Литературна тема
Отиди на страница:
| Из „БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ“ том 2 Притурка към глава VIII “Обесването на Васил Левски" Стефан Цанев Това стихотворение на Христо Ботев е с най-неясна съдба. Отпечатано е било първо в Стенен календар за 1876 г. с портрета на Левски. От календара обаче няма запазен нито един екземпляр. Ако се съди по запазения стенен календар за 1875 година, издаден също от Ботев, където под портрета на Хаджи Димитър е отпечатано стихотворението „Хаджи Димитър Асенйов", то и стихотворението, посветено на Васил Левски, ще да е било отпечатано под портрета му. Вестник „Нова България", основан от Ботев на 5 май 1876 г., публикува последното му стихотворение в брой 22 на 12 август същата година. Там заглавието е „Дякон Васил Левски". През 1888 година в съчиненията на Христо Ботев редакторът им Захарий Стоянов публикува нова версия на стихотворението, озаглавено там „Обесването на Васил Левски". Ръкописът на стихотворението се е намирал в джобното тефтерче на Христо Ботев. Преди да се качи на парахода „Радецки", Ботев го предава на Димитър Горов, той пък - на Тодор Пеев. В тефтерчето обаче е запазена черновата само на две строфи (и двете зачеркнати с три кръстосани линии): Гарванът грачи грозно, зловещо... - във вида, който познаваме и днес, и финалната строфа Няма го вече!... - с много зачерквания и поправки (тази строфа в официалните издания липсва по незнайни причини). Целият ръкопис на стихотворението се е намирал вероятно в тефтерчето на някои от откъснатите двадесет листа - възможно е Тодор Пеев да ги е откъснал и да ги е дал на в. „Нова България". Възможно е също така „Нова България" да е взела стихотворението от Календара. Тъй или иначе, трябва да предположим, че вариантът, публикуван в „Нова България" два месеца след гибелта на поета, е по-близък до оригинала. Ако е вярно твърдението, че Захарий Стоянов не е разполагал нито с Календара, нито с „Нова България", остава възможността той да е взел стихотворението от някоя песнопойка - такива са били на мода след Освобождението. Сега нека се спрем, читателю, на някои от поправките в публикацията на Захарий Стоянов, която е приета за меродавна и до днес, и да разсъдим - за хубаво ли са направени? Най-проблемните поправки са направени в третата строфа, тъй като там те променят смисъла. Ето ги двата варианта - в “Нова България” Плачи! Там близо до град София видя аз стърчи черно бесило. И твоят един син, Българио, виси на него... Със страшна сила зимата пее свойта зла песен. Вихрове гонят тръни в полето, и студ и мраз и плач безнадежден навяват на теб скръб на сърцето. при Захарий Стоянов: Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, старци се молят Богу горещо, жените плачат, пищят децата. (Както се вижда, след третата строфа в двата варианта следват различни строфи, но нас ни интересува връзката между третата и четвъртата строфа в „Нова България".) И така: „до град София" или „край град София" - е почти все едно; „видя аз стърчи черно бесило" - безспорно добре е заменено с по-естественото „стърчи, аз видях, черно бесило"; абсолютно грешна обаче е поправката в третия стих: „и твоят един син, Българио" при Захарий Стоянов е заменено с „и твой един син, Българийо" - първо, изядена е една сричка от десетосричния стих, но тури му пепел, по-важно е другото: твой един син значи „един твой син", сиреч: един от многото твои синове, а твоят един син означава определено: твоят един, сиреч: твоят едничък (единствен) син. Разликата е огромна. В четвъртия стих следва най-великата поправка в нашата поезия. Първо трябва да предположим, че тя е била направена от Ботев в Календара, който е загубен, ако приемем, че там вариантът на стихотворението е втори (както твърди Михаил Димитров) или пък че „Нова България" грешно е разчела ръкописа в тефтерчето. Разликата между двата варианта в този стих е само в пунктуацията, но тя променя жестоко смисъла. В „Нова България" е: ...и твоят един син, Българио, виси на него... Със страшна сила зимата пее свойта зла песен. Тук стихът „виси на него... Със страшна сила" е разделен категорично на две и втората част „Със страшна сила" е началото на ново изречение, което продължава в първия стих на следващата строфа „зимата пее свойта зла песен" (това е тъй нареченият анжамбман), сиреч изречението е: „Със страшна сила зимата пее свойта зла песен". Не знам дали Ботев сам, дали Захарий, а най-вероятно поправката е направена в песнопойките, защото, като се пее, музикалната фраза не позволява стихът да се раздели на две и незнайният певец е съединил двете части на стиха, махайки многоточието, без да подозира, че създава може би най-могъщата, най-абсурдната метафора в нашата поезия: ...и твоят един син, Българийо, виси на него със страшна сила! За да не ставам нататък дребнав с коментара си за другите поправки, например: защо псета и вълци вият в мъглата е заменено с вият в полята, когато и в тефтерчето на Ботев ясно се разчита, че е в мъглата, а и никой поет не би повторил една и съща дума в две съседни строфи (в едната псета и вълци вият в полята, в другата вихрове гонят тръни в полето), така че по-добре ще сторя, използвайки по-доброто и от двете редакции, да предложа трети, според мен по-верен вариант на последното Ботево стихотворение: ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ О, майко моя, родино клета, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Гарване, и ти, птицо проклета, над чий гроб там тъй грозно грачеш? О, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня. Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, и твоят един син, Българийо, виси на него със страшна сила. Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач безнадежден навяват на теб скръб на сърцето. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в мъглата, старци се молят Богу горещо, жените плачат, пищят децата. Няма го вече. Юнашка сила твоите тирани скриха в земята. О, майко моя, родино мила, плачи за него, кълни съдбата! Ако е вярно, че поезията е отражение на поетовата душа - какво отчаяние, каква безнадеждност са витаели тогава в душата на Ботев! Това не е само плач по Левски, зловещият грак на гарвана е предчувствието за собствената му скорошна гибел - в този реквием са се слели самотните души на двете най-велики личности в нашата нова история, затова е тъй непостижим в своя величав трагизъм... http://ekipirane.com/books/historic%20books/balgarski%20hroniki%20-%20tom%202/priturka_8.html https://books.google.bg/books?id=57CMW5aEi5cC&hl=bg&source=gbs_book_other_versions_r&cad=4 | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Ако не тренираш паметта си, ставаш идиот; ако я обогатяваш, ще изживееш хиляди животи. "Еспресо", Умберто Еко  * ВНУКО, УЧИ НАИЗУСТ Умберто Еко Скъпи мой внуко, Не бих искал това писмо да звучи прекалено назидателно, в духа на Де Амичис*, и да проповядва любов към ближния, към родината, човечеството и други подобни. Ти нe би му обърнал внимание (вече си голям, а аз съм прекалено стар), защото ценностната система толкова се е променила, че препоръките ми може да се окажат неуместни. Искам да ти дам само един съвет, който можеш да приложиш на практика още сега, докато ползваш таблета си. Няма да те посъветвам да го зарежеш – не от страх да не ме помислиш за глупав старчок, а по-скоро защото и аз имам таблет. Мога само да те посъветвам да не отделяш прекалено много време на стотиците порно сайтове, които демонстрират сексуални игри между две човешки същества или между човек и животно. Не вярвай, че сексуалните отношения се свеждат към тези доста монотонни действия. Тези сцени са замислени, за да те накарат да си останеш вкъщи, вместо да излезеш навън и да се запознаеш с истински момичета. (Предполагам, че си хетеросексуален. В противен случай адаптирай препоръките ми към своя случай.) По-добре гледай момичетата в училище или когато си играеш навън. Повярвай ми, имам известен опит (ако само наблюдавах сексуални игри на компютъра, баща ти нямаше да се роди, пък и теб нямаше да те има). Но не за това исках да си поговорим, а за болестта, която порази твоето и предишното поколение, понастоящем учещо в университета. Имам предвид загубата на паметта. Вярно е, че ако поискаш да научиш кой е Карл Велики или къде се намира Куала Лумпур, можеш да го направиш с едно натискане на копчето благодарение на интернет. Прави го, когато е необходимо, но се опитвай да запомниш това, което си научил, за да не го търсиш отново, когато тези знания ти потрябват, например за някой проект в училище. Лошото е, че когато знаеш, че компютърът може веднага да отговори на всеки твой въпрос, губиш желание да помниш каквато и да е информация. То е все едно да научиш, че можеш да стигнеш донякъде с автобуса или с метрото – голямо улеснение и удобство, когато бързаш – и да решиш, че повече няма нужда да ходиш пеша. Но ако престанеш да го правиш, скоро ще трябва да се придвижваш с инвалидна количка. Да, знам, че спортуваш и умееш да управляваш тялото си, но да се върнем към мозъка ти. Паметта прилича на мускулите на краката ти. Ако престанеш да я упражняваш, тя скоро ще се влоши и – да си го кажем направо – ще се превърнеш в идиот. Освен това всички сме изложени на риска на стари години да се разболеем от болестта на Алцхаймер. Един от начините да го избегнем е непрекъснато да упражняваме паметта си. Ето я моята рецепта. Всяка сутрин научавай наизуст някое кратичко стихотворение, както ни караха нас като деца. Може да си направиш състезание за най-добра памет с приятелите си. Ако поезията не ти харесва, можеш да се стремиш да запомниш съставите на футболните отбори, както и техните играчи от миналото. Представи си, още помня имената на футболистите на Торино, които загинаха в самолетната катастрофа на хълма Суперга през 1949 г.: Бачигалупо, Баларин, Марозо и т.н. Състезавайте се кой помни по-добре съдържанието на прочетените книги (имената на героите, отплавали да търсят острова на съкровищата на борда на "Eспаньола"? Скуайър Трилони, капитан Смолет, доктор Ливзи, Джон Силвър, Джим… ). Провери дали приятелите ти помнят имената на слугите на тримата мускетари и д'Артанян (Гримо, Базен, Мускетон, Планше)… А ако не ти се четат "Тримата мускетари" (нямаш представа колко много ще загубиш!), опитай нещо подобно с някоя друга книга. Може да ти изглежда като игра, пък и наистина е така, но ще видиш как главата ти ще се напълни с персонажи, истории и най-различни спомени. Може да ме попиташ защо навремето наричаха компютъра електронен мозък. Причината е, че той е замислен по модела на твоя (нашия) мозък, но в човешкия мозък има повече връзки, отколкото в един компютър. Мозъкът е твоят личен компютър, който винаги е с теб и възможностите му се увеличават с помощта на упражнения. А лаптопът на бюрото ти с времето ще става все по-бавен и след няколко години ще се наложи да ги смениш. Твоят мозък може да ти служи и когато станеш на 90 години. При това, стига да го упражняваш редовно, на 90 ще помниш много повече неща, отколкото помниш сега. Пък и той е напълно безплатен. Освен това съществува и историческа памет, която не е свързана с фактите от твоя живот или с това, което си прочел. Тя съхранява събитията, случили се преди твоето раждане. Днес, ако отидеш на кино, трябва да отидеш в предварително обявения час и да гледаш филма от самото начало. Когато той започне, някой сякаш те води за ръчичка и ти обяснява какво става. По мое време човек можеше да влезе в салона по всяко време, дори по средата на някой филм. Тогава се налагаше сам да се досети какво се е случило, преди да започне да гледа. А когато филмът започнеше отначало, зрителят можеше да провери дали правилно е възстановил събитията от началото на филма до съответния момент. И ако ти се приискаше много, можеше да останеш и да го гледаш пак. Животът е нещо като да гледаш филм по моя начин. Раждаш се в някакъв момент, преди който вече са се случили много събития в продължение на стотици хиляди години. Важно е да знаеш какво се е случило преди раждането ти. Това е необходимо, за да разбереш защо днес стават много други събития. Училището би трябвало да те научи да запомняш онова, което се е случило преди ти да се появиш на този свят, но не му де отдава особено. Проучванията показват, че днес младите, дори студентите, дори онези, които са родени през 1990 г., не знаят, а може би и не искат да знаят, какво е ставало през 1980 г., да не говорим за случилото се 50 години по-рано. Статистиката сочи, че когато младите ги питат кой е Алдо Моро**, те отговарят, че той е ръководил "Червените бригади", а в действителност той е бил убит от членовете на тази нелегална радикална лява организация. Дейността на "Червените бригади" за мнозина си остава тайна, макар че те бяха на политическата сцена само допреди трийсетина години. Аз съм роден през 1932 г., десет години след идването на фашистите на власт, но знаех кой е бил премиер по време на Похода към Рим. Може би във фашисткото училище ми разказаха за това, за да ми обяснят колко глупав и лош е бил този министър ("страхливецът Факта" ), свален от фашистите. И така да е, все пак знаех какво се е случило. Но да оставим училището. Днешната младеж не познава киноактрисите отпреди двайсетина години, а аз знаех коя е Франческа Бертини, която беше се снимала в нямото кино двайсет години преди моето раждане. Може би причината е, че прелиствах старите списания, струпани в мазето на къщата ни. И на теб предлагам от време на време да го правиш, защото това помага да разбереш какво се е случвало, преди да се родиш. Но защо е толкова важно човек да познава събитията от далечното минало? Защото често пъти това знание помага да разбереш хода на настоящите събития. Освен това във всеки случай, също като запомнянето на съставите на футболните отбори, това помага да обогатиш паметта си. Имай предвид, че можеш да тренираш паметта си не само с помощта на книги и списания, но и с помощта на интернет. Той може да послужи не само за приказки с приятели, но и за изучаване на световната история. Кои са били хетите? А камизарите? Как са се казвали трите кораба на Колумб? Кога са измрели динозаврите? Ноевият ковчег имал ли е кормило? Как се е наричало животното, от което е произлязъл бикът? Преди сто години тигрите повече ли са били, отколкото днес? Какво знаем за Малийската империя? Кой е човекът, разказал за нея? Кой е бил вторият папа в историята? Кога е създаден Мики Маус? Бих могъл да задавам въпроси до безкрай и те биха се превърнали в прекрасни теми за проучвания. Всичко това трябва да го помним. Ще мине време, ще остарееш, но ще чувстваш, че си изживял хиляди животи, все едно си участвал в битката при Ватерло, присъствал си при убийството на Юлий Цезар, бил си на мястото, където Бертолд Шварц, смесвайки различни вещества в опит да добие злато, случайно изобретил барута и взривът го подхвърлил във въздуха (така му се пада!). А приятелите ти, които не се стремят да обогатят паметта си, ще изживеят един-единствен живот – своя собствен, монотонен и лишен от емоции живот. И така, обогатявай паметта си. Още утре научи наизуст нещо кратко. ______________________________ * Едмондо де Амичис (1846 – 1908) – знаменит италиански писател, поет и журналист, номиниран за Нобеловата награда по литература през 1908 г. **Алдо Моро (1916 – 1978) – италиански политик – християндемократ, министър-председател на Италия (1963-1968 и 1974-1976). Отвлечен от крайнолявата терористична организация "Червените бригади" на 16 март 1978 г. и убит на 9 май. Умберто Еко е италиански писател, философ-семиотик и медиевист. Той е доктор хонорис кауза на над 30 академични институции в цял свят, включително на СУ "Свети Климент Охридски" /1990/. Статията му "Внуко, учи наизуст" е публикувана в италианското издание "Еспресо". Източник: http://offnews.bg/news/Analizi_289/Umberto-Eko-Vnuko-uchi-naizust_292247.html | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
2012 г. тринадесетгодишният тогава ГЕОРГИ СТАВРЕВ е ученик в СОУ "Св. Паисий Хилендарски". Той е носителят на голямата награда за разказ в конкурса "Бодлите на таралежите" на фондация "Братя Мормареви" и вестник "Труд" през същата година. Творбата, с която впечатлява журито, е АЙФОН И СТЪРЖЕЩ ОТ ГЛАД СТОМАХ Имам айфон. Последен модел. Основание в училище всички да се пукат от завист. Виждали са вече у мен суперджади. Скъсват се от яд и заради колата, която ме стоварва и прибира от училище в къща, която прилича не само външно, но и отвътре на футуристичен палат. Момичетата ми се лепят - за тях съм възможност. Търсят ме за гадже и за плащане на сметки. Излиза им се. Искат да видят света. Надявам се не моя - уверявам всички - той не е привлекателен... На тринадесет години съм. Някои момичета са ми интересни, но не чак толкова, колкото този айфон. Бързо го проучих. Нямам указание на хартийка. Впрочем досега не съм чел никакви наръчници за уреди и машини вкъщи. Справям си се просто така. Станах почти хакер. Разбивам пароли, влизам в чужди пощи, подслушвам, наблюдавам, имам информация, която обикновено струва пари. Дори много пари. Дава възможности. Носи ползи. Следят и мен. Знам го със сигурност и съм наясно, че животът ми зависи и от невидимите очи. Но сега имам айфон. Крия се под завивката, за да го допроуча. Сам съм в стаята. Рядко се случва. Наоколо ми всичко е супер яко. Лампите са италиански, осветлението по стените е пълзящо и с разни диоди, така че при движение се осветява мястото, където вървя. Телевизорът е последен модел. Обзавеждането е по поръчка. В училище се справям отлично. Минавам всички зубрачи. Обикновено са ми нужни не повече от два часа за училищна подготовка - уроци, домашни, упражнения, плюс два чужди езика с онлайн преподаватели. Разполагам с богата виртуална и книжна библиотека, така че не е необходимо да излизам навън, освен за работа. Откакто съм тук, съм наясно, че луксът не следва да се крепи на мързел. Даваш, и тогава получаваш. Често обаче даването се случва да е тройно, а получаването - нищожно. За натрупването на дивиденти е необходимо упорство. Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. От днес е мой. Утре се надявам да го занеса в училище. Ще се изфукам и... няма да го имам за дълго. Боже! Сам съм. Имам айфон за една нощ (надявам се и за един ден още). Щастлив съм. Богат съм. Богат съм, но стомахът ми стърже от глад. Днес не донесох нищо вкъщи. Наказаха ме да не вечерям. Гладен съм. Ужасно гладен, но имам айфон. Откраднах го следобед пред хотела. Беше на някакъв глупак, на който колата отказа. Взе ме за интелигент - говорихме си на немски и английски. Докато се суетеше, просто се раздели с джаджата си, а аз - с него. Прости се и с малко пари, но те отидоха за спрейове за раната ми на крака и хапчета, за да не загнои. Взех си от най-скъпите и надеждните. Бях на лекар в частна клиника. Биха ми инжекция. Не знаех, че подобно нещо може да отнесе 200 лева. Останаха още малко пари и ги напъхах в тайник на ботуша си. Трябва да дам утре айфона на тартора, за да ям. В междучасията няма да мога да си купя нищо от лавката. Три деца сме в училище и се портим взаимно. Момчешка ни работа. Шофьор ни взема и връща вкъщи. Не се знае дали късметът ще ми се усмихне утре отново. Гладен съм. Ужасно гладен и дори айфонът не ми носи удоволствието, което очаквах. Чак ме боли. Зависим съм от работата си. Крада. Не съм циганче. Просто мама умря. Баща ми с новата (поредна) жена ме прибра. Няколко пъти му се опълчвах. Той ме наби и аз избягах от вкъщи. Три дни се крих. Откри ме една изрусена, стройна жена. Приличаше на мама. Мислех, че е като нея добра. Доведе ме тук. Четири месеца ме обучаваха да крада. Хранеха ме. Винаги съм бил отличник и с това се справих добре. Нямах друг избор. Просто нямах. Иначе нямаше храна, удоволствия, екстри. В началото се съпротивлявах, но гладът е най-добрият приятел на рибите и учител по мълчание. Провъзгласиха ме за златна кокошка и това ми увеличи привилегиите. Тук живеем седем момчета, като три от нас учат в моето училище. Двама сме в един клас. Вземат ни и ни връщат с джипове. Шофьорите са точни като швейцарски часовници, а сърцата им - надупчени като швейцарско сирене. Циганските тартори отдавна не бият децата крадци, нито им режат пръстите, за да пипат по-изкусно. Това вече са митове. Наказват ги с глад, а гладът е по-силен от боя, студа, мъглата и болката. Освен това, ако не ти дават дрога, но от това съм виждал, че големите стават зависими и се влачат, тресат. Но тях не ги водят тук. Ние сме като голямо семейство. Всички сме роднини на документи. Казвам се Ангел вече, имам такова излъчване, но само за който не се е опарил от дяволското ми. Дали съм забравил мама ли? Не, не съм! Просто съм гладен. Боря се за себе си и за нея. Все някога ще събера повече пари. Ще си купя билет от морето до София и ще отида на гроба . Сигурно трудно ще го позная. Минаха вече две години. Тревата може да ме е стигнала на ръст. Надявам се да изтърпя още пет години, за да стана пълнолетен. Да избягам и се предам на полицаите. Иначе бъдещето ми ще е в приют - там гладуват, бият ги и насилват. А тук имам всичко. Единственото ми задължение е да крада и да донасям. Луксозни условия, топлина, море, джипове, частни виртуални уроци по всичко. Добра подготовка. Перфектност отвсякъде. Защо ми е да скитам по улиците и да преспивам по гари? Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. Само до утре. Като глада, надявам се. Източник: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1565918 | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| На този ден, точно преди 230 лета, се е родил Уилям Грим, едната половинка от безсмъртния тандем, без който светът на литературата би бил много по-различен и беден. |
| ТРИ СИЛУЕТА НА ГОРУБЛЯНСКИЯ ПЪТ Елин Пелин Пижо и Пендо купиха орташки едно малко буренце с хубава препечена ракийка и решиха тайно да я продават на комшиите си в село и така да спечелят някой и друг грош. С тия благи надежди те се измъкнаха из града и тримата. Тримата, тоест Пижо, Пендо и мършавата кобила Куца Гана, върху чийто самар клапучкаше малкото буренце със скъпоценната течност. Тримата другари усърдно закрачиха по равния царски друм мълчаливи и замислени. Гана, макар и да накуцваше, вървеше бодро, теглена от милите й спомени за село, което не бе виждала вече два дена, о, как беше обидено нейното свето благонравие в тоя голям град! Цели два дена тя стоя тук вързана в един широк яхър, между толкова коне и айгъри, които подмятаха неприлични цвиления по неин адрес, смееха се безсрамно и пресягаха да я целуват въпреки нейните отчаяни протести. Сега хладният ветрец, който идеше от Витоша, освежи душата й и отвея мъката от обиденото й сърце. Чисти и спокойни селски мечти нахлуха в главата й. Пижо и Пендо дълго вървяха мълчаливо подир нея, всеки загазил в своите дълбоки размишления и грижи. Най-после го удариха на политика. — Кажи некоя, бре Пижо! — Е, що че ти кажем, Пендо! — Е, па кажи, какви новини научи у градо? Я, ете, от пусто пиенье, ти кажем, не могох носо да си подадем от кръчмата навънка. Ходих да цаньевам, ете, момето у едни хора под Вайс-Воденица. Арни човецете и арни пари даваха, ама, да простиш, коконата малко шавръклива ми се виде, та се уплаших. — Их, бре Пижо! Каков си па ти? По що я позна, че е шавръклива? — Море шавръклива жена, пиян поп и мъжко магаре, да простиш, они отдалеко се познават. — Мани друго, Пижо, ами жаден съм, пуста вода, па нема. — Е, че търпиш, човече. — Море какво че търпим, да си мачим душата! Току… Я дай от ракийката да смръкнем едни уста. — Бре, Пендо, мисли — ортачко е — огин е. — Ортачко-мортачко — жаден съм. Да пукнем ли сакаш! Я точни малко де! — Че ти точнем, ама че дадеш галаганче. Барем парите да й не губим, оно се е видяло. — Сичко един галаган имам — на ти го, па точи, че от жажда ококорих очи. — П-тру!… Стой, Ганке, стой! Пижо спира Куца Ганка, наточва на Пендо за двадесет пари ракия в една тенекиена чашка и му я подава. — Ха наздраве, Пижо! — От здраве да се не куртулишеш, Пендо. Пендо гаврътна чашката, Пижо му прибра галагана, па подкара Куца Гана и тръгнаха след нея. Вървят и мълчат, мълчат и вървят. — Бре, Пендо, и я ожъднех — обади се по едно време Пижо. — Е, че търпиш, човече, вода близо нема. — Море, нечем ти я вода — другояче ме пари, друго ми се пие, ама не знам що… — Да не е ракия, бре Пижо? Пижо се чеше по тила. — Па може и да е… — Мисли хубаво, Пижо — ортачко е — огин е. — Я точни от тоя огин, да угасим оня, бре Пендо. Точни ми за галаганче. Да не мрем сред пато от жажда. Сега пък Пендо спира Ганка, наточва ракийка на Пижо и му я подава. Той я поема с треперяща ръка. — Наздраве, Пендо. — От здраве да се не куртулишеш, Пижо. Гаврътна Пижо ракийката, обърса с длан увисналите си мустаци, даде на Пендо галагана, който бе взел от него, и двамата пак тръгнаха подир Куца Гана. — Ако не повече, барем три лева че спечелим. — Сал си мълчи да не усети цинцарино, зарем нече ни опра Искаро дори. — Коя, цинцарката ли? — Гле! Дек го чукаш, дек се пука. — Море така думаш, ама да изпречим тук цинцарката, тук бурето с ракията, па да кажем: ха сега избирай! Кое че земеш, а? — Че помислим малко, Пендо. — Бе и я че помислим дали теб да ги дадем, дали за своя душа да ги задържим. Пендо се спря веднага: — Бре Пижо, пак ожаднях, да се не види макар! Дай ми пак за галаган. Пижо мълчи, мисли и върви, мисли, мълчи и се чеше по врата. После вика на Куца Гана: — П-труу! Стой, мари пущино. Тя послушно застава сред друма. Пижо наточва ракийка на Пендо, взима стария галаган, търка го по брадата и казва: — Колко косми по брадата, толко пари у абата! Пендо изпива ракийката, обърсва се и дълго мляще с уста. И тръгват пак мълчаливо. Вървят, вървят, вятърът свири из клоните на голите върби край пътя, тупа по кожусите, развява гнидявата опашка на Куца Гана и се спуща по дяволите из полето. — Сега, Пендо, пък я ожъднях — казва Пижо. — Дай галаганчето, па пий, нали е за душата. Пак става размяна на единствения галаган. Подир малко той пак минава в джеба на Пижо и така нататък, и така нататък. Когато пристигнаха в село, двамата приятели не могоха да намерят къщите си отведнаж и Куца Гана дълго време стоя вързана за една селска върба. Кой беше спечелил галагана, не знам. |
| Краят на романа "Антихрист" на Емилиян Станев Вместо да го приспи, силното вино оживи варварина. Зелените му очи светнаха като на котка, той щракаше с пръсти, въобразяваше си, че играе, чудеше се как да се весели и на края рече: „Хайде, пей от вашите гяурски песни, дето ги пеят вашите ходжи! Аз, като бях на мюстафъзлък в Кипсела, слушах гръцкото па, ни, зо, ке... На маане прилича, нали го знаеш? Има и хубави между тях..." Помислих и запях псалом, който се пее и над мъртъвци и който много пъти бях пял из долната земя. Запях го тържествено, с пълен глас и в очите ми избиха сълзи — не затова, че тая нощ моят заробител щеше да лежи заклан, но от жалост към себе си, понеже псаломът ме пренесе в моите манастирски дни. И ме задуши незнайна мъка. Трябва да е било много смешно жигосаното ми лице, когато пеех, защото Шеремет бег се кискаше, пляскаше се по бедрата, викаше: „Ашколсун!" — и призоваваше кефа си. Така го веселих до полунощ, когато виното го опи и той се просна върху дюшека. Преди да заспи, накара ме да подложа ямурлука под главата му и да вървя при чаушите. Сложих нова свещ във фенера и го оставих на земята, измъкнах се от шатрата и като открехнах тихо тежката дъбова врата на къщата, зад която имаше много слама,направих си легло в нея и легнах. Дъждът плющеше обгонван от вятъра, и биеше широката стряха. Така лежах час, два — не знам и не помня колко — и слушах хъркането на чаушите в стаята. Тогава станах пълзешком, зажеглих железните халки на вратата с дебело дърво и безшумно влязох в шатрата. Знаех, че пияният бег не ще се досети да завърже ремъците на вратата й. Шеремет бег спеше възнак, разкрачил късите си крака в шалварите. Фенерът осветяваше запотеното му лице, плувнало в блаженство, от устата, под русия мустак беше се проточила тънка лига и лъщеше. Чалмата беше се отлепила от широкото чело, наполовина почерняло от слънцето. Пропълзях зад главата му и ръката ми напипа тежкия ятаган, вложен в ръбеста кания от биволска кожа. Намазаното със зехтин острие се измъкна леко и плъзгаво като бял смок. Коленичих, защото шатрата бе ниска и ятаганът щеше да закачи кожения покрив. Хванах с две ръце кокаления чирен и преди да замахна, видях пред себе си великия мъж. Той ме гледаше и аз прошепнах: „В името на горния Ерусалим и в твое име, благослови владико!" Шеремет бег сякаш се усмихваше... И ятаганът разсече сънищата му... Излязох с фенера и през разтрога на вратата запалих сламата отвътре. После сламата пред прозорците и побягнах с окървавения ямурлук из тъмнината. И когато стигнах гората, напосоки към Търновград, видях пламъците как обхващат къщата, чувах писъците на чаушите и виковете на агарянците из селото... --------------------------------------------------------- --------------------------------------------------------- Отива си денят и утре съм на път. Казват, че някъде между Сливен и село Марен, от което Муратовите пратеници някога бяха поели Шишмановата сестра, още имало свободна българска земя. Затам потеглям... Ето птица отлита. Къде летиш, птицо? Звяр пробягва из гората. Къде бързаш, звяро? Кой ви зове, кой ви води и накъде? Къде отиваш и ти, човече?... Ако е казано в евангелието — ще погледнат тогова, когото прободоха, кой ще погледне мене, поругания българин? 1970 г. |
За Емилиян Станев и изключителната му творба "Антихрист" -  ; за Banshee -  - финалът на невероятен, особено ако се стигне до него след прочитането на цялото произведение... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| БАБОМАРТЕНСКА ПРИКАЗКА Мая Дългъчева В едно тъмно килерче, в едно плетено панерче живееха две кълбенца с пухени конченца. Първото беше бяло, бяло, сякаш в снежинки спало. Второто пък - червено, червено, сякаш в зора топено. Бяха останали двете мъничета от чифт коледни терличета - плетени, топли, червени, избродирани с бели елени... Ала Коледа отдавна мина, стихна огънят в бумтящата камина, звъннаха капчуците, а напоследък по улуците плиснаха новини от южните страни - със следващия птичи полет пристига сияйната Пролет! - Ами сега! - ревна едното кълбенце. - Поне да бях станало на врабченце палтенце... - Мхм... Аз пък можех да стана шапка за някоя премръзнала жабка... - второто кимна унило, опашленце-конченце подвило... - А напролет кой ще тръгне да се топли... - смесиха червенобели вопли. Плакаха, хълцаха двете кълбета, додето внезапно дочуха някой наблизо да шета. Що да видят - една бабка добричка тупа, подрежда, и то - сам-самичка. И на всичко отгоре - сам-самичка се смее... А за капак - сам-самичка си пее: Малко остава, малко остава - слънце изгрява, март наближава! Март месец, хора, за мене любим е, тъй като Марта е моето име... - Март месец баба ви празнува, посреща гости и танцува - раз-два - с парцала по стъклата, два-три - по двора със метлата... Ще дойдат внучетата скоро, ще хукнат весело по двора, та трябва да го премета от кишата и от калта... Хм, милите, освен да тичат, аз знам - подаръци обичат. Изплетох им за Коледа терличета... Сега какво - букетче от кокичета? Не, не... Подаръкът, дори и скромен, добре ще е да им стои за спомен... Каквооо, каквооо?... Я вкъщи да се върна и във килера прашен да надзърна - май две кълбенца малки там оставих и - де ми е умът! - съвсем забравих. Я, ама те били съвсем мънички - не стигат и за куклени терлички... Обаче пък конците им са здрави. От нищо нещо баба ще направи! Като чуха това, двете кълбенца радостно ококориха оченца! В шепите на бабката се сгушиха и в гласа й кротък се заслушаха. - А такааа - от червеното кълбенце ще направя едно момченцеее... После на бабиното юначе слагам бял пояс и бяло калпаче. Ето, от нищо и никакъв конец - какъв ален, напет хубавец!... Дар за моя внук - да бъде сит, със червени бузки и честит! А за внучката ми - да е бяла и от доброта да свети цяла, ще направя от конци момиче - нежно, беличко като кокиче. Хоп! - на плитки алени косичката, алена престилка за поличката... Пижо и Пенда ще се наричат и като внуците ми ще се обичат... В този миг някой подвикна на двора и баба Марта - куцук! - към стобора. Надзъртат Пижо и Пенда: съседката излязла направо боса и с плетката! Нещо говори и ръкомаха... Куп минувачи от път се спряха... Олеле-мале, какво ли става, че се надига такава врява?! Едно врабченце с дрипави дрешки беше научило зиме човешки и на врабците с “чик-чик-чирик” преведе този сложен език: “Беда голяма! Беда голяма! Закъсала е Първата дама! Става задръстване горе в небето - вижте кервана от птичи карети... Някой да ги упъти се молят, че возят Нейно Сияние Пролет!” Хукнаха Пижо и Пенда смело, обиколиха цялото село, а през прозорци и през огради чудеха им се стари и млади: - Вижте ги, вижте - деца от кончета! Даже калпаче си има момчето... Отде дойдохте? Кой ви направи? - Кой? Баба Марта, да ни е здрава! - А накъде тъй задъхано тичате? - Към Пролетта - със каретите, птичите, вече пристига, а пътя объркала... Кацнал да хапне край блатото щъркела, а пък Южнякът задрямал в полето... Та Пролетта се озърта в небето, иде й даже да се разплаче заради тези нехайни водачи, вее си роклята чуруличена, мята си булото от метличина - вчера кокичето я покани, а тя не знае кой път да хване... Та затова ние бързаме двамата - да доведем подобаващо дамата.... Те щъркела, преял, открили. Южняка пък, заспал, отвили. “Дий, конче!” - яхнали ги щуро, замалко да се прекатурят... Но след минутка полетели нагоре, в облаците бели!... И така - Пролетта извадила късмет. Пристигнала, а кой се мъдрел най-отпред? Пижо и Пенда - момиченце и момченце, родени от червено и бяло кълбенце. След тях бил Щъркът с натежал тумбак, Южнякът, със зелен тревист мустак, подире им - ята, ята, ята - стотици птичета с капели от цветя.... Всички радостно благодарили, а на баба Марта й се поклонили - тъй де, зимата да си е тръгнала ехеее! - наесен, ако още се луташе Пролетта с птичата песен... А на Пижо и Пенда дали име по-кратко - мартенички им казват, че е мило и сладко. В чест на баба им Марта - тази баба-умница, с обичливо сърце и със сръчна ръчица... Оттогава се носи като приказка вече тази истинска случка, мое малко човече - за една Баба Марта, която все прави мартенички за всички - да са живи и здрави. Да е бяло сърцето, румено - личицето, да събужда къщята звънка песен на птички, да се кичат цветята с обеци от пчелички... Баба Марта и днес си е все тъй чевръста. Недочува тук-там, наболява я кръста, ала още усуква от свойте кълбенца бабомартенски аленобели конченца... Ти не вярваш, така ли, ти се смееш с очички? Баба Марта ти праща, ето виж - мартенички! Източник: http://liternet.bg/publish/mdylgycheva/detski/babomartenska.htm | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| JKMM - За коментара и за приказката. И за темата. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Banshee |
| Полски дипломати в София рецитират стихотворението на Христо Ботев „Хаджи Димитър” | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Понеже се събраха много почивни дни, ще пусна Чудомировия АПЕЛ Поне през седмицата на музеите и паметниците на културата не си палете печките със старопечатни книги и ценни архиви и не ги продавайте на килограм по 20 ст. на „Отпадъци“! Не давайте редки златни монети на зъболекарите за коронки и на златарите частници за пръстени, защото ще ви ги направят съвсем от друго нещо, а монетите ще продадат скъпо на някой музей! Не се подписвайте с ножчета върху историческите паметници — не виждате ли, че не е останало вече свободно място! Не правете кирпичи от пръстта на гробните могили! Не вадете камъните от старите крепости! Не трошете мраморните клони и капители на големите ни исторически селища, за да си правите от тях вар! Не връзвайте магаретата си по оградите на паметниците, издигнати за народните борци! Деца, не замеряйте с камъни статуите и бюстовете и не се мъчете да улучите носовете им! Малко ли видове друг спорт има в днешни времена. Селяни, ако случайно изкопаете или изорете някое старо „гърне“ и се окаже празно, от яд не го пухкайте в земята, а го отнесете в близкия музей, където ще получите добро възнаграждение! Директори и главни учители, потърсете забравените из архивите ви летописни книги на поверените ви училища и старателно ги попълнете, защото ще има скоро специална ревизия за това. Дараци и чепкала, не унищожавайте хубавите наши народни шевици, докато се наканим да ги приберем в музеите! Иманяри, вие, които прекопахте Стара планина от Емине до Ком, за да търсите легендарните девет катъра злато на Вълчан войвода, ако със същото усърдие бяхте копали в кооперативните блокове, по-лесно щяхте да забогатеете. Бояджии, не цапайте с блажни бои прекрасните ни стари дърворезби, по иконостаси, тавани, врати и пр. с цел да ги разхубавявате. Граждани, посетете музея във вашия град! Той не е отворен само за екскурзианти и гости. Като отивате в художествените галерии, не си допирайте носовете до картините, а ги гледайте от разстояние и не пипайте с ръце статуите, че те не могат като вас да ходят всяка година на баня! |
| ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ПО-ДОБРАТА ПОЛОВИНА ОТ ЧОВЕЧЕСТВОТО! МАМА Валери Петров Косата на мама е светла и мека, ръката на мама е нежна и лека. Тя много е мила и много добра е, даже когато не й се играе. Но често до късно мама я няма – тя работи в нейната служба голяма и само от работа ми телефонира, но това не ми стига, то се разбира. И истински хубаво е в нашата къща, само когато тя от служба се връща и погалва косата ми с уморена ръка... Когато порасна, ще направя така, че тя да не работи през целия ден... Или нека работи, но нещо при мен! https://www.youtube.com/watch?v=yTX1yxLZ0EM |
| МИРАЖ Михаил Белчев Можех да те направя щастлива, но не успях. Ти си все така много красива, а аз остарях. Трудно вървя по най-равния път, а и падам. Дали ще ме съди Страшният съд, не се съмнявам. Останах самотен в този пейзаж, и въздъхвам, голямата обич беше мираж и аз си тръгвам... Дано имам шанс да изпея сега една песен, как за какво, ако не за любов - идва есен... http://www.youtube.com/watch?v=H-RTJMbw24Y |
| НАРОДЕН Петко Р. Славейков С идеали все боравих — всичко друго смятах грях, с тях и себе си забравих, на света свят не видях. Все за другите залягах, трябва, казвах, тъй е ред, свойте работи отлагах — чуждите все по-напред. Минах живот любороден, със неволи бол и бол… И личи, че съм народен — гладен, жаден, бос и гол. 1875 |
Гео Уважаеми Гео,11 Мар 2016 00:54 JKMM 08 Мар 2016 11:44 МАМА Валери Петров Уважаеми JKMM, с интерес и удоволствие следя Вашата Литературна тема, Затова ще простите мнението ми за стихотворението на Валери Петров "МАМА" - то е откровенно слабо, нескопосоно, нелепо. Особено "впечатляващ" е финалът: Или нека работи, но нещо при мен! благодаря за хубавите думи за Литературната тема. Що се отнася до това стихотворение на Валери Петров, аз съм на съвсем различно мнение. Според мен в него той отново показва майсторлъка си да предаде ситуации и чувства през детските очи. Пуснатите от Вас две стихотворения на Павел Матев на същата тема по моему не са контрапункт, защото я представят от съвсем различна гледна точка - тази на порасналия син, вече зрял човек. Поради това е нормално да са много различни, направо несравними - каквито са детският свят и света на възрастните. Още малко детски стихове от Валери Петров: Песничка от "ПУК" Западно от изток, северно от юг, хем далеч, хем близко, но май че нейде тук, свети във морето на детските игри бисерче, което ни прави по-добри. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Нещо от Магда Петканова: Ако зажалиш нявга за драмска ракия - дойди на гости с коня шарколия. Татко ракия ще ти налее, старите песни ще ти попее. Ако зажалиш нявга за одринско вино - дойди на гости кротко и мирно. Мама ще вино от изба извади и мойта жалба ще ти обади. Ако зажалиш нявга за момини устни, прескочи нощем портите пусти. С одринско вино, с люта ракия момини устни ще те опият. https://www.youtube.com/watch?v=oVef7CZr3d0 |