Литературна тема
Отиди на страница:
| Фаворит ми е Яворов на мен. Ето го и любимото ми стихотворение : ДВЕ ДУШИ Аз не живея: аз горя. Непримирими в гърдите ми се борят две души: душата на ангел и демон. В гърди ми те пламъци дишат и плам ме суши. И пламва двоен пламък, дето се докосна и в каменът аз чуя две сърца... Навсякъде сявга раздвоя несносна и чезнещи в пепел враждебни лица. И подир мене с пепел вятъра навсъде следите ми засипва: кой ги знай? Аз сам не живея - горя! - и ще бъде следата ми пепел из тъмен безкрай. |
Maret 06 Май 2016 15:27  *** 6 май е и Празник на Българската армия (1931 - 1953, от 1993 г.), Ден на храбростта (от 1979 г.) и Празник на Военния орден “За храброст”. САМО ТИ, СОЛДАТИНО ЧУДЕСНИ... Иван Вазов (в памет на тържественото посрещане на нашите войски в София на 14 Декември) Само ти, солдатино чудесни, всичко снесе на плещи си здрави, само ти, юнако неизвестни, нас спаси, България прослави! Крилат не си - планини префръкна, герой не бе - как се мре, научи, ти с ура пушкалата затъкна, ти на щик победата набучи. Храбри идат твойте капитани, радува ме цветна им корона; ала ти, войнико невенчани, горди сълзи правиш ме да рона! Плача, кат ви гледам, братя прости, така бледни, дрипави и прашни... Добре дошли, мои царски гости! Добре дошли, лъвове безстрашни! София, Декември 1885 |
| МИЛИОНЕРЪТ МОДЕЛ (В знак на възхищение) Оскар Уайлд превод Жечка Георгиева Ако не си богат, няма смисъл да бъдеш обаятелен. Романтичната любов е привилегия на богатите, а не призвание на безработните. Бедните трябва да са практични и прозаични. Постоянният доход е за предпочитане пред обаянието. Хюи Ърскин така и не проумя тези големи истини на съвременния живот. Горкият Хюи! Трябва да признаем, че в интелектуално отношение той не беше нещо особено. В живота си не бе произнесъл нищо изключително или поне злонамерено. Но затова пък беше забележително хубав, с пухкава кестенява коса, с ясно очертан профил и сиви очи. Мъжете го харесваха не по-малко от жените и той беше овладял всичко, освен печеленето на пари. Баща му му бе завещал кавалерийската си сабя и „История на Пиренейската война“ в петнайсет тома. Първата Хюи окачи над огледалото си, втората нареди на една полица между „Справочникът на Ръф“ и списанията „Бейли“ и заживя от двестате лири годишно, които му отпускаше една негова леля. Беше опитал всичко. Шест месеца работи на борсата, но каква работа можеше да има една пеперуда сред волове мечки? Малко по-дълго време се подвизава като търговец на чай, ала скоро му омръзнаха и черният, и китайският. Сетне опита да продава сухо шери. И това не му допадна: шерито се оказа прекалено сухо. И накрая стана едно нищо, един приятен и некадърен младеж с безупречен профил и никаква професия. На всичкото отгоре беше и влюбен. Момичето, което обичаше, се казваше Лора Мъртън, дъщеря на полковник в оставка, изгубил в Индия и настроението, и доброто си храносмилане и неуспял повече да си ги възвърне. Лора обожаваше Хюи, а той бе готов да целува и връзките на обувките й. Бяха най-красивата двойка в цял Лондон и взети заедно, нямаха ни едно пени. Полковникът се бе привързал силно към Хюи, но не искаше и да чуе за годеж. — Елате пак, момчето ми, когато се сдобиете с десет хиляди лири, и тогава ще видим какво можем да направим — казваше му той и в такива дни Хюи беше мрачен и трябваше да ходи при Лора да го утешава. Една сутрин, на път за Холанд Парк, където живееха Мъртънови, Хюи се отби при добрия си приятел Алън Тревър. Тревър беше художник. Всъщност малцина са онези, които успяват в днешно време да се спасят от тази съдба. Но беше, освен това и артистична натура, а те са голяма рядкост. На вид беше особен, малко грубоват, целият в лунички и с рошава рижа брада. Ала вземеше ли четката в ръка, преобразяваше се в голям майстор и картините му бяха много търсени. Трябва да признаем, че отначало Хюи го привлече само с личното си обаяние. — Художникът — често казваше той — трябва да се познава единствено с глупави и красиви хора — те ти доставят