...из мрежата - Антибългарите и нашата перспектива като народ
Отиди на страница:
| Дали астрофизиците ще направят квазар експериментално? Всъщност историзма често води до социални експерименти, дуржите ли да участвате в такъв? | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Кайзер Созе |
| Историята накратко https://www.youtube.com/watch?v=-evIyrrjTTY  |
дори основополагащата History of the Ottoman Empire Classical Age / 1300–1600 (1973) на Иналджък, която е класически рефентен труд, беше недостъпна (и разбира се невключена в библиографията към конспектите им) Недостъпна и за професионалистите османисти, както впрочем и турските архиви. Добре че Ориенталският отдел на Народната библиотека разполагаше с огромна сбирка османски документи благодарение на откупената композиция документи на цената на стара хартия нейде в началото на миналия век.За да внеса обаче към въпроса за перспективите ни като народ, поради липса на хартиено натрупване и крайната тенденциозност на ниновото – обърнах се по неволя към фантастиката. Ненаучната, истинската. Предварително се извинявам за дългучестия цитатник. Посветен е той в частност на разсъждения за Контакта (и само пътем – за достъпа до научна литература, за цензурата, за разбирането на Другия и себепознанието). А дали са те приложими за контактите между българите и останалото – кой да ти каже При първата пълна публикация на „Соларис“ в СССР през 1963 г., съветската цензура отстранява от изданието част от оригиналният текст, който и се струва твърде теософски. Премахнати са две печатни страници от последната глава, съдържащи диалог между Келвин и Снаут. В тях героите обсъждат едно ново хрумване – Соларис да се окаже зачатие на космически разум, който според представите на хората би могъл да се нарече Бог. Или може би несполучил, недоразвит Бог, „Бог недоносче“? Не се изключва възможността, някъде във Вселената да съществува разум, успял да постигне това, което „Океанът“ не е могъл. Българските издания от епохата на тоталитаризма също са цензурирани и на практика текстът е непознат за тогавашните читатели. &&& Станислав Лем: В те годы я был особенно хорошо информирован о новейших научных течениях. Дело в том, что краковский кружок был чем-то вроде коллектора научной литературы, поступавшей во все польские университеты из США и Канады. Распаковывая эти ящики с книгами, я мог «позаимствовать» заинтересовавшие меня труды, в частности «Кибернетику и общество» Норберта Винера. Всё это я проглатывал по ночам, чтобы книги пришли к их истинным адресатам как можно быстрее. Набравшись так ума-разума, я в течение нескольких лет написал романы, за которые мне и теперь не стыдно,— «Солярис», «Эдем», «Непобедимый» и т. д. … Все [мои] романы типа «Солярис» написаны одним и тем же способом, который я сам не могу объяснить… Я и теперь ещё могу показать те места в «Солярис» или «Возвращении со звёзд», где я во время писания оказался по сути в роли читателя. Когда Кельвин прибывает на станцию Солярис и не встречает там никого, когда он отправляется на поиски кого-нибудь из персонала станции и встречает Снаута, а тот его явно боится, я и понятия не имел, почему никто не встретил посланца с Земли и чего так боится Снаут. Да, я решительно ничего не знал о каком-то там «живом Океане», покрывающем планету. Всё это открылось мне позже, так же, как читателю во время чтения, с той лишь разницей, что только я сам мог привести всё в порядок. &&&& Научная фантастика призвана преступать иные пределы, те, что отделяют нашу реальность от ненашей. Это роднит ее с еще более древним жанром, который гораздо позже и с большой долей условности назвали “теологией” … Треть века назад он [Станислав Лем] опубликовал нашумевшую статью “Злосчастная фантастика”, за которую его исключили из Общества американских писателей-фантастов, почетным членом которого он состоял. Лем во всеуслышание объявил о художественной нищете своего жанра. За редкими исключениями, к которым он относил книги Стругацких, Урсулу Ле Гуин и Филиппа Дика, вся эта отрасль литературы представлялась Лему реакционной по форме и беспомощной по содержанию. Меньше всего в ней было того, утверждал он, ради чего она писалась, — фантазии. … Для Тарковского Солярис — Бог-исповедник, Бог-судья, держащий перед нами зеркало. Его картина — притча о Страшном суде, который устраивает над нами совесть и память. Для Содерберга Солярис — Бог-искупитель, прощающий пороки и награждающий добродетели. В американском фильме Солярис — рай, в русском — чистилище. Важно, однако, что обе экранизации игнорируют виновника этого диалога. Лем написал книгу не о любви, а о Контакте. В ней не только человек, стремясь к Богу, не способен постичь Его, но и Бог не может постичь человека. Солярис, как сказано в последней главе романа, исковерканной советскими цензорами, — невсемогущий, ущербный Бог, Бог-неудачник, Бог-калека, который “жаждет всегда большего, чем может”. Оригинальность этого романа в том, что Лем пожалел не человека, а Бога. … Война, как и дружба, предусматривает общность интересов. У Лема мы не знаем, чего чужой разум хочет, свой, впрочем, — тоже. Главная коллизия у Лема связана с тем, что контакт невозможен, но он все-таки происходит. Не найдя общего языка, стороны, сами не понимая как, влияют друг на друга. Плод их встречи — перемены, причем — обоюдные. В этом ключ к “Солярису”. … Это значит, что Солярис не отделяет действительность от вымысла, бывшее от небывшего. Океан сам творит свою реальность. Для него нет ничего невозможного — мысль и есть дело, слово и есть плоть. Судя нас по себе, он ничего не знает о той границе между мечтой и реальностью, которую мы считаем непреодолимой. Его неведение — признак ущербности, которая является обратной стороной всемогущества. Концепция “ущербного Бога” — самый радикальный тезис в теологии “Соляриса”. Эту еретическую идею, настолько озадачившую советских цензоров, что они ее выбросили из первого русского перевода романа, Келвин излагает в самом конце книги. Очищенный пережитыми страданиями от ученой спеси, он все прощает Океану, поняв, что тот не ведал, что творил. Келвин приблизился к пониманию Океана только тогда, когда научился ему сочувствовать: “Это Бог, ограниченный в своем всеведении, всесилии, он ошибается в предсказаниях будущего своих начинаний. […] Этот мой Бог — существо, лишенное множественного числа”. ... ...человек исследует мир, а не мир — его. Контакт же — союз (или борьба) двух воль, направленных навстречу друг другу. О таком рассуждала только теология, но для нее Контакт — не научный эксперимент, а индивидуальное переживание, связанное не с разумом, а с душой — что бы мы ни подразумевали под этим словом. ... Для Тарковского “гости” — овеществленная совесть, призраки, вызванные к жизни чувством вины. Но для Соляриса эти фантомные существа — посредники в диалоге. Сотворенные по человеческому подобию, они наделены нашей душой, но чужим телом. Двойственность их природы носит знаковый характер. Ничего не зная о человеке, Солярис имитирует его, демонстрируя свою готовность к информационному обмену. Любой разговор на незнакомом языке начинается с того, что мы подражаем чужой речи, не понимая ее значения. “Гости” — первые слова межпланетного диалога... Они — плод недоразумения. Океан, которому чуждо понятие индивидуальности, ничего не знает о любви, о рождении, о смерти. Поэтому созданные им “гости” повторяемы, неуязвимы и неуничтожаемы, как сам Океан. Ошибка Соляриса в том, что сотворенные по нашему образцу существа не могли не очеловечиться. Клон стал личностью, обзаведясь ее непременным атрибутом — свободой воли. Для Океана это должно было бы быть полной неожиданностью — как если бы пальцы обрели автономию, начав вести независимую от руки жизнь. Но нам удивляться нечему. Трагический эксперимент Соляриса — парафраза центрального парадокса теологии. Даже всемогущий Бог, создав свободного человека, не может предсказать последствия своего творения. Это делает Его ущербным, а нас несчастными. |
| Четири годишния се чувства бог, докато пикае върху мравуняка. До него винаги има и момиченце, което осъзнаба силата си , превъзмогбайки физиологическите охраничения карайки момченцето да го свърши. Разбира се, в урбанизирана среда, често тая стара сценка се разиграва на десетият етаж , от кудето хората на тротоара изглеждат като мравки. |
А Джурова с въпросното течение не запълни празнина, "интересна само за малцина", просто набави неща, интересни за мнозина, но липсващи тук по соца, защото бяха западни.  И разбира се центърът Дуйчев на Аксиния Джурова е неин и именно неин, защото без нея той просто беше невъзможен. И е едно добро дело! Ще допълня, че през последните години, тези на "преустройството" след 1985 г, (когато впрочем се решиха да направят Цветан Тодоров почетен доктор, три месеца преди да направят Митеран) проблемът беше вече повече инерционен и на средства, отколкото идеологически. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Памфуций |
| Гледна точка: Everything You Know About The Last Russian Tsar Is a Massive Lie. Here’s The Truth https://russian-faith.com/history/everything-you-know-about-last-russian-tsar-massive-lie-here%E2%80%99s-truth-n1342 |
Досежно Божо - странно ми е да се отрича и/или осмива приноса му по намирането в архивите на Ватикана на част от историята на Петър Богдан. Показва комплексарщина. Иначе Божо през последните 10-на години изтрещя, като почнете от находката на оня проф. Казимир ..., през "находките" в родиня му град, та до Дракула. Като ви е изгодно да го спрягате, давайте. Специално за качеството му на работа за Петър Богдан, предлагам една статия на един от рецензентите на монографията на Божо за Петър Богдан, Красимир Станчев , като насочвам вниманието ви към бележките под линия: Понеже се тръгна от една моя забележка за герба на България у Петър Богдан: Тук съм принудена да взема отношение по един неприятен въпрос. Б. Димитров, който има несъмнени заслуги за популяризиране на делото на Петър Богдан, е издал и книга, посветена на автора (Димитров 1985, в която има някои неточности и грешки, отбелязвани от Н. Проданов (1996), също Кр. Станчев 1998). Там той сочи (изобразен и на корицата) някакъв герб от географска карта, който уж много приличал на герба от книгата на Петър Богдан, на стр. 81 пише за този герб: „ приликата му с герба на България от книгата на Петър Богдан “Благосъкровище” е очебиен – в повече е само полумесецът в краката на лъва“ и дори внушава, че това е гербът, представен от Петър Богдан. Представеният от него герб обаче няма ни най-малка прилика с герба от книгата на Петър Богдан. И тя - види се - е забелязала проблема с герба у Божо, а не само аз завистникът .....  | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: Памфуций |
... нашата перспектива като народ ... е безсмислена и във висша степен ненужна, след като на власт бива докаран и търпян доказан лъжец и страхливец като Ангел Джамбазки. Дълбоко неграмотният и първосигнален български патрьотизам и нацьонализам винаги са били, са и ще бъдат експлоатирани от подобни фигурченца, и докато всички останали вървят по един или друг начин напред, ние постепенно деградира е, втренчени в пъпа си, вкопчени в собствената си омраза и в собствените си лъжи. |
| ПатрЕотизма от джамбазки тип е турбооборотен сурогат запълващ дефицити. Появата му е симптом, не причина. А винаги ще се намерят измамници да продават мечти на тълпите. Дали ще е бинго, славно минало, бруклинският мост или как да успеем в десет стъпки-принципът е един. |
| Именно защото не могат да предложат разговор за бъдещето, патрьотитшните и нацьоналиститшните здрави сили обръщат нещата в посока разговори за миналото. И на тази почва, разбира се са толкова смешни, че няма как да не им забършеш по некое шамарче. Когато патрьотчетата ни имат претенции към това какво се учи в училищата в съседните държави, да си припомнят като как изглежда прогнозата за времето в телевизията на управляваща партия.  А когато Андрей Ковачев говори такива неща: "Аз категорично протестирам срещу опита отново да бъде използван такъв говор на омразата срещу България, срещу българите, да се манипулира историята. Това не е европейско поведение. Тези остатъци от миналото трябва да бъдат преодолени по пътя на европейската интеграция", заяви Ковачев. ... присяща ли съ за фалшификата Балканджи Йово в учебните ни програми? Защо "ние не трябва да забравяме [дори собствените си доказани лъжи]" (основен постулат на нашия патрьотизам и нацьонализам), а всички останали трябва да си "затварят човките"? |
Именно защото не могат да предложат разговор за бъдещето, патрьотитшните и нацьоналиститшните здрави сили обръщат нещата в посока разговори за миналото. И на тази почва, разбира се са толкова смешни, че няма как да не им забършеш по некое шамарче. Май никой не може да предложи смислен разговор за бъдещето - ни патриоти, ни национални нихилисти. Пък и не може да има смислен разговор за бъдщето, в който не участва миналото. Всеки, който си въобрази, че може да раздава шамарчета, става накрая смешен. |
| Ако историята е политика обърната към миналото, то подхода на "професионалистите в храма на чистата наука" да се барикадират в кабинетите си за да се опазят от проганизацията в да се отдадат на самозадоволяване на совщбствените си нужди, организирани в клуб на посветени, оставя инструментариума за по-практично използване на популисти, задоволяващи собствените си нужди от популярност и власт. Резултатът от онанизма не дава плод. |
Всеки, който си въобрази, че може да раздава шамарчета, става накрая смешен. Не накрая, а пътьом. С научните си клюки за Дракула, например, с които все едно показва възлите в конците от задната страна на гоблена "Асад трепе своите си хора, защото е животно". |
Май никой не може да предложи смислен разговор за бъдещето - ни патриоти, ни национални нихилисти. Пък и не може да има смислен разговор за бъдщето, в който не участва миналото. Класика - ако не си "патриот", си "национален нихилист". Няма други опции. Етикетирането като обичаен инструмент на общуване с другомислещия. Впрочем "патриотизмът" в българската му форма е парекселанс "национален нихилизъм", предвид опитите му да изключи от нацията значителни части от нея. историята е политика обърната към миналото Само при общности, които нямат настояще и бъдеще. Резултатът от онанизма не дава плод Фрустрираната простотия още по-малко. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Плътеник |
С научните си клюки за Дракула, например, с които все едно показва възлите в конците от задната страна на гоблена "Асад трепе своите си хора, защото е животно". Обсесиите са нелечими. Впрочем намерено е писмо на Асад до Путин, в което брои отрязани сирийски глави?  |
| Що обсесии? Не са ли го намерили ония от дрешника още? Или оставят тая работа на историци, които още не са се родили? | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Banshee |
| >>><<< Впрочем намерено е писмо на Асад до Путин, в което брои отрязани сирийски глави Това, в средата на Крещатик, нали? |
защото не могат да предложат разговор за бъдещето, патрьотитшните и нацьоналиститшните здрави сили обръщат нещата в посока разговори за миналото. И на тази почва, разбира се са толкова смешни, че няма как да не им забършеш по некое шамарче.   След над 1200 „мнения„ и активно писане, най-после дойде истиското заключение. |