Професор д-р Михаил Протич е име легенда в областта на българската ендокринология. Днес трудно можем да си представим без него развитието на клиниката по ендокринология при катедра Вътрешни болести към университетската Александровска болница. Той изминава всички стъпала на йерархията, докато стигне до професорската титла през 1996 година. Завършва през 1959 г. ВМИ с отличие и работи последователно като: ординатор във вътрешно отделение, в Районна болница в гр. Етрополе, в болницата в Своге, в Института по морфология при БАН, в Института по ендокринология, в Института по Акушерство и гинекология като главен асистент и завеждащ кабинет по мъжки стерилитет, в Научния институт по вътрешни болести като доцент и доктор на медицинските науки, а после и като професор.

Протич специализира в Румъния, в прочутия институт "Пархон" и в Южния Парижки университет. Цели 42 години той се занимава с ендокринология и с нейния подраздел - андрологията.



Аз съм влюбен в ендокринологията,



твърди и до днес професорът. Мнозина може би не знаят, че Михаил свири от 6-годишен на пиано и кандидатства първо в Консерваторията. Приет е изпълнителски клас при професорите Димитър Ненов и Панка Палишек. В същото време взема с отличие и кандидат-студентските си изпити във ВМИ. Решението да се посвети на медицината е негово лично, защото интуитивно разбира, че в музиката няма да бъде пръв. По-късно, като студент по медицина, той акомпанира на концерт на неизвестната все още Райна Кабаиванска и е покорен от изяществото на нейния глас.

Днес професор Протич сяда в свободното си време зад пианото, за да релаксира от напрежението на деня. На своите 66 години той е уверен, че музиката е най-невероятната архитектура от звуци, но медицината е най-благородното изкуство. Дори в почивните си дни ученият е в своя кабинет в Александровската болница, където работи над изследванията си. Някои от неговите монографии, като мъжкото безплодие и сексуалните разстройства при алкохолната болест у мъжа, са настолно четиво за студенти, специализанти и за колегите му. Професорът е изключително скромен и не обича да разказва за своите успехи, защото е убеден, че това не е отличителна черта на известния му род.

В него има още двама лекари. Единият е неговият син Михаил, който току-що завърши медицина. Младият Протич подобно на баща си също смята, че ендокринологията е интелигентна и модерна наука. Тя обяснява взаимозависими връзки, които ученият трябва да извежда, например отделните жлези и централната командна система. Мишо се застоява често над изследванията на баща си по диабетология и андрология. Присъства на някои от прегледите му, за да се запознае в дълбочина с различните варианти на едно и също ендокринно заболяване. Подобно на професора, младежът твърди, че всеки случай в медицината е единствен и неповторим. Баща и син поддържат мнението, че заедно с лечението на тялото трябва да се лекува и душата, за да се постигне пълен успех. Засега



Протич-младши смята да се занимава с кардиология



От своя страна, професорът има много последователи сред студенти и специализанти, които го боготворят, като ас номер 1 в областта на ендокринологията.

Родоначалник на лекарската професия в семейството е професор д-р Петър Димитров Протич /1822-1881 г./. Той получава основното си образование в родния си град Търново, а после завършва медицина в Атина /1844 г./ и докторат в Париж /1852 г./. През Кримската война работи като лекар в руската армия, а по-късно се установява в Букурещ, където завежда Психиатрическото отделение на болницата "Маркуца". В периода 1857-1879 г. Петър Протич става професор и издейства много стипендии за български студенти по медицина в Румъния. Възрожденецът е един от основателите и деен член на добродетелната дружина. След Освобождението Протич е член на Първия медицински съвет в България /1878-1880 г./ и е дописен член на БКД/БАН/.

Петър Протич е автор на стихотворения, писани на френски, гръцки, румънски и български език. Помества ги в тогавашния периодичен печат, а някои от тях издава в отделни книги. Може да се смята, че и артистичният дух във фамилията Протич тръгва от Петър.

Неговият роднина академик Андрей Димитров Протич /1875-1959 г./ завършва гимназия в София и следва философия в Хайлдерберг и Лайциг. Владее почти всички европейски езици и по време на Първата световна война е военен кореспондент. Той е един от основателите на Българското археологическо дружество. Андрей е и белетрист и от 1898 г. сътрудничи на сп. "Мисъл", а по-късно и на сп. "Съвременна мисъл", "Ново общество" и др. В художествените си произведения той разглежда нравствено-етични теми, свързани с брака и с любовта. Академикът е музикален и театрален критик и е един от верните



интелектуални приятели на Лора Каравелова.



Изследванията му в областта на българската битова и черковна архитектура и до днес имат своята научна стойност и са обнародвани на основните европейски езици.

Подобно на своя роднина Андрей и сестрата на ендокринолога Михаил Протич, Светла, е отдадена на изкуството. От дете тя свири на пиано и за разлика от брат си разбира, че може да бъде номер 1 като изпълнител. Тя е ученичка на професорите Панка Палишек, Димитър Ненов и Люба Енчева. Завършва българската консерватория и концертите й у нас имат своя успех. Преди 14 години Светла Протич заминава за Япония. Тя е единствената българка с японска професорска титла.

В Япония пианистката се занимава с концертна и с преподавателска дейност. Тя е член на световния конкурс за камерна музика в Осака. За такава е предложена от първия директор на журито, от най-големия цигулар на 20-ти век - професор Йехуди Менухин.

Като своята леля, пианистката Светла Протич, младата Светла Протич не продължава професията на баща си, медицината, а завършва Художествената академия. Специалността й е текстил. В момента Светла работи със своя съпруг в Канада, в Еврейската благотворителна организация и се занимава с реклама и с компютърна графика. Често тя се чува с братовчед си Димитър Механджийски, който се занимава в Лос Анжелис с индустриален дизайн. Двамата имат отношение и към издателския дизайн. И това може би не е случайно. Техният дядо Венцислав Протич е един от водещите български журналисти у нас през 20-те и 30-те години на миналия век и е сред основателите на Съюза на журналистите. По-късно е репресиран от новата власт, но неговите статии във в. "Днес" все още са образец за изключителен професионализъм.

По линия на майка си Анастасия, професор Михаил Протич е



внук на известния следовател Иван Божилов,



който пръв поема делото "Яворов-Лора". За него ендокринологът разказва, че го помни като изключително светла и честна личност. Божилов има три деца и осиновява още три. Пред цялата ни общественост той доказва, че Яворов не е виновен за смъртта на Лора. Така фактически след експертизата на Божилов дело нр. 205/1913 на II следствен участък завършва в полза на Яворов. Делото би трябвало да бъде прекратено, но поради външен натиск престоява цели 40 дни в канцеларията на тогавашната прокуратура. По това време заместник-прокурор е Александър Огнянов, току-що преместен от провинцията в София. В стремежа си да угоди на влиятелни среди, които искат осъдителна присъда срещу поета, Огнянов на базата на предположения и догадки, подновява делото. По-нататък става нещо невероятно. Софийският окръжен съд отказва да се подчини на на йерархически стоящата над него съдебна инстанция. Той решава да не се съгласи със заключенията на делото, водено от Иван Божилов, и го подновява. Това уникално съдебно решение е взето на 16 октомври 1914 г., т.е. в деня, в който настъпва и епилогът на драмата - самоубийството на Яворов. Делото се прекратява едва 50 дни след смъртта на поета.

Малко преди края си слепият Яворов е посетен от Иван Божилов. Поетът го нарича "приятелю". Двамата са сами. Тогава Яворов му казва: "Вие ме оправдахте. Допускате ли, обаче, някъде скрито в душата си, моя вина?", "Не", отговаря Божилов. Тогава поетът се заклева в гроба на майка си и в паметта на Лора, че е невинен.

До края на живота си Божилов дава безброй доказателства за непоколебима твърдост, безпристрастие и независимост като съдебен следовател. Затова в края на своя живот той казва пред своя внук Михаил Протич, че всичко е преходно, с изключение на едно: честното име.