|
- Г-н Кашъмов, инцидентът между правосъдния министър Теодосий Симеонов и фоторепортера на "Сега" Александър Михайлов на семинара на СДС в Боровец породи обществен дебат за границата между публичното и частното в живота на публичните личности. Бихте ли очертали контекста на този проблем в световната демократична традиция и законодателна практика?
- Несъмнен принцип е, че публичните фигури трябва да са максимално открити за обществото. Тяхно задължение е да търпят по-голям интерес към себе си. Това е свързано с правото на гражданите на информация, т. е. правото да знаят как са управлявани, кой ги управлява и по какъв начин. Изискването за публичност на публичните фигури предполага две неща: те са длъжни да търпят както по-голяма степен на търсене на информация спрямо себе си, така и по-висока степен на критика срещу своите действия и постъпки. Второто може в по-голяма степен да бъде предмет на дебати, не случайно за критика по-често се завеждат и съдебни дела. Но по отношение на търсенето на информация - а снимката също е информация - нещата са доста по-ясни. Там става дума за просто събиране на информация, за снемане на налична информация. Това е стандарт, свързан със свободата на изразяване. Тя включва два елемента - право на всеки да търси, получава и разпространява информация, и второ - правото на всеки да изразява мнение. Още през 1946 г. Общото събрание на ООН на една от сесиите си констатира, че свободата на изразяване е основата на човешките права - като условие, без което е немислимо демократичното общество. Така стоят нещата и в Европа. Американският стандарт пък е още по-радикален. Това се вижда и в случая "Клинтън-Люински", където става ясно, че публичното пространство може да отива и отвъд пределите на очевидно публичното, дори когато се навлиза в една много интимна сфера. В Европа има по-голям респект към частното пространство, но то се тълкува стеснително за публичните фигури, разширително е тълкуването на тяхната публичност. Освен това много е важно при този стандарт, че не всяко пространство, което формално е частно, е наистина частно. Например възможно е в частен дом да има събиране на хора, които осъществяват държавната власт и които вземат важни за нацията решения на това място. Аз лично смятам, че разкриването на информация от подобна сбирка няма да е нарушение на правото на частен живот, защото не става дума за такъв. В случая ще е важно съдържанието на това, което става в частното пространство, а не само фактът, че то е частно. Това се признава и у нас. Има немалко случаи, в които политици правят срещи в заведения. Разкриването на информация от такива пространства, които на пръв поглед са частни, но в действителност там се извършва дейност от публичен интерес, е съвсем легитимно.
- Какъв е кръгът на публичните личности?
- Много е широк, в него не влизат само управляващите. Тук влизат всички политически дейци, тук са и - според практиката на Европейския съд за правата на човека, която е част от вътрешното ни законодателство - актьорите, обществените дейци, журналистите, директорите на големи компании. Имаше един казус във Франция в края на 1998 г. за публикуването на данъчната декларация на директора на "Пежо". Европейският съд тогава намери нарушение от френска страна в това, че журналистът, изнесъл тази информация, е бил наказан. Тогава съдът изрично определи, че директорът на "Пежо" е публична фигура.
- Къде в нашето законодателство е очертан обсегът на публичността на публичните фигури?
- Първо, в чл. 41 на конституцията, гарантиращ правото на всеки да търси, получава и разпространява информация. След това - в тълкувателното решение на Конституционния съд под N7 по дело N1 от 1996 г. На трето място - в чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека заедно с практиката на Европейския съд. Те са неизменна част от нашето вътрешно право по силата на чл. 5, ал. 4 от конституцията. Освен това конвенцията и практиката на Европейския съд се прилагат с предимство пред нормите от вътрешното ни законодателство, които им противоречат. Има и един текст в Международния пакт за гражданските и политическите права. Също и чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека.
- На базата на тези стандарти можете ли да прокарате някаква граница между публичното и частното по случая на Боровец?
- В конкретния случай важното е, че първо става дума за покана към журналистите да отразяват семинара, което е вече предварително анонсиране на публичност. Второ, става дума за публична сбирка на хора, които упражняват власт, за форум, който се провежда на едно съвсем публично място, т. е. тук изобщо не може да се постави въпросът за каквото и да било частно пространство. Тук дори не сме в хипотезата, за която говорих преди малко - за събиране в дома на някой политик, защото въпросът за това дали в едно частно пространство може да се върши публична дейност, може да стои само за частно пространство. Когато говорим за публично пространство, по никакъв начин не може да се поставя въпросът за частна дейност.
- Правосъдният зам.-министър Димитър Тончев каза, че няма значение дали мястото е публично, защото "ограниченията, които се налагат върху правото на личен живот, не са свързани с това къде се изявява личността, а каква е изявата - дали е обществена или лична".
- На това има един основен контрааргумент - снимката по никакъв начин не снема съдържанието на разговора. Един частен разговор няма как да бъде разкрит чрез снимка.
- А трябва ли преди всяка снимка в зала фотографите да питат изрично участниците дали могат да ги снимат?
- Това е въпрос как се тълкува чл. 32 от конституцията, който регламентира правото на частна сфера. В него се казва, че никой не може да бъде филмиран без неговото знание или въпреки неговото изрично несъгласие. Няма никакво съмнение, че тази разпоредба не може да се прилага за публични места. И е абсурдно да си представим, че на площада някой ще тръгне да пита персонално всеки човек дали има нещо против да бъде сниман. Още по-малко пък разпоредбата е приложима към лица, които са публични. В конкретния случай с правосъдния министър имаме съчетание на всички тези обстоятелства в едно. А това доколко един разговор е частен, в никакъв случай не може да се остави на преценката на този, който разговаря. Но в случая "Теодосий Сименов" ми се струва, че нещата малко се битовизират, което не трябва да става. Мисля, че зрелостта на обществото ни е стигнала до нивото, на което могат да се поставят принципни въпроси.
- Какви права според вас са нарушени при този инцидент?
- Трудно ми е да преценя точно, защото не разполагам напълно с фактите и обстоятелствата около случилото се. Но за мен е сигурно, че първо, не може да става изобщо дума посегателство над правото на лична неприкосновеност на правосъдния министър. Второ, действия от такъв род ми се струва, че представляват нарушение на правото да се търси информация. Макар че с това не бива да се прекалява чак толкова, защото сериозно нарушение на това право имаме тогава, когато например се чупят фотоапарати или се праща кордон от полицаи, който да възпрепятства журналистите да съберат публична информация. Случаят "Симеонов" по-скоро показва липса на съзнание от един политик какво означава публичността. А това означава и липса на съзнание какви отговорности има публичната личност.
- Което е, меко казано, странно за един правосъден министър.
- Да. Публичните фигури трябва да се разделят със схващането си, че ако се чувстват обидени от критика - за каквото не става дума в конкретния случай, - те трябва да я възприемат като насочена към личността им. Обикновено тя засяга начина, по който те изпълняват задълженията си. Затова бих призовал политиците и останалите публични фигури да имат сетиво за тези неща и да внимават, когато завеждат дела за обида и клевета. Защото по този начин те действат срещу принципите на публичността, които не само трябва да спазват, но и да защитават и прокламират.
- Кое в Закона за достъп до обществената информация е пречка при събирането на информация, касаеща публичните личности?
- Наистина има известни проблеми, които останаха нерешени в закона, но не се сещам за толкова драстични, които да попречат на прилагането му. Най-важното е да се създадат практики на прилагането му. По-сериозният проблем е в съобразяването на новите закони със закона за достъп до информация. Например проблемът с очаквания закон за защита на личната информация е, че всички лични данни са изцяло извън уредбата на закона за достъп до обществена информация. Така няма да можем да имаме достъп документи, съхранявани в държавните учреждения, ако те касаят определена личност. Едно длъжностно лице, което е публична фигура, не може да се крие зад защитата на личните данни.
- Законът за публичния регистър осигурява ли публичност на публичните личности?
- Въпреки че регистърът се нарича "публичен", достъпът до него е ограничен, което е абсурдно. Но разпространяването й е абсолютно законно. А и е професионално задължение на медиите да я огласяват. Много по-широк кръг хора, не само главните редактори, трябва да имат достъп до декларациите от публичния регистър.