В дебата за начина, по който хората и човешките общности постигат смисъла на своите преживявания се включват и представителите на философските школи, сред които за мен най-интригуваща е тази на социалния конструктивизъм[1].

Те предлагат идеята, че различните събития както от обществения, така и от личния живот, не само се случват в реалността, но и търпят интерпретация от общностите, в които се случват, т.е. смисълът им се постига в резултат на негласно споразумение в общността за това какво всящност се е случило. При това конструираният в общностите смисъл за определен феномен е динамичен и менлив, едно и също явление може да се разбира по различен начин в различните култури или в една и съща култура, но в различно време. Напр. поведения, които в България се възприемат като приятна закачка, в САЩ могат да доведат до процес за сексуално насилие. Или това, което през 20-те години на миналия век в България е минавало за разпуснато сексуално поведение, днес може да се възприема като белег за разкрепостеност.

Както в по-примитивните, така и в най-софистицираните социални системи, този смисъл най-често се кодира и препредава посредством социални ритуали, организационните процедури и практики, чрез произведенията на изкуството, а дори и чрез темите, които се експлоатират в политическия живот и в научните среди.

По тази причина тези разнообразни явления, едно от които са произведенията на изкуството, представляват обект на особен изследователски интерес, когато целта на заниманието е да се проучи какъв е смисъла, който общността влага в едно събитие. Тъкмо такава е и изследователската цел на проекта, който стана предмет на толкова много нападки в последните дни.

Какво се случва обаче в общественото пространство в България, когато изследовател си позволи да зададе своя изследователски въпрос? Ами ето какво – общността на българите възприема задаването на въпрос като оспорване на факт. Т.е., по тази тема българите не правят разграничение между питане и оспорване. И тук ние се натъкваме на първата интересна находка от проекта: да попиташ в България за миналото означава да го оспориш. Интересно, нали?

И така, зад привидната тема: „Имало ли е или е нямало клане в Батак?” (въпрос, който всъщност никой не е и задавал) се крие проблемът: „Имаме ли право да се питаме по значимите теми на нашата национална идентичност и какво ни прави толкова уязвими по отношение на подобни въпроси?”


Рационален ли е гнева?
И така, накратко – гневът, който се изсипа върху главите на бедните чуждоземни учени очевидно е ирационален. Той се крепи върху превратното възприемане на намеренията на авторите на изследването, при което любопитството и готовността да поставяш под въпрос очевидното (основни характеристики на изследователската култура) са изтълкувани като свидетелство за злонамереност.


Травматичната идентичност като корен на всенародния гняв
Склонността да се възприема питането като атака е една от характеристиките на хората, които са преживели насилие и са възприели травмата като ключова характеристика около която са организирали личността си. Такива хора имат склонност да разпознават във всяко взаимодействие с другите възможна заплаха, злоупотреба или насилие. Много често хората, които са станали жертва на насилие, възприемат съвсем наивни въпроси, които другите им задават, за да разберат какво им се е случило, като обвинение, недоверие, обезценяване или открита атака. Така ако попитате момчето, което е станало жертва на побой: „Какво направи, когато той те удари?”, то може да отвърне: „Мислиш, че не съм се защитил?” Отчасти това е така, защото той разпознава у питащия насилник, готов да пореден път да го нарани, отчасти причините за подобно чуване на въпроса се крият и в безпричинната вина, която хората, станали жертва на насилие изпитват за това, което им се е случило.

Повечето от коментарите, които се появиха в българския печат, като реакция на новината за проекта, се вписват тъкмо в този модел. Ние реагираме като хора, които очакват да бъдат унижени, обезценени, нападнати от другите. Като хора, които мислят за себе си като за жертви.

Нещо повече – да се пита около станалото в Батак се възприема като опит да ни се отнеме образа на жертви, образ, с който ние, българите, очевидно сме се срастнали и понякаква причина сме намерили за удобно да живеем.

Травматичната идентичност има своите болезнени ограничения и въпреки това тя дава възможност да се отърсим от бремето на отговорността за собствения си живот в обяснения от рода на: „Такива сме, защото са ни клали” или „Такива сме, защото са ни управлявали комунистите” или „Такива сме, сащото мафията е навсякъде”... Защото колкото и невероятно да изглежда, да живееш с усещането за избор – като личност или като общност - е по-трудно, отколкото да живееш с усещането за обреченост.



Какво прикрива тази ирационална реакция?
Ако допуснем, че казаното по-горе е уместно, то тогава следва въпроса каква е трудната задача на днешния ден, която избягваме, вкопчвайки се в миналото. Според мен, за да отговорим на този въпрос, добре е да се вгледаме в какъв исторически момент се случва този скандал. Една възможно линия на мислене е, че има връзка между приемането ни в ЕС, наближаващите избори за евродепутати и дебата върху клането в Батак.

Въпросът, който стои пред нас е дали България ще избере да присъства в семейството на европейските страни като одрипания нежелан роднина, онзи, който трудно общува с връстниците си, изпада в истерия, защото не знае как да отстоява позициите си с думи, но така или иначе го понасят със снизхождение, защото всички знаят, че е имал трудно детство и държи това да се знае от всички. Или България ще избере да приеме, че каквото и да се е случило в нейното минало, за да има достойнство тук и сега, ние трябва да развием умения да да приемаме спокойно днешните несгоди, да защитаваме позициите си с думи и аргументи, да печелим спортсменски и да губим с достойнство...