Литературна тема
Отиди на страница:
| В памет на Георги Струмски /Г. Йорданов от Спокощица/, починал 2013 г. Детство мое първо и последно разлюлява крехко стъбълце. Детство мое, детство ненагледно разтуптява моето сърце. Ставайте момичета, момчета, ясната зора зори за нас! И блести зелената планета, заживяла звездния си час. Детство мое, пъстропера птица, полетяла с песен към света. Детство мое, грейнала зорница, весела усмивка в утринта. Трупат се години мълчаливо, неусетно времето тече, но у мене си остава живо онова усмихнато момче. То насам се вглежда, то ме вика, то се смее с мене с ясен глас, като звънко птиче чурулика и към него сведен пея аз. Дай ми, детство, пролетни градини и небе за поглед вдъхновен. Нека твойто слънце да не стине, и не свършва твоят светъл ден! https://www.youtube.com/watch?v=F3KrSH16fiA «Книжката на Таня» Таня Савичева – седемгодишна. Таня – твоята книжка чета, тя е мъничка, мъничка книжка като тебе – със седем листа. Първи лист: Свирят немски гранати, до оградата падна човек. Втори лист: Днес погребвахме тате. Трети лист: Днес убиха Олег. Лист четвърти: Убиха и баба. Пети лист: (как ли сили събра да напише ръчичката слаба): Днес мама умря. Шести лист: Много Савичеви бяха вече никого няма дома. Седми лист: Ето, пак загърмяха. Аз останах сама. Таня. Танечка – седемгодишна – все такава стоиш пред света. Аз се свеждам над твоята книжка. Таня, уча се да чета.  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
карагьозов 02 Юли 2016 01:01 Благодаря Ви за текста и споделеното видео. От много време се опитвах да си спомня текста на песента, която пеехме хора. Много се зарадвах... |
Литературата за деца...  Това си е направо за отделна тема. Песничка от "ПУК" Валери Петров Западно от изток, северно от юг, хем далеч, хем близко, но май че нейде тук, свети във морето на детските игри бисерче, което ни прави по-добри. *** Елин Пелин: Любовта към книгата и интересът към литературата, ако не се развие у човека, още когато той е дете, не може да се развие никога. *** МОЕ ДЕТСТВО Богомил Гудев Детство мое, реално и вълшебно, детство мое, така си ми потребно! Все се мъча света да обърна, яхнал пръчка, при теб да се върна. Пак в юмручето ръждив петак да скрия, пак със кучето да вдигна олелия, пак с пипер да поръся филия от хляба чер. Детство мое, на ръст едноетажно, детство мое, за мен така е важно щом студено ми стане — да мога да си взема от детския огън. Все се мъча света да обърна, яхнал пръчка, при теб да се върна. Всеки ден по една дяволия да е от мен! Детство мое Детство мое - Детска песничка | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: JKMM |
АПРИЛ Сбогом, бабо Марто стара, омръзна ни с минзухара! Ха, иди си, почини си! Твоят хубав син Април по е щедър, по е мил! От усмивка цял сияе — да се сърди той не знае. Как любовно той поглежда към момите и с надежда ни изпълня той душите… Цветя сее по полята. По горите пък намята нови хубави премени; тъче листове зелени; води птички да ни пеят, та сърцата да ни сгреят. ................................. МАЙСКА ПЕСЕН Елате по полята, елате по горите, да чуеме елате на месец май песните! Елате по горите, елате по полята, елате да береме на месец май цветята! От жълтата иглика, от синия синчец елате да увием на месец май венец! Под ясната усмивка на сини небеса елате — нас ни вика на месец май гласа! |
| В съответната тема колегата Minderbinder е напомнил, че на днешния ден е роден Елин Пелин. По този повод ще пусна пак малко познато, но много показателно произведение на големия наш писател: ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО ВСИЧКИ СЕ ГРИЖАТ Назначи се голяма комисия от важни лица - специалисти, учени, академици, икономисти, финансисти, инженери, архитекти, химици, ботаници, зоолози, лекари, хигиенисти, филолози, да се срещнат, да видят, да разучат, да разсъдят, да решат... Какво да решат? В първото заседание и те не можаха да решат какво трябва да решат. Задачата беше мъчна: как да се излезе от затрудненото стопанско положение и как да се подобри всестранно животът и поминъкът на бедствующия български гражданин, главно на трезвия и трудящия се земеделец и работник. Такава трудна задача, естествено, не може да реши едно правителство, от каквито общопризнати или самопризнати личности и да се състои, без помощта на една или няколко комисии. И ето че се състави тая съдбоносна комисия и указът за нея заля с надежди райската градина България от единия до другия край. Във второто заседание на комисията въпросът беше донякъде изяснен. Говориха избрани оратори, специалисти, казаха се дълбокомислия, големи думи и се реши кога да стане третото заседание.На третото заседание се реши, щото в следующето заседание да се избера подкомисия за отделните въпроси. В следующето заседание се реши, щото в следующето заседание да се избере комисия, която да конкретизира възникналите въпроси. Възникналите въпроси се оказаха много упорити в своята неясност и затова се избра комисия, която да внесе известна ясност, т. е. да отдели главните от второстепенните. И тръгна работата като по вода. Дейност голяма. Всеки ден по вестниците дълги комюникета съобщават на народа, че всичко ще се нареди, че се вземат сериозни мерки и че в скоро време комисията ще има ново заседание. Обнадежди се народът, зарадва се, не иска да се труди, не иска да работи, яде, пие, весели се, чака резултати и предявява телеграфически искания. Всичко се взима пред вид, събират се книжа, трупа се архива, отпущат се на комисията суми за наем за помещения, за чиновници и за други подобни цели. Кипи трескава и усилена работа. Година, две, три, пет, десет, двадесет... Не е лесна работа такова нещо. Трябва да се съберат статистики, да се изучат отделни въпроси, свързани с отделни въпросчета, та тъй, полека-лека, да се дойде до главното. Ала от дълги заседания и тежка преумора случи се, че комисията забрави главното. Съберат се уважаемите комисари, наредят се мъдрите глави една до друга като зелки на бостан и мислят, говорят и се питат: - Собствено, какво беше то? Забрави комисията главното, а пък народът забрави комисията. И почнаха да си съществуват тия два елемента на народното творчество, да го речем, съвсем самостоятелно. Комисията заседава, а трезвият български народ пие и чака, забравил какво чака... Веднъж в аналите на тая върховна комисия се случи нещо съвсем необикновено. Както си заседаваха господата, вратата на залата се отвори полека и вътре безшумно и някак си интимно се вмъкна, както се вмъква прасето в селската къща, едно странно лице. По плахата му физиономия веднага се разбра, че то е попаднало тук по погрешка, защото се дръпна малко назад, свали страхливо шапка и каза: - Пардон. Тая неблагоприятна личност имаше загоряло и небръснато от няколко дни лице, потна, невчесана коса, полепена на дебели пластове по темето му, безцветен, плах поглед, месести уши, чорлави мустаци, отсебено долно чене, което държеше устата му полуотворена, като у всеки наивен простак. Беше облечен в износени селски дрехи, тук-там позакърпени и целият миришеше на нещо като на чесън, смесен с ракия и пот. Такъв някакъв аромат напълни целия тоя чист изящен салон на заседанието. Това странно лице разбра, че е сбъркало, усмихна се виновно и тръгна заднишком да си излезе. Ала един едър мъж от комисията, с обла и корава глава, здрава съдържателка на велики мисли, скокна от мястото си и повелително извика: - Стой! Човекът се втрещи от тоя вик и застана като вцепенен зад вратата. Тогава господинът от комисията, който го възпря, се усмихна някак си неземно и се обърна вдъхновено към заседаващите: - Най-после, спомних си! Господа, ето го главното. Ето за какво заседаваме. Ето лицето, за което всички се грижим. Чудесен екземпляр! В залата гръмна ръкопляскане, настана оживление. Долната челюст на чудесния екземпляр се отсеби и увисна още повече. Той даже се усмихна, макар че някак си виновно. - Да, един представител на народа - продължи вдъхновеният, - един представител на народа, за когото всички тук, които сме духовният елит на нацията, полагаме толкова грижи. Да и ние го не знаехме, ние не бяхме го видели, той досега беше ни непознат. И ето, провидението ни го изпраща. Да не го пущаме, господа. Нека го вземем и всестранно да го изучим, всестранно и нагледно с всички способи, които ни дава съвременната наука. Нека зоолозите квалифицират, нека химиците анализират, нека лекарите го аутопсират, нека всички специалисти приложат своите методи, за да го разберем, да открием болката му и тогава, въз основа на науката, да му помогнем ефикасно. - Прието, прието! - викнаха всички единодушно. Председателят дрънна звънеца. Влезе разсилният. - Отведете го за изследване - посочи той великолепния екземпляр. Заседанието се отложи по случай ваканцията. След два месеца комисията, обновена от лятната почивка, се събра пак. - Да се пристъпи към анализа на лицето, за което всички се грижим - бяха първите думи на председателя и заповяда на разсилния да го доведе. - Ами че той умря - каза разсилният. - Как така умря? - попита председателят. - Така, бяхме забравили да го храним. Заседанието се вдигна за следующия път. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
Eто още една илюстрация към темата "Пазете се от тиранията на слабите" "В това време Андрешко бързо се качи на другия кон и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро: — Дорчо, Дорчо, Дорчо! — Къде бре… хей! Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав селянин… аз ше те науча тебе! Из тъмнината му отговори ехиден смях. — Ей, говедо, ти ме оставяш тук!… Да загина! Да ме разкъсат зверовете! Момче, не прави така, моля ти се! — заговори съдията с жален глас, в който една струнка плачеше. — Не бой се, не бой се, господин съдия — обади се Андрешковият глас. — Зверовете няма да влязат в блатото. Увийте се в чула да не простинете… Утре рано рано аз ще дойда… В каруцата има сено, постели си… Кирия няма да ти взема! — Момче, не шегувай се бе — замоли се съдията. — Не ме оставяй!… Ела! Извади ме оттук! — Тъмно е, господин съдия, тъмно е, не се вижда нищо!… Пък и конят избяга! Как да ти помогна? Не мога. Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена блатска вода, краят на която не се виждаше! — Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!… Избави ме!… Ще умра бе!… Деца имам!… Хлапако, нямаш ли сърце — завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади. Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото: — Ей, хлапе… говедо… канибал… вол… дръвник! Ела! Избави ме!… Смили се бе! Животно… селяндур… шоп! Ах-ах!… Помощ, помощ! И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете. Но тъмнината не му отговори. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Гео |
Гео 18 Юли 2016 19:49 Ето още една илюстрация към темата "Пазете се от тиранията на слабите": виж, разбирам, че имаше нещо в тази тема, което дълбоко те засегна, ако съм го причинила аз, моля те да ме извиниш! ясно е, че имаме поколенчески различия и трябва и двамата да се съобразим с това ама да знаеш, че и ти страшно ме дразниш понякога, но пък много ми умиля, когато разказа как в началото на 50-те си гледал филми в Москва по няколко пъти и аз правих същото, когато на 19 години отидох в София айде, мир  |
и аз правих същото, когато на 19 години отидох в София айде, мир Lillian, аз с теб никога и не съм водил "военни действия", че- да преговаряме за мир. Моля ти се. къде ме търсиш? Че ние сме в различни категории, аз съм може би в пъти по-възрастен от теб Ще редактирам текста, ще оставя само този на Елин-Пелин, но моля те, приеми един съвет от мен - никога не си променяй мнението единствено под външен натиск, по "принуда", както ми се струва, че ми предлагаш. Само когато се убедиш, че си сбъркала. Така че дръж на своето, но се опитай да разбереш другите. Ето и аз - втора вечер днес говорих с една моя много близка роднина - професор по генетика, ученичка на Райна Георгиева и Дончо Костов - консултирам се периодично с нея по биоинформатика, Тя ми каза нещо много важно - придобитите в резултат на външни обстоятелства признаци се наследяват само ако те са положителни, полезни за вида. А това означава че гладът ще действа в посока - създаване не на пороци като алчност, лакомия и т.н. а в обратна посока - на такива качества, които спомагат на вида да оцелява в условията на икономично хранене. Според класическата генетика външни условия не могат да предизвикат промени в генома. Според Ламарк, нашата Райна Георгиева, Дончо Костов - могат, но само в положителна посока. Но това е все още "научна ерес". Мойта директорка в училище - Богдана Костова беше съпруга на Дончо Костов.Бях неин любимец - на няколко пъти ме е викала от час и ме е срещала със съпруга си, за го слушам, Въобще - беше велико време, което даваше велики надежди. Желая ти успех. | |
Редактирано: 5 пъти. Последна промяна от: Гео |
| какво да ти кажа, сега виждам, че притеснението ти е доста по-голямо, от това, което мога да разбера чак пък толкова да те е впечатлила някаква фраза във форум, която беше нищо повече от литературен образ, не вярвам вероятно има друго, но това не е моя работа а да ,бих искала да ти кажа, че не се казвам Лили, това е само ник, който е вдъхновен от Лилиан Хелман лека нощ Гео |
| Съжалявам, че не разбираш, за какво става въпрос. А за обръщението - съжалявам и се извинявам. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Гео |
| =- | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
| Карагьозов, да не намекваш нещо за двете жълтици за въоръжаване и двата самолета Ф-филанкишийски, дето ще ги купим на баба да ни пазят от турците да не ни вземат петела? |
| = | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: карагьозов |
| = | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
А това означава че гладът ще действа в посока - създаване не на пороци като алчност, лакомия и т.н. а в обратна посока - на такива качества, които спомагат на вида да оцелява в условията на икономично хранене. Точно така, създават се условия за натрупване на мастни депа, които се усвояват по време на глад. От това по-иконимично хранене здраве му кажи - организмът си изяжда бавно запасите и набавя калории, а при изгарянето на мастите се отделя и вода, толкова необходима по време на дълги жажди...Най-новите изследвания твърдят, че мастните депа, в определени граници, са много полезни. Споровете са кои мазнини са полеззни, кои не толкова и кои вредни. |
| Карагьозов, знаеш че се шегувам и знаеш, че Елин Пелин ми е любим,.невероятна лекота и простота на изказа и вълшебен летеж по приказката: .... Окол село Дрянов лък се появил страшен влък(вълк): кривокрак и едноок, кръвожаден и жесток – въплъщение на злото. Нощно време край селото обикаля, вий зловещо, па току виж грабне нещо: кога овен от стадата, кога крава от чардата или някой вол работен на бедняк или имотен; кон пресрещне, свиня, яре или кротичко магаре – грабне, скрий се невредим, невидим, неуловим...  Но най-чудното – това е /вий ще кажете, лъжа е/, че един ловец прочут, цял вмирисан на барут, ведно с пушката го схруска и го глътна на закуска. Изпокриха се овчари по къшли и по кошари, пасищата опустяха, медни звънци занемяха; по зимници, по буджаци изпокриха се селяци, всеки кожата си брани, никой вече се не кани ни на оран по нивята, ни за дърва по гората. И пред таз беда проклета събра селяните кмета там под ключ във общината и се хвана за главата: – Лошо, братя! Що да правим от тоз звяр да се избавим? Срам и позор за селото! Малко ли ни е теглото, та и тоя бяс проклети да ни носи толкоз щети! До просия ще да стигнем! Хайде, братя, да се вдигнем с коси, с брадви, с търнокопи, със дървета и със сопи – на смърт звяра да осъдим или пак да го пропъдим в пусти гори Тилилейски! Стига тоя страх юдейски! – Слушат селяните прости, изсъхнали като в пости, глави патили навели, слушат тия думи смели, па се чудят и се маят, що да кажат, те не знаят. Всеки си езика глътнал и в потурите си хлътнал, стоят, слушат като неми, схванати от страх големи. Но там в ъгъла на тъмно някой се изкашля шумно и зад схлупената печка се размърда като мечка, взе да сумти, да се чеше, ала кой бе, не личеше. Загледаха всички плахо – там това бе дядо Влахо. Очи вдигнал към тавана, той мънкаво реч захвана: – Неведнъж съм ви заявил, не е вълк това, а дявол, куршум люти го не лови, нито сачми, ни отрови, не го знаеш где се крие, – във гората, чуваш, вие, в същий час пък на полето, виж, изял добиче клето. Най-добре ще бъде, братя, да пратиме във гората попа, вода да освети – кръстът тоя дух проклети надалече ще пропъди. Тъй ви казвам, тъй да бъде! - Попът скрит бе зад вратата. Той показа си брадата и извика разтреперан, обладан от страх неверен: – Как! Смилете се бе, братя, сам да ида във гората, где не смей да мине пиле? Че и мен животът мил е! Таз работа оставете, нещо друго измислете! – рече попът, не дорече, думата му се пресече и настръхна му брадата... Навън току зад вратата чу се вълчи вой ужасен, заканителен и страшен! Бъркотия вътре стана, кметът скочи на тавана, писарят във шкафа скри се. Всичко, всичко спотаи се. И сред тоя страх мъртвешки отвън звярът с глас човешки се обади нависоко, кръвожадно и жестоко: – Ако вий сте още живи, чуйте, селяни страхливи! Селото ви ще оставя, пакост няма да ви правя, ако вий се разберете, жива жертва ми дадете – човек някой от селцето, кого иска ви сърцето. Сега аз си заминавам и до утре срок ви давам. Разсъдете, помислете и човека изберете! Времето да не протакам, утре го в гората чакам! – Селяните вцепенени, из кьошетата заврени, чуха Вълчо как спокойно и полека, и достойно из селото се извлече и отиде надалече. Пак от ъгъла на тъмно някой се изкашля шумно и зад схлупената печка се размърда като мечка. Пак видяха всички плахо, че се вдигна дядо Влахо. На тояжката опря се, напреде си нещо взря се и спокойно произнесе: – Чуйте що ви съобщавам! За селото жертва ставам – моето тело греховно давам Вълчу доброволно... За какво ми е живота? Изпропил съм си имота. Изгорял съм от ракия, тя ме пие, аз я пия, бабичката – проклетия, все ме бие, все ме хока – в старост вече съм дълбока, нямам нищо да милея – за какво съм да живея? Нека добро да направя, та селото да избавя... Тия думи тъй сърдечни, тъй решителни, човечни, толко ясни и отбрани трогнаха душите сбрани и разплакаха сърцата, и завързаха устата. Никой дума не пророни, всеки жежки сълзи рони... Плаче кмета, плаче попа, плаче Станьо Търнокопа, плачат с хълцания шумни и съветниците умни. Текат сълзите обилни, несдържани и неспирни, наводниха общината и преляха през вратата. ................................... |
| .... Сутринта насред мегдана заби, забумтя тъпана; почна народ да пристига: мъже, жени, дечурлига. Скръбни бяха се притекли, със очи, от плач отекли, първенците на селото, даскалите от школото, да изпратят дядо Влахо, дядо Влахо — сиромаха, доброволно сам отдаден курбан звяру кръвожаден за доброто на селото, за спасение от теглото… Подир малко гледат всите, засмян дори до ушите, дядо Влахо че пристига, шеговито им подмига, па подкара песенчица и заигра ръченица… Баба Кера Влаховица като стара ластовица подир него се люлее, изпраща го и се смее, и на селяните вика: — Отървах се от старика, братя мили; както щете, туй, що казвам, ми простете от душата ми извира; който знае, ме разбира. Много теглих със дъртака, отсега добро ме чака… Селяните нажалени, трогнати и умилени, обиколиха старика. А той весело извика: — Прощавайте, селяния, ха налейте, та да пия зарад вашето спасение и за мое утешение — няма време да се чака, чуйте, Вълчо зъби трака! Още рекъл-недорекъл, зашумя светът притекъл, заподнасяха му всички с менци, стомни и панички люта гроздова ракия, препечена, синджирлия. Дядо Влахо я подема, гълта, пие, дъх поема, благославя и нарежда; всички съдове изрежда и със сърце благодарно пийна си човека харно, па обърна се и рече: — Сполай, братя, стига вече! Сега сбогом и простете и за мен се помолете! … — Ръка целува на попа, па с тояжката затропа и упъти се спокойно и засмяно, и достойно към гората там на края и оттам — навярно в рая… А в гората Вълчо чака, зъби кървави си трака; из гъстака, издълбоко, вперил страшното си око, гледа стареца жестоко как пристигна да загине, как приседна да почине. Звярът страшен вой проточи и пред стареца изскочи, приближи го, помириса, но назади се стъписа — нещо му пресече вкуса и извика със погнуса: — Стой, не мърдай, старо, там, няма, мършо, да те ям и кръвта не ще ти пия, че миришеш на ракия! Душата ми не тровете, младо, крехко ми пратете! Дядо Влахо не приима таз обида непростима и окото му не мигна — той тоягата издигна заканително и грозно и развика се нервозно: — Дума дал си, щеш не щеш, длъжен си да ме ядеш! — И той заплю със презрение Вълчо, зяпнал с остървение… Дъх отровен от ракия като някаква стихия се разнесе над гората и на Вълчо във устата. Той упоен се събори, думица не проговори. Тогаз дядо Влахо стана, тоягата здраво хвана, па удря, удря до пладне, гдето свари, где попадне… После си извади ножа, свлече вълчовата кожа, па преметна я на рамо и пиян, насам-натамо, се упъти към селото, избавено от теглото… Велико е, велико! Има ли сега някой да го чете? Аз съм го чела като малка и го помня наизуст. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: idproxima |
| = | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |