кокошки, що кълвяха по мегдана. Кръчмарят отговори: - Они са болни, не са за ядене. Матвеев изпули очи. - Дайте хляба само! - Да ще господ хляб... - Что? - Свършил ни се, да прощаваш. И другите селяни казаха, че у тях децата изяли всичкия хляб. Ужасно. Матвеев сред това село приличаше на пътник, заблуден в неизвестна пустиня, умиращ безпомощен от жажда и глад. И горко обидно чувство се появи в душата му. "И ние ляхме кръв за тоя народ! - си помисли той злобно. - Може би имаше право фон Шпигел... - и повтори на ума си последната фраза по немски: Sie haben die grösste Dumheit in der Geschichte gemacht. Да, да, величайша глупост! Има право фон Шпигел..." Трябваше да вземе какво-годе решение: или да продължи пътя си до обетованата могила, или да се върне веднага назад и да пие от поточето, което бе съгледал някъде далеко из полето. Когато размишляваше кое решение да вземе, селяните се шушукаха, поглеждайки ухилено чужденеца. Стори му се, че имаше злорадство в тия погледи. При вида на това безсърдечно отношение - защото не можеше да няма в селото вода, хляб и всичко - той пламна от ярост и избълва въз тях една руска псувня, останала фамилиарна у нашите селяни още от руската война. Той намери само тоя способ да облекчи гърдите си, за да не бъде задушен от талаза, на неудържимия гняв, що кипеше в него, па било, че за това злите селяни би му заплатили с бой. Чудно нещо! Вместо сръдня и докачване да покажат, селяните си продумаха нещо весело, па се приближиха. Кръчмарят, който беше и кмет, пръв взе думата: - Ваша милост от кой народ си, да прощаваш? Матвеев отговори злъчно: - Руский! Кръчмарят го улови за ръката с желание да се здрависват. - А бе холан, човече, оти не ни каза по-рано, ами ни мъчи така и ни увре в грях? И селяните един въз друг се заредиха да му хващат ръката. Кръчмарят смеешком му обади, че го взел за "шваба" - в Софийско шопите така наричат неславянските поданици на Франц Йосифа - по вида му и като видял, че приказвал немски с конника. - Па и приказката ти беше една такава без вкус, не за в хората. Дойдоха и други селяни и взеха да се ръкуват. Кръчмарят ги оттикна и каза: - Оставете го!... Ела, господине, всичко дал господ у нас: и студена вода, и вино, и хляб, и пиленце за христиени като ваша милост. Ху, да се не види макар как не ни изпсува по-рано, да се сетим, че си наш челяк - нали сме си пусти говеда. И знаменитият гост биде триумфално въведен в хладната механа. * По това време именно Стамболов, още всемогъщ властник, говореше на дописника на Келнише Цайтунг: - Аз ослабих руското обаяние в България за пет-десет години. Ако искрено е говорил Стамболов, това показва, че тоя даровит държавен мъж е бил лош психолог. София, юни 1901 |
Отечество любезно, как хубаво си ти! Отечество любезно, как хубаво си ти! Как чудно се синее небето ти безкрайно! Как твоите картини меняват се омайно! При всеки поглед нови, по-нови красоти: тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти... Отечество любезно, как хубаво си ти! II Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата? Ти сбираш в едно всички блага и дарове: хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове, на Изтокът светлика, на Югът аромата; горите ти са пълни с хармония и хлад, долините с трендафил, гърдите с благодат. Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата? III Отечество, не си ли достойно за любов? Кой странник без въздишка може да те остави? Кой има сила твоите картини да забрави? Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров в случай, че бог би искал Едемът да премести и своя рай прекрасен при Емус да намести? Отечество, не си ли достойно за любов? IV Ти рай си, да; но кой те прилично оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами! Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава? Какви ли тайни дремят, богатства, красоти по твоите долини, поля и висоти? Ти рай си, да; но кой те прилично оценява? V Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци, и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича. Рогачът в планините по-много те обича, по-харно те познават крилатите певци, но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба, доволно е, че даваш покривката и хляба, и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци! Хисар, 1882 |
| Валери Станков Вчера в 08:25 · АВТОГРАФЪТ НА БОГА ... човек понякога е лош, а някога е тъй добричък, за мен световният разкош е – хората да се обичат! – да няма глад и мор, войни, и живи трупове да няма, и на спокойни старини да се надяват тати с мама, децата да играят с кеф по парковите катерушки, и да не дава пукнат лев светът за танкове и пушки, поел на път в снежеца тих, да си вървя, додето мога... Човек е недовършен стих със личен автограф от Бога. 31 декемврий 2016 г. гр. Варна, 8, 25 ч. –––––––––––––––––––––––––– С това стихотворение пожелавам на своите 5000 ФБ-приятели весело посрещане на Новата 2017-а година! Бъдете здрави, обичани и успешни, благодаря ви, че бяхме заедно! Валери |
| Русия! I Бях - малък аз, но още помня: във стаята ни бедна, скромна висеше образ завехтел до божата света икона. Над него имаше корона, под него пък - двуглав орел1. И често майка ми тогази ме вдигаше да видя ази отблизо тоз лик свят и стар и нежно думаше ми: "Чадо, целуни тоя хубав дядо, целуни българския цар!" И оттогаз го аз обикнах. Кога на възраст попристигнах, от моя тейко аз узнах, че руский цар родей се с нази, че турците той гони, мрази, че той ще ни спаси от тях. Кога ни псуваше тиранът, "Московци!" - викаше ни с гняв.- Разбрах, че тейко беше прав. И вярвах, че да ни отбранят, ще хвъркнат бърже къмто нас, все колчем плачехме със глас. II И тъй отрано с таз идея, с таз вяра хванах да живея. И чакам аз, за мъст готов, и целият народ ми чака, кога в теглото и във мрака да чуем руский силен зов. И чакаме... тъй както роба на мъка си последний час, тъй както Лазар чака в гроба да чуй гласа на своя спас! Навред, де чуват се въздишки, де сълзи ронят се вдовишки, де тежки железа дрънчат и дето кървите течат, и дето има мъченици, и обезчестени девици, и бедни, голи сироти, и окървавени бащи, и черкви, села развалени, и пълни с кокали полени - при Тунджа, Тимок и при Вит; вред, дето робът жаловит към север горестно поглежда, вред, дето грей една надежда, вред, дето пълно е с тъга, навред, по всичка България, една се дума чуй сега, един стон, един глас: Русия! III Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило! То в мрака бива нам светило, надежда - в нашите злини! То спомня ни, че ний кога сме забравени от целий свет, любов, що никога не гасне, за нази бди с най-сладък свет. Русия! Таз земя велика по шир, по брой, по сила! Тя с небето има си прилика и само с руската душа! Там, там молбите ни се чуват и в днешния печален час сърца все братски се вълнуват осемдесет милйона с нас! IV О, скоро нам ще се протегне могъща, силна, братска длан и кръв поганска пак ще текне, и пак ще гръмне стар Балкан! Че царят волята си ясно яви в свещената Москва и през уста му едногласно Русия цяла хортувa: "Решил съм, каже, да избавя от робство братята ни днес. Това дългът ми повелява, това го иска руска чест. Ще гледам с мирен начин ази да стигна таз свещена цел, но не сполуча ли - тогази ще вдигна руският орел. В такъва случай се надея, че всяк от вас ще бъде пръв за таз великата идея да жертвува имот и кръв!" И от далечната Камчатка, дори до финските моря една светкавица засвятка, един разчу се вик: "Урра!" V О, здравствуй ти, Русийо мощна, света трепнa от твоя глас, скокни, царице полунощна, з овем те ний, ела при нас! България сега те вика. Часът настана: твой завет и твойта мисия велика да ги изпълниш в тоя свет! Затуй си ти прочута, славна и друга нямаш с тебе равна; затуй обхващаш полусвет - царства, народи, океани - и нямаш изглед, край и чет; затуй те бог до днес отбрани от толкова беди, душмани; затуй можа да съкрушиш Мамая-хан и Бонапарта, затуй врага си ти страшиш, кога те гледа и на карта, затуй зовеш се ти Света, затуй те любим кат баща и чакаме като Месия: Затуй си ти Русия! 22 ноември 1876 |
| Преди 155 години - на 07.01.1862 г. - умира Константин Миладинов. Повечето българи свързват Братя Миладинови само с издадения през 1861 г. в Загреб сборник "Български народни песни". Малко са тези, които знаят и са чели нещо написано от тези видни български възрожденци, затова сега ще пусна най-хубавата творба на Константин Миладинов - "Тъга за юг", с която традиционно се открива ежегодния международен фестивал на поезията в родния град на братята Струга. Заедно със стихотворението си "На чужина" на 31.01.1861 г. Константин Миладинов я изпраща на Георги Раковски с едно от писмата си до него. И двете песни Раковски помества още в следващия брой на издавания в Белград негов вестник „Дунавски лебед” - бр. 20 от 7 февруари 1861 г., което било и първото им публикуване. Чудесната елегия "Тъга за юг" е написана във връзка с престоя на Константин Миладинов в Москва, където той е учил. Разбираемо цялото му творчество е на македонския диалект на българския език, което донякъде затруднява възприемането от съвременните българи. Въпреки това обаче няма как де не бъдат оценени тези чудесни стихове: ТЪГА ЗА ЮГ Орелски криля как да си метнех и в наши стърни да си прелетнех! На наши места я да си идам, да видам Стамбол, Кукуш да видам; да видам дали сънце и тамо мрачно угревят, како и вамо. Ако как овде сънце ме стретит, ако пак мрачно сънцето светит, на път далечни я ке се стегнам и в други стърни ке си побегнам, където сънцето светло угревят, къде небото дзвезди посевят. Овде йе мрачно и мрак м' обвива и темна мъгла земя покрива; мразой и снегой, и пепелници, силни ветрища и виюлици; околу мъгли и мразой земни, а в гръди студой и мисли темни. Не, я не можам овде да седам! Не, я не можам мразой да гледам! Дайте ми криля я да си метнам и в наши стърни да си прелетнам. На наши места я да си идам, да видам Охрид, Струга да видам. Тамо зората греит душата и сънце светло зайдвит в гората. Тамо дарбите - природна сила со съта раскош ги растурила: бистро езеро гледаш белеит и си од ветар синотемнеит; поле, погледниш или планина, сегде божева йе хубавина. Тамо по сърце в кавал да свирам, сънце да зайдвит, я да умирам. Тези стихове са използвани като литературна основа на музикални произведения: Zafir Hadzimanov - T'ga za jug - (Audio) Suzana Spasovska i Zoran Dzorlev - T'ga za jug Балкански бандити/Balkanski banditi - Т'га за jуг *** А ето и твърде любопитния текст на горепосоченото писмо на Константин Миладинов до Раковски: До Георги С. Раковски — Белград Загреб, 31 януари 1861 г. (ст. ст.) Почтени мой приятелю! Радосно приях писмото ви от 19 января [1] и со него две Ваши газети. Гледам, мой приятелю, достохвалните ваши стремления за нашата бъднина. Радите! Колку повике радите, толку повике честите народността ни, толку по-високи услуги правите на жертвеникот од отечеството ни и толко повике привлеквите народната любов, коя денеска йе най-благата награда на благородните души. Религиозниот наш вопрос имат денеска голема тежина, и неизвестно, али ке се заприт до къде остана. Ние знаиме историческата гърска хитрост, со коя толку пъти леляха нас и со увереност можим да речим, че еднакво и сега ке се случит: но како болгарите не първи път се лъжат, за това неке останат до къде останаха. Стърната, на коя ке се завъртиме, не се предвидвит, но всетаки можеха умни люгие да ръководат това стремление и да го довадат до еден тих[ъ]к спасителен път. Колку за тая книга, що пишите за папизма, тая тука не йе известна; много люгие опитах и никой нищо не знайт. Песните, овде ке напечатам, защо еден се обяза да ги свършит до конецот от априля [2]. Но молям Вас, огласите, кои изпратих да ги раздалите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните, и особено за западните во Македония болгари [3]. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат), защо во Беч [Виена] гърците се разпоряжават сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя, и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгари що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско, и затова и цената определих неголема [4]. Газетити ваши со радост прочитах, ке ги покажам на негова светлост г. Кукулевича, тукашни жупан [5]. И од тука можите да добиете некого спомоществователя. А мене, молям ве, изпращайте ми я за три месеца, а парите ке ги получите, кога ке се обогата, т. е. кога од предбройници ке собера пари. Имината од предбройниците нека ви се изпратат тамо, и вие ми ги изпращате овде. Една от последните ви издани книги (со ликови, кои представят гърцкиот цар роб пред болгарскиот) [6] видох во Беч последните тамо дни от моето пребивание, но немах време доста да ги прочитам. Кога ке слезам за дома, се надевам лично со вас да се познакома, поминвещем през Белград, и да прибава драгоцените ваши книги на моята сиромашка книжница. Ви изпращам две мои песни, кои молям да вместите во почтениот ваш лист, ако йе по направлението му [7]. Во противен случай, т. е. ако не йе възможно, имайте го како спомен од мене. Песните нека сет безимени. Оставам секогашен Ваш искренен приятел К. Миладинов 12 февруария 1861 Загред (Аграм) НБКМ, ф. Раковски, I Б 1245 (стар инв. № 7159) 1. Писмото на Раковски заедно с всички други писма до Миладинов може би ще се намери в следственото дело на бр. Миладинови в турските държавни архиви. 2. Сборникът „Български народни песни” е излязъл от печат през юни. Отпечатан е от Антун Якич (1828–1878), виден хърватски политически и стопански деец, уредил през 1860 г. собствена печатница, в която през 1861 г. печатал в. „Позор” (Обзор). Изразител на идеите на Щросмайер и Рачки, вестникът застъпва идеята за равноправие на Хърватско, териториална цялост на хърватските земи и духовно единство на югославяните. В печатницата на Якич са печатани и много други хърватски политически вестници и книги. Участвувал дейно във всички национални борби, през 1861 г. Якич бил избран за депутат в Хърватския събор като член на Народната партия. 3. Раковски поместил съобщението за предстоящото излизане на „Български народни песни” в Дунавски лебед, бр. 20 от 7 февр. 1861 г. 4. За времето определената цена — 20 гр. — е била малка за такава книга като „Български народни песни”. 5. Иван Кукулйевич-Саксински (1816–1889), един от най-плодовитите хърватски писатели и учени през XIX в. Заедно с Л. Гай той стои начело на „препородителите” от епохата на илиризма и е един от първите апостоли на идеята за културно и политическо единство на всички югославяни, включително и на поробените българи. Тази идея е намерила израз в един от първите разкази на Кукулйевич „Стоян и Младен”, поместен в „Matica Ilirska”, и преиздаден през 1842 г. в неговите „Razna Djčla Ilirska” под заглавие „Bulgarin.” Интересът на Кукулйевич към българите се засилва още повече, когато през 1850 г. основава в Загреб „Дружество за югославянска история и старини”. В научния орган на това друже ство „Arkiv za povjestnicu jugoslavensku” Кукулйевич обнародва за пръв път Словото на презвитер Козма за богомилите. Особена любов Кукулйевич проявява към българската книга. Въпреки трудните съобщения с Европейска Турция той успява да си достави доста български книги, списания и вестници, както това се вижда от каталога на неговата библиотека „Jugoslovenska knjižnica Ivana Kukuljevića-Saksinskogo”. През 1858 г. Кукулйевич обнародва обширна статия за съвременната българска книжнина „Njekoliko rječih o novoj bugarskoj knižavnosti”. С топло чувство за нашия народ той пише: „В Турско най-дълго е спало българското племе. Турският език на правителството, спахиите и господарите, гръцкият език и дух на цариградския патриарх и на фанариотските владици, които са въвели в църквите и училищата гръцкия език, а също така вроденият благ и мирен нрав на българина, са държали народа в тъмнина и духовно робство и не са давали възможност на българския народ да се пробуди така бързо, както например сръбското племе. Но колкото българите са закъснели по време, толкова повече те са спечелили със своето вродено трудолюбие и дълбок разум”. Статията си Кукулйевич завършва с думите: „Ако сега на правим преценка на целокупната нова дейност на българската книжнина, доколкото е позната тя на нас, които не се намираме в никакви книжовни връзки с българите, то трябва да признаем, че тази млада книжнина от двадесет години насам силно напредва и ние можем да пожелаем само едно: дано в скоро време да се тури край на всички неблагоприятни условия, които пречат за духовния напредък на българите и в полето на славянската книжнина българският народ отново да стане това, което след смъртта на Кирила Методия е бил за дълги векове”. Когато Константин Миладинов е писал писмото си до Раковски, Ив. Кукулйевич е бил велик жупан на Загреб. Неговата преписка досега още не е обнародвана, поради което не може да се знае с кои българи е поддържал навремето връзки. 6. Става дума за „Неколко речи о Асеню първому, великому царю болгарскому и сину му Асеню второму” от Г. С. Раковски. У Белград, 1860. 4, 128 с. 4° с 4 образа от Н. Павлович. Книгата е излязла през 1860 г. 7. Константин Миладинов изпратил на Раковски стихотворенията си „Тъга за юг” и „На чужина”. И двете песни Раковски поместил още в първия брой на „Дунавски лебед” (бр. 20 от 7 февр. 1861 г.). http://www.promacedonia.org/bugarash/dmp/dmp_050_061.htm#58. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| JKMM Иван Вазов "Епопея на забравените" БРАТЯ МИЛАДИНОВИ Попейте ми, красни македонски деви, попейте ми ваште невинни припеви, втъкнете си китки, пратете ми клик на вашия кръшен и звучен язик. Треперяйки сладко, аз ще да ви слишам и към вас ще фъркам и ще да въздишам ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин, ведно с ека жалний, що праща Пирин; летете, ехтете, песни македонски, печални кат песни на бряг вавилонски, сдружени с въздишки и с оковен звън, дигайте, будете от гробния сън тез спомени стари, тез преданья вети, що кат сенки чудни пълнят вековете: юнаци измрели без гроб, без венци за хорска свобода паднали борци, орляци левенти, дружини отбрани, покрити със слава, със кърви и с рани, наредени мълком, готови за бран, окол Крали Марка - вечен великан! Дивний Крали Марко! Всеславянска славо, на тъмни фантазий създанье мъгляво, Ролан македонски, заветен и мил, ти векове с твойто име си пълнил! По кои полета, по коя пустиня - ти не си размахвал сабя дамаскиня? Да не се е мяркал твоят страшен стан? Къде не си мятал златен боздуган! Де не си се борил с Муса Кеседжия? Де не си препускал коня Шарколия? В коя скала здрава, във кой камък як диря не остави грамадний ти крак? От Белграда до Прилеп, де в глуха пещеря турят ти въртопа тъмните поверья, до Кукуш печални и до Хеликон призракът се носи на черний ти кон и се мярка твойта неизмерна сенка. Коя ли бе тая баснословна ненка, що откърми тоя дивен исполин - с един крак на Емус, с другий - на Пирин?! Летете, о , песни, спомени големи, въздишки последни за бившето време! Пейте ги, девици, при Пинд и при Шар, пейте ги при Струга, град хубав и стар, дето се родиха двата Миладина, на Македония двата верни сина. Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони, помежду вековни и потни стени, гниеха два братя, в окови два роба, кат два живи трупа, фърлени в два гроба. Векове минаха!...От слънце заря, нито от надежда до тях не огря! Проклети бъдете, о, тъмници влажни! Колко вий стопихте, сърца, сили снажни, колко зли насилья, жъртви, младини погълнаха ваште смрадни глъбини! Димитрий бе влязъл пръв у свойта бездна. Константин по-после кат него изчезна. Защото в един век, за правдата глух, разбуждаха смело народния дух и на братя родни чрез родното слово те готвеха битви и бъдеще ново; защото те първи усетиха срам - туй велико чувство, и в глухия храм сториха да екнат химни ясни богу на язик, погребан от векове много; защото казаха: "Народ сме велик и господ познава нашият язик!" И викнаха силно: "Мразиме хомотът позорен и мръсен на фанариотът!" Защото смеяха, без да ги е страх, с силний да се борят и не бе ги грях да пропаднат жъртви заради народа с тия сладки думи: наука, свобода; защото сбираха песни по цял край, тъй както при Тунджа момите през май триндафили сбират и в кошници гуждат, затова по-рано от сън се събуждат; защото увиха китка миризлива от здравец и росен, и от клас на нива; защото от всите гори и реки седенки и сватби, хора и тлъки напевите сбраха, въздишките сляха, на седата старост в паметта копаха; защото струпаха в един общи тон, всичко що бе отзив, припев, звук и стон, затова една нощ патрикът нахлузи свойто черно расо и злобно каза: "За тез два хайдука трябват железа." И ето защо са днеска оковани, и в тия тъмници живи закопани. Дълго те търпяха. Тъмничният смрад отравяше бавно животът им млад. Везапно известье за милост довтаса. И Фенер, котило на ехидна раса, гняздо на кощунство, на леност, на блуд; Фенер, по срама си позорно прочут; Фенер, от където през векове цели разврат и мъртвило в света са се лели и който забули всичкия възток с една гъста мрежа и никой тълчок на духа не даде нито мисъл нова на човека, паднал във дрямка сурова, без вяра в борбата и без идеал; Фенер при такваз вест потрепера цял и уплашен рече:"Друг е божий съд! Тия два убийца трябва да умрът!" И кат се прекръсти, прати им отрова. Нощта бе студена, мрачна и сурова. На заранта рано тъмничния свод огласиха думи: милост и живот! А бедните братя в предсмъртни страданья изпущаха свойте последни стенанья. И вече обзети от гробния хлад, те пращаха сбогом на божия свят и шушукаха тихо с гаснееща сила: "Как много те любим, Българио мила!" |