Литературна тема
Отиди на страница:
| Я НЕ ЛЮБЛЮ ♫ ♩ ◡ Владѝмир Высо̀цкий Я не люблю фатального исхода, От жизни никогда не устаю. Я не люблю любое время года, Когда веселых песен не пою. Я не люблю холодного цинизма, В восторженность не верю, и ещё - Когда чужой мои читает письма, Заглядывая мне через плечо. Я не люблю, когда наполовину Или когда прервали разговор. Я не люблю, когда стреляют в спину, Я также против выстрелов в упор. Я ненавижу сплетни в виде версий, Червей сомненья, почестей иглу, Или - когда всё время против шерсти, Или - когда железом по стеклу. Я не люблю уверенности сытой, Уж лучше пусть откажут тормоза! Досадно мне, что слово «честь» забыто, И что в чести наветы за глаза. Когда я вижу сломанные крылья - Нет жалости во мне и неспроста. Я не люблю насилье и бессилье, Вот только жаль распятого Христа. Я не люблю себя, когда я трушу, Обидно мне, когда невинных бьют, Я не люблю, когда мне лезут в душу, Тем более, когда в нее плюют. Я не люблю манежи и арены, На них мильон меняют по рублю, Пусть впереди большие перемены, Я это никогда не полюблю. http://www.youtube.com/watch?v=sZ97BTBGCMI * АЗ НЕ ОБИЧАМ Владимир Висоцки превод: Румен Леонидов Аз не обичам изхода фатален и няма да ми писне да съм жив. И мразя се, когато съм печален, когато пея, а не съм щастлив. Аз хладния цинизъм не обичам (Не вярвам във възторга въобще!), през рамото ми някой да наднича, писмата ми друг да ги чете. Аз мразя разговори полусмели, полунеща да шепнат с полуглас. Аз ненавиждам в гръб когато стрелят, когато в упор стрелят - мразя аз. Аз не обичам с клюки да се калям, а също и съмнението зло. Аз не обичам змийски да ме галят, с желязо да ми стържат по стъкло. Аз мразя ситите душички, свити, аз предпочитам истинския риск. Да бъдеш честен вече е събитие и чест е днес да бъдеш ти сплетник. Аз мразя счупени крила да виждам, изпитвам жал, но само към Христа. Насилието както ненавиждам, така и ненавиждам слабостта. И мразя се, когато се страхувам. Когато бият някой без вина. Когато във душата ми нахлуват и в нея храчат своята злина. Аз мразя - и манежи, и арени - там сменят милиона за петак. Дори след най-големите промени аз няма да ги заобичам пак. |
| Христо Медникаров: Искам с това стихотворение и с песента по негов текст да поздравя всички мои земляци от Еленския край, както и пръснатите из чужбина българи - да не забравят родното гнездо и своите родители и да се вслушват в топлия ми повик: ИДВАЙТЕ СИ... Идвайте си, докато все още светят две прозорчета в шумака и до късно в есенните нощи двама старци трепетно ви чакат. Идвайте си. В старото огнище пън догаря - сух пън от граница и до него спомени разнищват стар баща и майка ви - светица. Идвайте си, докато на двора тегне с грозде старата лозница, жълти тикви светят на стобора, и поели топлата десница, целунете майка си, че може тази среща сетна да остане... Не ще има кой софра да сложи, с топла питка сладко да покани. Ще заглъхне къщата, а двора ще потъне в бурени и лайка... Тук ще дойдат нови, чужди хора, ще я няма бедната ви майка. Ще мълчат оголени липите. Небесата ще се спуснат сиви... Майките ви чакат пред вратите - идвайте си, докато са живи. Източник: http://portal-bg1.ning.com/profile/HristoMednikarov https://www.youtube.com/watch?v=LSwas80scq8 https://www.youtube.com/watch?v=gcr-UKDNKAk https://www.youtube.com/watch?v=uvvkWld-47E | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| МЕРСИ ЗА КЪСМЕТА Георги Константинов Крадци в лимузини. Мафиотска управа. Съдебни абсурди. Улична дрога… Не ми се живее в такава държава. А в друга държава да бъда - не мога. Не мога без Витоша в моя прозорец. Без звук на камбана от черквата близка. Без чашата вино с обичани хора. И даже кавгата отвън ще ми липсва… Но как да си плащам парното, тока и как да се храня с речи-ментета? Е, трябва да гледам на себе си по-нашироко: в Европа живея! Мерси за късмета… Мерси за късмета, за грижата висша… Навярно в глобален проект се намирам: напълно ограбен, свободeн да дишам… И в болна държава - да не умирам. |
| Още нещо в този смисъл, писано през 2011 г.: СТРАХ Недялко Йорданов Посред тъмните ребуси. на сегашния свят не си тръгвай от себе си. И не хуквай назад. В бъркотията, в хаоса трябват твойте слова. Не се крий като щрауса… Не заравяй глава. Има смисъл… Опитай… Нищо, че те е страх. Изправи се… Залитай… Но тръгни срещу тях. Срещу същите…жадните за пари и за власт. Лицемерно парадните… Дето тъпчат по нас. Изправи се… Най-простичко… Без суетност… Без грим. Какво време, а? Господи! Баш накрая… Мълчим. |
| ЦЕННОТО ВРЕМЕ НА ЗРЕЛОСТТА Мариу ди Андради Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега. Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка… Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения. Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място… Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли. Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета… Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни. Хора, които обичат да се смеят на грешките си. Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят. Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива. Които не бягат от отговорностите си. Които защитават човешкото достойнство… Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите. Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри… Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест. Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение? | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| ЧИСТ ПОНЕДЕЛНИК Георги Константинов И аз съм си казвал: ще почна отново. От чист понеделник. От първа бразда... Но дните предишни ме гледат сурово. И спират ме думи, покрити с ръжда. И горска пътека, забравена вече, ме дърпа да тръгна през ланския сняг... И в стария шлифер откривам билетче за минала драма, за вчерашен влак. Морето ме люшка с тревожна насмешка - в дълбокото плувам, а пояс не взех... Но тъй ми е нужна случайната грешка! Не бих я сменил за планиран успех. Кога стана сряда?... Живея съдбовно в средата на път, на любов, на пожар... И пак си повтарям: ще почна отново. От чист понеделник. От нов календар... |
| ИДЕИ Димитър Подвързачов Светът все ражда, без да спре, творци – със гащи и без гащи – и всеки – според Петко Р. Славейков – бърза все да дращи. Безброй идеи разен сорт те хвърлят на пазара щедро – рецепти, рожби на аборт, и мисли, смилани на едро. За всяка рана нов мехлем те дават – ужка, тъй за слава – човешкия живот – в Едем да го обърнат обещават. Но нигде не растат уши тъй дълги – всичко туй да грабят, ни лапнимуховски души да гълтат тъкмо що не треба. Единствена аз знам страна, за чужди мисли скорозрейна. Във целий свят е тя една, с огромен внос на смет идейна. Днес Ленин, утре Декобра, хер Шмекерсон или Панерги – на всичко вика все ура свръхпросветений Ганин Герги. “Със мен елате!” – “Не, насам!” – крещят безгащни и гащати. – “Балканско братство ще ви дам!” – “Пък аз – Всеевропейски щати!” “Мир, вечен мир! Не щем войни! Безсилието да живее!” И млади, старци и жени търчат по оня, гдето вее. Държавата е враг! Напред! Да я съборим се сплотете! Търчат чиновник и поет със чужди знамена в ръцете. О, Герги, с тоя вечен страх да не останеш от века си... Да бе Алеко жив – със смях, с невинен смях да те поръси! |
