Литературна тема
Отиди на страница:
| Във връзка с днешния имен ден и празник Богоявление ще пусна разказ на един от големите Йордановци в българската литература, част от сборника "Ако можеха да говорят": БОРБА ДО СМЪРТ След Богоявление хвана тежка зима. Нощем, под бледните лъчи на месеца, снегът блещеше като стъклен. Или небето потьмняваше пак и започваше да вали сух ситен сняг, който сякаш не падаше на земята, а само се въртеше във въздуха. Мъртва и глуха изглеждаше бялата равнина, като пустиня. И ето сред вятъра и виелицата се дочуваше проточен вълчи вой, самотен, плачлив, страшен. Тоя вой се издигаше, проечаваше могъщо и кръвожадно и изведнаж секваше. Тогаз, след късо мълчание, колкото да дойдат на себе си, захващаха да лаят кучетата, но повече виеха, отколкото да лаят, както правят всякога, когато усетят гад. По стъпките, които беше оставил на снега, по гласа и големия страх у кучетата, можеше да се заключи, че вълкът не е от обикновените, а ще е някой много голям. - Дошел е на вълците царя им, ей! - казваше Петър овчарят. - Видях му стъпките - колкото ръката ми са, като стъпките на даначе. Аз ще река, че е някой единак. - Какво е туй единак? - питаше Васил, който не разбираше от вълци, пък и много не се безпокоеше. - Единак ли? Единак е... кога вълчицата роди, да речем, три-четири вълчета, измрат другите, а остане само едно. Тогаз туй вълче суче всичкото мляко на майка си, та става много голямо. Такъв вълк и като порасне, все самичък ходи и, дето се казва, сам си върши работата. Лоша гад! Проклета гад! - стисна зъби Петър и погледна към заснеженото поле. - Ама да ти кажа ли, Василе, нямам страх, Анадолеца ще му доде дохак - прибави Петър ободрен и се позасмя. Анадолецът, или Пашата, както му казваха още, беше най-хубавото куче на Петра. То беше голямо, черно, с дълга космата опашка и с увиснали уши, каквито са ушите и козината на каракачанското куче. Анадолецът не приличаше на другите кучета. Преди всичко, самият му вървеж беше особен. Обикновено, кучетата, когато са добре разположени, вървят на ситен тръс, с вирната и завъртяна на кравай опашка. Анадолецът крачеше бавно, като мечка, гледаше надолу и от движението при ходенето главата му се поклащаше ту наляво, ту надясно. Погледът му беше самоуверен, горд. Другите кучета често се умилкваха около Петра или си играеха едно с друго и тогаз очите им весело светеха и около раззиналите им уста се явяваха бръчки, тъй че изглеждаше, като да се смеят. Анадолецът се държеше настрана, нежности не знаеше, беше сериозен и недостъпен. Още през деня, когато подухването на вятъра донесеше до обонянието им миризмата на вълк, кучетата скачаха като ужилени и започваха да лаят. Анадолецът много не се тревожеше и както си лежеше, подигаше глава, помирисваше въздуха и глухо изръмжаваше - като че се чуваха далечни гръмотевици. След туй той слагаше глава на предните си нозе, но очите му горяха и будно следяха всичко. Вълкът ви няколко нощи подред, обикаляше, както се вижда, около чифлика, но още не се решаваше да нападне. Въпреки туй Петър се беше приготвил да го посрещне. С червено, изпечено лице, с козявици на колената, с един кожух отдолу и друг отгоре, облечен от глава до крака в кожи и космат, като ескимосец, той поизчисти големия си черногорски револвер, поправи тук-таме и плета, дето беше се смъкнал. Вечер той грижливо прибираше овцете в саята, а сам, от страх да не се посрами на стари години, лягаше на вратата. Анадолецът и другите кучета оставаха отвън агъла. Снегът си валеше, ситен, тих. Вълкът вече не се чуваше и Петър се поотпусна. Една вечер той излезе да наобиколи около чифлика. Снегът скърцаше под замръзналите му цървули. На едно място той видя, че кобилите от хергелята бяха се събрали накуп и пръхтяха, а едно куче се валяше в снега пред тях и се умилкваше. Петър не обърна внимание, върна се и си легна в саята. Отвън покрай плетищата бяха налягали доста овце, но Петър не ги прибра - нали вълкът не се чуваше вече? Не беше изкарал един сън, когато овцете се урнаха отгоре му и го събудиха. Той отвори очи и като че се вцепени: един голям вълк със зинала червена уста (стори му се голям като магаре) гонеше овцете из агъла и която стигнеше, оставяше я мъртва на земята. Изпращя плетът, нещо като топка се втурна в агъла и ето вълкът, изправен на задните си крака, стоеше срещу други страшни уста и страшни зъби. Анадолецът беше довтасал. Чуваше се ръмжение, като че се късаха вериги, вълкът и кучето се бореха все тъй прави, все тъй гърди срещу гърди. Изтракаха челюсти като клещи, вълкът се прехвърли през плета, погнаха го кучетата. Тогаз Петър дойде на себе си, взе да вика и да стреля. Вълкът беше издавил седем овце, изпохапал беше още няколко. Но загубата не беше само тая. Като прегледаха на сутринта хергелята, видяха, че една млада кобила е с разкъсани ноздри, а отзад на хълбока и зееше и друга голяма рана. Тогаз се досетиха и разбраха какво куче беше видял вечерта Петър не беше куче, а вълкът. Вълците си служат с тая хитрост ще легне някой, ще се завъргаля из снега, ще се умилква. И някоя млада кобилка, подтиквана от неотразимо любопитство, ще тръгне да види какво е туй нещо, да го подуши. Тогаз вълкът скача и я хващаза ноздрите. Тъй беше направил и снощният вълк. Освен че е голям и силен, тоя враг изглеждаше да е и хитър. Отсега нататък надеждите на Петра бяха само на Анадолеца. Той го хранеше добре с просяна каша, хвърляше му хапки хляб, които Анадолецът ловеше с устата си, както децата ловят топка. И драго му беше да го гледа: настръхнал, с щръкнала гъста козина, посипана със сняг, със запалени очи, като въглени. Върви той и се поклаща, горд, гневен, як като лъв. "Дръж се, Паша - викаше му Петър. - Дръж се мъжки!". В безстрашието си Анадолецът ставаше безразсъден. Една нощ кучетата се разлаяха, Петър излезе навън. Нямаше никакво съмнение - вълкът беше дошел. Изведнаж едно жълто куче се спусна в една посока, след него и другите. А след малко, като стрела, без да издаде звук, се спусна и Анадолецът. От лаенето се виждаше, че кучетата бяха се отдалечили. Изведнаж се чу страшна врява - лай, ръмжение, писък