на Емил Симеонов



Обичам музиката на пиано, но не и когато звучи отвъд тънката стена на стаята ми, която бях наел срещу кино "Влайков", в дома на двамина възрастни, тихи хорица, които водеха скромен живот в малката си кухничка и почти не ги видях през краткото си съжителство с тях. Но моите съседи - млада съпружеска двойка - даваха постоянни признаци на живот. Всъщност той се понасяше, бе мълчалив и с комична осанка на важност и значителност, каквито са всички все още начинаещи и никому неизвестнси композитори. Водеше някакво музикално предаване на живо по радиото и излизаше рано на работа, виждах го да крачи долу по тротоара, бавно и вглъбено, като че редеше нотите на елегично ноктюрно. А женичката му, все още в консерваторията, една вечно подсвиркваща си и припяваща разни подпури из весели оперетки дамичка, след като го отпращаше с театрално звучна целувка на вратата, се плакнеше после дълго в банята и сядаше зад пианото. Аз траках на машинката си отсам, тя играеше с тънките си, нервни пръсти оттатък. Получаваше се нещо като концерт за пишеща машинка и пиано.

Не слагам литературата по-горе от музиката, тъкмо напротив, но и не понасям някой да смущава мислите ми по време на писане. И когато една сутрин тя излезе от банята, наметната небрежно с лек хавлиен халат и се разминахме в тясното коридорче, аз я плеснах за назидание по закръгленото задниче. И вместо да ме зашлеви с опакото на музикалната си ръка, което и очаквах, тя само ми подметна мимоходом: "О, не тука, господине!" Това ми прозвуча като подкана, и след като се приведох в ред, я навестих с мушкато в ръка, откъснато от множеството саксии на хазяйката. Казах й, че съм горещ поклонник на музиката и запитах дали ще има нещо против да послушам виртуозното й изпълнение. Тя вдъхна с мило изражение аромата на мушкатото и отвърна, че ще й бъде приятно, за музиканта слушателите са като водата за цветята. От присъствието им покълват. Сетне приседна на малкото столче, а аз се пооблегнах на пианото в артистична поза, подобно на Репин в дома на Глинка от прочутата картина.

Когато нанесе последния акорд, счетох за свой дълг да я възнаградя с една бегла целувка по бузата в знак на възторг. Тя ми отвърна с гореща целувка, по която отсъдих, че е чакала отдавна този момент. След което я повдигнах леко, приседнах на столчето и я положих върху скута си. "Моцарт на четири ръце ли?" - подхвърли иронично тя, колкото да заглади неудобното положение, но още преди да положи пръсти върху клавиатурата, дочухме някой да прищраква с ключа в бравата на външната врата. Добре, че бравата бе стара и заяждаше, та имах достатъчно време да се прехвърля в моята стая, че дори и да затракам на машинката, защото това бе съпругът й, повърнал се да вземе някаква забравена партитура.

Композиторите са разсеяни хора, знам, но моят съсед взе да го прави толкова често, че накрая тя ми каза: "Знаеш ли, този идиот май започва да ни следи!" Това бе едно доста необичайно обръщение за млада съпруга към своя избраник, но след тези думи ключът сол бе окончателно вписан върху чистия нотен лист на любовта. За нас двамата оставаше само да попълним с ноти петолинията на песента за тайните прелюбодейци. Което и сторихме. Изчаквахме обаче женихът да оповести предаването си на живо по радиоприемника, и едва тогава се намествахме върху столчето. И докато нейните пръсти се носеха вихрено по клавишите, моите също не стояха мирни - играеха по твърдите й, щръкнали от възбуда гърди, по опънатото й коремче, по стегнатите й крака, които често се надигаха да натискат педалите, и тъкмо в тези моменти събирах волята си да не стигна предварително до своя апотеоз. Тогава разбрах, че музиката и любовта имат нещо толкова близко - в началото е нежната прелюдия, когато душите и телата се сливат, след това темата се развива, развива в все по-нарастващо темпо, докато стигне до бравурния финал, когато пианистката е склонила морно глава над клавишите в очакване на аплодисментите от залата, а сетне и на ласкавите отзиви на критиката. И като при всяко добро изпълнение, те не закъсняха да последват.

Когато тя веднъж нанесе последния акорд и двамата паднахме в нещо като поклон над пианото, зад нас някакъв разгорещен поклонник извика "Браво!" и плясна с ръце. Извърнахме се с почуда и зърнахме в стаята композитора. Изненадата ни идваше по-скоро от това, че в същото време гласът му звучеше от радиоприемника. Бяхме просто сащисани от тази мистериозна картина, без да знаем, че хитроумният жених бе записал предварително цялото предаване. Скокнах от столчето, в очакване да бъда нападнат, но той въобще не ми обърна внимание - приближи с присъщото си достолепие на обиден благородник до пианото и разгърна партитурата.

- Съжалявам, мила, но тук имаше анданте, тоест умерено и бавно, а го взе престисимо, което ще рече енергично и буйно - започна да я назидава като взискателен учител своята възпитаница. - Наистина съжалявам!

Нямах време да изслушам мъдрите му уроци, прибрах си за кой ли път вещите, разплатих се набързо с хазяите и побързах да напусна музикалната къща. Бях донякъде разкаян, че се вмъкнах така алегро, тоест стремително в едно току-що прохождащо семейство. Но каква бе изненадата ми, когато след време срещнах случайно съпругата, вече известна пианистка и тя ме успокои с думите, че двамата с композитора са все тъй едно добро семейство, дори нещо повече - след онзи утринен солфеж той станал още по-мил и внимателен с нея. Което ме наведе за сетен път на мисълта, че понякога любовта се подхранва от ревността, а не обратното.