| На днешния ден да прескочим отвъд шегата към сатирата с помощта на дядо Вазов: ПРАКТИЧЕСКИЯТ ЧЕЛОВЕК Недейте прави толкоз гръм, не ме корете строго, каквото имам, щото съм, на себе го дължа, ей богу. Аз чедо съм на моя век, можах добре да го изуча и като умен человек найдох на щастието ключа. Наистина, не бях всегда със съвест скрупульозна; но пълний джеб не е беда, а бедността е само грозна. Какво да сторя, брате мой? Човек съм: ям и пия, обичам дом, жена, покой и мразя сюрмашия. В света аз практика сторих: лъгах, печелях, взимах, сто роли ази промених... и сто начала имах. Любих, мразих по сметка аз, клеветях тайно, фалях явно, пълзях пред всяк кумир и власт, навождах си врата безславно. На богаташите бях раб и никой случай не пропущах, и вещо слабий си кораб по вятра само пущах. Опитах всичко, бърках вред, писах и в стихове, и в проза, във всяко дело, слово, ред от подлост гуждах малка доза. Така се дигнах аз, така, не съм лапал кат вази ветър, у мен бе всичко под ръка и имаше си raison d’etre. 1881 **** СРЕДСТВОТО ДА НЯМАШ ВРАГОВЕ „Преклонената главичка остра сабя не сече“ — тази истина едничка кой би смял да отрече? Както всички умни хора, аз не ритам тръна бос, с големците се не бора и им ставам сявга мост. На богатий шапка клата и на силний казвам: да! И затуй ми е душата мирна, весела всегда. Се е харно за челяка да е скромен и разбран: не пречупва се гръбнака от един учтив метан. За начала, убежденья в препирня не влазам аз, нито ме е много еня кой що мисли тоя час. Що е бяло, черно, сиво, аз не знам — не ща да знам, и готов съм услужливо право всекиму да дам. Интереса си обаче нивга ази не презрях и със силните най-паче винаги съгласен бях. Туй завидно положенье аз дължа на тоз си нрав; често тегля униженье, но пък пътят ми е прав. Завчера една плесница аз изядох например от един простак—бъбрица. Ах! Какъв постъпък чер! Що вий мислите, че сторих? Че предложих там дуел? Не, аз хитро се престорих, нищо че не съм видел. По туй светът има право тих човек да ме зове и уверен съм на здраво, че аз нямам врагове. 1882 *** СВЕТСКИТЕ УСЛОВИЯ (Подражание) В наший век, кой много блеска, чудни вършат се дела: зарад всичко има днеска два аршина, две тегла. Едному се опрощава и безчестье, и разврат, другиму се в грях вменява от придѝрчивия свят. Дръж се мъдро и прилично, па грабѝ, лъжи, кради – ще ти кажат: не вреди, то не е публѝчно! Ако гладният клетник гологан един открадне, то без милост в същий миг във тъмницата ще падне. Ако други мълчешком тури милион във джоба – то той има чест и дом и висока е особа. – Но той грабна тез пари от народа, неприлично! – Няма нищо... Не вреди – то не е публѝчно! Ако бедната жена, след борба ужасна с нужди, падне в лошата страна, жъртва на похоти чужди, то безмилний общи съд я наказува с позора; но ако ли в някой кът прави туй кокона Флора от каприз, не от беди, и речеш: не е прилично! Ще ти кажат: не вреди, то не е публѝчно! Ето един патриот, който плаче, гръмко стене все за „милия“ народ, за „горкoто населенье“. Но ако му викнеш там: Шейлок, остави народа, твойте викове са нам смешни като стара мода: много свят ти изгори, събличa, граба цинично! Ще ти викнат: не вреди, то не е публѝчно! 1882 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Из "СЛУЖБОГОНЦИ" Иван Вазов Действие първо Кабинетът на Балтова. Писалищен стол с книжа отгоре и цветарник. Канапе отляво; кресла, огледало; отляво и дясно врати; прозорец в дъното. Телефонен апарат до него. Баба Дона сели на канапето и плете, Стоянка права. Явление 1 Баба Дона и Стоянка Баба Дона. Забравяш мари, Стоянке, забравяш много: къде ти е умът? Казвам ти: заключвай портите - ти ги оставяш като хан да зеят; пратим те на пазар да купиш овнешко месо, а ти купиш шаран и казваш, че и то било месо. Какво, гемии ли имаш на морето, та умът ти не стои в главата? Стоянка. Ами прости сме, госпожо. Аз да имах повече ум, щях да стана майорка. Баба Дона. Имаш ти, ама за дяволии. Кой е тоя вестовой, дето та иде често на гости? Стоянка. Вестовоят на капитан Шийкова. Днес го уволниха. Баба Дона. Защо иде? Стоянка (срамежливо). Тъй... Баба Дона (усмихнато). Да не би да се вземете? Стоянка. Не, иска ми служба. Баба Дона. Дай му. Каква служба? Стоянка. Разсилен. Госпожо, помоли и ти господаря. Баба Дона. Та аз само това правя я! Господарят ти няма мира от просители ни в министерството, ни у дома. Всичко гракнало за служба. А сърцето му милостиво. Кой се кашли там? Пак си оставила отворено. (Влиза Какавидов отдясно.) Явление 2 Горните и Какавидов Какавидов (кланя се). Добрутро, почитаема госпожо! (Подава си ръката.) Баба Дона. Дал бог добро, господине. (Ръкува се.) Кой сте, ваша милост? Какавидов. Кой? Аз ли? Баба Дона. Да. Какавидов (ухилено). Вий ме познавате, госпожо. Баба Дона. Отде ви познавам? Какавидов. Тая пролет се видяхме в Княжево. Баба Дона. Тъй ли? Какавидов. Вий вървяхте в кола из шосето край вадата, а пък аз минувах мостчето и се подхлъзнах и паднах във водата. А вие се изсмяхте и рекохте: "Тоя пък направи баня!" Тогава аз ви са поклоних. Помните ли? Баба Дона (усмихнато). Не помня. Вий кой бяхте? Какавидов. Кой, аз ли? Баба Дона. Да, вий. Какавидов. Какавидов. Извинете... Пет дечица, госпожо, а жена ми е вече в трудно положение и едно скоро ще се осъществи. Баба Дона. Как? Какавидов. На път е тоест. Прощавайте. (Стоянка се смее.) С него ставаме осем гърла. А аз - тъй ме видиш: празен. При нашето учение няма да идем да копаем я... Госпожо, помолете господин министъра! Вий баща, вий майка. (Искай целуне ръка.) Баба Дона (отдръпва си ръката). Недей, недей, добре. Ти познаваш ли се със сина ми? Какавидов. Кой, аз ли? Как не? Познаваме се от Калково още. Когато минаха министрите оттам, аз ги посрещнах в селото и им държах слово. Баба Дона. Ваша милост е оратор? Какавидов. Дал ми господ дарец. Тогава ме уволниха. (Стоянка излиза.) Баба Дона. Ха, вий там служехте? Какавидов. Учител и псалт. Сега, видите? Гладувам. Тъй е писано: достойните хора да теглят. Баба Дона. Каква служба искате? Какавидов. Митничарят в Харманлий бере душа. Баба Дона. Господ да си има милост за него. Роднина ли ви е? Какавидов. Не е роднина. Баба Дона. А вие каква служба искате? Какавидов. Неговото място. Баба Дона. Тъй ли? Че отбирате ли от тая работа? Какавидов. Човек се учи, госпожо. Мечката е мечка, па и тя... Работата е да не стоим празни. Баба Дона (става). Добре. Ще поговоря на сина си. Какавидов. Славна госпожо, станете ми спасител! Станете ми баща! (Иска да й целуне ръката.) Баба Дона. Добре, добре. Какавидов. Благодарим. (Покланя се и излиза.) Баба Дона (сама). Това нещо няма край. Никола се е уплашил от просители. Па все при мене идат най-напред. Завчера думаше: "Искам да бягам някъде! Искам да зарежа!" |