и - всичко утихна. След малко се върна Анадолецът, клекна и взе да ближе раните си. Върнаха се и другите кучета, но жълтото куче го нямаше. Вълците бяха го изяли. От стъпките, които на другия ден внимателно разгледа, Петър разбра, че тоя път вълците са били много. Един вълк е подмамил кучетата, престорил се е, че бяга, и ги е увлякъл. Другите са ударили тогаз отзад и са ги обградили. Тъй бе разкъсано жълтото куче. Между другите стъпки Петър позна и стъпките на големия вълк. И той е бил тук. "Той е бил командиря им" - мислеше си Петър. Анадолецът се отърва от тая клопка, отърва и другите кучета. Явно беше как от ден на ден той ставаше по-безстрашен, по-лют. Още веднаж, докато имаше месечина, Петър го видя да се бори с вълка гърди срещу гърди. На два-три пъти те се оставяха и пак се залавяха. Анадолецът вземаше вече връх над вълка. А зимата продължаваше. Върху стария сняг често преваляваше нов. Всичко живо изгладня и се устреми към селата. Сутрин по пресния сняг личаха дирите на яребици, на зайци, на лисици. А малко по-настрана - из дълбочината на полето - идеше уединената пътека и едрите стъпки на вълка. Нощите станаха тъмни, падаше и мъгла. Петър прибираше овцете в саята, а сам, както по-рано, лягаше на вратата. Той не виждаше вече вълка, но знаеше, че дохожда чуваше ръмжение, чуваше тракане на зъби, кучетата лаеха като попарени. На другия ден Петър разглеждаше дирите по снега. Той беше доволен, усмихваше се: все по-далеч и по-далеч се местеха дирите на вълка. Зъбите на Анадолеца го караха да се връща и да завива настрана. - Василе, ношес вълкът пак мина под прозореца ти - казваше весело Петър. - Мина ли? Аз не съм го усетил. - Мина, ама към саята не смея да припари. Анадолеца го връща. Като се върнеше, Петър изнасяще малко хляб на Анадолеца. "Браво, Паша, браво - говореше той и го гледаше възхитен. И в неговите очи кучето му се виждаше страшно: охранено, с широк закръглен гръб, с гневни очи. Едвам поглеждаше Петра, като че не го познаваше. "И то е същи звяр, и то е като вълка" - мислеше си Петър. Като разбра, че вълкът е вече надвит, на Петра се дощя да го досвърши, да го доунищожи. Той взе да пази нощя с пушка, но вълкът не дохождаше. Нямаше го, когато пазеше, дохождаше, щом се прибереше. Тогава Петър намери стар вълчи капан и го постави на пътя на вълка. Сега вълкът не минаваше вече и покрай прозореца на Василя, а посрещнат от Анадолеца по-далеч, завиваше настрана, тръгваше по една пътека и прескачаше през дълбокия ров, който ограждаше градината. На това място беше сложена вместо мост една дъска, но вълкът не минаваше по нея, а прескачаше от единия бряг на другия. Там, дето винаги бяха се забивали в снега преднита му нозе, Петър постави капана. Той беше завързан с верига за железен кол, прикрит беше добре. Тая нощ, като за проклетия, Петър спа дълбоко. Чу на два-три пъти в съня си ръмжение, каза си дори:" Много дълго се борят", но не стана. Когато взе да се развиделява, отърча при рова. И остана като гръмнат: не вълк беше се хванал в капана, а Анадолецът. И беше мъртъв, вкочанен. На гърлото му имаше голяма рана, като че беше заклан. От кръвта му снегът беше начервен. Петър разбра какво беше станало: кучето и вълкът бяха се давкали и късали цяла нощ. Друга кървава диря се виждаше по снега и отвеждаше към полето. Петър я проследи, направи две-три крачки и подигна очи: в дрезгавината, не твърде далеч, той забеляза вълка. Той не бягаше, не вървеше, а едвам се влачеше. Направеше една-две крачки и падаше, опитваше се да стане и пак се поваляше. И той губеше последните си сили, и неговата кръв изтичаше... Изумен от туй, което виждаше, Петър забърза към чифлика, за да обади на Василя. Ситният сняг валеше пред него във въздуха, удряше го по лицето, влизаше в очите му. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| "Написал Христо Ботев едно стихотворение - целият български народ да изчезне, то пак ще остане!" Това каза преди 27 години един професор (вече покойник, лека му пръст), в лекция пред студентите си, между които бях и аз. * На 06.01.1848 г. се ражда безсмъртието на българския народ. ХАДЖИ ДИМИТЪР Жив е той, жив е! Там на Балкана, потънал в кърви лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка. На една страна захвърлил пушка, на друга сабля на две строшена; очи темнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена! Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече; жътварка пее нейде в полето, и кръвта още по-силно тече! Жътва е сега… Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз рабска земя! Ще да загине и тоя юнак… Но млъкни, сърце! Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небе, звяр и природа и певци песни за него пеят… Денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе; над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи! Настане вечер — месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен; гора зашуми, вятър повее, — Балканът пее хайдушка песен! И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат, — тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат, та седнат. Една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена, третя го в уста целуне бърже, — и той я гледа, — мила, засмена! „Кажи ми, сестро, де — Караджата? Де е и мойта вярна дружина? Кажи ми, пък ми вземи душата, — аз искам, сестро, тук да загина!“ И плеснат с ръце, па се прегърнат, и с песни хвръкнат те в небесата, — летят и пеят, дорде осъмнат, и търсят духът на Караджата… Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече, — вълкът му ближе лютата рана, и слънцето пак пече ли — пече! |