естетическа наслада, като ги гледаш, и умствена отмора, като ги слушаш. Мъжете контета и сладките женички управляват света или поне е редно да го управляват. Ала след като опозна Хюи по-добре, той го обикна още повече заради ведрия му бодър дух и великодушния му лекомислен характер, така че му позволи постоянен достъп до ателието си. Когато Хюи пристигна, Тревър нанасяше последните щрихи върху великолепен портрет в цял ръст на някакъв просяк. Самият просяк позираше в ъгъла на ателието върху повдигнат подиум. Беше съсухрен старец с лице като сбръчкан пергамент и с рядко злочест израз. Раменете му бяха покрити с грубо наметало, цялото изпокъсано и кърпено; дебелите му обувки бяха също целите в кръпки, с едната ръка се подпираше на груба тояжка, а с другата протягаше за милостиня опърпаната си шапка. — Що за изумителен човек! — прошепна Хюи, след като се ръкува с приятеля си. — Изумителен модел ли, казвате? — повтори Тревър високо. — Съгласен съм. Такива просяци не се срещат под път и над път. Истинска находка, скъпи, втори Веласкес! Господи! Каква гравюра би направил от него Рембранд! — Горкичкият! — продължи Хюи. — Колко жалък изглежда. Но вие, художниците, сигурно смятате, че е направо щастливец с това лице. — Така е — съгласи се Тревър. — Да не би да искате просякът да сияе от радост? — Колко получава един модел за позирането си? — заинтересува се Хюи, след като се намести удобно на канапето. — Един шилинг на час. — А вие, Алън, колко ще вземете за картината си? — О, за тази най-малко две хиляди! — Лири? — Гвинеи. На художници, поети и лекари винаги се плаща в гвинеи. — А според мен моделът трябва да получи някакъв процент от тази сума — засмя се Хюи. — Той се труди не по-малко от вас! — Глупости, глупости! Я погледнете само какво усилие ми струва полагането на боите, да не говорим, дето по цял ден вися прав пред статива. Лесно ви е на вас, Хюи, да приказвате, ала ви уверявам, че има моменти, когато изкуството почти се издига до висотата на физическия труд. Но стига приказки, много съм зает. Изпушете една цигара и мълчете. След малко прислужникът влезе и съобщи на Тревър, че е пристигнал майсторът на рамки и желае да разговаря с него. — Не си отивайте, Хюи — заръча му Тревър, преди да излезе. — Скоро се връщам. Старият просяк се възползва от отсъствието на Тревър, за да си почине за кратко на една дървена скамейка зад него. Имаше такъв жалък и нещастен вид, че Хюи го съжали от все сърце и бръкна в джоба си да види с какви пари разполага. Имаше само една златна лира и няколко медни монети. „На горкото старче тази лира ще му свърши повече работа, отколкото на мен — каза си той, — макар че това означава да ходя само пеша цели две седмици.“ И прекоси стаята и пусна златната лира в ръката на просяка. Старецът се стъписа, после по напуканите му устни пробягна лека усмивка. — Благодаря ви, сър, благодаря ви. В този момент Тревър се върна и Хюи си взе довиждане с него, леко смутен от постъпката си. Целия ден прекара с Лора, която го сгълча за неразумния му жест, и накрая се прибра пеша у дома си. Същата нощ към единайсет часа се разходи до клуб „Палитра“, където намери Тревър да седи сам в пушалнята и да пие бяло рейнско вино с газирана вода. — Е, Алън, завършихте ли най-сетне портрета? — попита той, като палеше цигара. — Да, и дори го сложих в рамка, момчето ми! — отвърна Тревър. — А впрочем пожънали сте голям успех. Моят старец — моделът — е силно заинтригуван от вас. Наложи ми се да му разкажа всичко, което знам за вас — кой сте, къде живеете, какви са доходите ви, перспективите ви… — Скъпи ми Алън! — възкликна Хюи. — Като се прибера у дома, сигурно ще го заваря да чака на прага. Но вие, разбира се, се шегувате. Горкият човек! Де да можех да му помогна с нещо! Смятам, че е ужасно да има тъй нещастни хора! Вкъщи имам купища стари дрехи — мислите ли, че би приел да му дам някои? Неговите парцали всеки миг ще се разпаднат на гърба му. — Но той изглежда великолепно в тях! — възрази Тревър. — За нищо на света не бих го нарисувал с фрак. Онова, което вие наричате парцали, за мен е романтика! Онова, което за вас е нищета, за мен е живописна гледка. Но въпреки всичко ще му предам предложението ви. — Слушайте, Алън — каза Хюи напълно сериозно. — Вие, художниците, сте безсърдечен народ. — Сърцето на художника е неговото въображение — отвърна Тревър. — Освен това нашата работа е да пресъздадем света такъв, какъвто го виждаме, а не да го направим какъвто ни се иска да бъде. A chacun son metier.[1] А сега ми кажете как е Лора. Старият модел много се интересува от нея. — Нима сте му говорили и за нея! — възмути се Хюи. — Разбира се. Той вече знае всичко за непреклонния полковник, прелестната Лора и десетте хиляди лири. — Разказали сте на този стар просяк за личните ми дела? — извика Хюи, зачервен и силно разгневен. — Скъпо мое момче — усмихна се Тревър. — Този стар просяк, както го нарекохте, е един от най-големите богаташи в Европа. Утре може да купи цял Лондон, без да накърни особено сметката в банката си. Има къщи във всички столици, храни се в златни съдове и ако пожелае, може да попречи на Русия да влезе във войната. — Какво искате да кажете, по дяволите! — възкликна Хюи. — Това, което казах. Старецът, когото видяхте днес в ателието ми, е барон Хаусберг. Той е голям мой приятел, купува всичките ми картини и така нататък, а преди месец ми поръча да го нарисувам като просяк. Que, voulez-vous? La fantaisie d’un millionnaire![2] И трябва да призная, че изглеждаше несравним в старите си парцали, или по-скоро в моите парцали — купих ги в Испания. — Барон Хаусберг! — извика Хюи. — Боже мой! А аз му пъхнах златна лира в ръката! И той се отпусна в едно кресло — олицетворение на самото изумление. — Дали сте му златна лира! — И Тревър избухна в смях. — Момчето ми, няма да видите повече парите си! Son affaire c’est l’argent des autres.[3] — Мисля, че можехте да ме предупредите, Тревър, а не да ме оставяте да се правя на глупак. — Първо на първо, Хюи — отговори Тревър, — и през ум не ми е минавало, че ще започнете тъй безразсъдно да раздавате милостиня. Разбирам да бяхте целунали някое хубавичко момиче, което ми позира, но да дадете цяла лира на един грозен модел — е, не, за Бога! Освен това, в интерес на истината, днес не приемах никого и когато вие пристигнахте, не бях сигурен дали Хаусберг би искал да му споменавам името. Нали знаете, че не беше облечен официално. — За какъв ли тъпак ме е взел! — огорчи се Хюи. — Нищо подобно. След като си отидохте, той беше във великолепно настроение. Непрекъснато се кикотеше и потриваше сбръчканите си ръце. Аз така и не разбрах защо толкова се интересуваше от вас и ме разпитваше за всичко, но сега вече ми е ясно. Той ще вложи златната ви лира на ваше име, ще ви изплаща лихви на всеки шест месеца и ще има какво да разказва след вечеря. — Никак не ми върви — изръмжа Хюи. — Най-добре ще направя да отида да си легна. И моля ви, Алън, не разправяйте на никого за случилото се. Няма да посмея да се покажа на Ротън Роу[4]. — Глупости! Случката показва филантропичния ви дух в най-благоприятна светлина, Хюи. Не бягайте, а запалете още една цигара и можете да ми говорите за Лора до насита. Ала Хюи отказа да остане и се прибра у дома си потиснат, а Алън Тревър продължи да се залива от смях. На другата сутрин, докато закусваше, слугата му донесе визитна картичка, на която пишеше: Monsieur Gustave Naudin, de la part de M. le baron Hausberg.[5] — Сигурно ще иска да се извиня — промърмори си Хюи и каза на прислужника да покани посетителя. В стаята влезе възрастен господин с очила в златни рамки и побеляла коса и каза с лек френски акцент: — Предполагам, че имам честта да говоря с мосю Ърскин? Хюи се поклони. — Идвам от името на барон Хаусберг — продължи човекът. Баронът… — Моля ви, сър, да му предадете най-искрените ми извинения — измънка със запъване Хюи. — Баронът — усмихна се старият господин — ми поръча да ви дам това писмо. И му подаде запечатан плик. На плика пишеше: Сватбен подарък за Хюи Ърскин и Лора Мъртън от един стар просяк, а вътре имаше чек за десет хиляди лири. Когато се ожениха, Алън Тревър им беше кум, а баронът произнесе приветствено слово на сватбеното тържество. — Милионери модели — отбеляза Алън — се срещат доста рядко, но — кълна се в Бога! — милионери за пример се срещат още по-рядко! Бележки: [1] Всеки със занаята си (фр.). — Б.пр. [2] Какво да се прави? Приумица на милионер (фр.). — Б.пр. [3] Неговата работа са чуждите пари. (фр.) — Б.пр. [4] Алея за езда в Хайд Парк. — Б.пр. [5] Господин Гюстав Ноден, от името на барон Хаусберг (фр.). — Б.пр. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
„СТУДЕНО ЛИ ТИ Е?" - ПОПИТА И ВЪВ ПРЕГРЪДКА МЕ ЗАВИ. ДО ТЕБЕ ДОВЕРЧИВО СВИТА, РАЗЦЪФНАХ ЦЯЛА... И КАКВИ ПРЕЗМОРСКИ ПТИЦИ В МЕН ЗАПЯХА! ПОВЯХА ЮЖНИ ВЕТРОВЕ. И КАТО ВИШНА ОЩЕ ПЛАХА РАЗДАДОХ СВОЙТЕ ЦВЕТОВЕ. КЪДЕ НА ВОЛЯ ДНЕС СЕ СКИТАШ, ОСТАВИЛ МЕ САМА В СНЕГА? НЕХАЕН, ВЕЧЕ И НЕ ПИТАШ: „СТУДЕНО ЛИ ТИ Е?"... СЕГА КРАЙ МЕН Е ЗИМАТА ПРЕДИШНА СЪС СТУД И БЯЛА ПУСТОТА. И АЗ, ПРИБЪРЗАЛАТА ВИШНА, ТРЕПТЯ - С ПОПАРЕНИ ЛИСТА... 1955 Блага Димитрова |
карагьозов 13 Май 2016 08:54 Вече няколко пъти го чета и все повече ми харесва! Нещо на подобна тема:ОБИЧАЙ МЕ Лиана Даскалова Обичай ме, обичай ме сега, дордето върху младата ми шия като спокойна ласкава река косите в тъмни къдрици се вият… Обичай ме, обичай ме сега, дордето моето чело е гладко и като облак всякоя тъга се плъзва и задържа се за кратко… Обичай ме, обичай ме сега, дордето гледам радостно и ясно, дорде не спирам плахо на брега, а ме привлича близката опасност, дордето още в моето сърце се раждат много жажди и желания и аз не дърпам своите ръце от огъня — макар и да са в рани… Обичай ме, дордето моят смях звучи над всички мъки и несгоди, дордето аз не зная що е страх и младостта навсякъде ме води… Дорде е горда моята глава, от болки и обиди несклонена, и зная ободряващи слова в час тежък и за тебе, и за мене… Обичай ме, дордето има жар и в обичта, дори и в моите грешки, дордето мога да съм твой другар дори и в лудориите младежки, дорде от старостта не се боя и с вятъра обичам да пътувам, дорде все нещо мисля и кроя и леко със живота си рискувам… Обичай ме, обичай ме сега, дорде съм още смела, силна, млада, дордето на годините снега в косите ми безмилостно не пада… Обичай ме, че идат тъжни дни: ще се вдълбаят бръчки по челото и младият възторг ще се смени с една печална и старешка кротост. Ще потъмнеят моите очи, ще гледат тъжно — сякаш че са слепи, и вместо смях в гласа ми ще звучи смиреност и надежда за подкрепа. И с тиха завист, с пареща тъга ще гледам всяко хубаво момиче. Обичай ме, обичай ме сега, а пък тогава двойно ме обичай! |
| Най-простата служба Станка Пенчева Имам най-пpocтaтa служба – жена. Силата ми е в нежността, в ласката. Като малко слънчице нося в себе си светлина. Aз съм покорната. Аз съм властната. Ръцете ми не се боят от нищо, което мъжът би сторил. И когато мъжете, капнали, спят, аз съм будната, неуморната. Aз съм им давала меч и щит, шила съм знамена, пушка съм грабвала. Не права – върху моите тесни плещи лежи планина от хиляди „трябва”. Трябва да ставам в сини зори, да съм първа в цеха, на нивата; трябва вкъщи до късно лампата да гори – мъжете обичат да ги чакаме търпеливо. Трябва да сме готови като деца да им се чудим и възхищаваме; трябва да имаме такива сърца, които само дават: защото често u най-силният мъж търси нашата малка сила, защото ний сме за жадния – дъжд, за осъдения – помилване. Ние трябва деца да родим – и хубави,и здрави, трябва не само в скути да ги държим, а хора да ги направим. Ние трябва да бъдем всичко на тоя свят: и хляб насъщен върху трапезата, и радващ окото пролетен цвят, и царски жезъл. Като слънцето да носим светлина, като земята да бъдем нужни. Такава е нашата проста служба – да бъдеш жена. ==== И ОТ МЕН ДА ДОБАВЯ - ХВАЛА НА ЖЕНИТЕ! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: карагьозов |
| Щом се харесва тонът, който даде колегата Карагьозов: ЗАЩОТО СЪМ ЖЕНА Мария Вергова Такава съм, защото съм жена – променлива, влудяващо различна. Понякога съм ангелски добра, понякога на демон заприличвам. Недей да ме упрекваш, че безчет любовни думи мога да повтарям, а после, по-студена и от лед, с мълчание от студ да те изгарям. Че може днес от гняв да се взривя и в мене да изригнат сто вулкана, а утре - кротка, мила и добра – да легна аз до мъжкото ти рамо. И зарад мен горкото ти сърце без милост и без жал да е сломено, а след това, с наивност на дете, да плача за врабче с крило ранено. Не ще ме разбереш, не ме вини! И други преди теб не са успели. През вековете колко ли жени духа си буен в мойта кръв са влели! И в лабиринтите на моята душа, когато безвъзвратно се изгубиш, недей, не ме упреквай за това! Ти сам във мен поиска да се влюбиш! Източник: https://otkrovenia.com/bg/stihove/zashtoto-sym-jena-4 |
| От друга гледна точка - мъжът: Добре дошла… Добре дошла. Седни. Какво те носи? Защо ме гледаш толкоз любопитно и ми задаваш същите въпроси — обичам ли те още ненаситно? О, не, макар че искам, но не мога. Сега по здрач сърцето ми самичко припомня си безцелната тревога когато бях за теб готов на всичко, когато в толкоз дни незабравими на тебе беззаветно се обричах. Сега — ела при мен. Седни. Кажи ми — защо така дълбоко те обичах… Йордан Стубел |
Because I love The sun pours out its rays of living gold Pours out its gold and silver on the sea. Because I love The ferns grow green, and green the grass, and green The transparent sunlit trees. Because I love All night the river flows into my sleep, Ten thousand living things are sleeping in my arms, And sleeping wake, and flowing are at rest. Kathleen Raine Преди години, пуснато във форума от архиман. |
| Честит празник на всички! И специални поздравления за настоящите и бивши учители, преподаватели и дейци на културата, за които професията им е призвание: ЯПОНСКИЯТ ФИЛМ Валери Петров На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден. Това е филмът. Друго няма. И вий скучаете край мен. Жената, хвърлила черпака, се просва с хълцания зли. А вий се смеете във мрака на глупостта, че сте дошли. Защо? Нима сте духом голи подобно оня остров там? Ако е тъй, то за какво ли се трудиме над вас, не знам. Но на екрана, мълчалива, жената се изправя пак, за да полива свойта нива все тъй, черпак подир черпак. Сега вървете към вратите, шумете, смейте се на глас - докрай, додето разцъфтите, ще мъкнем влагата към вас! Стихотворението е написано по повод филма Голият остров (1961 г.) http://bnf.bg/bg/odeon/movies/668/ | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Понеже месецът вече свършва, ще пусна една демонстрация на виртуозно поетическо майсторство, която МНОГО харесвам: МАЙ Пейо Яворов Радост-пролет! Слънце грей - златен клас на нива зрей. По ливади злака млади росен лей брилянт-сълза; Бог въздъхне - вятър лъхне, вий се къдрава лоза. В полски равни широти весел глъч и шум ехти: неуморен в труд упорен, тук обажда се орач, де овчари, де жетвари, ей, а там запял косач... С киша, зaсух, буря, град, че с немотност, че и с глад ти сирашки род селашки, невидяло мир сърце, ти се бориш, що да сториш, рий в пръстта до гроб ръце! Все пак злото няма край. Днес е харно: пей, мечтай... И следите на бедите нека пот ги от чело поизбрише - де ще пише инак новото тегло? |
| По повод днешния празник: ВИК ОТ ДЕТСТВОТО Валери Петров Откъде се намери, откъде се намери, долетяло до мен като в сън, това тънко: "Валери!" и след малко: "Валери!" на децата отвън? Знам, уви, тоя зов от далечното детство не за мен, не за мене е той - викат друг един малък, живеещ в съседство, едноименник мой. Но макар че от случки, подобни на тая, честно казано, малко боли, аз преглъщам я мълком, защото си зная: ще е смешно, нали, ако горе, от свойта библиотечна бърлога се надвеси набръчкан старик и отвърне с плачливо: "Не ме пускат! Не мога!" на детинския вик. |
| Не разбрах авторката коя е - Заета мама Ръцете ми заети бяха през деня. Не можех да играя или да ти почета; Когато молеше и канеше ме ти, за теб минутка аз не отделих. Днес кърпих дрехите и сготвих,после прах, ти дотърча с рисунка и със весел смях и каза:"Мамо,виж каква шега!" Аз рекох:"Синко,чакай малко,не сега". Внимавам хубаво да те завивам, молитвата като си кажеш и излизам, на пръсти отивам лампата да загася - а трябвало е още миг да постоя. Животът кратък е,годините летят и изведнъж - момченцето пораснало е и е вече мъж. Не е край теб с молбите си безкрайни и не споделя скъпоценните си тайни. Албумите с картинки са прибрани, игрите до една са изиграни. Молитвата вечерна,целувка за нощта - това са вече минали неща. Ръцете ми,заети постоянно, сега притихнали стоят. Тъй бавен,муден,празен е денят. Да можех да се върна и да сторя онези нещица,които искаше ми ти с:"Мамо,моля!" |
| ХРИСТО БОТЕВ Дамян Дамянов Там, над Враца, на Балкана той лежи и досега — на гръдта със жива рана, във гръдта — с една тъга. Рана мъжка, рана люта, рана, колкото звезда. Рана, но не от барута — от самата свобода. А тъгата… Ах, тъгата като врана го кълве… — Сестро, де е Караджата?… …Духат бесни ветрове. Падат зими зли и диви, падат истини, лъжи. Между вълк и самодива, баладичен, той лежи. Легендарно неизвестен. Стар — преди да е живял. Своите безсмъртни песни даже в книжка не видял. Той лежи, лежи в Балкана — най-големият от нас. А ний — още малчугани — се боричкаме за власт. Правим кариери, книги, вдигаме пазарски шум… А пък нему си му стигат Вола и един куршум. Те му стигат, за да може да прошепне с глас висок: „О, мой боже, правий боже!“ и той сам да стане Бог. 2. VI. 1969 г. |
| Новое стихотворение Евгения Евтушенко https://godliteratury.ru/events/novoe-stikhotvorenie-evgeniya-evtushen «Бессмертный полк» На Красной площади стою, Как будто тоже состою Из лиц Бессмертного полка, Планету спасших на века. В одном из будущих веков Вам улыбнусь — и был таков. Но с крыши школы помашу, Где бомбы в Гитлера гашу. И моя мать из тех же лиц, Из шедших с армией певиц, И сорван голос был, но он Остался в шелесте знамен. Ее отец попал в ГУЛАГ, Но невидимкой брал Рейхстаг И не смутили никого Два ромба, содранных с него. Он свой допрос не мог взять в толк: «Товарищ твой – тамбовский волк». Вставай, мой дед. Бессмертный полк Великий физик и герой Спас нас от третьей мировой, Но слышал он и свист и вой Над гениальной головой, Но его голос не умолк: Встань, Сахаров, в Бессмертный полк. Пастернак был инвалид, Но жил, как совесть жить велит. Стал добровольцем на войне, Пробил романом брешь в стене. И в эту брешь на зов земли Шестидесятники прошли. Встал Пушкин в том полку певцом. Всех лиц того полка лицом. Он подарил народу цель, Как пуд, светящийся в метель. Превыше всяких поз и битв Народы распри позабыв. И не иссякнет Русь пока Течет великая река Из лиц Бессмертного полка. |
Светла му памет на Евтим Евтимов!  ВЪЗРАСТ Старея вече. Времето подсеща да се въздържам повече сега. Завържат ли се спорове горещо, полека да отстъпвам. Без тъга. Полека всичко аз да намалявам - и виното, и хляба, и солта. Големи крачки вече да не правя, защото си отива младостта ... По дяволите късните съвети, по дяволите мъдростта дори! - Предлагам аз отново на сърцето в пожарите от чувства да гори. Предлагам ветрове неукротени и пътища с далечен, звезден бряг. Предлагам му аз цялата вселена и искам всичко да улавя пак. И стане ли му тясно зад стените на лявата ми пазва в късен час, като зърно да се взриви в гърдите, поискало да пусне житен клас. |
| ЗА ГРАМОТНОСТТА НА СЪРЦЕТО Слово на Георги Господинов в Американския колеж, София, при завършване на випуск 2016 Cкъпи ученици от Випуск 2016, Вие сте в центъра на този ден, а тайно ще кажа - и в центъра на този век. Благодаря ви за вълнението, че съм с вас. Вълнувам се, а надявам се, че и вие, въздухът между нас е пълен с вълнение и това е прекрасно. Преди да е изчезнало, нека ви кажа на ухо: запомнете това вълнение, крийте го в джобовете си, хванете го в шепа и никога не се разделяйте с него през всичките години, които следват отсега нататък. Ако един ден усетите, че не се вълнувате, веднага си спомнете този следобед. Спомнете си го спешно, като Бърза помощ. Човек не бива и не може да живее без вълнение. Поканен съм тук да кажа няколко думи само защото съм малко по-голям и съм написал няколко книги, които, кой знае как, са развълнували известен брой хора. Предполага се, че всички, които говорят от това място, знаят повече за света и живота и могат да споделят това знание с лекота, така както някой продава марули и краставици на пазара. Нека кажа още в началото – не знам повече за живота от вас И с времето разбирам, че онова, което съм знаел като малък и вече съм забравил, е било същинско знание, знание през сърцето. Цял живот после, през книгите и опита с другите хора, ние всъщност се мъчим да стигнем до изгубеното знание на детството. И все пак ще се опитам да изброя няколко важни според мен, крехки и неуловими неща, които през годините съм отсявал като песъчинки. Ако ви свършат работа на първо време, ще бъда щастлив. За вълнението – вече казахме. Разгаряйте го, грижете се за него, вземайте си по малко винаги когато ви стане студено. Любопитството към света и към другия до нас е също от тези златни песъчинки, които лесно се губят, а са толкова важни. И също са свързани с вълнението. Казано просто – не спирайте да се учудвате. Неслучайно думите “чудо” и “учудване” на български имат общ корен. Спрем ли да се учудваме на света – чудото изчезва. Има още нещо, трето, което на мен ми се струва важно – емпатия към другия, съпреживяване, съчувствие. Толкова е просто и толкова важно. Сигурен съм, че някои от вас тук ще се насълзят, ако видят плачещ човек, ще изпитат болка, ако узнаят за болката на приятел, ще погалят уплашено дете. Това е една особена грамотност на сърцето. Днес вие ще получите своите дипломи за завършване. Вътре ще пише колко сте добри или не сте добри по литература, математика, физика, история, химия... Но има и едни други, невидими дипломи. За тях вълнението, любопитството и съчувствието към другия, тази грамотност на сърцето, ще бъдат важни. Никой няма да ви изпитва, никой няма да ви ги преподава специално. Никой освен живота. Искам да кажа, че истинското учене започва сега. И нямам предвид университетите, където ще отидете от есента. Много от нещата, които научих за света, научих от книгите. Преди време писах, че четящият човек е красив. Дори когато имаш сенки под очите от четене, това е още по-красиво. Става дума, разбира се, за онова възвишено разбиране на красотата, която е не само естетика, а и етика, смисъл. Ще кажа пак – четете, минете красиво и смислено през целия си живот Четях безразборно като по-млад и в това има известно очарование. Човек не знае коя книга ще се окаже в точния момент лична за него. Може би ще останат 10-15 книги, които ще са важни за нас, но докато ги открием, ще трябва да преровим много библиотеки. Четете – подредено или безразборно. Четете, когато сте уплашени или спокойни. Когатo са ви изоставили или вие изоставяте някого – и в двата случая болката е голяма. Думите могат да утешават. Могат и да нараняват, разбира се. Не се страхувайте да бъдете разколебани, несигурни, да опитате вкуса на тъгата понякога. Човек е направен и от такива неща. Потопени сме в култура на успеха, която ни кара непрекъснато да показваме сила, увереност, да бързаме и да печелим. Ще призная, че едни от най-важните събития в моя живот са онези, които така и не са се случили. Неслучилите се неща, както неслучилите се любови, понякога траят по-дълго и са извор на друго знание. Провалял съм се много пъти и сега си давам сметка колко истински нормален съм бил точно в тези моменти. Човек има право на провал. Особено когато е млад и нещата са поправими. Това е част от капитала на младостта, ползвайте го добре. Искам да кажа – опитвайте, опитвайте сега. Томас Елиът, един от най-любимите ми поети, казва: “За нас е само да направим опит, останалото не е наша работа...” Имам няколко любими автори, които обичам да си препрочитам все едно вземам лъжица ягодово сладко от скрито бурканче. Няма да ги изброявам, вие ще си ги откриете. Но ето един от тях, когото от сърце препоръчвам, казва се Хорхе Луис Борхес, сигурен съм, че го знаете. Той разказва как веднъж бил в пустинята с приятели. Хрумнало му нещо, навел се, взел шепа пясък, направил няколко крачки по-нататък, отворил шепата и пуснал пясъка. Когато го попитали какво прави, отвърнал просто: променям пустинята. Защо разказвам тук тази история? Защото ще ви се налага да променяте пустини И защото промяната на пустини може да започне с една шепа пясък и няколко крачки. И ето как човек се изкушава - като казах пустиня, още една кратка притча. За бедуините, които, като пресичали пустинята, спирали често не защото камилите били уморени (камилите са издръжливи същества, както знаем). Бедуините правели чести почивки, за да дадат възможност на душите си да ги настигнат. Те знаели, че душата има своя скорост, малко по-бавна е и човек трябва да я изчаква, за да не се изгубят един друг. Това искам да ви кажа накрая – когато пътувате и променяте пустинята, дайте си време понякога да спрете, да отворите книга или просто да стоите в един следобед и да съзерцавате нещо, да си мислите нещо или просто да се отнесете, както казваме тук. Дайте време на душата си да ви настигне Скъпи зрелостници, какво друго мога да ви кажа в този късен следобед, освен да пожелая на всички нас тук наистина да запазим вълнението си от този кратък момент, в който сме заедно. Вълнуващите моменти не са безкрайно много в живота. Да запомним облаците в тази минута, небето, светлината на следобеда и тишината между думите. Да, тази тишина. Казаха ми, че словото трябва да трае между 7 и 10 минути. Обещах да е 8 минути и 19 секунди. Знаете ли какво се случва за 8 минути и 19 секунди? Това е времето, в което пътува светлината, за да стигне от Слънцето до Земята. И ако един ден, не дай боже, слънцето спре, ние ще имаме отпуснати цели 8 минути и 19 секунди, в които светлината още пътува. Цели 8 минути и 19 секунди за най-важните неща. И е добре да знаем кои са те. Благодаря ви, че за 8 минути от живота си бяхме заедно! ____________ Източник: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5525691 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Покрай полярните емоции във връзка с Брекзит се сетих за нещо от ПОВЕСТ ЗА ДВА ГРАДА Чарлз Дикенс Първа книга Възвърнат към живот Из глава първа Периодът Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие, години на светлина, години на мрак, пролетта на надеждата и зимата на отчаянието; всичко беше пред нас, пред нас нямаше нищо, всички вървяхме право към небето, всички вървяхме право в обратната посока — казано с две думи, периодът толкова много приличаше на сегашния, чe някои от най-разпалените специалисти настояват, че той трябва да се описва само с превъзходна степен на сравнение — и в положителния, и в отрицателния смисъл. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Иван Вазов БЪЛГАРИЯ Обичах те, когато бе робиня и влачеше позорния хомот и всеки зов към по-добър живот над теб минуваше кат през пустиня. Обичах те, кога изгря над теб зорницата на твойто пробужденье, духовна светлина и просвещенье за тебе станаха насъщний хлеб. Обичах те, кога ярем да счупиш, ти меч изтегли във неравен бой и с жертви страшни, скъпи и безброй успя си бъдещето да изкупиш. Обичах те, когато заблестя свободата над твойте балкани, кога над твойте пепелища, рани - живот разкошен буйно зацъфтя. Здрависах те, кога света зачуди при Сливница с победни си ура и първите си лаври ти набра, и мощ незнайна се у теб пробуди. Обичах те във твойте смутни дни и в трусовете страшни, що изпати, когато в късо време преживя ти на век тревогите, безчет злини. Обичам те и днес, кога забрави задачи светли и уроци зли, на жажди бесни, диви крамоли да станеш поприще се ти остави; когато в твойта почва семена ужасни падат - за ужасна жътва, и пъклен дух към лош те път упътва, обезверена в всички знамена; кога си жадна да чуйш бодър зов, о майко бедна, майко безпокойна - и повече от сявгаш си достойна за плач, за порицанье и любов! София, 1899 |