| ИСТОРИЯТА - ОБЩА И ЛИЧНА Проф. Андрей Пантев Избликът от инциденти с историческа тематика днес ни отправят към съмнението дали наистина има нещо вярно в шегата на Вера Мутафчиева, че за да има мир на Балканите, следва да не се изучава история. Не, в цивилизовани среди историята не генерира съвременна омраза. „Не празнувайте, а оплаквайте това събитие“ - това призоваха група латиноамерикански интелектуалци по случай 500-годишнината от откриването на Америка. Никой не ги упрекна тогава. Френските туристи се възхищават на колоната на адмирал Нелсън на Трафалгарския площад, въпреки че може би той е удавил техни прадеди. Въпрос на гледна точка. „Какво бедствие в победата!" - така е записал в дневника си граф Робер дьо Бурболон, главен шамбелан (каквото и да означава това) при дворцовия протокол на княза-царя Фердинанд при новините за нашите славни победи в Балканската война. Не вярвам, че толкова ни е обичал или е бил загрижен за нас. Но потомственият аристократ е имал чувство за пропорция и историческа перспектива. А тогавашните времена са великолепни. България за пръв и последен път е в съюз с всички православни сили на полуострова. През пролетта на 1913 г. след падането на Одрин величието се вееше като знаме над нас и ние смятахме, че сме най-значимите в Югоизточна Европа. Българската армия бе категоризирана в английски вестник като „най-добрата бойна машина от своя размер в Европа“. После идваше наблюдението за нея - „брилянтни войници брилянтно водени“. Кому е малко това? Още в средата на 1913 г. се появи книга на американския полковник Томас Хауел „Кампанията в Тракия“. Нашите войничета вървяха на война като на сватба. Няколко месеца след 5 октомври 1912 г., когато в Стара Загора бе обявен освободителният Манифест, те усещаха вече средиземноморския бриз. Какво внезапно чудо! Братовият син на Георги Бенковски, нашият посланик в Лондон Михаил Маджаров бе посрещнат със ставане на крака в лондонския дворец-замък „Сейнт Джордж“. Сенките на нашите мъченици от турско си отдъхнаха на небето. Появи се романтичен стих към тях: „Кажи на Стефан Караджа, че стигнахме до Чаталджа!“ Когато Пейо Яворов казва на освободените в Неврокоп и Банско: „Братя, свалете фесовете“, това обръщение не се отнасяше само до шапки и дрехи! Но опиянението водеше до заслепление Мъдрите уроци на Съединението, когато проявихме сдържана умереност въпреки победата, бяха подминати. Според носталгичния гняв в спомените на тогава младия проф. К. Кацаров в преса, парламент и кафенета се говореше, че България „не може“ без Одрин, не може без Скопие, не може без Ксанти. Патриотарите заплашваха Иван Евстр. Гешов, че ще му падне главата, ако „изпусне“ Солун. Колко тягостно, че французинът граф се оказва зловещо прав за бедствието. След месец всичко свършва. Идва покруса. България е в състояние на война с всичките си съседи плюс Черна гора, която първа призна нашата независимост през 1908 г. Румънците влязоха във Варна и стояха пред София. Храбреците са победени, а победителят проси мир. Генералите ни недоумяваха холерата се настани в траншеите и обозите. Букурещкият мирен договор от същата 1913 г. регламентира края на Втората балканска или Междусъюзническата война, който направи завинаги България териториален инвалид на Балканите. Тя ставаше трудно удовлетворим съюзник. Договорът бе назован от Джеймс Баучър „най-голямото дипломатическо престъпление на нашия век“. Остана ни само утешителния марш „Съюзници разбойници“. Три години след това ще се съюзим бойно с турците. Това е друга история с други герои. Такава травма остава завинаги. Но само другите ли са виновни? Дали нещо от онова „престъпно безумие“ - израз на Иван Гешов, не е останало и всред нас? Обвинените в тази лудост показаха патриотична перфектна логика в своите оправдания. Дали всичко е останало в миналото, или завинаги е останало в нас? Не са ни приятни някои епизоди и характеристики от миналото, но те са реален факт. Затова толкова изтърсаци на тоталитарния режим припряно и старателно говорят за „режима“. Това ми напомня колко туркофили станаха русофили след Освобождението, а после австрофили и пак в обратния кръговрат. А хората на разумния баланс остават в храбра самота. Когато проповядваш равновесие в историческото осмисляне на минали събития, ти рискуваш не само да бъдеш неразбран. Ти се излагаш на кръстосан огън от двете страни, които представляват две противоречиви крайности. Не си удобен за съвременна употреба. Надяват ти „свенливото було на мълчанието“ - израз на Марк Феро, защото не пасва със „славното минало“. Преклонението пред героите невинаги означава презрение към техните противници. Историографията не е стерилна наука, тя трябва да маркира едновременно мерзости и величия без задължително да ги поставя в лабораторна изолация. Затова ние често следва да разбираме страдалците от един или друг режим, без непременно да казваме, че той е осъден на провал или е израз на кристална възвишеност. Изразът „преди Девети и след Десети“ не може да има непоклатима категоризация само на добро или само на зло. Някои са живели добре, други зле. Едни са екзекутирани, други също. Техните кости еднакво достойно лежат в земята или душите им на небето, сами със съвестта си. Не всичко почитано в историята е еднозначно. Потребно ни е равновесие, което да не омаловажава величието или мъченичеството на нашите деди. Те са герои посвоему. Историята е обща представа, но и много лична. Това, което е величествено за едни, може да не е толкова привлекателно като отминали битови преживявания, за други. Една е официалната история за едни хора, друга е за други. Когато съюзническите войски дебаркират в Нормандия, за да освободят Франция от нацизма, при бомбардировките загиват и френски дечица. За техните родители Освобождението на Франция не е така красива акция като за останалите. Никой не твърди, че мюсюлманската общност, насилствено настанена у нас още преди Колумб да открие Америка, не е страдала през нашите обединителни войни. Но нашите мъки са повече. Ние не честваме колко турци сме заклали, а колко българи сме избавили. И при най-справедливите войни страдат невинни хора. Лев Толстой твърди, че във войната има само поражения. Иван Вазов също съжали за част от войнствените си стихове. На тържествените зари, когато гърмят фойерверки, изкуствени картечници, бойците ги няма. В повечето случаи парадът се приема от личности, неизстреляли нито един патрон в бойни условия. Затова следва да обсъдим какви уроци е усвоила България от своето минало. Колкото и условни и противоречиви да са те, едно е ясно - България не може да си позволи риска да има повече от един неприятел на Балканите. Ние сме агресивно резервирани към влизането на Македония, Сърбия и Турция в Европейския съюз. Може да имаме основание, но се досещаме и за анекдота за коминджията и негов орган. А се ласкаем от чужди похвали и инвестиции. Изкуственият идол на съвременните русофоби Стефан Стамболов бе инструктирал тогавашните ни стопански институции да не сключват стопански сделки с чужда държава, ако техните оферти не са под 30 процента от нашите. Той беше наредил войската да пази горите. Неговият опонент Константин Стоилов беше наредил всички държавни чиновници у нас да носят дрехи от български платове и производство. Но платовете не са били лоши. Това са „български интереси“ дори и тогава, когато не принадлежахме към съюзнически коалиции. Лесно е днес да установиш какво е било грешка, глупост или престъпление в миналото. Много по-трудно е да се каже или напише какво от днешния ни свят ще бъде окачествено в бъдеще като глупост, грешка или престъпление. „От миналото ще вземем огъня, не пепелта“ - такава мъдрост е произнесъл мислител на ХХ век. Но и пепелта не следва да бъде забравена. Тя е също урок. Иначе ще излезе, че малко нещо сме разбрали от посланията на нашите поражения. С победите е по-лесно. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| В деня на космонавтиката: ЕСТЕСТВЕНИ ВЪПРОСИ Книга 7-ма (1-ви век) Луций Аней Сенека Ще дойде време, когато старателните изследвания, извършвани в продължение на дълъг период от време, ще извадят на бял свят неща, които сега са скрити. Един-единствен живот, дори и изцяло да е посветен на небето, не би бил достатъчен за проучването на толкова голям обект… И следователно това знание ще се разкрие пред нас едва след много епохи. Ще дойде време, когато нашите потомци ще се чудят на това, че ние не сме знаели неща, които за тях са съвсем прости… Много открития са запазени за епохите, които тепърва предстоят, когато споменът за нас ще бъде вече заличен. Нашата вселена би била много малка и жалка, ако не притежаваше по нещо, което всяка нова епоха да изследва… Природата не разкрива тайните си наведнъж и завинаги. * КОСМОС (1980) Карл Сейгън Нашите предци страстно са искали да разберат света, но просто още не са били намерили правилния метод. Представяли са си малка, странна и подредена вселена, в която водещите сили са боговете — например Ану, Шамаш и Еа. В тази вселена хората играят важна, ако не и централна роля. Били сме неразделно свързани с останалата природа. ... Днес вече сме открили един могъщ и елегантен начин да разберем вселената — метод, наречен наука: тя е разкрила пред нас една вселена, която е толкова древна и толкова огромна, че човешките дела на пръв поглед изглеждат съвсем незначителни. Отдалечили сме се от Космоса. Той изглежда далечен и без отношение към всекидневните ни грижи. Но науката е открила не само, че вселената притежава главозамайващо и екстатично величие, и не само, че тя е достъпна за човешкото познание, но също така, че ние, в един много истински и дълбок смисъл, сме част от Космоса, родени сме от него и съдбата ни е неразривно свързана с него. Най-основните човешки събития, както и най-тривиалните, ни връщат назад към вселената и нейното раждане. |
| Ще пусна последователно три текста, написани от Елин Пелин когато той е бил само на 25 години т.е. преди повече от век, но според мен много актуални и днес. ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ЛИХВАРИ През месец юни т. г. селяните от Дайрам и Меше-махле, Тутраканска околия, се оплакали, че от няколко години насам в селата им се загнездили двама лихвари, които заробили населението… Русенският окръжен управител изследвал работата и открил възмутителни неща, вършени от тия кърлежи-лихвари. Единият от тях преди 6 години бил слуга в Тутракан, а сега е владелец на повече от 3000 декара земя в с. Дайрам благодарение на безбожното скубачество, което упражнявал. С помощта на кмета и писаря той фалшифицирал записи, съдил хората и скривал призовките от съдията до длъжниците, та по тоя начин те всички бивали осъждани задочно и само когато дохождал съдебният пристав да им продава имота, те узнавали за страшните и стократно увеличени свои дългове към лихваря. На селянина-турчин Мехмед X. Мустафов тоя паяк за 250 оки жито успял да вземе 240 декара ниви и 5 колиби. Друг един лихвар, роднина на първия, също тъй оголил и опропастил сума свят в с. Меше-махле. Между безбройните негови жертви турчинът Юсеин X. Махмудов е най-злочестият: за 30 лева, взети назаем преди 8 години, издавал на грабливеца досега зааре за около 475 лева. Много, някога цветуши, села в Източна България са опустошени като от скакалци от разни евреи, гърци, арменци и българи, които са се загнездили там. Хиляди семейства са останали без добитък, без земи, без къщи, без покъщнина, без парче хляб. Хора, които са имали и стока, и къща, и имот, сега, благодарение на лихварите, са станали просяци. И държавата, която уж пази своите данъкоплатци, не е направила досега нищо за ограничение на това зло. [Излиза в сп. „Селска разговорка“, кн. 1, Самоков, ноември 1902, с. 13–14, без подпис.] |
| ЗА ЕДНИ МАЙКА, ЗА ДРУГИ МАЩЕХА Елин Пелин Думата ми е за държавата. Навред — по царски тържества, в народни събрания, в закони и в беззакония, по вестници митинги — се говори за държавата, за нейните велики задачи, за нейните широки интереси, за нейните заветни желания и надежди. Министърът надуто и гордо се перчи на червената маса, самоуверен, че той е първият служител, в ръцете на когото са дадени държавните съдбини. И когато, както често се случва общественото мнение го посочи с пръст и викне: „Ти окраде хазната, ти изяде и толкова хиляди безусловни фондове, ти беше пачавра в ръцете на краля, на царя или на княза, ти опропасти със законите си, с данъците си, с партията си целия народ!“, тогава министърът, скрит зад създадените от „него“ закони, ще тупне с крак и ще извика: „Аз върших всичко в името на държавните интереси и не се боя.“ И народът — угоеният народ от хора с големи, сити търбуси и пълни кесии — ще зяпне в устата му и ще каже: „Той има право, ура, да живей, утре и нас може да ни обвинят в същото. На народа не може да се угоди.“ Офицеринът, най-галеното дете на държавата, навред се изпъчва и като тупа блесналите си от медали гърди, говори: „Аз я браня тая държава от вътрешни и от външни врагове.“ И съзнавайки тая своя велика заслуга, кара вестовоя си, сина на народа, да пере пелените на детето му и да мие нощното му гърне… Ако попиташ разсилния, който пази пред вратата на министерството, какво прави, той веднага ще ти отговори, че служи на държавата. Полицейският стражар, който по заповед на началника изтезава хората в участъците, се оправдава с това, че службата го изисквала, държавната служба. Държавата, държавата, все държавата! А дали всичко туй, което понася на държавата, понася и на народа? Дали всички тия интереси, за които ни пее държавата, ползуват с нещо народа? Дали всички тия суми, които пръска наляво и надясно, хващат своето място и при щастието на народа ежедневно притурят по малко благоденствие? Дали всичката тая кръв и силата, която държавата смуче из живото народно тяло, употребява за негово добро? За негово добро ли държавата продава чергите и взима храната из хамбара на земеделеца? На тоя въпрос може да ви отговори всякой, който вижда, че от ден на ден държавният бюджет се увеличава заедно с народната сиромашия и хорското нещастие. А това виждат всички. Еснафлията, занаятчията, богатият и доволен в турско време занаятчия, с пълна къща, с весело сърце, с чохено контошче върху гърба на жена му, сега окъсан и дрипав, се поще пред прага на схлупения си дюкян и въздиша: „Лоши времена настаха, печал няма“, или пък виси пред вратата на някой големец, или се бие със своите братя по изборите и митингите, за да вземе някоя служба, например метач в софийската Градска градина. Земеделецът, който едно време кажи-речи живееше щастливо и в хамбара му се намираше от ново до ново, сега дояжда до Коледа и като се чеше по врата край кофтора в механата, говори: „Тежко се живее!