| СЯНКАТА НА СПАРТАКА В памет на Христо Ботев Чий повик чужд ме буди, смутил покоя вечен, чие сърце си спомня за вожда победен, съдбата ли ме вика за някой бунт далечен, сънят ми ли се сбъдва, останал жив след мен? А може би, разкаян, самият Цезар хлопа, подгонен от душите на мрачния Аид, или духът свободен на моите Родопи отново на Спартака поднася меч и щит! Или си малодушник, от тез, що измениха пред битвата Браданска на брата по съдба? О, всичко ний простихме, с оназ усмивка тиха, с която се умира в последната борба? А в страх бе Капитолий! — Свидетел е Везувий! когато с клетва свързах тевтонец, скит и гал, кълна ти се в Плутона! — Спартак и днес бълнува, че близък беше краят на земната печал!…“ Не съм ни гладиатор, ни роб с позор бележен, отвърна гостът странен, от север прекосил, а кръвният потомък на оня дух метежен, под чиито знак трагичен и ти си воин бил! Аз знам, стоя пред оня, когото вековете нарекоха единствен, тракиеца Спартак, пред чийто труп се спряха смутени боговете и чийто меч победен възпя самият враг! Ти в свойта Гетсимания, грядущето предсетил, не стана ли неволно предтеча на Христа? — Да бъде! — ти отвърна и тръгна с повик светъл: водач е само този, що езди до смъртта! Не знае и небето, къде са твойте кости, отдавна е прахът им надлъж и шир развян, но твойта кръв безсмъртна спои земята с моста към времето, що иде с насъщния си блян! О, твойто време иде, с безбройни легиони, на устрема бездънен приглася бясна кръв: еднакво се умира под всички небосклони, когато в бран свещенна решиш да паднеш пръв. Световните устои трещят под огнен напор, сам Бог в десница робска доспеха низпосла, Христос е днес водачът и твойто име — пряпор, голготите ви страшни един Великден сля! О, роби на земята, отколе Рим изчезна, но враг е на човека и всеки втори Рим! Днес милиони сенки крещят из всички бездни: „Ний, мъртвите, ще съдим врага неумолим!“… Гласът не бе дорекъл и вождът гладиатор ръка протегна мълком на госта исполин, отекнаха тръбите на буреносен вятър, балканската симфония, великото „Амин!“ 1934 г. Теодор Траянов |
| Още едно великолепно стихотворение на Теодор Траянов: НОВИЯТ ИКОНОСТАС В памет на Александър Блок, великия бард на революцията, рицар на прекрасната дама Когато нощем най вилнеят фъртуни в севера свиреп, на бърза тройка бяла фея препуска низ безкрайна степ. Звънят звънците многогласни, надзвъннат хаосния рев, и дълго за неща прекрасни разказва сънният напев. Какво е любовта могъща, кога ще покори света, защо е тя една и съща, навред, в живота и смъртта, къде най-пламенна извира, кога, мистична, се таи, защо из варварската лира на рицар-херувим струи; защо прекрасната му дама самотна с тройката лети, и никой нивга вече няма да види нейните черти; защо веднъж тя, непозната, пред своя рицар се яви, целуна три пъти земята и лирата му с креп обви; какво му каза тя тогава, в какво го скритом закълна, защо над вечната му слава пращят червени знамена; в каква неземна литургия той чу пророка в своя глас и за душата на Русия издигна нов иконостас… Звънят те, а самата фея припява тъжно всеки звън: „Народе, кой ще изживее в любов грядущия ти сън?“ Мълви тя и препуска диво, отхвърля преспи околвръст, и ето, в хаоса мъгливо израства чер огромен кръст! И днес тя три пъти целуна пред кръста снежната земя и бавно бясната фъртуна благоговейно занемя, дванадесет звезди огряват над кръста, в купола дълбок, дванайсет сенки се изправят, икони с погледа на Блок! 1934 г. |
Специално за празнуващите днес нещо от именяка Иван Вазов:  ПОД ИГОТО из IV. ПАК У МАРКОВИ ... Другият гост беше Иванчо Йотата*. Той, като добър съсед, идеше да поразговори и успокои бай Марка. Няколко минути разговорът се въртеше все върху тазвечершното приключение и Иванчо твърде красноречиво описваше своите впечатления и безпокойства. - Та ви казвам - продължаваше Йотата, - че тъкмо кога наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа пропаганда у вас, бай Марко. Кучето и то лаеше удивително. Уплаших се, сиреч, не се уплаших, ами рекох на Лала: "Лало мари, що става у бай Марка? Я погледни от чардака в техния двор!" Но после си помислих: това не е женска работа. И аз дръзновено се покачих на чардака и гледам: във вашия двор тъмно. Защо беше тая пропаганда? - рекох си умствено, сиреч, изразбуди се махалата.. А Лала стои зад мене, държи ме за сетрето. "Къде? - казва, - Да не скочиш у бай Маркови?". "Няма нищо, мари - казвам й, - заключи комшулука откъм бай Марка." - Нямаше нужда, Иванчо - нищо нямало - забележи усмихнато Марко. - Тогава - продължи Йотата - рекох си умствено: трябва да обадим на конака; господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност. Й тозчас дръпнах се из стълбите надолу, а Лала все крамолически вика след мене. "Мълчи мари!" - казах й мужествено. Излязох на портата и гледам на улицата - всемирна тишина. - Асенчо спи ли сега, бай Марко? - попита докторът, за да прекрати Иванчовите ораторствувания. Но Иванчо прибърза и продължи: - Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през заднята порта, сиреч, та излязох в сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини, та през купището на Генка чичов, та право в конака. Влизам, гледам и тозчас обаждам дръзновено на онбашият, че у вас има разбойници и кокошките хвърчат из двора. - Та казвам ти, нямаше никой - нафиле си се трудил, Иванчо. В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън. - Ах, бай Марко, забравих да те питам - каза докторът внезапно, - намира ли те тая вечер някакъв момък ? ... - Дали не е тоз човек разбойникът, който се е катерил на стряхата ви, бай Марко? - попита Иванчо. - Пропагандата не е била на всуета. ... Влезе баба Иваница - Вие знайте ли - каза тя, - Пена одеве чула, преди дъжда, пушки че се хвърляли. Какво ще е това... ... Дъждът бе престанал. Гостите наставаха, да си идат. Новината ги посмути. - Ба, кюпенци са били, слугинята се е пак измамила... не се бойте, дръзновено! - храбреше се Иванчо Йотата. - Бабо Иванице, вашето комшулуче? И когато Марко изпращаше доктора из вратнята, Иванчо бягаше из комшулука, който му отвори жена му. * Това лице, както и Хаджи Смион, Мичо Бейзадето, господин Фратю, поп Ставри и Мунчо, които ще се срещнат по-нататък в романа, авторът е вече леко екипирал в повестта си Чичовци, написана на 1884 год. Действието и в двете произведения се разиграва в същата местност на Южна България - Бяла черква | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
СТОЛЕТНИК В памет на Иван Вазов Над варварско царство, над стройна дъбрава, под тежката сянка на черно крило, столетник владее, сред обич и слава, из клонища силни възправил чело! Загледан в небето, унесено слуша старинната песен на свойто сърце, как в напаст и бури, под гръм и сред суша, той скритом е вдигнал към Бога ръце. А някога вечер, когато задреме, в съдбата си вижда той божия пръст, защо е откърмен със огън и чемер, и с мъката жива на бащина пръст! И кротко зашепват по него листата, заспали покорно под мрачно небе: О, боже, защо ни напусна земята? Тя, в жажда и ситост, най-вярна ти бе! Соколът, що сутрин над него се вие и поздрава носи над пеещ Балкан, не знае, че болка предвечна се крие в могъщите жили на всеки избран! А бръчките черни, тез рани бездънни, свидетели неми за дни на скръбта, все повече тровят гигантския дънер, все по̀ заглъбяват в сърцето смъртта. И страшната орис на своето царство той всуе се мъчи с молби да смили, но милост не знае вековно коварство — безмилостно гледат очите му зли. И с вяра неземна могъщият корен по-здраво се впива в земята тогаз — на варвари древни духът непокорен събуден очаква съдбовния час! Когато се мълнии с вѐтрища давят, тъмите застенват и ужасът пей, столетникът тръпне и цял се възправя: Над мене, о боже, гневът си излей! И ето, в зори пак, долитнал соколът, с глух писък събужда сърца и души — там горе звездите безмълвно се молят, а долу столетник пронизан лежи. Соколе свободен, ти, варварска птицо, виж, гръм е целунал столетника цар. Извий се в небето, литни, понеси се, от трите морета до Дунав и Шар! Последното сбогом Балканът да пее, и в хор да отгласят земя и море: безсмъртен е, който в сърцата живее, във тяхната песен той нивга не мре! Теодор Траянов |
| СЕЛСКА ПАНАХИДА Георги Константинов Умира тихо българското село. И няма кой за него да заплаче… Там някъде зад билото изчезват последните орачи и сеячи. А младите, доколкото ги има, отчаяни, отлитат от гнездата - висят по гари, търсят хляб в чужбина, по чуждите полета са аргати. Тук къщите сами мълчат по залез, коминът към земята е наклонен… И хищни сенки нощем обикалят, за да откраднат стока или спомен. Умира тихо българското село. И вместо школският звънец да бие, камбанен звън обажда се несмело… А ние? Доколко живи сме и ние? Какво че в хитър бизнес ни е провървяло? Какво че можем чак в Париж да идем?.. Умира тихо нашето начало. А пък какъв е краят ни, ще видим. |
Като гледам какъв сняг вали навън се сетих, че Йордан Радичков  определи януари като "най-българския от всички месеци". И си отиде през него - преди 12 години, на 21.01.2004-та."...месец януари, най-българския от всички месеци, когато прозорците на селцето са изрисувани със скреж, под всяка стряха виси разпъната свинска кожа, на всяка порта стърчи по една сврака, във всеки селски кладенец живее по един воден дух, някъде и по два, та е трудно да се изчисли като колко се падат на глава от населението, вълци прокарват сватбарски пъртини край селцето и макар да са потънали до уши в сняг, селце и хора се повдигат на пръсти, за да надникнат отвъд пъртините и къде с действие, къде с въображение се мъчат да разчетат събитията, записани в белите преспи на зимата." | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| И на точната дата да отдадем почит на "гения от Калиманица" с още един впечатляващ негов разказ: ЯНУАРИ Йордан Радичков През големите студове на 1964 година, когато всички пътища на България бяха засипани с преспи и планините гърмяха от падането на лавините, в Черказки се втурнаха два коня с шейна. Те бяха полудели от страх и се хвърлиха бясно срещу хората, готови да хапят всичко, попаднало пред очите им. Конярите на стопанството, които бяха в кръчмата, изтичаха навън и макар да затъваха до гърди в преспите, взеха да викат, да махат с ръце и да хвърлят шапките си срещу животните. Конете вършееха по площада, цвилеха страшно и теглеха подире си шейната като играчка. Цялата кръчма се изсипа навън, мъжете се втурнаха във верига, притиснаха конете до една ограда и въпреки че животните се изправяха на задните си крака, показвайки своите страшни зъби, успяха да хванат юздите им. Единият кон захапа един селянин за шубата и го хвърли върху керемидите на оградата. Селянинът пльосна горе, попремига и почна тъй силно да пищи, че другите се стъписаха. Той стоеше върху оградата, сочеше с ръце шейната и пищеше с все сили. Онези отдолу не можаха да разберат нищо и тръгнаха към шейната. Селянинът се плъзна по керемидите и тупна в снега. Тогава онези, които отидоха до шейната, надникнаха и видяха в сандъка един убит вълк, една шуба и една карабина. Вълкът се бе изпънал и заемаше цялото дъно на шейната, зъбейки се на селяните. Шубата и карабината бяха на коняря Иван Гелов. Той замина сутринта за града — тогава още имаше пъртина, два трактора бяха тръгнали в тъмно да търсят пътища през преспите. Докато се чудеха къде ли може да е останал Иван Гелов, селяните измъкнаха вълка на снега и онзи, който падна от оградата, изпъна опашката му и почна да го мери колко стъпки е дълъг. Другите взеха да разглеждат муцуната на звяра и къде е ударен. Той бе ударен в гърдите, там имаше замръзнала кръв, но макар и застрелян, се зъбеше страшно. Селяните го изправиха в снега, звярът бе вдървен и стоеше добре, потънал до корема в пряспата. Черказките кучета се втурнаха на площада и макар и да подвиваха опашките си, ръмжеха и потракваха със зъби: звярът, дори и мъртъв, ги предизвикваше и плашеше. Кравите надникнаха през оградите и взеха да мучат, заканвайки се на това космато животно. Селянки минаха оттам, плюха върху него и за всеки случай плюха и в пазвите си и отминаха, като се съгласиха по пътя, че на вълк вяра не трябва да имаш. Докато всички шумяха пред кръчмата и разглеждаха изправения там звяр, един от конярите, роднина на Иван Гелов, се качи в шейната и почна да облича шубата. Конете още трепереха, но той държеше юздите им с една ръка, а с другата закопчаваше шубата, вдигна яката й, сетне прехвърли юздите на врата си и провери карабината. Тя бе заредена, в пачката липсваше само един патрон. — С Иван Гелов нещо е станало — каза той на селяните — Ще отида да видя! — Сигурно е останал на ханчето да пие вино. — Може да е останал на ханчето да пие вино, а може и нещо