Литературна тема
Отиди на страница:
Было что-то в нём, что потрясает нас: Радость бытия и смелость без прикрас. Прекрасно е! Блгодаря Ви, Дорис. |
Гео 24 Юли 2016 22:51 Мнения: 1,445 От: Bulgaria Скрий: Име,IP ...Бялата нощ жълтееше: аз пък намирам прозата на А.Страшимиров за много пренатегната и истерична, лишена от въображение и дълбочина, с образи издялкани с политическата тесла на автора политиците не бива да творят литература изглежда, пречи и на политиката и литературата сравнявам Страшимиров с Г. П. Стаматов, много сходни като изказ и светоглед, даже и двамата са писали еротични разкази, виж ги ти |
| най-точното литературно описание на комунистическата съветска реалност от Илф и Петроф Нехайно отношение към стомаха превод Миряна Башева и Лили Минкова .... Те никога не казват „ядене“ или „храна“. Те казват „питание“. Не „да нахраня посетителя“, а „да обхвана столуващия“. Ястията им не са на порции, а „учебно-показателни“. Но все пак за основна задача те си поставят осигуряването на стола с достатъчно количество плакати и таблици. И пред очите на обхванатия от ужас столуващ се появяват строги увещания в стихове и проза. ВКАРВАЙ В ОРГАНИЗМА СИ ТОПЛА ХРАНА И РАЗЛИЧНИ МЕЗЕТА НЕ ОТВЛИЧАЙ ВНИМАНИЕТО СИ С РАЗГОВОРИ ПО ВРЕМЕ НА ХРАНЕНЕ, ТОВА ПРЕЧИ НА ПРАВИЛНОТО ОТДЕЛЯНЕ НА СТОМАШЕН СОК ПЛОДОВИТЕ КОНЦЕНТРАТИ НИ НОСЯТ ВЪГЛЕХИДРАТИ МОЛИМ, НЕ ИЗТРИВАЙТЕ РЪЦЕТЕ СИ С ПОКРИВКАТА А покривки изобщо няма. Масите са постлани с лепкава мръсна мушама. Ножовете и вилиците са заковани с верижки към крака на масата (за да не ги откраднат). И като погледнеш заповедта за стомашния сок, не само не ти се иска да вкарваш в организма си топла храна и различни мезета, ами точно обратното. Що се отнася до думата „въглехидрат“, при все че на всички е известно, че въглехидратите са необходими за удължаване на живота, кой знае защо, по асоциация се сещаш за въглеводород, оттам за водопровод, а след него и за канализация. Така че и плодови концентрати не ти се иска да вкарваш в организма си. Иска ти се по-скоро да се махнеш, да се измъкнеш на чист въздух, да погледнеш слънцето, което още не са успели да снабдят с плакат: КАТО ГЛЕДАШ СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ, .....ДА ИЗСЛЕДВАШ УРИНАТА СИ НЕ ЗАБРАВЯЙ ТИ! и целият разказ, за да се проникне призивно и мобилизиращо в капиталистическата нюансировка на темата за кюфтетата.  Нехайно отношение към стомаха | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Karolev |
| Витезслав Незвал **** Мечтаю, чтоб мир был с войной незнаком, чтоб он и без крови был ярок! Стихи мои пейте, как чай с молоком, я чашки пришлю вам в подарок! Мечтаю, чтоб мир, как подвал гончара, пел глиняным дружеским хором. Стихи мои весело ешьте с утра с тарелок с моравским узором. Но если покоя нам рано просить и мир еще полон тревогой, стихами моими не грех закусить до боя и перед дорогой. И если придется ремень потесней стянуть среди временных тягот, пусть хлебом и сахаром, тем, что нужней, на стол к вам стихи мои лягут. Мечтаю, чтоб свет над землей не потух, в стихах говорю свое мненье, я родину утром бужу, как петух,— мне нравится это сравненье! (1952 г.) |
| Вообще Нью-Йорк замечателен тем, что там есть все. Там можно найти представителя любой нации, можно добыть любое блюдо, любой предмет - от 'вы- шитой украинской рубашки до китайской палочки с костяным наконечником в виде руки, которой чешут спину, от русской икры и водки - до чилийского супа или китайских макарон. Нет таких деликатесов мира, которых не мог бы предложить Нью-Йорк. Но за все это надо платить доллары. А мы хотим говорить о подавляющем большинстве американцев, которые могут платить только центы и для которых существуют Чайльдз, кафетерия и автомат. Описывая эти заведения, мы можем смело сказать - так питается средний американец. Под этим понятием среднего американца подразумевается человек, который имеет приличную работу и приличное жалованье и который, с точки зрения капитализма, являет собою пример здорового, процветающего американца, счастливчика и оптимиста, получающего все блага жизни по сравнительно недорогой цене. Блистательная организация ресторанного дела как будто подтверждает это. Идеальная чистота, доброкачественность продуктов, огромный выбор блюд, минимум времени, затрачиваемого на обед, - все это так. Но вот беда, - вся эта красиво приготовленная пища довольно безвкусна, как-то обесцвечена во вкусовом отношении. Она не опасна для желудка, может быть даже полезна, но она не доставляет человеку никакого удовольствия. Когда выбираешь себе в шкафу автомата или на прилавке кафетерии аппетитный кусок жаркого и потом ешь его за своим столиком, засунув шляпу под стул, чувствуешь себя, как покупатель ботинок, которые оказались более красивыми, чем прочными. Американцы к этому привыкли. Они едят очень быстро, не задерживаясь за столом ни одной лишней минуты. Они не едят, а заправляются едой, как мотор бензином. Французский обжора, который может просидеть за обедом четыре часа, с восторгом прожевывая каждый кусок мяса, запивая его вином и долго смакуя каждый глоточек кофе с коньяком, - это, конечно, не идеал человека. Но американский холодный едок, лишенный естественного человеческого стремления - получить от еды какое-то удовольствие, - вызывает удивление. Мы долго не могли понять, почему американские блюда, такие красивые на вид, не слишком привлекают своим вкусом. Сперва мы думали, что там просто не умеют готовить. Но потом узнали, что не только в этом дело, что дело в самой организации, в самой сущности американского хозяйства. Американцы едят ослепительно белый, но совершенно безвкусный хлеб, мороженое мясо, соленое масло, консервы и недозревшие помидоры. Как же получилось, что богатейшая в мире страна, страна хлебопашцев и скотоводов, золота и удивительной индустрии, страна, ресурсы которой достаточны, чтоб создать у себя рай, - не может дать народу вкусного хлеба, свежего мяса, сливочного масла и зрелых помидоров? Мы видели под Нью-Йорком пустыри, заросшие бурьяном, заглохшие куски земли. Здесь никто не сеял хлеба, не заводил скота. Мы не видели здесь ни наседок с цыплятами, ни огородов. - Видите ли, - сказали нам, - это просто не выгодно. Здесь невозможно kонкурировать с монополистами с Запада. Где-то в Чикаго на бойнях били скот и везли его по всей стране в замороженном виде. Откуда-то из Калифорнии тащили охлажденных кур и зеленые помидоры, которым полагалось дозревать в вагонах. И никто не смел вступить в борьбу с могущественными монополистами. Сидя в кафетерии, мы читали речь Микояна о том, что еда в социалистической стране должна быть вкусной, что она должна доставлять людям радость, читали как поэтическое произведение. Но в Америке дело народного питания, как и все остальные дела, построено на одном принципе - выгодно или невыгодно. Под Нью-Йорком невыгодно разводить скот и устраивать огороды. Поэтому люди едят мороженое мясо, соленое масло и недозревшие помидоры. Какому-то дельцу выгодно продавать жевательную резинку - и народ приучили к этой жвачке. Кино выгоднее, чем театр. Поэтому кино разрослось, а театр в загоне, хотя в культурном отношении американский театр гораздо значительнее, чем кино. Элевейтед приносит доход какой-то компании. Поэтому нью-йоркцы превратились в мучеников. По Бродвею в великой тесноте с адским скрежетом ползет трамвай только потому, что это выгодно одному человеку - хозяину старинной трамвайной компании. Мы все время чувствовали непреодолимое желание жаловаться и, как свойственно советским людям, вносить предложения. Хотелось писать в советский контроль, и в партийный контроль, и в ЦК, и в "Правду". Но жаловаться было некому. А "книги для предложений" в Америке не существует. http://lib.ru/ILFPETROV/amerika.txt | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Гео |
| отдавна съм признал Илф и Петров за гениални творци. преди години, с мой приятел -100% руснак и директор на щатска фирма *******, находяща се в Емпайър Стейт Билдинг, Манхаттън - направихме златно рандеву в светая светих в "Астория", където руските писатели са творили едноетажната америка, факт с който се гордея и се фукам насам-натам. творчеството на Илф и Петров е будило, буди и ще буди възторг в сърцето на всеки желаещ да се докосне до епохата на пред- и след революционното развитие на огромната държава, славянската душа и веселие, благородност и човечност характерни за руския човек,.... радостен факт за амбициозните присъсващи в това пространство - и не само - са "едноетажна америка", "12 стола", "златния телец" и разказите на тандема вещо преведени на български от форумен съучастник.  М****** Б****** успех ! и дълги години живот !!! - - - * не цитирам псевдонима на участничката !!! |
