Литературна тема
Отиди на страница:
| = | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: карагьозов |
Тоя дедо - пиянката ми беше любимият супермен в детството. Баба ми четеше приказката и ми беше страшно и жално за селяните, за кмета, сетне за дядото, който се пожертва, а накрая победи... И на мен не ми беше жал за попа - страхлив и малодушен, вместо да е с кръста напред! |
| = | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: карагьозов |
| С тези преживявания във връзка с текстове на Елин Пелин ми припомнихте нещо от моето детство, преплетено с по-скорошна случка. Една вечер преди да заспи малкият ми син ме попита нещо за динозаври и дракони. Обясних му, че макар и отдавна, динозаврите наистина са съществували, а драконите са измислица на човека. Тогава той ме попита дали съществуват великани. Първо казах "Не", но след това в съзнанието ми изплува спомен от моето детство и добавих: "С изключение на двама - искаш ли да ти прочета една приказка за тях?" Детето веднага се съгласи и изслуша нещо, което някога аз съм слушал горе-долу на неговата възраст и за което си спомням и досега - първата приказка от сборника Безценни камъчета: ЗНАМ И МОГА Елин Пелин Всред тъмния и непристъпен планински проход от векове стоеше голяма скала. Нищо не смущаваше нейното каменно спокойствие. През нейната непроходима държава рядко минаваше човек. Птици кацаха по острите й върхове. В пещерите й намираха убежище диви зверове. Тя се гордееше, че беше покровителка и пазителка на планинския проход. Само дълбока река бе пуснала да минава далече под нея и беше й дала да шуми и бухти, колкото си иска. Но един ден се случи нещо особено. Чуха се далечни гърмежи. Въздухът потрепера. Ехото се заблъска между баирите и като дълбока кашлица задави прохода. Реката спря шума си и се ослуша. Подплашени птици се разбягаха и се вдигнаха високо. Диви животни изпълзяха из пещерите си и побягнаха към върховете. — Какво става? — рече на себе си с голямо спокойствие скалата и се ослуша. Някъде в равнището под нея живееше стар гущер. Той се измъкна от дупката си, ослуша се и каза: — Става нещо страшно. Навярно идат великаните… — Кои великани? — попита спокойно скалата. — Чул съм от деди и прадеди — каза старият гущер, — че на земята живеят някъде двама великани. Единият се казва Знам, другият — Мога. Те двамата са водачи на хората. Силни и непобедими са те и всичко им се покорява. Те пробиват дупки в земята и вадят от сърцето й сила и огън. Те минават през океаните. Те са направили железни чудовища и им дават сила, като я взимат от душата на водите. За доброто на своите братя — хората — те правят всичко. Когато Знам намисли нещо, той казва само една дума — „трябва“. Мога казва „ще бъде“. И всички хора се втурват да изпълнят желанието им. Моите деди ми са казвали, че някога Знам и Мога ще минат и през нашите места. И всичко тук ще се преобрази. И от тая скала, под която живеем ние, може би нищо няма да остане. Гущерът млъкна. Скалата глухо се засмя. — Аз съм непобедима — каза тя. — Аз, която подпирам планината с моята голяма каменна снага, съм непобедима. Аз се опирам дълбоко до сърцето на земята и там е моята страшна опора. Моята каменна сила е неразбиваема! В това време, когато гущерът и скалата се разговаряха, отново се чу страшен гръм. Разтрепераха се баирите от страшното ехо. И ето че през храстите и сипеите се зададоха с уплашен бяг зайци, лисици, змии и гущери. Те тичаха и викаха: — Бягайте, идат!