друго да се е случило. Ще разбера каква е работата. Конярят шибна конете и те се понесоха по пресните дири на шейната, изпълвайки въздуха със звънтенето на своите гъгравчета. Селяните останаха навън пред кръчмата, загледани подир шейната, която се отдалечаваше бързо. Сетне те погледнаха вълка, изправен върху снега, и влязоха пак в кръчмата. Навън останаха само кучетата. Много от тях не бяха виждали вълци, но бащите и дедите им бяха виждали вълци и то им стигаше, за да ръмжат. При това нека не забравяме, че всичко ставаше през големите януарски студове. Мъжете пиеха в кръчмата и си разговаряха, че през тези януарски студове Балкан-експрес бил блокиран от снега на югославската граница, че в Хърватско глутници вълци нападали кошарите, че корабоплаването по Мисисипи било прекратено поради ледовете, че в Турция един пътнически влак с петстотин пасажери изчезнал в снежните преспи, а водите на река Марица са замръзнали, и тъй както си разговаряха, дочуха далечно звънтене и изтичаха вкупом навън. Шейна още не се виждаше, но те чуваха ясно как се приближават звънчетата и как диво цвилят конете. Зад първите къщи се показа снежен облак и в облака самите коне. Животните тичаха бясно към кръчмата, оглушавайки пространството с цвиленето си. Но колкото и да се взираха, черказците не видяха човек в шейната. Те направиха плътна верига и спряха побеснелите коне, а когато надникнаха в шейната, видяха, че там на дъното на сандъка лежи изпънат един вълк, шубата и карабината на Иван Гелов. Роднината на Иван Гелов го нямаше. Селяните измъкнаха втория вълк на снега, изправиха го до другия пред кръчмата и онзи, който бе хвърлен от коня върху оградата, изпъна опашката му и пак почна да мери колко стъпки е дълъг. Той мереше, а зъбите му тракаха от студа и тъй беше наежен, сякаш очакваше, че всеки миг вълкът може да го захапе. И докато той мереше наежен, един коняр, приятел на Иван Гелов, се качи в шейната. — Тук има някаква тайна — каза той. — Ще отида да разбера каква е истината. — Има тайна и тя сигурно е в ханчето — му казаха. Черказките селяни познаваха виното на туй ханче. Конярят провери пушката (сега в пачката липсваха два патрона) и като се уви хубаво в шубата, препусна по обратния път. Селяните постояха навън при вълците и кучетата и пак хлътнаха в кръчмата, като се смееха високо на шегата на Иван Гелов и на неговия роднина. Те се топлеха вътре и си бъбреха, че в Западна Германия са станали верижни катастрофи по едно голямо шосе, че в Холандия армията се е захванала с доставката на въглища и че ако сега някой обяви война на Холандия, то веднага ще я превземе; казаха си още, че у съседите двеста прасета измръзнали във фермите и че не знам къде си пращали хеликоптери. Те си преповтаряха всичко, което бяха чули по радиото във връзка с големите януарски студове, и си мислеха, че никой от тях не помни такъв януари. Такива студове не било имало дори по времето на Библията. И тъй както си бъбреха, черказци чуха отново познатия звън на шейната и цвиленето. Изтичаха навън и видяха зад първите къщи на Черказки отново облака от сняг и в облака самите коне. Животните гледаха страшно, цвиленето им приличаше на пищене, но никой не можеше да разбере какво викат тези побеснели коне. Имаха вече опит в спирането, неколцина се хвърлиха към юздите и увиснаха на тях, а когато погледнаха в сандъка на шейната, видяха за трети път същата картина. Там на дъното лежеше един убит вълк, шубата и карабината на Иван Гелов. Случилото се дотук бе колкото любопитно, толкова и предизвикателно. Измъкнаха третия вълк при другите и докато конете цвилеха над главите им, изхвърляйки облаци пара, почнаха да се съвещават какво да правят. Те хич и не слушаха конете, нито пък воя на кучетата, а се чуваха възгласи: „Към ханчето! Към ханчето!“ Селяните обърнаха шейната и в нея се качи една голяма група. В групата бе и Иван Гамаша, същият, който твърдеше, че корабоплаването по Мисисипи е прекратено поради ледовете. Той хвана юздите, размаха камшика и конете пак се втурнаха по познатата пъртина. Мъжете насядаха в сандъка и почнаха да пеят, мислейки за ханчето и за неговото вино. Полето пред тях имаше синкав оттенък. После синкавото стана лилаво. Денят, изгасваше постепенно и лек дим изплува над снега. Това бе първият мрак, още прозрачен, накъсан от студа, танцуващ върху студения сняг. Пред шейната заподскача и ниска гора. Тя с мъка държеше белия товар върху себе си и надничаше крехка и черна, загледана към пъртината. Конете тръгнаха в тръс и ту наостряха ушите си, ту ги прилепваха назад, сякаш заслушани в нещо. Мъжете също млъкнаха, очаквайки нещо да се втурне срещу тях из тази смълчана гора, и пулсът на звънчетата почна да ги тревожи. Звънът все повече замираше, ставаше бавен, притихнал, сякаш самита звънчета се вслушваха в нещо и се боеха, тъй както се боеха и селяните. Но гората се изниза назад, показа се отново полето, равно и бяло, мъжете се размърдаха, а Иван Гамаша каза: — И тук няма нищо! — На ханчето, на ханчето! — казаха другите селяни. — Там ще разберем истината! Но те едва успяха да кажат това, и видяха нещо черно на пъртината. То бе голямо и се движеше, огъваше се, разкъсваше се и пак се събираше. Сетне това черно се разпръсна, космато и настръхнало, и застана от двете страни на пътя. Бяха вълци. Конете спряха и почнаха да се притискат един в друг. Селяните се изправиха в шейната. Вълците доближиха шейната от двете страни, като подтичваха ребром, поднасяйки задниците си, а два застанаха отпред и клекнаха. Те гледаха с любопитство и никак не бързаха. Иван Гамаша взе карабината, прицели се и гръмна. Един вълк подскочи във въздуха, опита се да захапе нещо, но не успя и падна в снега, разравяйки го с нозе. Другите, наскачаха и изчезнаха бързо в гъстеещия мрак. Мъжете се взираха, очаквайки да ги видят отново, но виждаха само бялото снежно поле. Те постояха още малко в шейната, сетне слязоха на пътя да се поразтъпчат. Един от конярите хвана юздите, за да обърне шейната отново към Черказки, но те затънаха в дълбока пряспа и трябваше да дойдат и другите, за да тикат, докато шейната излезе на пъртината. Цялата група се събра отново. Докато те разговаряха, Иван Гамаша взе убития вълк и го хвърли в сандъка на шейната. Конете внезапно се втурнаха по пъртината. Тяхното бясно цвилене изпълни цялото пространство, то бе толкова неочаквано и толкова страшно прозвуча сред здрача, сякаш всичко се строши и се разсипа над селяните. В първия миг те стояха като втрещени, после Иван Гамаша се спусна по пътя и почна да вика конете, макар че те вече се губеха в края на полето, полудели от звяра в шейната. Когато Иван Гамаша млъкна, мъжете дочуха някакъв шум край себе си, сякаш се движеше сняг, нещо шептеше и съскаше, все по-плътно и по-плътно и в студения мрак се появиха вълците. Те подтичваха, душеха въздуха, поспираха се и пак правеха своите прибежки, докато стигнаха съвсем близко до селяните, и описвайки малка дъга, наклякаха край пътя. Те клечеха и гледаха любопитно топлата група, която дишаше пара насреща им. Тогава Иван Гамаша каза: — Точно така е станало и с Иван Гелов, че и с другите двама, които тръгнаха да търсят Иван Гелов… По това време останалите в кръчмата селяни дочуха отново звъна на шейната и за четвърти път излязоха навън. За четвърти път те надникнаха в шейната и видяха, че там на дъното на сандъка лежи изпънат един вълк, шубата и карабината на Иван Гелов. Измъкнаха четвъртия вълк на снега, изправиха го до другите пред кръчмата и онзи, който бе хвърлен от коня върху оградата, изпъна опашката му, за да премери колко стъпки е дълъг. Всички селяни се накачиха в шейната с изключение на онзи, който бе захапан от коня. Мъжете провериха карабината и видяха, че в пачката има още един патрон. Те попитаха останалия селянин няма ли да дойде с тях, за да разберат каква е работата, но той им каза, че няма да дойде, защото няма да има кой да свали следващия вълк от шейната и да го премери колко стъпки е дълъг. Следващият вълк бе дълъг седем стъпки. |
| ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ... Иван Вазов Линее нашто поколенье навред застой, убийствен мраз; ни топъл луч, ни вдъхновенье не пада върху нас. Къде вървим, не мислим твърде, посока няма в наший път, спокойно бият тесни гърди, кога от злоба не кипът. Стресни се, племе закъсняло! Живейш ли, мреш ли, ти не знайш! След теб потомство иде цяло - какво ще да му завещайш? Ил твоят път се веч изравни? Ил нямаш други ти съдби? Ил нямаш ти задачи славни и цяло бъдеще с борби? Недей оставя, мили боже, без лампа твоя свет олтар, без химна твоето подножье, без вяра живата си твар! Недей оставя без звездица моряка, в нощний мрак остал, без утро мъничката птица, народите - без идеал. Януари 1883 |
| Навремето бях много изненадан, когато разбрах, че авторът на следващите стихове не е българин, а големия кубински поет (дори наричан Патриарх на кубинската поезия) Николас Гилен, превеждал Ботев и посещавал многократно България и Пловдив. Понеже "поезията е това, което се губи при превода", ето три варианта на тази творба: МАЛКА ПЛОВДИВСКА БАЛАДА (превод Александър Муратов) Във дивния старинен Пловдив, далече, татък, веднъж примря сърцето мое, и нищо друго. Един зелен и дълъг поглед, далече, татък, и влажни устни забранени, и нищо друго. Небето българско блестеше, далече, татък, осято с трепнали звездици, и нищо друго. О, бавни стъпки по паважа, далече, татък, последни стъпки откънтели, и нищо друго. Досам потайната вратичка, далече, татък, една целувка по ръката, и нищо друго. *** МАЛКАТА ПЛОВДИВСКА БАЛАДА (превод Никола Инджов) Веднъж в града старинен Пловдив, далече там, примря ми в полунощ сърцето. Това бе всичко. Трептя зелен и дълъг поглед далече там, и влажни устни се смълчаха. Това бе всичко. Небето българско искреше далече там, с безброй съзвездия високи. Това бе всичко. По калдъръма тихи стъпки далече там, завинаги последни стъпки. Това бе всичко. И при тайнствена вратичка далече там, целунах аз ръката бяла… Това бе всичко. *** И накрая най-известният превод - от песента на Митко Щерев, в която липсва последният куплет (не успях да открия кой е преводача): МАЛКА БАЛАДА ЗА ПЛОВДИВ Във Пловдив, във града вековен, там далеч, една нощ спря да бий сърцето ми и нищо друго... Един зелен безспирен поглед, там далеч, две влажни устни недостъпни и нищо друго... Небето българско сияеше, там далеч, с трептящите звезди препълнено и нищо друго... По улицата бавни стъпки, там далеч, завинаги последни стъпки и нищо друго... Малка балада за Пловдив - Васил Найденов; Балада за Пловдив - Диана Експрес |
| КЪЛНА ВИ СЕ... Христо Фотев Кълна ви се - аз всичко бих повторил. Аз всичко бих отново изживял, излюбил, изпътувал, изговорил, измолил и изплакал, и изсмял. Аз бих повторил целия си дивен и кратък, кратък свой живот до днес със същия безмилостно наивен и въпреки това измерен жест. Не съжалявам - както съм заставал, пак бих застанал, малък и велик и с яростен замах бих защитавал най - пустия си ден и час, и миг... Над всеки свой изгубен ден със вопъл бих паднал аз по гръцки ритуал и както върху мъртвия Патрокъл - Ахил, сина Пелеев - бих ридал. И съм ридал...Самотен и незнаен. И пак. И пак във същия Бургас до ужас съм се чувствал осезаем и изумен съм викал - жив съм аз. Но аз съм жив - на гарата съм в девет. Под златния луминесцентен диск... Локомотивът е пробуден лебед... Приемам възхитителния риск да бъда жив, не някакъв излишен и мъртъв Христо Фотев да съм аз: Роден в Истанбул. Тридесетгодишен. Но българин. И жител на Бургас... |
| ИЗГНАНИЦИ Иван Вазов Във пустинята безгласна кат се скитах аз веднъжка, в пещера една ужасна чух, че нещо стене, пъшка. Правда, Истина и Честност там, видях, запрени бяха, в мрак дълбок, във неизвестност кротките сестри скърбяха! Някой мрачен Дух в скалите оковал ги бе отколя… Аз разбих им букаите, пуснах бедните на воля. И подзех си пътя трудни. След три дена в пущинакът, в тия планини безлюдни, аз видях ги — още чакат! „Що се в град не приберете, да живейте в мир и в почит?“ А те казаха ми, клети: „Втори път ще ни заточат!“ |
| БАБИНА ПРИКАЗКА Пейо Яворов Тръгнала от божи рай към земята чудна двойка: Разум, който всичко знай, с Правда, праведна девойка. Бог поръчал им на път: "Вий при хората идете - стига вече да грешат, ум и правда ги учете." - Накъде ли! - "Път е нам през града и щем намери да ни слушат много там сиромаси и болери." Но сред пътя в нощен мрак върху тях стражар наскочил, за ръцете - и юнак с пръст полето им посочил... "Де щем...?" - Правдичке, не знам! "То се, Разумчо, видяло..." - Леле, боже! - Тука-там, в село слънце ги огряло. "Бог - добро!" - "Добро ви дал!" И прииждат хора прости: сума свят се насъбрал да послуша млади гости. Иде попа: "Дръжте!" - Беж... "Дръжте, братя християни, тез поганци!" - И поглеж, грабват сопи вси събрани. Бежанците с викове дън-горите огласили; наизлезли зверове и от хора ги спасили... |
| Две кратки стихотворения от Пенчо Славейков: Веч на годините керванът превали зад цветний хълм на младостта; и моя бодър дух приневоли застигнала ме в път скръбта. И аз оглеждам се, на пладня спрян, и не съзира радост моя глед на миналото в пътя преживян, нито на тоя, що се вий напред. Но аз все пак вървя, глава привел… Ей наближава хълм да мина пак — последен хълм, на чийто връх предел се кръст тъмней през ве’черния мрак. *** Докле е младост, златно слънце грей, сърцето златни блянове лелей. Докле е младост, леко път се ходи и леки са световните несгоди. Докле е младост, всичко е шега; не хвърля сянка на сърце тъга; дори тъгата извор е на радост — докле е младост, ах, докле е младост! |
| Може и да съм пропуснала, но не видях Георги Константинов ето малко, то всичко му е хубаво- без патос, без драми....поне аз така го усещам. КЪМ ЗВЕЗДИТЕ ЩЕ ТРЪГНА ПЕША... Към звездите ще тръгна пеша. От браздите ще тръгна, от хълма, от дълбокия шум на ръжта, от светулка в тревата ще тръгна. Ще изляза на хребета чак, ще отмина скалите заспали и ще стъпя в космичния мрак със обувки, от кал натежали... Ще вървя към звездите без сън, ще протягам с надежда ръцете... И ще стигна до същия хълм. И светулка в тревата ще свети. *** В сезонните болки, в случайните свади, в съдбовния възел на тъмни причини безмълвно си казвам: Не се изоставяй! Не давай моторчето в теб да изстине! От себе си махай ръждата набола. Духа си напрягай до сетната става... Не се изоставяй на чуждата воля! На свойта неволя не се изоставяй! Не се изоставяй в прегръдка щастлива. Не падай безкрайно в скръбта си дълбока... Издишвай мъглата! В снега не заспивай! Не спирай в средата на свойта посока! Днес всяка секунда за тебе е скъпа. Години изгуби в безпътна омая... Ти толкова трудно излезе на пътя, че просто си длъжен да стигнеш до края! *** Подлостта е грехът човешки, който още не съм разбрал... Да живееш от чужди грешки. Да се трудиш за чужд провал. Да се радваш, че онзи плаче, съкрушен от твойта мълва... Да си първи по втория начин - даже всички да знаят това. Да прегръщаш лъжа и истина, стига полза да има там. Да те мъчи завист искрена към подлец, от теб по-голям... Е, това не разбрах в живота си. Не владея този секрет... Пък и нямам време за подлости - с много други неща съм зает. ЕДИН УЧЕН МИ КАЗА... Нищо чудно, че една случайна дума може да взриви на парчета нашата любов. Нищо чудно, че една песъчинка ненавист може да прониже деня и да превърне целия ни живот в пустиня. Започвам да разбирам, че огромният свят е коварно изплетен от хиляди причини и следствия... Един учен ми каза нещо вълнуващо - полъхът, идващ от крилете на пеперуда, може да породи някъде най-страшния тайфун в океана. СЪРЦЕТО МИ Е СТАР МОДЕЛ Сърцето ми е стар модел - ръмжи от злоба, ври от страсти. Но тръгва с мен към всяка цел. Дори и без резервни части. Върви със мен под свода син и не очаква нежни грижи... При този доста скъп бензин сърцето евтино ме движи. Къде ли с него аз не бях! И колко спътници побира: Любов, надежда, радост, страх... Не му е лесно по баира. Не му е лесно в равен ден, когато лудо го подгоня. И всички удари по мен личат по неговата броня. То губи сили вече, знам. Дори в най-бедните минути не искам аз да го продам. А кой наивник ще го купи? МИГ КАТО ВЕЧНОСТ Още преди да те срещна в живота си - теб съм обичал. В древни гравюри и улични фотоси, в звездна поличба, в шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл, по телевизия, по телепатия - теб аз съм чакал. Колко години без шум са сближавали двата маршрута! Колко причини в света са създавали тази минута! - Нежният сблъсък на влюбени атоми. Вик на вселени. Още преди да започне съдбата ми - ти си до мене. Ти ме въздигаш по стръмните пътища. Ти ме възпираш. Мойте кошмари и приказни сънища ти режисираш. Двама се лутаме в болка и истина, в гняв и сърдечност. Тази любов е в безкрая единствена. Миг като вечност. Загадка Има нещо, което ще гадая до гроба - как човекът превръща любовта си във злоба? Как настава в сърцето тази тъжна промяна - вместо песен на славей, тъмен крясък на врана? Как щастливата глътка до отровата стига? Как прегръдката нежна става тежка верига? Има нещо в простора, непонятно за мене... Обяснете ми, хора, от любов озлобени - как сърцето обича само няколко мига? Злоба има за всички. Любовта не достига. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Село_ |
| Днес е моментът да си припомним чудесните стихове на Миряна Башева: ТЕЖЪК ХАРАКТЕР Като камък на шия, като белег от нож, като черна шамия, като стар меден грош все те нося по мене, нищо, че ми тежиш, от глава до колене нищо, че ме болиш! Като знак за магия, като биле за жар, като люта ракия, като бял хвърлен зар - цял живот - студ и огън, клетва и благослов, добро утро и сбогом, моя трудна любов. *** АЗ СЪМ ФУТУРОЛОГ Като изтърсени от кош, валят звезди. Изящна вечер. И без понятие за грош спи половината човечество. Милиарди влюбени не спят - от сън и разум се изключват. Не спи Дежурният по Свят - той бди. И препрочита Тютчев. (Дежурството е лек, но кръст - понеже няма много работа... С приспивен Микроземетръс Дежурните се забавляват.) И пак е ден. Добре върви опитомената галактика. В града е шумно - с'еst la vie!* но никой не напредва с лакти: тук всеки има и талант, и възпитание на Гьоте. За всички тук е оправдан един античен израз - "gotini". И аз съм тук! Но не - така сама, не както нявга - някоя... На раменете ми - ръка: интелигентна, нежна, яка! А пътят - опнат като нерв. Животът - пак неразгадаем! Последният милиционер над Омир слънчево ридае... *** ПЪТНИЦИ Защо не заминем някъде? Дай да си купим билети - има толкова влакове, кораби, самолети... Къде ми е остров Ява? Къде ти е остров Малта? И в сън не ни се явяват, наяве - още по-малко. На сън - все стихийни бедствия. В живота - яма след яма. А колко превозни средства! И в нито едно ни няма. Все тъй ли ще я караме? Клечим на старата спирка, наречена Главна гара, а влаковете си сви-иркат... Обвинения и покаяния тънат в бездънни обиди, в морета и океани, които няма да видим. *** ЛЯТО Да е лято, само да е лято! Топло и зелено като горски мъх, да струи тревата - силна, некосена - искам да е лято до последен дъх. Да е тихо, тихо над земята, на кравайче свито времето да спи, да звучи в нивята пеещото жито - нека да е лято милиони дни. Да е лято! Още да е лято - дълго като зима, топло като гръд, тежко като злато, звънко като рима, вечно да е лято - за последен път. *** БУЛЕВАРДЪТ Под дебели подметки и проза дреме есенно жълт тротоар. На разсъмване всичко е розово - за петнайсет минути макар. Своя автомобилен оркестър вдъхновен дирижира денят. И цъфтят в суматохата кестени. Прецъфтяват. И пак цъфтят. Аз ги имам за съученици - тия честни дървета - на пост пред вековната наша традиция да ме чакат на Орлов мост. Дефилират милион непознати - Димитрова, Николов, Петров... И повикана по телепатия, бърза новата ми любов. Булеварда с лиричния ритъм аз не сменям за Шанз Елизе - тук почиват след дългото скитане уморените ми нозе. Този факт е световно известен - че на "Руски" започва денят. И цъфтят в суматохата кестени. Прецъфтяват... И пак цъфтят! |
| Преди време пуснах оригинала, а ето и най-добрия (според мен) превод на български: НЕИЗВЪРВЕНИЯТ ПЪТ Робърт Фрост Два пътя сред жълти дървета видях да тръгна не можех по двата, бях сам и зачуден застанах пред тях, загледан към първия дълго стоях, додето го губех в листата. По другия после потеглих все пак и по-добре сторих навярно - не беше утъпкан от ничий друг крак, макар че обрасли със гъст храсталак еднакво те бяха коварни. И в утрото двата лежаха пред мен със още нестъпкана шума. По втория крачих нататък цял ден! Но пътя да следвам бях твърдо решен, за връщане нямаше дума. Отдавна, отдавна се случи това ще кажа с въздишка едничко: в гората застанах пред пътища два - избрах по-самотния и онова решение даде ми всичко. |
| ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА Христо Смирненски В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент: покани ме Дявола — старият Дявол — дома си на чашка абсент. Свещта очертаваше острия профил със ивица златни лъчи и пускайки кръгчета дим, Мефистофел ме гледаше с влажни очи. В очите му есенна горест бе скрита, но все пак бе горд и засмен, и махна с ръка той "In vino veritas!" Ще бъда пред теб откровен! Омръзна ми вече все тоя ярем на притворство и помисъл зла — да пием за твойта сърдечност неземна и сивите земни тегла! Преди векове аз възпрях на земята и тук устроих си шега: венчах се за земната Истина свята, но тя увенча ме с рога. Възпламнах от ревност, и в черна омраза за своята стъпкана чест — човешката чест неуморно аз газя, но с чест не сдобих се до днес. Намислих чрез подвизи чудни да блесна — умирах по сто пъти в бран, но винаги рицар на кауза честна, не бидох пак с чест увенчан. Отчаян, окаян, веднъж в булеварда аз тръгнах неземно злочест. И вдигнах над себе си ярка плакарда: "Човек без капчица чест!" Но странно: презрение няма ни капка! Посрещат ме вред с интерес, любезно отвсякъде свалят ми шапка: "Без чест ли си? — Прави ти чест!" Един господин ме целуна: "Ах, братко, и ти ли!... Ей, кой да те знай!" Две хубави дами ми казаха сладко: "Елате в нас утре на чай!" Чудесно! Невиждано! С почести редки изпратен бях чак до дома. Министри, царе и придворни кокетки ми писаха мили писма. И ето ме: важен, блестящ, елегантен, богат като истински Крез! И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин, безчестник; но... винаги с чест!"... И Дявола млъкна. Наля от абсента, сърдечно се чукна със мен, и пускайки пушек на синкави ленти, прониза ме с поглед зелен. "Червен смях", 14 март 1923 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| ПРИКАЗКА ЗА ТИНЯТА Христо Смирненски В неделя Дявола облече расо - любимия си тоалет; и с тънка и загадъчна гримаса огледа се добре отвред. Действително в корема бе печален и - за да не бъде толкоз сух - беляза своя символ синодален с една възглавница от пух. - Една вечерна пролетна разходка? - ми кимна леко той с рога. - Виж, вечерта е кат вдовица кротка и цяла в нега и тъга... Съгласен бях. И посред врява шумна ведно с приятеля рогат разхождаме се дълго де ни хрумна из калния престолен град. И ето - късно в някаква си лавка покани ме на отдих той. Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка, с поклон и привети безброй. Погледна Дявола с усмивка блага, повдигна странно рамена и ритна с крак възпрялата до прага огромна, грухтеща свиня. А лавката бе като всяка лавка, но странно беше тук едно: висеше над вратата калимявка и някакво шише вино. - Виното - да! Но що за подигравка чернее се над този праг? - Това ли? Туй е попска калимявка - реклама за добър коняк... Кръчмаря се усмихна и заклима, отвън му кимна вечерта, а в ъгъла ревнаха в хор петима и се целунаха в уста. Погледна Дявола под вежди тънки: "Я виж ги колко са добри!" Но зад гърба му някой злъчно смънка: "Добри, когато спирта ври!" Това бе юноша - намръщен, хладен. Въздъхна той и заруга: "Кой е добряк на тоз свят безотраден? И кой доволен е сега? Навсякъде чистота нито прашинка! Нито насъне светъл лъч... Летиш като изгубена снежинка сред вихрите на черна злъч... Уви, светът обърнал се в пустиня! Море от злоба и разврат!... Иди живей сред туй море от тиня, сред толкоз много кал и смрад!" Той млъкна... А през прага меланхолично проточи и свинята врат: "И аз от тоя свят съм недоволна: да, толкоз малко кал и смрад!..." "Червен смях", 4 април 1923 | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |