Литературна тема
Отиди на страница:
Дорис 04 Мар 2017 20:19 И аз. Дорис, Ви благодаря най-сърдечно - за Заболоцкий. И за редица Ваши стихотворения. |
| ЧЕСТИТ ПРАЗНИК на всички дами! ИНТИМНО Дамян Дамянов Не ме допускай толкоз близо ти до себе си, щом искаш да съм влюбен. Ех, вярно е, далечното гнети, но затова пък близкото погубва! Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж — далечното е всъщност ореола. Една мечта се срива отведнъж разбулиш ли я, видиш ли я гола. Дори една „Мадона“ от Рембранд погледната от близичко е грозна и целият ѝ гений и талант е в нейната далечна грациозност. Дори земята, таз, околовръст, която отдалеч е рай вълшебен отблизо ти се вижда буца пръст — пръст, във която ний ще легнем с тебе… | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| О родино моя! Ти си земя чудно красна, о родино моя! Дали си затуй злощастна, о родино моя? Твойте сили са заспали като вцепенени, твойте светли идеали днес са престъпленье. Ти бе права сред теглата, о родино моя, ти бе силна в железата, о родино моя! В теб се раждаха тогава сърца силни, едри и стремления за слава, и надежди ведри. Днес те не познавам вече, о родино моя! Дали ти кръвта изтече, о родино моя? Уроки ли те сгазиха или дрямка тежка, или студове смразиха твойта кръв лудешка? Или много ти извърши, о родино моя, та теб кръстът се прекърши, о родино моя! Ти свободна си, но влачиш истински вериги, напред вървиш – назад крачиш, вплетена в интриги. Я стресни се, дор е време, о родино моя, днес умира, който дреме, о родино моя! Недей казва: слава богу, но бъди на стража, твойте врагове са много, аз ще ти ги кажа. Не са чужди, а домашни, о родино моя, затова са много страшни, о родино моя! Те на свойте страсти бесни тебе жертвуваха, с твойте идеали честни те се подиграха; подиграха се със тебе, о родино моя, и фърлиха те на жребий, о родино моя! Днеска подлите са първи и низостта лиха, патриоти като чърви тебе навалиха! Те са твои, ти роди ги, о родино моя, не жали ги, порази ги, о родино моя! Ако ти останеш няма – ази ще да гръмна и ще маската да снема на тая сган тъмна. Че в гнева си мойта лира, о родино моя, става огън, бич, секира, о родино моя! И ще тръшна тия хора – без сърце, без вяра, и петното на позора аз ще им удара! Та дор живи са, да ходат, о родино моя, с тоя белег из народът, о родино моя! Иван Вазов |
| КЪМ ВЪРХА Атанас Капралов На Х. Умората изгребва ми дъха… Но пак пълзя нагоре, към върха – към спирката за космоса, където целуват се земята и небето. Там любовта ме чака, там е Бог. Там аз съм горд, величествен, висок, неудържим и лек като хвъркато. Там не вони на фауна от блато, гадинки разни не гнездят по мен. Там алпинист съм, в ангел прероден… Дари ме, Боже, с нечовешка сила – да издържа докрай, да се изхиля над вируси, плазмодии, бълхи…, над гнусното си вчера: Хи-хи-хи! Аз няма долу повече да сляза при пищните конкурси по омраза, при мазните от оргии тела. Заменям кислород срещу крила! И нищо, че сърцето ще е спряло – животът ще избухне отначало в мистичната родина на духа… Но само ако стигна до върха – до спирката за вечността, където целуват се земята и небето. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Две случайно подбрани стихотворения: Валерий Брюсов Мы — скифы Мы — те, об ком шептали в старину, С невольной дрожью, эллинские мифы: Народ, взлюбивший буйство и войну, Сыны Геракла и Эхидны,— скифы. Вкруг моря Черного, в пустых степях, Как демоны, мы облетали быстро, Являясь вдруг, чтоб сеять всюду страх: К верховьям Тигра иль к низовьям Истра. Мы ужасали дикой волей мир, Горя зловеще, там и здесь, зарницей: Пред нами Дарий отступил, и Кир Был скифской на пути смирен царицей. Что были мы?— Щит, нож, колчан, копьё, Лук, стрелы, панцирь да коня удила! Блеск, звон, крик, смех, налеты,— все бытьё В разгуле бранном, в пире пьяном было! Лелеяли нас вьюги да мороз: Нас холод влек в метельный вихрь событий; Ножом вино рубили мы, волос Замерзших звякали льдяные нити! Наш верный друг, учитель мудрый наш, Вино ячменное живило силы: Мы мчались в бой под звоны медных чаш, На поясе, и с ними шли в могилы. Дни битв, охот и буйственных пиров, Сменяясь, облик создавали жизни... Как было весело колоть рабов, Пред тем, как зажигать костер, на тризне! В курганах грузных, сидя на коне, Среди богатств, как завещали деды, Спят наши грозные цари: во сне Им грезятся пиры, бои, победы. Но, в стороне от очага присев, Порой, когда хмелели сладко гости, Наш юноша выделывал для дев Коней и львов из серебра и кости. Иль, окружив сурового жреца, Держа в руке высоко факел дымный, Мы, в пляске ярой, пели без конца Неистово-восторженные гимны! В разрушенном Мемфисе Как царственно в разрушенном Мемфисе, Когда луна, тысячелетий глаз, Глядит печально из померкшей выси На город, на развалины, на нас. Ленивый Нил плывет, как воды Стикса; Громады стен проломленных хранят Следы кирки неистового гикса; Строг уцелевших обелисков ряд. Я - скромный гость из молодой Эллады, И, в тихий час таинственных планет, Обломки громкого былого рады Шепнуть пришельцу горестный привет: "Ты, странник из земли, любимой небом, Сын племени, идущего к лучам,- Пусть ты клянешься Тотом или Фебом, Внимай, внимай, о чужестранец, нам! Мы были горды, высились высоко, И сердцем мира были мы в веках,- Но час настал, и вот, под бурей Рока, Погнулись мы и полегли во прах. В твоей стране такие же колонны, Как стебли, капителью расцветут, Падет пред ними путник удивленный, Их чудом света люди назовут. Но и твои поникнут в прах твердыни, Чтоб после путники иной страны, Останки храмов видя средь пустыни, Дивились им, величьем смущены. Быть может, в землях их восстанут тоже Дворцы царей и капища богов,- Но будут некогда и те похожи На мой скелет, простертый меж песков. Поочередно скиптр вселенской славы Град граду уступает. Не гордись, Пришелец. В мире все на время правы, Но вечно прав лишь тот, кто держит высь!" Торжествен голос царственных развалин, Но, словно Стикс, струится чёрный Нил. И диск луны, прекрасен и печален, Свой вечный путь вершит над сном могил. |
| На днешния ден преди 130 години се ражда най-нежният поет на България: МИГ Дали се е случило нявга — не помна, не знам — ще се случи ли… Тъжен и морен, аз плувах самин из тълпата огромна на някакъв град огрешен и позорен. Над мене, замръзнало в мисъл безумна, небето немееше странно далече, а долу се носеше музика шумна от стъпки, от смях и преплетени речи. Но горди и сластни очи не зовяха на уличен пир мойте жажди смирени — мъжете там хилави воини бяха, жените — отвъргнати, неми сирени… В миг глуха вълна над града се пронесе, в миг всичко в заглъхналост странна потъна, аз сетих и страх, и молитви в сърце си и вѝдех света като пропаст бездънна. Незрими води, с глух и таинствен ромон, заляха съня на безбрежия неми и нямаше там ни надежда, ни спомен — и нямаше там ни пространство, ни време… И с поглед стъмен от предсмъртна замая аз плахо превих колена прималняли, помислих, че някакъв глас ще вещае незнаен завет из незнайни скрижали, че някакъв бог умилен ще разкрие, след толкова дни на безумства метежни: защо е тъй горд и надвластен, а ние — тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни! Напразно, уви! — Невъзпламнал угасна великият миг на великото чудо, нов суетен стрем из тълпата ме тласна, мечтата смени безпощадна пробуда — и ропот, и смях в тишината нахлуха… „Пиян е, безумен е!“ — някой прошушна… Аз станах. — Небето бе празно и глухо… Аз плачех. — Тълпата бе ледно-бездушна. |
| Отдавна е слънцето чуждо за мене, аз тлея на мъките в тъмен вертеп. Живот-красота, о, живот-наслажденье, докрай ли ще бъда разлъчен от теб! Докрай ли молитвите в мрак ще замират, докрай ли в гърдите ми скръб ще цъфти и моите погледи прах ще намират там, дето са търсили златни мечти. |
| МАКЕДОНСКИТЕ ВОЙВОДИ ЗА ЯВОРОВ Доц. д-р Милкана Бошнакова В първата десетдевка на всеки месец януари темата „Яворов” става актуална. Поводът е, най-вече, годишнините от рождението му /роден е на 1 януари 1878 г. по стар стил или на 13 януари 1878 г. по нов/, но и несекващият интерес към живота и творчеството му - и с живота и с творчеството си Яворов оставя дълбок отпечатък в българската култура и общество. Името му блести със славата на любим поет, но той освен това е драматург, преводач, публицист, значим обществен деец, който трайно свързва името си с Македония. Българската, пък и европейската общественост е добре да знаят, че поетът Пейо Яворов не е обикновен четник - харамия в някоя македонска чета, тръгнал да търси слава, да задоволи романтичното си чувство, или да повтори подвига на своя кумир Христо Ботев, каквито писания се явяват още приживе за него. П.К. Яворов се посвещава съзнателно на делото за освобождението на македонските българи от турска власт от най-ранна възраст - от 1895 г. и остава верен на този си избор буквално до последния си дъх през 1914 г.. Добре е младите хора на България да посягат по-често към томовете с поезията на Яворов, но те трябва правдиво да са информирани и за дейността му в освободителното движение за Македония и Одринско, защото там големият поет разкрива истинския си образ и на голям човек. * През първата половина на януари 2012 г. г-н Пенчо Ковачев публикува три последователни статии във в. „24 часа” посветени на П. Яворов. Освен търсената сензация около хипотезата за съществуването на незаконен син на поета и твърдението на Симеон Радев, че Яворов е убиец на Лора и за това са знаели „видните македонски водачи” са допуснати и редица неточности за дейността на поета във ВМОРО /Вътрешната македоно-одринска революционна организация/. Който е чел публикуваните от Ганка Найденова писма на Лора до Яворов и след обнародването през 1979 г. на книгата на Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов”, няма нужда от повече доводи, за да знае, че Лора се е самоубила. През настоящата 2012 г. се навършват 100 години от обявяване на Балканската война, в която П. Яворов се включва като войвода на чета на Македоно-одринското опълчение. Това е добър повод да се припомни дейността му за Македони, като подчертавам, че следващите редове се базират на проверени исторически извори, а не на слухове. Тези редове са посветени не само на П.К. Яворов, но и на паметта на близките му дейци от освободителното движение в Македония и Одринско. * Македония и нейната освободителната кауза спечелват сърцето на поета постепенно. В този процес силно влияние оказват обществената обстановка в България в края на 19 и началото на 20 век, приятелското обкръжение на Яворов /първите приятели от юношеството на Яворов са Коста Нунков и Пейо Гарвалов от Чирпан, които стават известни дейци на Вътрешната организация/, личната му вътрешна потребност да се посвети на обществено значима цел и разбира се - семейната среда. Символично е, че първото публикувано стихотворение на Яворов „Напред“, макар декларативно и наивно, е посветено на Македония. То е поместено във вестник „Глас македонски” през 1895 г., когато той е 17 годишен и е свързано с Четническата акция на Върховния македоно-одрински комитет /ВМОК/, когато е превзет град Мелник. Но младият поет не спира до тук: през следващата 1896 г., Яворов пише поемата „На Родоските заточеници“. Тя е посветена на пленените 64 български четници от Мелнишката акция, заточени от турските власти на остров Родос. Нова поема „В тъмницата” с подзаглавие „Македонски въстаник умирающе в турски ръце” поетът изпраща през пролетта на 1898 г. отново в редакцията на в. „Глас македонски”. Ето края от тази не особено популярна творба на младия Яворов (през 1898 г. той е на 20 години): „…… Свършвам аз…Смъртта ме кани на покой…Пред мен тъмней… Вам проклятие, тирани! Македония, живей!” Така темата за освобождението на Македония се оформя като водеща в началото на творчески път на П. К. Яворов. По-късно тя е продължена от „Заточеници”, „Бежанци”, „Хайдушки песни”, „Хайдушки копнения”, „Биографията на Гоце Делчев” и огромната му и неоценена до ден днешен публицистична дейност по Македонския въпрос в издаваните от него вестници: в. „Дело” - 1901 /1902 г.; хектографският вестник „Свобода или смърт” - 1903 г.; в. „Автономия” - 1903 г. и в. „Илинден” - 1908 г., както много статии в редица български ежедневници. В робска Македония Яворов влиза 4 пъти като четник, а последния път - 1912 г. и като войвода на чета от Македоно-одринското опълчение. Не е вярно, че П. Яворов се оттегля от революционна дейност след краха на Илиндинско-Преображенското въстание от 1903 г. и смъртта на Гоце Делчев. За няколко години просто се променя начинът му на участие в освободителното движение - повече с перо, отколкото с оръжие в ръка. Не случайно на Кюстендилския конгрес на Организацията през пролетта на 1908 г. той е избран в ръководството й - заедно с Христо Силянов и д-р Хр. Татарчев става допълнителен член и съветник на Задграничното представителство на ВМОРО. По време на войните 1912/1913 г., обаче, обстоятелствата го принуждават да изпълнява дейността не само на задграничен представител, но и на член на ЦК на ВМОРО, макар никога да не е избиран за такъв. Яворов е първият избран кмет на новоосвободения град Неврокоп /дн. гр. Гоце Делчев/ по време на Балканската война 1912 г. Въпреки натрупаната огромна по количество и най-разнообразна по съдържание литература за неговия живот и творчество, българската общественост слабо е запозната с факта, че той участва в превземането на още един град по време на войната - град Кавала. При това проявявайки заедно с другарите си инициативност, изобретателност и завидна смелост. На 25 октомври 1912 г. край гр. Драма войводите Й. Вапцаров, М. Чаков, Хр. Чернопеев и П. Яворов искат среща с командира на Родопския отряд генерал-майор Стилиян Ковачев и му предлагат с част от войските си да се придвижи на юг към Бяло море и да превземе Кавала. Генералът преценява, че акцията ще затрудни военните му планове и отказва. Тогава Яворов излага идеята им да се превземе мирно града и го моли да предостави четири военни униформи от българската армия и четири коня. Придружени от 23-ма четници, четиримата войводи тръгват от Драма към Кавала, представяйки се за преден отряд на идващата българска войска. На 27 октомври 1912 г. „официалните парламентьори” на българската армия Христо Чернопеев, Михаил Чаков, Йонко Вапцаров, Пейо К. Яворов и техните четници влизат в град Кавала. Новината мълниеносно се разнася из града и в центъра му се събира огромно множество от хора от почти всички балкански етноси В конака войводите започват тежки преговори с турската административна власт. Яворов като водач поставя условията, а М. Чаков превежда: градът до полунощ трябва да се предаде, в противен случай ще бъде обстрелян от артилерията на генерал Ковачев; не бива да загиват напразно невинни граждани. Малко преди 24.00 ч. петдесетхилядният град е предаден на четата и въпреки късния час на площада започва спонтанно тържество. Христо Чернопеев сваля турското знаме от балкона на конака и поставя българския трибагреник, а Яворов произнася емоционално слово пред събралите се граждани. Критичното положение на „парламентьорите”, които превземат града без един изстрел след няколко часа е преодоляно с пристигането на нова българска сборна чета от над 100 човека. В новосформираните органи на българско управление в Кавала на П. К. Яворов е поверено общото управление, на М. Чаков - милицията, на Хр. Чернопеев и Й. Вапцаров - отговорността за четите, които осигуряват реда в Кавала и охраната на по-важните обекти: складове, банки, дипломатически сгради. Четниците на Яворов охраняват пристанището на града. * Вярно е, че сред близките приятели и съратници на Яворов са водачите на ВМОРО Гоце Делчев, Тодор Александров, Христо Матов, Тодор Лазаров, Тома Карайовов, немалко обикновени четници и войводи. Благодарение на съобразителността на племеника на П. К. Яворов - д-р Найден Найденов, в българските архиви са съхранени писмени свидетелства на значителна част от тези дейци за П. К. Яворов. Д-р Н. Найденов прави две „обиколки” през 30-те и през 50-те години на 20 в. сред останалите живи съратници на Яворов от освободителните борби и записва техните спомени, след което те ги преподписват, за да удостоверят истинността им. Войводите Йонко Вапцаров, Михаил Чаков, Милан Матов, четниците на Яворов Георги Венедиков, Данаил Крапчев, Лазар Колчагов, Любен Казаски, Неделчо Топалов, поп Стоян Воденичаров от село Либяхово и баба Дона от същото село, която през 1903 г. със стана си заглушава шума от печатането на в. „Свобода или смърт”, говорят с трогателна топлота и признателност за „чистия” човек Яворов. Отдавна е известна и писмено документирана и ясната позиция на водача на ВМРО Тодор Александров за невинността на поета в разигралата се семейна трагедия на ул. „Раковски” 126 в столицата. Дори Яне Сандански, с когото от 1903 г. Яворов е в открит конфликт, твърдо заявява през 1914 г., че „ Пейо беше рядко достоен и честен човек и ако беше убил жена си, нямаше да се поколебае да каже истината. За мен всички, които го обвиняват са най-долни клеветници.” Интересно, в такъв случай, кои „македонски водачи” визира Симеон Радев в своето изказване, ако действително има такова изказване. В своята статия „Недостигнато величие” известният между двете световни войни литературен историк и журналист Йордан Бадев посочва мястото на човека Яворов: “В нашата културна история Яворов представлява едно рядко съчетание на велик поет с достоен човек и доблестен син на земята си. За мястото, което му се пада в стълбата на българските литературни величия би могло да се спори - няма абсолютна мярка за духовните ценности. Като щастливо съчетание, обаче, на поетически дар с човешко и обществено достойнство, само един избраник в нашата история би могъл да оспорва първенството му - Ботьов.“ Какво би могло да се добави? Духовните ни първенци са малко - да ги пазим! ________________________ Източник: Литературен свят https://literaturensviat.com/?p=50307 | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Ако Фердинанд имаше дори половината от прозорливостта на Яворов... Или поне да го беше чел... НАШАТА НАРОДНОСТ Е ОБГРАДЕНА ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ Когато легионите на императора Тита щурмуваха ерусалимските стени, еврейските първенци спореха в Синедриона мъжки ли са ангелите, или женски. Когато свещеният град бе превзет и запален от четири страни, спорът бе взел вече твърде остър край: „славните израилски мъже“ се налагаха един друг с юмруци. И римските легионери, които ги намериха накуп, можаха да въдворят мир помежду им само като им изсекоха главите… Може би никога нашите македонски работи не са правили на външния наблюдател по-жалко впечатление — никога, като днес. Защото кога други път Македония е преживявала наглед по-безизходно усложнение на положението? Българското общество всеки ден е изненадвано от по-нови и по-нови вести за съкрушителни катастрофи в братската страна. Те не престават — напротив, те идват с измерена редовност, тия гръмотевични вести — днес от север, утре от юг, за да ги очакваме на третия ден от изток и запад. Нашата народност поради своето нещастие, че се нарича българска, е обсадена в Македония от всички страни. Ние се борехме срещу турци. Нашата бъдеща автономия уплаши гърци и сърби — и те се явиха на помощ за изтребването ни от лицето на земята. Ние се борим срещу три врага. Нашата освободителна кауза поради растящите симпатии на хуманния свят клони към решителен край. Това уплаши и Австрия, тая ненаситна ламя на Балканите. Днес ние вече чуваме за шпионската роля на австрийския консул в Битоля. А утре ще чуем и за албански чети, който австрийското злато ще изпрати да помогнат на турци, гърци и сърби. Това вижда и знае българското общество. И то — което е целият свободен български народ — с трепетно внимание следи реформения въпрос, Ревелската среща, която може би ще излъже всички надежди, го кара да се оглежда тревожно: кои са ония, които ще водят по-нататък македонското население към самоотбрана и свобода? И тук именно българското общество, което въпреки своята близост си остава външен наблюдател, ще получи едно впечатление — жалко като никога досега. Когато легионите на императора Тита щурмуваха ерусалимските стени, еврейските първенци спореха в Синедриона мъжки ли са ангелите, или женски… Това е между тия, които до вчера задружно водеха народа — между същите, които се считат призвани да го водят и занапред. Това е отклонението на някои революционни групи от непосредствените задачи, които ни задава действителността. В тия критически времена пустозвонката фраза замести трезвата мисъл, куршумът из засада се въздигна в принцип, изтребването на ония, от чието име работим, се тръби и подчертава като незапятнимо светъл идеал. Липсата на най-елементарно съзнание за патриотически и човешки дълг — ето кое потвърждава „израждането“, констатирано тъкмо от хората, които излязоха да го засвидетелствуват чрез делата си. И организацията биде принудена да направи една ампутация, колкото необходима, толкова и навременна: тя отряза на момент от себе си няколко района, за да уедини в тях заблудените свои довчерашни работници. Само така ще се опомнят Те — и сами ще произнесат своята най-справедлива присъда. Организацията не спря на полумярка. Тя се озърна в своите собствени редове и намери пречистването им належащо. Лица, развратени от неуредиците в миналото и негодни за работа, дето е нужна най-голяма дисциплина и порядък, се озоваха вън от революционния кадър. И те се групираха като обикновени наемници, които чакат на пазара някой господар. Но организацията е здрава скала и който ги наеме, може да бъде отнапред сигурен, че ще си строши главата заедно с тях. Нам едно е мъчно: мъчно ни е за лошото впечатление, което получава от всичко това българското общество. От едно се боим ние: боим се от оная апатия, която неминуемо следва разочарованието на българския народ в революционните сили, неговите дълбоки симпатии към еднокръвния народ зад Рила са несъмнени, но той трябва да се проникне още и от съзнанието, че неговата помощ е необходима. Организацията трябаше да се лекува от много вътрешни недъзи, фатален резултат на миналото; тя се лекува. Организацията същевременно тряба да отблъсне толкова съкрушителни атаки, идящи от четири страни, и да отвърне на ударите с удари; тя се приготовлява. Организацията, значи, тряба да носи целия надмощен товар на освободителното дело без колебание и отдих — и тя е в право да се обърне към обществото за признание и съдействие. Нека българският народ заговори като праведен съдия между ония, които вечно спорят и може би твърде малко работят. Нека той се постави още между националните интереси и хамлетовщината на официална България. И преди всичко нека повярва, че ако съумее да се постави на висотата на своите интереси и длъжности, той може да изиграе една велика роля в разрешението на македонския въпрос. София, в. „Илинден“, 16 юни 1908 г. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| ВЕЛИКДЕНСКО РАЗМИШЛЕНИЕ Иван Вазов „Любите друг друга!“ Тия слова са казани преди 19 века от един хълм на Юдея; слова нови, слова странни, нечути от тогавашното человечество; позив непонятен на тогавашния свят, потънал в блатото на разврата и на робството, стенящ под железния деспотизъм на Рим… „Любите друг друга!“ бе казал богочеловекът. Думи сюблимни, думи на дълбоко откровение, в които се заключава цяла една религия на милост и братство, назначена да обори религиите на паганизмът, да постави света върху ново нравствено начало, начало колкото человешко, толкоз и божествено. И за тия думи великият учител биде разпнат. И вековете и народите от деветнайсет века насам съзерцават с удивление тоя образ на кръста, а божественото му учение продължава да поразява умовете със своята сюблимна простота и глъбочайша философска правда. * * * „Любите друг друга!“ Поколения от мъдреци велики, от Омира до Волтера и до Ренана, са дивили света с произведенията на своя ум; плеада вдъхновени мислители са оставили на человечеството плодовете на своя гений, планини от съчинения на науката и творческата мисъл на всичките векове лежат пред нас в изумителното си богатство и прониквающа сила; но всичката тая грамада от умствени светлини бледнее пред тия три кратки думи, изречени от Христа: „Любите друг друга!“ Никоя философия нито се издигна до тая висота, нито постигна такава проста и величествена истина-откровение, единствено способна да даде щастие на уморения от борба и лутания човешки род. И тъмният и необразован „Назареянин“ продължава да блести още по в светъл ореол на слава. Пороите, реките кръв, разлени от безчислените войни на народите, са изтекли, изсъхнали са, забравили са се, и пред нас остават вечно свежи и руйни и божествените струйки кръв, протекли от кръста, за да запечатат с безсмъртие великите думи на спасителя. * * * „Любите друг друга!“ — ехтят и днес пак тия думи, черковните химни ги разглашават, камбаните ги разнасят из въздуха заедно с прославлението на великия Страдалец за человечеството, народите и племената в обоготворение скланят глава. Защото в тежките борби на живота, сред лудостта на егоизма и свирепството на разюзданите умрази, бухтящата вълна на които залива и дави света, тия думи са единствения якор на спасение, тая истина е Араратът, на който ще се спре и почине ковчега на тънещия в гибелта на безверието человек, когато тя се възприеме и усвои от него. * * * И сега при слушането ликуванията и радостта от големия празник на Възкресението, тежко съзнание мъчи душата. Неволно се питаш: до где сме отишли из тоя път? Уви, неутешителни са мислите, които повдига питането. Цивилизацията префини умовете, изглади нравите, даде ни чудните си усъвършенствувания, за да се мерим със силите на природата, дори да ги надвиваме, но в нашата душа нейното действие е нищожно. Христовото слово й остая чуждо и целта му не е нейна цел. Не бързаме и ние, както и толкова други, да фърлим камъка на нашия напредък; но както всичките, чувствуваме потребата от друго нещо, от нов залог, за да вярваме в бъдещето… И днес, както преди 19 века, человечеството се ослушва с разтреперано сърце, неудовлетворено от това, което цивилизацията е постигнала за него. Душата жадува за нещо, което няма, съвестта е безпокойна от товара си и нетърпеливо чака часът да хвърли тежестта му. Человечеството чака спасител, а спасителят отдавна се е явил и е казал: „Любите друг друга!“ Суетен позив! Ушите го възприемат, умовете го разбират, но сърцата остаят безотзивни, закоравели в жестокост и егоизъм… А при това те се жадуват, се се надяват нещо. Това жадуване е и залога за добро в бъдещето. Това чувство е благодатно, защото е стремление към напред, потребност за обновление. Ето защо пророкът на новото време Лев Толстой, тълкувател всечут на великите принципи Христови, извиква такова чутко внимание, такова почитание у образованото человечество, когато подзима с всичката мощ на гения си великата проповед, свещеният „парадокс“ на спасителя: „Любите друг друга!“ * * * Нека се надеем — ние се надеем, ние сме уверени, — че человечеството отива бавно, мудно, към тая истина, че тя ще да влезе в нашата плът и кръв и със силата си ще прероди света и ще направи человеческия род да възкръсне за нов живот. А сега — нека да си кажем радостно: „Христос възкресе!“ София, 1903 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| КОГДА Я МОЛЮСЬ Когда томительное, злое Берет раздумие меня... Когда, как дерево гнилое, Всё распадается святое, Чему так долго верил я... Когда так дерзко, так нахально Шумит действительная жизнь — И содрогается печально Душа — без сил, без укоризн... Когда подумаю, что даром Мой страстный голос прозвенит - И даже глупым, грубым жаром Ничья душа не загорит... Когда ни в ком ни ожиданья, Ни даже смутной нет тоски, Когда боятся так страданья, Когда так правы старики... Тогда — тогда мои молитвы Стремятся пламенно к нему, Стремятся жадно к богу битвы, К живому богу моему. Иван Тургенев |
| МОИ ГОДА Роберт Рождественский Пусть голова моя седа, Зимы мне нечего пугаться, Не только грусть мои года, Мои года - моё богатство. Я часто время торопил, Привык во все дела впрягаться, Пускай я денег не скопил, Мои года - моё богатство. Шепчу "спасибо" я годам И пью их горькое лекарство И никому их не отдам, Мои года - моё богатство. А если скажут мне века - Твоя звезда, увы, погасла, Подымет детcкая рука Мои года - моё богатство. Когда-нибудь наверняка Подымет детская рука Мои года - моё богатство. https://www.youtube.com/watch?v=7IWCOS0kQsk | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
JKMM 29 Апр 2017 23:01  Где-то там далеко Где-то там, далеко, Где кончается дождь, Так размыты пути, Ни за что не пройдешь. Помнишь, в детстве туда Мы летали во сне – Далеко-далеко, Где кончается снег… Там в любом роднике Бьет живая вода, Там, в ладони упав, Не поранит звезда, Там чужой никогда Не бывает беда, Там друзья и любовь – Навсегда, навсегда. Где-то там далеко, где кончается боль, Вечно молоды вера, надежда, любовь, Там никто не продаст за серебряный грош, Там кончается грязь, там кончается ложь… В этой чудной стране, В этой светлой стране Никогда и никто Не слыхал о войне, Там не ловят в прицел Ни зверей, ни людей, Там не бьют стариков, Не взрывают детей… Где-то там далеко, где кончается дым, Где не должен никто умирать молодым, Там горелой землей не пропахли ветра, Там кончается смерть, там кончается страх. Там не ловят в прицел 2 раза Ни зверей, ни людей, Там не бьют стариков, Не взрывают детей… Где-то там, далеко Где легки облака, Где рассветы нежней, Чем любимой рука Где печали и грусть В уходящий закат Как бумажный кораблик Уносит река Где-то там далеко, где роса, как вино, Этот солнечный край я найду все равно… И любовь, и друзей – всех с собою возьму, Потому, что без них мне и Рай ни к чему. https://www.youtube.com/watch?v=S0GB-bPC2I4 |
| ЧЕРНА ПЕСЕН Аз умирам и светло се раждам - разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Призова ли дни светло-смирени, гръмват бури над тъмно море, а подиря ли буря - край мене всеки вопъл и ропот замре. За зора огнеструйна копнея, а слепи ме с лъчите си тя, в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя. На безстрастното време в неспира гасне мълком живот неживян и плачът ми за пристан умира, низ велика пустиня развян. |
| НАПРАВО СИ ЖЕСТОКА Не готвиш, не подреждаш, не переш – не ми е нужна тиха домакиня! Надявам се за днес да избереш онази рокля във небесно синьо, обувките на белите цветя и сребърните гривни от Мароко… Сложи червило. Идва пролетта. Прекрасна си! Направо си жестока! Аз искам да се перча като лъв със своята излъскана лъвица! За другите мъже да бъдеш стръв, но да си само моя! Хубавица! Такава те желая. Не с парцал. Мъжете нямат нужда от слугиня. Бъди красива! Всичко бих ти дал! Но, моля те, не ставай домакиня! |
| МЪЖЪТ НА ПЕТДЕСЕТ Таньо Клисуров Мъжът на петдесет без страх разбира, че повечето път е извървян, че вече е в последната квартира на този свой живот; не е пиян от виното на млади обещания, а трезвен и понякога суров — не бърка мимолетните желания с едничката, съдбовната любов. Мъжът на петдесет по-нараним е, обидата преглъща трудно той. И не прежалва лесно чест и име, не прави често в пътя си завой; недоверчив е към прибързаната слава, страни от амбициозния глупак… Той няма време вече да прощава, да се разделя и да почва пак. Мъжът на петдесет е стара служба: изял си е войнишката чорба и вече опит чужд не му е нужен да разбере, че всичко е борба, че хляб и свобода, и идеали не се постигат с кротост и покой. Мъжът на петдесет не чака жалост, а безпощадност от живота свой. _______________ "Мъжът на 50" - изпълнява Ники Атанасов | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |