Отиди на страница:
| Calina Malina, Всъщност едно от нещата, които Калин Янакиев ни казва е, че според него по-добро от англо-американския двуполюсен модел няма и задачата на дясната идея е да натъпче българските реалности в рамките на горния модел. Нещо, което никак не е очевидно и собствено казано си е чиста проба социално инженерство. Ако българската интелигенция от времето на Третото Царство си е вършила по-добре работата, то е защото не е била толкова откъсната от бългрските реалности. У нас сега ни се натрапват две гротескни крайности: псевдомодернизъм и псевдодемокрация и сега надигаща се вълна от псевдо-национализъм. Ей на четете писанията на интелигенти като Калин и ще ви стане ясно защо това на хората нищо не им говори. Гледайте изцепките на Сидеров и ще разберетем чащо тия истерии са без бъдеще. Турбо-демократи срещу турбо-националисти. |
| По С-КАТ друго освен чалга-политика не може да се появи. С-КАТ е Пайнер, но не за тялото, а за душата. Един ПАЙНЕР, ориентиран към историята и политиката Но, най-лошото е, че С-КАТ масово се гледа от ученици, не само от пенсионери и екс-драм-съставчици, както пише автора. Не случайно Борисов се ядоса на Азис, защото вижда в него оголената си същност. Азис е "тялото без задръжки", Борисов е "тялото в политиката". |
| Тоа нема чета, кой знае какви глюпости е написал под това заглавие. Кой ще ми дефинира справедливост и истина? _________________________________ За птичи грип лек ще се намери; птичият мозък е до гроб. |
| А музиката на Вагнер на митинга на А-ТАКА беше върха на кича. Отпред седят оклюмали пенсионери, немити таксиджии и национално-отговорни автомонтьорчета, а над тях се лее Gesamtkunstwerk :-) Нечленоразделният Сидеров и неговите партайгеносен на фона на Вагнер бяха като Азис пред Давид на Донатело и Борисов пред Самотника на Джакомети. |
| Авторът е вероятно много религиозен и черкуващ се редовно човек. Личи си от погнусата към лъхащите на шкеме-чорба площадни елементаризми и мисловна асфалтираност на Сидеров и компания. Добрата вест е, че тийнейджърите в университета слушат него, а не някоя "скрита атакистка лимонка", левоориентиран интелектуал. |
Не случайно фундаменталното прозрение костадинкино, че "Роби сте се родили и роби ще си пукнете" попало у бумажную газету  Нема нужда повече да се доказвате |
| kaily опитай с тълковен речник (една голяма книга, обикновено без картинки където се обяснява значение на думи кото не знаеш) |
| От маймуняка научих, че в България в по малките градчета има реактивни пенсионери. Горките пенсионери до какво ги докара партията грижовна майка БСП(бкп) – руинирани и реактивни, а може и радиоактивни и току виж светнали. Опечелих се и от съдбата на българската художествена самодейност обслужваща сега гръцки задници докато гледат СКАТ, но какво може да очакваш след такава активна политическа самодейност на майчините /БСП(бкп)/ формации. Така е, кога със С КАТ кога С МВР партията майка ще насочва натрупаната енергия в разни отдушници. Поредния отдушник е протест срещу американските бази. Така де , потокът не трябва да се превръща в пълноводна река застрашаваща да измете гнусната старица. |
| какви пет лева, каква консервативна интелигенция поствам тук едно материалче, защото страницата ми все още не работи Полезно е известно разногледство, нали ----------------------------------------- ----------------- Пост-преходна ситуация *** Преходът свърши. Тази констатация не е от днес. И хората почти свикнаха до научават това не само по медиите, но и просто в магазините. Какво следва от това? Нищо. Или нещо, за което няма нито думи, нито образи. Би могло да се говори за две визии за края на прехода – назад и напред. Едната ретроспективна, другата перспективна. Но има и две скали за оценка на гледката както назад, така и напред. Една е песимистична – виж какво сме загубили и колко още има да губим. Другата – оптимистична – виж как сме все по-добре и по-добре и ще бъдем още по-добре. Става сложно защото визиите, скалите и ценностите постоянно се изместват една от друга, играят на криеница, лъжат. Работа е там, че това са, гледки които се откриват на гледащия, когато той ходи, пътува, движи се както из пространство, така и във време. Т.е. като се движи променя гледките и точките, от които гледа. При едно условие, рамката, основите на живота остават неподвижни, едни и същи. А променят се само гледките. Но ето ходенето приключи. Обществото няма къде да ходи, установи се в ясна мрежа от граници и ценности – Европа. Преди години аналитиците посочиха един дефект на предвижващото се гледане на нещата в живота. Рано или късно движещият се се уморява. Кажи речи, метафората за прехода се изчерпа, не носи ефект. Случи се всичко онова, което можеше /та дори и не можеше/ да се случи. И очакванията, че утре нещата ще станат по-добре, т.е. ПО-РАЗЛИЧНИ от днес останаха безплодни, не се оправдаха. Царят бляскаво го доказа с лозунга си за 800 дни. Налага се да се свиква със случилото се, със статуквото. А какво е то? Поредната мъгла. И пак в основа са преходните настроения. Тукашното се възприема и се преценява не като такова, а в сравнение с тамошното. Това, което е тук от тази гледна точка по-малко или по-вече прилича или не прилича на това там, в „нормалните”, „белите” страни. Те бяха рамката и мащаба на живота ...тук. Но както се оказа и след края на прехода останаха там. И по този начин продължават да разцентроват гледките, да демонстрират различията. Това разногледство стои в основата и на електоралното поведение на хората тук. Те дадоха гласовете си за своите разнопосочни визии за това, как би трябвало да изглежда България, но не за това, каква е тя реално. Изборите се оказаха шок не само за избирателите, но и за избраниците им. Така стана ясно, че влакът на промяната не само спря на крайната спирка, но че и релсите са махнати, няма как да се правят маньоври. С този влак и с това разписание. Край. Стигнахме. И ...а сега накъде? Няма накъде, все тук се пада. А „тук” не харесва на мнозинството оттук. Оказа се, че преходът се завърши не за всички еднакво. И във въздуха отекна въпросът. Кой ще плаща за търпението, за примирението. Отговор не липсва - за всичко трябва да плати Европа. Като примерни ученици не само научихме уроците си, не само изпълнихме и всички домашни задания. Успяхме и да забравим много вредни днес навици, свикнахме с много днешни липси – на здравеопазването, на образованието, на сигурността. Свикнахме, защото и другаде ги няма безплатни. А който няма с какво да плаща, няма и услуга. Тези неща станаха до болка ясни за изстрадалия прехода си от там на тук българин и сега той иска само едно – справедливост. Научихме урока, искаме отлична оценка – дайте ни фондовете, с тях някак ще се оправим и у вас в Европа. Често в политическата патетика този факт се преиначава. В смисъл – пито, платено. Забравя се едно много съществено обстоятелство. Преходът в България съвпадна по зло стечение на обстоятелствата с глобализацията. А важната, макар и не най-съществената черта на този процес се състои в тоталната визуализация на социалните потайности. В една реклама на бира това свойства на глобалния свят образно се схваща в израза – на една ръка разстояние. Близко е наистина, но не е тук, не е и там, в Европа, а ..там, на екрана, във виртуалната реалност. Визуализацията не изчерпва тази симулативна достъпност на нещата. Световната мрежа обективира всякакъв род симулации като ги прави достъпни on-line. В мрежата социалното различие както в пространството, така и във времето като че ли се нивелира, редуцира се до безкрайния чат и сърф. Като резултат огромното мнозинство от хора, които за себе си и у себе си съвсем не са зле започват да сравняват, да питат, да спорят и да се убеждават че са ...зле. Глобалната прозрачност на границите доближи различията, но не ги изтри – сблъска с тях и в тях мнозина „наивници”, повЕрвали, че нищо не им пречи да са като тях там, в задогледалния свят на нета. Реалността се оказа безмилостна – бързата възможност видяното да бъде и пипнато, далечното да бъде посетено разкри илюзията. Те там не са като нас тук. Ето тук се изостря проблемът за справедливото овъзмездяване на трудния преход. Защото тук съвсем не всички са зле. Въпреки че би трябвало да са. Въпреки виртуализацията, интернетизацията и други подобни зации българското общество е локално като сетивен опит и въображение- тук е тясно и всички знаят всичко за всички. И не косвено чрез медиите, а непосредствено – от съседите, комшиите, братчедите и баджанаците. Несъответствието между визиите и сетивните очевидности от друг вид поражда афекта на неприемане на цялата реалност – и видео, и инфо и на двора. Ето тук излизат на преден план водещите теми-проекции на този афект. За циганина и турчина. И циганинът, и турчинът са овъзмездени , а ние- българите не. Им е платено за трудностите на прехода, дори и преплатено. Афектът е общ-възмущение от несправедливостта. Но интенциите му са различни. Циганинът е прост, необразован и мързелив- но на него му се плаща преходът! Турчинът пък е като нас – не е по лош, но на него се плаща, а на нас не. В първия афективен пласт нещата се развиват главоломно, но на всекидневно ниво, остават все още в рамките на съдебните хроники и скандалните репортажи. Във втория нещата отиват в много по-опасна посока – политическа и геополитическа. За какво ни е НАТО и ЕС като не ни плащат, а на тях, на турците не само плащат, но и обещават да ги вземат при нас - в ЕС! На турците им се плаща не само с пари, но и с уважение, със зачитането на правата им. Нашите права, права на българите никой не зачита. В тази плоскост – в яркото и остро преживяване на безправието българинът сближава и турчина, и циганина. Техните права се тачат тук ОТ там. Европа не ни забелязва, а на тях им дава пари и други благини. Защитава техните права. Така се потвърждава една банална констатация – зад т.н. етнически напрежения най-често се крият чисто битови, икономически проблеми. В пост-преходната ситуация обаче тази баналност се възпалява. Зад изостреното чувство за несправедливостта стои накърненото достойнство. Нещо повече, именно несправедливостта конституира публично достоверния образ на достойния – този, който е против тях, който може да се противопостави на тях, да защити себе си ...както може. В контекста на овъзмездяване на прехода се оформя нещо като тукашен вариант на евроскептицизма- за какво ни е Европа щом като не плаща, не ни оценява труда? Безнадеждна е тази позиция. И всички го разбират – без Европа няма накъде. Така въпреки че преходът е свършил защото вече няма накъде и поради какво да се ходи, ситуацията остава непълна, куха, опасна. Нещата не получават еднозначна трактовка от всички, остават подвижни и разнородни въпреки че всички спряха. Спирането в надеждите и очаквания сблъсква хората с динамичната, безспирната реалност. Така се появява новият тематизъм – кое е ляво, а кое е дясно. Желаният отговор е – няма такива неща и всичко е център, т.е. стои на едно място и може да бъде видяно цялото от една единствена точка, от центъра. Но този отговор е съмнителен-нещата са различни, защото няма една единствена централна гледна точка. Но какви са другите гледки, какво се разрешава да бъде видяно ...през тях? Оказа се, че такива няма. Пак се гледа чрез ляво-дясна оптика – но не се вижда нищо. По-точно се вижда хаосът, безредието. Защо? Левите са за бедните. Десните са богатите. Нали? Ама хич не е така. Преходът бил десен-свърши, значи десните спечелиха. Съвсем не. Загубиха. Левите губиха през целия преход, но пак спечелиха, макар и с малко. Дясното днес може да се похвали солидарно с 20% от реалните гласове, които пък са 50% от възможните. Картината едва ли се нуждае от коментар. Но тези реални гласове са наистина десни. Другите изчезнаха защото бяха привлечени без да са десни. Какви бяха. На работническа класа. Колкото и да е абсурдна тази квалификация за днешния наемен труд в България, тогава преди 15 години това наистина беше реална страта, пласт, слой в българското общество. Екзистенциално представителите на този пласт по време и непосредствено след 1989 г. се оказаха идентифицирани като лумпени, като бъдещи клошари, които поискаха властта. Именно работническата класа възстана срещу левите, тогава ...просто комунисти. Именно работническата класа счупи нужната оптика за да бъдат комунистите представяни по-нататък като леви, социални демократи, примерно. Работническата класа каза и показа, че левите не са леви, а са десни-защото са несправедливо забогатели и са народни изедници! Това, което после, междувпрочем срина същинските десни, лиши ги от широка електорална подкрепа – те са богати и народни изедници. Но тогава през- 1990-1996 г левите бяха десни, комунистите бяха виновни и не без основание за постигналото народа нещастие. Работническата класа днес се разпадна, изсъхна и отиде в буквален смисъл на бунището, но не на историята, а на българското „гражданско” общество. Защо стана така въпреки магията на марксизма с ленинизма? Защото от самото начало работническата класа беше именно съставена, произволно сглобена от отломъците на локалните общности, създадена рационално и планомерно за никому ненужните обществено производство и потребление. Това съвсем реално образование се формира върху нереални, административно-статистически основи. Животът на тези хора се превърна в абсурд – те се лишиха от нормалната за едно традиционно общество среда, начин на живот и други важни неща, но в замяна не получиха нищо освен тотално изкуствените панелни кутийки и пространството между тях. Тази изкуствено създадена, но телесно реална класа обърна схемата на плана „Клин”, възмути се от фалша и на перестройката, и на прехода. И ...естествено подкрепи антикомунистическите платформи и структури в СДС. Комунистите са създали това чудовище и те трябваше да платят.Този антикомунизъм не беше теоретичен, не беше и биографичен, той беше битов, житейски. Комунистите ни излъгаха, взеха това, което не им се полагаше и трябва да го върнат! Ето тук се корени причината за бързия крах на работническия антикомунизъм, а следователно и за последвалия крах на дясното като широко електорално пространство. Работата е там, че работническата класа не може да съществува в условията на пазарната икономика, че това чудно явление не може да съществува без ...комунисти. Т.е. без административната система на централизирана планова икономика. Илюзията създала огромния потенциал на българския антикомунизмът е точно в това, да се махнат лошите комунисти и да се сложат НА ТЕХНИТЕ МЕСТА справедливите демократи. Митът рухна в същия момент, когато демократите заеха същите места, които преди принадлежаха на комунистите. И отнесоха бой за това през 1994 г. Но пак погрешно и без поука. Просто смяната на системата не е смяна на артистите при запазването на пиеската и мизансцената. И дойде 1996, когато същата работническа класа помете комунистите, но този път заедно със себе си. След 1997 г. нея вече я нямаше, а СДС започна да губи електората. Днешните леви, бившите комунисти вече нямат този опасен противник – работническата класа. Имат обаче истински електорат – бедните, нуждаещи се от защита от всякакъв род. Но сегашната им връзка е условна, въпреки че все още е силна. Причината за тази условност и несигурност е в това, че днешните бедни, все още гласуващи за днешните леви, които преди бяха комунисти, т.е. богати, а значи ..десни, преди също не бяха бедни, бяха средна класа. Живееха в симбиоза с комунистите, бяха тяхна естествена среда. Нещо повече произведоха авангарда на десните –интелигенцията, която след 10 ноември почти поголовно застана на страната на промяната. Но когато разбра, че нещата съвсем не са такива, каквито би трябва да са бързо започна да се връща назад ...към бившите комунисти. Само да видите състава на сегашното народно представителство на левите в парламента! Днешните десни се оказаха заложници на собствения си модел на прехода – няма безплатен обед, а бедните да се оправят както си щат, т.е. да мрат в кофите. Да има хора които днес не само смятат така, но са богати действително. Но са малко като електорат за всички десни партии и коалиции. Освен това, голяма част от тях ..пак са леви и гласуват за леви поради произхода на богатството си. В зората на прехода десните оптимисти казваха, че българинът по природа е десен. С други думи само и само да се махнат комунисти и всички ще се превърнат в бизнесмени, т.е. в по-малки или по-големи капиталисти. Преходът доказа че такива работи стават само в страната на глупаците, където вечер можеш да посееш пет златни парички, а сутрин да обираш цяло златно дърво. Съвсем не всички могат да станат не само едри, но дори и дребни капиталисти. Но големите капиталисти са неправедно забогатели или не са наши. На тях не им е нужно да бъдат подпомагани от фондовете. Дайте ги на нас – дребните. Онеправданите и безправните. За сметка на циганите, турците, мутрафоните и всякакви други чужди елементи. Така печели ...Атака. Тук хората намериха фокуса, в който днес се събира потенциал не само за Атака, но и за много други радикални формирования, главната цел на които да осигури на избирателя овъзмездяване за прехода. Атака печели, защото дава лесен вариант за плащането, вече разигран неведнъж през последните 15 години- да плаща ..турчинът, комунистът, фашистът, Европа, САЩ. Проблемът е, че тази плата съвсем не е безплатна, не връща загубеното, а е нова илюзия за все същата практика – очакващият справедливост плаща като поп на всички, от които очаква да му плащат. В този аспект тематизма за справедливостта отново поставя ни пред проблема за различията и границите, които въпреки че се възприемат, но не се приемат. Различието се превръща във фундаментален социален разрив, който безвъзвратно наруши традиционната мрежа от баланси и размени без да дава поне намек за нещо ново, което би заело място на тази мрежа. С бягството на младите и способните се наруши естествения базис на размяната, обнаружи се тоталната й нееквивалентност „след прехода”. В тъмнината на този разрив съвсем отчетливо започна да се очертава съвсем не риторическата фигура на Спасителя, на твърдата ръка, на силата, която трябва да възстанови справедливостта. Интересно е, че темата за религията се оказа дискредитирана именно от това, че тя няма сила да наложи справедливите мащаби на размяната, остава пасивна и бездейна. Напротив самите религиозни ценности трябва да бъдат налагани ...със сила! Желанието плащането да бъде гарантирано от силата затваря кръга на конфликтното осъзнаване на ситуацията. Защото такава сила не само че липсва, но и няма как да бъде привлечена отвън. Гротескното разиграване на Атака – против НАТО и за силна България показват колко съмнителен е и този изход. Няма как проблемите да се решат силово, защото силата не е тук. Така справедливостта плътно беше обвързана със силовото налагане, а последното ...обезсилено от скритото признание, че „ние” не сме силни. Силните са „те”. |
| В цитата под снимката според мен има грешка "В страна като нашата справедливост би могла да се постигне след успешен десен прЕВРАт, основан на справедливото неравенство." С генерал на кон, насочван от мъдрите консерватори |
Имаше един стар руски филм "Пътят към храма", едно време много ме озадачи /на първо гледане/. Сигурно, ако имаш отношение към Храма, повтарящите се през последните петнадесетина години профании в подножието му, ще те принудят да се избълваш публично по въпросите за истината и справедливостта...  |
Значи вървим ние през шубраците, накривили сме калпаците, засукали сме мустаците, запасали сме пищаците, развели сме байраците...Изведнъж насреща ни турци...Те двама, а ние - сами!  |
| Че що аз да вадя тълковния речник, очевидно автора не ги знае тия дефиниции с това помпозно заглавие, па пак си го печатат. _________________________________ За птичи грип лек ще се намери; птичият мозък е до гроб. |
| “Той” оскверни и храма на националния празник. ТРАГИЧНОТО Една размишляваща Трагично например беше това, че митингът се проведе около Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски” и трибуната беше на самите стълби на храма. Този храм е видял какви ли не кощунства и е чул какви ли не богохулства, но това огромен портрет на някое лице да бъде разпънат на самия вход на храма, е това не се беше случвало! Портретът на Волен Сидеров – на входа на Храма! |
| Не ми е присърце тезата на автора, но това си е мой проблем. Но това , което е проблем на господина и на газетата е отвлеченият псевдонаучен жаргон. Такова словоблудство с термини от латински произход може да е задължително за академични издания с едноцифрен тираж, но за масов вестник, какъвто претендира да е вестник "Сега" е просто самоубийствено. Стои като маншети на тениска. Calina Malina  предаде по-съдържателно и смислено послание в две изречения.И за последно. С удоволствие оставям на политиците с академичен произход и на нереализираните политици с академичен произход думите "консенсус" и "руиниране". Стига да не ми пипат разбирателствотот и пикаенето  |
| Статията е поредния гювеч от истини, полуистини и алабализми, но сама по себе си обяснява защо са у нас така нещата..По един неповторим начин разкрива различните координатни системи, в които живее т.н интелигенция и т.н суверен. Не се учудвам, че наш Ганчо е върл фен на автора-той също си живее съвсем изолиран в неговата мини координатна система, с точка нула, началото на края- Иван Костов.И тук се раздвоявам, ще зарежа размишленията за Ганчо, Костов и национализма и ще се върнем при Калин. Тези различни координатни системи никога няма да се допрат, те говорят на съвсем различни езици, имат съвсем различни стойности-ерго, отиваме направо на точката, обясняваща шанса популизмът да се сдобие с интелектуален ресурс. „Но уви отблъсквайки я, то поражда взаимно сегрегирани общества от "народ" и "елит". Начи, никакъв такъв интелигентски ресурс не му трябва на популизма- той говори на различни езици със суверена. Верно, сегрегацията е факт- и тази статия обяснява защо .И тук цитатче от един ногу показателен коментар у Дневник Това, от което има нужда, е студеният душ на познанието, смислена информация, която да вади от транса. От просвещение, което така и не се състоя. Да си спомним как изчезнаха сектите, които в началото на 90-те като че ли заплашваха да срутят православието в страната - ами всички разбраха, че водачите им са лишени от чудодейната сила, която си приписваха. Въпросът е кога ще дойде този момент на отрезвяване и в политиката и какви бели ще се случат дотогава. Рецепта има, но проблемът е, че консервативните партии едва ли ще могат да я изпълнят. Защото не знаят коя е противоотровата и за беда продължават да тънат в шаблонната стилистика, която отблъсква и интелигентните. Те не умеят да говорят с хората, не владеят кодовете към различните прослойки и затова са обречени да стоят неразбрани там на върха (в парламента), докато не бъдат изместени от него Студеният душ е закъснял, защото бай Стамат е вече облечен, той е вече в транс. Душ със стилистиката на Калин не действа никому, камо ли на предния. Калин и ко нито умеят, нито искат да говорят другояч, защото живеят другояч, в техните координатни системи. И тук става поредната обърквация. Едно явление като националпопулизма има няколко типа обяснения- политическо, социологическо и психологическо. Политическото е в краха на десния и левия модели. Колкото единият, толкова и другият, а не само левия. Винаги изборите са били решавани от протесния вот, който избираше единия или другия модел. Популизмът атакува пространствата, лишени от политически смисъл. Идването на НДСВ наистина беше първия залп на популизма, който разсипа дясната защитна линия и почти не остави живи десни защитници. Костов се изправи, отупа си шинелчето и застана пак в траншеята, но до него няма никой. Но тук внимавайте, за да се съвземе, той също използва допинга на популизма, маскиран като консерватизъм. В това няма нищо лошо, но то е обект на друг анализ Въпросът е, че няма как системна партия да победи несистемна на нейно поле, с нейните похвати и нейната риторика- винаги ще е бледа сянка, малко двойниче в корена на голямата отровна гъба. Защото тук обясненията са в психологията на масите и огромното неразбиране на политическия и интелектуалния елит на този факт са източник на големите им беди. Накратко, който не чете Вилхелм Райх(льо Бон и Фром), е обречен да живее в четвърти Райх Популизмът на Симеон се превърне в основна характеристика на българския политически живот. Симеон обеща две неща - да ни“оправи” живота за 800 дни и да разбие двуполюсния политически модел. Той не изпълни първото, защото беше трудно. Изпълни обаче второто, защото беше лесно. Но затова му помогнаха много фактори: - реален двуполюсен модел в България никога не е съществувал. Той беше в зародиш, БСП беше полуумряла и несъвзета след Жан , а СДС разпилян от успешното Костово - компрометиране на съществуващите политически елити-на базата на морала - дълбоки обществени нагласи за приемане на популисткия стил политика. От чалгата като интонационна среда до чалгата в политиката крачката е несъществена. - Влиянието на медиите върху инстинктите. Промяната на посоката на творческия процес-не интелектуалците, върха сред масите, а масите към върха, секи да стане звезда и да спечели без труд, с единия лъки страйк - наличието на съществени предпоставки, говорещи за трансформация на политическата среда в полза на популизма. Тук визирам опитите на партиите да печелят гласове с локомотиви- певци и спортисти, започнали още при Костов Вторачването и голямата обърквация Калинови продължават с опитите да се търси политическо обяснение предимно в провала на лявото и оттам да се предписва спасение в дясно възраждане. То хубаво-ама тотално невъзможно, химера. Истината е, че избирателите на популизма са фрустрати от целия спектър, и само доколкото бедността е източник на фрустрация са повече леви. Така неусетно отидохме в социологическото обяснение. следва продължение Редактирано от - Зе Мария на 07/3/2006 г/ 13:12:01 |