Д-р Звездниковs Project !
Отиди на страница:
| МИНАВА, минава и още КАК ? Реплика От: Даскала Дата: 20/05/2004 6:9 -}:{- Човек се лъже докато е жив. Иначе не може да живее! Питайте ме мене? Колко пъти съм се заричал да правя или да не правя това или онова -- но пак се лъжа. Човек не познава себе си! И по-добре... Аз ви писах че ще преизберете и Царя и Буш!! ~~НЕ ВЯРВАТЕ?? Ако щете! Ще говорим после. Това е като при работодателя: пискаш против него -- ама не напускаш. (§) Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ ?! Бате ви Серго си остава `Бате Серго`. И Ханджийката никога не го е познавала.--Мисли си нещо, ..., НЕКА си мисли: има право. НЕ цитирайте западните |лигльовци|, да ги наречем учтиво. =-------------> НА ЗАПАД ИМА ПОВЕЧЕ ЛУДИ С ОБРАЗОВАНИЕ, ОТКОЛКОТО ЦЕЛИЯ БАЛКАНСКИ ПОЛУОСТРОВ, ЗАЕДНО С РУСИЯТА, НИКОГА НЕ Е ВИЖДАЛ ИЛИ Е ВЪЗМОЖНО ДА СИ ПРЕДСТАВИ !!!!!!!!! : `Знам им аз зъбичките`, както казвал онзи зъболекар за партийния и председателя на ТКЗС-ето. Какъв си бе, кой си ти? --Ами как кой: селския зъболекар. .. Знаете ли -- много наподобява тази приказка за едно мое "творение", дето ви писах вчера че го препечатали. Дълго е, ама ако нямате работа -- аз дори го преправих малко. Не сте длъжни да го четете, още по-малко да се съгласявате.Мисля да го пусна! АМА И НА ПРОСЛОВУТИЯ ЗАПАД ХОРАТА СА ЛЕВТИСТИ. АКО МОЖЕШЕ ДА ИЗБЯГАМ НЯКЪДЕ ---- одма, бих го направил!! Тая Земя не е за мене... ¨ ¨ ¨ ¨ ¨ ¨ ¨ ¨ ¨ ¨ ¨ >>> Никога не е била!  |
| Дата: 04/06/2004 22:57 * * * Продължение на поезията за Монитор : ---------- Монитор ---------- -- В хъшовска кръчма, тъй задимена -- миришеща на лук и вкиснало; плеяда хъшове безименни -- как, под мустаците увиснали, -- живота псуваха сърдито -- там! Ех, времена отдавна минали, ако се върнат някога -- не знам; или във вечноста застинали? -- Къде е Попо, нашият кумир? Изчезна с пясъка? О-о, Църни, как? Нали в `Сега` и ний вървим безспир -- но никога не ще се върнем, пак ! -- Глигани там и свини всякакви, а вече..., ---, ..., -- Отново ний вървим с Комбата днес, тъжим сега: mar amaro (смига), Завинаги ще сме--в борбата--с чест! (Извод), пойнто е: Енюуейз! Стига! -- |
| Хубави думи, верни... Реплика От: прИносено под Ореха-Б.Х. (Буля Ханджийка де) Дата: 01/07/2004 13:4  Петър Осоговец, богомилския жрец през 956 г.: “И повели Бог Млечният път да властва над България. . . . И превратна бе участта на Египет, умряха двата народа близнаци в Междуречието, изгоря Гърция, погина Юдея, разсипа се Рим, само Византия и България останаха. . . . Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят Византия навсякъде, а България като огнена птица ще се възражда из собствената си пепел, та докрай на вековете ще пребъде . . .” |
| Размисли в полунощ Реплика От: ПАЛАЗОВ Дата: 10/08/2003 10:24  Пълнолуние! Още една безсънна нощ. Когато искаш, копнееш по нещо--без да знаеш какво е. ~~Нощ на отрицание. Каквото и да помислиш, веднага го отричаш. Не, не е то. Друго е. Какво, не знаеш. Само знаеш какво не е! Търсиш, ровиш се в себе си -- луташ се напразно. Природата е измислила финен начин за мъчение. Когато не виждаш посока. Изгубен си. Когато терзанието те блазни. Когато нарочно отиваш в посока, която знаеш че не е там. Но отиваш упорито, все пак. Дето предчувстваш че няма връщане. Какво те тегли натам. Каква е тази сила? И си безсилен пред нея... Като предопределение! Какви ли нещастия си спомняш от миналото. Какви грандиозни неуспехи, поражения. Когато си бил в плен на нещо. И поредната подигравка на съдбата. Всичко събрано заедно. Като че последователно, преднамерено; умишлено. Злобно! Измисляш нов поглед към живота си --скръбен до неузнаваемост. Значи така е било. Колко просто. Виждаш ли? Никой не те обича. Защо ли? -- Никога не са те обичали... Може би, защото не те разбират. Само, ако те бяха разбрали. Как да им кажеш? На кого, кога; как? Въпроси без отговори. Защо дълбаеш камъка? Но не, късно е. Всичко е загубено, пропиляно... Защо се получи така? Можеше ли иначе. Какъв е този улей в който навлезе и няма спиране? Виждаше ли, искаше ли го този черен водовъртеж? С какво те примамваше? С предизвикателството?! Само падението е насреща. Какви мечти само имаше! Възторжени. Светли. Сега всичко изглежда толкова жалко... Само неуспехи, страдания; унижения. С какво ги заслужи? А някога имаше любими хора наоколо. Къде са те? Дали са същите; дали си спомнят за тебе? Дали някой изобщо? Забвение ли е всичко? Не искаш да мислиш! Едва ли! -- Дали знаят, предполагат дори, че сега не спиш. Мислиш: безмислено. С болка в мозъка. А друг път Луната е толкова хубава. Сега е замръзнала, бездушна, неприветлива. Дори звездите са избледнели. Колко ще продължи тази неестествена яснота? До заслепяване. Не е и ден; каква нощ... Нищо не си е на мястото. Спряло по средата на нещо. Чака разрешение. Какво? От кого? --Не знаеш. А нещо те мъчи; нещо голямо. Нещо важно -- трябва да решиш. Да откриеш, да осъзнаеш, да разбереш. Сега ! Как мъчително минават минутите. Като болка. Няма край, на нищо няма край. Сам. Сам в простора. На какво да се опреш, вие ти се свят от това люлеене. На кого да кажеш; какво? -- Не знаеш! Вътре в тебе или в света?... Толкова е силно; толкова неуловимо. Имат ли значение грешките ти, заблудите. Има ли значение каквото и да било. И то сега. Толкова време е минало. Безвъзвратно. Изгубено. Нямаш сили да мислиш. А мисълта не те оставя! ~~~Детството... Защо всичко беше толкова тъжно. Пак търсиш опора там, дето я няма. Имало ли е някога каквото и да било? Това същият човек ли си? Нима? Не изглежда вероятно. Толкова отдавна. Като че никога... Не съм аз; не си ти. Други бяха. Други сме. Друго беше. -- Като че ли? Спомени тежки... Едва се валят, текат бавно; безкрайно. Отново и отново премислени. Без полза. Къде е същноста на всичко това? Няма ли край? Защото няма начало? Не помниш началото. -- Кога почна? Има ли значение; всичко е накъсано, на витрина, като в музей... Кой нарежда така нещата? Без връзка. Кой подреди моите. За кого? Колко е тъжно. Всичко наоколо е прашясало, непогледнато. Има ли спасение; къде е отсрещният бряг? Защо няма радост? Къде изчезна щастието! А на моменти изглеждаше толкова близко. Заблуда ли е било това? Илюзия някаква. Къде е, каква е истината? Без значение. Има ли още бъдеще? Какво е то? Има ли да чакаш нещо? Нима и бъдещето е така празно? Как бързо се стигна дотук? Защо живях, защо живея? Има ли смисъл, има ли причина? Всичко е така трагично. ...Смях, къде отиде? Защо става така с мене? Като че при другите става по-лесно, естествено. Има ли орис? Нима това е моята? Не се и съмва, безкрайна нощ, нетърпима. Нищо не се случва, като в мавзолей. Трябваше ли да се родя? И то тук. Но нямаше да бъда аз. А кой съм аз? -- Знам ли. Някога мислех че знам. Като в сън е сега. Нереално, гротескно; нечовешко. Защо всичко е така променливо? Постоянно е само терзанието, мъката. От всичко. Шума, светлината убиват. Не искам. Къде да отида? Не знам нищо вече. И ако науча или някой ми каже -- дали ще повярвам? В какво? Но ще имам ли сили и воля да се махна? Нищо не искам! Нека изживея страданието си, докрай... 8) |
| Нона Йотова 8) БЕЗДОМНИЦИ  Бездомници сме всички в огромния ни дом, че любовта едничка дарява ни заслон. Защото щом не можеш ръката си да спреш на вярно, нежно рамо с най-тъжния копнеж; Когато си неискан, когато неразбран се скиташ ден и нощем по улиците сам. Когато си без мисъл, когато любовта я няма ни на тази ни в другата земя ти просто си бездомник и никой друг не си. Когато нямаш обич - ти нямаш и очи.*  |
Числов феномен 01.02.03.04.05.06 след полунощ03 май 2006 /  News.dir. bg  Тази нощ ни очаква числов феномен. В началото на денонощието цифрите, обозначаващи часа, минутите, секундите и датата ще се подредят в уникална последователност: 1.02.03.04.05.06. Това ще стане точно в 1 часа 2 минути и 3 секунди на 4 число от петия месец на 2006 г. Такива изключителни съчетания се случват веднъж на десетки поколения. Хората в много страни по света и най-вече в Азия се готвят по специален начин да посрещнат времевия феномен. Според редица изотерични учения именно в този момент в атмосферата на Земята ще се отвори мистичен тунел за космическите лъчи на хармонията, които ще имат особена енергия. Тези учения се основават на особеното значение на числата, които пък са в основата на мирозданието. След 4 май поредният числов феномен ще настъпи след 72 години. Той ще стане в 12 часа 34 минути на 5 юни 2078 г. Тогава редицата от числата също ще се отличава с необичайна хармония: 12345678, информира БГНЕС. |
| [ПРЕНОС: ОТ АНТИМИВСКИЯА ХАН b]СРЕД СВОИ [/b] Реплика От: МАКАР И МИРИЗЛИВИ Дата: 21/05/2003 3:30 Бульо, права си! (както винаги) Ама не избягвай директните забележки към Т Е Б. Не сменяй темата, както казва К А Л М У К. Виж какво написах в Новото време. Малко поетично е (надявам се). Още мисля за разказа (или за песента). Re: All is relative ~~~ Оптимист -- {Той е играел играта, наречена: "аз съм по-честният комунист".} Това е жестоко от твоя страна -- имай малко милост към падналите ангели. Много си безкомпромисен -- малко дипломация не вреди. Пак ти казвам: не си прав! ВИЖ заглавието. VVVV -- Погледни откъм положителното. Чоли е сложна личност. Самият факт че е наложил себе си е похвален. Иначе защо ще го дискутираме тук? Когато си жив, трябва да заявиш това на другите -- и да не им позволяваш да го забравят. Скромноста е хубаво нещо сред честни и разумни хора. Къде са те? -- Ами ако не те забележат? Ако не те оценят? Ще чакаш -- докога?? Във всеки в тоя живот трябва да има един ЕНТУСИАЗЪМ. Независимо на какво стъпало стоиш. [] Това прави живота по-оцветен. Ярък с други думи. Не искаме ли ние един по-колоритен (да, това е думата) ЖИВОТ ? ~~~ За кога ако не сега, КОЙ АКО НЕ ТИ ? Е-ей, получи се! Ето това е търпимост -- аз така я разбирам. ІІІІІІІ Нещо оригинално, нещо твое; някакъв трик подсказващ веселост -- знак на утвърждаване, на запазване на територия; на предизвикателство. В много животински видове го има -- това е животът!! Есенцията МУ! Обичам го -- имам място в него; знам свои си дребни тарикатлъци, хитрини; НАЧИН на съществуване! Кютове! [Your little ways] = Свой почерк, свои пера и краски; танцови стъпки -- дори гущерите (по-долу и от птиците) го имат и го изявяват с густо. Защо не НИЕ?! ТОВА ПРАВИ ЛИ НИ по-долу или наравно с тях? Трябва да има РАДОСТ на съществуването. КОГА, АКО НЕ С Е Г А ? ? ............. Да усещаш че сърцето ти бие. Бие не напразно. Дишаш! С обич към небето, например! Колко е хубаво ! ? >>> Аз съм жив, аз съм жив, аз съм ЖИВ ! ! ! Е т о м е !  |
| ПРЕНОС: ОТ АНТИМИВСКИЯА ХАН ПАК ИЗ СЪЧИНЕНИЯТА НА ДАСКАЛ СТАНЧО ПАЛАЗОВ В СТИЛ ЧОЛИ-БОЛИ  Ке-нене-ке и Кудего Обединено Кралство Реплика От: Народа СПИ, подобрена версия Дата: 22/05/2003 9:18 КЕ-НЕНЕ-КЕ и К У Д Е Г О Обединено Кралство. Девиз: ККК из ОК!  ---- Как да я наречем Т А Я Нова (сегашна) България? Дайте предложения ! Волжска вече е била. Първо, Второ или Трето българско Царство, сега? Ком България; {бУЗЛУДЖА бЪЛГАРИЯ}, Постком България? След пост.ком.соц България. Мутренска ФриИконо България. НАТОВСКА Маркс България ? ! Екзистенциална Б-я. = Екзистенц-минимум България? ПредНет България... Интранет Бум-бум България; България на Кучетата? --Или, Софиянска България. Дайте предложения ! Капитал Фри България; Capital-Net Б-я; Мутранет България; Интер-НАТ-нет Б-я. Ген(Gen)Цар Булгар. (Генжен Цар-булгар) ----Възможностите са неограничени! Не ли ви блазни възможноста да откриете названието на В Е К А ? ? Дайте още! Булгур-ТУР Царство. През-Цар-Парламистан. GSM-Туран. [] Край няма, как да избереш?  Как ви се струва Прост-пост Кънтри? Прост (не) идва от тъп, нито пост от `след`. Чалга Нет Обирнет Государство (Ч.Н.О.Г.), накратко. Бого-бого Того. [Богоизбрано божествено Того]; С клон на Балканите: Бого-бого Того на Б. {То го наби!}Би би! Правинет Декум (закум): (декумунизирана с цвете) ЕБ-ЕС. Европейска Б-я; Европейски Съюз -- (на Дем.Сили)(Silly); ЕС на ДС — есенадесе -- , това уби рибата. Закумунизийна (трако-мизийна) Губерния; БолАкъл Болг, БАБ. Мутанг-танг ООД-а—не ООН-е; Синьо@червено знаме на Короната. Зем-дам Дем-Съюз :ЗДЗС Евробалкански Обединени Щати. Щат на Щатите? Щат на НещаСтите... СБК(к) Софиянска България на Кучетата (комунисти). ДемоН Б. [Демократична Народна България]; Ком-нет Интернет: соц-поц Булгур Унугундур. ККК на СС — Комсомол Комунист Куч на Софиянски Съюз. Култ-Дем-Крадем реп(чим се) Републиканско Царствие. КДКрРЦ Изповядващи Единната Двуезична Пе-Пе (протестанско - православна) религия: [1, 2 ПеПер]; с тенденция скоро към БОЦ — Българска Обединена Църква. Част от Мун-маймун Ханство на Поп Татализаторите, клон ССБКП(к): Софийски Съюз на Българска Кучешка Партия (комунисти). {Кумуниз от Народа — Народ от Кумунизи}: К.Н.Н.К. >> ке-нене-ке; Тогава ще можем лесно да се рекламираме. Представете си само за момент бъдещето — огромни билбордове по цяла Европа и Океания, крещящи: Посетете Ке-нене-ке, идеална симетрия във времето! И оттам стигаме до Кънтри Дем-народо-Господин Общи –КъДеГО ? --Това се очакваше! Може би, знам ли: Културна Демократично народно селско Градска Олигархия ? КУДЕГО*, най ще отива!! Има нещо от Кутригурите в него, нашите велики братчеди. >>Сакам да кажем от тайфата на изтъкнатите Демократични Кутригури, де; не кои да са. ****** К У Д Е Г О остава! Като се обединим: К.Н.Н.К. и Кудего (обединено Кралство). Знаме, синьо-червено; на кестерме. Таман! ----- *известно повече под името КУтригури ДЕмократ ГОсударство ! --- (Ръководна Партия: Булгури-болшевики`), репе: бебе  Да живей! ДА ЖИВЕЙ! ~~~~~~~~~~ Резервно ентри--§ Таман-Топ Юрук Крук: Т-Т(ЮК); Юнайтед Кингдъм. -- Заспа! |
| Ние започваме да приличаме на това, към което се стреми нашето сърце. <> <> <> <> <>  Ако си се заблудил в пустинята, И те обхваща ужас, като дете, В очите те гледа право смъртта, И целият си изранен: мъка в погледа ти се чете, Остава да дръпнеш спусъка и... да умреш.  Но кодексът на мъжа гласи:"Бори се до края!", Ти нямаш право това да сториш. Когато си гладен и измъчен, Не е трудно да сложиш край на всичко... --Трудно е със дявола да се пребориш.  Уморен си от борбата? Какво правиш, засрами се! Ти си млад, ти си смел, ти си умен. Имаш трудности, знам, но не унивай, Събери сили, направи невъзможното и бори се! Упорството победа ще ти донесе, Затова, не падай духом, друже! Събери мъжеството си, да се предадеш е лесно, --Трудно е главата си високо да държиш.  По-лесно е да стенеш, че си бит--и да умреш, По-лесно е да отстъпиш и пълзиш. Но да се сражаваш, да се сражаваш тогава, Когато вече не виждаш надежда, Ето това е завидната участ! И нищо че си излязъл от страшна схватка И си разбит, изранен -- целият в рани, Опитай още веднъж. Да умреш е толкова кратко, --По-трудното е да жив да останеш!  Роберт Сървис |
| Преди много години - неизвестно колко на брой? - в ден 7-ми, през месец май - на бял свят се появило едно момче, което било нежелано, необичано от роднините си, подтиквано, навиквано... и затова общувало само със звездите. Веднъж те толкова се нажалили от неговия разказ на ум за поредната му горчива неволя, че няколко от тях се спуснали към земята, цопнали със звън в крайселското мочурище, до което той се бил свил и плачел без глас, за да го утешат... Е, да се надяваме, че подробности за тази своя някогашна звездна среща д-р Крум Звездников ще ни разкаже сам. Аз сега искам само да му пожелая от днешния негов рожден ден нататък болестите да се отдръпнат от него, та да има той повече сили и настроение да опише одисеята на своето мъчно далечно детство... Да те дари Бог с още много години напред на тази наша грешна Земя, доктор Звездников!  |
| Е, за рожденния ден разбрахме. Хайде и от мен едно честито, макар със закъснение. А какво стана след като си се родил, докторе? Беше уж подхванал да разправяш за битката си с кокошките и прочие, пък млъкна... |
| Подкрепям буля. За да си изясним защо се стигна до Войната на смеха май наистина трябва да си припомним за сълзите и смеха в детските години на различните днешни поколения, на държавата ни, на царството ни, на републиката ни... За да можем да поставим точна диагноза на националните ни болежки, които стават все по-люти и отиват към тотално гангренясване на нацията... |
Отняколко дни ореха на голямата нива досами копришкото шосе веднага след клисурския разклон, оттатък моста над линията. Как се казваше тази местност, едно хубаво равно поле леко вдигнато на юг вече, граничещо с голите хълмове а от север бе отрязано от изкопа на жепето. Какво открито, приятно място, пътя слизаше вече оттам стръмно надолу покрай въртопската река. По-долу бе Тополница. Дойдоха с колата по скелята за добитъка, която оттук по пътя за Клисура се виеше нагоре и отиваше на Гламе. Скелята беше на ивици, ред пътеки с редици трева пресичащи се, широка за цяло едно голямо стадо говеда да мине наведнъж, по-широко от шосе. Можеше и по главният път да минат ама беше малко по-дълго и много камиони минаваха но сега реките се бяха оттекли, и беше по-добре по скелята. Минаваше се през няколко брода на реките. Така и добитъка пиеше вода. Фицо водеше воловете на оранта и често бъркаше, и го оставяха само да гледа, което той предпочиташе. Беше му тежко да върви в браздата, заваляше се и предпочиташе по неораното, ама добитъкът не разбираше и кривеше като него. Малко криви излизаха тези първи редове. Или оставаха малки неорани ивици. Трябваше да се преорават. Много му беше интересно как от разораната земя излизаха малки полски мишчици, бягаха бързо, катереха се по буците пръст като отронваха малки трошички; събаряха се и се ровеха отново в пръста. Обръщаше се назад да гледа, след което пък воловете спираха ако се завали или падне. Трябваше да се подкарват отново. Запъваха се, инатеха се, трябваше да ги дърпа за юларите. С бой отзад и с дърпане пак напред. -Горе бичо, долу бичо! -викаше леля му и ги бодеше с остена. Горе, горе, горе! -Долу! Понякога щом усетеха рохка почва като дръпнеха напред, ще те згазят тиа хали? Какво ли не опитваха докато свикнат. Дишаха тежко и фучеха с ноздрите ядосано. Тежко им беше и на тях. Момчето все пак си свърши работата защото добичетата посвикнаха едното от тях да ходи в браздата. Всеки път. Насам едного, нататък другото. Леля му Мика понякога биеше мишките с остена така като си ореше. - Те са лоши, пущините, изяждат ни хляба! - пустосваше тя. Фицо, вече тригодишен, хич не можеше да си обясни тези интересни създания каква връзка имат с хляба и какъв хляб ядат. Жал му беше за тях. Дадоха му лесково остенче да ги бие. Постепенно се увлече но не можеше да ги улучва, те се скриваха много бързо. Леля му с един удар ги претрепваше, без да пуска ралото. Около обед минаваше влака. Пувкаше страшно и тропотеше, виждаха се само покривите на вагоните а като наближеше моста пушека от комина се блъскаше в свода, и дълго оставаше да витае там. Местото беше опушено и нямаше кой да го изтрие, си мислеше детето. Фицето все си представяше, че и комина ще се сблъска някой път с арката и някакси като по чудо минаваше всеки път, дупката не изглеждаше толкова голяма. Не му даваха много да се наближава до края на изкопа, да не падне. Ама един ден ще застане точно на моста, когато минава влака и няма да се плаши, да видим колко ще го опуши комина... Това му се струваше непостижимо геройство, само да няма никой наоколо, защото големите няма да му позволят. Този ден бяха дошли всички от къщи - леля Тина и майка му даже: трябваше да се привърши. Денят беше слънчев, топъл - макар на североизток да се виждаше още снежната шапка на Свежен. Фицо имаше една свободна ризка с къси ръкавчета , малко голямшка за него с широко деколте без яка, по гащи. С боси крачета, така припкаше по-лесно, беше му лекичко. Седнаха след пладне, почти на ръба на ската на проветриво, край пътеката до линията горе да обядват. Слънцето вече прижуряше. Нямаше никакви дървета на тази нива, нито поне някоя джанка слива за сенчица, от тия дето ги имаше навсякъде другаде. Солено, миризливо сирене увито в тиквени листа, пресен чеснов и пера от млад кромид. Хляб и мътеница, винаги мътеница в делвето, по няколко глътки за всички. Като се понахраника и изпиха мътеницата, която така и не стигна в топлото време, се оказа че нямат вода. Бяха я изпили още преди това, донесената от селото.Трябваше някой да отиде, първо помислиха за детето ама беше далече и нямаше да намери кладенчето лесно, има да се щура. Замина Тота, най-малката сестра със стомната. Не и' се много ходеше, каза че не го знае, беше отпаднала от жегата. Казаха и': "По пътя там долу в реката под високият мост трябва да има кладенче някъде, ще го намериш." Русата и пълничка, леля Христина беше в особено добро, необичайно за нея настроение - работата привършваше, беше приказлива. Смееше се, разказваше нещо, после и стана някак си тъжно. Захвана се с Фицо: -Ти си имаш майка, я каква хубава майка имаш, а ние си немаме! Детето усещаше че е някаква уловка и мълчеше, не знаеше какво да отговори. Беше убеден че го подкачат, както много пъти други жени го бяха правили. Виждайки че не се хваща, Тина повтори това няколко пъти, гледайки безобидно-весело. -Каква млада, каква добра майка си имаш!? Мика само слушаше и наглеждаше, накъде пасе добитъка: да не се отдалечи много. Чакаха да дойде водата. Седяха всички на тревата край разхвърляната трапеза. -Да Фицо, как така ти си имаш майка, а ние не? Ние сме сирачета, нямаме си майка. Без майка сме... Тогава Фицето се осмели да попита: -Ами, къде е вашата майка? Тина не отговори веднага. Дали се замисли наистина? -корава жена беше тя. -Ами без майка сме, ние си нямаме майка, сега... - тъжно нареждаше тя. Фицо се трогна, забрави, че това беше някаква задявка. Беше решил да не се поддава на трикове, но нещо стана у него. Къде ли е отишла тяхната майка? Досега не беше се замислял, вярно бе. Ами ако ги беше напуснала? Как може без майка? Тина повтаряше все същото, като в транс... Какво ли я разчувства така? Леля му Мика гледаше съучастнически, някакси особено и тя. Наистина той искрено съжали лели'те си в този момент. Нали беше единственият, който можеше и трябваше, да ги пази; и закриля. -Сирачета сме ние, Фице! Сами сме на тоя свят. Без баща, без майка - с тъжно лице говореше тя, като на себе си. Стана му още по-жално, може би изведнъж се намеси нещо безутешно. Прозвуча като молба, като далечна молитва. -Аз ше ви стана майка! -неочаквано за себе си каза Фицо и както си седеше, полегна на лакът, като заголи деколтето на ризката си от едната страна. Като видя това, Христина се опита да се разсмее, но само хлъцна; задави се, почервеня и не можеше да вземе повече въздух. Седеше с увиснали ръце, без да помръдне, вцепени се; лицето и' застина така - изкривено и безпомощно. След кратко колебание леля Мика скочи. -Тино, Тино! -опитваше да я разтърси тя без успех. Иначе спокойна, Мария се разтича, хвана да търси вода по съдовете но нямаше. Върна се пак при сестра си. Дърпаше я, буташе я, не знаеше какво да прави. Изтича надоле по пътеката, викаше с пълен глас: "Тоте, Тоте - бързо!" Тина все още не можеше да си поеме въздух. Гледаше го само с молещи очи. Фицето се уплаши - сега ще кажат, че той е направил нещо. Какво толко каза? Не смееше да мръдне от местото си. Мика тичаше на няколко пъти до сестра си, тупаше я по гърба и пак отиваше надолу по пътеката, почти се скриваше, да види идва ли водата и пак бързо се връщаше за успокоение на малкия. Беше му страшно ако остане сам с безпомощната си леля. Ето че майка му се зададе най-после, цялата плувнала в пот. С мъка вървеше, беше с уплашен и уморен вид, дали беше тичала? Мика я присрещна и изтръгна от нея стомната, изтича да полива сестра си, опитваше се да я накара да пие. Тя не можеше да преглътне, водата се стичаше по шията и' - гледаше само с облещени очи. Стояна питаше - Какво, какво стана? Суматоха! -Полей и' на главата, Мико! Поляха на няколко пъти цялата стомна върху главата на Тина. Тя като че успя да сръбне малко водичка стичаща се по бузите и' - и каза само едно, Ъ-ъ-и-й-й! Заплака, нещо говореше, хълцаше. Опитваше се да каже нещо несвързано, махаше с ръце. Дишаше тежко, гледаше всичко с непознати очи, едва се успокои; като че се върна отдалече. . . Сдържани жени, после и двете се мъчеха да разказват на Стояна една през друга, какво се е случило: "майка, Фицо, сирачета; аз ше съм ви майка, опрял се на лакът... Запретнал си надолу блузката и се наклонил на една страна опрян на лакът, като да им даде да бозаят! И откъде го е видял? Как знае - вчерашно дете, Боже-е-е!" Фицо се мъчеше да отгатне дали ще има бой. Не можеше да разбере накъде отива работата. Майка му също не разбираше защо и какво толкова са си говорили. Гледаше детето изпитателно, ако можеше да разбере още нещо. Най-старата им сестра ги командваше всички и не се впечатляваше от какви по-големи работи.Невероятно. Най-после Христина се засмя. -Щях да умра за едното чудо! Ама да го беше видяла, Тоте, колко сериозно си заголи гърдичката и полегна на лакът?! -Майка щял да ни става? -добави и Мария. -Като да ни подои? Всички много се смяха, наистина, като през сълзи, облекчени вече. А можеше да завърши лошо, глей ти. Чак тогава, Фицо се успокои, нямаше да има пердах, ама е могла леля му да умре? Той все се набутваше в едни такива работи. Не потърсиха вода, никой не се сети че всички бяха жадни... След това повече не работиха този ден. Двете сестри бавно-бавно по скелята се запътиха към селото. Фицо ги наблюдаваше докато се скрият съвсем. И дома имаше стока за наглеждане и куп други неща за вършене. Нарочно ли не го взеха със себе си? Той и леля Мика останаха на нивата да напасат добитъка наоколо и чак вечерта късно се върнаха качени и двамата отпред в колата. Воловете вървяха спокойно, умерено, очевидно доволни; сами си знаеха пътя. Така в тъмното беше по-добре - колелетата чукаха монотонно в камъните и осите скърцаха, отдавна несмазвани. Звездите бяха изгряли. На другият ден всичко беше забравено и не се заговори повече, работата ги погълна изцяло. Това бяха щастливи дни. |
Докторе