… — Кой иде? — попита старият гущер един друг стар гущер, който едвам пълзеше по сипея. — Идат Знам и Мога. — Свършена ти е работата! — каза старият гущер на скалата. — Благодаря ти, че толкова години дава убежище на мене, на децата и на внуците ми. Сега и аз бягам вече. Скалата спокойно се изсмя. Изведнъж храстите и сипеите по стръмнините наоколо почерняха от хора. Те вървяха бързо и с вик нападаха гордата скала. Но тя остана невъзмутима. На върха й застанаха двама, които вървяха най-напред. Това бяха Знам и Мога. Знам каза: „Трябва.“ Мога каза: „Ще бъде.“ Страшни удари се посипаха по тялото на могъщата скала. Закълцаха я остри железни човки, бързо и равномерно. Но нейното тяло бе твърдо и устойчиво. От тия удари тя усети слаби сърбежи, които дори й направиха удоволствие. Но скоро тя усети, че остри железа се вмъкват към сърцето й. Тогава тя изтръпна и попита: — Знам и Мога, какво искате от мене?… — Ти ни пречиш — каза Знам. — И затова ще те премахнем оттук — каза Мога. — Човешки път ще мине през твоето място. — Ами аз къде ще отида? — попита уплашена скалата. — От твоите късове ще преградим стена да подпира пътя и да пази реката. — Значи, аз ще изпълнявам пак старата си служба — да подпирам? — Да! — каза Знам. — Да! — потвърди Мога. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| = | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
| Помни ли някой една българска книга за наш пътешественик по Амазонка със спътници плюс една жена, любимата му. Една нощ я напада ягуар и тя повече не се връща... Четях я в захлас, много познавателна, но автора не помня, уви. О, забравени книги! От спомените най обичам нецензурираната и нередактирана автобиография на Лазар Добрич и "Живот и песен" на тенора Петър Райчев. И двамата някога световни сензации. Тях помня, а "Живот и песен" пазя с автограф на баща ми. Познавах като съвсем малко дете и двамата старци. |
| = | |
Редактирано: 7 пъти. Последна промяна от: карагьозов |
| Мерси, Карагьозов, авторът не беше писател. Запален авантюрист. Никое от имената не прищраква в паметта ми. Освен да е бил избятал в Южна Америка и затова книгата да е била само в "служебен" тираж, баща ми носеше такива. Но нямаше никаква политика в нея. А историята с жената е съвсем проста. Става през нощта по нужда, отделя се от мъжете да се изпишка, чува се викът й и рев на ягуар. Това е всичко. Останките вероятно са се търкулнали в реката Парана. Те са обикаляли доста места и държави. Да я поменем с дбро за такава ужасна смърт далеч от Родината. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Дорис |
| = | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: карагьозов |
карагьозов 21 Юли 2016 10:35 Благодаря, че ми напомни за тези книги. Чел съм ги някога. Не са оставили ярък спомен, но бяха приятно четиво. |
Тц. Нямаше гръмко заглавие. Какво е било туй чудо, та само аз го знам?! Може би все пак Христофоров...  |
| = | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
| Дядо Матейко "... Щом влезе в рая, дядо Матейко се сети за бабата си, която бе оставила греховната земя много време преди него. — Мене като пуснаха тук, че пиянствувах и я побийвах, нея трябва да са я турили в средата. Тя беше и от божа кравичка по-кротка и прощаваше всичко… Ех, какво ли шеше ла се случи с мене без нея? И той се обърна към едно ангелче: — Ей, фъркатичко, тук има ли някоя баба Матейца — Трена по име? — От кое село? — попита ангелчето. — От Подуене… — Има, има — рече ангелчето и поведе стареца из рая. — Бре че хубости, бре че чудесии! — дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят. — Ами поп Николай тука ли е? — почна да разпитва той Мъничкото ангелче. — Кой? — Поп Николай от малката черква, дето ни даваше пари с лихва… Срам ме е да го срещна. Имаше да му давам, па той умря и дългът му умря. — Поп Николай е в катрана, дядо. — Стой не думай! — Честна дума! — Ами нали беше, божем, поп — свещеник! — Се едно… Тук не бръснат никого — всекиму според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото. — Бре, не думай! — И той е наказан, дядо … Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение, като гледаше час по-скоро да се отърве… Обличаше се богато и преяждаше всеки ден, а хората учеше ла се въздържат… Това не е ли грях? Дядо Матейко поотри челото си с ръка, па рече: — Па знам ли аз грях ли е, не е ли. Ние сме прости, не разбираме. Махни това, ами я ме заведи в кръчмата да пийна една ракийка, че гърлото ми гори на въглен. — Е, дядо, тук кръчми няма! — рече ангелчето. — А, няма ли? — Няма, няма! Бива ли при тия красоти да няма кръчми? Ами къде ще се спре човек да си почине, да пийне чашка ракийка, ла се подкрепи? Виж ме, чак от земята ида, уморен съм… Там попът ни казваше, че в рая има всичко, що душа поиска, пък то… До-харно да бях отишъл в ада. Там има ли кръчми? — Там има. — Я ме заведи там, молим те, защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия! В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне. — Не може, дядо! — Ех! — въздъхна старецът. — Та това на затвор прилича! Да не можеш да отидеш, къде искаш! — Ще навикнеш, дядо! — рече да го утеши ангелчето. — Ех, още ли има да се уча! — въздъхна пак дядо Матейко и взе да хитрува. — А бе, момче — рече на ангелчето, — харно е да отворите и кръчма тука. Хем да срещна дядо господ, ще му кажа право в очите, че е харно… Най-напред няма къде бирникът да слезе, та друго всичко махни! — Тук бирници няма, дядо. — А, няма? — Няма я! — Ох, света майко богородичке, наистина тук на рахат ше бъда! — извика от радост дядо Матейко и като се прекръсти, настави: — Е това най-много ви харесвам! И той тръгна по-скоро да намери бабата си." | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Гео |
Откачалката пикае и си мисли за есента мъж загърбил пътя облаче от пара беше казал някакъв приятел ала по тези мокри алени листа капчиците ми напомнят сякаш за формата на празнотата иккю сигурно я е открил пикаейки в някоя тъжна есенна утрин край киото додето луди облаци са се търкаляли думтейки над главата му дали си е помислил и тогава за усещането породено от кехлибарената струя върху сухите листа това не знам не знам във всеки случай според мен прилича на сатори Едвин Сугарев |
| "ЦЯЛА ПЛЕЯДА МЕРЗАВЦИ”… http://literaturensviat.com/?p=28395 |
...Бялата нощ жълтееше: страшно жълти, с раззинати уста, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове. И кървите миришеха Жените, подкарани от предния двор, прииждаха по уличката, изпущаха отсечени писъци и скубеха коси пред кордона войници. Сбиха ги в куп, оградиха ги каскети и заиграха камшици пак. - Ще онемеете! И онемяха. Тогава началникът на гарнизона, кметът, прокурорът и всички пристъпиха към грамадата. Изтегли полковникът сабята си и разля стоманен глас: - Проклятие и храчки върху родоотстьпниците за вечни времена! Плюйте! Който не плюе, ще го съсека на място! ...Плюеха. Камшици подкараха и жените. Още малко - ще почнат и те. Но зафуча над всички глави - полудя може би! - висока, чорлава, окървавена Капанката: зафуча под камшиците. - У-у-у-у, мари хе-е-ей! Която плювне, жа я удуша-а! Пристъпи, дигна крак високо към грамадата напластени трупове и впи ръце в корема си. Гласът и беше прегракнал, но изрева отчаяно: - Не жа ги плюем ние, г-н офице-е-ер, че хай така сме ги късали от себе си! Камшиците замряха над потръгналите жени. Сопнаха се главите с каскети. Онемя всичко. И се разрасна грамадата от трупове - възцари се в бялата нощ. Страшно, до полуда страшно! Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му. Мърмореше нещо. Обмисляше може би тактично отстъпление. - Добре... И ти имаш право... Така да е: няма да плюете... Добре... После потресе глава и разля тънък глас: - Музиката! Да дойде веднага! Не-медле-но! Жените се свиха, блъскани от стеклите се музиканти. Гнойнишки пъхтеше. И заповяда: - Хоро! Пайдушката! Веднага! Настръхна и самото небе: музиката засвири. И мъничкият полковник, бесен в лице, разигра сабята си. - Кмете, повеждай! Хоро искам! Хващайте се всички! Хоррро, ви казвам, или с труповете ви Марица ще задръстя! Но Капанката - разкрачена, снажна, чорлава - залюля се като пияна. И изпищя: - Убий, куче! Убийй! Дребничкият полковник трепна пак. Съвзе се обаче и грабна камшик от стражар. - На хорото, твоята... - Капанката се преви, попипа с ръка окървавената си наново шия, поколеба се... Но изръмжа като тигрица и се впи в ръката на полковника: - Хайде, г-н офицееер! Скачаай! Капанката скачаше - полковникът я ритна и се откъсна, - но тя скачаше: играе... Хоро. Чупи ръце, блъска нозе и крещи: - Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари - иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари - иху-у, иха-ха - хи-и-и..." |
| Бях дете, когато прочетох последната приказка от сборника Безценни камъчета, но и до днес си спомням неотразимото впечатление, което ми направи тя и особено финалът й: КРИЛЕТЕ НА ЧОВЕКА Георги Караславов Един ден орелът се стрелна в непристъпните канари на високите планини. Долу нейде в далечните низини на земята се носеше необикновен шум. Чуваха се удари, гърмежи и човешки говор. — Какво става тук, какво има? — попита той. — Прокарваме път — отговориха хората. — През твоите скалисти и пусти жилища, дето човешки крак не може да стъпи, път ще прокараме. През планинските непристъпни върхове ще минат влакове и автомобили, както минават и през безкрайните равнини и полета… — Жалки същества! — извика презрително гордият орел. — На върховете, дето почивам, вие можете да дойдете, но във висините, дето летя, няма никога да се срещнем. И хвръкна. Изгледаха го хората, стиснаха здраво кирките и лопатите, свиха устни: — Почакай! Минаха дни, години. Хората превзеха планините, превзеха моретата и океаните. Железни чудовища профучаваха и с бързината на подплашени коне ги пренасяха през села и градове. Но хората бяха недоволни. Техните погледи се рееха в дълбочините на небето, дето орелът се виеше недосегаем и горд. — О, ние ще дойдем и там! — заканваха се хората и работеха. Те лееха в нажежени пещи тънки железни части, прецеждаха през невидими сита бензин и масла, сглобяваха мотори и ги пробваха. И когато веднъж слънцето огря далечните полета, орелът видя хората да тикат една голяма металическа птица. — Ти ще видиш сега! Ти ще видиш сега! — заканваха му се те и очите им изследваха жадно небесната шир. — Вашата бездушна птица ще подскочи като пъдпъдък и ще падне пак, за да пълзи като вас — усмихна се презрително орелът и направи широк и спокоен кръг над поляната. Хората тичаха около металическата птица, пипаха самоуверено и ловко бурмички, тръби, педали и колела. Най-сетне един от тях облече кожена куртка, сложи си големи тъмни очила и влезе в железния корем на птицата. Опънала широки металически криле, тя стоеше покорно и кротко. — Къде се е чуло и видяло птица с железни криле да лети? — усмихна се пак презрително орелът. И трепна плахо. Птицата забръмча като някакъв грамаден бръмбар, затича се стремително напред и се откъсна леко и незабелязано от земята. „Ето, сега ще рухне върху онези дървета“ — помисли си злорадо орелът. Но металическата птица продължаваше да бръмчи и да се издига все по-нагоре. Нейното лъскаво тяло блестеше на ярките слънчеви лъчи, кръговете й бяха спокойни, уверени и сигурни. Тя стигна висините на орела и тогаз орелът видя колко голяма и силна беше тя. Малкият, тромавият и тежкият човек летеше на крилете й и я управляваше по волята си. Но тя не спря при орела. Продължаваше да се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато най-сетне заприлича на малка блестяща точка. Сърцето на орела се сви от болка. Пред нея той беше едно нищожно и безпомощно същество. — Аз не съм вече господар на въздуха! — изохка той. — Аз не съм вече най-смел и ловък летец… Металическата птица направи голям кръг и като бръмчеше оглушително и страшно, започна спокойно и сигурно да се спуща към мястото, откъдето се беше издигнала. — Няма граници за вашия ум, о, горди, свободни и свободолюбиви хора, и няма пречки за вашите стремежи! — извика съкрушен орелът и се изгуби към скалистите върхове на далечните планини. |
| Витезслав Незвал ОТРЫВОК ИЗ ПОЭМЫ «ЭДИСОН» Жизнь у нас тоскливая, как плач… Как-то шёл игрок, томясь от неудач, Падал снег в хрусталь ночного бара. Дело шло к весне, был воздух полон пара, Но дрожала ночь подобно прерии, Под ударом звёздной артиллерии. К ней прислушивались, опершись на столики, Над пустым бокалом алкоголики. Дамы с перьями вкруг обнажённых плеч, Меланхолики, утратившие речь. Было что-то здесь, что превращает в прах, - Робость бытия и смерти страх. Я шагал к себе домой чрез Легий мост, Шёл, мурлыча песенку под нос, И огни судов на Влтаве пил запоем. Город провожал меня полночным боем. Полночь. Роковой звезды закат. Тёплый пар. Февральский снегопад. Было что-то здесь, что превращает в прах, - Робость бытия и смерти страх. Я, склонившись над водой, увидел тень, Тень самоубийцы, падавшую в темь. Было что-то здесь глухое, как тоска, - Грусть и тень ночного игрока. «Кто вы? – я спросил. – Зачем? Помилуй Бог!» Он угрюмо отвечал: «Никто. Игрок». Было что-то здесь, молчавшее во мгле, Тень была, подобная петле, Тень, летящая с моста, чтобы разбиться! «Ах, - воскликнул я, - так вы самоубийца!» Шли мы об руку, спасённые от гроба, Шли мы об руку и размышляли оба, Шли мы в Коширже, предместьем, в поздний час, Веера ночные провожали нас – Танцы хмеля под киосками печали, Шли мы об руку, мечтали и молчали. Что-то было здесь, что превращает в прах, - Робость бытия и смерти страх. Отпер дверь я, засветил рожок, На ночлег ко мне пришёл ночной игрок. «Заходите, пан, здесь места есть немало». Оглянулся – тень моя пропала. Был ли мой игрок самообман, мечта? Комната была, как и всегда пуста. Было что-то здесь, что превращает в прах, - Робость бытия и смерти страх. Я присел за стол, где книги мирно спят, И глядел в окно на снегопад, Видел, как снежинок вьётся рой, Я сидел с моею призрачной хандрой, Пьяный от каких-то тайных ощущений, Пьяный от огней, переходящих в тени, Пьян от женщин, искушаемых змеёй, Пьян от женщин, иссушаемых тоской, Пьян от них, жестоких и самозабвенных, Пьян от наслажденья и кровавой пены, Пьяный от всего, что превращает в прах, Пьян от бытия, в котором грусть и страх. «Хватит, - я сказал, - забудь про нечисть эту!» И открыл вчерашнюю газету. Там средь новостей был чётко нанесён Типографской краской Эдисон. Рядом с ним – какой-то новый аппарат. Он сидел, одетый в рясу, как прелат Было что-то в нём, что потрясает нас: Радость бытия и смелость без прикрас. Перевод с чешского Д. Самойлова |