КАКВО НАПИСАХ? пък Аз!
Отиди на страница:
| ЕДИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "Живял в един град цар на име Девашакти. В стомаха на неговия син живеела една змия като в мравуняк и от това тялото на царския син всеки ден все повече слабеело. И като почувствувал отвращение от живота, този царски син отишел в друга страна. Щом се заселил в един град, той започнал да събира подаяния, а свободното си време прекарвал в голям храм. А в този град живеел цар на име Бали. Имал той две млади дъщери. Едната от тях всеки ден произнасяла пред нозете на бога: "Побеждавай, велики царю!" - а другата: "Вкусвай това, което ти е съдено, велики царю!" И като чул веднъж думите й, разгневеният цар казал: "Хей, съветници! Като наказание за глупавите думи, дайте тази моя дъщеря на някакъв чужденец и нека тя вкусва това, което й е съдено." И министрите се съгласили, като казали: "Така да бъде!"- дали й малка свита и я омъжили за царския син, живеещ в храма. А тя с радостно сърце приела този съпруг като бог и тръгнала с него към друга страна. И ето че в околностите на един далечен град, на брега на едно езеро, поръчала на царския син да пази дома им, а тя, заедно със спътниците си, отишла да купи каймачено и сусамово масло, сол, ориз и друга храна. Когато направила покупките и се върнала, видяла, че царският син спи, сложил глава върху мравуняк, а от устата му се подавала змийска качулка. През това време из мравуняка изпълзяла друга змия и също започнала да вдишва въздух. Щом змиите се видели, очите им почервенели от гняв и змията от мравуняка казала: "Хей, негоднице! Защо мъчиш този царски син, прекрасен от главата до петите?" Но змията, която седяла в устата на царския син, отговорила: "А защо ти, негоднице, оскверни две чаши, пълни със злато?" Така разобличавали те недостатъците си. И отново змията, седяща в мравуняка, казала: "Хей, негоднице, мигар никой не знае, че ако царският син изпие горчица, ти ще загинеш?" Тогава змията, която била в стомаха на царския син, казала: "А мигар никой не знае, че ти можеш да загинеш от гореща вода?" Царкинята, стоейки зад храста, чула този разговор и последвала думите им. Така тя излекувала съпруга си, добила голямо богатство и се върнала в родината си. Баща й, майка й и роднините й я приели с уважение и тя заживяла щастливо, намерила предназначените за нея блага. Ето защо аз казвам: "Който слабостите свои. . ." И като чул всичко, Аримардана с това привършил. А щом разбрал какво се е случило, Рактакша, скривайки усмивката си, казал отново: "Нещастие! Нещастие! Погубихте вие господаря с неразумните си думи. Нали е казано: Където подлите почитат и ненавиждат честността, там три неща намират място - страхът, недостига, смъртта. А също така: И всичко да съзре глупакът - пак си остава диване. Жена си с нейния любовник коларят взел на рамене." Съветниците попитали: "Как?" Рактакша разказал: [/i] |
| ДВАНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "Живял на едно място майстор колар. Неговата развратна жена се ползувала с лошо име сред хората. И той си помислил: "Как да я изпитам? Нали е казано: Щом огънят разпръсне мраз или се разгори луната, злодеят щом не е злодей, ще има вярност у жената. А хората говорят, че тя ми изневерява." Щом помислил така, той казал на жена си: "Мила! Утре ще отида в друго село и ще остана там няколко дни. Приготви ми подходяща храна за път." След тези думи, възбудена и зарадвана, тя изоставила всичко и му приготвила чудесна храна, с много масло и захар. Нали добре е казано: Тъмна нощ и мрачно време, глуха градска тишина. мъж изчезнал като бреме - радват блудната жена. И на сутринта коларят се вдигнал и излязъл от къщи. Когато видяла, че той е заминал, жената започнала с усмивка да украсява тялото си и прекарала деня как да е. А вечерта отишла при любовника си и му казала: "Моят лош мъж отиде в друго село. Ела при мен, когато всички заспят." А коларят, прекарал деня в гората, , вечерта се промъкнал в дома си през страничната врата и се скрил под кревата. През това време любовникът на жена му дошел при нея и легнал в леглото. Щом го видял, коларят, изпълнен с гняв, помислил: "Дали да се вдигна сега и да го убия, или с един удар да ги унищожа и двамата, когато заспят? Не. по-добре отначало да погледам как ще се държи тя и да чуя какво ще му каже." В същото време жена му внимателно затворила вратата и легнала в леглото. И ето че, лягайки, тя закачила с крак главата на мъжа си. Тогава помислила: "Несъмнено негодният колар е решил да ме изпита. Какво пък, аз ще му покажа, че познавам женските привички." Докато мислела така, на любовника й се приискало да я докосне. Но тя го спряла с ръце и казала: "О, великодушни, не докосвай моето тяло." Онзи възразил: "Тогава защо ме повика?" Тя казала: "Ах! Днес сутринта отидох в храма на Чандика, за да видя божеството. И там изведнъж чух глас: "Какво да правя, дъще? Макар че си ми предана, все едно, по волята на съдбата след шест месеца ще останеш вдовица." Тогава аз казах: "Блажена! Щом като знаеш за това нещастие, знаеш и как може да се предотврати. Няма ли някакъв начин да продължа живота на съпруга си така, че да живее сто години?" Гласът отговори: "Има такъв начин и ти можеш да се възползуваш от него." Като чух това, аз казах: "Богиньо, кажи ми го и аз ще те послушам, дори това да ми коства живота." Тогава богинята каза: "Ако ти легнеш в леглото с чужд мъж и му се отдадеш, смъртната опасност, застрашаваща твоя съпруг, ще премине върху този мъж, а съпругът ти ще живее още сто години!" Затова те извиках. А сега прави каквото искаш. Нали думите на божеството трябва непременно да се сбъднат." И тогава любовникът й, сдържайки смеха си, постъпил както му се искало. А глупавият колар, като чул думите й. излязъл изпод кревата толкова радостен, че кожата му настръхнала, и казал: "Добре, преданата ми! Добре, радваща своя род! Моето сърце беше обезпокоено от думите на глупави хора и за да те изпитам, аз се престорих, че ще отида в селото, а сам се скрих тук под леглото. Ела и ме прегърни!" Като казал това, той я прегърнал, сложил я на рамото си и се обърнал към любовника й: " О, великодушни! Моите заслуги те доведоха тук. Благодарение на твоята милост аз ще живея сто години. Качи се и ти на рамото ми!" И макар онзи да се противял, коларят насила го сложил върху рамото си и танцувайки, започнал да обхожда домовете на всичките си роднини. Ето защо аз казвам: "И всичко да съзре глупакът. . ." Тъй или иначе, нашият род е изтръгнат из корен и унищожен." И ето че всички, като не обърнали внимание на тези думи, подхванали Стхирадживин и го повели към своята крепост. Тогава Стхирадживин казал: "Божествени! Защо ме взимаш със себе си, когато за нищо не съм способен и се намирам в такова състояние. По-добре да вляза в пламтящ огън. Направи ми това уважение." А Рактакша, като отгатнал скритите му замисли, попитал: "Защо искаш да се хвърлиш в огъня?" Онзи отговорил: "Аз изтърпях това наказание от Мегхаварна заради вас. Затова искам да се възродя в лика на кукумявка, за да им отмъстя за враждата." Щом чул това, знаещият царските мъдрости Рактакша казал: "Скъпи! Ти си изкусен и коварен в лъжливите думи. Дори да преминеш към племето на кукумявките, все едно, високо ще тачиш своя гарвановски род. Известен е такъв разказ: Не облака и планината, дори не слънчевия свод - свой близък мишката избрала, че трудно е да си без род." Онзи попитал: "Как?" Рактакша разказал: [/i] |
| ТРИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "На брега на Ганг, чиито вълни пъстреели от бяла пяна, възникваща от плясъка на рибите, изплашени от шума на водата, която се удряла в неравните каменисти брегове, имало манастир. Отшелниците, които живеели в него, усърдно изпълнявали предписанията на йогите, четели молитви, предавали се на умъртвяване на плътта, самоизтезание, изучаване на ведите и пост. Те утолявали жаждата си само с отмерени глътки чиста вода, изтощавали тялото си, хранейки се с луковици, корени, плодове и шайвала, и се прикривали само около бедрата си с превръзка от лико. Живеел там старейшината на рода на име Яджнявалкия. Веднъж, когато се измил в Джахнави и започнал да си плакне устата, върху дланта му паднала мишка, която изтървал от клюна си един сокол. Като видял мишката, той я сложил на бананов лист, измил се отново, изплакнал устата си, извършил опрощаване и други обреди и със силата на своята святост превърнал мишката в девойка. След това я взел със себе си, влязъл в манастира и казал на бездетната си жена: "Вземи я, скъпа. Тя ти се падна като дъщеря и трябва грижливо да я отгледаш." Жената започнала с радост да се грижи за момичето. Когато то навършило дванадесет години, майката-осиновителка, виждайки, че дъщеря й е вече за омъжване, казала: "О, съпруже! Мигар не виждаш, че на нашата дъщеря й е време да се задоми?" Онзи отговорил: "Права си, мила. Нали е казано: Две божества владеят рано девойката. И тя е с тях безгрижна, трепетна. И брака посреща радостно без грях. И Сома чистота й дава, гандхарви - разум във речта. а Агни с жар я възвишава и затова е чиста тя. Затова ще я дам на равен на нея! Нали е казано: Само равните по знатност, по богатство в тоя свят да дружат и да се женят. Не и беден за богат. И така, в края на краищата: Възраст, нрав, приятел, пай. ум и род, изящество умело - тези седем качества узнай и отдавай дъщеря си смело. Затова, ако тя няма нищо против, аз ще повикам блаженото слънце и ще я дам на него." Жената на старейшината казала: "Какъв грях има тук? Така и направи." Тогава отшелникът повикал Савитар. И той, като се явил незабавно, казал: "Блажени! Защо ме повика?" Отшелникът отговорил: "Ето моята дъщеря. Вземи я за жена." И като казал това, той се обърнал към своята дъщеря: "Дете мое! Харесва ли ти това божество, озаряващо три свята?" Дъщерята отговорила: "Татко, по природа той е много горещ. Не го искам. Повикай някой друг, който би бил по-добър от него." Като чул думите й, отшелникът казал на светилото: "Божествени! Има ли някой по-силен от теб?" Светилото казало: "По-силен от мен е облакът. Когато ме закрие, аз изчезвам от погледа." Тогава отшелникът повикал облака и казал на девойката: "Дъще! Ще те дам на него." Тя възразила: "По природа той е черен и студен. Дай ме не на него, а на друг, по-добър." Тогава отшелникът попитал облака: "О, облако! Има ли някой по-силен от теб?" Облакът отговорил: "По-силен от мен е вятърът." Тогава, като повикал вятъра, отшелникът казал: "Дъще! Ще те дам на него." Тя отговорила: "Татко, той е много непостоянен. Доведи някой друг по-силен." Бащата казал: "О, ветре! Има ли някой по-силен от теб?" Вятърът отговорил: "По-силна от мен е скалата." Тогава отшелникът повикал скалата и казал на девойката: "Дъще! Ще те дам на нея." Тя казала: "Татко! По природа камъкът е твърд и неподвижен. Дай ме на друг." Отшелникът попитал скалата: "О, царю на планините! Има ли някой по-силен от теб?" Скалата отговорила: "По-силни от мен са мишките." Тогава отшелникът повикал мишлето, показал го на дъщеря си и казал: "Дъще, харесва ли ти това мишле?" А тя, като го видяла, помислила: "Той е мой сродник" - и казала с настръхнала кожа: "Татко! Превърни ме на мишка и ме дай на него, за да изпълнявам задълженията си на стопанка, установени за моя род." И със силата на своята святост той я превърнал в мишка и я дал на мишлето. Ето защо аз казвам: "Не облакът и планината. . ." И като не обърнали внимание на думите на Рактакша, те, за гибел на собствения си род, въвели Стхирадживин в своята крепост. И щом го въвели, Стхирадживин, смеейки се, помислил: "Един от всички само тук владее както се полага умението да даде съвет: "Убийте го веднага." Затова, ако бяха го послушали, нямаше да ги постигне ни най-малко нещастие." И като стигнали до входа на крепостта, Аримардана казал: "Хей, хей! Предоставете на нашия доброжелател Стхирадживин онова място, което той поиска." Щом чул това, Стхирадживин помислил: "Аз трябва да намеря средство да ги погубя, но ако съм вътре, няма да постигна това, защото те ще изучат моите навици и ще бъдат внимателни. Ако се заселя край входа на крепостта, ще изпълня замисленото." С такова решение той казал на царя на кукумявките: "Божествени! Хубави са думите на господаря. Но аз съм запознат с разумното поведение и ти желая доброто. Дори онзи, който е предан и чист, все едно - не трябва да живее в крепостта. Затова, като остана тук край вратата, аз ден след ден ще ти служа, почиствайки с тялото си праха от твоите нозе, подобни на лотос." И когато се съгласили с него, слугите на повелителя на кукумявките започнали по заповед на своя цар всеки ден след собствената трапеза да носят на Стхирадживин превъзходна месна храна. Така след няколко дни той станал силен като паун. И като видял охранения Стхирадживин, изуменият Рактакша казал на всички министри и на царя: "Уви! Глупави са, както ми се струва, всичките ти министри, а и самият ти. Нали е казано: Изпървом глупава бях аз, след туй ловецът със капана а после царят и докрай май всички глупостта ни хвана." Попитали го: "Как?" Рактакша разказал: |
| ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "В околностите на една планина растяло голямо дърво. Живеела там една птица, изпражненията на която се превръщали в злато. Веднъж там дошел един ловец. Птицата се изпуснала пред него и изпражнението, преди да падне, се превърнало в злато. Като видял това, учуденият ловец помислил: "Да! От детинство се занимавам с лов на птици и за осемдесет години нито веднъж не съм видял злато в птиче изпражнение!" Той завързал мрежата към това дърво. А глупавата птица, не подозирайки нищо, кацнала на дървото както винаги и в същия момент попаднала в мрежата. Тогава ловецът я освободил от мрежата, сложил я в клетка и я занесъл в дома си. Той помислил: "Какво да правя с тази птица, носеща опасност? Трябва само някой да разбере за нея, да разкаже на царя и животът ми ще се изложи на опасност. Затова аз сам ще разкажа всичко на царя." Така и направил. А царят, чиито очи при вида на тази птица заприличали на цъфнал лотос, се зарадвал много и казал: "Хей! Стража! Хубаво пазете тази птица. Давайте й храна, вода и всичко, каквото пожелае." Но тогава неговият съветник казал: "За какво ни е тази птица - та ние я взехме, като повярвахме на няколкото думи на ловеца, който не заслужава доверие.- Мигар някога е имало злато в птиче изпражнение? Освободете птицата от клетката." И като послушал министъра, царят освободил птицата, а тя кацнала на вратата и изпуснала златно изпражнение. А след това, като прочела стиха: "Изпървом глупава бях аз. . .", птицата отлетяла накъдето поискала. Ето защо аз казвам: "Изпървом глупава бях аз. . ." Но даже и тогава, гонени от враждебната съдба, те отново не обърнали внимание на полезните думи на Рактакша и продължили да дават на Стхирадживин много месо и друга разнообразна храна. Тогава Рактакша тайно събрал привържениците си и казал: "Уви! Наближава краят на благополучието на нашия господар и гибелта на неговата крепост е близка, въпреки че го поучавах и изпълних дълга си на наследствен съветник. Хайде да се отправим сега към друга планинска крепост. Нали е казано: За бъдещето който мисли, е спокоен и тъжен, който за света е глух, Живях в леса, но пещерата че говори, за първи път във старостта дочух." Те попитали: "Как?" Рактакша разказал: |
| ПЕТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "Живял в околностите на една гора лъвът Кхаранакхара. Веднъж, както бродел из гората с изтъняла от глад шия, той не намерил никаква плячка. И като стигнал привечер до голяма планинска пещера, влязъл в нея и помислил: "През нощта някой непременно ще дойде. Затова ще се скрия и ще стоя тук." И ето че стопанинът на пещерата, чакалът Дадхимукха, започнал да вие пред входа: "Хей, скривалище! Хей, скривалище." Казал това, помълчал малко и отново произнесъл: "Е, мигар забрави, че ние с теб сключихме договор? Когато се връщам, аз трябва да ти се обадя пред входа, а ти трябва да ми отговориш. Щом като сега не ми отговаряш, ще отида в друго скривалище, което ще разговаря с мен." И щом чул чакала, лъвът помислил: "Навярно тази дупка го приветствува винаги когато се завръща. Днес тя мълчи, защото се страхува от мен. Нали е казано за това: Усетилият страх, започва силно да трепери без глас - не може друго място да намери. Затова аз сам ще го поздравя. Нека той, като се отзове на поздрава ми, влезе тук и ми послужи за храна." Като решил така, лъвът приветствувал чакала. И лъвският рев така проехтял в околностите, че изплашил дори тези обитатели на гората, които живеели далече от пещерата. А побягналият чакал повторил стиха: "За бъдещето който мисли, е спокоен. . ." Помислете за това и вървете с мен." И Рактакша, заедно със своите привърженици, се отправил към друга отдалечена местност. Когато Рактакша си отишел, Стхирадживин се зарадвал много и помислил: "Да! Щастие е, че Рактакша си отиде. Той е предвидлив, а останалите кукумявки са неразумни. Сега лесно ще мога да ги унищожа. Нали е казано: "Да, ето враг - съветник!" - казват разумните за някой мъж. оставил работата нужна, с лъжата тръгнал изведнъж." След тези мисли той започнал всеки ден да носи от гората в гнездото си по една съчка, за да изгори кукумявките в пещерата. А глупавите кукумявки не знаели, че той носи тези съчки, за да ги изгори. И хубаво е казано: С врага си който се сдружи, а враг другаря си направи, ще се лиши от стар другар, а новият - ще го остави. И ето че когато пред входа на крепостта била събрана цяла купчина клони, веднъж при изгрев слънце, щом като кукумявките престанали да виждат, Стхирадживин бързо отлетял при Мегхаварна и казал: "Господарю! Аз подготвих всичко за пожара в пещерата на врага. Тръгни заедно със спътниците си и нека всеки от вас вземе от гората къс дърво, да го запали и хвърли в моето гнездо пред входа на пещерата. Тогава всички врагове ще загинат от огъня като в ада на Кумбхипака." Зарадваният Мегхаварна казал: "Татко! Разкажи, какво се случи с теб? Та нали отдавна не съм те виждал." Онзи отвърнал: "Дете мое! Сега не е време за разговори. Дано някой вражески шпионин не е разказал, че съм дошел тук. Тогава, узнавайки за това, слепите ще отидат на друго място. Затова бързай, бързай! Нали е казано: Щом станем бавни във делата, които искат жар, не дим, то боговете разгневени ще ни попречат да творим. Когато убиеш врага, аз ще се върна в къщи и спокойно ще разкажа за всичко." Мегхаварна и спътниците му взели в клюновете си по една горяща клечка и като стигнали до входа на пещерата, подпалили гнездото на Стхирадживин. И тогава всички кукумявки, спомняйки си думите на Рактакша, загинали като в ада на Кумбхипака. А Мегхаварна, като изкоренил врага, отново се върнал в своята крепост на баняновото дърво. И тогава, като седнал на трона в средата на двореца, той с радостно сърце попитал Стхирадживин: "Татко! Как прекара времето между враговете? Нали: По-хубаво да влезеш в огън, но добродетелен, без вик, отколкото със нечестивец да преживееш даже миг. Аз мисля, че да живееш заедно с врагове, е все едно да изпълняваш обета на "острите мечове"." Онзи отговорил: "Това е вярно. Все пак аз никъде не съм виждал такова сборище от глупци. Сред тях нямаше нито един умен освен Рактакша, мъдър и непревъзхождан от никого в много науки. Само той разбра какви са намеренията ми. Що се отнася до останалите министри, всички са големи глупци. Те са министри само на думи и нямат верни познания. На тях не са им известни дори такива правила: Не се привързвай към слугата на твоя неприятел стар: той крие мисъл непозната и злобата на своя цар. И докато със глътки бавни се храни, гледа с майсторлък, прикрити врагове и явни край теб затягат злобен кръг. Нали добре е казано: Кому погрешка зла не носи съветникът глупак? Кого богатството с въпроси безброй не трови пак? Кого успехът не въздига и спуска в дън смъртта? Кого и гибелта не стига в разгара на страстта? Лентяят славата не люби, неверникът - предаността, сакатият рода си губи и лакомият - скромността, а сребролюбецът - доброто, развратницата своя ум, съветникът глупак на царя погубва силата без шум. Ето защо, царю, общувайки с враговете, сякаш изпълних обета на "острите мечове". Това, което ти каза, аз го изпитах върху себе си. Нали е казано: За мъдрия щом туй е нужно, , врага си носи той на гръб. Така змията много жаби излапала без страх и скръб." Мегхаварна попитал: "Как?" Стхирадживин разказал: |
| ШЕСТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "Живяла в една местност стара черна змия на име Мандавиша. Тя започнала да мисли как без много труд да изкарва прехраната си. И ето че допълзяла до едно езеро, където живеели много жаби, и се престорила, че не знае какво да прави. Тогава една жаба се приближила до брега и я попитала: "Старице! Защо днес не търсиш храна както преди?" Змията отговорила: "Скъпа! Как мога, гонена от съдбата, да мисля сега за храна? Тази вечер, като търсех нещо за вечеря, видях жаба и се спуснах да я догоня. Щом ме видя, от страх за живота си тя се скри сред брахмани, потънали в четене на веди, и аз не можах да я намеря. Синът на един от тези брахмани седеше на брега на езерото. А аз по погрешка взех големия му палец за жаба и го ухапах. Момчето веднага отиде в небитието и опечаленият му баща ме прокле: "Злодейка! Ти ухапа моя невинен син -носи жаби и живей от това, което ти дадат от милост." И ето, аз допълзях тук за да ви нося." Тогава жабата предала думите й на всички други жаби и те с радостни сърца отишли при своя цар Джалапада и му съобщили за това. Онзи помислил: "Колко необикновено! " И окръжен от министрите си, бързо излязъл от езерото и се покачил върху качулката на Мандавиша. Всички останали жаби, и стари, и млади, се покатерили върху гърба на змията. Но за какво са много думи? Тези, за които не останало място, скачали след нея. А Мандавиша, в стремежа си да се насити, им показала всевъзможни начини на пълзене. Но на другия ден, за да излъже жабите, Мандавиша започнала да пълзи бавно-бавно. Като видял това, Джалапада попитал: "Скъпа Мандавиша! Защо днес не ни носиш така бързо, както по-рано?" Мандавиша казала: "Божествени! Аз съм гладна и затова днес нямам сили да ви нося." Тогава онзи казал: "Скъпа! Нахрани се с малки жаби." Щом чула това и треперейки от радост, Мандавиша бързо отговорила; "На това ме обрече и брахманът със своите проклятия. Затова се радвам на твоята заповед." И ето че тя безнаказано започнала да се храни с жабчета и след няколко дни силите й се възвърнали. Тогава, смеейки се, си казала: "Безброй и най-различни жаби попаднаха под мойта власт. О, колко време с тази гозба ще поживея още аз?" А Джалапада, чийто разсъдък бил измамен от лъжливите думи на Мандавиша, нищо не забелязвал. През това време към тези места допълзяла друга голяма черна змия. И като видяла как Мандавиша носи жабите, се учудила и казала: "Приятелко! Тези, които ни служат за храна, се намират върху твоя гръб. Виж ти чудеса!" Мандавиша казала: "Известно е, че не съм длъжна да нося тази блатна сган, но чакам своя час да дойде, тъй както хитрият брахман." Онази попитала: "Как?" Мандавиша разказала: |
| СЕДЕМНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "Живял в едно селище брахманът Яджнядата. Неговата развратна жена била привързана към друг с цялото си сърце. Постоянно приготвяла за любовника си банички със захар и масло и зад гърба на съпруга си му ги носела. Но веднъж мъжът й забелязал това и попитал: "Скъпа! Какви ястия приготвяш и на кого ги носиш постоянно? Кажи ми истината!" А тя, без да се смути, отговорила на съпруга си с лъжливи думи: "Тук наблизо има храм на блажената Деви. Аз постя, а на нея й поднасям в жертва изящни и превъзходни ястия." И като взела приготвената храна, пред очите на мъжа си се отправила към храма на Деви, мислейки: "Благодарение на това, което разказах за Деви, мъжът ми ще реши: "Моята брахманка винаги носи на блажената отбрана храна." И като дошла до храма на Деви, тя се спуснала към реката, за да се измие. През това време, докато се миела, мъжът й дошел по друг път и незабелязан от никого, се скрил зад статуята на Деви. А брахманката, като се измила, се приближила до храма, извършила утъпкване, превъзнасяне, жертвоприношение и други обреди и като се поклонила пред Деви, казала: "Блажена, какво да направя, та мъжът ми да ослепее?" Щом чул това, брахманът, който стоял зад гърба на Деви, изменяйки гласа си, казал: "Ако ти постоянно го храниш с тлъсти банички и други ястия, той скоро ще ослепее." Тогава развратницата, измамена от лъжливите думи на мъжа си, започнала да го гощава. И веднъж брахманът казал: "Скъпа! Лошо виждам." Щом чула това, тя помислила: "Ето я милостта на Деви!" А милият й любовник помислил: "Какво може да ми направи този сляп брахман?" И започнал да идва при нея без страх. Един ден брахманът, като видял, че влиза любовникът на жена му и че се приближава към нея, хванал го за косата и го тъпкал и бил с тояга дотогава, докато онзи отишел в небитието. А на порочната си жена отрязал носа и я изгонил от дома си. [Край на шестнадесети разказ] ----------------------------------------- ----------------------------------------- --- Ето защо аз казвам: "Известно е, че не съм длъжна. . ." И след това, смеейки се, Мандавиша казала отново: "Тези жаби, големи и малки, ми служат за храна." Щом чул тези думи, Джалапада, много обезпокоен, помислил: "Какво каза тя?" И попитал змията: "Скъпа! Що за враждебни думи изрече ти?" А онази, за да скрие намеренията си, отговорила: "Нищо." И така, Джалапада, измамен от лъжливите думи на Мандавиша, не отгатнал злите й намерения. Но за какво са много думи? Толкова жаби унищожила тази змия, че нямало дори кой да продължи рода им. Ето защо аз казвам: "За мъдрия щом туй е нужно. . ." Та така, царю! Както Мандавиша надхитрила и погубила жабите, така и аз погубих всички врагове. Нали хубаво е казано: Пожарът, пламнал във леса, и плитък корен не изгаря, а пълноводната река дървото с корена събаря." Мегхаварна казал: "Това е така. Казано е още: Достойнството на мъдреците, върхът на техните дела е в туй, че не захвърлят нищо дори през скръб и теглила." Онзи казал: "Това е така, божествени! Щастливец ти, че довеждаш докрай всичко започнато. Та нали не само безстрашието довежда до целта - за победата са нужни и знания. Казано е: Оръжието не докрай врага сразява, умът до пълната победа стига чак. Стрелата само тяло побеждава, а знанието - род и мощ, и враг. Затова тези, които са надарени със знания и смелост, без мъка постигат целите си. Нали е известно: Щом пред мъжа стои сполука някъде напред-започва труд прилежен и ясните му мисли са винаги във ред. и разумът му е безбрежен. Внимателен е всеки миг, когато слуша той съвети и се учи, и радостен и горд - от своите дела безброй, -награда ще получи. Ето защо само онзи господар, който постъпва разумно, е щедър и безстрашен." Мегхаварна казал: "Несъмнено, науката за разумното поведение бързо донася плодове. Нали ръководен от нея, ти се промъкна при Дримардана и го погуби заедно с поданиците му!" Стихардживин отговорил: "И нека в нашите дела да има твърдина, но отначало да сме с мекост нежна. Тъй царят на дърветата политнал настрана, отсечен, след молитвата прилежна. И колкото и нищожно да е делото, разумният не трябва да бъде лекомислен. Нали: "Защо са ми усилия? Туй никак не е трудно. Внимателен да съм?. . ." - така без ум и срам нерядко някой разсъждава мудно и приближава до бедите глух и ням. Затова, като победихме врага, ние, господарю, днес можем да заспим както преди. И вярно е казано: В дома си, невидял змията, спокойно можеш да заспиш, но ако само си я зърнал, до сутринта ще се въртиш. А също така: И щом човекът, пълен с вяра, със твърдост и кураж, докрай делата свои не докара, със ум, поне веднъж, и не достигне сам до всяка жажда, и почит не изпита той, - как може да се радва, че се ражда в сърцето му покой? И така, аз завърших започнатото дело и сърцето ми е изпълнено с радост. Закриляй поданиците си. Владей трона и неговата сянка и дълго се радвай на царството, свободно от врагове, непоколебимо преминаващо от поколение към поколение, към синове и внуци, И помни: Щом царят е добър, а не развратен, щом винаги общува с мъдреци, безброй години орелът златен над неговото име ще блести. И дано душата ти не се опияни от славата при мисълта: "Аз получих царство!" Та нали царското могъщество е непостоянно! Като тръстика с труд се изправя и пада за един миг, а тогава не можеш да го удържиш и със стотици усилия. Колкото и добре да го пазиш, накрая ще те излъже. Царското могъщество е променливо като мислите на маймунското племе; държи се несигурно като вода върху лист на лотос; мени се като посоката на вятъра; краткотрайно е като съюза с неблагородни; с него трудно можеш да се справиш, като с отровна змия, красиво е само за миг, като очертанията на вечерните облаци, по природа е недълготрайно като мехури върху вода; неблагодарно е като всичко, направено от плът; и изчезва мигновено, като куп богатство, явило се насън. И така: Когато царят седне върху трона, за злото да се поразмисли той: помазан със водата благовонна, помазан е и с мъките безброй! И щом си постигнал царско щастие, подвижно като ушите на опиянен слон, вкусвай от него, верен единствено на мъдростта." И тук завършва третата книга, наречена "За гарваните и кукумявките", разказваща за мира, сраженията и други начини за управляване на държавните работи. Първият й стих гласи: На вчерашния враг не вярвай много, макар сега да ти е станал брат. Виж гарваните как донесли огън и кукумявките подпалили със яд. Тук започва четвъртата книга, наречена: ЗАГУБА НА ПРИДОБИТОТО Ето първия и стих: Доброто който от ръцете си изпусне поласкан, като делфина от маймуната ще бъде изигран. [/b] Редактирано от - Пламен Кафадаров на 26/2/2008 г/ 20:14:25 |
| Днес ще сложа тук някой от любимите си разкази от различни части на книгата , за да осветлим малко темата , дето се вика знанието е слънце, ТО сляпото окато прави! Разумен е човекът, който не се гордее, че е пръв. В гората заекът погубил опиянен от слава лъв." Каратака попитал: "Как?" Даманака разказал: СЕДМИ РАЗКАЗ "Живял в една гора опиянен от гордост лъв, на име Мандамати. Неуморно унищожавал зверовете. И ето че родените в тази гора антилопи, глигани, биволи, гайяли, зайци и други животни се събрали разтревожени, застанали на колене и като склонили глави, започнали смирено да молят господаря на зверовете: "Божествени! Защо унищожаваш без всякаква причина живите същества? Това е толкова жестоко и нечестиво? И нали казват: Глупакът в страст за наслаждения с грях бърза да се услади, след туй през хиляди рождения понася хиляди беди. А също така: Мъдрецът често не греши, от хорски думи той не страда и няма да направи тъй, че да попадне утре в ада. И при това: Само глупците вършат грях за свойто тяло нечестиво, вместилище на всяко зло, изстрадано и променливо. Знай това и не погубвай нашия род. Стой на мястото си, а ние всеки ден подред ще ти изпращаме по един горски жител. Тогава и божественият ще бъде сит, и родът ни няма да загине. Нали е казано: Щом може да се наслаждава с господството си някой цар, тогава дълго той ще пие от най-блажения нектар. Дои се първо, след туй - стриже - и със слугите е така. Полива първо, след туй жъне плода грижливата ръка. Хляб, злато, вино - всеки плод на чернозема от верните си поданици царят взема. . ." Като чул това, Мандамати отговорил: "Да! Добре говорите. Ще остана тук, но ако не ми изпращате по едно животно, тогава непременно ще изям всичките." Зверовете се съгласили и щом се успокоили, започнали без страх да бродят из гората. Оттогава всеки ден по пладне някой от родовете му изпращал за обяд някакъв звяр, остарял, уморен от живота, обхванат от мъка или такъв, който се страхувал за смъртта на децата или жена си. Така се редували род след род. И ето че веднъж дошел редът на заека. Когато зверовете му казали за това, той помислил: "Как да погубя този зъл лъв? Та нали: За умния какво е трудно? И кой ще спре решимостта? Какво не прави сладка дума? Що не постига ревността? Така ще погубя лъва." И бавно-бавно тръгнал на път, времето минавало, а той с тревога в сърцето мислел за това как да погуби лъва. Едва в края на деня заекът се отправил към него. А разгневеният лъв, на когото шията изтъняла от глад през това време, облизвайки устата си, помислил: "Да! На сутринта трябва да изтребя всички зверове." Докато мислел така, заекът приближил бавно-бавно до него, поклонил се и застанал смирено. Щом видял колко късно пристига този и колко е мъничък, лъвът страшно изревал: "Ей, нищожество! Ти си толкова малък, а си дошел сам и при това - закъсня. Заради това ще те убия, а на сутринта ще унищожа всички зверове!" Тогава заекът се поклонил и с уважение заговорил: "Господарю, нито аз, нито останалите животни са виновни за това. Чуй защо се случи така." Лъвът настоял: "По-скоро разказвай, докато не си попаднал между зъбите ми." Заекът разказал: "Господарю, когато настъпи моят час, зверовете изпратиха с мен още пет заека, защото съм много малък. Но когато идвахме насам, от една голяма яма излезе някакъв лъв и каза: " Къде отивате? Спомнете си за вашия бог-пазител." Аз му отговорих: "Съгласно договора ние сме изпратени за храна на нашия господар, лъва Мандамати." Той каза: "Знаете, че тази гора принадлежи на мен. Затова съгласно договора всички зверове трябва да имат работа с мен. А Мандамати е просто лъжец. Повикай го и по-скоро се върни. Който от нас излезе по-силен - той ще е цар; и той ще изяде всички зверове." Щом получих тази заповед, дойдох при теб, господарю. Ето защо закъснях. Сега нека решава господарят." След това Мандамати отговорил: "Скъпи, ако е така, по-скоро ми покажи този лъв-измамник. Ще излея върху него гнева, който изпитвам към зверовете, и ще се успокоя. Нали е казано: Земя, приятели и злато - това е силната страна Щом нямаш ни едно от тях, не почвай никога война. Когато няма за какво и само бедствие го чака. благоразумният човек не се помръдва за атака." Заекът възкликнал: "Господарю, ти си прав. Когато оскърбяват воина и посягат върху земята му, той трябва да се сражава. Обаче този лъв живее в крепост. Когато ме изпращаше при теб, излезе от нея. Трудно е да се победи враг, скрит в крепост. Нали е казано: И бързината на конете, на слоновете смелостта не струват нищо за царете пред силата на крепостта. От много воини е по-силен стаеният на пост стрелец, ако край него се извива опорен зид като венец- И затова навярно Шакра, издигнал не една стена, извикал: "Крепостта е всичко и днес, и в стари времена..." Като чул това, Мандамати казал: "Скъпи, дори и да се намира в крепост този лъжец, все едно, покажи ми го и аз ще го убия. Нали е казано: С врага и болестта бори се без страх от първия им миг. че ако станат много силни, ще свършиш като мъченик. А също така: Тоз, който силата си знае и иска да получи слава, тъй както Бхаргава ще може сам всеки враг да побеждава." , Заекът казал: "Това е така. Но все пак той ми се стори силен. Господарят не бива да тръгва, без да знае силата на врага. Нали е казано: Тоз, който себе си не знае и не познава своя враг, подобно пеперуда в огън - ще изгори като глупак. А също така: Ако слабака се нахвърли юнака да убие в бой, безславен - като слон без зъби, след туй ще се завърне той." Мандамати казал: " Това не е твоя работа! Покажи ми го, дори и да е в крепост." Заекът отговорил: "Щом като е така, нека господарят върви след мен." Той тръгнал напред и като стигнал до кладенеца, се обърнал към Мандамати: "Господарю, кой може да устои на твоето могъщество? Още щом те зърна, този лъжец се скри в крепостта. Ела насам, за да ти го покажа." Мандамати казал: "Скъпи, покажи ми го по-бързо." И онзи му показал кладенеца. Глупавият лъв видял във водата своето отражение и заревал. А от кладенеца, отразен от стените, се чул два пъти по-силен рев. Лъвът помислил: "Този лъв е много силен" - хвърлил се надолу и се лишил от живота. А доволният заек зарадвал всички зверове и прославен, заживял щастливо в гората. Ето защо аз казвам: "Разумен е човекът, който. . ." Каратака казал: "Това прилича на приказката за гарвана и плода на палмата. Макар заекът да е успял, все пак човек, лишен от могъщество, не трябва да мами големите." Даманака казал: "Силен или слаб - всеки трябва да бъде решителен в действията си. Нали е казано: Ще стигне смелият до някаква сполука. Страхливците шептят: "Съдба, съдба!" Съдбата подчини, вдигни дори юмрука, че няма да е грях, когато си в борба! При това самите богове помагат на този, който е винаги предприемчив. Нали е казано: На смелия за да помага, в съюз и богът е призван. Така помогнал на тъкача Вишну със своя Гарутман." Каратака попитал: "Как благодарение на увереността и ловката лъжа е бил постигнат успех?" И онзи разказал: Редактирано от - Пламен Кафадаров на 28/2/2008 г/ 13:54:44 |
| ОСМИ РАЗКАЗ "Има в страната на гаудите град, който се нарича Пундхравардхана. Живели в него двама приятели, тъкач и майстор-колар, които били съвършени в занаятите си. Щедро пилеели спечелените пари, носели скъпи дрехи, меки и пъстри; красели се с цветя и бетел, парфюмирали се с камфор, алое и мускус. Три четвърти от деня работели, а след това издокарани се разхождали из площадите, храмовете и други места. Така прекарвали времето си. Но на един голям празник всички граждани, облечени кой както може, тръгнали да се разхождат покрай един храм. И ето че премененият тъкач и майсторът-колар, както разглеждали украсените лица на тълпящите се отвсякъде хора, забелязали дъщерята на царя, която седяла, заобиколена от приятелките си, на балкона на горния етаж на двореца. Нейните пищни гърди цъфтели с първата младост, заоблените й бедра се отличавали със стройност, а талията й била тънка фиданка. Косата й, тъмна като буреносен облак, била мека, лъскава и вълниста. Златните украшения, които се поклащали на ушите й, съперничели на сладостните люлки на бога на любовта. Лицето й било прекрасно, като току-що разпукнал нежен цвят на лотос; като чуден сън завладявала тя очите на хората. И щом видял тази несравнима красота, тъкачът, поразен в самото сърце от петте стрели на Манасиджа, запазил присъствие на духа и скривайки вълнението си, се добрал някак си до своя дом. През целия път пред очите му бил образът на царската дъщеря. С тежки и горещи въздишки се отпуснал върху непостланото легло и като си представил царската дъщеря такава, каквато я видял, прочел стиховете: "При красотата скромността живее". Уви! Не е така. Усещам мъка. Тя влезе в мен, дълбоко, но къде е, че тялото ми все гори в разлъка! И също така: Едното в пламъка на любовта, а другото със нея, а третото с ума ми - с три сърца живея. И също така: Нали красивите черти са щастието на света! Газелооката защо ме овъглява с красота? Червени устни - бимба. гърди -овални чаши, стаили смях най-звънък, а пъп дълбок и нежен и виещи се къдри, и стан изящен, тънък, донасят без догадка страдания не малко на всеки влюбен мъж. Но що за справедливост - от образа й румен ще пламна изведнъж! Да се притисна до гърдите, студено-тръпни от шафрана, и тихо да ме приласкае неземен аромат издън душата й - и там заключен, изпепелен от страст уханна, поне за миг очи да склопя, видял най-сладкия си сън. Макар от теб да е далече любимата, но ти я виждаш пред себе си, в сърцето, тъй привикни с това вълшебство, щом те измъчва мълчанието й от небето. Нали на срещата часа сега, усамотен, печал ти носи. Тоз, който е себелюбив, от радост е лишен, а веселяка - от въпроси. "В света е всичко миг" - навярно тъй Буда е определил. Но щом за нея си помисля, не чезне образа й мил." Така възбуден, той не престанал да въздиша във всички съзвучия, докато не настъпила нощта. На другия ден, в уречения час, в дома на тъкача дошъл пременен майсторът колар. Той заварил тъкача прострян върху непостланото легло, дълбоко и тежко въздишащ, пребледнял и облян в сълзи. Като го видял в този вид, коларят казал: "Ей, приятелю! Какво се е случило днес с теб?" И когато от срам онзи не отговорил нищо на въпроса му, натъженият колар прочел следното стихотворение: "Мигар може от приятели да се страхуваш? Дал им помощ - да тъжиш напук? Ако в някого повярваш като в майка, само той ти е приятел, никой друг." А коларят умеел да разпознава болестите по техните външни признаци; сложил ръка върху сърцето на тъкача и казал: "Приятелю, струва ми се, че състоянието ти е предизвикано не от треска, а от любов." И щом коларят казал какво става с тъкача, онзи седнал и прочел стихотворението: "Щом искаш пак да бъдеш със душа щастлива, на верния слуга, на своята жена благочестива, на властелина всемогъщ, отдаден на страната цял, и на приятеля си - разкажи дълбоко скритата печал." И след това тъкачът му разказал всичко за себе си, като започнал от часа, в който видял царската дъщеря. Тогава коларят, като помислил, казал: "Нали този цар е кшатрий. И не се ли страхуваш от тази нечестива постъпка? Ами че ти си вайша?" Но тъкачът отговорил: "По закон кшатрият може да вземе съпруга от три касти. Навярно тя е дъщеря на вайшийка. Затова ме и влече към нея. Нали е казано: Уверен съм, при кшатрия ще идеш ти, и от това сърцето ми се устремява. Нали у хората, със благородство във гръдта, глас вътрешен в такива случаи решава." Узнал решението му, коларят казал: "Приятелю, какво да се прави сега?" Тъкачът отговорил: "Отде да зная? Разказах ти всичко като на приятел." Казал това и млъкнал. Тогава коларят го посъветвал: "Стани, измий се, хапни нещо и престани да тъгуваш. Аз ще измисля такова средство, благодарение на което ти ще можеш непрекъснато да вкусваш с нея радостта от любовното наслаждение." Ободрен от обещанието на приятеля си, тъкачът станал и се заловил за своята работа. А коларят издялал от дърво образа на Гаруда, който се вдигал нагоре с помощта на клин, украсил го с най-различни краски, занесъл го другия ден на тъкача и казал: "Приятелю, седни върху този Гаруда, постави клина и ще можеш да полетиш, където поискаш. Когато изтеглиш клина, ще се спуснеш на земята. Вземи го за себе си. Тази вечер, когато хората заспят, приеми образа на Нараяна, украси тялото си, седни на Гаруда, създаден благодарение силата на моите знания, спусни се върху покрива на двореца и постъпи с царската дъщеря както пожелаеш. Царската дъщеря, разбира се, спи сама на балкона на двореца." След това коларят си отишъл, а тъкачът прекарал остатъка от деня, завладян от стотици желания. Щом настъпила нощта, благоухаещ на ароматни води, пудри, помади, бетел, благоуханно средство за устата, цветя и други такива, облечен в най-хубавите дрехи, накичен с венци, блестящ от диадеми и всякакви украшения, постъпил така, както го посъветвал приятелят му. И когато царската дъщеря, чието сърце било едва докоснато от Мадана, лежала сама в леглото си на балкона, обляна от лунна светлина, и с усмивка гледала месеца, изведнъж видяла тъкача в образа на Нараяна, седнал върху Вайнатейя, тя с вълнение се надигнала в леглото, поздравила го с уважение и попитала: "Божествени! По каква причина съм почетена с твоето идване? Обясни ми как да постъпя." Тъкачът й отговорил бавно, с дълбок и нежен глас: "Скъпа, аз дойдох тук заради теб." Царкинята възразила: "Но нали аз съм дъщеря на човек." Той отговорил: "Ти си моята предишна съпруга, изгонена от небето заради проклятие. Дълго време те пазех от мъжете и затова сега ще се оженя за теб по обичая на гандхарвите." Като помислила: "Та нали това е най-недостижимото желание", тя се съгласила и той я взел за жена по обичая на гандхарвите. Така прекарвали времето, с всеки изминат ден любовта им растяла. В края на всяка нощ тъкачът сядал на дървения Гаруда и на прощаване казвал: "Отивам на небето на Вайкунтха" - и незабелязан от никого, се завръщал в своя дом. Но веднъж пазачите на женските покои забелязали по тялото на царкинята следи от мъжки наслаждения. От страх за живота си те се обърнали към своя господар: "Божествени! Бъди милостив и обещай, че ще ни пощадиш. Трябва да ти съобщим нещо." Царят обещал и пазителите на женските покои му разказали: "О, божествени! Женските покои се пазят усърдно - те са недостъпни за мъже и все пак видът на царкиня Сударшана е такъв, като че някой й се наслаждава. Ние не можем да направим нищо. Нека решава божественият." След това известие царят помислил с тревога в сърцето: "Роди се дъщеря. . ." - и мисъл всекичасна: "Кой ще я вземе за жена?" Расте горката. "Щастлива ли ще бъде тя или нещастна?" Да! Много мъка тя донася на бащата. А също така: Щом има дъщеря, в миг майката ума си губи, че докато расте, дали добра ще бъде, ще вземе мъж, а виж, че друг залюби. Да имаш дъщеря - това е зла присъда. А също така: "Достоен мъж ли ще целува? Ще се обичат ли без грях?" - Така поетът се вълнува пред своята творба със страх." И като размислил и така, и иначе, той отишъл при царицата и й казал: "Божествена! Разбери за какво говорят слугите. На кого ли се гневи Кританта, защо ни е изпратил такова зло?" Когато слугите й разказали какво се е случило, обезпокоената царица бързо отишла в стаята на момичето и видяла, че устните й са изпохапани, а тялото й изпоцапано. Тогава тя казала: "Ах, негоднице, опозори своя род! Защо забрави добродетелта? Кой е този човек, белязан от Кританта, който идва при теб? Кажи истината." И онази, като навела лицето си, засрамена й разказала всичко за тъкача в образа на Вишну. След разказа на дъщеря си царицата засияла, всички косъмчета по тялото й настръхнали и като отишла при царя, казала: "Радвай се, божествени! Та сам блаженият Нараяна идва всяка нощ при момичето. Тя е станала негова жена по обичая на гандхарвите. Тази вечер ще застанем с теб до прозореца и в полунощ ще го видим. Нали той не разговаря с хора." Царят се зарадвал от сърце и с нетърпение зачакал края на този ден, който му се сторил столетие. И ето че вечерта царят и жена му, скрити до прозореца, когато погледнали към небето, видели как някой, белязан с подходящи знаци, седнал на Гаруда и взел в ръцете си раковина, диск и жезъл, се спуска от въздушното пространство на земята. Тогава царят, като потопен в нектар, казал на царицата: "Няма в света по-щастлив от нас. Та нашата дъщеря я посещава и радва сам блаженият Нараяна! Изпълниха се всичките ни желания. Сега с помощта на моя могъщ зет ще покоря цялата земя." Между това при него дошли за ежегодния данък пратеници от юга на славния Викрамасена, под властта на когото се намирали девет милиона и деветстотин хиляди села. А царят, горд със своя зет Нараяна, не ги почел както преди. Тогава, разгневени, те казали: "О, царю! Дните, определени за донасяне на данъка, минаха. Защо не засвидетелствува своето уважение? Или изведнъж си придобил необикновена сила, та се осмеляваш да гневиш великия и славен Викрамасена, подобен на огъня, вятъра, на отровна змия и Кританта?" Когато казали това, царят им посочил "пътя на боговете". Щом се върнали в земята си, пратениците разказали за случилото се, като преувеличили всичко сто хиляди пъти. И господарят им изпаднал в ярост. Тогава, окръжен от могъща свита и войска от четири вида, Викрамасена тръгнал срещу царя на Пундхравардхана, като при това произнесъл гневно: "Насред морето да трепери, сред Меру Шакра да го скрие - гневът ми пак ще го намери и пак подлеца ще убие." И като се придвижвал без почивка, Викрамасена стигнал до онази страна и я опустошил. Тогава спасените от смъртта жители дошли пред двореца на царя на Пундхравардхана и се развикали. Но макар и да ги чувал, той никак не се опечалил. На другия ден, когато войската на Викрамасена приближила и обсадила град Пундхравардхана, министрите, домашният жрец и знатните хора доложили на царя: "Божествени! Приближил се е силен враг и е обсадил града. Защо божественият не се безпокои?" Тогава царят казал: "Бъдете спокойни и вие. Аз измислих по какъв начин да унищожа този враг. Утре сутрин вие ще видите какво ще направя с войската му." Като казал това, той заповядал да пазят добре стените и вратите. След това повикал Сударшана и с ласкав глас, изпълнен с уважение, й казал: "Дете, аз започнах война с врага, като се осланях на силата на твоя съпруг. Така че помоли блажения Нараяна, когато дойде тази вечер, да унищожи на сутринта нашия враг." През нощта Сударшана предала на съпруга си дума по дума това, което казал баща й. Тъкачът отговорил с усмивка: "Скъпа, какво е за мен тази война между хора? Та нали преди години като на шега убих Хираниякашипу, Канса, Матху, Кайтабха и хиляди други големи демони, надарени с вълшебна сила. Иди и кажи на царя: "Не се тревожи. На сутринта Нараяна ще унищожи с диска си неприятелската войска. . ." И като отишла при царя, Сударшана с гордост му разказала всичко. Царят се зарадвал много и заповядал на пазача да обяви из града под барабанни удари: "Тези, които в сутрешната битка завземат скъпоценности, хляб, злато, слонове, коне, оръжие и друга плячка от лагера на убития Викрамасена, ще ги запазят за себе си." Когато чули съобщението, зарадваните граждани започнали да се съветват и да говорят: "Колко е безстрашен нашият господар, та той не се тревожи дори когато вражеските сили се намират до самия град. Няма никакво съмнение, че утре сутрин ще погуби неприятеля." През това време тъкачът, изпълнен с безпокойство, прекъснал любовното наслаждение и помислил за себе си: "Какво да правя сега? Ако седна на своя дървен Гаруда и отлетя на друго място, няма да се срещна повече с тази жена-съкровище! Нали Викрамасена ще убие моя тъст и ще я отвлече от женските покои. Ако вляза в битката, смъртта ще сложи край на всичките ми желания. Но нали и без любимата за мен не може да има живот. Но защо да приказвам? И тъй, и инак - смърт. Значи, трябва да се бия мъжествено. При това врагът, като види, че влизам в боя възседнал Гаруда, може би ще ме вземе за Васудева и ще побегне! Нали е казано: Да бъде смелия човек за уважение! Увереният в свойта сила млада и в скръб, и в нужда или затруднение ще превъзмогне всякаква преграда. И когато тъкачът решил да вземе участие в боя, Вайнатея съобщила на Вишну, който се намирал на небето на Вайкунтха: "Божествени! на земята, в град Пундхравардхана, един тъкач, който е приел образа на божествения се наслаждава на царкинята. И ето че могъщ цар от южните страни е дошъл да погуби царя и повелителя на Пундхравардхана. Тъкачът е решил да помогне на тъста си. Знай, че ако тъкачът загине в боя, в света на смъртните ще тръгне мълвата, че уж царят на южните страни е погубил блажения Нараяна. И тогава ще престанат да принасят жертви и да извършват други обреди, неверниците ще разрушат храмовете, а преданието на блажения аскети с три пръчки ще се откажат от своето отшелничество. Нека божественият реши какво да прави сега. Тогава блаженият Васудева внимателно обмислил чутото и му отговорил: "Царю на птиците! Това е справедливо. В този тъкач има частица от божество и той трябва да убие онзи цар. Ето средство за това: щом като трябва да му помогнем, аз ще се влея в тялото му, а ти ще се вместиш в неговия Гаруда. А моят диск ще се всели в неговия." - "Така да бъде!" - съгласил се Гаруда. През това време тъкачът, въодушевен от Нараяна, казал на Сударшана: "Скъпа, когато вляза в боя, нека извършат обред със запалване на огън и всичко, което трябва да ми донесе благословия." След това той извършил огнената церемония, украсил се с военните доспехи и приел почетните дарове. И ето, изгряло голямото светило - приятел на лотосния басейн, украшение на моминското лице - от източния небосклон, надарено с хиляди лъчи. Забили барабаните, предвещаващи победа. Царят излязъл от града на бойното поле, двете войски се строили в бойна готовност по местата си и пехотата започнала сражението. Тогава тъкачът седнал на Гаруда и започнал да раздава на народа злато, скъпоценности и други скъпи дарове; пред очите на любопитните граждани, които го приветствували с уважение, той полетял от горния етаж на двореца във въздуха и щом се озовал отвъд града, започнал да тръби над своята войска с гръмката раковина на Панчаджания. Когато чули звука от раковината, слоновете, конете, коларите и пехотинците се разбягали. Едни се подмокрили от страх, други издавали ужасни викове. трети, съсипани от умора, се търкаляли по земята, а някои замрели на местата си, с погледи, неподвижно устремени към небето. През това време всички богове от любопитство се събрали да погледат боя и Девараджа казал на Брахма: "Брахма! Мигар тук трябва да бъде убит някакъв полубог или демон -та нали сам блаженият Нараяна, седнал на Нагари, влезе в боя?" След тези думи Брахма помислил: "Към хората не ще запрати Хари някой ден ужасния си диск, от демони окървавен. Така лъвът комар едва ли ще налапа, когато слонове убива той със лапа." И когато боговете с любопитство размисляли за всичко това, тъкачът хвърлил диска към Викрамасена. Като разсякъл царя на две, дискът отново се върнал в ръцете на тъкача. След всичко това царете слезли от колесниците си, склонили глави и с почит се обърнали към приелия образа на Вишну: "Божествени! Загива войската без вожд. Помисли за това и пощади живота ни. Заповядай какво да правим." Когато цялата тълпа от царе възкликнала, тъкачът, приел образа на Вишну, отговорил: "От днес вие сте в безопасност. Изпълнявайте без отлагане всичко, което ви заповяда Супративарман." Царете се подчинили на тази заповед и сговорили "Както желае господарят." А тъкачът предал на Супративарман хората, слоновете, колесниците, конете, скъпоценностите и цялата останала вражеска плячка и прославен от победата, заживял с царкинята, наслаждавайки се на пълно щастие. Ето защо аз казвам: "На всеки пълен със решимост. . ." Като чул това, Каратака казал: "Ако и ти си изпълнен с решителност - - върви към желаната цел. Щастлив път!" И Даманака се отправил към лъва. Щом се поклонил и седнал, лъвът го попитал: "Защо те нямаше толкова дълго време?" Даманака отговорил: "Божествени! Важна работа ме води днес при господаря. Макар и да е неприятна, все пак дойдох да я разкажа за твое добро. Дори против волята си поданиците трябва да разкриват подобни неща, без да губят време за неотложната работа. Нали е казано: Царю, край тебе винаги ще има хора сладкодумни, по-трудно е да се намерят искрени и умни." В отговор на това Пингалака с уважение попитал: "Какво искаш да кажеш с тези думи?" И онзи отговорил: "Божествени! Сандживака, който успя да спечели твоето доверие, замисля зло против теб. Останал насаме с мен, той издебна момент и доверчиво ми каза: "Макар господарят ти да е три пъти по-силен, аз научих неговите силни и слаби страни. Ето защо ще го убия и лесно ще завзема царската власт." Сандживака иска да изпълни днес своето намерение. И аз дойдох да съобщя за това на теб, господаря на моя баща." След тази неприятна вест, подобна на гръм, изненадан, Пингалака се разтревожил извънредно много и нищо не отговорил.-А Даманака, разбирайки състоянието му, казал: "Такова нещо може да се очаква най-вече от министрите. Нали хубаво е казано: Където царя със министрите се възвишава, богинята на щастието непрестанно бди и непривикналия със такава слава тя няма нито миг да пощади. И ето защо: Трън, зъб, съветник глупав, който ти вреди, за безопасност с корен ги вади. А също така: И щом издигне царя някой подчинен над другите министри, глупакът, в миг от славата опиянен, изпада в други мисли. Забравя той за служба, дълг - страстта за още власт го пие и устремен безумно към властта, готов е царя да убие. А нали Сандживака се промъква свободно навсякъде, където поиска. Затова тук подхождат следните думи: Верносмирен да е слугата, но щом парите не цени, ако добро си мисли царя - ще трябва да го уволни. А също та к а: Дори добро от предана ръка враждата може да извика, а злото, сторено ни от врага - добро да предизвика. Немалко труд отдай, да си приет добре във върховете- Не може само бедният аскет да служи на царете." Като чул това, Пингалака възкликнал: "Но нали той е мой слуга! Как е могъл така да се промени?" Даманака отговорил: "Дали е твой слуга, или не - няма никакво значение. Нали е казано: Безкрайно всеки подчинен пари и власт сънува. И щом достигне свойта цел, с началника си се сбогува." Лъвът възразил: "Скъпи! Въпреки това в сърцето ми няма никаква злоба към него. Нали: С пороци нека да е пълно - за скъпото си тяло бдим. Дори да носи само мъка - любимецът си е любим. А също така: Каквито думи да приказва, дела най-лоши да твори, все пак любимецът е искра, която силно в нас гори." Даманака казал: "Това е и опасната страна на успеха. Като изостави всички други зверове, господарят насочи своето внимание към Сандживака, а сега онзи сам се стреми към господство. Нали е казано: Тоз, който повече от други пред властелина е почтен, богат или бедняк, край Лакшми ще се намери някой ден. И дори да ти е любимец, трябва да го оставиш в немилост, защото е порочен. Наистина хубаво се казва: От своя син любим, приятел или брат се откажи, когато усетиш, че цъфти безумния им свят в едно порочно блато. Добре известна е надлъж и шир пословицата на жените: "Що струва даже обеца-сапфир, та си пробиваме ушите?" А ако ти смяташ, че ще има някаква полза от огромното му тяло, грешиш. Нали: Щом слонът е опиянен от страст и работа не върши, по-слаб от хората е той, когато има в тях усърдие. Няма съмнение, че нозете на божествения го жалят! Но и това не е хубаво. Нали: Тоз, който прост и неразумен забрави, че е имал ум, отсъдено му е нещастие и неуспех по всеки друм. А този, който не желае другарите си да цени, и пост, и длъжност ще загуби и ще спечели ругатни. И още: Където слушат и съвети зли дори, благополучие там винаги цари. А също така: Слугите да не мамят царя - шпиони всеки цар държи. В добро и зло поддържай мяра. Съветът благонрав тежи." Тогава лъвът казал: "Скъпи! Все пак не говори така. Та нали когато той ме помоли за защита, аз сам му дарих безопасност. Как може да бъде неблагодарен?" Но Даманака казал: "Да, злият зъл в света минава, добрият - в неизвестността. И всеки ще ги различава, тъй както нимбата от захарта. И още: И колкото да му угаждаш, злодеят няма да се промени; така опашката на куче стърчи през нощи и през дни. И нататък: Нали във хората достойни и незначимото блести, луната тъй с лъчи безбройни по снежните била трепти. И още: И най-достойните дела у хората порочни гинат. Така и лунните лъчи над Анджана високо стинат- У недостойните загиват сто дела и сто съвета чезнат у глупците; пред разума стоят като скала и не дочуват нищо със ушите. Злодеят своя скъп приятел губи, глупакът - най-полезните дела, неблагодарният убива с думи груби, неприветливият руши интимността. А още: Да разговаряш със глупак - е все едно да си в пустиня със дъх солен, да мислиш пак за лотос в пясъчната глина; да мажеш мъртвия с елей, слепецът да красиш с фуражка, на глухия да казваш - хей, изправил кучешка опашка. И също: Със цялата си простота глупакът служи на глупака - не тъй ли някой по света от бик навярно мляко чака и сякаш в някаква мъгла жена - не, а евнух прегръща и погледа му преобръща в елмаз строшените стъкла. Затова господарят нека непременно обърне внимание на моите полезни съвети. При това слушай внимателно: Маймуна, тигър и змия веднъж ми дадоха съвет: не ги послушах аз и сам пострадах от злодей проклет." Лъвът попитал: "Как?" И Даманака разказал: ----------------------------------------- ------------------------------- Пари на ближния си който не раздава и сам не харчи - той не е богат. Така мома сред своя бащин дом остава в очакване на мъж, на кум, на сват. Но, така или иначе, тук всичко решава съдбата. Затова е казано: Понякога във смъртна схватка, сред дом, по-хубав от зора, във огън, в океан, сред хладна планинска пуста пещера или с усойници - прилежно си длъжен да живееш ти: туй, що ни чака - неизбежно през дните ще ни навести. Ето защо най-хубавият ти имот е това, че си здрава и задоволена. Нали е казано: Тоз, който седем материци владее и изгаря в жар за още - е бедняк последен. Доволен ли е той е цар. А също така: Да се лишиш, е участ славна. Какво е по-добро от щедростта? На здравето каква съдба е равна? И що ще се сравни със доблестта? И не трябва да мислиш: "Как ще живея без Имане?" Нали богатството е нетрайно, а мъжеството - постоянно. и е казано: Щом му се случи, като топка храбрецът пада с опнат ръст, - пък страхливецът се свлича като безсилна буца пръст. Но за какво са много думи? Чуй същността на нещата: едни хора се наслаждават от парите, други ги спестяват. А също така е казано: Пари, спечелени за миг, не са ограда за глупака. Така Сомилака без вик изгубен сред гората чака." Хирания попитала: "Как?" Мантхарака разказала: ----------------------------------------- ----------------------------------------- -- Редактирано от - Пламен Кафадаров на 28/2/2008 г/ 13:56:59 |
| ШЕСТИ РАЗКАЗ "Живял в един град тъкач на име Сомилака. Той изработвал разнообразни красиви дрехи, пригодени за царските слуги, но въпреки това спечелените от него пари стигали само за храна и облекло. И като видял, че другите занаятчии, които тъчели груби дрехи, натрупали големи богатства, казал на жена си: "Скъпа! Погледни какви богатства са събрали тези тъкачи, макар че изработват груби тъкани. Не мога да понасям повече живота в този град и ще отида на друго място." Жената възразила: "О, скъпи! Не е вярно това, че ако отидеш на друго място, ще намериш пари. Нали е казано: Каквото е решено, ще се случи, към другото не се стреми смутен. Ще се изплъзне от ръката всеки скъп дар, за други предрешен. И също така: Тъй както сянката и светлината са неразделни всеки ден, така творецът и творбата са свързани в съюз свещен. Затова остани тук и се занимавай с работата си." Той възразил: "Скъпа! Не си права. Нито една работа не дава резултат, ако на човек липсва решителност. Нали е казано: С усърдие и труд ний си доставяме храната, че без усилие не ще познае хляб устата. И също тъй: За да постигнеш свойта цел, дела са нужни, не мечти. Лъвът щом спи, в устата сънна газелата не ще влети. И още: Да, който пак се труди честно, но няма полза от труда - не трябва да се порицава. такава му е участта. Ето защо непременно ще отида в друга страна." Като казал това, той отишел в град Вардхамана. След като прекарал там три години, спечелил триста златни монети и се отправил към дома си. И ето че на половината път, когато минавал през една непроходима гора, блаженото слънце залязло. От страх той се покатерил на един здрав смокинов клон и заспал. В полунощ чул в просъница разговора на двама души с червени от гняв очи. Единият казал: "Хей, Картар! Много пъти ти казвах, че Сомилака не трябва да има никакъв имот освен храна и дрехи. Затова никога не трябва да го пренадаряваш. Защо му даде триста златни монети?" Другият отговорил: "О, Карман! Трябва непременно да надарявам усърдните хора с това, което са заслужили. А краят зависи от теб. Отнеми му богатството!" Тъкачът съвсем се събудил от тези думи и погледнал във вързопа със злато, но видял, че е празен. Тогава той помислил: "Уви! С какъв труд припечелих богатството, а го загубих за един миг. Целият ми труд е напразен! Как ще се появя беден пред жена си и приятелите?" С тези мисли той отново се върнал в град Вардхамана. И само за година спечелил петстотин златни монети. И по друг път отново се отправил към дома си. И когато залязло слънцето, той видял пред себе си същата смокиня. Тогава помислил: "Горко ми! Уви! Горко ми! Защо съм предприел тази работа, гонен от съдбата? Отново дойдох при този ракшас, приел вида на смокиня!" И вече искал да легне да спи на нейните клони, но чул разговора между същите двама души. Единият от тях казал: "Картар! Защо даде на Сомилака петстотин златни монети? Мигар ти не знаеш, че той не трябва да има нищо освен храна и дрехи?" Другият отговорил: "О, Карман! Трябва непременно да надарявам усърдните хора. А краят зависи от теб. Защо ме упрекваш?" Сомилака започнал да рови в своя вързоп, но видял, че е празен. Тогава, обхванат от голямо отвращение към света, помислил: "Уви! Защо да живея, щом като загубих богатството си? По-добре да се обеся на тази смокиня и да се простя с живота." Изплел въже от трева, след това надянал примката на врата си, качил се на клона и като привързал за него въжето, се готвел да се хвърли надолу, когато изведнъж се показал някакъв човек и казал: "Хей, Сомилака! Не постъпвай прибързано. Та нали аз отнех богатството ти и няма да позволя освен храна и дрехи да имаш дори една ракошка. Върви си в къщи. Все пак ненапразно ме видя. Поискай от мен желания подарък." Сомилака казал: "Щом като е така, подари ми голямо богатство." Човекът възразил: "Скъпи! Какво ще правиш с парите, след като не можеш да ги харчиш за наслаждения и подаяния? Нали за теб няма друго наслаждение освен насладата от храната и дрехите." Сомилака казал: "Дори и да не ми е дадено да изпитвам наслаждение, все пак искам да имам пари. Нали е казано: Да е последния човек, да е от род най-унижен, щом е богат - ще бъде той навред възнасян и почтен. А също така: Макар и да висят, не знам дали ще паднат, или не: петнадесет години сляп ги чакам нощем и дене." Човекът попитал: "Как?" Сомилака разказал: ----------------------------------------- ---------------------------------------- Бъди със умен враг приятел, отколкото другар с глупеца. Убит бил от маймуна царя, за другите умрял крадеца." Даманака попитал: "Как?" Каратака разказал: |
| ТРИДЕСЕТИ РАЗКАЗ "Един цар имал син, който дружел със сина на търговец и със сина на учен. Те прекарвали всеки ден в радост, разхождайки се по площадите и градините, като се отдавали на веселие, развлечение и игри. Иден след ден царският син пренебрегвал изкуството на стрелба с лък, яздене на слонове и коне, не управлявал колесница и не се развличал с лов. Веднъж баща му се присмял и казал: "Ти се отвърна от заниманията, подобаващи на цар." Тогава той разказал на приятелите си за обидата, която накърнила достойнството му, и те отговорили: "На нас също, откакто изоставихме своите занимания, бащите постоянно ни говорят безсмислици. Ощастливени от твоята дружба, досега не забелязвахме тази мъка. Но след като видяхме, че и ти си натъжен от това, наскърбихме се още повече." Тогава царският син казал: "Нали не подобава, след като сме унижени, да останем тук. , Затова, свързани от общата мъка, всички ще се махнем оттук и ще отидем на някое друго място. Нали: Грамотност, преданост и сила, кураж пред всеки негодяй във гордия човек ще има, оставил своя роден край." След това те помислили: "Къде трябва да отидем?" Синът на търговеца казал: "Никъде не можем да постигнем желаното без пари. Ще се отправим към планината Рохана. Щом вземем оттам съкровища, ще се наслаждаваме на всичко, което пожелаем." Всички се съгласили с този подходящ план и се отправили към планината Рохана. И там, по волята на съдбата, всеки намерил по един скъпоценен и несравним камък. Тогава те започнали да обмислят: "Как да запазим тези скъпоценности, когато тръгнем по горските пътеки, пълни с опасности?" Синът на учения казал: "Аз съм син на съветник. И ето че измислих начин. Ще ги носим в стомасите си. Така няма да привличаме върху себе си вниманието на керванджиите, крадците и останалите хора." С това решение те ги поставили в къс храна и ги преглътнали по време на яденето. А докато се случвало това, някакъв човек, който почивал в подножието на планината и останал незабелязан от тях, ги видял и помислил: "Да! И аз търсих много дни скъпоценности из планината Рохана, но лишен от сполука, не намерих нищо. Ще тръгна заедно с тях и когато заспят по пътя от умора, ще им разрежа стомасите и ще отнеса и трите скъпоценности." Той се спуснал от планината и следвайки ги по петите, се обърнал към тях: "Хей, хей, добри хора! Не мога да премина сам през тази голяма и страшна гора, за да си отида. Затова ще се присъединя към вашата компания и ще вървя с вас." Те нямали нищо против да увеличат числото на приятелите си и се съгласили да тръгне заедно с тях. А в тази гора се намирало селцето Бхила, разположено край пътя в околностите на непроходима планина. В къщата на господаря на това село държели за развлечение различни птици и когато пътниците наближили, една стара птица, която стояла в клетка, издала крясък. Господарят на селото, който разбирал всички птичи гласове, размислил какво може да означава този крясък и като усетил радост в сърцето, казал на слугите си: "Няма съмнение, че тази птица казва следното: "У тези пътници, които вървят по пътя, се намират съкровища с голяма стойност. Вземете ги, вземете! Задръжте ги и ги доведете." И когато това било изпълнено, господарят на селото ги претърсил внимателно, но нищо не намерил. Той ги пуснал и те тръгнали на път, прикрити само с превръзка около бедрата. Тогава онази птица отново издала същия крясък. Щом чул това, господарят на селото отново ги върнал и след съвсем щателно претърсване пак ги пуснал. Но когато тръгнали, онази птица още по-силно произнесла същото и чувайки това, господарят на селото ги попитал: "Тази птица винаги е била достойна за доверие и никога не е лъгала. Тя казва, че у вас има скъпоценности. Къде са те?" Тримата отговорили: "Ако у нас имаше скъпоценности, мигар вие нямаше да ги намерите след това щателно претърсване?" Господарят на селото казал: "Щом като тази птица отново и отново говори за това, несъмнено скъпоценностите се намират във вашите стомаси. Сега вече се здрачава. Но утре сутринта обезателно ще разпоря стомасите ви, за да намеря скъпоценностите." След тази закана той ги хвърлил в тъмничното помещение. Тогава крадецът помислил: "Няма съмнение, че когато господарят на селото им разпори стомасите и намери такива скъпоценности, този злодей, изпълнен с алчност, обезателно ще разпори и моя стомах. Тогава, каквото и да се случи, аз ще загина. Какво да правя сега? Нали е казано: Който е готов да падне за честта на скъп другар, възвишен - смъртта за него ще прилича на нектар. Така че по-добре ще е да разпори първо моя стомах и да спася тези, които сам исках да убия. Нали когато този злодей разгледа щателно моя разпран стомах, без да намери нещо в него, ще изчезне увереността му за съществуването на скъпоценности и въпреки своята безсърдечност, от съжаление естествено, няма да разпори техните стомаси. Когато се случи това, дарявайки им живота и богатството, аз ще се прославя на този свят за благодеянието и ще отида чист на онзи. Нали такава смърт по собствено желание, в подходящо време, може да се сравни само със смъртта на мъдрец." Минала нощта, настъпило утрото и господарят на селото се приготвил да разпори стомасите им. Крадецът събрал ръцете си и се обърнал към него: "Аз не мога да гледам как ще разпарят стомасите на моите братя. Бъди милостив: нека разпорят първо моя стомах." Господарят на селото от съжаление към него се съгласил и когато стомахът му бил разпран, не намерил в него никакви скъпоценности. Той бил съкрушен: "Нещастие! Уви, нещастие! В своята алчност, подкрепян единствено от размишлението върху птичия крясък, аз извърших голямо зло. Както в неговия, така и в стомасите на останалите няма да намеря нищо." След тези мисли той ги пуснал невредими и като преминали бързо през гората, те стигнали до един град. Ето защо аз казвам: "Бъди със умен враг приятел. . . за другите умрял крадецът." И те изпратили сина на търговеца да продаде тези три скъпоценности в града. Той донесъл голяма сума пари и ги сложил пред царския син. А последният назначил сина на учения за съветник и като решили как да отнемат властта на управителя на тази страна, поверил на сина на търговеца длъжността ковчежник. Платил двойна цена, събрал голям брой превъзходни слонове, коне, пехотинци и след това с помощта на своя министър, знаещ шестте начина за водене на война, започнал война, убил в едно сражение царя, завладял страната и станал цар. Като натоварил двамата си приятели с цялата тежест на грижите за царството, той започнал да прекарва живота си във веселие, вкусвайки радостите и наслажденията. И веднъж, когато почивал в харема, взел за развлечение една маймуна, която живеела край конюшнята. Нали папагалите, чакорите, гургулиците, овните, маймуните и някои други животни са приятни на царете по своята природа. И с течение на времето маймуната, получавайки от царя различни храни, пораснала и започнала да се ползува от уважението на всички царски слуги. И царят, поради голямото доверие и любов към нея, й позволил да носи собствена сабя. А около царския дворец имало гора за развлечение, украсена с разнообразни дървета. И веднъж, с настъпване на пролетта, като видял, че тази гора е изпълнена с рояк пчели, възпяващи славата на Мадана, че благоухае от аромата на многобройните цветя и радва сърцето, царят, изпълнен със страст, влязъл в нея заедно с първата си съпруга. Цялата свита останала при входа- А царят се разхождал из тази гора, предназначена за развлечение, разглеждал я с любопитство и като се уморил, казал на маймуната: "Аз ще подремна малко сред този покой от цветя. А ти пази внимателно и усърдно, та никой да не ме обезпокоява." След това царят заспал. През това време, привлечена от миризмата на цветята и аромата на мускуса и други благоухания, една пчела се приближила и кацнала на главата му. Щом видяла това, маймуната помислила разгневена: "Как? Пред очите ми това низко същество жили царя!" - и започнала да я пъди. Пчелата не обръщала внимание, че я пъдят, и отново и отново долитала при царя. Тогава маймуната, заслепена от гняв, измъкнала сабята и замахнала към пчелата. Този удар разсякъл главата на царя. Тогава спящата заедно с него царица се надигнала със страх и като видяла това немислимо нещо, се почувствувала нещастна и казала: "Ах ти, глупава маймуно! Какво направи с доверчивия цар?" И маймуната разказала какво се е случило. Тогава всички събрали се хора я наругали и изгонили. Затова се казва: "Не се сближавай със глупака. . . Убит бил от маймуна царя." Ето защо аз казвам: Бъди със умен враг приятел, отколкото другар с глупеца. Убит бил от маймуна царя, за другите умрял крадеца." И Каратака отново казал: "Гдето подлеци почитат и предатели без срам, гдето всички си приличат - скръб и зло ще има там. А също така: И каквото да се случи с праведния, той блести, никога за него няма зла мълва да чуеш ти. Също така: И в беда или тревога чистият човек е чист. Раковината сред огън грее пак със цвят сребрист. И също така: До гуша да ти е дошло - достойно пак се дръж. До гуша да ти е дошло - бъди достоен мъж." И когато това било казано, поради извратеността на своя ум Даманака сметнал тези думи, съответствуващи на държавните мъдрости, за отрова и се отдалечил. През това време Пингалака и Сандживака, чийто разум бил заслепен от гняв, отново влезли в бой. И след като убил Сандживака, Пингалака, чийто гняв преминал, почувствувал съжаление, като си спомнил за предишната им дружба, и изтривайки с обагрената от кръв лапа мокрите от сълзи очи, произнесъл с разкаяние: "Уви! Нещастие! Това е тежко престъпление! Нали като убих Сандживака, който беше мое второ тяло, аз причиних вреда на самия себе си. Нали е казано: Да се лишиш от плодороден къс земя и от добър слуга - са две неща различни. друг къс земя ще ти владее някъде ума, но няма да се върне от смъртта слугата." Щом видял, че Пингалака проявява малодушие, Даманака със своята прекалена дързост тихичко се приближил до него и казал: "Господарю! Що за мъдрост е това да се проявява малодушие след убийството на съперник? Нали е казано: Когато твоят син, приятел, баща или пък роден брат замисля как да те погуби, махни го сам от тоя свят. И също така: Настигни далечината, ако щастие те чака там. Смело вярвай на децата, щом са умни и добри. Дай живота си за този, който е в бедата сам. Отрежи за миг ръката, ако само зло твори. И за царя не е закон това, което е присъщо на обикновените хора. Нали е казано: Не може простия човечец да управлява като цар, че всеки негов недостатък у царя е същински дар. И още: Във нея всичко е - лъжата и правдата, и користта; жестокостта и щедростта от нейната сърдечност бликат, пилее средства непрестанно, печалбите пресмята тя, променлива и сладкодумна, развратницата политика." Тогава Каратака се приближил до Даманака и му казал, сядайки до лъва: "Ти не си за министър. Нали когато двама се наслаждават на взаимна привързаност, този, който иска да я разруши, прибягва до разединението. Когато министри, които се стремят да достигнат някаква цел с помощта на ласкави думи, подкупи и разединение, излагат господаря на опасност, като го съветват да встъпи в борба със собствения си слуга, постъпват неправилно. Нали е казано: За разум кой в сражението пита, глупците само бой започват нов. Законите човекът трезв почита, а те ни учат да творим с любов. Затова министър никога не трябва да съветва господаря да встъпва в борба. Нали е казано: Щом у съветниците липсва корист и покрай царя са като стена, в опасността с каквато да е орис ще победи той, даже без война. А също така: Щом е с уста сладкоречива, но без от туй да има кяр, слугата с тази страст лъстива излага само своя цар. И освен това господарят е длъжен да разпитва министрите поотделно. Когато ги разпита, нека сам обмисли всичко, казано от тях: кой е казал нещо полезно за него, кой безполезно и кое е най-доброто. Нали нашият разум често се заблуждава. И нещата ни изглеждат по-други, отколкото в действителност -Нали е казано: Лъжата считаме за правда, а истините за лъжи. Така е тоя свят устроен- И ти за туй се погрижи. И така, господарят не трябва да взема под внимание думите на слуги, които се отклоняват от мъдростта. Затова защото, за да достигнат своите цели, коварните слуги, с помощта на различни думи, представят на господаря събитията не такива, каквито са в същност. Ето защо господарят трябва да се залавя за нещо, след като размисли върху него. Нали е казано: Тоз, който слуша умния съвет и винаги над всичко разсъждава - той има силен разум и навред ще се сдобие с мир, богатство, слава! Затова нека разсъдъкът на господаря не се затъмнява от чужди думи. И при всички обстоятелства той трябва добре да размисли за разликата между хората, да помисли за това, кое е полезно и кое - вредно, за въпросите и отговорите, за непостоянството на времето и запазвайки здравия разум, винаги да се залавя сам за всевъзможни работи." И така завършва първата книга, наречена "Разединение на приятели", първият стих на която гласи: Лъвът в гората срещнал вол и с него се сприятелил, но алчният сплетник чакал навеки ги разединил. Така започва втората книга, наречена: ПЕЧЕЛЕНЕ НА ПРИЯТЕЛИ Ето първия й стих: Когато всички беззащитни със разум покорят света те като гарвани ще стигнат с приятелите си целта. |
| Днес пак ще поставя тук някой от любимите си разкази от книгата: ....................Ето защо аз казвам: "Този цар е заобиколен от низки същества и затова за поданиците му няма щастие." И като завършил разказа, Сандживака отново казал: "Някой е настроил Пингалака против мен. Нали: Камък, дълго влачен от водата има обло, глупаво лице. Не по-малко страда в клеветата мълчаливо мекото сърце. Как трябва да се постъпи в такъв случай? Не остава нищо друго освен борба. Нали е казано: Със много жертви, с пост, със поклонение рай търси всеки и покой. но само който пада във сражение - постига щастието той. А също така: Все пак героят е щастлив с какъвто и да бъде край: убие ли - ще победи; щом го убият - има рай." Като чул тези думи на Сандживака, Даманака помислил: "Той има остри рога и е много едър. Може изведнъж по волята на съдбата да убие господаря! Това не е хубаво. Нали е казано: Все пак не ще предвиди края, дори да е храбрец боеца. - И затова три пътя знае, преди да тръгне в бой мъдреца. Затова аз ще измисля нещо и ще го накарам да се откаже от борбата." Той казал: "Скъпи, борбата е погрешно средство. Защото: Щом не познава своя враг, ще бъде унижен глупака. Дори голямото море пред птиче някакво заплака." Сандживака попитал: "Как?" Даманака разказал: ПЕТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "На брега на голямо море, където се намирали в изобилие джхаши, макари, костенурки, крокодили, делфини, бисерни миди, охлюви и много други същества, живеела двойка титибхи. Самеца наричали Утанапада, а жена му - Пативрата. И веднъж в подходящ сезон тя се заплодила и дошло време да си снася яйцата. Тогава казала на своя съпруг: "Потърси някакво място, където бих могла да скътам яйцата си." А той й отговорил: "Нали това място е намерено от нашите прадеди и носи щастие. Тук снеси яйцата." Пативрата казала: "Не, това място е опасно. Да се махнем оттук. Морето е наблизо и вълните, които се издигат в далечината, могат да отнесат моите пиленца." Мъжът възразил: "Скъпа, това голямо море познава Утанапада и никога няма да враждува с мен. Нима не си чула: Кой може да се осмели през куп угрози рубин да търси в някой змийски кът? И кой ще стане глупав да ядосва този смелчага, на когото погледът навява смърт? И също така: Когато вятърът задуха с мирис лек на колендро и град заудря по земята, дали през този миг разумният човек, за да се стопли, ще се гмурне във водата? Кой може в този свят да бъде толкоз смел, че Бога на смъртта да спре с усмивка мила: "Опитай някой път, макар че имаш цел, живота ми да вземеш, щом ти стигне сила." Във лумналия огън, що от памтивек като с езици ближе края на небето, дали ще се намери полудял човек да влезе смело, с радост във сърцето?" Когато казал това, жената, знаеща колко е силен нейният съпруг, се засмяла и допълнила: "Тези стихове са много подходящи: В хвалбата няма смисъл май че! За смях ще станеш. По закон. Как може мъничкото зайче да заприлича в миг на слон? Как може сам да не знаеш своите силни и слаби страни? Нали е казано: Доколко имаш ум и сила - ще разбереш с не малко труд. И несполуките тогава не ще те следват като луд. И хубаво се казва: Загива всеки, непослушал най-близките си хора. тъй както костенурката, изгубила опора." Титибхът попитал: "Как?" Тя разказала: ......................................... ......................................... ......................... |
| ШЕСТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "Живяла в едно езеро костенурка на име Камбугрива. Имала тя две приятелки, гъските Санката и Виката. И ето че веднъж настъпила дванадесетгодишна суша. Тогава двете гъски помислили: "Пресъхна водата в това езеро. Да отидем в друг водоем. Но отначало да се сбогуваме с нашата скъпа приятелка Камбугрива, която познаваме отдавна." Когато дошли при костенурката, тя казала: "Защо се сбогувате с мен? Нали и аз съм воден жител. Без вода и натъжена от раздялата с вас, тук скоро ще загина. Затова, ако ме обичате поне малко, трябва да ме измъкнете от устата на смъртта. В това плитко езеро на вас няма да ви стига храна, а мен ме чака бърза смърт. Така че помислете от кое е по-тъжно да се лишиш: от храна или живот." Тогава те казали: "Как да те вземем, когато живееш във водата и нямаш криле?" Костенурката отвърнала: "Може, Донесете дървена пръчка." Донесли пръчка, костенурката я захапала в средата и казала: "Хванете краищата на пръчката с човките си, вдигнете се нагоре и летете редом по въздушния път, докато не достигнете друг, по-добър водоем." Но те възразили: "Това е опасно. Достатъчно е да кажеш само една дума и да изпуснеш от устата си пръчката, за да паднеш от голяма височина и да се разбиеш на парченца." Костенурката казала: "Аз обещавам, че ще мълча през цялото време, докато сме във въздуха." Гъските я послушали, измъкнали я от езерото и с труд я понесли във въздуха. И ето че когато летели над съседния град, хората ги забелязали и надали тревожен вик: "Какво е това, подобно на каруца, което носят тези две птици?" И като чула това, костенурката, близка до смъртта, непредпазливо казала: "За какво говорят тези хора?" И тогава глупачката изпуснала от устата си пръчката и паднала на земята. А хората, жадни за месо, веднага я разрязали на късчета с остри ножове. [Продължение на петнадесетия разказ] Ето защо аз казвам: "Загива всеки, непослушал. . ." И продължила: "Била едната предвидлива, а другата безстрашна, познали двете радостта, а третата - смъртта." Титибхът попитал: "Как?" Жената разказала: СЕДЕМНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "В един голям вир живеели три големи риби: Анагатавидхатар, Пратютпанамати и Ядбхавишия. Веднъж Анагатавидхатар дочула думите на един рибар, който минавал по брега: "Много риба има в този вир. Утре ще дойдем да я изловим." Щом чула това, Анагатавидхатар помислила: "Лоша работа! Без съмнение те ще дойдат тук утре или в други ден. Затова трябва да взема със себе си Пратютпанамати и Ядбхавишия и да се скрием в друг вир, във водите на който е безопасно." И като повикала приятелките си, тя ги попитала какво мислят за всичко това. Пратютпанамати казала: "Отдавна живеем в този вир и не бива изведнъж да го напускаме. Ако дойдат рибари, аз ще измисля как да се спася." А Ядбхавишия, вече близко до смъртта, казала: "Мигар има по-просторни вирове. Кой знае дали тук ще дойдат рибари, или не? Защо само заради някакви слухове трябва да напуснем мястото, където сме се родили? Нали е казано: С пороци чужди съществуват човекът низък и змията, но замислите им умират, на туй се и крепи земята. Затова аз няма да тръгна оттук. Такова е моето решение." И като видяла, че другите две държат на своето, Анагатавидхатар се отправила към друг вир. На другия ден рибарите заедно със своите помощници заприщили вира и като хвърлили мрежата, уловили рибите до една. В това време Пратютпанамати, също попаднала в мрежата, се престорила на мъртва. Рибарите помислили: "Тази риба е мъртва" - измъкнали я от мрежата и я сложили на брега. И тогава тя отново се плъзнала във вира. А Ядбхавишия започнала да се мята в мрежата, опитвайки се да се освободи. Рибарите се нахвърлили върху нея с тояги и тя отишла в небитието. [Продължение на петнадесетия разказ] Ето защо аз казвам: "Била едната предвидлива..." Титибхът възкликнал: "Скъпа, защо мислиш, че и аз приличам на Ядбхавишия? Метали, камъни, дървета, мъже, води, жени себични, костюми, слонове, жребчета са между себе си различни. Не се страхувай. Кой може да ти навреди, щом като аз те пазя?" Тогава самката снесла яйцата си, а морето, което чуло разговора им, помислило: "Да! Нали добре е казано: Титибхът вдигнал смел ръка, за да не падне в миг небето. Да. Та кое ли същество не носи гордостта в сърцето? Какво пък, аз ще узная каква е силата му." И на другия ден, когато титибхите отишли за храна, морето протегнало от любопитство далеко своите ръце-вълни и отнесло яйцата. Като се върнала, самката видяла, че гнездото е празно, и казала на съпруга си: "Погледни какво се е случило с мен, нещастната. Днес морето е отнесло яйцата. Неведнъж ти казвах да отидем на друго място, но ти, неразумен, като Ядбхавишия, не се съгласи. Сега ми е така мъчно за загиналите деца, че искам да се хвърля в огъня." Титибхът казал: "Скъпа, когато пресуша до дъно това море, ти ще видиш моята сила." Но самката възразила: "Син на благороден! Как можеш да се бориш с морето? Нали е казано: Тоз, който себе си не знае и не познава своя враг, подобно пеперуда в огън ще изгори като глупак." Титибхът отговорил: "Мила, не говори така. Гори далеч над върховете с лъчи червени утринта. Що значи възраст за човека, дошъл сред блясък на света? Ето защо аз ще изчерпя с клюна си всичката вода и ще превърна морето в суха земя." Самката казала: "О, скъпи! Нали тук непрекъснато вливат водите си Джахнави и Синдху, които поглъщат девет хиляди и деветстотин реки. Как ще пресушиш морето с клюна си, който побира само капка? Защо да говорим за невъзможното?" Титибхът отвърнал: "Успехът е във мъжеството, железен моят клюн е, виж, а дните, нощите са дълги, как всичко да не пресушиш? Но самката възразила: "Ако твърдо си решил да се бориш с морето, повикай и други птици. Нали е казано: Задружност щом цари в борбата - и слабите ще победят. Плетат въжета от тревите, та слоновете да държат. А също така: Кълвач, комар и жаба, загрижени за врабката, успели да погубят един див слон в гората." Самецът попитал: "Как?" Тя разказала ......................................... ....................................... |
| ОСЕМНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "В една гъста гора живеели две врабчета. Те свили гнездо върху клоните на тамала. Когато дошло време, врабката снесла яйца. Но ето че веднъж един див и опиянен от страст слон, измъчен от силната горещина, в стремежа си да се скрие на сянка, се подслонил под тази тамала. Заслепен от страст, той издърпал с края на хобота си клона, на който живеели врабчетата, и го-прекършил. Врабешките яйца се счупили. А врабчетата, на които им било съдено да останат живи, едва се спасили от смъртта. Тогава врабката, тъгувайки по загиналите си деца, започнала с мъка да ги оплаква. Като чул тъжните думи, при нея дошел най-добрият й приятел - кълвачът. И опечален от нещастието й, казал: "Скъпа, защо трябва напразно да тъгуваш? Нали е казано: За времето изпепелено, за мъртвия, изчезнал в мрак, мъдрецът никога не жали, това е дело за глупак. А също така: За мъртвия да се тъжи Защо; Глупакът ден след ден ще си притуря нова мъка и двойно ще е наскърбен." Но врабката отговорила: "Ти си прав, но какво от това? Разяреният от страст слон унищожи моето потомство. Затова, ако ти си ми приятел, измисли нещо, с което да погубиш този голям слон. Тогава аз ще престана да оплаквам смъртта на своето потомство. Нали е казано: На този, със когото си дружил в бедата, на онзи, от когото бил си унижен, отвръщай винаги според делата, тогава ще си втори път роден." Кълвачът продумал: "Добре го каза. Нали се говори: Който в скръб ти е приятел, само той ти е другар. Здрав ли си, тогава всеки може да ти дава цяр. А също така: Другар в беда - туй е другар, а който храни - е бащата; твой брат е - на когото вярваш с жар, в предаността ще проличи жената. Познай силата на моя разум! Имам приятел комар на име Винарава. Ще го повикам и той ще погуби този негоден и зъл слон." След това кълвачът отлетял заедно с врабката при комара и казал: "Скъпи, тази врабка е моя приятелка. Зъл слон счупи нейните яйца и й причини мъка. Помогни ми да го погубя." Комарът отговорил: "Скъпи, какво може да се направи в подобен случай? Имам аз една добра приятелка - жабата Мегхадута. Ще я повикаме и ще направим всичко, каквото трябва. Нали е казано: Щом учен, мъдър и достоен дълбоко начумерят чело, изникват планове и форми и мисълта им става дело." Тогава всички отишли при Мегхадута и разказали за това, което се случило. Тя казала: "Няма да може да издържи бедният слон пред замислите на разгневената тълпа! Ти, комаре, отлети при този опиянен слон и започни да бръмчиш в ухото му, той ще чуе твоя глас и ще замижи от удоволствие. Тогава кълвачът ще избоде с клюна си очите му. Когато започне да го мъчи жажда, ще чуе моето крякане, а в това време аз ще стоя на края на една яма. Като помисли, че там има вода, ще тръгне срещу мен, ще достигне ямата, ще падне в нея и ще отиде в небитието." Така и направили. Слонът зажумял от сладкото бръмчене на комара и кълвачът му избол очите; а през нощта, бродейки, измъчван от жажда, той се насочил към жабешкия глас, стигнал до голямата яма, паднал в нея и загинал- [Продължение на петнадесетия разказ] Ето защо аз казвам: "Кълвач, комар и жаба. - ," Титибхът казал: "Така да бъде. Заедно с приятелите си ще пресуша морето." Щом решил така, повикал всички птици и им разказал за своята мъка - за това, как отвлекли потомството му. А те, за да отмъстят за причиненото му зло, започнали да удрят морето с крилете си. Но една птица казала: "Няма да се осъществят нашите желания. Хайде по-добре да засипем морето с пясък и буци пръст." И всички птици започнали да засипват морето. Тогава друга птица казала: "Не, ние нямаме сили да се борим с голямото море. Аз ще ви посъветвам как трябва да се постъпи: има един стар гъсок, който живее под едно баняново дърво. Той ще ни даде добър и разумен съвет. Да отидем и го попитаме. Нали е казано: Велик е старческият опит, помни урока му най-строг. В капана влезли ято гъски, но ги измъкнал стар гъсок." Птиците попитали: "Как?" Тя разказала: |
| ЕДИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ "Живял някога в една пещера в околностите на града чакал на име Чандарава, шията на когото била изтъняла от глад. Веднъж, като се скитал за храна, дочакал нощта и влязъл в града. Градските кучета го изхапали с острите си зъби и той, треперещ от страшния им лай, препъвайки се, хукнал и се вмъкнал в дома на някакъв занаятчия. Там паднал в голям котел, пълен с индиго, и кучетата се разбягали. А чакалът с голяма мъка се измъкнал от котела и отишъл в гората. Когато всички зверове видели тялото му, оцветено от индиго, се запитали: "Що за същество е това с този непознат цвят?" И като замижали от страх, избягали, разказвайки на останалите: "Е, тежко ни! Отнякъде се яви непознато същество. Не се знае какви са неговите навици и каква е силата му! Затова хайде да се отдалечим. Нали е казано: Благоразумният човек за нищо не се доверява на този, на когото нито род, нито пък силата познава." А Чандарава, като видял, че страхът ги е довел до паника, им казал: "Слушайте, диви зверове! Защо треперете и искате да бягате, щом ме видяхте? Нали като разбра, че дивите зверове нямат господар, Акхандала ме помаза да царувам, а името ми е - Чандарава. Живейте щастливо, закриляни от моите лапи, подобни на гръмотевични стрели." След тези думи множеството лъвове, тигри, пантери, маймуни, зайци, газели, чакали и други зверове се преклонили пред него с думите: "Господарю! Заповядай ни какво да правим!" Тогава той назначил лъва за министър, на тигъра наредил да охранява леглото му, на леопарда поверил сандъчето с бетела, слона направил пазач, на маймуната заповядал да държи над главата му чадър. А всички свои сродници - чакали, изгонил с ритници. Истински се наслаждавал Чандарава на щастливо царуване в онова време, когато лъвовете и другите зверове му носели плячка и я трупали в нозете му. А той я раздавал по царски на всички. Така минавало времето и ето че веднъж, когато пристигнал на царско събрание, чул как недалеко вият чакали. Козината му настръхнала, очите му се напълнили със сълзи от радост, той станал и завил с пронизителен глас. Щом чули този вой, лъвовете и другите зверове помислили: "Та това е чакал!" За миг склонили глави от срам и казали: "О! Значи, този чакал ни е управлявал. . . Ще го убием!" А той. като ги чул, се опитал да избяга, но загинал, разкъсан от тигъра. __ ___ Ето защо аз казвам: "Който не със свои близки. . ." Но Пингалака попитал: "Как мога да разбера, че е замислил зло? И по какъв начин ще ме убие?" Даманака отговорил: "Обикновено той се приближава към нозете на божествения с отпуснато тяло. Ако днес започне да се промъква боязливо, готвейки се да нанесе удар с острите си рога, нека божественият знае, че противникът е намислил зло." Като казал това, Даманака се надигнал и тръгнал към Сандживака. И приближавайки се бавно към него, се престорил на нерешителен. Тогава онзи попитал: "Скъпи, добре ли се чувствуваш?" Той отговорил: "Как може да бъде добре подчиненият? На какво основание? Слугите не познават радост, тревогата им е голяма и даже в шемета на дните нито частица вяра нямат. А също така: Да се родиш, е зло голямо, а после мъката те стига: труд и беди - това не е ли една безжалостна верига. "Бедняк, глупак, слуга и болен, изгнаник сиротен - това са куп мъртъвци в живота даже" - така за тях говори Вяса. Излъгал се е този, който слугата с кучето сравнява: спи кучето, където иска, слуга слугата си остава. И за всеки случай: "Къде е времето? Къде съм аз? Приятелствата? Ползата къде е? Лишението?. . . - Всеки час да мисли този, що живее." След тези думи на Даманака, който криел своите замисли, Сандживака казал: "Скъпи, разкажи това, което ти се иска да кажеш." Онзи отговорил: "Нали си мой приятел, трябва да ти съобщя нещо полезно за теб. Нашият господар Пингалака е много разгневен. Днес той каза: "Ако убия Сандживака, ще мога да заситя всички хищници." Тези думи ме натъжиха много. Затова прави сега това, което е нужно." И като чул тези думи, подобни на гръм от ясно небе, Сандживака много се наскърбил. Свикнал да се доверява на Даманака, той усетил тревога в сърцето си и с голям страх казал: " Нали хубаво се казва: За подлеците Царят е достъпен, жените са достъпни за порочността. Богатствата се леят с гръм и тътен към алчните, подобно на дъжда. Уви! Горко ми, горко! Какво ли ще се случи с мен? Когато царят е изпълнен с мощ и почит - той е просто всеобхватен. Но щом към своите слуги е лош, тогава е за всички непонятен. А също така: Който гняв не знае без причина, той за милост е готов. Уви, как ли ще зарадваш властелина, който без причина се гневи? Щом злодея яростен се впива в нашите сърца, настава ад. Змийската отрова се излива в думите му като водопад. Към лотосния цвят гъсок летял сред тъмнината, но бил излъган той от този бял свят на луната. Съзирал после с дни, от мак на мак, лъч от звездите. Човекът е добър, но има пак страх от лъжите. Уви! Какво лошо съм направил на моя господар Пингалака?" Даманака казал: "Приятелю, царете обичат да вредят без причина и в другите да търсят недостатъци." Сандживака се съгласил: "Това е така. Нали хубаво се казва: В санталовите лесове змия се крие, а в лотосите на реката - крокодил. И най-почтен човек злодеят ще убие, не съществува щастие без дял немил. Да, все пак аз съм виновен, че се наех да служа на лош приятел. Нали е казано: Избягвай винаги съседа си бъбрица, приятели без ум, ненужните дела. Сред цъфналите лотоси заспала птица и я пробола там внезапната стрела." Даманака попитал: "Как?" Сандживака разказал: ----------------------------------------- --------------------------------------- |
| Бялата картина Картина бяла висеше на стената По-бяла и от старческа коса А рамката изящна и красива Обгръщаше я със странна суета Но знам и грозна, стара тя да беше Очукана, проядена от дървояд Картината пак бяла , чиста , чудна Щеше пак там пред мене да стои. Картина бяла висеше на стената По-бяла и от зимен първи сняг На нея сякаш е Твореца запечатал На живота някаква игра. Това видях аз там на стената А другите май виждаха във нея Нищо , сложено в стахотна рамка. Обрамчено от притенциозна суета. Картина бяла висеше на стената По-бяла и от Петроградска нощ Не питам колко струвала е на Твореца Трудно или лесно той я е създал А мъча се нищожество аз от там да взема Нищожество от тази непретенциозна чистота И него аз с душата да приема За да ми дари смирението тя. Картина бяла висеше на стената По-бяла и от старческа коса Критици много щеше да намери И присмех, ропот глух, опулени очудени очи Злорадство, откровенна глупост, простащина пред нея ще застават час след час. Но картината пак бяла , чиста, чудна Щеше пак там на стената да стои. 19.07.2008г. Варна Редактирано от - Пламен Кафадаров на 19/7/2008 г/ 16:58:03 |
| СТЕНАТА Вървейки своя път определен И крачейки наперено по улица една Ако стена внезапно пред теб се извиси И стената улицата прегради И твоя устрем прекрати, Що ще чиниш ти тогаз? Така попитаме един човек Когато още аз не бях и абитурент Туй лесно е , отвърнах смело , Вратата ще потърся , за да мина . А ако няма никава врата, и улицата и стената са кат крепостна стена? Залостено е всичкото пред теб И няма начин да откриеш брод. Ха ясно , ми е туй тогаз Щом няма път и начин да я премина таз стена улицата ми препречила зловещо ще я разбия , аз на пух и прах ще я разбия на парчета и отломки ще я разбия със главата си напред. Така отвърнах на човека май тогава. Сега след вече толкова години Седя и му се чудя аз на тоз младеж И на ъкъла и на куража, и чудя му се аз ли бил съм там тогава На този някаъв психологичен тест Но честно да Ви кажа и радвам се И му завиждам благородно на младежа. Дръзнал да преследва свойте мечти Готов да стигне и докрая Но никога да не им изневери. Дали го съхраних добре във мен? 15.10.2008г. Варна |
| Гъбена история Имало едно време една гора.В нея естественно по принцип имало развит мицел.Мицелът в началото е само спори, които попаднали в дадена хранителна среда, я колонизират и образуват структура, от която при подходящи външни условия прорастват гъби. Гъбите от своя страна произвеждат спори и така цикълът се затваря. В тази гора съществувала и Kооперация на гъбарите, която имала за цел опазване, наблюдаване и експлоатация на гъбното богатство.Разбира се кооперацията била отдел на по-голяма структура наречена Дървесна Структура , но това е друга тема. Та оперативния гъбар назначен на щат в кооперацията, се занимавал с вербуване на хора, които да ходят , берат и донасят гъби при него.Наричали го вербуване, защото назначението ставало вербално, демек устно или разговорно, и нямало писменни свидетелства за този акт. Та на тези вербувани хора им били показвани полянките в гората, където евентуално има вероятност да се родят гъби, които да донасят.Някой бивали направо зачислявани да наблюдават , обират и донасят гъби от определени места.Също така им се позволявало и да носят гъби, които случайно са намерили докато се разхождат. Защото мицела е странно нещо, уж такова просто, ама може да се разпространи и най-неочаквани места и от него да се родят гъби. Хората в гората били най-различни, някой се съгласявали да бъдат вербувани гъбодонесители със желание, втори били съблазнявани със обещания за йерархично развитие, трети били заплашвани със санкции, ако не се съгласят.Подготовката за вербуване била сериозна, с цел да бъде сведен до минимум варианта за отказ, защото ако се разчуе , че на някой му е предложено , а той е отказал , това би уронило престижа на Кооперацията, а тя била особенно чувствителна на тази тема.Не понасяла гъбаркането с нея и работата й. Имало хора които смятали , че е под достойнството им да донасят гъби на кооперацията, но малко били тези които категорично отказвали в прав текст, и естественно си носели последствията от това и служели за назидание и нагледна демонстрация, какво става и какви житейски трудности ще изпита всеки , който откаже на Кооперацията , която имала много дълга ръка. Но никога репресиите не били , пряко заради отказа, а се намирали други битови и личностни причини.Този метод на демонстрация на сила давал резултат и все по-малко били отказалите. Естествено имало и хора , на които никога кооперацията не предложила да носят гъби, по различни причини, едните били много високо във властовата стълбица на гората, а от други хора просто не е станало така , че да е имала нужда. Някой насила принудени да носят гъби, тайно бойкотирали тази си неприятна за тях дейност, като обяснявали на оперативния гъбар, че там където търсят , няма гъби. Казвам, за тях неприятна дейност, защото имало и такива, които се занимавали с удоволствие, имало даже такива , на които всяка намерена гъба доставяла неописуемо удоволствие, и ги изпълвалвала със чувство за власт над полянката и гъбите.Имало и хора , които обирали гъбите на другите полянки и другите вербувани гъбодонесители. Появили се даже фалшификатори на гъби .Ще кажете , това е невъзможно, гъба не може да се фалшифицира.Да ама не! Тези виртуози се връщали от празни полянки, от полянки със добре скрити даже и под земята гъби, от полянки с неизраснали още гъби, с пълни кошници с измислени и изфабрикувани от самите тях гъби.И това с една единствена цел, да се харесат на оперативните гъбари, да докажат своята свръх лоялност към Гъбената кооперация и Дървесната Структура, и даже да отмъстят на недаващите гъби полянки, които по този начин като не раждат гъби, им слагат прът в колелото на професионлното и битово развитие. Да такава разнородна тълпа били, вербуваните гъбодонесители и с течение на времето станали болшинство в гората, та доста често си донасяли и гъбите един на друг.Но поради конспиративната структура на Гъбена кооперация дори не подозирали за това. Оперативните гъбари, както казахме били на щат т.е. вземали легална заплати за дейноста си в Гъбена кооперация, отдел на ДС /Дървесна структура/, и освен с вербуване на горепосочените хора, координинирането на действията им и насочването към местата за работа, се занимавали и с приемането на самите гъби. Приемането на гъбите не било проста работа, гъбите трябвало да се класифицират и идентифицират , и така да се подредят за отлежаване докато им дойде времето, когато кооперацията или Дървесна Структура има нужда от тях. В тази работа се включвали и анализатори-гъбари, които пък освен анализи на самите гъби, изготвяли и анализи за състоянието на полянките, както и търсели и причинно-следствени връзки в цялата схема.И така информацията класифицирана , идетифицирана и персонифицирана отивала към ръководството на Гъбена кооперация, а от там и към ръководството на самата Дървесна структура. Както на всеки би трябвало да му е ясно, ръководството на ДС и от там и ръководството на Гъбена кооперация, спускало директивите, с кои гъби , какво да се прави.Кои да се консумират веднага, кои да се изхвърлят в забвение, кои да се оставят на отлежаване, А бе изобщо , на коя гъба, кога и е дошло времето, и насоката в която трябва да бъде използвана.Това било така, защото както казахме Гъбена кооперация била отедел на по-голяма структура , а именно част от могъщата в тази гора Дървесна Структура, и естествено решенията за съдбата на всяка отделна гъба, били подчинени на общите нужди и целесъобразност, и се определяли от ръководителите по места само, ако не противоречи на централната линия на ръководството на Дървесна Структура. Интересен похват в ръцете на оперативните гъбари, бил когато трябвало да използват някоя гъба, да си измиват по пилатовски ръцете, и да обясняват на нещастницата, че нямат никаква вина , че тя да е тук, виновни били тези , които са я донесли, и така тя вече била поднала при тях, и вече те самите не могат нищо да направят за нея , защото тя е класифицирана, идентифицирана и персонифицирана и така е вкарана за винаги в системата. Така малко по малко, в гъбите се загнездила мисълта, че за всичко са виновни гъбодонесителите, които са пряката причина да са донесени в Кооперацията, и по този начин са им определили съдба, различна от съдбата на гъбите в други свободни гори. Тази мисъл , която естествено била лансирана първоначално от самата Дървесна Структура, толкова здраво се набила в главите на простите гъби, че те забравили да си спомнят , кой е пратил гъбодонесителите да ги обират от полянките, кой е използвал анализираната класифицирана информация и за какво.Кой е давал и защо, заповеди за събата им и естественно с каква цел.Забравили какво отвратително нещо е била Кооперацията, какви престъпления , низости и мерзости е извършвала.Какви отвратителни и безскрупулни методи е използвала.Забравили да търсят кой е давал разпореждания за престъпленията и защо. Единственно общата им гъбена омраза се насочила към обикновенните, вербувани с удоволствие или без гъбодонесители.А от това естественно били най-много заинтересовани всички , които държели да прикрията мерзостта и престъпленията си, и за тях това било добре дошло! За това народа казава : „Прост като гъба!” А аз все още умувам върху поговорката: „Прост народ , слаба държава!” 21.12.2008г. Варна [[/i] |