СТИХИ О РОССИИ
Отиди на страница:
| Като сме стигнали до онзи, що бил "Я разный - я натруженный и праздный. Я целе- и нецелесообразный. Я весь несовместимый, неудобный,..." Да продължим с на Гео идеята: Дальняя родственница Отрывок из поэмы Есть родственницы дальние - почти для нас несуществующие, что ли, но вдруг нагрянут, словно призрак боли, которым мы безбольность предпочли. Я как-то был на званом выпивоне, а поточней сказать - на выбивоне болезнетворных мыслей из голов под нежное внушенье: «Будь здоров!» В гостях был некий лондонский продюсер, по мнению общественному, - Дуся, который шпилек в душу не вонзал, а родственно и чавкал и «врезал». И вдруг - звонок... Едва очки просунув, в дверях застряло - нечто - всё из сумок в руках, и на горбу, и на груди - под родственное: «Что ж стоишь, входи!» У гостьи - у очкастенькой старушки с плеча свисали на бечёвке сушки, наверно, не вошедшие никак ни в сумку, ни в брезентовый рюкзак. Исторгли сумки, рухнув, мёрзлый звон. «Мне б до утра, а сумки - на балкон». Ворча: «Ох, наша сумчатая Русь...» - хозяйка с неохотой дверь прикрыла. «Знакомьтесь, моя тётя - Марь Кириллна. Или, как я привыкла, - тёть Марусь». Хозяйке было чуть не по себе. Она шепнула, локоть мой сжимая: «Да не родная тётка, а седьмая, как говорят, вода на киселе». Шёл разговор в глобальных облаках о феллинизмах и о копполизмах, а тёть Марусь вошла тиха, как призрак, в своих крестьянских вежливых носках. С косичками серебряным узлом присела чинно, не касаясь рюмки, и сумками оттянутые руки украдкой растирала под столом. Глядела с любопытством, а не вчуже, и вовсе не старушечье - девчушье синело из-под треснувших очков с лукавым простодушьем васильков. Её в старуху сумки превратили - колдуньи на клеёнке, дерматине, как будто в современной сказке злой, но - сумки с плеч, и старость всю - долой. Продюсера за лацканы беря, мосфильмовец уже гудел могуче: «Что ваш Феллини или Бертолуччи? Отчаянье сплошное... Где борьба?» Заёрзал переводчик, засопел: «Отчаянье - ну как оно на инглиш?» А гостья вдруг подвинулась поближе и подсказала шёпотом: «Despair!..» Компания была потрясена при этом неожиданном открытье, как будто вся Советская страна заговорила разом на санскрите. «Ну и вода пошла на киселе...» - подумал я, а гостья пояснила: «Английский я преподаю в Орле. Переводила Юджина О'Нила...» «Вот вы из сердца, так сказать, Руси, - мосфильмовец взрычал, - вам, для примера, какая польза с этого «диспера»?» Хозяйка прервала: «Ты закуси...» Но, соблюдая сдержанную честь, сказала гостья, брови сдвинув строже: «Ну что же, я отчаивалась тоже. А вот учу... Надеюсь, польза есть...» «Вы что-то к нам так редко, тёть Марусь...» - хозяйка исправляться стала лихо, а гостья усмехнулась: «Я — трусиха... Приду, а на звонок нажать боюсь». У гостя что-то на пол пролилось, но переводчик был благоразумен, и нежно объяснил он: «This old woman from famous city of risak's orlov's». «Вас, очевидно, память подвела... - вздохнула гостья сдержанно и здраво. - Названье это - от конюшен графа Орлова... не от города Орла...» Хозяйка гостю подала пирог свой, сияя: «This is russian pirojok!» - и взгляд несостоявшейся Перовской из-под бровей старушки всех прожёг, как будто бы на высший свет московский взглянул народовольческий кружок. И разночинцы в молодых бородках и с васильками на косоворотках сурово встали за её спиной безмолвно вопрошающей виной. Старушка стала девочкой-подростком, как будто изнутри её вот-вот, страницы сжав, закапанные воском, Некрасова курсисточка прочтёт. О, господи, а в очереди сумрачной сумел бы я узнать среди ругни в старушке этой, неповинно сумчатой, учительницу - мать всея Руси? Пусть примут все архангелы в святые, трубя над нами в судных облаках, тебя, интеллигенция России, с трагическими сумками в руках. Мне каждая авоська руки жжёт. Провинций нет. Рассыпан бог по лицам. Есть личности, подобные столицам. Провинция - всё то, что жрёт и лжёт. И будто бы в крыле моём дробинка, ты жжёшь меня, российская глубинка, и, впившись в мои перья глубоко, не дашь взлететь преступно высоко... ...Я выбежал на улицу. Я был растерян перед бьющим в душу снегом, как будто перед воющим набегом каких-то непонятных белых сил. Пурга рвала пространство всё на лоскуты и усмехалось небо свысока, и никакого не было орловского, чтобы на нём уехать, рысака. Как погляжу старушке той в глаза я - разночинец атомного века? Вместит какая в мире дискотека всех призраков России голоса? И я шептал в смертельном одичании: «Отчаялся и я - всё занесло, но, может, лучше честное отчаянье, чем лженадежды - трусов ремесло? Я сбит с копыт, и всё в глазах качается, и друга нет, и не найти отца. Имею право наконец отчаяться, имею право не надеяться?» Но что-то васильковое синело, когда я шёл и сквозь пургу хрипел забытым дальним родственником неба: «Despair. - И снег выплевывал: Despair...» Я с неба, непроглядного такого не слышал слова божьего мужского, а женское живое слово божье: «Ну что же, я отчаивалась тоже...» И вдруг пронзило раз и навсегда: отчаянье - не главная беда. Есть вещи поотчаяньей отчаянья - душа, что неспособна на оттаянье, и значит, не душа, а просто склад всех лженадежд, в которых только яд. Все милые улыбочки надеты на лженадежды, прячущие суть. Отчаянье - застенчивость надежды, когда она боится обмануть надеющихся, что когда-нибудь... Так вот какие были пироги испечены старушкой той непростенькой, когда она забытой дальней родственницей внезапно появилась из пурги. Как страшно, если, призрачно устроясь, привыкли мы считать навеселе забытой дальней родственницей - совесть, и честь - седьмой водой на киселе. Как страшно, если ночью засугробленной, от нас непоправимо далека, забытой дальней родственницей Родина дотронуться боится до звонка... 1984 |
| Това е за Гео и за Дорис. Чисто новичко е! Alexander Gabriel Полит-шизофрения Мне не нажить ни славы, ни наград, на быт не навести богатый глянец. По убежденьям я республикрат. А если выпью - демократианец. Мне страшно жить. Я подхожу к концу. Над домом что ни день летает "Мессер", в котором со свининой ест мацу ликующий израильский агрессер. Хоть я женат, но всё равно один - в гостях и дома, на работе, в баре боюсь, вот-вот уколет Ким Чен Ын меня зонтом, намазанным кураре. О Путине со мной не говори! Своей шизофрении зная цену я, даже не дождавшись счета "три", суча ногами, бьюсь башкой об стену. А как забудусь сном в своём дому, все сны мои - не о красивой бабе... Мне видятся незнамо почему то фрау Меркель, то Макрон с Мугабе... И трудно спать. В ночи вопит койот; в укромных норках митингуют мыши... Да у соседей Вайкуле поёт свой старый добрый хит "Скрипаль на крыше". |
| Гимн Музыка А. Александрова Слова С. Михалкова Россия — священная наша держава, Россия — любимая наша страна. Могучая воля, великая слава — Твоё достоянье на все времена! Славься, Отечество наше свободное, Братских народов союз вековой, Предками данная мудрость народная! Славься, страна! Мы гордимся тобой! От южных морей до полярного края Раскинулись наши леса и поля. Одна ты на свете! Одна ты такая — Хранимая Богом родная земля! Славься, Отечество наше свободное, Братских народов союз вековой, Предками данная мудрость народная! Славься, страна! Мы гордимся тобой! Широкий простор для мечты и для жизни Грядущие нам открывают года. Нам силу даёт наша верность Отчизне. Так было, так есть и так будет всегда! Славься, Отечество наше свободное, Братских народов союз вековой, Предками данная мудрость народная! Славься, страна! Мы гордимся тобой! |
