Литературна тема
Отиди на страница:
ЧИСТ ПОНЕДЕЛНИК Георги Константинов И аз съм си казвал: ще почна отново. От чист понеделник. От първа бразда... Браво на Гошо! И аз имам подобно стихотворение, но помня само финала: "... Но едно е сигурно - ако в неделя се оженя, не е чудно в понеделник да се разведа!"  |
| Преди време годишнините от Априлското въстание се отбелязваха на 20 април - когато (преждевременно) е избухнало по стар стил. По нов стил датата е 02.05., макар че много прояви по този повод се организират още на 01.05. 1876 Иван Вазов Брацигово падна подир славни битви. Както вред борбата почна с молитви, с надежди и песни и свърши с погром. Батак се предаде, уви, пълзишком, Копривщица легна при първата буря, топът черешови не спаси Клисура с високите урви; бледната зора видя в кръв и в пламък Средната гора. Панагюрци храбри след десет дни горди откриха вратите на мръсните орди; Каблешков-героят, таз душа вулкан, биде фанат пленник чрез един аркан[1] от селяне прости и лъвът Бенковси, туй смешенье странно от Левски и Раковски, загина юнашки въз една река, издаден не казвам от коя ръка, защото срамът ми изгаря челото… Борба страховита! В която числото надви на възторга — таз плява, тоз дим! Ударът бе тежък и неотразим. Бунтът се удави в паника ужасна, де всичко високо падна и угасна. Инстинктът на роба обади се пак със всичкий си ужас, със всичкий си мрак. И паданья бързи, и измени нови, стиден плод на дълго влачени окови, фърлиха в борбата своя вечен срам. И тази епоха на кръв и на плам през всички епохи и през вековете ужасна и мрачна в хаоса ще свети, растеща всечасно в по-голем размер и ще фърля вечно като облак чер въз нашта исторйя една сянка тайна от кръв и позори и слава безкрайна. 1882 Бележки: [1] Примка. ______________ Как добре го е казал дядо Вазов: "числото надви на възторга". А на друго място: "числото надви храбростта". |
| Хей, пролет иде! Дигат се мъглите. Къде ги вихри влачат, дявол знай. Дерат се ризите на планините — хей, пролет иде в наший роден край! Кокичето отдавна се подаде: предвестникът на пролетта не трай за нея друго цвете да обади. Хей, пролет иде в наший роден край! Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака и викна сетей път: "Кръчмарю, дай! Налей, обеснико, дружина чака!..." — Хей, пролет иде в иаший роден край! И плъпнат харамии... А гората чернее още; ала кой ти хай! Напред, предвестници на свободата — хей, пролет иде в наший роден край! К.Хр. |
На 22 април 1920 г. е роден вълшебникът на словото Валери Петров.  НА “ПОПА” И все пак беше хубаво, че точно на тая моя спирка се сбира сега младежта, тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая, как дърдорят си весело разни празни неща, как открито целуват се, как дрънчат на китари, как се смеят на смешки, явно смешни за тях, и как явно ни чувстват отчайващо стари, допотопни животни, достойни за смях. Но в тъмното снощи ми се стори гранитът на Патриарха с куп венци ограден. А то били те. Уморени да скитат, седяха на цокъла, на пет крачки от мен. Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица и при тяхната хубост нещо в мен затрептя: А не са ли наистина тези - всъщност - дечица мил венец от страната ни, свеж букет от цветя? Умни, будни, такива, със каквито едва ли би могъл да се хвали друг някой народ, а ний какъв избор срещу туй сме им дали? Безработица вкъщи или чужд небосвод. Не че няма сред тях доста с бръснато теме и че много от тях не се боцкат с игли, но и много ги лъже това, нашето, време и добре е, че само ни се смеят, нали, както биха могли... А те, виж как, красиви, под неона в целувка сливат млади лица, виж как дръзко се мятат момчешките гриви и как женствено в мрака блясва в миг обеца - очевидно нехаят или просто не знаят, че светът им могъл би да е друг, не такъв... Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят. Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв! *** ЛИЧНА МОЛБА Загледан на ТВ-то във екрана, към теб вълна от нежност ме обхвана и питам те сега, Родино моя: - К'во стана, мила, та си още в тоя ужасен кръг, от който път не води, к'во стана, че сред другите народи ти най закъса, и кога най-сетне ще се оправиш и над теб ще светне, след толкоз мъки, слънцето, Родино! Да, туй съм ти го казвал и преди, но сега съм остарял и в мен старика, - Побързай, миличка! - със страх ти вика. Когато дойде за раздяла време, възможно е друг страх да ме обземе, но днеска, щом в екрана те погледна, - Оправяй се, - ти казвам, - моя бедна! Не много да живея ми остава, не ща да се простя със теб, такава! |
| ТАЗИ КРАТКА ИЗМАМА: ЖИВОТ Марио Кроненберг Пийте, пийте приятели, нека се разлива пелин до зори. Всяка мисъл да бъде пътека и до гроба във нас да гори! Вдигам тост за успехите наши извоювани с болка и пот. Претворили в сълзи и надежди тази кратка измама: живот. Вдигам тост за забравени чувства, оцеляли в машинния век. За случайния миг, сред компютри да намериш отново ЧОВЕК. Да почувстваш оная тревога, дето тайно в съня ти трепти. Да изгаряш в сълза и усмивка уязвим за любов и мечти… Нека пием за днес и за утре, за ЧОВЕЦИТЕ в шепа народ, на които дължим да е вечна таз прекрасна измама: живот! |
| Макар и с малко закъснение, да отбележим и тук рождения ден на Петя Дубарова (25.04.1962 г.): Pink Floyd - Time - Live at Earls Court, London https://www.youtube.com/watch?v=F_VjVqe3KJ0 ВРЕМЕ превод Петя Дубарова Текат минути, часове и дни в безспирен бяг безследно отлетели. Как страшно в тези четири стени ти блъскаш свойте мисли посивели. И чакаш някого. Но идва ден, когато по пътеки осветени, от блясъка на слънце озарен, с изопнати от дъжд прохладни вени ще спреш за миг внезапно покосен от мисъл: Младостта е изживяна, и как ли ще признаеш ужасен пред себе си, че тя е пропиляна. И истински все още неживял, денят ти сив отмерва пулс последен. И времето ще сграбчиш ти без жал със трескави ръце и ужас леден. Към слънцето с пресъхнали очи, съсипан, прежаднял ще се катериш. Но слънцето жестоко ще мълчи и нищо ново няма да намериш, защото си съвсем обикновен човек на средна възраст. Много скоро е може би и онзи страшен ден, когато смърт очите ще затвори. Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак загубеното, вече пропиляно?! На карта ще залагаш, светъл бряг ще търсиш, но във тебе като рана ще пари мисълта, че две неща не можеш никога да си възвърнеш: Живота да избавиш от смъртта и времето назад да върнеш! Изтича песента като вода! Но времето остава нейна стража. Дотука спира моята следа, а имах толкоз много да ви кажа. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| По повод 150 години от рождението на големия естет Пенчо Славейков нещо от творчеството му: ОТРУПАНИ ОТ НОЩНИЙ СНЯГ НЕЧАКАН... Отрупани от нощний сняг нечакан, градински вейки виснат мълчаливо; милувката на утринното слънце трепти над тях и милва ги игриво. Ей капчица — сълза от таз милувка — се в миг отрони, маргаритно-злата, и слънчеви лучици я спровождат, додето тя да падне на земята. И капчици-сестрици тя поведе — виж как по нея рой по рой се ронят, и сякаше из въздуха не капки, а слънчеви лучи се тамо гонят. *** СПИ ЕЗЕРОТО... Спи езерото; белостволи буки над него свождат вити гранки, и в тихите му тъмни глъбини преплитат отразени сянки. Треперят, шъпнат белостволи буки, а то, замряло, нито трепва… Понякога му сал повърхнини дълга от лист отронен сепва. *** РОЯТ СЕ ПОДРАНИЛИ... Роят се подранили звездици в небеса, като на тъжен поглед сълза подир сълза. И трепкат, и се ронят — че, призори роден, во майчини им скути умира бледний ден. |
| ЗАД ГОРИТЕ ТЪМНИ ЯСЕН ДЕН СЕ КАНИ... Зад горите тъмни ясен ден се кани, и цветята, росни от зорите ранни, поздрав му изпращат — своя аромат... Как е хубав, боже, твоя дивен свят! На пладнешко слънце от лъчите грени, пъпчици разцъфват розите засмени, и зарад милувка свождат цвят към цвят... Как е дивен, боже, твоя хубав свят! Месечко градински посребрил е грани, на първинка обич в бляна замечтани, свели сме се ние, като цвят към цвят... Как е весел, Боже, твоя дивен свят! *** ЯСНИЙ МЕСЕЧКО СЕ СМЕЙ... Ясний месечко се смей, рог извил на небесата. Сред градината, в тъмата, ниска къщица белей. Чуй, прозорче изскриптя излеком и се разтвори; знак е даден — прелетя момко през широки двори. Ей на бялата стена се отхвърли сянка черна — съща сянка, миг мина, през прозореца се мерна. Тихо. Само ветрец вей и си шумоли с листата... Рог извил на небесата, ясний месечко се смей. *** МАЙСКИЯТ МЕСЕЧКО ГРЕЙ ПРЕЗПОЛВЕН... Майският месечко грей презполвен. Мярка се моята сянка пред мен — кърши се, сниша, изправя, извива, с другите сенки крайпътни се слива, тамо де стръмния път криволи, покрай горица от тъмни ели. Спра ли се — мигом и тя се запира, свърна ли — ето и тя ме сподиря, гневно с бастона замахна ли аз — ето и тя че замахва завчас... А от небото с звездици обсяно майският месечко гледа засмяно, как се боричкат две сенки в нощта, в таз, що е метнал той сам над света. |
| НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА НАД ПОЛЕНИ... Ни лъх не дъхва над полени, ни трепва лист по дървеса, огледва ведър лик небето в море от бисерна роса. В зори ранил на път, аз дишам на лятно утро свежестта — и милва ми душата бодра за лек път охолна мечта. За лек път, за почивка тиха през ясна вечер в родний кът, където ме с милувка чака на мойто щастие сънят. *** КАК ВЪЛНА ПРЕКО ВЪЛНА... Как вълна преко вълна пенясто поточе мята! Техний ромон с ведрина в миг изпълни ми душата. Шум поволен, шум в захлас — спомени от младост ранна... Минатия път завчас ясно ми в умът предстана. Тъжна жега. Градом пот се от морно чело рони... Дълга пътя — къс живот — кой ли бяс ме в тоз път гони! Шум поволен, шум в захлас — спомени от дни щастливи... Към поточето се аз спуснах по брега ронливи... Гребнах из вълни, лице лиснах — хлад и свеж и сладък... И с отлекнало сърце тръгнах пак из път нататък. |
| ДОКЛЕ Е МЛАДОСТ... Докле е младост, златно слънце грей, сърцето златни блянове лелей. Докле е младост, леко път се ходи и леки са световните несгоди. Докле е младост, всичко е шега; не хвърля сянка на сърце тъга; дори тъгата извор е на радост — докле е младост, ах, докле е младост! *** ВЕЧ НА ГОДИНИТЕ КЕРВАНЪТ ПРЕВАЛИ... Веч на годините керванът превали зад цветний хълм на младостта; и моя бодър дух приневоли застигнала ме в път скръбта. И аз оглеждам се, на пладня спрян, и не съзира радост моя глед на миналото в пътя преживян, нито на тоя, що се вий напред. Но аз все пак вървя, глава привел… Ей наближава хълм да мина пак — последен хълм, на чийто връх предел се кръст тъмней през ве’черния мрак. *** ТИ, КОЙТО БДИШ ОТ НЕБЕСАТА... Ти, който бдиш от небесата над человешки съдбини, над мен десницата си свята зарад закрила протегни! Спази ме, докато направя, що с вяра в тебе съм почнал и посегни от мен тогава да земеш туй, що си ми дал. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| През 1888 г. основоположникът на българската литература за деца Петко Рачов Славейков пише две поучителни стихотворения, ползвайки името на най-малкия си син Пенчо Славейков - тогава 22 годишен: МАЛЪК ПЕНЧО Пенчо бре, учи! Пенчо си мълчи. Пенчо бре, чети! Муси се, сумти... Пенчо бре, чети! Пенчо не чете. Пенчо, работи! Пенчо пак не ще... Пенча го мързи, гледа да лежи, ходи, та се май, дири да играй... Време се мина, Пенчо порасна, иска да яде, няма откъде. * ГОЛЯМ ПЕНЧО Пенчо е ерген, но не е учен. Не знай да чете, никой го не ще за чиновник млад. Няма занаят, стана той пъдар, после говедар... Ходи гладен, гол, тегли като вол, нищичко не знай, плаче и се кай, що така се вел, що така не чел! *** А ето какво е написал впоследствие Пенчо Славейков за своя баща: БАЩА МИ В МЕН Погребаха го там, де мъртвите погребват, там, дето всякой гроб е знак на мъртвина, железни обръчи-огради де обсебват надгробни камъни все с мъртви имена. След земния живот в земята той почива — не той: почива му там тленний прах един! Че живия му дух и мисълта му жива — живеят в мене те, в мен, неговия син. Не само в онова, което ази правя, не само в думите, не само в мисълта — пред погледа ми той се винаги възправя с усмивка бодряща и тиха на уста. И сещам в моята аз неговата воля, и неговата мощ во всякой мой удар... и чувам: "Победи световната неволя — и на беди бъди в живота господар! Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата, на висша истина глашатай и пророк издигнеш ли ръка — дигни я в злоба свята, изпълнен от любов и в любовта жесток. Достоен ти бъди за мен!" О, аз достоен ще бъда — и съм бил — за своя жив баща, и словото у мен било е зов все боен, в световни суети не зов на суета. При твойто слово аз и своето прибавих, дела приумножих при твоите дела: и съд набъднето да чакам се изправих с теб — две со подвизи увенчани чела. С възторг на истина в душата просветлена, към нея само аз в живота се стремих — като тополата на възбог извисена пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих. И чувствам с крило как божи дъх ме гали — и чувствам, че ти доволен си от мен... Че на живота аз свещените скрижали понесох — не да ги захвърля пак смутен. Душата ми с завет ти за живот огрея и в път благослови со бащин благослов: и както в мене ти и ази в теб живея за подвига свещен на земната любов. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Поетичните преводи могат да се причислят по някакъв начин към българската литература, надявам се. СТРАСТНАТА СЕДМИЦА Борис Пастернак Превод: Кирил Кадийски Все още мрак навред цари. Така е млад всемира, че сводът от звезди гори и всяка като ден искри, и тъй земята се смири – Великден ще проспи дори, заслушана в Псалтира. Все още мрак навред цари. Тъй рано днес навред е, че – сякаш вечност – между три пресечки сам се разшири площадът пуст и до зори лежи хилядолетие. Земята гола зъзне вън и няма как без расо с камбаните да сипе звън и в хора да приглася. И от велика сряда пак до съботната вечер чак на страстите Христови лети водата в буен бяг и бреговете рови. Лесът е гологлав и гол, пред мъките на кръста очи в земята е забол в молитва, сбит на гъсто. А тук, на тесен тротоар стълпени – тъжна гледка, – дърветата се взират с жар в църковните решетки. И ужас в погледа гори, и мятат се в тревога, пристигат паркове, гори, земята треска я мори – погребват всички бога. И греят царските врати, и черни кърпи, и пламти верига вощеници, и шествие – лица в сълзи, светата плащаница, и вън се дръпват две брези пред гъстата редица. И шествието като в сън върви по тротоара и внася в притвора отвън и глъчка пролетна, и звън, и дъх на нафора издън земя, и топла пара. И ръси март пред входа сняг за сетния сакат бедняк – дошъл е, сякаш че добряк с ковчег, отворил е капак и кани всички гости. И вътре пеят до зори, и поридал си доста, навън фенерите дори в молитва бърза да смири псалтир или апостол. Но в презнощ глъхнат твар и плът слова запролетени им шепнат, че и тоя път – потрай, потрай! – ще победят смъртта – чрез възкресение. |
| Благодарствен Акатист "Слава Богу за всичко"* Благодарственный акафист "Слава Богу за всё" Митрополит Трифон Туркестанов Кондак 1 Нетленни Царю на вековете, държащ в десницата Си всички пътища на човешкия живот със силата на спасителния Твой промисъл. Благодарим Ти за всички знайни и съкровени Твои благодеяния, за земния живот и за небесните радости на Твоето бъдещо царство. Дарявай и занапред Твоите милости на нас, пеещите: Слава на Тебе, Боже, во веки. Икос 1 Аз се родих слабо и безпомощно дете в света, но Твоят Ангел разпростираше светли криле и пазеше люлката ми. Оттогава Твоята любов сияе над всички мои пътища и чудно ме води към светлината на вечността. Славно са явени щедрите дарове на Твоя Промисъл от първия ми ден и до днес. Благодаря и зова с всички познали Те. Слава на Тебе, призовалия ме към живота; Слава на Тебе, явилия ми красотата на вселената; Слава на Тебе, разтворилия пред мен небето и земята като вечна книга на мъдростта; Слава на Твоята вечност сред временния свят; Слава на Тебе за тайните и явни Твои милости; Слава на Тебе за всяка моя скръбна въздишка; Слава на Тебе за всяка стъпка на живота, за всеки миг радост; Слава на Тебе, Боже, во веки. Митрополит Трифон, част от композицията "Реквием" от Павел Корин Митр. Трифон Туркестанов (1861-1934) Кондак 2 Господи, колко е хубаво на гости у Тебе: благоуханен вятър, планини, достигащи небето, води като безкрайни огледала, отразяващи златото на лъчите и лекотата на облаците. Цялата природа тайнствено шепти, цялата е пълна с ласки и птиците и животните носят печата на Твоята любов. Благословена е майката земя с нейната бързопрехождаща красота, пробуждаща скръб по вечното отечество, където в нетленна красота звучи: Алилуя! Икос 2 Ти ме въведе в този живот като в очарователен рай. Ние видяхме небето като дълбока синя чаша, в чиито лазур звънят птичи песни, слушахме умиротворяващия шум на лесовете и сладкозвучната музика на водите, хранехме се с благоуханните и сладки плодове и с ароматен мед. Хубаво е при теб на земята, радостно е на гости у Тебе. Слава на Тебе за празника на живота; Слава на Тебе за благоуханието на момини сълзи и рози; Слава на Тебе за разнообразието на цветя и плодове; Слава на Тебе за бисерното сияние на утринната роса; Слава на Тебе за усмивката на светлото пробуждане; Слава на Тебе за земния живот, предвестник на небесния; Слава на Тебе, Боже, во веки. Кондак 3 Чрез силата на Светия Дух е уханието на всяко цвете, тихия полъх на аромата, нежността на окраската, красотата на Великото в малкото. Хвала и чест на животворящия Бог, разпростиращ поляните, като разцъфнал килим, увенчаващ полята със златото на класовете и с лазура на полските треви, а душата – с радостта на съзерцанието. Веселете се и му пейте: Алилуя! Икос 3 Колко си прекрасен в тържеството на пролетта. Когато възкръсва цялото създание и на хиляди гласове зове към Тебе: Ти си източникът на живота, Ти си победителят на смъртта. Сред лунна светлина и песен на славеи долините стоят в своите белоснежни сватбени премени. Цялата земя е Твоя невеста, тя очаква нетленния жених. Ако Ти и тревата обличаш така, то как ли ще преобразиш нас в бъдещиявек на възкресението, как ли ще се просвветят нашите тела, как ли ще засияят нашите души! Слава на Тебе, извелия от тъмнотата на земята разнообразни цветове, вкус и аромат; Слава на Тебе за радушието и ласките на цялата природа; Слава на Тебе за това, че си ни обградил с хиляди Твои създания; Слава на Тебе за дълбината на Твоя разум, отпечатана в целия свят; Слава на Тебе, благоговейно целувам следите на Твоите незрими стъпки; Слава на Тебе, запалилия напред ярката светлина на вечния живот; Слава на Тебе, за надеждата за безсмъртна, идеална, нетленна красота; Слава на Тебе, Боже, во веки. Кондак 4 Как услаждаш мислите за Теб, колко е животворно Твоето слово, по-мека от елей и по-сладка от мед е беседата с Тебе. Окриля и оживява молитвата към Тебе; с какъв трепет се изпълва тогава сърцето и колко величава и разумна става тогава природата и целия живот! Където те няма Теб – там е пустота. Където си Ти – там е богатството на душата, там като жив поток се излива песен: Алилуя! Икос 4 Когато на земята се спуска залезът, когато се възцарява покоят на вечния сън и тишината на угасващия ден, аз виждам Твоя чертог като огнена палата в сияйните куполи на облаците. Огън и пурпур, злато и лазур пророчески говорят за неизречената красота на Твоите селения и тържествено заявяват: да идем при Отца! Слава на Тебе, в тихия вечерен час; Слава на Тебе, изливащия над света велик покой; Слава на Тебе за прощалния лъч на залязващото слънце; Слава на Тебе за отдиха на благодатния сън; Слава на Тебе за Твоята благост в мрака, когато е далече целия свят; Слава на Тебе за умилените молитви на затрогнатата душа; Слава на Тебе за обещаното пробуждане за радостта на вечния незалязващ ден; Слава на Тебе, Боже, во веки. Кондак 5 Не са страшни житейските бури за този, в чието сърце сияе светлината на Твоя огън. Наоколо – скръб и тъма, ужас и виене на вятъра. А в душата – тишина и светлина. Това е Христос! Икос 5 Виждам Твоето небе, сияещо със звезди. Колко си богат, колко светлина има у Тебе! С лъчите на далечните светила към мене гледа вечността, аз съм толкова малък и нищожен, но с мене е Господ. Неговата любяща десница ме пази. Слава на Тебе за непрестанните грижи за мене; Слава на Тебе за промислителните срещи с хората; Слава на Тебе за любовта на близките, за предаността на приятелите; Слава на Тебе за кротостта на животните, които ми служат; Слава на Тебе за светлите минути на моя живот; Слава на Тебе за чистите радости на сърцето; Слава на Тебе за щастието да живея, да се движа и да съзерцавам; Слава на Тебе, Боже, во веки. |
| Светли Празници на всички българи!!! Да живее България, да пребъде Православната вяра, слава на Матушка Русия! |
| Христос възкресе! ВЕЛИКДЕН Никола Ракитин Разискрен ден над малкий град раздига белите завеси. Камбани празнични звънят, и сякаш ангели вестят: Христос възкресе! И всеки цвят, и всеки клон чело на слънцето поднесе. Поле и лес и небосклон се сляха във молитвен стон: Христос възкресе! Кънти съзвучен благослов и дух пробуден се унесе. За правда жаден и любов във светлий на живота зов: Христос възкресе! http://www.youtube.com/watch?v=Wr1VV2DhJrM *** А ето и най-хубавата творба в българската литература, посветена на днешния голям християнски празник: ВЕЛИКДЕН Пейо Яворов На брат ми Атанас Един - и втори удар в безмълвието нощно... Задружно проехтяват църковните камбани и светла вест се носи; повтаря я всемощно разбуденото ехо в намръщени балкани и тласка я нагоре към висини бездънни. Нощ мрачна оживява - тържественост я пълни и говор я оглася свръхземен и невнятен: души безгрижни сякаш, процесия безкрайна, невидими към бога молитвата си тайна възнасят - и обхождат простора необятен. Звънят, ехтят камбани... На всеки удар нови с по някой спомен сладък отеква памет будна: сърце за миг забравя тъгата, що го трови, и трепетно заслушва се в приказката чудна за минало детинство, за дните невъзвратни на младите надежди и сънищата златни и вярата наивна... кога тече живота безгрижно и щастливо под бащин покрив мили, кога неволи още не са ни поразили и впрегнали догробно на черен труд в хомота. Пред погледа възкръсват, минуват като живи ред образи и скъпи, и близки на душата: ту стар баща унесен в мечтания щастливи, ласкаещ мила рожба; ту майката благата, загледана в хлапака; ту братя и сестрици, ту весела дружина от палави връстници - рой птички повилнели - в игрите, смеховете; ту русокъдра дружка... и две очи засмени, и две странички нежни - божурчета червени, на млада, ранна пролет най-любавото цвете... Честито, свидно детство - цъфтяща, рай долина, останала далеко зад пътника утруден; от буря сякаш носен, той бърже я отмина и днес напразно гледа зад себе си учуден, напразно... А пред него - белей се път незнаен, а мръщи се над него и небосвод безкраен - и страх неволен често смущава му душата: че слънце го изгаря, а сянка не съзира, че хала го настига, а завет не намира, нито съпътник някой - да си даде ръката... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Днес е и Денят на труда: ПОЧИТ НА ТРУДА Фердинанд Фрайлиграт Превод: Николай Марангозов На този, който вдига чук и жъне в нивата пшеница, земята който пори с плуг, жена да храни и дечица — и онзи, що на стан тъче коноп и лен, памук и вълна, децата си да облече, и този, който плува в чълна — на всички почит и хвала, на всеки, що за нас се грижи по необгледните поля, по воденици и по хижи — хвала на тоя, що оре със ралото — но и томува, що с ум оре, все тъй добре, макар и често да гладува! |
| Още нещо във връзка с Деня на труда: НИЙ Христо Смирненски Ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмящата й гръд, и в шеметния кръг на земния си път, жадувайки лъчи, угасваме в тъма - ний, бедните деца на майката земя. Край нас се вие бич, над нас тежи хомот и робския закон на жълтия метал; ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот - ний, бледи смъртници - родени за живот. А ний сме океан от огнени вълни, величествен керван към светли висоти; Чрез нашите сърца вселената тупти, живота се крепи на раменете ни, но ний сме океан от стенещи вълни. На земните блага всевечни сме творци, а нужда ни души до хладната си гръд. Под черните крила на дебнещата смърт привеждаме чела със трънени венци - ний, вечните творци, ний морните борци. Но иде ден на съд! Над майката земя надвисва ураган и в громкия му зов преплитат се ведно омраза и любов, а майката земя възсепва се сама, потъпкала греха, отърсила срама. Защото в боен ред сред робската тъма възбунени вълни издигат се със рев, защото накипя свещеният ни гнев и неговият вик стозвучно загърмя: "И ние сме деца на майката земя!" |
| из "РУБАЙЯТ" Омар Хайям превод Йордан Милев 9 Какво сме ние? На земята през май най-хубавия цвят, връх и долина необятна, на рая — рай, на ада — ад. чрез нас се просветлява бавно дълбокото око на свода, ако светът е пръстен — ний сме над златото му скъп ахат. 10 Ако съм сигурен, че утре вода и хляб ще имам пак, ако над моя поглед грее светото слънце като мак, тогава просто няма смисъл, мигар съм длъжен да слугувам на този, дето е от мене три пъти по-голям глупак. 16 Съборил ни е на земята, като из блюдо, този свод и ни залива със неволи, и ни полива с глад и пот. На каната и твойта чаша единствено се довери, че между тях тече пенливо кръвта на нашия живот. 18 Залъгват ни: ще има в рая небесно хубави жени. И много вино ще се лее сред вечерните механи. Жени и вино! Но защо ли това неизмеримо благо — кой и защо, тук на земята, за нас жестоко забрани!? 32 Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен. А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден. Повдигат ни, притискат, блъскат — и паднем ли във някой бой, спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен. 40 Непогрешим и непокварен не можеш да намериш ти — не съществува, забранен е, път безпогрешен не блести пред нас и ти със ярост си отмъщаваш за това, макар че между нас и тебе не виждам разлика почти. 44 Щом розата разцъфне в пролетта, налей ми вино, дай ми песента. Какво ли значи ада или рая — измислици са туй на глупостта. 50 Добро и зло враждуват; светът е в съсипни. За кой блести небето? Небето е встрани. Проклятия и химни, и радости, и гняв не падат пак от тези небесни висини. 53 Небе! Защо към подлеците е щедра твоята ръка: за тях — и мелници, и бани, чист извор в пролетна лъка; а който е с душа пречиста, за него само хляб корав? Небе такова — пфу — не струва дори и плюнката сега. 56 За теб — познал света — урок аз знам: сред простите бъди мъдрец голям! С език, уши и поглед да останеш — прави се пак на сляп, на глух и ням. 57 О, ако имахме весден по къшей хляб в сърцето, над нашата глава покров и скромен кът, където на никого не си владика, на никого не си ти роб — тогава бихме ние с радост благодарили на небето. 68 Влизам в тъмната джамия. Полунощ, е. Нито звук. Не от жажда, не от чудо, не с молба пристигнах тук… Някога килим от нея като богомолец свих, ала извехтя килима — и ми трябва вече друг. 80 От виното да се откажа, боже мой, та туй е все едно да се предам без бой. Как мога да се кланям на исляма — щом най-прекрасното ми забранява той? 87 О, ако можеше да взема… с мен моя стих неназован, една със вино пълна кана и хляб — във топлата си длан, така бих поживял със тебе, далеч в пустинните земи, че може би ще ни завиди дори най-ситият султан. 88 Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар, че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар. И нека други да се кичат за своя мимолетен празник, със себе си да украсяваш, ти притежаваш чуден дар. 97 Не ще попаднем ний отново в тоя свят, навек не ще ни радва ни чаша, нито брат. Старай се да живееш в мига летящ така че да не изпиташ мъка, обърнал се назад. 101 С жени красиви само можеш да кажеш, че живееш в рай, и чаша пурпурна когато пред устните ти засияй. Жени и вино! Мигар трябва, ако поне си с малко ум, от тях да бягаш и да чакаш единствения земен край? 117 Не знаем ний до днес защита от смъртта: към беден и богат е безразлична тя. Да имаш радост ти, пий радостта в живота, останалото, брат, е просто суета. 119 Искри препълнената кана със виното, за мен отрада; не се нуждае тя от книги свещени, за да е с наслада: от виното съм цял просмукан, а сух остава лицемера, но не за мене, а за него е страшен пламъка на ада. 122 Продума шейха на безпътната: „И през нощта, и през деня си ти отдадена на любовта!“ На туй: „Да, прав си ти, но ти такъв ли си, какъвто си пред хората?“ — отвърна тя. 133 О, син на четири стихии, необясним и плах, пристигай като кръв, изчезвай като прах! Ти си човек и звяр, бял ангел и зъл дух; май всичко във тесто, замесено със страх. 141 Не се страхувай миг, Хайям, че ще заслужиш лоша слава, че само пъкления ад за твоето сърце остава. Тоз, който не е съгрешил, едва ли ще дочака прошка! На грешниците само, знай, понякога им се прощава. 142 Ние пием не затуй, че често под свода звездосин тъжим, дори на нощите елея за нас остана като дим. Ний само искаме за малко от кожата си да излезем и затова към механата с такава жажда се стремим. 149 Знаеш ли ти колко тъжен, колко жалък е човек, колко бързо отшумява неговият път нелек? Сътворен от черна глина, от страдания и само две-три крачки пропътувал, става глина пак навек. 158 За да живееш мъдро — закони има много, но само два от тях зачитай ти най-строго: ти по-добре гладувай, но глупости не яж, и по-добре самин, но не с глупак, ей богу. 159 Ще те науча аз да си на всички с нрава, усмихвай се навред, бъди с душа лукава: евреи, мюсюлмани, безбожници хвали — и ще спечелнш ти най-хубавата слава. 160 Да бях творецът аз на туй небе жестоко, за миг го бих разбил и вдигнал по-високо лазура на небе такова, под което човекът би живял не тъжно и безоко. 170 Дойдох, но що ли взе за мен светът в замяна? Ще се стопя? А той дали ще сети рана? О, ако можеш ти да обясниш, защо, от прах изваян сам, отново прах ще стана? 174 И бог, и аз — с едни желания несходни. Ах, моите мечти не са богоугодни. Макар да е добър, от грехове не може да ме запази той — усилия безплодни! 177 Вина за туй, че ти не знаеш миг покой, че мъките над теб се сипят като зной — безпомощен и слаб — ти не търси във свода: дори от теб е по-безсилен той. 180 От рая ли съм аз, или съм целия от ада — не мисли за това душата ми нерада. Любимата е с мен и песенното вино, а туй за теб е, знам — задгробната награда. 188 Какво е твойта плът, Хайям? В степта опъната палатка, където като шах духът е влязъл за почивка кратка. Той утре ще потегли пак необясним и сам по пътя и злият стар слуга — смъртта, ще срине твоя дом-загадка. 193 Когато бях младеж, твърдях, че всички тайни на дните съм разкрил. Ах, глупости безкрайни! Сега разбирам аз, че нищо не разбирам, че моя път бе пуст като среднощни чайни. 198 На младини, под пламналия шатър, аз знанията трупах като злато и що накрая тъжен проумях? Пристигнах като прах, отлитам като вятър. 204 Дочетена е, свърши вече на дните книгата комай! Смехът на виното угасна, тъй както гасне месец май. О, птица-младост, за какво ли от нас отлитна толкоз бързо, навела поглед към цветята, към мойто щастие… И — край. 206 И още: моята могила сравнете до земята чак — на простата човешка скромност да бъде тя безсмъртен знак. А във грънчарницата после от моя прах, замесен с вино, за каната винопитейна измайсторете похлупак. 207 А ако някой пожелае на дните в хаоса голям да ме прелее с чаша вино, да постои до гроба ням, сред гробници и пантеони да ме не търси натъжено — край прага на самата кръчма лежи безпаметен Хайям. |
| Така се помни и предава се от век на века, че Бог от кал направил бил Човека! Но питам се: "Кога човек човеку прави кал, разбира ли какво е той създал???" |
| За някои големи в българската литература днешният голям празник е повод за критичен поглед към заобикалящата действителност: ГЕРГЬОВДЕНСКО АГНЕ Христо Смирненски Прието е още отколе обичай красив и свещен — на този ден агне се коли и младо месо ний ядем. България агне бе младо, не ще отречете това, с балканското шарено стадо току-що запаса трева. Но дойде Гергьовден световен (обичай красив и свещен!) и агнето с поглед тъжовен видя си последния ден. Изпод трикольорната стряха днес виждаме всички добре, че наши касапи го клаха, а кожата друг му дере. ____________ Дали пак не се задава някакъв "Гергьовден световен"? А дали и без него това стихотворение не е актуално и днес? *** НА ГЕРГЬОВДЕН Иван Вазов (На невъстаналий град К.) И го пиет оно благо вино, благо вино со люта отрува Нар. песен Дойде Гергьовден, а християни по стар обичай колат курбани, всякой се радва честит и ясен, че е дочакал такъв ден красен. По трева мека черги послани и по них гозби слагат избрани: ягнета мазни кат позлатени, бъклици тежки с вино налени. Редом попове с патрахил ходат, тлъстите плешки набожно сбират, тъпани блъскат, свирците свират, весел пирува тамо народът. „Налейте! — викат, — дайте да пинем, светаго Гьоргя с радост да минем, трезни да бъдем каква облага? С винце тъгата по-скоро бяга. Да даде господ и догодина пак да сме сбрани тука дружина!“ Ядат и пият мъже, невести… Здравици стават йоще по-чести! Пийте да пийме, роби заспали, цяла година туй сме чакали! Нашите грижи нека разсейме, с вино ядът си ний да залейме. Не щем да знайме що бяхме вчера, нито за утре имаме вера; пийте, па ако зло ни нагази — други да мислат заради нази! С многото мисъл нищо не стая; в трудове, в мъки утре ще капнем. Щото попийнем, щото похапнем, полза най-после то ни остая. Чуйте ли тамо що се случава? Този вик силен, дет се раздава? Знайте ли вие кой ден настана?… Напусто викам, сган неразбрана! В вашите гърди сърца се крият, дето от завист и от страх бият… Дрямка мори ги, вино бълнуват, чувства по-горди тях не вълнуват! Днес е Гергьовден! Дайте да пийме! Сили душевни в нас да убийме: тъй се теглата леки представят, тъй се по-лесно клетви забравят! 1876 *** Няма как да подминем и най-известното стихотворение в тази връзка, създадено от най-големия български творец на словото: ГЕРГЬОВДЕН Христо Ботев "Паситесь, добрые народы! Вас не разбудит чести клыч; Начто стадам дары свободы? Их должно резать или стричь..." А.С.Пушкин Ликуй, народе! Старо и младо хвалете и днес бога и царят! Днес е Гергьовден. От овце стадо тъй блейше вчера подир овчарят, когато тоз цар, безгрижен, глупав, както и всички царьове земни, поведе стадо с кривакът хубав и с умни псета - министри верни, без портфейли, но и без заплата, на кои същ цар и да погледне, "Блазе й - би казал, - живей овцата и от народът мой по-честито!" И тръгна стадо с агнета дребни, върви и крета от път убито, та сичко младо под нож да легне за свети Гергя - божи разбойник... Бездушен, глуп, изгнил покойник жертви ли иска? Иска овчарят, гладното гърло, попът пиени, както от тебе, народе, царят иска за свойте гнусни хареми и за тез, що те мъчат, обират; а ти им даваш потът, кръвта си и играйш даже, кога те бият! На - днес богати и сиромаси, пиени там - те песни пеят и хвалят с попът бога и царят... Ликуй, народе! Тъй овце блеят и вървят с псета подир овчарят. |