Д-р Звездниковs Project !
Отиди на страница:
| Интересна тема за размисъл :-) Заради ограниченото си клиширано мислене все съм свързвала фетишизма със сатенено бельо с дантели. А как ли се е проявявал той в подбалканското селце по времето на черкезите?... And I think to myself What a wonderful world |
| Глупости! С дантели се мотат само пуританите от борческите квартали. У нас тука истинските ценители връзват левия си крак с един мрежест чорап, премятат другия му край през некоя ароматна акация, ширнала клонки над пешеходците, и почват да си играят на дартс с шишове за лед. Който загуби или заплаче - черпи с тройка шишчета, а за минувачите се грижи специализирано звено към моргата. |
1 Фицо стоеше в градината и се любуваше отдалече на пчелите. Едва две-годишен, беше много любознателен и се впечатляваше от всичко. Слабичък, с руса косичка, той беше много горд днес; че му поставиха важна задача - да шъка кокошките. Обясниха му всичко най-подробно и детето много се радваше, че му оказват голямо доверие, почти като възрастен с тази важна задача. Работата му беше, като види да идват отнякъде кокошки да вика високо: ш-шъ-ъ-ът, къ-ъш-ш, ш-ш-шъ-ъ-ът и да ги плаши. Да ги гони от цялата градина с каквото намери - да си стоят на двора, и особено да не ровят в двете малки лехички с разсад. Първо искаше да отиде с всички на полето но му казаха че е още малък и по-добре да стои в къщи и да пази кокошките да не изровят пипера и доматите. Винаги, когато минаваше покрай пчелите, се захласваше с тях. Иначе всичко друго скоро му доскуча. От изоставения кошер излитаха и се връщаха нарядко пчели, дали не беше още рано или бяха имали тежка зима, и бяха останали малко. Осите бяха други, по ярко-жълти и лоши. Те бяха под сайванта. Фицо и преди се интересуваше какво е това но му казваха че пчелите, като осите хапят или как беше - жилят и да стои далече от тях. Много му беше чудно как пчелите правят мед, струваше му се още една забавна история на леля му Тина. Тя му разказа още, че тук в запустялата градинка край старата къща, това което расте там край пътеката, е мащерка. Даде му веднъж да помирише особения и', упойващ дъх! Всичко запомняше и си мислеше как може да бъде? Значи пчелите някой ги отглежда. И когато се роят, за да не избягат се събира китка от тази билка и се вика: ма-ат, ма-ат, ма-а-ат! Колко интересно?! И пчелите се събират на някой клон и се лепят една за друга. Тогава трябва да си готов с новия пчелен кошер изплетен от клонки, като кошница но без дъно. Да се обърне с широката част нагоре и като се подложи под насъбраните пчели, да се тръсне клона. Всички падат в кошера и той веднага се захлупва с дъното и се обръща. Правят му се крака и се поставя на място а после може да се измаже с говежди тор и кал, да им е топло през зимата на пчеличките, и да не ги вали. И това е новият им дом! Мислеше си: ако набера букет от мащерка и почна да викам ма-ат, ма-а-ат - като леля, дали ще се съберат, и на кой ли клон? Стори му се че няма наблизо такъв подходящ, бяха доста високи за него, как ще ги постигне? Може би с една дълга пръчка. Ама се сети, че засега няма кошер. Колко чудно беше всичко? Всички отдавна бяха заминали. В градината беше тихо, слънцето приятно препичаше. Дивите сливи и вишните покрай дуварите цъфтяха. В средата между градината и двора, стария орех се извисяваше величествено, отрупан целия с изправени греди; като огромна колиба. Малко страшно беше около него... Но сега трябваше да обикаля и на двете места по пътеката, и да гони кокошките. И защо ли те постоянно искат да изровят и попилеят доматите, лука и пипера? Трябва да са много лоши. Точно затова е и той - ще хвърля буци пръст, камъни и пръчки и ако може само да умери някоя? Нека! Отиде на едното место, при гюбрето зад обора, скрито от ябълката. Всичко беше наред, не се виждаха проклетите птици. Отиде и на другото место, горе при кладенеца. Лехичката беше цяла, свежа и хубава. Защо ли им трябват на неговете лели' толкова много и такива едни дребни растения. Какво ли правеха с тях? Какво ли значи да разсаждаш и как се прави. Защо? -Имаше да учи още толкова неща. Майка му го беше оставила при двете си по-големи сестри, Христина и Мария `да им помага`. Фицо се чувстваше задължен! Те нямаха деца и още по-добре. Майка му все ги съжаляваше, защото много работеха, съсипваха се от труд и "си нямаха никъде, никой", според нея. Синеокото момче ги обикна безусловно! |
| Само за "познавачи": - Предлагам "оригинални" белезници... полицейски! Казват, било шик  ..... Без майтап: - Ако ша Е, да Е! Шарено! ....... От дядо си(бил е ординарец на околийския), наследих едно чесало за коне и един джобен часовник с капаци(още работи)... Де се казва, голям "ваданлък"(наследство)... С чесалото задницата на кобилата се прави "на квадрати", а на жребеца на "ивици"! Вярно ли е било или не, не знам...тъй ми го е разказвал... Та с този "инструмент", едно време в "21-ви Шипченски на Н.В. полк", ординарците на г-да офицерите са подготвяли конете и кобилите за "гарнизонния" отпуск...дядо подробно ми е обяснявал, ма аз няма да ви ги кажа, това там... "подробностите".  Освен туй - миене, търкане и лъскане на копита(накрая и с вакса за ботуши), лъскане на "шашките", копчетата на униформите...и т.н. Че като изтропат после по калдаръма на "главната"(и единствена) улица с тия ми ти коне, с опашки сплетени на "плитки", с шарените униформи и лъснати до блясък копчета, че и с тия ми ти такъми, саби, пищови, еполети и бог знае какво още, стойте мамчета па гледайте...дъщерите си...на всички "момета", онова там, "сърдцето"...чак у гърлото им отивало  ... Това съм запомнил от дядо...иначе много лакърдии ми е разказвал, участвувал е в "трите войни"(тъй ги наричаше), ама кой да помни... Кое е било вярно и кое не, един Господ знае...ама на мен ми беше много интересно  |
| -Ели, да знаеш че си права! Точно маточина се казваше, да. Ще го поправя в оригинала. Имаш процент от печалбата на романа, както и за всички участвали, разбира се. За кошерите не знам, ако така се казват? Но тази дума "тръвни", може да се използва. Дали съм я чувал? Старите думи са голяма ценност! Може би малко повече увещания ми трябват... OLDMAD, интересни наблюдения. Може да се използва - дай името на дядо и развий още малко. bgtopidiot, кой още знае за Нети? |
| Името ли... По нашия край се изговаря "наопъци", първом фамилията. Така и не разбрах защо... Пантов Лалю, тъй му казваха. И си заслужаваше фамилията! Имаше най-буйните коне у селото...и от кон си умря през 91-а(на 95! ), ритна го кобилата, щото самичък се помъчил да изражда жребчето, без да знае че на старците ребрата не зарастват... А 23-та година, през юлските селски бунтове, сам си е копал гроба...спасила го е булката на околийския...не ме питай защо. |
| Д-р Звездников, радвам се, че проектът тръгна по същество :-) В един от по-горните си постинги писа, че нещо не се чувстваш добре. Пожелавам ти бързо оздравяване и пиши нататък. Ако ти трябват подкрепа и увещания - от мен ги имаш най-чистосърдечни :-) |
С цел онагледяване да видим ежедневието на пчеларя(пособието в ръцете на пчеловода се нарича "пушилка" |
Може и да ги смесваш двете, толкова е лесно. Целта е да срещнем после героите: и ще имат обща акция!! Да кажем в Пирдоп. Може Челопеч, Троян - нема везе. А в София е най-лесно. Да кажем дядо Найден (един друг персонаж) е работил там като (get this): "кебапчия". Срещата става естествено, в кръчма. Пълво намират общи познати (дюлгери, доставчици, зетьове) и после развеселени (акшън): бият стражар?!? Финно, а? Това е романа -- много герои. А че са свързани заедно е ясно, нали са българи. Пиши за родното място. Не сменяй имената >> дай точно. Това е именно моята идея. Защо ще измисляме имена на местности, села, реки и хора; тоест, герои вече в романа? Така ще стане исторически - - - едновременно. А доколко ще бъде художествен, зависи от нас и (как се казваха тези, дето съшиват/лепят игрален или документален филм), монтаж ли беше, какво? Абе, режисьор го кажи. Голяма пара ще падне, ей! Ама за това не се кахъри сега. Ще наемем човек! Ей, трябва и малко пари да се похарчат, стига сме ги крили по дюшеците. Ако не дадеш как ще вземеш? = Икономика. Ако не намерим наш, разбира се + имаме вече Ели, Геновева (тя самата може да напише два романа, сама) и другите. Само не засенчвай Старшината, защото той е талант. -Казано е вече! ...Абе диамант на грубо. ~Ама да ми падне на мене той, да го мина малко на шмиргела. . . |
| Не е въпрос за лъжене? Въпроса тук е за село Лъджене! (бяха ме спряли за малко от форума - добре че проверих) |
Русата, висока с едро лице, Тина, разказваше понякога истории и гледаше главно голямата градина. Копаеше, плевеше, разсаждаше. Зиме предеше, плетеше, белеше царевица. Доеше кравите, биеше мляко с буталката и квасеше в едни високи делви. Носеше вода от чешмата с менци и кобилица. Водника беше изцяло нейна територия. Горе бяха на няколко реда менците, най-малките най-отгоре. Долу под тях бяха делвите с мляко, кротмач и сметана. между тях по-малки делвета за масло и мътеница. Тя си беше запазила задължението да приготвя торбата за из път, да увие в тиквени листа сиренето, да отскубне пресен чеснов лук за парчето сланина и да изпрати работещите на полето. После доволна да затвори портата. Но и много кълнеше и пустосваше. Когато беше ядосана никой не смееше да я пита нещо. Живееха на първия етаж в соба с пръстен под, измазан с глина и голям миндер. С постлана пред камината или оджака, царевична рогозка. И водник. Над него едно много малко прозорче, около педя широко с вградено стъкло, никога не чистено. С висок около две стъпки и половина праг на вратата, да не влизат вътре прасетата. Те само надничаха отвън и душеха - миришеше им приятно. Втория етаж беше като музей, там рядко се влизаше. Но пък какви неща имаше там?! Леля Мика, по-младата сестра, беше по-ниска и мургава, набита. Тя беше мъжа и затова нямаше думата. Много не говореше, само с добитъка се разправяше. Беше добра но ако животните не я слушаха ги побийваше често. Поправяше колата, сменяше ритлите. Което работеше тя, много мъже не умееха и не знаеха. Пролет стрижеше овцете. Имаха един килер целият пълен до тавана с вълна. Като останеше време я киснеха, перяха и чепкаха на ръце. Ореше с рало и с плуг, сееше, бранеше и косеше. И двете жънеха, Мика връзваше сноповете. Вършееха на двора с диканя. С проста веялка се отделяше зърното. Много ливади се косяха и се сушеше, и караше сяно, ця-я-ло лято. Много добитък и овце за изхранване, зимъска. Мария сваляше сяно за добитъка, ринеше обора сутрин. Отделно кокошки, патки, гъски - понякога и свине. Някои години имаха кози. Впрягаше двете крави и караше есен дърва от гората. Пасеше кравите заедно с овцете, когато не се работеше. Нямаше електричество. Вечер ходеха в оборите с фенер а в къщи си светеха с газена лампа. Но обикновенно лягаха рано, защото сутрин в пет часа бяха вече на крака. Както се беше залисал, Фицето си спомни че трябва да наглежда градината. Отиде бързо на долния край при купището. Няколко кокошки вече ровеха из разсада. Развика се, потърси буци пръст или камъни, почна да хвърля. Кокошките проклети, много не се впечатляваха. Намери пръчки, вършини и ги изгони. Но те бяха направили поразията. Почти половината леха беше изровена, разхвърляна. Как ли да я поправи за да не му се карат? Нямаше начин. Ядоса се повече на тези подли вредители. Приготви си камъни, пръчки и реши да ги накаже. Ще ги чака скрит и като се появят, ще ги заудря с камъни и нека да умрат ако трябва. Зачака. Дълго време нямаше нищо. Къде ли се спотайват и те?! Не, ще ги чака и ще им отмъсти! Намрази ги вече. Фицо чу някакъв сърцераздирателен вик? Като висок плач. Не беше чул портата да тропне. Да не би да се е върнала леля му.Какво ли е станало? Сърцето му се сви. Виковете продължаваха. - Боже, боже-е-е проклети да са! Какво са направили? Божичко-о-о.Все на нас ли, майчице?! Майко мила-а-а, сега какво ще правим. Я гледай какъв зян? Пусто да остане всичкото, пустичко! Проклет да е тоя наш окаян живот! От нищо хаир няма. Фичето се запъти с неохота натам. Леля му стоеше наведена над другата, горната леха разсад и кълнеше. Значи, ето къде са били гадните кокошки - всичко са изровили и потъпкали до стрък. Как го бяха измамили? Като го видя, леля му се развика още повече. -Къде си бил ти бре, нехранимайко? Нали ти казах да гледаш. За нищо не си кадърен, само да те храня. Голтаци такива! Малкият Фицо стоеше като изтръпнал. Искаше да каже нещо. Не разбираше. Лелята бързо се приближи до него и го плесна с тежка лапа през лицето. От носа му шурна кръв. Той се дръпна настрана. Едва не падна. Не очакваше. Но как така? Леля му продължаваше да се тюхка и изрежда за сполетялите ги злини. Може би е по-добре да стои далече от нея. Беше вече гладен: ами ако не му даде нищо да яде? И къде ще спи, страх го беше да влезе в къщи. Ами ако го бият още. Виковете затихваха и отново се подновяваха. Леля му се вайкаше за нови, други неща сполетяли ги през нещастният им живот. Взимаше коренчета, мъчеше се да си посади отново и плачеше. Нареждаше за майката на Фицо, дето се оженила в друго село за един... За братята им, дето само ги крадяли и унижавали. И те изедниците, се оженили за най-долни жени, мързеливи и негодни за никаква работа. Само за приказки. Оплакваше, редеше за тоз черен живот, дето главата си не могат да дигнат от работа и все без късмет, все наказани, боже. -Майко, майко-о -- защо ни роди, майчице-е, защо? |
Zvezdnikov, пасторалната ви картина издиша отнякъде  Сиренето се слага в "захлупци" и се яде с чесън...сланината се "ма'а" с лук, а вълната се "чепка"...както и да е От дядо си помня "касаплъка" и "корабите""! Като стар кръчмар, никога не купуваше месо и вино, всичко си правеше сам, така и не разбрах защо...може би държеше много на името и на кръчмата си, винаги беше пълна, зиме и лете! Есен се губеше с по три "кораба"(каруци на които са монтирани корита за грозде) някъде из новозагорско...след около седмица се връщаше ухилен, натоварил едно черно грозде, сладко като петмез(ял ли си), около него оси и мухи, пердаши с камшика и псува...доволен значи, направил е "далаверата"... След туй почваше голямото мачкане, пресоване, варене на шара, миене на бъчви, набиване на обръчи...работа до гуша. Ама накрая, около тон и половина вино залягаше у бъчвите..."да втасва"...че иде зима, мъртъв период за селските, ако селянина вечер не иде в кръчмата, къде другаде ще се разтовари, тогава дискотеки и ресторанти нямаше. Не че селяните си нямаха в къщи вино и ракия, ама друго си е в кръчмата, да се видиш с хората, да "избистриш" политиката, да се сбиеш с някой... А с мръвки се занимавахме кажи-речи през месец, обикновенно две прасета, едно теле и едно или две шилета, това за една седмица отиваше под ножа, разфасоваше се, нареждахме го в качета със сол(де фризери тогаз) и тъпчехме черва всякакви - карначета, суджуци, кървавици... Маляците подсмърчахме около коритото с каймата, чакахме баба да завърти едно "кравайче" в тавата и айде на огъня...печено-недопечено, гълтахме като вълчета...щото всичко това месо беше "стока", току-тъй не можеш да лапаш, а си посегнал, а са ти отвъртяли някой шамар... ... А що мангасар намазваше покрай нас...тогава ги намразих. Хубаво беше, не беше охолно, едва връзвахме "двата края", но хубаво, "истинско", усещаш че живееш... ... До 1956 г. След това не е за разказване... |
| OLDMAD, ще ти отговоря: ще бъдеш изненадан, че аз за пръв път в живота си чувам, че сиреното се яде с чесън а `сланината се "ма'а" с лук`? Подразбира се кромид лук? ~ Дори не и 'пера'?! Така им викаме - пера или пере, когато са зелени. Сланинка при нас се яде единствено с чесън лук за предпочитане зелен през пролетта и лятото. Един от нас не е живял в България, ако може различните краища (региони сега?) да се нарекат общо България. Подозирам вече, че нито дядо ти Лалю или неговите родители са живяли в тази новоосвободена държава, Източна Румелия; с която започна романа?? За "захлупци" знам, че са точно за сирене, макар ние да им викаме по просто, `залупци`. Не всички хора имат захлупци или им трябват. Относно вълната съм писал, че се чепка (виж горе) но част от нея се кисне с дни и седмици (и май че слагаше пепел от огнищата вътре), и после се пере; да! Виж за "кораби" не си спомням да съм слушал или виждал. При нас слагат по една или две каци в колата, особено когато карат джибри към казаните , есен. М-м-м ... О-о, и петмез не съм ял, по нашият край не садят тръстика. Но си правим мармалад от сливи в почти всяка къща - кой повече, кой по-малко. Гъст, вари се дълго време на слаб огън в котли или 'ператници' и зимата се маже на филии за децата. Също сладко от цели сливи с повече добавка на захар. Хубаво е че взимаш отношение - нека и други се включат, да видим как се яде сланината с тънко резливо ножче на полето - прав, ходейки. Ако се научиш да даваш имена и описания на хората с малко диалог - готов си! Недей оставя, дядо Лалю пантата в забвение. Какво обичаше да казва? И за "кравайче" трябва да обясниш. Как се прави, пече и яде? -Просто така: ам!? Не съм видял, значи и други не са. Интересно! §) А и за след До 1956 г. ще говорим. > Когато му дойде времето! (Чакай да не чуе Старшито, че той не обича такива неща.) |
| Имам чувството, че пишите Ветхия завет в нашенски вариант.Успех! . Аз отивам в темата на Eleanor Rigby - там има цветове, мириси, чувства, емоции - с една дума - живот! |
Архангеле Михаиле  В центъра на селото, между църквата и читалището, имаше ниско равно място, което пролетните дъждове обръщаха на голяма блатиста локва, но сега, през лятото, тя беше пресъхнала и глинестата земя се беше напукала на големи неравни плочи. В средата стояха три кладенеца със зеленясали каменни корита, на които мъжете сутрин, още преди изгрев, пояха воловете и конете на път за къра, а през деня жените перяха вълна и черги. Говореше се, че кладенците били още от времето, когато селото било черкезко и Али бей ги направил след поклонението си на гроба на Пророка, за възхвала на името му и себап на съселяните си. Говореше се още, че веднъж, било по жътва, до кладенците замръкнали гурбетчии на път за дома и един от тях, опиянен от виното и радостта, че се прибира в къщи, се похвалил със спечеленото, скрито в пояса му. Когато заспал, другарите му го убили, взели парите, а тялото пуснали в единия от кладенците. По-късно жена му дошла да го търси, казали й били, че изчезнал някъде тук, разпитвала из селото и спяла до кладенците, направо върху калната земя, чакала мъжа си да се появи отнякъде и двамата заедно да се приберат в селото си. После изчезнала и тя. Никой не я видял кога и накъде тръгнала, но в селото още се говореше, че в ясни летни нощи идва и обикаля около кладенците, за да търси изчезналия си мъж. Не се знаеше дали това е истина, но никой не ходеше при кладенците по тъмно. Топлата лятна нощ лежеше над селото. От изгасените огнища още миришеше на пушек, кокошките спяха накацали по прътите си под сайвантите, овцете сънливо проблейваха в дворовете, в яхърите изпръхтяваше кон. Понякога през улиците безшумно притичваше котка, а кукумявките кръжаха над комините на кадифените си крила. Отгоре трептяха звездите на Орача с ралото, а Момата с кобилицата бавно вървеше по небесния си път и внимаваше да не разплиска водата от лунните си менци. Трите кладенеца стояха като три черни кръга посред напуканата си поляна, а генанилата с увисналите на тях кофи хвърляха дълги сенки. Внезапно щурците спряха да свирят, котките се свиха в сенките на дуварите, между плетовете на дворовете премина тих полъх и от тясната уличка между църквата и запустялата черкезка къща се появи жена. Беше с бели жътварски дрехи, а незабрадената й коса се спускаше на две дълги плитки. Стигна до кладенците и се огледа, сякаш чакаше някой да дойде, после обиколи всеки се надвесваше в тъмния му кръг, като че ли да види нещо в черната му вода. След това хвана геранилото на единия и кофата се спусна надолу с тънко протяжно скърцане. Жената я извади и изля водата в зеленясалото корито. Свали престилката и сукмана и започна да разплита косата си. Когато вдигаше ръце, широките ръкави на ризата падаха надолу и голата й кожа блестеше на луната като седеф. Под близкия сайвант пропя петел. Кукуригането му се поде от втори и трети, от близките къщи към далечните като мощен радостен талаз, прогонващ нощните сенки. Жената застина неподвижна под кънтящия дрезгав порой, след това побягна между надвисналите от плетовете къпини, сякаш се носеше по въздуха. Увисналата врата на запустялата къща се затвори безшумно зад нея. По утъпканата кал около каменното корито не останаха никакви следи от стъпки, а бледото петно на купчинката дрехи се разтопи в мрака. |
| А другото село беше долу ниско под баира, от южния край на голямата река. Летес там ставаше голям панаир който сбираше хора от русчуклийско до кърджалъка. В края на селото в средата на реката имаше голям остров където ставаше веселието, олелията и пехливанските борби. По това време хората не само се събираха на панаира, но си и отваряха очите на четири. Наоколо беше плодородна земя и вече първите домати радваха стопаните. Прадядо ми пазел от една висока топола с беседка и легло нависокото нивите на мющериите. Бил прочут ловец и в празнични дни идвали от областния град прокурори и началници да гърмят диви праасета и фазани. По време на панаира, обаче ставало тежко – бракониерите плъзвали и той не можел да се прибере от наблюдателницата и викал и стрелял по злосторниците. През това време вечер прабаба ми с невръстната челяд налягала по земята е пазела геройски къщата и двора. Било опасно. Кърджалиите от панаира пращали свои опитни хора и цигани да крадат от селото прасенца, телета и крави за да ги заколят и опекат за посетителите. Тя е имала оставена заредена пушка да брани имота и челядта и макар и да не е знаела как се стреля когато чуела “Бабо дай телетата и нема те закачаме” само с решителния си глас “имам пушка и ще стрелям по вас, поганци” ги е отказвала. |