Успех, Каролев! Всичките ти прегрешения са опростени post fаctum и in advance. И аз съм се качвал на Empire State. А у меня дома скрипка лежит. Моцарта любишь?  |
| ВЕГЕТАРИАНЕЦ Чудомир Баща му беше в положение човек, имотен беше и гледаше съответно на живота, а то какво прави, какво струва, не зная, ама замина момче младо и хубаво, като цъфнал гюл, наука да учи в София, стоя колкото стоя, току се върна един ден смачкано, рошаво, мършаво, гаче ли като свети Ивана се е хранило със скакалци и див мед само. Заряза и наука, и всичко и започна със земята да се бори като нас. Питам го веднъж: — Стефко бе, че какво, такова, си отпаднал в телосложението и бузите ти залесени тук-там на участъци? — Аз — кай, — бай Димо, тъй си живея, такова ми е — кай — убеждението. По природата се водя — кай. — Ама не се ли храниш — думам, — не похапнуваш ли си повечко, та си се източил като бобена вейка? — Храня се, похапвам си, ама месо не ям и каквото взема — сурово го вземам. С плодове — кай, — със зеленчуци, с ядки и сокове поддържам живота. Орехи ям — казва — много, защото те са четири пъти по-хранителни от месото, четири пъти — от яйцата и повече от десет пъти — от млякото. Имат си — кай — и тлъстините, и захарите, и белтъците. Ха сега де! Орех с белтък! — Е, хубаво — казвам, — сурови ги ядеш, ама боб суров може ли да се яде? Картофи ядат ли се? Сурови тикви, да речем, само прасетата, да прощаваш, такова… — Тъй — казва, — сурови си ги ям, защото огънят — кай — ги разваля. Променя им — кай — химическия и енергическия състав и ги прави — кай — по-мъчно смилаеми. И това не бях чувал, и това научих! Бря, пуста наука, бря! Побърка ни хубавите момчета и вер селям! Питам после поп Еня вярно ли е, дето го разправя. — Вярно е — кай. — Не му знам — кай — каква вяра изповядва, съботник ли е, от жълтото братство ли е, ама и хляб не яде, а кълве житото като мисирек. Леля му Райна разправяла на попадията. Сурово го кълвял, или пък го топял в студена вода и го джвакал като дъвка, песоглавецът му с песоглавец! Сохрани боже! Кръсти се попът и разправя, а аз се пуля насреща му и се чудя и мая. — А бе какво се чудиш — обажда се Лъжлив Съби, — и бъзуняк яде момъкът, и млечък, и капикоса, и каквото му попадне. На моята нива — кай, — до гробищата, синора го е опасал като магаре до дъно. Ами! И тръне имаше тук-там, и тях ги няма. Един ден — кай, — като гледал как сладко пасат конете люцерната в хаджи Дончовата ливада, да вземе да се намъкне и той, че да нагъва люцерна, да нагъва, додето му се издул коремът като на малко циганче, кога яде варени тикви. Щял да се пукне момъкът и да експлодира без малко. Разтривали го, церили го, хеле му преминало. — А бре, майка — думала му кака Деля, — ами че може ли тъй като добитъка?… Ами че хайде, да речем, прияло ти се е люцерна, ами че посоли си я малко, полей си я с оцет отгоре, че тогава! А то тъй на какво прилича? Оттогава — кай — не е хапвал вече люцерна. Кощрава почна да нагъва и по-добре му е на момчето, заглади му се косъмът и брадата му по-честа стана. — Ех, Събко — думам му, — смеем се ние и се подиграваме, ама знам ли? Както ми е тръгнало и на мене толкова време без работа, дали няма да се пиша и аз в неговата партия, че да тръгнем кооперативно да пасем по синорите. А?! |
| МИЛА РОДНА КАРТИНКА Елин Пелин Летен ден. Пътуваш с каручка. Ширине, ниви, ливади. Пак ниви, пак ливади, пак поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре скрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията благодат. До параклисчето бунар. В бунара студена вода, извряла от сърцето на майката земя. Над бунара кобилица виси. Кофата от кобилицата открадната. Отбиеш се да утолиш жаждата си и не можеш. Тръгваш пак. Каручката тропа. Летен ден. Ширине, ниви, ливади, поле. Пак ниви, пак ливади, пак поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре скрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията благодат. И така нататък, и така нататък. Мила родна картинка! Един път ли си радвала душата ми, един път ли си замъглявала очите ми със сълзи, за да не мога да видя всички дреболии на твоята красота. Вечният шоп, който ме кара с каручката, е безучастен като кобилите си, безучастен към околните красоти, както и към липсата на кофата. — Украднали са я — каже. — Беше нова, та някой може да я е взел за употреба. В тона на гласа му и в думите му нямаше ни възмущение, ни протест. Напротив, в тях звучеше някакво оправдание на стореното и малко завист към тоя, дето я е взел за употреба. Малката плодородна котловинка, през която лениво тече на големи кривули река, се нежи под хубавото юлско слънце и мълчи, мълчи. Празник е. Никъде се не виждат работници. Буйната ръж вече е почнала да се злати. Гъста зелена трева, изпъстрена с цветя, покрива ливадите. Мирише упоително на детелина. По кичестите дървета хвъркат на чифтове гургулици, влюбени смъртно една в друга. Неизбежните врабчета кацат на орляци по прашния път и търсят нещо. Пред нас се изпречват невисоки планински разклонения, едни голи, други гористи, разхвърлени живописно, над тях малко облаче, а зад тях синя далечина, дълбока, лазурна, зовеща бляновете ти. — Хубави места, нане Митре — казвам аз на коларя. — Е, що ли им е хубавото — отговаря безучастно нане Митре, на когото четинестата глава тъй добре би станала четка за комини. Той шиба с камшика си съвсем ненужно старите кобилки, които и така, и така не вървят, и пак потъва в своята безмълвна философия. А по кобилките се събрали всичките мухи от околността. Набъкали се под хълбоците им, под опашките им, налепили се зад ушите им, по коремите им. Безпокойно се дърпат бедните хайванчета и правят жалки усилия с опашка, с крака, с уши да разгонят тая гад, да почешат сърбела си, ала юздите им са здраво в ръцете на нане Митре и той им не дава много-много да шават. — Де, де, де, нече да те изедат — кори ги той, когато много примърдат, и удря с камшика. — Какво нече да ги изедат бре, нане Митре, виж каква гад, като с туткал са налепени. — Па оно и кожата им е яка, не е като моята и твоята — оправдава философски природата нане Митре и пак потъва в небитието. Мене ме мъчи жажда. — Спри, нане Митре, да пия от реката. — Мръсна е, мръсна. Она е пълна с гъски. — Па нема да изпием гъските — викам аз в унисон с неговия мироглед за нещата. — Оно гъските нема, ама некой цвъцок ще глътнеш. Изразителността на нане Митре ме възпря. Той ме успокои, че селото е близо и там има хубава и студена вода. И наистина, пътят ни се оправи се покрай реката. Полето се стесни, навлязохме в малка зелена лъка, между ниски гористи върхове, и насреща, в дъното на тая лъка, нависоко се провидя малкото селце, почти загубено в зеленина от дървета. Красива гледка! Мила родна картинка! Покачихме се по гърба на една могилка, скривихме, спуснахме се в друга долчинка и ето ни в селото. Ситни като врабчета дечурлига, полуголи, мръсни, немити, непрани, невчесани, се върдаляха из прахуляка. Те се разбягаха от тропота на каручката, застанаха отстрана на пътя и почнаха да хвърлят камъни по нас. — Такъв им е обичаят по селата - обясни нане Митре. — Еднаж ми спукаха главата. — Па нямат ли училище, учител да ги научи... — Па и на това ли он ще ги учи. Чунким някой се е сетил. Оно си е така. Нали са деца... -- оправда и това нещо нане Митре и го нареди в обикновените природни явления. Ето чешма. Хубава циментова чешма с два чучура. Изобилна вода тече от тях и пълни каменно корито, което прелива. Митре спря конете. Бързо скочих от каручката и се упътих към чешмата. — Стой! — извика някой отсреща. Един млад селянин с извехтели дрешки, с изгоряло и гладно лице като на роб, дотича при мене. — Тая вода се не пие, бае приятелю — рече той. — Защо? — учудих се аз. — Отровна е. — Как отровна? Ами защо я не спрете? Защо сте я оставили да тече? — Ние у село знаем и я не пием, ама ваша милост сте чужденец, може да се отровите. — Ти какъв си? — питам. — Пазач... Пазим да се не пие от водата. — Друга чешма имате ли? — Пет, ама и они са забранени. — Отровни? — Оно, речи го, отровни. — Ами откъде пиете вода? — Имаме си бунари. От дедите още ни са останали. Пазачът извика на една жена, която минаваше с пълни стомни в ръка. — Стойне, я донеси водица да пие господина. Стойна донесе стомните и аз се напих хубаво със студена и прясна вода. Напи се и нане Митре. — Е, каква е тая отровна вода бе, приятелю? — полюбопитствувах пак. — Оно, как да ви кажа, не че е отровна, ама пак е отровна. Не пием от нея и това си е. Заклели сме се и децата сме заклели да не пият. Нека течат нахалост, пущините. — Не разбирам, брате, каква е тая работа. Защо е прохлетисана хубавата вода? — Па оно не е за криене баш. Ако искаш, че ти кажем истината. Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от сегашната партия. Чешмите ги правиха бившите. Сакаха с вода да ни подкупят, та да ни обърнат. Ама ние дадохме клетва от тая вода да не пием. И не даваме никой да пие, я съм на служба да вардим. — А-хааа... сега чак разбрах. Карай да вървим, нане Митре. Излязохме зад село, на височината. Обърнах се, та погледнах още веднаж живописното селце. То тънеше в зеленина от овошки и големи орехи. Около него разхвърлени току-що почнали да се позлатяват ниви. Гургулички прехвърчат. Врабченца чуруликат. Слънцето свети с радост и небето разстила безкраен и лазурен хоризонт. Мила родна картинка! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Из поезията на големия съветски учен в областта на кибернетиката, крайните автомати и изчислителните структури Дмитрий Александрович Поспелов: Загадочный ручей Среди стволов, покрытых мхом, С журчаньем тихим, меж камней, В лесу таинственном, глухом Течёт загадочный ручей. Как связанный в темнице раб, Почти не видит белый свет, Под пологом еловых лап Он льётся очень много лет. На вид прозрачен как хрусталь: Ты разглядишь рисунок дна. Ручей на ощупь словно сталь — Вода его так холодна. Его укрыла с высоты Сетей паучьих кисея. Струится в царстве темноты Он, извиваясь как змея. Лишь возле устья у реки, Что лес тот делит пополам, Ручей, пролившись сквозь пески, Выходит показаться нам. В нём польза бору велика — Давно источником питья Он служит верно для жука, Для птиц лесных и для зверья. Зимою только средь снегов, Когда гол лес, мороз трескуч, На кронах нет листвы оков, Способен видеть солнца луч. Весьма быстра его вода И не желает застывать, В суровые те холода Не в силах лёд его сковать. Он силу придаёт всегда Тому, кто раз к нему приник. Пусть медленно летят года, Но не иссякнет тот родник! https://www.stihi.ru/avtor/djshtopor |
| Иван Тургенев Стихотворения в прозе Собака Нас двое в комнате: собака моя и я. На дворе воет страшная, неистовая буря. Собака сидит передо мною — и смотрит мне прямо в глаза. И я тоже гляжу ей в глаза. Она словно хочет сказать мне что-то. Она немая, она без слов, она сама себя не понимает — но я ее понимаю. Я понимаю, что в это мгновенье и в ней и во мне живет одно и то же чувство, что между нами нет никакой разницы. Мы тожественны; в каждом из нас горит и светится тот же трепетный огонек. Смерть налетит, махнет на него своим холодным широким крылом… И конец! Кто потом разберет, какой именно в каждом из нас горел огонек? Нет! это не животное и не человек меняются взглядами… Это две пары одинаковых глаз устремлены друг на друга. И в каждой из этих пар, в животном и в человеке — одна и та же жизнь жмется пугливо к другой. Мы еще повоюем! Какая ничтожная малость может иногда перестроить всего человека! Полный раздумья, шел я однажды по большой дороге. Тяжкие предчувствия стесняли мою грудь; унылость овладевала мною. Я поднял голову… Передо мною, между двух рядов высоких тополей, стрелою уходила вдаль дорога. И через нее, через эту самую дорогу, в десяти шагах от меня, вся раззолоченная ярким летним солнцем, прыгала гуськом целая семейка воробьев, прыгала бойко, забавно, самонадеянно! Особенно один из них так и надсаживал бочком, бочком, выпуча зоб и дерзко чирикая, словно и черт ему не брат! Завоеватель — и полно! А между тем высоко на небе кружил ястреб, которому, быть может, суждено сожрать именно этого самого завоевателя. Я поглядел, рассмеялся, встряхнулся — и грустные думы тотчас отлетели прочь: отвагу, удаль, охоту к жизни почувствовал я. И пускай надо мной кружит мой ястреб… — Мы еще повоюем, черт возьми! Русский язык Во дни сомнений, во дни тягостных раздумий о судьбах моей родины, — ты один мне поддержка и опора, о великий, могучий, правдивый и свободный русский язык! Не будь тебя — как не впасть в отчаяние при виде всего, что совершается дома? Но нельзя верить, чтобы такой язык не был дан великому народу! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
| БЛАГОУХАНЕН ЖИВОТ Александър Геров С ласка край мене, о, живот благоухан, защо не спреш? П. К. Яворов Благоуханният живот веднъж при мен се спря... Пътувах аз по работа из някаква страна. Нощувах в един селски дом и много морен бях – щом легнах във леглото си, и тутакси заспах. Аз вдишвах атмосферата, пропита с аромат. Шумеше от портретите един далечен свят. И ангели рисувани върху тавана чист усмихваха се влюбени на фигури от гипс. Със ласка ме обвиваше юрган от гъши пух, когато неочаквано аз странен шум дочух. Вратата се открехна и под лунна светлина при мене влезе в стаята красавица една, отметна с длан завивката, поспря се, затрептя и като огнена вълна до мене легна тя. Бе жива като риба тя, а нейните бедра напомняха на борове във слънчева гора. Като ливада беше тя окъпана в роса. С пшеничен шепот шушнеше вълнистата коса. Целувах аз устата й със дъх на пчелен мед и милвах аз гърдите й, от сладък мир обзет... А някъде през тази нощ се водеха войни, измъчваха се хората, първични, слаби, зли, абсурдно и безсмислено, в един затворен кръг, човешката история блуждаеше без плът. А мене ме обгръщаше покой и топлина, държеше ме в прегръдките си младата жена. За мен не съществуваше ни смърт, ни смут, ни страх – една всевечна истина аз тази нощ узнах... Сърцето ми узряваше във сладост като плод... Добре дошъл, благоухан, пленителен живот! 1961 Берлин |
 Пьер-Жан Беранже Безумцы Оловянных солдатиков строем По шнурочку равняемся мы. Чуть из ряда выходят умы: «Смерть безумцам!» - мы яростно воем. Поднимаем бессмысленный рев, Мы преследуем их, убиваем - И статуи потом воздвигаем, Человечества славу прозрев. Ждет Идея, как чистая дева, Кто возложит невесте венец. «Прячься», - робко ей шепчет мудрец, А глупцы уж трепещут от гнева. Но безумец-жених к ней грядет По полуночи, духом свободный, И союз их - свой плод первородный - Человечеству счастье дает. Сен-Симон все свое достоянье Сокровенной мечте посвятил. Стариком он поддержки просил, Чтобы общества дряхлое зданье На основах иных возвести, - И угас, одинокий, забытый, Сознавая, что путь, им открытый, Человечество мог бы спасти. «Подыми свою голову смело! - Звал к народу Фурье. - Разделись На фаланги и дружно трудись В общем круге для общего дела. Обновленная вся, брачный пир Отпирует земля с небесами, - И та сила, что движет мирами, Человечеству даст вечный мир». Равноправность в общественном строе Анфантен слабой женщине дал. Нам смешон и его идеал. Это были безумцы - все трое! Господа! Если к правде святой Мир дороги найти не умеет - Честь безумцу, который навеет Человечеству сон золотой! По безумным блуждая дорогам, Нам безумец открыл Новый Свет; Нам безумец дал Новый завет - Ибо этот безумец был богом. Если б завтра земли нашей путь Осветить наше солнце забыло - Завтра ж целый бы мир осветила Мысль безумца какого-нибудь! |
| Тия дни ходих до Малко Търново, като на отиване минах през Царево. Пътят се оказа ужасен - с много завои и на всичкото отгоре приличаше на швейцарско сирене - необновяван вероятно от 89-та досега. Разстоянието е под 70 километра, през които за около час и нещо се разминах с 6 големи камиона - от тези, съчленените - пълни с току-що отсечена дървесина, явно от природния парк Странджа. На връщане минах през пътя за Бургас, който е правен скоро, но през цялото време в главата ми се въртеше един разказ... ГОЛА СЪВЕСТ Николай Хайтов Една година съм бил на власт — през трийсет и трета, „блоковото време“, но тая година ще ми държи влага, докато съм жив. Като делихме властта в нашето село, на демократите се даде кметската длъжност, а на земеделците — помощника. Аз можеше да стана кмет, че бех най-стария демократ в село, но си рекох: „Защо ми са кметски главоболия? Кой кому откраднал, кой кому нива преорал и всички — все при кмета, кривите им краставици да оправя! По-добре ще стана разсилен, хем работата лека, хем заплатата — като на кмета.“ Взехме и едно грамотно момче, направихме го демократ и го назначихме за секретар-бирник. Лесничейството даде разрешение да се отсекат две хиляди кубика материал от общинската гора, вързахме, значи, финансията и общината стана — топ! Само че не минаха три-четири месеца и топът изгърмя право в мене — когато дойде време да се продават двете хиляди кубика от общинската гора, аз исках да се отсекат материалите с общински средства и да се продадат на търг, за да хване общината по-хубава пара, а кметът със секретаря говориха с двама търговци да им харижат материалите кажи-речи на безценица. Надуших аз това „шушу-мушу“ с търговците и заявявам на кмета, че по закона материалите трябва да се излагат на търг, не да се продават частно. — Пали си ти печките — вика ми кметът — и се не бъркай в управата! — Ще разглася — казвам — на съветниците! — Разгласявай, но да ти е ясно отсега, че аз съм кмет, а ти като разсилен си ми в ръцете! На другата сутрин ми дават заповед за уволнение: „За пререкание с кмета и недобросъвестно палене на печките!“ Нямаха пари да ми платят заплатата, та ми издадоха удостоверение, че общината има да ми я дава. С това удостоверение съдих общината, но в съда поискаха да представя препис от ведомостта за заплатите, но секретарчето скри ведомостта и заплатата ми изгоря. В това време търговците влезнаха в общинската гора и започнаха сечта. Ама да ти види око сеч: едно дърво маркирано, а покрай него повалят още пет! Секат, товарят на колите и през Студница — право в града. Тъй я беха подредили онбашиите, че никой от горските се не явява да види какво става. От горските до лесничея — всичко парализирано! Като разбрах, че рушветчилъка е играл наред — и отдолу няма сила маскарлъците да спре, — започнах всеки ден да подавам по една и съща телеграма до Министерството на земеделието: „Гората се изсича беззаконно, искаме анкета! За населението на Крива лъка — Панайотов.“ Телеграмите струваха пари, но аз нито парите си жалех, нито пък времето. Оставих си работата, направих си една колибка край шосето в Студница, където минаваха кираджиите на търговците, седяхме там с баджанака — попа — и записвахме колко коли минават кутробан. През деня описваме колите, а вечерта пишем телеграми до министъра на земеделието. Попът ги пише, аз подписвам. Един ден дойде при мене Ванчо, комисионерът на търговците: — Искаме да поприказваме — казва — насаме. Попът беше си отишел в село. — Заповядай — казвам — в колибата! Като влезнахме в колибата, той бръкна в една кожена чанта, препасана през рамото, извади оттам пачка с каймета: — Десет хиляди да се почерпиш и да не ровиш повече, защото тия работи не са добри! — Върху мойта съвест такова нещо аз не взимам! Той помисли, че ми се виждат малко десетте хиляди лева, и взе да се лови за молива: — Нямам в себе си повече пари, но ще ти напиша една бележка до чорбаджията и останалите — казва — до петнайсет хиляди ще си ги вземеш лично ти, щом отидеш в града! Да си свършиш някаква работа. — Криво сме се разбрали! Аз парите ви няма да взема! Гледа ме Ванчо и не вярва, че си му връщам пачката: петнайсет хиляди беха тогава много пари! — Абе, бай Гроздане, ти имаш ли в главата си акъл? Да не стане сетне тъй, че да съжаляваш, ей! Хубаво си сметни сметката! — Смятай си ти твойта сметка, а пък за мойта грижа не бери! Курназ съм и аз, че съм на власт. След няколко деня допадна в селото хабер: да се изпратят три мулета в града, че идвала анкета. Оклюмаха се общинарите, ала нямаше как — пратиха мулета и до вечерта дойдоха в село околийският началник, лесничеят и един писар с тях. Беха им наловили риба, печено агне беха опекли да ги гощават, но началникът не прие гощавката, ами нареди транзит през село да се мине и да се отиде на самото място в гората и там да се разпитат свидетелите, в самото сечище. Работата, значи, бие на дебело. Отивам аз при селяните: — Сега му е времето! Вървете при началника и кажете каква е истината и как общината се ограбва! Един вика „ще дойда“, друг вика „ще дойда“, трети казва „дадено, готово“, а когато започна разпитът, няма ни един! Кой уплашен, кому нещо в ръката пуснали и на топа на устата — само аз и попът. — Колко според тебе са изсекли търговците? — пита ме началникът. Писарят записва. — Най-малко пет хиляди кубика! — Факти, факти! — вика лесничеят. — Голи думи място не ловят! — Ето ви — казвам — бележника: само за трийсет и четири дена са минали шестотин коли! — Твоят бележник — развика се лесничеят — не е документ. — Ами тогава избройте дънерите, дето са отсечени в гората, и работата ще се види. — И това — казва лесничеят — не е доказателство! Дънерите може да не са отсечени само от търговците. — Каваклиев — засече го началникът, — не защитавай личности! Аз съм от село, оставил съм си брадвата, за да облека формата, и тия работи ги знам. Кутробан може да се отсекат сто, нека са двеста кубика, но хиляда и две хиляди кубика — не! Без съгласието на горските власти — не! Отиде си анкетата и след ден ли, два ли — носи ми разсилният призовка да се явя пред изследователя, в града! Викам на жената: „Бързо работи властта! Ще им свети маслото на тия хайдути, дето съсипват общинските гори.“ На другия ден тръгвам за града, по призовката на изследователя. Никъде не се отбивам, бързам да се явя. — Добър ден, господин изследовател! А той от вратата — за врата: — Как се казваш? По кое си дело? — По делото на общинските гори. Погледна той в призовката: — Ти си Гроздан Панайотов? — Аз съм! — А бе ти имаш ли — казва — пълномощно да подписваш телеграми от името на местното население? Къде го чукаш, къде се пука! — Нямам никакво пълномощно! — Пиши — вика изследователят на машинописара: — „Нямам никакво пълномощно!“ Ето ти показанието — казва на мене, — подпиши, внасяй гаранция пет хиляди лева или те задържам! Като рече „пет хиляди лева“ — изцеди всичката ми кръв до капка! Пет хиляди лева струваше тогава най-хубавото муле, а гроздето беше лев и петдесет! — Няма ли грешка, господин изследовател? Пет хиляди лева са много пари. Най-сетне човек не съм убил… — Фалшификацията е — вика — равносилна на убийство! Гаранцията, инак те задържам! Излязох от канцеларията му като пиян и — къде, къде — отивам в околийското бюро на демократическата партия при Василев, имаше един адвокат. — Казвай, господин Василев, какво да правя? Сполетя ме такова и такова зло. — Щом си подписал показанието, ще внасяш парите. А сетне в съда ще гледам да те отърва. — Ами като нямам лев! — Ще те затворят! — Бре! Ами сега?! Не можеш ли с пет хиляди лева да ми услужиш? — Аз не мога! — вика ми Василев. — Но ще се обадя на Ничев — имаше един аптекар Ничев, и той в околийското бюро на демократическата партия. — Ето ти бележка — иди при Ничев! Отивам при Ничев. — Мога да внеса пет хиляди лева, ако подпишеш полица за шест! — казва ми Ничев. Дето има една: огън ти в пазва, трън — в петата, кол — в ребрата. И реших: — По-добре затвор! Даде си нареждането изследователят, дойде стражар и през града — право на гарата. Качихме се по етапен ред и към пладнина бехме в окръжния затвор. Аз — напред, а стражарят — подире ми с пушка. Хора се обръщат, чудят се какъв ли съм престъпник, гуглата ми чак почервеня от срам! Казвам на стражаря: — Нека да вървим един до друг! А той само ме побутва с масурчето на карабината. — Стъпвай и мълчи! Само една отстъпка ми направи: да обадя с два реда на баджанака, попа, че съм в окръжния затвор. Не бех влизал в затвор и си мислех, че кой знае колко ли е страшно, а то не излезе чак дотам. Хора вътре много, всякакви, манджата ти — манджа, хлябът — хляб, седиш си в кауша и си почиваш. Карти не знаех — научиха ме двамата апаши, дето беха с мене в кауша. Случиха се способни хора и парици имаха, та порциона го даваха на мене, а пък те купуваха вънкашна храна. Питаха ме за какво съм в затвора — разправих им цялата работа. — Василев — казвам — щеше да ме спаси, ама се бех измамил вече и подписах, та немаше как… Апашите се споглеждат и подсмиват. — На какво се смеете? — На кокошия ти мозък — вика ми единият. Арменко се казваше, кавърдисан в лицето, суханав и много весел. От смеене зъбите му си беха все отвънка. — На тебе — казва — не ти ли е ясно, че Ничев, Василев и следователят са „и сие“? Следователят им хваща баламите като тебе, праща ги на Василев, Василев — на Ничев, одират ти кожата веднъж с гаранцията, втори път в окръжното съдилище, трети път — в апелацията, и четвърти — в касацията, докато те съдерат до кокал. Ние сме — казва — апаши, но взимаме само това, дето хората го носят в джобовете, а тяхната разбойническа банда обира и каквото имаш, и каквото нямаш! И се не задоволяват с по десет и стотина лева, а налитат само на хилядарки! Нас, като ни хванат, ни съдят, а тия нито ги хващат, нито ги съдят, напротив, хем си върлуват, хем баламите като твоя милост шапка им свалят… Ти първата въдица по една случайност не си я налапал, гледай — вика ми Арменко — втората да не налапаш, като дойдат да те спасяват… Кажи им, че сам ще се защитаваш. А ние ще те научим как! Както казаха апашите, така и стана. На третия ден ми известиха, че имам свиждане. Гледам — Василев. — Праща ме — казва — Ничев да те спасявам! Ето пълномощно — подписвай, за да мога да си влезна в ролята! Подвели са те по най-тежките членове и положението ти не е розово. Слава богу, че съдията е наш, демократ, ще въртим-сучиме да я някак си оправим. Подпиши! — Няма — казвам — да подпиша! Пари нямам! Ще се защитавам сам! Беше с очила Василев, сложи си още едни, за да ме види по-добре. — Ти си луд! Язък ти за жената и децата! — Изследователят нека да им бере греховете, господин Василев! Довиждане! Дадох му, значи, гръб и се връщам при апашите. — Де сега да ме научите какво да отговарям на съда! — Разкажи ми — казва Арменко — цялата работа от край до край! Започнах да му разказвам. Като стигнах до телеграмите, прекъсна ме: — С две имена ли ги подписваше или с едно? — С едно: Панайотов! — Всички? — Всички! Де ще имам артък пари да си пиша двете имена? — А има ли във вашето село други Панайотовци? — Най-малко десетина. Църквата ни е „Света Богородица“ или на гръцки — „Панаица“, и оттам сума ти свят е под фамилията Панайотов. — Като се върнеш в село — казва ми Арменко, — да запалиш една свещ на света Панаица, че спасението ти от нея ще дойде… Като те извадят пред съда, ще поискаш да се приложи за доказателство избирателният списък. Нека да намерят измежду десетте-петнайсет Панайотовци кой е подписвал телеграмите… Само — казва — дано не сверяват почерка. — Почерка и да го сверят, нищо не могат да намерят, защото телеграмите не съм ги писал аз, а попът, че почеркът му е по-четлив, а за попа те няма да се сетят. Ако ли се досетят — няма да посмеят да го съдят, ако пък го съдят — него владиката ще го спаси. — Добре! — вика Арменко. — Хайде тогава да открием заседанието. Другият апаш стана председател на съда, той се престори на прокурор, мене ме изправиха до вратата на подсъдимата скамейка и започнаха съдилището. Петнайсет пъти го повторихме: хем те си правеха джумбуш и примираха от смях, хем аз си окърших езика тъй, че сетне, когато ме извадиха на съд — занемяха и прокурорите, и съдията… Лошото е само, че преди да ми дойде съдът, жената, без да ме попита, подписала полицата за пет хиляди лева гаранция с хиляда лева горница и десет дена преди да се гледа делото, пуснаха ме от затвора. Питам жената: — Кой те накара на своя глава да подписваш? — Попът. — Ти — казвам, — попе, защо си се набъркал в моите работи? — Околийското бюро се набърка — вика ми попът, — не само аз. Те са взели решение — има-няма — гаранцията да се внесе, за да не петниш — кай — партията в затвора с разните му там апаши! На зъба ми беше да му кажа кои са истинските, страшните апаши, но си рекох — нека да мълча, делото да мине, че да настъпи в мойта къща мир. Мина делото. Умиха лицето ми, дето се вика, с най-светената вода, но като се върнах в село, само една неделя карах в мир. „В мир и любов“, както в Библията пише. Жената беше тогава на трийсет и две, аз — на трийсет и девет — нищо не можеше да ми се опре! Само на децата беха задничетата им голи и това ме наскърбяваше, ала жената — весела жена — не ми даваше за това да се замислям. — Те не знаят, че задниците им са голи. Няма защо да им береш кахър! Та караме, значи, тъй една неделя, а в понеделник заран — задава се пъдаринът. Сваля фуражката, вади една повиквателна и ми я дава. — Кой ме вика? — Нали си — казва — грамотен! Телеграми пишеш и подписваш, сметката водиш на търговците — чети! И той, значи, кюлхането, покрай бирника и кмета се наточил „против“. Чета и не вярвам на очите си: викат ме в обществената безопасност, стая нумер три! Пише „веднага“, а не казва дата: „Има си хас — помислих си — тая работа да е някаква си кметска уйдурма?“ И отивам при кмета да го питам. — Тая ти ли си ми я скроил? — Аз — вика — нищо не знам. Мръсник и лисица! Гледа ме в очите и ме лъже. Кюрк си купил нов, въшкаринът му с въшкарин, дето аз го наредих за кмет, пораснала му, значи, работата и на келявата си глава сламена капела турил, и в канцеларията си седи с нея да го не сбърка някой, че е селянин. Идваше ми да го хвана за кюркя, но гавазите му — там! С пушки при нозе. Дирят ти махната само, за да те пречукат. Ами сега? С кого да се съветвам. Лош-хубав, отидох при баджанака, попа. — Работата е тъй и тъй… Тая призовчица не ми мирише на добре. Затворът е затвор, ала има — казвам — сигурност и ред, но каквито работи съм чувал в затвора за „обществената“, ако ти кажа, брадата ти ще се наежи! Казвай какво да се прави? — Ами иди — вика попът, — за да стане ясно защо те викат. — Абе то ще стане ясно, ама късно! Ти ми кажи какви мерки да се вземат отнапред? — Иди при Ничев! — Ничев не искам да го видя. — Василев! — И Василев е разбойник като Ничев, и цялото им околийско бюро! — Върви тогава при Попвасилев, секретаря на окръжното управление! Хем е силен демократ, хем тука е идвал и те познава. Тоя, дето миналата година прави хайка за глигани. — Ами нали ударих глигана и му го дадох! — Тъкмо! — казва баджанакът. — И аз ще ти напиша едно писмо, но ти на писмото ми само не се подпирай, а купи от Махалата малко мед армаганец да му занесеш, че те, големците, не обичат празните ръце. — Дай ми — казвам — двайсе лева, че няма с какво да купя мед, и да вървя! — Давам ти от черковните пари, мои немам. Да знаеш — предупреди ме попът, — че си длъжен на Исуса Христа и на светците, та по-скоро да си им ги върнеш! С парите на Исуса Христа тръгнах за Махалата да купувам мед. Не щеш ли, случи се, нямаше го там медарят, та съм ходил чак в Косово за тоя пусти и паметен мед! — За началник ли е? — запита пчеларят. — Или за болен? — За началник е! — Да си купиш тогава пита. По̀ лови окото. Пита — пита! Платих я, ударих му един табан и когато биеха камбаните на католическата черква за вечерня, аз се намирах вече в Пловдив пред окръжното управление. Казвам му на постовия: — Искам да отида при господин секретаря. — Не може — отговаря полицаят, — господин секретарят не приема! Замолих се, ако не пусне мене, да занесе поне писмото от попа. — Кажи му — викам — на господин секретаря, аз съм тоя, дето пречука по-лани глигана, когато идва той на лов в нашето село. Внесе стражарят писмото и след малко се подаде на балкона. — Свободен си! Господин секретарят прие писмото. — Каза ли на господин секретаря, че аз съм тоя — дето пречука по-лани глигана? — Казах му — вика стражарят, — но господин секретарят каза, че няма работа с тебе! Свободен си! Останах си на мястото и се чудя какво да правя. А медът протекъл, като съм го стискал, и мухите бръмнали около мене — облак! Трябва да оставя някъде меда. Къде, къде? — сетих се, че наблизо е на доктор Кьойбашиев амбулаторията. Като си градеше Кьойбашиев вилата в Студница, аз му вадих камъните, та се познавахме оттам. Слава богу, Кьойбашиев — там! — Докторе, ето ти нечакан армаган от мене — пита с мед. — Защо нечакан? Разправям му аз защо и за какво. Докторът ме гледа — беше асъл доктор: теловете на очилата му от злато, главата — гола, брадата — буйна, глади си брадата и ме гледа, като че ме вижда за първи път. — Ти наистина ли се отказа от рушвета? — Наистина! — Защо? — За да ми е чиста съвестта! Пусна брадата докторът, взе да се чеше по врата. — Ти — вика — ял ли си черен хайвер? — Отде накъде ще се храня с черен хайвер! Черният хайвер е скъп! — Скъп е! — вика ми Кьойбашиев. — А си купуваш чиста съвест за петнайсет хиляди! И хиляда за гаранцията — шестнайсет! И в затвора, дето времето си губи — едно на друго — двайсет! Много на скъпо си се хвърлил. Аз, дето съм доктор Кьойбашиев и като изстискам една гнойна пъпка, взимам двеста лева — не мога да си позволя да имам чиста съвест, а ти, дето се опасваш с половин пояс, искаш съвестта ти да е чиста! Най-скъпото да имаш на света! Не можеш ли отново да поприказваш с тоя там, Ванчо ли го рече, как? — Свърши се! Не може! — Ее, тогава господ да ти е на помощ! — прекръсти се докторът. — Засега ще се опитам да ти помогна с една бележка, а за по-нататък — господ да ти е на помощ! Написа бележка и ми я даде. — Ще отидеш в Обществената безопасност и ще кажеш на постовия, че искаш да предадеш едно писмо от доктор Кьойбашиев на старшия инспектор. Така ще кажеш: старши инспектор в стая нумер шест! По-нататък той ще види какво може и какво не може! Стъпвай! Тръгвам за Обществената, ала стъпвам по-сербез. Показвам писмото на стражаря и долагам, че искам лично да го предам. Постовият отвън ме въведе до врата нумер шест — на вратата седеше друг стражар — предаде ме на него. Оня взе писмото и влезе при инспектора, а след малко се подаде от вратата. — Заповядай! Влизам, ала от страх не се усещам къде стъпвам. Началникът се изправи зад масата — пернал едни очи в моите — не ги отмества. — Бай Гроздане, ти ли си бе? Едвам те, кай, познах, много си се развалил. Като се вгледах — моят взводен от войната, Йосиф Попов. — Седни — казва — в креслото, успокой се, ела на себе си! — И взе да пита: кой убит, кой умрял, кой къде се намирал сега… А пък аз седя на тръни. Викам по едно време: — Ти, господин началник, остави умрелите, те вече са се отървали, ама кажи защо ме викат в нумер три? — Сега ще ти кажа! Почакай! Излезе през една врата и след малко пак се върна. — Скроен ти е тоя нумер от окръжния секретар. Ровил си нещо за някаква гора… Само — да не си продумал! — Ще ходя ли — питам — в нумер три? — Никъде няма да ходиш, а ще си вървиш! Имал си късмет, че нумер шест е по-голям от три! Пък ако потрябва на някой вашенец адвокат, да знаеш, че аз съм адвокат. Временно приех началничеството, но съм си оставил заместник. Ако има някакви дела за водене, пращай тука при мене! Йосиф Попов! Видя ми се, като да не беше Йосиф, а Мойсей — черноок, красив, — дето раздели Червеното море на две, за да преминат синовете на Израел. Връщам се в село и минавам нарочно покрай общината — за да ме види кметът. Накичих се със здравец като цигански зет. Бирникът беше вънка, играеше табла с писаря, остави си таблата, влезе да обади на кмета, а кметът не повярва на бирника, та сам излезе да ме види. — Тебе — кай — не те ли задържаха? — В тая страна има закони бе! Ти какво си мислиш? Гледай тебе да не задържат! Виснаха му джуките като на бясно куче. Тъкмо си влезнах у дома — ето ти баджанакът, попът, захилен. — Видя ли, че попското писане улови дикиш? — Хвана, как не… — А сега трябва да се отблагодариш на Попвасилев — съветва ме попът. — Той ще прави вила в Студница, общинарите са му дарили парцел, та можеш камъни да му извадиш за темела, по-отбрани! — Това хубаво, а друго? — Друго — вика попът, — има протоколно решение да се подари парцел в Студница и на министъра на земеделието, да си направи и той една вила. Ако министърът приеме, той заради вилата и път ще пусне, и селото ни ще се въздигне. Ама ние и на него ще трябва да помогнем кое с камъни, кое с греди! — Аз ще имам грижа за гредите — казвам на баджанака, — а ти знаеш ли с какво ще помогнеш? Като стане вилата готова, ти ще закараш попадията да поседи на министъра диван-чапраз!… Идиоти с идиотите! Дарове на тоя, дарове на оня, за да могат общинарите връзки да ловят и да си тъпчат кесиите с крадени пари! — И му разправям на попа как ме е подредил неговият окръжен секретар, под чия диктовка и защо. Попът се уплаши. — Баджанак, аз съм — вика — свещено лице и в тия работи не мога да се бъркам! Беше ми направена бележка от архиерейския да се не бъркам, да си гледам комката и кандилката, затова няма да се сърдиш, ако се срещнем утре на улицата и не ти приема поздрава. Расото трябва да е неутрално. А пък тебе като баджанак ще те съветвам: за едно известно време да се махнеш от село, за да не се навираш в очите на общинарите! — Тука ще си седя! Че да става каквото ще! Казах ги тия думи на попа, ала съм нямал и представа като какво може да стане, когато и селската, и околийската, и окръжната власт са в ръцете на разбойници. Първо на първо, горският тръгна по петите ми. Където стъпя и той след мене. Тояга си отрежа да се подпирам — акт! Липов чай посегна да си набера — акт! Сухо дърво завлека за огън — глоба! Останахме вкъщи без едно дръвце, та започнах огън да паля с говежди лайна. Събрал се военен съвет в общината и решили: да се обсади Панайотов от всички посоки! Ако не е подире му горският — ще върви пъдаринът! Наведе ли се магарето ми да пасе — дай позволително за паша! И актовете с глобите, значи, хвърчат един след друг. Един ден казвам на жената: — Ще вървя на колибата на Студница, инак тия тука ще ме заровят с актове! Ти от градината навън няма да излизаш! С картофи и фасулец — преживявай, както можеш, докато траят военните действия! Нарамих една черга и — хайде в Студница. Да гледам по-отблизо как се разграбват общинските парцели и как се стриже нула нумер общинската гора. Ако не мога да ги спра — поне да гледам! Минаха по едно време инженери — път държавен ще трасират през общинската гора — за вилите. Хем за големците харно, че ще могат с автомобили да си ходят до вилите, хем за търговците чудесно, че ще бръкнат, дето се вика, на гората в червата. Под търговска команда, значи, минал и министърът… Ачик далавера! Една седмица бях седял горе в колибата, а не се мерна около мене нито пъдарин, нито горски. Само Ванчо комисионерът мина оттам веднъж и ме запита: — Още ли си тука? — Защо „още“? — Питам — вика — бе! Не мога ли да попитам? И си подмина. Вечерта, тъкмо се беше стъмнило, и някой почука на вратата на колибата. Ставам да отворя и виждам уйково момче — имаше едно, бикогледач в общината — Личо. Заморено, запотено, бяло-пребеляло като платно. — Идвам да ти кажа нещо, но ще ми се — вика — закълнеш, че никому нищо няма да обадиш! Закълни се в децата! — Не може ли в Бога? — Не, не! И аз имам дете и зная, че то е най-милото на света. Заклех се. — Де сега, разправяй! — Намерен е — казва — убиец да те убие! Някакъв си македонец. Спасявай се, инак до неделя няма да те има! — Как така? — Ей така! Както си в колибата или навън. Ще дойде и ще те очисти. Спасявай се, инак си убит! — Да не си пратен от кмета, ей! Насълзиха се очите на момчето. — Аз си очистих сърцето, а ти прави — казва — каквото щеш! Едно само ще ти кажа: където и да отидеш, оня ще те намери. Такова е решението. Съмняват се, че знаеш работите, и са решили да те няма! Хайде сбогом, че ако ме видят тука, свършен съм и аз! Врътна се момчето и си отиде. Хайде сега, Гроздане, да те видим какво ще правиш? За всеки случай махнах се от колибата същата вечер и преспах в храсталака. На заранта реших да се скрия в една борика и да погледам какво ще става. До обед — нищо! Следобед — пак нищо. Минаха само по пътя едни овце и всичко заглъхна и замря. По едно време излетяха няколко пилета отсреща, от букака, и ми се стори, че се заклати един върхар. Загледах се в това място — всичко мирно, само че пилетата неспокойни, прехвърчат и все чирикат. Гнездо имаха, види се, в букака и са беха разтревожили. Викам си на ума: „Тука ще има нещо! Де да видим дали ще е смок, лисица или пък човек!“ Наклони се слънцето на залез, а движение в храсталака — никакво. Пилетата спряха да цвъркат. Поуспокоих се и вече се канех да слизам вода да пия, че ми се беше много допило, когато изведнъж отсреща, в букака, блесна като огледалце нещо и веднага се изгуби. Загледах се в същото място и след минутка пак се блесна. Тогава забелязах една ръка, сетне и една глава, с кърпа забрадена като женска, а в ръката — нагант: брани се човекът от мухите, леко шава и при шаването нагантът заблестява като огледало. На шейсет крачки от колибата в храстите! Мина ми студена тръпка и си рекох: „Ясно е! Плюй си, Панайотов, на петите — инак тоя македонец ще остави децата ти сираци!“ Почаках да се мръкне, слязох от бориката и заднем, заднем — през дерета и баири, през полето и утринта осъмнах в града. Видел съм хаир от Кьойбашиев, рекох си, пак ще вървя при него. — Ти какво бе? — запита ме докторът. — Пак ли те викат в обществената? — Не ме никъде викат, ами работата е — казвам — тъй и тъй. Намирам се под дулото на пистолета — давай ми акъл! Докторът се позамисли. Бърса очилата, глади си брадата и накрая ми вика: — От македонец няма кой да те спаси. Има тука безработни арамии, дето за чувал брашно човека ще претрепи и окото му няма да мигне. Жертви, казва, падат всеки ден и полицията е безсилна. Тя с комунистите се разправя, а ония се разправят, с когото си щат. — Йосиф Попов не може ли да ме спаси? — Да не искаш да ти отреди охрана? Той един затвор не може да опази, оня ден са побегнали четирима, та ще вземе да мисли и за тебе. Като рече „затвор“, светна ми малко пред очите. — Не може ли, господин Кьойбашиев, да замолиш Йосиф Попов да ме бутне в затвора? Хем няма да се грижа за препитание, хем държавната стража — казвам — ще ме охранява, хем на по-спокойно ще дочакам времената да се пооправят. — Знаеш ли — вика ми Кьойбашиев, — че това няма да е лошо! Само че тая работа с ходатайство няма да стане. Ще бъде нужно да извършиш някакво престъпление. Върви да откраднеш нещо от пазара и кауша ти е вързан в кърпа. — Не ща — викам — да ме наричат крадец! — Направи тогава каквото можеш! И върви да се предадеш на Йосиф Попов, да не ти смажат други кокалите в участъка. За останалото ще го помоля да се погрижи! Сбогом, Панайотов, и добра сполука! Изядох една шкембе-чорба и тръгнах за село. Имах две задачи: да се простя с жената и да направя престъплението. За едното ми трябваше една вечер, за другото — два часа и половина, колкото трае едно погребение. Ама такова погребение им бях намислил! В тъмното слязох от балкана, в тъмното се и върнах. Децата беха заспали, легнахме си и ние с жената. Хубаво се належахме и наспахме и като се съмна — рипнах и рекох на жената: — Пусни пердетата и навън няма да излизаш, докато не те извикам! — Защо? — Ще видиш! Бех я свикнал да ма слуша и през цял живот ми е било рахат. Слагам си аз гуглата и през градините — в черквата. Качвам се на камбанарията и като бивш клисар изчуквам три-четири камбани на умряло. И пак през градините се връщам вкъщи. Жената ми се чуди: — Луд ли си, или ще полудяваш? — Ти — казвам — трай! И ако можеш — плачи, ако не можеш, ето ти два шамара! Ако и това не стигне — да знаеш, че с единия крак съм вече в затвора, а утре ще бъда и с двата! От шамарите жената не заплака, ама от това заплака. А докато тя си плачеше — влизам в комшийската градина и започвам да бера ялдъзи и невенчета. Видя ме комшийката и се развика: — За какво си влезнал в градината! За какво китките ми късаш? — За погребение! — Кой е умрял? — Който е умрял, бог да го прости! През това време жената горе надува ли, надува гайдата. След малко цялото село знаеше, че у мене ще има погребение. Тича и попът: — Баджанак, какво бе? — Ти — казвам — вкъщи не влизай, да не си разваляш неутралитета! Чакай в черквата! Умрелите — умрели, живите трябва да живеят! И прати да се изкопае гроб! Отиде си попът, а пък аз отидох на двора, взех триона, теслата, пироните и за половин час изковах сандък с капак. Внесох сандъка в стаята, сложих вътре каквото трябваше, захлупих го и го тъй хубаво накичих, че от камък да е сърцето ти — ще се разплачеш. През това време народът вънка се натрупа. Дигнах сандъка на рамото, жената — след мене, с разплакани очи и се отправихме към черквата. Спуснаха се три-четирима да помогнат в носенето на сандъка. — Назад! — казвам. — Аз съм във война с общинарите, не си разваляйте неутралитета! Ако знаят кой се погребва — лесно, ама не знаят и току се навървиха всички след мене към черквата, за да видят кой се погребва. В черквата — опело. Вика попът: — Махни капака за последно целувание! — Целуванието — казвам — там, на гроба! И на гроба вече вдигам капака пред всичките хора и вадя от сандъка календара на демократическия сговор с министър-председателя начело и цялата му хайдушка свита. — Селяни-и! — казвам и развявам календара. — Днеска ще се погребва Сговора! Тия, дето ги гледате на календара, облизани и загладени, с вратовръзки, това са — казвам — насилници и рушветчии от министър-председателя до последния горски! Това е — казвам — хайдушки сговор за ограбването на народа! Ето защо аз, Гроздан Панайотов, го погребвам! Долу хайдушкият сговор, да живее потъпканата правда! Пуснах календара в сандъка, бутнах сандъка в гроба, грабнах лопатата и започнах да заривам. Народът се вковал — ни шава, ни мърда. Попът — умъртвен! Дотърчаха пъдарите, но погребението вече свършено, с алилуята и речите, и всичко там, каквото се полага. Опитаха се да ме задържат: — В името на закона — арестуван си! — Вашта мама! — побарах аз лопатата. — Не признавам никакъв закон! Назад! — викам. — Да не станат две погребения за днеска! Разпилях ги и без да се отбивам вкъщи — право в Обществената безопасност, стая нумер шест! „Самопризнавам се и тъй нататък…“ Три денонощия в Обществената, а след туй — в окръжния затвор. Дадоха ми две години и половина, но деветнайсетомайският преврат като стана през трийсет и четвърта — освободиха ме. Върнах се в село, ала я нямаше вече общинската гора. Остригали я беха докрай. Секретар-бирникът си беше вдигнал хотел в Студница, кметът си купи трийсет декара лозе в Брястово, горският си направи къща… Само аз останах на гола съвест и половинка пенсия. Скъпо ми се върза, но какво да правиш — съвестта всякога се е купувала по-скъпо и от черния хайвер! Това лято ходих в Студница и срещнах там бившия секретар на окръжното управление — Попвасилев. Охлузган, ожулен като лисица. Дали му да се възползва от двете стаи в национализираната вила. Позна ме, захили ми се, като че нищо не е било, и ми вика: — Пак ще дойдем! Пак ще дойдем! — На-а! — викам му. — Ще дойдеш! Когато ме нема! Аз съм ви погребал — казвам — още през трийсет и трета, комунистите ви туриха кръста през четирисет и четвърта, тъй че само Второто пришествие може да ви опере! „Демократи“ — казвам, — хайдуци с хайдуците! Пладнешки разбойници! Гола съвест (1971) по Николай Хайтов https://www.youtube.com/watch?v=jnfrXD5qxes Гола съвест (1971) https://www.youtube.com/watch?v=058TTQFeQwA | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| След войната известно време живяхме в Малашевци, докато баща ми възстановяваше разрушената ни в Опълченския квартал къща. Баба ми - яка македонка със железен характер от Пиринския край, след гибелта на дядо ми при Одрин се е преселила с двете си дъщери в София, и както много други македонци е получила в селото къщурка с дворно място. В селото имаше нелоша библиотека. Един ден библиотекарът ми препоръча томче с разкази на Чехов, преведени на български. Първото, което ми попадна беше "Дуел". Изпитах силно разочарование, Дълги години след това даже не се сещах за Чехов. И едва като студент отново прочетох "Дуэль"...Бях възхитен. Прочетох пълното събрание на писателя. Заключителната част на "Дуэль": "Прошло три месяца с лишним. Наступил день, назначенный фон Кореном для отъезда. С раннего утра шел крупный, холодный дождь, дул норд-остовый ветер, и на море развело сильную волну. Говорили, что в такую погоду пароход едва ли зайдет на рейд. По расписанию он должен был прийти в десятом часу утра, по фон Корен, выходивший на набережную в полдень и после обеда, не увидел в бинокль ничего, кроме серых волн и дождя, застилавшего горизонт. К концу дня дождь перестал и ветер начал заметно стихать. Фон Кореи уже помирился с мыслью, что ему сегодня не уехать, и сел играть с Самойленком в шахматы; но когда стемнело, денщик доложил, что на море показались огни и что видели ракету. Фон Корен заторопился, он надел сумочку через плечо, поцеловался с Самойленком и с дьяконом, без всякой надобности обошел все комнаты, простился с денщиком и с кухаркой и вышел на улицу с таким чувством, как будто забыл что-то у доктора или у себя на квартире. На улице шел он рядом с Самойленком, за ними дьякон с ящиком, а позади всех денщик с двумя чемоданами. Только Самойленко и денщик различали тусклые огоньки на море, остальные же смотрели в потемки и ничего не видели. Пароход остановился далеко от берега. - Скорее, скорее, - торопился фон Корен. - Я боюсь, что он уйдет! Проходя мимо трехоконного домика, в который перебрался Лаевский вскоре после дуэли, фон Корен не удержался и заглянул в окно. Лаевский, согнувшись, сидел за столом, спиною к окну, и писал. - Я удивляюсь, - тихо сказал зоолог. - Как он скрутил себя! - Да, удивления достойно, - вздохнул Самойленко. - Так с утра до вечера сидит, все сидит и работает. Долги хочет выплатить. А живет, брат, хуже нищего! Прошло полминуты в молчании. Зоолог, доктор и дьякон стояли у окна и все смотрели на Лаевского. - Так и не уехал отсюда, бедняга, - сказал Самойленко. - А помнишь, как он хлопотал? - Да, сильно он скрутил себя, - повторил фон Корен. - Его свадьба, эта целодневная работа из-за куска хлеба, какое-то новое выражение на его лице и даже его походка - все это до такой степени необыкновенно, что я и не знаю, как назвать это, - зоолог взял Самойленко за рукав и продолжал с волнением в голосе: - Ты передай ему и его жене, что, когда я уезжал, я удивлялся им, желал всего хорошего... и попроси его, чтобы он, если это можно, не поминал меня лихом. Он меня знает. Он знает, что если бы я мог тогда предвидеть эту перемену, то я мог бы стать его лучшим другом. - Ты зайди к нему, простись. - Нет. Это неудобно. - Отчего? Бог знает, может, больше уж никогда не увидишься с ним. Зоолог подумал и сказал: - Это правда. Самойленко тихо постучал пальнем в окно. Лаевский вздрогнул и оглянулся. - Ваня, Николай Васильич желает с тобой проститься, - сказал Самойленко. - Он сейчас уезжает. Лаевский встал из-за стола и пошел в сени, чтобы отворить дверь. Самойленко, фон Корен и дьякон вошли в дом. - Я на одну минутку, - начал зоолог, снимая в сенях калоши и уже жалея, что он уступил чувству и пошел сюда без приглашения. "Я как будто навязываюсь, - подумал он, - а это глупо". - Простите, что я беспокою вас, - сказал он, входя за Лаевским в его комнату, - но я сейчас уезжаю, и меня потянуло к вам. Бог знает, увидимся ли когда еще. - Очень рад... Покорнейше прошу, - сказал Лаевский и неловко подставил гостям стулья, точно желая загородить им дорогу, и остановился посреди комнаты, потирая руки. "Напрасно я не оставил свидетелей на улице", - подумал фон Корен и сказал твердо: - Не поминайте меня лихом, Иван Андреич. Забыть прошлого, конечно, нельзя, оно слишком грустно, и я не затем пришел сюда, чтобы извиняться или уверять, что я не виноват. Я действовал искренно и не изменил своих убеждений с тех пор... Правда, как вижу теперь, к великой моей радости, я ошибся относительно вас, но ведь спотыкаются и на ровной дороге, и такова уж человеческая судьба: если не ошибаешься в главном, то будешь ошибаться в частностях. Никто не знает настоящей правды. - Да, никто не знает правды... - сказал Лаевский. - Ну, прощайте... Дай бог вам всего хорошего. Фон Корен подал Лаевскому руку; тот пожал ее и поклонился. - Не поминайте же лихом, - сказал фон Кореи. - Поклонитесь вашей жене и скажите ей, что я очень жалел, что не мог проститься с ней. - Она дома. Лаевский подошел к двери и сказал в другую комнату: - Надя, Николай Васильевич желает с тобой проститься. Вошла Надежда Федоровна; она остановилась около двери и робко взглянула на гостей. Лицо у нее было виноватое и испуганное, и руки она держала, как гимназистка, которой делают выговор. - Я сейчас уезжаю, Надежда Федоровна, - сказал фон Корен, - и пришел проститься. Она нерешительно протянула ему руку, а Лаевский поклонился, "Как они однако, оба жалки! - подумал фон Корен. - Недешево достается им эта жизнь". - Я суду и Москве и в Петербурге, - спросил он, - не нужно ли вам что-нибудь прислать оттуда? - Что же? - сказала Надежда Федоровна и встревоженно переглянулась с мужем. - Кажется, ничего... - Да, ничего... - сказал Лаевский, потирая руки. - Кланяйтесь. Фон Корен не знал, что еще можно и нужно сказать, а раньше, когда входил, то думал, что скажет очень много хорошего, теплого и значительного. Он молча пожал руки Лаевскому и его жене и вышел от них с тяжелым чувством. - Какие люди! - говорил дьякон вполголоса, идя сзади. - Боже мой, какие люди! Воистину десница божия насадила виноград сей! Господи, господи! Один победил тысячи, а другой тьмы. Николай Васильич, - сказал он восторженно, - знайте, что сегодня вы победили величайшего из врагов человеческих - гордость! - Полно, дьякон! Какие мы с ним победители? Победители орлами смотрят, а он жалок, робок, забит, кланяется, как китайский болванчик, а мне..., мне грустно. Сзади послышались шаги. Это догонял Лаевский, чтобы проводить. На пристани стоял денщик с двумя чемоданами, а несколько поодаль - четыре гребца. - Однако подувает... бррр! - сказал Самойленко. - В море, должно быть, теперь штормяга - ой, ой! Не в пору ты едешь, Коля. - Я не боюсь морской болезни. - Не в том... Не опрокинули бы тебя эти дураки. Следовало бы на агентской шлюпке доехать. Где агентская шлюпка? - крикнул он гребцам. - Ушла, ваше превосходительство. - А таможенная? - Тоже ушла. - Отчего же не доложили? - рассердился Самойленко. - Остолопы! - Все равно, не волнуйся... - сказал фон Корен. - Ну, прощай. Храни вас бог. Самойленко обнял фон Корена и перекрестил его три раза. - Не забывай же, Коля... Пиши... Будущей весной ждать будем. - Прощайте, дьякон, - сказал фон Корен, пожимая дьякону руку. - Спасибо вам за компанию и за хороший разговоры. Насчет экспедиции подумайте. - Да, господи, хоть на край света! - засмеялся дьякон. - Разве я против? Фон Корен узнал в потемках Лаевского и молча протянул ему руку. Гребцы уже стояли внизу и придерживали лодку, которая билась о сваи, хотя мол загораживая ее от большой зыби. Фон Корен спустился по трапу, прыгнул в лодку и сел у руля. - Пиши! - крикнул ему Самойленко. - Здоровье береги! "Никто не знает настоящей правды", - думал Лаевский, поднимая воротник своего пальто и засовывая руки в рукава. Лодка бойко обогнула пристань и вышла на простор. Она исчезла в волнах, но тотчас же из глубокой ямы скользнула на высокий холм, так что можно было различить и людей и даже весла. Лодка прошла сажени три, и ее отбросило назад сажени на две. - Пиши! - крикнул Самойленко. - Понесла тебя нелегкая в такую погоду! "Да, никто не знает настоящей правды..." - думал Лаевский, с тоскою глядя на беспокойное темное море. "Лодку бросает назад, - думал он, - делает она два шага вперед и шаг назад, но гребцы упрямы, машут неутомимо веслами и не боятся высоких волн. Лодка идет все вперед и вперед, вот уже со и не видно, а пройдет с полчаса, и гребцы ясно увидят пароходные огни, а через час будут уже у пароходного трапа. Так и в жизни... В поисках за правдой люди делают два шага вперед, шаг назад. Страдания, ошибки и скука жизни бросают их назад, но жажда правды и упрямая воля гонят вперед и вперед. И кто знает? Быть может, доплывут до настоящей правды..." - Прощай-а-ай! - крикнул Самойленко. - Не видать и не слыхать, - сказал дьякон. - Счастливой дороги! Стал накрапывать дождь." |
| Дали някой помни пълния текст на песничката, започваща с "Към юзините моторни бодър и възторжен крача, че другари отговорни ми възложиха задача..." Казват, че била по текст на Радой Ралин |
направихме златно рандеву в светая светих в "Астория", където руските писатели са творили едноетажната америка, факт с който се гордея и се фукам насам-натам. Те имат още една книга за Америка - "Тоня". Повест за млада руска жена, жена на сътрудник на посолството, която в началото се възхищава от всичко, но след като забременява и ражда, започва да се отвращава - открива, че в ЮСА да имаш бебе е безкрайно скъпо. Гони я депресия - с американки не успява да установи приятелски контакт, прекалено са различни... Помагат ѝ от посолството и накрая издействат на нейния Коля работно място в МИД, Москва, за да не се съсипе семейството от носталгия. И пак има хумор, мъничко тъжен. Всичко от Илф и Петров трябва трябва да се чете. И записките на Илф в няколко тетрадки, излязоха в томче. Там са много от зарисовките на романите и фейлетоните. Например: Край непуганых идиотов. Самое время пугнуть. Ето ви цитатник: https://ru.wikiquote.org/wiki/%D0%98%D0%BB%D1%8C%D1%8F_%D0%98%D0%BB%D1%8C%D1%84 |