| "Тъй като за мен времето е долари и не искам да го губя за дискусии от този вид ще ви помоля съответните теми да бъдат затворени или заличени, ако техните създатели не ги променят" Не буду я ничего менять. Тема моя - отлична - по моему! Русский язык является языком славянским, я болгарин, а болгарский народ - народ славянский! А ето и по темата. Едно от първите стихотворения, което научих от майка си беше стихотворението за Русия: Русия! I РУСИЯ! Бях - малък аз, но още помня: във стаята ни бедна, скромна висеше образ завехтел до божата света икона. Над него имаше корона, под него пък - двуглав орел1. И често майка ми тогази ме вдигаше да видя ази отблизо тоз лик свят и стар и нежно думаше ми: "Чадо, целуни тоя хубав дядо, целуни българския цар!" И оттогаз го аз обикнах. Кога на възраст попристигнах, от моя тейко аз узнах, че руский цар родей се с нази, че турците той гони, мрази, че той ще ни спаси от тях. Кога ни псуваше тиранът, "Московци!" - викаше ни с гняв.- Разбрах, че тейко беше прав. И вярвах, че да ни отбранят, ще хвъркнат бърже къмто нас, все колчем плачехме със глас. II И тъй отрано с таз идея, с таз вяра хванах да живея. И чакам аз, за мъст готов, и целият народ ми чака, кога в теглото и във мрака да чуем руский силен зов. И чакаме... тъй както роба на мъка си последний час, тъй както Лазар чака в гроба да чуй гласа на своя спас! Навред, де чуват се въздишки, де сълзи ронят се вдовишки, де тежки железа дрънчат и дето кървите течат, и дето има мъченици, и обезчестени девици, и бедни, голи сироти, и окървавени бащи, и черкви, села развалени, и пълни с кокали полени - при Тунджа, Тимок и при Вит; вред, дето робът жаловит към север горестно поглежда, вред, дето грей една надежда, вред, дето пълно е с тъга, навред, по всичка България, една се дума чуй сега, един стон, един глас: Русия! III Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило! То в мрака бива нам светило, надежда - в нашите злини! То спомня ни, че ний кога сме забравени от целий свет, любов, що никога не гасне, за нази бди с най-сладък свет. Русия! Таз земя велика по шир, по брой, по сила! Тя с небето има си прилика и само с руската душа! Там, там молбите ни се чуват и в днешния печален час сърца все братски се вълнуват осемдесет милйона с нас! IV О, скоро нам ще се протегне могъща, силна, братска длан и кръв поганска пак ще текне, и пак ще гръмне стар Балкан! Че царят волята си ясно яви в свещената Москва и през уста му едногласно Русия цяла хортувa: "Решил съм, каже, да избавя от робство братята ни днес. Това дългът ми повелява, това го иска руска чест. Ще гледам с мирен начин ази да стигна таз свещена цел, но не сполуча ли - тогази ще вдигна руският орел. В такъва случай се надея, че всяк от вас ще бъде пръв за таз великата идея да жертвува имот и кръв!" И от далечната Камчатка, дори до финските моря една светкавица засвятка, един разчу се вик: "Урра!" V О, здравствуй ти, Русийо мощна, света трепнa от твоя глас, скокни, царице полунощна, з овем те ний, ела при нас! България сега те вика. Часът настана: твой завет и твойта мисия велика да ги изпълниш в тоя свет! Затуй си ти прочута, славна и друга нямаш с тебе равна; затуй обхващаш полусвет - царства, народи, океани - и нямаш изглед, край и чет; затуй те бог до днес отбрани от толкова беди, душмани; затуй можа да съкрушиш Мамая-хан и Бонапарта, затуй врага си ти страшиш, кога те гледа и на карта, затуй зовеш се ти Света, затуй те любим кат баща и чакаме като Месия: Затуй си ти Русия! Още! Ода на императора Александра II (По случай първия му триумфален вход в Букурещ) Царю! Днес, като в земя ни идеш с слави и с гърмеж, та на грозните тирани удар грозен да дадеш; днес, като въз нас сияе твойто царствено лице и от радост веч играе всяко българско сърце; днес, като във тебе видим наште сбъднати мечти и ще скоро да съзидим храм над вражите кости; като майка развълнуван и незлобен кат дете, ида и теб принос струвам тез трептещи стихове. Знам, че твойта лъчезарност да опиша нямам мощ и такава благодарност да изкажа слаб съм йощ; знам, че бледно ще възпея хубостта на тоя час, че за тая епопея трябва Омир, Пушкин, Тас; ала как ли да немея при възторг такъв голям? Аз реших да го излея както мога, както знам. Тъй, кога на изток пресен слънцето от горский връх яви своя лик небесен – птичето го среща с песен, а цветето – с дъх! I Защо племената учудени тръпнат? Каква вест голяма смути ги сега? Коя слава думат, чие име шъпнат днес всичките уста и всички сърца? За първи път иде към тия брежища такъв монарх славен, с такваз славна цел, за пръв път в небето, в простора се вижда тъй гордо да фърка двуглавий орел; за пръв път вселената смаяна гледа един цар да тича на бой да се бий, не корист, не слава да дири с победа, не иго да туря, а да го разбий! II Души свети, жални на толкоз девици, без жал покосени в най-младата връст, на толкова майки, деца, мъченици, издъхнали в пламък, умрели на кръст; вий, ангели тайни, вий, жъртви славянски, що пълните с вопли всяк дол и всяк лес – сестри упоени, вий, музи балкански, към вас се обръщам, вдъхнете ме днес! III Царю мой! Ти идеш с разкрити обятья, със твойте герои, със твойте орли, свободни да сториш горките си братя, с един мах да смажеш тираните зли. Ти идеш, кат пръскаш надежди, цар сяен, и толкоз шум, радост, светлик и заря, тъй, щото цял изток помисли замаен, че слънцето тоз път от север изгря! Да, слънце! Но слънце, що води по себе трескавици, бури, де правда кипи и злото наказва, и гнилото треби, и робски вериги с жара си топи! Царю мой! Видях те, кат идеше красен всред блясък и слава, всред гръмот и шум, с тоз лик благороден, с тоз поглед горд, ясен, що вечно остават в човешкия ум! Царю! И когато вървеше възфалян всред рой генерали, всред куп князове, приветствуван шумно в тоз ход триумфален от хиляди уста, сърца, гласове; когато народът край теб се валеше обаян, гологлав, със почит и страх, и китки фьрчаха, и въздух ехтеше – затулен в тълпата, аз тихо сълзях! Аз плачех!... Защото в света думи няма, с които възторгът да се изрази, защото таз радост, таз радост голяма излива се само в горещи сълзи!... IV Теб бог ти предаде съдбината наша, Русия – завета си славен и свят, ти идеш да смесиш в горчива ни чаша небесна услада при многото яд. Ти знамето вдигаш за светла идея и нищо не плаши ти дивний полет, борбата гигантска ти сам предприе я, що нявга подкачи полвината свет. В епохите няма момент по-умилен, в исторьята няма по-доблестен лик, от Цезаря ти си по-славен и силен и от Александра ти си по-велик! Какво те сториха? Превзеха царствата. Царю! Ти сто пъти по-горе стоиш: ти ведно с царствата владейш и сърцата, те туряха узи, а ти ги трошиш. Затуй вси корони, престоли и слава бледнеят, тъмнеят пред твоя венец, затуй вси тирани „колос“ те кръщават, затуй вси народи зоват те отец! Затуй на гласа ти гръмовен, магичен мильон души стават за тебе да мрат, затуй във гнева си, Перуну приличен, със своята сила изпълняш светът. Ти дума пришушнеш – оковите падат, ти махнеш с ръката – трепери Елбрус, ти вежди намръщиш – бледней Цариградът, ти тупнеш с крака си – навред става трус. V Царю, величай се! Кой с тебе е равен? Зад теб е Русия, пред тебе е бог, ръката ти й мощна и подвигът – славен, за твойта сполука целта ти й залог! Царю, величай се! Желай ти певеца, през който въздишат мильони сърца, на таз епопея да сключиш конеца с кръвта, що се пише на твойте деца; да видиш по-скоро там, там през Балкана, орлите ти бурни на юг да летът, България волна и смазан тирана – на толкова жъртви да видиш плодът; да видиш да има потът свойта сладост и майката – щерка, и мъжът – жена, и черквата – святост, и хижата – радост – да има свобода и в нашта страна; накрай – между братя да няма веч делба, един вожд да имат, един същ олтар и двайсет народи от Босфор до Елба да поздравят скоро Славянския цар. Здраствуйте, братушки! – Мамо, мамо, я ги виж! – Що е? – Идат, погледни ги. С пушки, с саби... – Що стоиш? Скоро, чедо, поздрави ги! Тях ги бог прати насам, да помагат, чедо, нам. – И детето дава крушки на солдатите без страх и крещи на тях: здравствуйте, братушки! Генералът кат орел ескадроните повежда, а орачът се запрел и омаян ги изглежда: чини му се, че е сън... Изведнъж с туптенье, с звън приближават кат вихрушки. Той си шапката свали и ги поздрави: здравствуйте, братушки! Шипка! Шипка! Гръм се чуй. Гурко мина планините! Радост, чудо беше туй! И на Тракия момите срещат храбрите борци и покриват със венци техни глави, коне, пушки... И кат стискат им ръце, викат от сърце: здравствуйте, братушки! Как са горди тез момци! Един казак варди, гони хиляди злодей, крадци – цели турски легиони. И народа с лик засмен, като гледа вече в плен тия полкове хайдушки, на казаците добри тъй благодари: здравствуйте, братушки! Царят в Бяла Сред селото, на поляна, гайдата пищи и хорото се зафана, буйно се върти. Моми скачат пременени с пролетни венци, до тях с шапки накривени младите момци. Пред хоро (каква картина!) царят е на трон. В тая весела дружина весел е и он. И пред него селци прости стоят прави там: царят им дошъл на гости – празник е голям! Те се чудят, те ожидат що ли ще рече! Доживяха, за да видат царското лице. Ала той им дума: „Братци, седнете и вий!“ – Всички сядат. Всяко сърце сладко в гърди бий. Те в ума си бога фалят и всички наред си чибучките запалят, кат пред своя кмет. Той ги гледа, той ги пита с глас приветен, тих и за хора той ги счита, става равен с них. И в очи им се набират сълзи в тоя миг, и се чудят как разбират неговът език. Гайда ручи и момите. скачат, рипат с смях, и провикват се момците весело до тях. И при тия прости хижи, при тоз весел звук цар забравя слава, грижи, трон и Петербург. А пък селци се подръпнат и другар с другар се поглеждат и си шъпнат: „Колко харен цар!“ Свищов, август 1877 Руский цар е на земята най-велик, над всички пръв, русците са наши братя, наша плът и наша кръв. Кат Русия няма втора тъй могъща на света; тя е нашата подпора, тя е нашта висота! Руска сила, руска воля, руска кръв и руский пот ще избавят от неволя наший падналий народ. Бог поддържа крепка мишца и ръка спасителна; той е вложил ней в десница сабя отмъстителна. Нам Русия е надежда, руский цар е наший спас – никой друг не ни поглежда, не помисля зарад нас. Немци, френци, англичани наши са враждебници, дружни с нашите тирани, с нашите изедници. Спекуланти са омразни – интерес им покажи, че да виж дела проказни и чифутски в тях лъжи. Род и вяра е идея за Русия най-света; нейний подвиг е за нея – благородна й целта. Със Русия днес съгласни да застанем брат до брат и да станем сопричастни в този неин подвиг свят. Долу всички спекуланти, да сломи се техний рог; да смирят ся интриганти, да живее руский бог! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
Гео 05 Апр 2018 22:35 ... А ето и по темата. Едно от първите стихотворения, което научих от майка си беше стихотворението за Русия: Не "Отечество любезно", не "Де е България", не и "Родна реч", ами за Русия... Боже опази...! Впрочем, днес е Велики Четвъртък. На Велики Четвъртък през 1925 г. комунистите взривяват катедралата "Света Неделя". По заповед от Москва. Убити са 213 души, повече от 500 са ранени. В атентата загиват повече генерали, отколкото по фронтовете на скорошните четири войни, които България води в името на националното си единение... Та, по темата. Взривиха Катедралата. По заповед от Москва. И хиляди църкви. По заповед от Москва. Убиха много, ужасно много хора. По заповед от Москва. С особено настървение - свещеници. Сега са "християни". По заповед от Москва. И мюсюлмани ще станат. По заповед от Москва. Само хора няма да бъдат. По заповед от Москва. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Дъбов |
Дъбов 05 Апр 2018 23:04 Псевдонимът ви е правилно избран. Има няколко прекрасни теми за българска поезия, но не виждам да пишете често там. Защо ли? |
Не "Отечество любезно", не "Де е България", не и "Родна реч", ами за Русия... Боже упази...! Дъбов, без Россия днес нямаше да имаме нито Отечество любезно, нито родна реч, а "Де е България" щеше да е въпрос, лишен от смисъл, щото е ясно де щеше да е България. А повтаряните до втръсване седесарщини за атентата в "Света Неделя" и ролята на Москва в него можете да си ги поставите дълбоко в едно нецензурно място. За потопения в кръв септември да сте чувал? Или, колчем стане дума за това, седесарите удобно оглушавате.  |
67 05 Апр 2018 23:19 Дъбов 05 Апр 2018 23:04 Псевдонимът ви е правилно избран. Благодаря, но заслугата е на баща ми, царство му небесно! За разлика от много други, аз не се страхувам и не се срамувам да съм тук с името си. Виж, дали вашият ник е подходящ, не мога да коментирам. Число някакво. На нищо не прилича... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Дъбов |
Дъбов, без Россия днес нямаше да имаме нито Отечество любезно, нито родна реч, а "Де е България" щеше да е въпрос, лишен от смисъл, щото е ясно де щеше да е България. Доста спорно е, хер Вагнер... Когато се е намесила Русия, българската нация и национален дух вече са били факт. Има ли ги тях, рано или късно се появява и съответната държавност. С оглед на историческите събития и неминуемия разпад на Османската империя, по-скоро рано, отколкото късно. Но пък едно е съвсем сигурно - без средновековна България днес нямаше да има Русия. Поне не в този си вид, с тази вяра и с този език. |
С оглед на историческите събития и неминуемия разпад на Османската империя, по-скоро рано, отколкото късно. С оглед точно на историческите събития, последвали разпада на османската империя, по-скоро никога без помощта на "някой отвън" (спр.: ролята на Италия в откъсването на част от Северна Африка от мръсната империя; отхапването на Босна от страна на Австро-Унгария и так далее). И този "някой" беше Россията.   |
Delius 06 Апр 2018 00:54 Пак си остава спорно, но да приемем, че е така, както казвате. Русия ни е помогнала да си възстановим държавата (впоследствие е пречела, но това е друга тема), ние сме и дали вярата и езика - същността, духът на Русия. Кое е по-важно? *** | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: sybil |
Може пък наведената поза просто да ви харесва... Предположението си за "наведените пози и посоки" може да споделите и обсъдите с няколко бивши български плезиденти, с едно натовско мекере, изрекло (и Господ не го тресна на място за това!) "майната му на православието" и с бившите обитатели на "Раковски 134". Нашата "поза" се нарича другояче. Дълбоко преклонение, вечна признателност и силна любов. |
ние сме и дали вярата и езика - същността, духът на Русия. Чудесно, че кой не си обича децата, особено ако са му помогнали после на стари години!  Като призовавате духа на Вазов, "В рояка спомени свещени, де моя дух сега се губи, се твоят образ въжделени духът ми, майко, среща, люби. Ти люлката ми си люляла със песни жалостно-упойни, над мен по цели нощи бдяла през мойте нощи безпокойни. Под твоето крило растял съм, наяквал съм под грижи мили, от твойта реч и взор черпал съм и радост, и духовни сили. Душата ми от теб научи да мрази, да обича страстно, от твоята душа засучи любов към всичко, тук прекрасно. Ти ме роди, но ти ми даде и светлото, що в теб блещеше, ти и човека в мен създаде — ти два пъти ми майка беше!" |
Нашата "поза" се нарича другояче. Дълбоко преклонение, вечна признателност и силна любов. От тая силна любов към Русия не ви остава място за любов към България (НРБ не влиза в сметките, това не беше България, а послушното пуделче на СССР, държано на къса каишка). *** | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Дъбов |
67 06 Апр 2018 01:34 ние сме и дали вярата и езика - същността, духът на Русия. Чудесно, че кой не си обича децата, особено ако са му помогнали после на стари години! Като призовавате духа на Вазов, "В рояка спомени свещени, де моя дух сега се губи, се твоят образ въжделени духът ми, майко, среща, люби. ... Както вече казах, подобна любов и благодарност откъм Русия изобщо не се забелязва. Предлагам ви да отворите тема "Стихи о Болгарии" в някой руски форум, да постнете това стихотворение и да обясните, че Русия ни дължи синовна признателност. А после можете да се наслаждавате на 18+ реакцията на коментиращите. |
| Дубову закрыть уши! Александр Твардовский и Олег Табаков - Василий Теркин https://www.youtube.com/watch?v=wip72Zl7yyw | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Дорис |
От тая силна любов към Русия не ви остава място за любов към България Е, да. Не ме отмина поредната седесарска баналност. ---------- У меня большое сердце. Как у теленка. За мястото не се кахърете. Има за всеки и всичко, но се раздава... според приноса и заслугите. Връзкарщини и валути не "минават". Има и за любов, и за омраза (не отричам). И за безразличие. Та, мила ми Венето, знай, че наред с Отечеството, домашните си, азбуката и вярата на моите деди обичам най-много Россията. Светата ми Троица се нарича България, Россия и Православие. -------------- За омразата и безразличието (засега) няма да отварям дума. Страстната седмица е, все пак. Нека посрещна светлия празник без излишни хлевоустения, пък после... ще видя. Според настроението. |
Предлагам ви да отворите тема "Стихи о Болгарии" в някой руски форум, да постнете това стихотворение и да обясните, че Русия ни дължи синовна признателност. А после можете да се наслаждавате на 18 реакцията на коментиращите. Така е, когато ходите по разни странни форуми. Аз си имам другари, които на 24-ти май ме поздравяват, пращат ми концерти от техния 24-ти май, а преди точно три дни с една прекрасна чеченка си хортувахме за звуците в нашите два езика и връзката им с руския. Въпрос на вкус към форуми, така да се каже. Или как беше онова с магаретата и деветте дерета?  |
| Марина Цветаева — Челюскинцы: Стих Челюскинцы! Звук — Как сжатые челюсти. Мороз их них прет, Медведь из них щерится. И впрямь челюстьми — На славу всемирную — Из льдин челюстей Товарищей вырвали! На льдине (не то Что — чёрт его — Нобиле!) Родили — дитё И псов не угробили — На льдине! Эол Доносит по кабелю: — На льдов произвол Ни пса не оставили! И спасши — мечта Для младшего возраста! — И псов и дитя Умчали по воздуху. — «Европа, глядишь? Так льды у нас колются!» Щекастый малыш, Спеленатый — полюсом! А рядом — сердит На громы виктории — Второй уже Шмидт В российской истории: Седыми бровьми Стесненная ласковость… Сегодня — смеюсь! Сегодня — да здравствует Советский Союз! За вас каждым мускулом Держусь — и горжусь: Челюскинцы — русские! Кой ли знае за Челюскинците днес... Марина Цветаева — Народ: Стих Его и пуля не берет, И песня не берет! Так и стою, раскрывши рот: «Народ! Какой народ!» Народ — такой, что и поэт — Глашатай всех широт,— Что и поэт, раскрывши рот, Стоит: такой народ! Когда ни сила не берет, Ни дара благодать,— Измором взять такой народ? Гранит — измором взять! (Сидит — и камешек гранит, И грамотку хранит… В твоей груди зарыт — горит!— Гранат, творит — магнит.) …Что радий из своей груди Достал и подал: вот! Живым — Европы посреди — Зарыть такой народ? Бог! Если ты и сам — такой, Народ моей любви Не со святыми упокой — С живыми оживи! |
| СМЕШЕН ПЛАЧ Христо Ботев Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани - за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, - плачете! - лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти! Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината. Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин! Такива бяха и комунистите. Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин"; има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града". Християнството, революцията и социализмът - монархията, конституцията и републиката - те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството. Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат - училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона - и училището житейско. Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. "И свободата ще има свойте езуити", казва Гейне. Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба? ... И ще бъде ден - ден първий. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |