СТИХИ О РОССИИ
Отиди на страница:
| "Впрочем, днес е Велики Четвъртък. На Велики Четвъртък през 1925 г. комунистите взривяват катедралата "Света Неделя". По заповед от Москва. Убити са 213 души, повече от 500 са ранени. В атентата загиват повече генерали, отколкото по фронтовете на скорошните четири войни, които България води в името на националното си единение..." Велислава Дърева 1. Велики четвъртък Тайната вечеря Иисус Христос за първи път причастява Апостолите. Причастява ги с хляб и вино. И с една необичайна заповед: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан, 13:34-35). Това е първата евхаристия. И единствената заповед, изречена от Иисус. Да се обичаме едни други, както Той ни обикна… 2. За 6 години – 3 войни, 2 национални катастрофи, 295 000 убити, над 300 000 ранени, 90 000 в плен, 350 000 бежанци от Егейска Македония и Източна Тракия, 600 000 българи извън пределите на България, над 2 млрд. лв. загуби, геноцид над тракийските българи, Ньой, отнети територии, Македония – несбъднат блян, 2 млрд. и 250 млн. златни франка репарации, армията - орязана (от 800 000 на 20 000) и разоръжена (от над 1 млн. пушки – 23 000, от 5 300 картечници – 300, от 3 600 оръдия – 200), Военната академия – закрита, героите от войните – унизени, в нищета… Българският порив е прекършен, българският дух – сломен, „българското чудо” – срутено в една бездна, погълнато от една страховита паст; народ и държава – пропаднали в един бездънен, жесток времеви разлом, където върлуват политически мародери и мошеници, партийни черноборсаджии и гешефтари, загробващи заеми, всевъзможни банди… И още: за 5 години – 3 въстания (Войнишко, Юнско, Септемврийско), и 9 юни, и ЗЗД, и един трагичен Велики четвъртък, и цялото зло на света след това. По едно и също време се появяват Военната организация (ВО) на БКП и Военният съюз. От едната страна – герои от войните, и от другата. От едната страна – купища ордени „За храброст”, и от другата. Воювали по едни и същи фронтове, мръзнали в едни и същи окопи, газели една и съща кал, ранявани край едни и същи безименни баири… От едната страна – попилените след 1923-а БКП и БЗНС, от другата – Военното министерство с любимото си изчадие – Трета секция, плюс Военният съюз със своя Конвент, който решава кого да изпрати на смърт, плюс Обществената безопасност със своите агенти, плюс ВМРО, овладяна от Ванче Михайлов, превърната в машина за убийства. От едната страна сънуват световна революция, от другата – погром върху всичко, що е ляво. От едната страна – майор Коста Янков, от другата – глутницата на мрака, предвождана от Цанков, ген. Русев и ген. Вълков. 3. На 9 юни над България увисва едно черно слънце. Черно и кърваво. И българското летоброене става нечленоразделно, и годините се сливат, и 1923-а прелива своята кървава чаша в 1924-а, после в 1925-а, после… Кървави хороводи и кървави конници, сеч и пепелища, черни сенки в белите нощи на белия терор, примки и пещи, масови убийства и незнайни гробове, и след всяка вълна на смърт и погром следва нова, още по-зловеща. Започва хрониката на терора. 4. На 14 юни 1923 г. убиват Александър Стамболийски и неговия брат Васил. Цанков заповядва на ген. Вълков, той – на кап. Харлаков, операцията ръководи Славейко Василев, убийците са от ВМРО (четата на Величко Велянов-Чичето). Режат Стамболийски парче по парче – ушите, пръстите, отсичат дясната му ръка и го бият с нея през лицето, накрая му отсичат главата, Харлаков я слага в една конска торба и я носи в София. На 26 август 1923 г. убиват Райко Даскалов (БЗНС), посланик в Прага, осъден на смърт от ЦК на ВМРО на 3 март 1923 г. На 30 октомври 1923 г. убиват на улицата Никола Генадиев (Народно-либерална партия), адвокат, завършил право в Брюксел, журналист. Убит е по нареждане на ген. Вълков и Военния съюз, при съдействието на ВМРО и лично на Тодор Александров, убийците са Димчо Стефанов и Димо Джузанов, осигурени от поручик Любен Моллов от Трета секция; кола на Военното министерството изтегля убийците на сигурно място. Следователят Михаил (Милан) Грашев ще нарече ВМРО мафия, покровителствана от Двореца. На 26 май 1924 г. Грашев ще бъде убит на улицата, убийците ще останат неразкрити, но схемата е същата – ген. Вълков, Военен съюз, Трета секция, ВМРО. На 10 ноември 1923 г. убиват Спас Дупаринов (БЗНС), завършил право в Женева, министър на правосъдието; изтласкан от влака от поручик Станев, офицер от Пловдивския гарнизон. На 20 март 1924 г. арестуват за първи път поета Христо Ясенов. На 14 юни 1924 г. (една година след убийството на Стамболийски), на ъгъла на „Московска” и „Раковски” убиват народния представител Петко Д. Петков (БЗНС), завършил право и политически науки в Сорбоната, редактор на в. „Земеделско знаме”. Убийството е разпоредено от ген. Вълков, убиецът е Георги Каркалашев от Обществената безопасност, член на ВМРО, в съучастие с Димитър Радев от Трета секция. Каркалашев е заловен на местопрестъплението, легитимира се с полицейската си карта, пускат го, после го арестуват, през октомври го осъждат на смърт, заменят присъдата с доживотна, а след три месеца го освобождават. На 18 август 1924 г. е убит Михаил Дашин, кмет на Самоковската комуна. На 31 август 1924 г. убиват Тодор Александров (лидер на ВМРО). Убийците са Щерю Влахов и Динчо Вретенаров от ВМРО. След две седмици убийците са убити (или ги самоубиват). На 13 септември 1924 г. убиват адвокат Владислав Ковачев от ВМРО. Убиецът е Мирчо Керкедиков от ВМРО, осъден на 15 г., после на смърт, после помилван от цар Борис ІІІ. На 13 септември 1924 г. убиват на улицата народния представител Димо Хаджидимов (БКП), редактор на в. „Освобождение”. Това е поредното правителствено убийство, убиецът е Владо Черноземски от ВМРО, дясна ръка на Ванче Михайлов. На 15 декември 1924 г. убиват прокурора Йоаким Димчев, завършил право в Гренобъл; разпоредил политзатворниците да бъдат държани във вериги, без свиждания, без право да четат вестници. Убит е по решение на ВО на БКП, извършителят - неизвестен. На 2 януари 1925 г. убиват Никола Кузинчев, внедрен в БКП, личен, безценен агент, на шефа на Обществената безопасност Пане Бичев. Убит е от Трифон Георгиев по решение на ВО на БКП. На 23 януари 1925 г. арестуват за първи път Гео Милев. На 11 февруари 1925 г. убиват Вълчо Иванов, секретар на БКП-София. Убийството е по нареждане на ген. Вълков и Трета секция. Тома Прендов и Илия Кьосев дебнат Вълчо Иванов, докато си купува вестници, повеждат го уж за справка в Осми полицейски участък, но го завличат в Първи пехотен полк. Там са Димитър Порков, Стилян Тошев, Кочо Стоянов, Иван Кефсизов. Инквизират го зверски часове наред, Кочо Стоянов премазва лицето му с бокс. Тогава, на 11 февруари 1925 г. Трета секция ще приложи за първи път своето „изобретение”. Димитър Порков: „Решихме да го ликвидираме, като го обесим с теглене на въже, а не с изстрел, защото изстрелът щеше да направи впечатление на войниците…Тошев донесе въжето, с поручик Прендов приготвиха примка и отзад му я сложиха на врата. Аз, Иван Кефсизов и Кочо Стоянов започнахме да дърпаме двата края. След 3-4 минути арестуваният издъхна”. Тома Прендов: „Ние за първи път убивахме по този начин” Илия Кьосев: „Тошев отваря вратата, хвърля ми въжето – „Прибери си въжето, майчето македонско, обесихме един страшен и голям комунист”. Димитър Порков: „В убийството на Вълчо Иванов участвахме шест души. После стоварихме трупа пред дома на един журналист, който ни наблюдавал от прозореца. И на другия ден описал всичко във вестника. Това беше към три часа след полунощ. След като убихме и хвърлихме лицето, на другия ден докладвах подробно на ген. Вълков, който каза „добре””. „Историята ни е свидетел – не ние започнахме първи!” ще възкликне Марко Фридман след убийството на Вълчо Иванов. На 13 февруари 1925 г. убиват народния представител проф. Никола Милев (Демократически сговор), директор на печата и на в. „Слово”, председател на дружеството на софийските журналисти. Според една версия убийството е отмъщение за Вълчо Иванов; според друга, официалната, убиецът е Милан Манолев, анархист от ВМРО (!); според трета – анархистите Георги Шейтанов и Желю Грозев. Самият Манолев ще го убият на 14 април 1925 г. и ще го захвърлят на лобното място на проф. Милев. На 17 февруари 1925 г. убиват на улицата народния представител Тодор Страшимиров (БКП), юрист, писател и бляскав оратор. „Избихте елита на българския народ!”, казва Страшимиров в парламента. „Тебе сме забравили!”, отвръща ген. Русев. Не са го забравили. „Ти скъпо ще заплатиш!”, заканва се на писателя министър Стоенчев. „Сигурно не с пари!”, отвръща Страшимиров. Стоенчев е на местопрестъплението. Осигурява „логистична подкрепа” на убийците – Стилян Тошев и Сава Куцаров от Трета секция. На 6 март 1925 г., когато се гласува допълнението към ЗЗД, убиват на улицата и Харалампи Стоянов, единственият останал жив депутат от БКП, редактор на в. „Наши дни”. Лично вътрешният министър ген. Русев наблюдава разстрела иззад ъгъла. За да е сигурен, че заповедта е изпълнена. Убиецът е поручик Тома Прендов от Трета секция. На 14 април 1925 г. в Арабаконак Копривщенската чета напада една „лъскава кола”, цел - обир. Не подозират, че в колата е цар Борис ІІІ. Нападението е обявено за комунистически атентат срещу Царя. Четата, е взривоопасна смес от крайни анархисти, анархокомунисти и отчаяни македонисти - като почти всички чети, по-скоро банди, върлуващи из държавата. Следват „спонтанни” манифестации под дворцовия балкон, които приветстват Царя с щастливото избавление. На 14 април 1925 г. до храма „Св. Седмочисленици” е убит ген. Константин Георгиев, депутат от Демократическия сговор, един от авторите на ЗЗД, член на Конвента на Военния съюз, който Конвент избира поредната „цел” на убийците от Трета секция. Целта е неизменно една и съща - комунисти, земеделци, лев интелектуалци. Генералът е убит е от Атанас Тодовичин по решение на ВО на БКП. Планът е повече от зловещ – опелото на генерала ще събере първите хора и тогава куполът на „Св. Неделя” ще полети във въздуха… На 16 април 1925 г. сутринта (в. „Св. Неделя” още не е започнала литургията) убиват капитан Георги Кротнев (офицер с леви убеждения) и съпругата му Нина. Убийците са Стилян Тошев и Сава Куцаров от Трета секция. Нина е разстреляна пред 5-годишния й син Константин и 13-годишната й братовчедка Маргарита. След преживения ужас и двете деца се поболяват и умират. От маркираните тук 23 убийства, 3 са доказано извършени по решение на ВО на БКП – на прокурора Димчев, на агента Кузинчев и на ген. Георгиев. Останалите – от глутницата на Цанков, Вълков, Русев, Трета секция и ВМРО. 5. „Черното слънце на 9 юни, което изгря в името на разни хубави работи, като свободата, конституцията, потъпканите граждански права, социалната правда, културата и народното преуспяване, припече твърде силно над главата на народа. В името на „мира и тишината” правителството обяви за недопустими в политическия живот средствата на насилието – и инсценира масовото септемврийско клане; обяви след това за допустима само „борбата на идеите” – и създаде закон за преследване на „идеите”, който забранява всяко мислене – фамозния „Закон за защита на... (какъв цинизъм!) на държавата”! Правителството иска народът да не мисли, защото такова е понятието за народ у днешните висококултурни управители на България: народ значи стадо, което не мисли”, ще напише Гео Милев. „Решено било да се празнува „9-и юни” като една славна дата на възстановяването на Конституцията. Конституцията е скромна. Както и при други тържествени случаи тя щяла да отсъства от празненствата с риск да бъде изключена от Демократическия сговор... На г. Цанков колчем му се е падало да говори, все една реч е държал и тя е „Кръв ще леем!”… Министри, които лепнат на столовете си, употребиха пролятата от зловещия дух кръв вместо туткал, за да се залепят още по-здраво на креслата… Този произвол, това инквизиторско, подло „душене” на „опасности” зад, във от всеки печатан ред, позори и власт, и народ. Позори всекиго, който не се възмущава от дъното на душата си. Да бях премълчал, бих се опозорил… Белите ръкавици на софийските стражари много силно изпъкват в контраст с черните рамки на толкова некролози…С азиатска сатрапия не може да се управлява един народ. Напразно се мъчите от 9 юни насам да го ощастливите – той очевидно не ви ще!...Ние не знаем по-безумен режим от сегашния!...”, ще напише Йосиф Хербст. Демокретените (така Хербст нарича Демократическия сговор) имат „велика” мисия. Да въдворят гробищно спокойствие в България. Прочее, обезобразеното тяло на Вълчо Иванов е изхвърлено демонстративно под прозореца на Йосиф Хербст на ул. „Любен Каравелов” 5. Като последно предупреждение, по мафиотски. Отговорът на Хербст е светкавичен: „Вълчо Иванов изгубва живота си по един „мистериозен” начин: грабнали го без съд и присъда, удушили го, изхвърлили трупа му на улицата в столицата на демократическа България, която се управлява от най-просветеното правителство!”. В парламента ген. Русев държи екзалтирана реч: „Вие – провиква се към комунистите и земеделците - имахте дързостта да скроите една плитка, просташка легенда, че Вълчо Иванов бил извикан в Осми полицейски участък, там бил удушен и после изхвърлен на улицата. Такава легенда, господа, е преди всичко просташка!Ако една властиска да убие някого, тя няма да постъпи така просташки! А мълвата е друга: че той е убит от вас, защото мислите, че ви е издавал.Неговият труп е хвърлен на улицата, зa да се предизвика и осрами властта.Но ние няма да се спрем пред никакви мерки да ви смажем главата! Тя ще бъде смазана!”. Демокретените възнаграждават ген. Русев с бурни аплодисменти и акламации. (следва) |
Иисус Христос за първи път причастява Апостолите. Причастява ги с хляб и вино. Освенъ това Иисусъ не участва в Тайната вечеря, той я учестява. |
| Гео! Ти и Дърева пресъздадохте Разпятието на един народ! На колене съм пред вас. https://www.youtube.com/watch?v=BdQh3jildO4 |
Освенъ това Иисусъ не участва в Тайната вечеря, той я учестява. Прави ѝ чест, така ли да те разбирам? Михаил Неделчев би казал "обчестява". |
| Гео, познавах внучката на ген. Вълков. Нищо лошо не мога да кажа за нея. Костюмерка в Киностудия "Бояна", омъжена за дизайнера Владислав Шмидт. Той, освен в ЦНСМ, поработи и в киното, във върховия филм "Козият рог". Елена беше костюмерка и в един филм на Рангел Вълчанов, по наш общ с него сценарий. Беше ми съседка и на Орлов мост. Говорехме си често, но не и за миналото! Малко ѝ беше неприятно, че не пускаха нея и/или Шмидт в чужбина, но без плювки по куманизите. Тактична жена. Отдавна не съм я виждала. И двете рядко можем да излизаме навън. Знам, че е изплатила кармата на дядо си със смирение и чувство за отговорност. |
| Дорис, не заслужавам такава оценка. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
| А.И. Солженицын «Прусские ночи» ... Zwei und zwanzig, Höringstraβe. Дом не жжжен, но трепан, граблен. Чей-то стон стеной ослаблен: Мать - не на смерть. На матрасе, Рота, взвод ли побывал - Дочь-девчонка наповал. Сведено к словам простым: НЕ ЗАБУДЕМ! НЕ ПРОСТИМ! КРОВЬ ЗА КРОВЬ и зуб за зуб! Девку - в бабу, бабу - в труп! Окровлён и мутен взгляд, Просит: «Töte mich, Soldat!» ... http://lib39.ru/kray/literature/writers-2/solzhenitsyn/prussian_nights.php | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Riker |
| Константин Симонов - стихи Если дорог тебе твой дом, Где ты русским выкормлен был, Под бревенчатым потолком, Где ты, в люльке качаясь, плыл; Если дороги в доме том Тебе стены, печь и углы, Дедом, прадедом и отцом В нем исхоженные полы; Если мил тебе бедный сад С майским цветом, с жужжаньем пчёл И под липой сто лет назад В землю вкопанный дедом стол; Если ты не хочешь, чтоб пол В твоем доме фашист топтал, Чтоб он сел за дедовский стол И деревья в саду сломал... Если мать тебе дорога — Тебя выкормившая грудь, Где давно уже нет молока, Только можно щекой прильнуть; Если вынести нету сил, Чтоб фашист, к ней постоем став, По щекам морщинистым бил, Косы на руку намотав; Чтобы те же руки ее, Что несли тебя в колыбель, Мыли гаду его белье И стелили ему постель... Если ты отца не забыл, Что качал тебя на руках, Что хорошим солдатом был И пропал в карпатских снегах, Что погиб за Волгу, за Дон, За отчизны твоей судьбу; Если ты не хочешь, чтоб он Перевертывался в гробу, Чтоб солдатский портрет в крестах Взял фашист и на пол сорвал И у матери на глазах На лицо ему наступал... Если ты не хочешь отдать Ту, с которой вдвоем ходил, Ту, что долго поцеловать Ты не смел,— так ее любил,— Чтоб фашисты ее живьем Взяли силой, зажав в углу, И распяли ее втроем, Обнаженную, на полу; Чтоб досталось трем этим псам В стонах, в ненависти, в крови Все, что свято берег ты сам Всею силой мужской любви... Если ты фашисту с ружьем Не желаешь навек отдать Дом, где жил ты, жену и мать, Все, что родиной мы зовем,— Знай: никто ее не спасет, Если ты ее не спасешь; Знай: никто его не убьет, Если ты его не убьешь. И пока его не убил, Ты молчи о своей любви, Край, где рос ты, и дом, где жил, Своей родиной не зови. Пусть фашиста убил твой брат, Пусть фашиста убил сосед,— Это брат и сосед твой мстят, А тебе оправданья нет. За чужой спиной не сидят, Из чужой винтовки не мстят. Раз фашиста убил твой брат,— Это он, а не ты солдат. Так убей фашиста, чтоб он, А не ты на земле лежал, Не в твоем дому чтобы стон, А в его по мертвым стоял. Так хотел он, его вина,— Пусть горит его дом, а не твой, И пускай не твоя жена, А его пусть будет вдовой. Пусть исплачется не твоя, А его родившая мать, Не твоя, а его семья Понапрасну пусть будет ждать. Так убей же хоть одного! Так убей же его скорей! Сколько раз увидишь его, Столько раз его и убей!  |
| Эх, дороги... Пыль да туман, Холода, тревоги Да степной бурьян. Знать не можешь Доли своей, Может, крылья сложишь Посреди степей. Вьется пыль под сапогами степями, полями. А кругом бушует пламя Да пули свистят. Эх, дороги... Пыль да туман, Холода, тревоги Да степной бурьян. Выстрел грянет, Ворон кружит: Твой дружок в бурьяне Неживой лежит... А дорога дальше мчится, пылится, клубится, А кругом земля дымится Чужая земля. Край сосновый. Солнце встает. У крыльца родного Мать сыночка ждет. И бескрайними путями, степями, полями Всё глядят вослед за нами Родные глаза. Эх, дороги... Пыль да туман, Холода, тревоги Да степной бурьян. Снег ли, ветер, - Вспомним, друзья! Нам дороги эти Позабыть нельзя. Натисни тук |
| Горят города по пути этих полчищ. Разрушены села, потоптана рожь. И всюду, поспешно и жадно, по-волчьи, Творят эти люди разбой и грабёж. Но разве ж то люди? Никто не поверит При встрече с одетым в мундиры зверьём. Они и едят не как люди — как звери, Глотают парную свинину сырьём. У них и повадки совсем не людские, Скажите, способен ли кто из людей Пытать старика на верёвке таская, Насиловать мать на глазах у детей? Закапывать жителей мирных живыми, За то что обличьем с тобой не одно. Нет! Врёте! Чужое присвоили имя! Людьми вас никто не считает давно. Вы чтите войну, и на поприще этом Такими вас знаем, какие вы есть: Пристреливать раненых, жечь лазареты, Да школы бомбить ваших воинов честь? Узнали мы вас за короткие сроки, И поняли, что вас на битву ведёт. Холодных, довольных, тупых и жестоких, Но смирных и жалких как время придёт. И ты, что стоишь без ремня предо мною, Ладонью себя ударяющий в грудь, Сующий мне карточку сына с женою, Ты думаешь я тебе верю? Ничуть!!! Мне видятся женщин с ребятами лица, Когда вы стреляли на площади в них. Их кровь на оборванных наспех петлицах, На потных холодных ладонях твоих. Покуда ты с теми, кто небо и землю Хотят у нас взять, свободу и честь, Покуда ты с ними — ты враг, И да здравствует кара и месть. Ты, серый от пепла сожжённых селений, Над жизнью навесивший тень своих крыл. Ты думал, что мы поползём на коленях? Не ужас, — ярость ты в нас пробудил. Мы будем вас бить все сильней час от часа: Штыком и снарядом, ножом и дубьём. Мы будем вас бить, глушить вас фугасом, Мы рот вам совётской землёю забьём! И пускай до последнего часа расплаты, Дня торжества, недалекого дня, Мне не дожить как и многим ребятам, Которые были не хуже меня. Я долг свой всегда по-солдатски приемлю И если уж смерть выбирать нам друзья, То лучше чем смерть за родимую землю И выбрать нельзя... (с) Константин Симонов https://www.youtube.com/watch?v=b7jJWIT2418 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
| Гео, добре дошъл с Възкресение Христово. Константин Симонов Жди меня, и я вернусь. Только очень жди, Жди, когда наводят грусть Желтые дожди, Жди, когда снега метут, Жди, когда жара, Жди, когда других не ждут, Позабыв вчера. Жди, когда из дальних мест Писем не придет, Жди, когда уж надоест Всем, кто вместе ждет. Жди меня, и я вернусь, Не желай добра Всем, кто знает наизусть, Что забыть пора. Пусть поверят сын и мать В то, что нет меня, Пусть друзья устанут ждать, Сядут у огня, Выпьют горькое вино На помин души... Жди. И с ними заодно Выпить не спеши. Жди меня, и я вернусь, Всем смертям назло. Кто не ждал меня, тот пусть Скажет: - Повезло. Не понять, не ждавшим им, Как среди огня Ожиданием своим Ты спасла меня. Как я выжил, будем знать Только мы с тобой,- Просто ты умела ждать, Как никто другой. 1941 https://www.youtube.com/watch?v=RMCHfGA508M |
| Семен Гудзенко Мое поколение Нас не нужно жалеть, ведь и мы никого б не жалели. Мы пред нашим комбатом, как пред господом богом, чисты. На живых порыжели от крови и глины шинели, на могилах у мертвых расцвели голубые цветы. Расцвели и опали... Проходит четвертая осень. Наши матери плачут, и ровесницы молча грустят. Мы не знали любви, не изведали счастья ремесел, нам досталась на долю нелегкая участь солдат. У погодков моих ни стихов, ни любви, ни покоя - только сила и зависть. А когда мы вернемся с войны, все долюбим сполна и напишем, ровесник, такое, что отцами-солдатами будут гордится сыны. Ну, а кто не вернется? Кому долюбить не придется? Ну, а кто в сорок первом первою пулей сражен? Зарыдает ровесница, мать на пороге забьется,- у погодков моих ни стихов, ни покоя, ни жен. Кто вернется - долюбит? Нет! Сердца на это не хватит, и не надо погибшим, чтоб живые любили за них. Нет мужчины в семье - нет детей, нет хозяина в хате. Разве горю такому помогут рыданья живых? Нас не нужно жалеть, ведь и мы никого б не жалели. Кто в атаку ходил, кто делился последним куском, Тот поймет эту правду,- она к нам в окопы и щели приходила поспорить ворчливым, охрипшим баском. Пусть живые запомнят, и пусть поколения знают эту взятую с боем суровую правду солдат. И твои костыли, и смертельная рана сквозная, и могилы над Волгой, где тысячи юных лежат,- это наша судьба, это с ней мы ругались и пели, подымались в атаку и рвали над Бугом мосты. ...Нас не нужно жалеть, ведь и мы никого б не жалели, Мы пред нашей Россией и в трудное время чисты. А когда мы вернемся,- а мы возвратимся с победой, все, как черти, упрямы, как люди, живучи и злы,- пусть нами пива наварят и мяса нажарят к обеду, чтоб на ножках дубовых повсюду ломились столы. Мы поклонимся в ноги родным исстрадавшимся людям, матерей расцелуем и подруг, что дождались, любя. Вот когда мы вернемся и победу штыками добудем - все долюбим, ровесник, и работу найдем для себя. |
| * * * Семен Гудзенко Мы не от старости умрем, — от старых ран умрем. Так разливай по кружкам ром, трофейный рыжий ром! В нем горечь, хмель и аромат заморской стороны. Его принес сюда солдат, вернувшийся с войны. Он видел столько городов! Старинных городов! Он рассказать о них готов. И даже спеть готов. Так почему же он молчит?.. Четвертый час молчит. То пальцем по столу стучит, то сапогом стучит. А у него желанье есть. Оно понятно вам? Он хочет знать, что было здесь, когда мы были там... 1946 |
| Варлам Шаламов Говорят, мы мелко пашем, Оступаясь и скользя. На природной почве нашей Глубже и пахать нельзя. Мы ведь пашем на погосте, Разрыхляем верхний слой. Мы задеть боимся кости, Чуть прикрытые землей. ---------------------------------------- Мы родине служим – по-своему каждый, И долг этот наш так похож иногда На странное чувство арктической жажды, На сухость во рту среди снега и льда. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Гео |
| Иннокентий Анненский Смычок и струны Какой тяжелый, темный бред! Как эти выси мутно-лунны! Касаться скрипки столько лет И не узнать при свете струны! Кому ж нас надо? Кто зажег Два желтых лика, два унылых... И вдруг почувствовал смычок, Что кто-то взял и кто-то слил их. "О, как давно! Сквозь эту тьму Скажи одно: ты та ли, та ли?" И струны ластились к нему, Звеня, но, ластясь, трепетали. "Не правда ль, больше никогда Мы не расстанемся? довольно?.." И скрипка отвечала да, Но сердцу скрипки было больно. Смычок все понял, он затих, А в скрипке эхо все держалось... И было мукою для них, Что людям музыкой казалось. Но человек не погасил До утра свеч... И струны пели... Лишь солнце их нашло без сил На черном бархате постели. |
| Николай Заболоцкий «Прощание с друзьями» В широких шляпах, длинных пиджаках, С тетрадями своих стихотворений, Давным-давно рассыпались вы в прах, Как ветки облетевшие сирени. Вы в той стране, где нет готовых форм, Где всё разъято, смешано, разбито, Где вместо неба - лишь могильный холм И неподвижна лунная орбита. Там на ином, невнятном языке Поёт синклит беззвучных насекомых, Там с маленьким фонариком в руке Жук-человек приветствует знакомых. Спокойно ль вам, товарищи мои? Легко ли вам? И всё ли вы забыли? Теперь вам братья - корни, муравьи, Травинки, вздохи, столбики из пыли. Теперь вам сестры - цветики гвоздик, Соски сирени, щепочки, цыплята... И уж не в силах вспомнить ваш язык Там наверху оставленного брата. Ему ещё не место в тех краях, Где вы исчезли, лёгкие, как тени, В широких шляпах, длинных пиджаках, С тетрадями своих стихотворений. 1952 |
| Николай Заболоцкий Не позволяй душе лениться Не позволяй душе лениться! Чтоб в ступе воду не толочь, Душа обязана трудиться И день и ночь, и день и ночь! Гони ее от дома к дому, Тащи с этапа на этап, По пустырю, по бурелому Через сугроб, через ухаб! Не разрешай ей спать в постели При свете утренней звезды, Держи лентяйку в черном теле И не снимай с нее узды! Коль дать ей вздумаешь поблажку, Освобождая от работ, Она последнюю рубашку С тебя без жалости сорвет. А ты хватай ее за плечи, Учи и мучай дотемна, Чтоб жить с тобой по-человечьи Училась заново она. Она рабыня и царица, Она работница и дочь, Она обязана трудиться И день и ночь, и день и ночь! 1958 |
| Н. Заболоцкий Лицо коня Животные не спят. Они во тьме ночной Стоят над миром каменной стеной. Рогами гладкими шумит в соломе Покатая коровы голова. Раздвинув скулы вековые, Ее притиснул каменистый лоб, И вот косноязычные глаза С трудом вращаются по кругу. Лицо коня прекрасней и умней. Он слышит говор листьев и камней. Внимательный! Он знает крик звериный И в ветхой роще рокот соловьиный. И зная всё, кому расскажет он Свои чудесные виденья? Ночь глубока. На темный небосклон Восходят звезд соединенья. И конь стоит, как рыцарь на часах, Играет ветер в легких волосах, Глаза горят, как два огромных мира, И грива стелется, как царская порфира. И если б человек увидел Лицо волшебное коня, Он вырвал бы язык бессильный свой И отдал бы коню. Поистине достоин Иметь язык волшебный конь! Мы услыхали бы слова. Слова большие, словно яблоки. Густые, Как мед или крутое молоко. Слова, которые вонзаются, как пламя, И, в душу залетев, как в хижину огонь, Убогое убранство освещают. Слова, которые не умирают И о которых песни мы поем. Но вот конюшня опустела, Деревья тоже разошлись, Скупое утро горы спеленало, Поля открыло для работ. И лошадь в клетке из оглобель, Повозку крытую влача, Глядит покорными глазами В таинственный и неподвижный мир. |
| СТО ГОДИНИ СУЕТА След дивите димни безредици, типични за новия бит, аз тихичко идвам на себе си. Но някой е паднал убит. Поставен е кръст на любовите, що бяха до гроб - до една. Но зеят безкрьстни гробовете и даже са без имена. А ето и мойте ненависти - под братска могила от прах, размесен с пороци и навици, които, уви, надживях. Те вярно ме следваха приживе и честно загинаха - в бой. Прощавайте, черепи - рижави от мътния глинен порой. Тук някъде, в мойте околности, тревясва цял век суета. Прощавайте, скъпи покойници, разумно забравени там.  |
| Н. Заболоцкий Медленно земля поворотилась... Медленно земля поворотилась В сторону, несвойственную ей, Белым светом резко озарилась, Выделила множество огней. Звездные припали астрономы К трубам из железа и стекла: Источая молнии и громы, Пламенем планета истекла. И по всей вселенной полетело Множество обугленных частиц, И мое расплавленное тело Пало, окровавленное, ниц. И цветок в саду у марсианки Вырос, полыхая, как костер, И листок неведомой чеканки Наподобье сердца распростер. Мир подобен арфе многострунной: Лишь струну заденешь — и тотчас Кто-то сверху, радостный и юный, Поглядит внимательно на нас. Красный Марс очами дико светит, Поредел железный круг планет. Сердце сердцу вовремя ответит, Лишь бы сердце верило в ответ. 1957 |