“ И наистина е тежко: кръчмарят иска, лихварят иска, по¬път иска, касата иска, бирникът иска, за къща трябва… А пък тая пуста пара от нийде не иде. Нито работа има, ни печал има. Ако се опита да открадне една кола дърва от гората, за да вземе някой и друг грош за тях, ето че горският му съставя акт, дето се казва, че тоя човек нарушил член еди-кой си от закона за горите, като отсякъл в еди-коя си държавна гора толко и толко дървета с такава и такава дебелина, и затова му се пада такава и такава глоба… Па защо и какво е сякъл, това никой не пита. Еснафите и занаятчиите пропаднаха, защото им надви фабриката. Това, което някога произлизаше от ръцете на занаятчията за два дена, днес фабриката, машината го прави три пъти по-здраво и по-хубаво само за два часа. Освен това фабриката разполага с капитали от милиони и затова е сила, която бясно като хала тъпче в тържественото си шествие всеки дребен занаят. Земеделците пък пропаднаха, защото върху техните плещи се качи държавата със своите учреждения, със своята армия, със своите салтанати, със своите галени деца — чиновници и офицери, — които храни богато и пребогато, само и само да я крепят и поддържат… И днес, когато се каже държава, трябва да се разбира царството на богатите, които в името на законите, които си пишат сами, взимат хляба от ръцете на това голямо болшинство от прост, невеж, беден и работлив народ. И тая царщина, това правителство, тая граблива държава се обръща към тоя народ хитро, както лисицата се обърнала към гарвана, който държал в устата си буца сирене, и му казва: „Дай своя здрав, млад и силен син да бъде войник, да го научим да може да брани своето хубаво, честито и славно отечество.“ А пък в това хубаво и славно отечество войникът и неговият баща едва ли имат едно парче земя, което да лъже надеждите им и да ги държи гладни от коледни пости до свети Илия. Държавата с камшик в ръцете му казва: „Дай пари или ще ти продадем чергата, вола ще ти продадем, нам пари трябват, държава сме. Нали е срамота да нямаме генерали, нали е срамота да не може с кьорфишеци да правиме джумбюш на големи празници? Нали трябва да дадем на Харон, Моше и Си-е да си направят фабрика за кожи, на Соломон да направи фабрика за шекер, на Драган да си отвори склад и пр.? Нали трябва да пратим на г-н. Васил дъщеря му в странство да се научи да пее? Утре да ти се додреме, няма кой да ти запее и да те приспи. Дай пари да направим болници, да ти турнем съдии да раздават правосъдие, полиция да брани законите.“ И народът дава. Дава, че има и друго, ако не дава. Дава мило и драго. Па ако поиска правосъдие, държавата му казва: „Купи си от мене марка, да те пусна при съдията.“ — Ами нали данък плащам… — Не, без марка не може. Ако в село завърлува лоша болест по хора или по добитък, докторите бягат да не гледат. Жаловити са човеците, защо да им изтекат очите от сълзи. Ех, та само това ли е? Държавата прилича на един бакалин, когото народът поддържа с труда си и с парите си, а той вместо истина и справедливост му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета. Лъже държавата. Мащеха е тя. Мащеха за едни, а за други най-млечна майка. [Излиза в сп. „Селска разговорка“, кн. 1, Самоков, ноември 1902, с. 8–11, без подпис.] |
| Преди да изпълня желанието на колегата pepi12 още две творби на Елин Пелин, които си бях наумил да пусна в такава последователност. Първо последният от обещаните три текста от 1902 година: НАРОДНО СЪБРАНИЕ Ето вече два месеца заседава народното събрание, толкова, колкото обикновено трябва да заседава, и ние не можем да съобщим на нашите читатели нищо такова, което да развесели техните сърца. Два месеца се минаха в едно съвършено безплодно дърдорене, без да се вземе какво-годе полезно и добро решение за всички, та и за нашия обеднял земеделец. Само някои изменения на закона за селските общини се приеха, но те отиват съвсем другаде и гонят съвършено друга цел, което ще отбележим по-нататъка. При все това не можем да отречем един факт. В разискванията по всички въпроси, разгледани досега, се забелязва едно по-голямо внимание към исканията и нуждите на народа, главно на селската маса, която образува голямото болшинство. Народното представителство почва вече да се вслушва в скърбите и охканията на работника-орач. Но не за това, че народните представители са почнали да милеят и да обичат своите избиратели и техните интереси, а за това, защото виждат, че народът под натиска на своята тежка неволя почва да си отваря очите, да се пробужда и да вижда работите тъй, както си са, и от ден на ден все повече да губи доверие в своите чорбаджии-избраници, което може да изстуди местата на мнозина от тях. Те виждат своето фалшиво положение между народа, когото са лъгали, и за да замажат очи, бързат тук-там с пламенни думи да заявят своята уж обич към работния народ и към земеделеца. Но когато се касае работата да натъпчат джобовете си и да охранят партията си, те забравят милия народ и от фашата, която дерат от гърба му, режат цървули и кому трябва и кому не трябва и отпущат пенсии и помощи на чужденци, които и на сън не са видели България, пръскат огромни суми за тържества и заседават, без да вършат работа, по цяла година. Хвалят народа тия господа и пеят песни до небето за неговото добро сърце, за неговата скромност и гостолюбие, за това, „че той носи“, „че той е издръжлив“, а зад гърба на тоя народ се подсмиват с неговата простотия. А народът си остава все тоя сиромашки народ и всичките тия хиляди закони, които са написани от освобождението на България, не са повдигнали нито на минутка народното щастие и народните нужди стократно са се увеличили. Сменяваха се едно след друго нови правителства с големи програми и с още по-големи обещания свикваха своите народни представители, а работите все тъй си вървят. Намаляват окръзи, околии и съдилища, правят преобразования в разни министерства, меняваха формата на стражари и на офицери, правиха шипченски тържества, заеми сключваха, а народът си все там остана и не усети нито през една зима да му са метнали кожухче на гърба. И както вървят работите, всеки може да разбере, че нито едно народно събрание, нито едно правителство не ще да могат да намерят лек за народната сиромашия, да намерят работа за останалия без земя селянин, да осигурят поминъка на тоя, който е запазил още по няколко ниви и ливади, да се погрижат за онова обедняло население по градовете, което няма нито ниви, нито ливади, което не може да се храни от западналия занаят, което има здрави ръце, за които няма работа, и което нуждата тъй често праща в затворите. След свършването на сесията, ако тя се свърши някога, нека нашите селяни поискат сметка от своите избраници и нека ги попитат какво направиха за тях, като в продължение на толкова дни обираха грешните им пари — погрижиха ли се за бедните, за нещастните работници. [Излиза в сп. „Селска разговорка“, кн. 2, София, декември 1902, с. 11–13, без подпис.] | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| На 16 април през 1879 г. Учредителното събрание в Търново приема първата българска Конституция. Поради това този ден е обявен за ден на Конституцията и професионален празник на юристите и съдебните служители в България. По този повод ще ги поздравя с друга творба на Елин Пелин - за съжаление на патерица, защото на точната дата нямах обхват: АДВОКАТ Окръжният съд заседаваше в пълен състав. Гледаше се делото на Митре Мариин от село Горосек, когото съседът му Петър Мариин съдеше за убийство на някакъв си кон. Беше нетърпима горещина. Вън от улицата, през прозорците на заседателната стая, уморено и отчаяно гледаха белите стени на срещните здания, блеснали от светлина. В стаята беше душно и публика почти нямаше. Само двама-трима селяни, които бяха и свидетели по делото, плахо и неподвижно седяха на местата си и слушаха с отворени уста. Говореше защитата — нисък тунтурест адвокат, с голямо шкембе, гола глава и износени дрехи. Той беше приковал очи към председателя на съда и от време на време изваждаше ръка от джоба си и като сочеше подсъдимия, говореше с неимоверни усилия да заглуши, да порази всички. Но гласът му беше тъп, дрезгав, сякаш излизаше из някоя разцепена цев. Той викаше, кряскаше, сочеше небето, като вдигаше очи към тавана, и на края на всяко изречение величествено се изпъчваше и широко разтваряше ръце. Но по апатичните и неподвижни лица на съдиите лежеше, както всякога, онова невъзмутимо съдийско търпение и равнодушие, което никога не дава надежда. Председателят бе унесен в далечни размишления. Единият от съдиите рисуваше кончета. Другият, който имаше музикални таланти, беше написал пред себе си една голяма нота и внимателно я увеличаваше с молива. Подсъдимият Митре Мариин, дребен рус селянин, бос и по риза, стоеше с шапка в ръка и като не разбираше нищо от речта на защитника си, гледаше как една голяма черна муха се бие с бръмчене в стъклата на прозореца, без да може да излезе. По едно време, когато адвокатът млъкна, за да си преглътне, Митре се обърна към разсилния, който безучастно си чопкаше ноктите до вратата, и рече високо: — Приятелю, я изпъди тая пущина, стига е бръмчала! Съдиите го погледнаха с насмешка и съжалително. Председателят натисна звънчето. — Митре Мариин, трябва да разберете, че вашето положение на подсъдим не е много завидно. Приличието изисква да мълчите! — Ха! Она излете! — рече Митре, като посочи прозореца. Съдиите отново се засмяха. Адвокатът изгледа строго своя клиент и като наложи пак благата си усмивка, продължи: — Да, господа съдии! Тия обстоятелства трябва да влязат, така да се каже, в сметка. С други думи, трябва да се обясни психологията, момента, един вид! Представете си нощ — черна като дявол, селска нощ! Човек в око да ти бръкне! Моят клиент лежи сред двора си, или там нейде на хармана си, и със свещеното право на гражданин пази снопите си и купът жито, който е изкарал с кървав пот. Пази мъката си, един вид. Там той лежи уморен от повседневен труд! Той е забравил всичко. Всичко: жена, деца, дори и небето, както казва поетът! (Свидетелите се спогледаха в недоумение.) Трудът го е приспал дълбоко. Но, в миг… Какво виждаме, господа съдии? Какво? Няма думи, с които това може да се изкаже! Човешкият език немее!… Да! И в миг моят клиент се събужда и гледа… О, ужас! Животът на моя клиент виси на косъм! Нима? Над неговата глава стои едно грамадно чудовище, грозно, страшно, готово да го погълне! В страха си, твърде естествено, моят клиент, господа съдии, изгубва, един вид, съзнание. Той вижда огнени езици из ноздрите на чудовището, той вижда кръвясалите му очи, светещи от пиян… от хищност… В ужаса си моят клиент трепери. Той не знае де е, не знае какво става с него! В полусън той грабва пушката и да-а-а-ан — гръмва! Чудовището пада, после става, прескача плетищата, бяга в полето, намира една слама, заравя се в нея от болки и… умира! Е, господа съдии, питам ви аз вас, в какво е крив моят клиент, че това чудовище не е било нищо друго, а, един вид, конят на някой си Петър Мариин? Кон? — Някаква си нищожна кранта, която едва ли е струвала петдесет лева. Да! Къде е тук престъплението? Къде?… Прочее, господа съдии, съдете и мислете! Вземете пред вид и двата закона: божият, който ни говори всяка минута да пазим живота си от чудовища и въобще от всичко, и човешкият, който разделя деянията на престъпни и непрестъпни… И двата тия закона оправдават моя клиент! Адвокатът погледна наоколо си важно, отри потта от челото си и седна, като се усмихна към клиента си. Съдиите почнаха да си шепнат продължително. Председателят удари звънеца и извика: — Подсъдимий Митре Мариин! — Я! — отговори Митре по войнишки и застана мирно. — Какво можеш да ни кажеш ти по тая работа? — Кой? Язе ли? — Че ти, ами… нали на тебе приказвам. — Па и я ще кажа, че това си е така… — Тоест кое — това си е така? — За коня де — викна високо Митре. — Той ми прескачаше у двора. Я много пъти съм думал на Петър: съседко, затваряй си коня, че вълци ще го ядат! Прави ми пакост, какво? Смаза ми градината. Стъмни ли се, хоп, прескочи плета. Съсипа ме!… За нищо не бе ме яд, господа съдии, ама за тиквата… Сърцето си изядох, да ви кажем право. То беше една тиква, една тиква, на — такава! Смаза я тая кранта! Траях, траях, па рекох: чекай, я ще ти дам, тамо нему, да разбереш. Напълних добре пушката, па чекам. Сред нощ, таман щях да легна, ето ти го — хоп — прескочи. Нали дяволът пусти няма работа… — После? — запита председателят. — После! Какво после? — Дигнах пушката, та… на място. — После? — После, го повлечем с жената, та край село. Там го заровихме в сламата, божем да скрием, пък то… Адвокатът слушаше как неговият клиент чистосърдечно разправя работата и трепереше от яд. Той търсеше с очите си погледа на Митре, за да го порази, но Митре сякаш бе забравил своя защитник и гледаше само председателя. — А колко, според тебе, чинеше конят? — запита го председателя. — Па знам ли колко чинеше. Добър кон беше — отговори Митре. Адвокатът шибна сърдито книгите на стола и стана нервно. Съдът се оттегли на съвещание. Защитникът извлече Митре в коридора и треперещ от яд, викна му отчаяно: — Животно! Като не знаеш да лъжеш, защо хващаш адвокат? И сърдито слезе по стълбите. ______________________ Бях малък, когато по телевизията гледах екранизация на този разказ, която много ми хареса. Доколкото си спомням Никола Анастасов играеше ролята на адвоката - за голямо съжаление сега не я намирам никъде в Интернет.  Ако някой успее да я намери, ще му бъда лично задължен! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
pepi12 Колега pepi12,18 Апр 2016 05:49 JKMM, моля, пуснете тук разказа "Кал" на Елин Пелин. Един от най-добрите! присъединявам се към оценката ви и с удоволствие ще удовлетворя молбата ви. Но участието в тази тема не е ограничено само до нейния автор, макар в дълги периоди да изглежда така.  Желанието ви подсказва много добър вкус и ще се радвам да се включвате и лично.  КАЛ Тая сутрин учителят Никола Нонин се събуди пак разстроен. Главата му пак тежеше, предметите в стаята заедно с четирите стени пак се въртяха пред очите му и го унисаха в някаква си черна пропаст. Една болезнена немощ разслабяше тялото му и нему се струваше, че всичките му стави са разделени и цялата му снага е разнищена част по част. В устата му се повдигаше горчива и блудкава возгара, сякаш нещо отвратително се разлагаше в стомаха му. А снощи, когато си легна, той се чувствуваше толкова здрав и бодър. Изпърво Нонин не даде значение на това свое разстройство, защото помисли, че е от пиене. Обаче, като си припомни, че целия ден и вечерта не бе пил нищо, обзе го страх. „Какво ще бъде това? — помисли той. — Дали не умирам? Смъртта понякога дохожда тъй глупаво и тъй ненадейно.“ И като тури ръка на сърцето си, помъчи се да узнае дали то още бие. — Едно… две… три… — заброи ударите му. — Четири… четири… четири! — чакаше да чуе той, но сърцето не даде четвърти удар. Учителят почувствува, че то престана да бие. „Умирам, да, умирам!“ — помисли пак той. И както лежеше по гърба си, опря се бързо на лактите си, направи усилие да се повдигне и ужасно извика, с очи, отправени към вратата: — Помощ! Ала гласът му, слаб и немощен, се задави в гърлото му, и в широката стая прозвуча нещо като вопъл, глухо и грозно. Тоя звук на собствения му глас му се стори чужд, странен и смешен. Учителят се озърна наоколо, погледна през прозореца, през който проникваше плътната сутрешна дрезгавина, и се засмя на себе си. После, като се отпусна пак на възглавницата, почна да мисли. — Защо викам? — попита той себе си. — Защо викам и кого викам? И ако умирам, кой ще може да ми помогне? Кой? Ще си умра и туйто! Учител Никола свърши жизнения си път и се отърва от себе си, а хората се отърваха от него. Хм — усмихна се пак той. — Какво са хората за мене и какво съм аз за тях? Нищо… нищо — да! Но в ужаса, към кого аз отправих зов за помощ? Към хората! Аз за тях може би не съм нищо, но те ми са потребни. Да!… Кой ще храни моето честолюбие, моята ревност? Учителят се намръщи. После повдигна извехтялата прашна завеса на прозореца, който беше край кревата му, и погледна през нечистите стъкла. Нерадостният есенен пейзаж на селото му се видя грозен като никога. Безлистни клонести дървета, по които кацваха чавки. Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко — и къщи, и хора, и добитък. През тая кал от време на време, бавно, предпазливо, като затъваше и като говореше сам на себе си, минаваше селяк или бабичка, облечени в чисти дрехи, и се губеха през малкия площад към черковата. Оттам внезапно се разнесе задавеният глас на камбаната и във влажния въздух екнаха унило набожни звуци. — Каква кал, дявол да го вземе, каква кал! — рече високо учителят и като взе една книга от долапа край него, почна да я рови. На двора се чу ясен детски глас, който безучастно и на срички четеше навярно Закон божи. — У-чи-чи-те-лю, учителю, б-л-а-бла… ги, благи… учителю благи… Нонин се заслуша и се засмя. А гласът след малко почна весело и игриво да пее: Учи-те-лю бла-ги, учителю благи! И полека-лека се изгуби. На Нонин се стори, че и това детско гласче потъна нейде из тая непроходима кал. Той пак се замисли. „И Славка потъна в кал — дойде неволна мисъл в ума му. — Да!“ И на Нонин стана невъобразимо мъчно. Образът на Славка се изпречи живо пред него и почна ред по ред да му припомня едно щастливо минало. До вчера той обичаше Славка, и тя го обичаше. Тя не е много красива, но е симпатично пъргаво момиче, леко като птичка, с черни и светли очи, каквито той много рядко е срещал. Той не можеше никак да си обясни как най-напред се влюби в нея и защо. Той твърде добре помни минутата, когато за пръв път й откри, че я обича, обаче, преди да стори това, всички знаеха, че той е влюбен в нея. И всякога, когато почваше да говори за нея, другарите му казваха: „Даскале, ти си глътнал въдицата.“ — Каква глупава история, с какъв нерадостен край! — въздъхна Нонин. То беше миналата година, пак но това време — през есента. Нонин, както всякога, отиде рано на училището, уверен, че ще я завари там, както всякога, но сега вече решен да й се открие. Спомни си той колко безсилен се почувствува да прикрие онова безумно вълнение, което го обхвана, когато се покачи по каменните стъпала на училището, и колко много се двоуми пред вратата на учителската стая. А когато влезе, той не можа да чуе собствените си думи, с които я поздрави. Тя също се смути и засрами. Дълго време и тя, и той не знаеха какво да кажат и не можеха да се погледнат в очите. Най-после тя го подкачи. Той почна да разправя нещо смешно и неважно, за да се окуражи, а тя отведнаж го пресече и му извика: — О, как лъжеш! Как лъжеш! И подскокна игриво. Това беше предизвикателство! Тя бе по-смела от него… тя… една нищожна мома! Тя кокетничеше, лукавствуваше, преструваше се… Учител Нонин повтори много пъти тая фраза и мислите му се уплетоха около нея, като мрежа около драка, без да могат да се откачат. — Дали се преструваше? — питаше се много пъти той. И все си отговаряше: — Да, преструваше се… Тя почна да се преструва от първия ден, от първия час на моята любов… Как смешно и театрално стоеше тя тогава пред мен, как трагично повтаряше: — О, как лъжеш, как лъжеш! Нонин пак се завъртя в спомените си около тоя момент и мрежата на неговите мисли улови нова драка, около която дълго време се усуква. — Дивотии! — проговори той гласно. Тая дума тикна спомените му напред. — Ето сцената, смешната сцена на неговата тържествена любов. Славка постоянно повтаряше: — Лъжеш! — Не, госпожице, не лъжа! — И той се изправи на крака. — Лъжеш! — Не! — Лъжеш! — Не! — Той тупна с крак и я подплаши. Тя побягна, той я подгони, стигна я и лудо я прегърна… — Да… Да! — каза гласно той. — Прегръщам я, и тя се промени, разтрепера се, скри мъничкото лице в хубавите си ръце и се притисна… Припомни си той с каква жар й шепнеше: „Обичам те, безумно те обичам, моя малка Славке, Славо моя!…“ А тя дълго време му не отговаряше. Само криеше лицето си в ръце, трепереше и мълчеше. Той твърде добре си спомни с какъв измъчен глас й проговори: — Славке, ти плачеш ли? Тогава тя изведнаж се разтрепера и разхълца ужасно… Това го изплаши. Ами ако влязат другарите им? — Славке, не плачи! Огорчих ли те?… Оскърбих ли те с моята любов?… Дете, прости ми! Мислите на Нонин спряха дълго върху това. Как й се молеше той, как сам щеше да заплаче. Как после доби кураж, та отне ръцете от лицето й, и как тя се усмихна и наведе над масата. Картината, цяла и пълна, изпъстрена с всичките прашни училищни декорации, се изпречи пред него. Всред тая картина той виждаше своята смутена и изплашена фигура, каеща се пред това чернооко, хубаво момиче, цяло разбожурено от срам. — Хм — усмихна се пак гласно той. — Като жалък роб се унижавах, кълнях себе си, осъждах се и жалко се разкайвах… А тя? Чак сега си спомням, че в очите й не трепкаше нито една сълза. Тя не бе плакала. Тя се преструваше, тя лъжеше и хитруваше. И през ума му се занизаха ясно като никога всички ония случки и срещи, които му бяха тъй мили! Колко лицемерие, колко женско лукавство откриваше той сега в тях… Тя му казваше, че го обича, и в същото време пишеше любовни писма на оня омразен човек, с когото днес щеше да се венчава, когото хулеше, комуто се присмиваше и когото осъждаше. — В дълбоки лъжи се омотах, много дълбоки! Как стана всичко туй? Как стана? Ето че не мога да разбера… Изпод село се разнесе изведнаж, тънко и продължително, свирня от кларне, след малко удари тъпан. Тоя рязък бумтеж полека-лека се приближаваше. Нонин трепна. Сватбата на Славка се почваше. — Това не е ли сън, не е ли сън? — запита се той. — Нима до вчера галените надежди, до вчера живите мечти, издигнати високо, съградени върху една такава любов — рухват? Ревност и обида замъчиха учителя и в безсилието си той не знаеше какво да прави. — Да я убия… или да я открадна от сватбата, изпод венчилото — дойде му чудна мисъл. И немощното му състояние го унесе в блян. — Дали тя не е излъгана? Дали не пропада? Не, аз трябва да я спася! Ето, преди една неделя тя се сгоди. Годи се един ден след най-щастливата му раздяла с нея. Как направи тя туй? Не, тя пропада! Тя може би се кае, тя може би чака жадно моята дума, моята ръка! Чудо ще направя, дявол да го вземе! И учителят, като се облече, наметна палтото си и почна бързо и нервно да се разхожда из стаята, унесен и захласнат в примамливата мечта да стане герой — да грабне Славка или да я убие. — Сила и воля ми трябват! И той застана сред стаята. Изправи се и му се стори, че порасна високо, високо… Но отведнаж главата му се завъртя, очите му притъмняха, краката му се разтрепераха и сякаш почнаха да чезнат под него. Той се тръшна на кревата и затвори очи. — Болен съм, болен! Навън във влажния въздух пак се разнесе глухият удар на камбаната. На бедния учител се струваше, че и тя като всичко е потънала в ужасната кал и плеще под нея. Свирнята изпод село се усилваше. Кларнето рязко пищеше, а тъпанът бавно и монотонно думкаше. Учителят лежеше немощен и болен. Струваше му се, че е заглъбнал в непроходимата селска кал и тъне по-дълбоко, все по-дълбоко… В запаленото въображение на болната му глава мъгливо хвърчи неговата пропаднала младост… Пропаднала… Да, пропаднала! Той много е желал, много се е стремил, много е любил, много е учил… Но где го всичко това? Що е то? Захваща ли нещо и що направи? — Нищо, нито за хората, нито за себе си… При всяко напъване, при всяко усилие той, вместо да хвръкне, по-дълбоко е потъвал в тая грозна житейска кал… Нито едно желание не е постигнал, нито едно дело не е извършил за другите, нито една минута от живота не е грабнал за себе си… Той се присмиваше на всички, хулеше всички, а сам е бил като тях: слаб, безводен и страхлив… Ето Славка… Той я обичаше и можеше да я вземе… А какво стана? Някой почука на вратата. Учителят скочи уплашено и безсъзнателно извика: — Влез! Вратата се отвори и в стаята една по една се вмъкнаха две сухи и една дебела учителка, последвани от шкембестия директор, червен, с къси кални панталони, с избелял стар редингот, смешно измачкан. Нонин се смути от това внезапно посещение и не знаеше какво да прави. А учителките го заобиколиха и като клатеха напудрените си глави, почнаха една през друга да му говорят и да го запитват: — Е-е, господин Нонин, виж какъв си!… Днес сватба, а ти още не си и станал! — Мен ми е зле — отговори Нонин и му стана страшно неприятно. — Знаем ние какво ти е… току дай си сърце! — И дебелата учителка се изкикоти с примижали очи и с волно отворени устни. Тоя смях разсърди Нонин, но той се усмихна. А в душата си помисли: „Ето че нямам воля да ги изгоня!…“ И като видя калните им обуша, стана му гадно. Директорът с късите панталони се обади с дрезгав задавен глас: — Даскале, от тая болест не се умира. Славка се жени — нека се жени. Поврага! Моми много, ето ги е — посочи той другарките си — лоши ли са? — А, благодарим, господин директоре, благодарим! — отговориха учителките почти изведнаж и грациозно направиха реверанси. Нонин също се усмихна. Но в душата му беше тъй чогло, тъй неприятно. Той съзря грамадния си бастон в ъгъла и си помисли: да стана, па да го грабна! Дебелата учителка внезапно се обърна към него: — Господин Нонин, можеш ли да ни обясниш как стана цялата тая работа? Чудно, чудно нещо! — Коя работа? — Е, уж се не сещаш… Нонин не отговори. — А мене ми разправяха… И аз, не можете си представи, просто съм се чудила… — Тук няма нищо чудно — обади се директорът. — Любеше Нонин, жени се за Върбанов… Това, знаеш, е съвсем естествено, съвсем в реда на нещата… Съвсем разумно. — А, как така, как така разумно, господин директоре? — рече най-тънката учителка. — Никакъв разум тук няма, а просто… — Чувства ли ще речеш? — А, чувства!… Пази боже! Другите две се изсмяха. — Ни ум, ни чувства — отговори дебелата, — ами глупости… Представи си какво разправяла: — Върбанов, викала, е трудолюбив човек, кротък, не вдига шум като ония хлапета… Пък и пари си има… Ще живея добре с него. Няма да скитам от село на село, да ставам за смях и да нямам никога свой дом и спокойствие. Нонин докато мечтае и хвърчи по всевъзможни ветрове, Върбанов е насадил овощна градина от няколко декара… — И има право! Това си е тъй — отговори директорът. — Глупости! — обади се едната госпожица. — Как глупости? Вие говорите, а не разсъждавате. Нонин е прекрасен, за да го обича човек, за да го люби, нежен, сантиментален. Върбанов е друг. Практичен човек, роден да бъде съпруг. Нищо не значи, че е глупав. Той има пари, пести ги, работи като вол, въди пчели, сади градини… Всичко това какво показва? — Да, но той е просто един дръвник. Не е ли чудно, че Славка се жени за него? Тя, с такива претенции до вчера, непримирима, горда, с желание да се издигне, да се издигне до небето… И току отведнаж се примирява, става разумна, практична… — отговори провлечено дебелата учителка и тропна с крак. — Славка ще се кае — рече сухата й другарка. — Тя прави ли това без борба и без усилие — няма да се кае, гледайте си работата. — Всички, всички постъпват така — каза директорът, като се обърна към учителките. — И вие ще направите същото, уважаеми госпожици! — настави провлечено той и почна да се смее гръмливо и силно. — Кой, аз ли — обади се сухата, — никога! Честна дума ви казвам, че аз предпочитам да остана всякога мома, отколкото да се продам тъй евтино, тъй подло да изменя на себе си… — О, о, за нищо, за нищо на света! — обяви тържествено дебелата и червеното й лице се засмя, пълнолико като месечина. Директорът почна да ги подиграва, поддържан от двамата току-що дошли млади учители, докато най-после се скараха, и учителките се разсърдиха. Нонин, полулегнал на кревата, слушаше безучастно тия плитки разговори, тия жалки перчения пред живота и на душата му ставаше чогло, блудкаво. Тия напудрени физиономии на учителките, тия лошо накъдрени коси ги правеха три пъти по-глупави. Той гледаше през прозореца малкия мегдан, из който, тъпчейки в калта и проклинайки времето, минаваха няколко чиновници, предшествувани от едри и малки дами, които безпомощно вдигаха фустите си, и мислеше: — Всичко, всичко тъне в кал — и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи? Наблизо с нова сила писна кларнето, придружено от тъпото думкане на тъпана. На Нонин му стана грозно, сякаш че тая страшна музика гръмна в мозъка му. Гостите му, унесени в препирни, подкачки и разсъждения, пълни с мерзости и глупости, веднага настанаха. — Нонин, стягай се да вървим на сватбата! — рече дебелата учителка. — Не искам — отговори Нонин. — Болен съм. — За такива работи, моля ти се… дреболии! Да имам твоята младост! — потупа го по рамото директорът и отвори вратата. — Не щеш, а? После теб ще се смеят, че си се разкиснал от сантименталност като някоя баба. — Няма да отида, оставете ме! — Ти знаеш. Гостите си излязоха. Нонин седна до прозореца тъжен. Пищенето на кларнето и думкането на тъпана все повече се приближаваше и ставаше по-ясно. Скоро из улиците се проточи сватбеното шествие, потъна в калта на мегдана и заглъба към старата черкова. Най-напред вървяха свирците цигани и безразборно шляпаха из лепкавата кал и локви. След тях тичаха деца и викаха весело. После вървеше булката със своя избраник. След тях се точеха кумове, сватове, шафери, народ. И цялото това шествие цапаше из калта, потъваше, каляше се, говореше, шумеше. Небето все тъй мрачно и облачно се снишаваше над земята. Във влажния въздух пискливо и гръмко ехтяха кларнето и тъпанът и тая дивашка музика рязко пронизваше ушите. Шествието дойде под прозореца. Славка, облечена цяла в бяло, забулена с дълъг и тънък воал, се държеше леко за ръката на мъжа си, повдигаше си полите и стъпяше внимателно, да се не окаля, и току викаше: — У, каква кал! Мъжът й, широк, тумбест, възстаричък човек с пълни увиснали бузи, с бели ръкавици, вървеше разкрачено и важно, прикрепяше я с нежност и отговаряше: — Собствено… пътеки няма… Нонин, скрит зад прозореца, чу тоя разговор и му стана тежко и жално. Славка беше все тъй хубава, мила и млада и Нонин почувствува, че още я обича. Но тя сега беше далечна и чужда. Мисълта да я грабне пак светна в ума му, но той не посмя даже на прозореца да се покаже. Очите му се замъглиха. Зави му се свят и пак му прилоша. Стаята и всичко в нея се завъртя пред очите му, завъртя се и той с тях, падна на кревата и заедно с него почна да потъва в една бездънна лепкава кал, да потъва все по-дълбоко, по-дълбоко и по-дълбоко. |